Четири месеца след като беше арестувана, Руби Франки се призна за виновна. И получи четири различни присъди, всяка до максимум 15 години затвор. Обвиненията – тежко насилие над деца. И то насилие над нейните собствени деца.
А до лятото всичко изглежда почти идеално. 42-годишната Руби, майка на шест деца, има популярен канал в YouTube, чрез който дава родителски съвети. Каналът ѝ 8 Passengers, вече изтрит, имаше 2,3 млн. абонати. Видеата ѝ бяха гледани над 1 млрд. пъти. Което, разбира се, върши отлична работа при монетизацията.
Всичко свършва, след като нейният недохранен 12-годишен син, покрит с отворени рани, и с ръце, завързани с тиксо, бяга през прозореца от дома на Джоди Хилдебранд, за да поиска помощ, храна и вода от съсед. 54-годишната Хилдебранд е бизнес партньорката на Франки. В нейния дом в подобно недохранено състояние е намерена и 10-годишната дъщеря на Руби. Хилдебранд получава абсолютно същите присъди и съответно до 60 години затвор.
При произнасянето Франки се извини на децата си, като каза, че е „вярвала, че тъмното е светло, а правилното е грешно“. „През последните четири години избрах да следвам съвети и напътствия, които ме доведоха до мрачна заблуда. Моята изкривена версия на реалността остана до голяма степен неконтролирана, тъй като се бях изолирала от всеки, който имаше различно мнение“, каза още тя.
Франки стартира канала 8 Passengers („8 пътници“) през януари 2015 г. В него тя записва всекидневието на семейството си в Спрингвил, Юта. Руби и съпругът ѝ Кевин имат шест деца: Шари, Чад, Аби, Джули, Ръсел и Ив. „Каналът е начин да оставя пулса ми да спадне. Просто се наслаждавам да бъда с децата, каквито са в момента. Искам жени, които все още кърмят бебета, жени, които все още се опитват да съберат семействата си, жени, които не спят през нощта, да видят как изглежда на финалната права. Да видят, че има светлина в края на тунела. Да видят, че е е красиво и че си струва всичките усилия“, казва Франки през 2016 г. пред KSL News. Каналът ѝ бързо набира популярност и заради това, че тя е член на Църквата на Исус Христос на светиите от последните дни. Но не всички са впечатлени, тъй като Руби използва твърде строги методи.
С времето идеалната картина на Франки обаче започва да се изкривява. През август 2019 г. 14-годишният Чад е пратен в терапевтична програма. Тя е на фондация Anasazi и е предназначена за деца на 12–17 години, които се борят с „неподчинение, конфликти, психично здраве, липса на мотивация и други самоунищожителни поведения“. Чад е изпратен за около десет седмици в планините на Аризона, но без обяснение защо.
В едно видео той казва, че е бил принуден от родителите си да спи на възглавница барбарон в продължение на седем месеца. Това кара загрижени зрители да подадат първия сигнал за родителско неглижиране. Но без резултат.
През 2021 г. Джоди Хилдебранд публикува видео, в което Франки казва, че тя и съпругът ѝ са решили да не поднасят коледни подаръци на двете най-малки деца. Причината е – „повтарящи се модели на егоизъм“. „Казахме им, че тази година няма да бъдат посетени от Дядо Коледа. Подготвихме ги, уведомихме ги, че на коледната сутрин четирите им по-големи братя и сестри ще получат коледни подаръци и че ще получат подаръка на любовта от баща си и мен“, добавя Франки. Малко по-късно тя заплашва да отнеме „привилегията да вечеря“ на единия от синовете си, защото гъделичка брат си.
Още не сме свършили, скрол надолу
В друго видео Франки разказва как дъщеря ѝ Ив пропуска обяда в детската градина. „Сутринта Ив ми каза, че е опаковала обяд. Излъгала ме е и ще седи гладна. Да се надяваме, че никой не ѝ дава храна, защото иначе няма да се научи“, разказва Руби.
Тя обаче спестява доста във видеата си. Например това, че понякога държи децата си в условия, наподобяващи концентрационен лагер (така твърди прокурорът по делото ѝ). Или че ги кара да извършват тежък физически труд в лятната жега без обувки, чорапи и вода. Или че ги наказва да стоят с часове на парещ от слънцето цимент.
След ареста най-голяма дъщеря на Франки – Шари, пусна няколко публикации в Instagram. Първата беше снимка на полицейска кола и полицай, а надписът гласеше „Най-накрая“. В друга публикация тя пише:
„Аз и семейството ми сме щастливи, че справедливостта е въздадена. От години се опитваме да кажем на полицията и службите за закрила на деца за това. Децата са в безопасност, но предстои дълъг път.“
Трите сестри на Руби публикуваха изявление, в което се казва, че през последните 3 години са „мълчали в името на децата“ и са опитали всичко възможно, за да гарантират, че племенниците им са в безопасност. Лелите са и тези, които ще се грижат за децата, докато майка им е в затвора. Бащата Кевин подаде молба за развод в края на миналата година.
Случаят отново привлече вниманието към това, което се описва като sharenting. Тоест, когато родителите излъчват и популяризират своите родителски умения, като същевременно се стремят да направят пари от подобно съдържание. Критиците на практиката предупреждават за опасностите от нахлуване в личния живот на детето и от някои етични нарушения.
През миналия август щата Илинойс прие закон, отразяващ като цяло Калифорнийския закон на Куган от 1939 г., който защитава печалбите на децата изпълнители. Целта му е да защити децата, чийто живот се споделя в социалните медии с цел печалба. Но това е по-скоро изключение, защото в другите щати подобни закони няма.
В Европа също няма подобни закон. Във Франция има предложение за такъв, но още не е минал одобрение през Сената. Ние писахме за него тук. Но тъй като sharenting-ът е по същество самозаетост, към него трудно могат да са валидни съществуващите правила и норми.
Това е разказът на Калин Йорданов за четирите дни прекарани със сина му уж в болницата в Стара Загора, но всъщност в нещо средно между затвор и декор за филм на ужасите. С тази разлика, че декорът е само наужким, а тук ужасът си е пълен и напълно истински. Изумително е как имаме възможност като държава и отделни индивидуални инвеститори да съберем един милион лева, за да опънем пилон за знаме, а то да се вее над всеки малък ад, през който всекидневно преминаваме и ние, и децата ни. Но нямаме пари, за да не изглеждат детските отделения по този начин и да не се чувстват и пациентите, и персоналът като в пъкъла. Евала!
Гледал съм много филми за затвори от рода на „Бягство от затвора“ (Prison break) и винаги съм искал да разбера какво ли е усещането да си зад решетките, заобиколен от опасности.
Е, случи ми се и на мен най-накрая – прекарах 4 дена зад решетките!
А затворът се казва „МБАЛ - Стара Загора“ ЕАД (УМБАЛ „Проф. д-р Стоян Киркович“ АД, бел.ред.), Клиника по детски болести. Или с други думи Детското отделение на Окръжна болница.
Историята накратко. 5-годишният ми син се събуди от сън с огромни болки в крака. Толкова големи, че не можеше да стои прав. Отидохме в Спешното, оттам ни прегледаха и ни приеха за болнично лечение.
Там, още преди да са те приели, те дебнат хиляди опасности – липсващи капаци на шахти, липсващо осветление, изкъртени плочки... А административният хаос, прехвърлянето от гише на гише и разнасянето на документации (от нас, пациентите) между отделните сгради само бегло загатваше какво ни очаква през следващите четири дена.
Като контраст на стресиращата материална база беше младата лекарка, която направи първоначалния преглед на малкия. Поклон пред професионализма и отношението на д-р Виктория Куртинова-Алиева!
Още когато ни приемаха и изготвяха документацията, забелязах учудването на сестрите, че бащата ще бъде придружителят (жена ми не можеше по обективни причини), но едва по-късно разбрах защо е така.
Приеха ни и ни настаниха в самостоятелна стая, на вратата на която имаше залепен знак за радиоактивност.
Но това не ни спря и тъй като ни бяха казали, че сме късметлии, защото нашата стая е със собствен санитарен възел, влязохме да си видим късметчето. Веднага подушихме, че поетично звучащото „санитарен възел“ е всъщност евфемизъм за долнопробен кенеф (снимка – по-долу). Ръждясало клекало с течащи тръби, косми и връщащо ужасна смрад от канализацията. Естествено без топла вода или сапун на мивката.
Синът ми категорично отказа да използва този „санитарен възел“ заради миризмата и до края на престоя ни ползвахме общата тоалетна, която не миришеше чак толкова зле. Сега разбрах защо беше сложен знакът за радиоактивност на нашата врата.
За закуска имаше 1 филия хляб с едно парче долнопробно сирене, пльоцнато отгоре. Разбира се, този кулинарен шедьовър беше поднесен в подходящата посуда – желязна казармена купичка, която е създадена за възбуждане на апетита в децата.
И докато още бях в шок от вида на „закуската“, ме попитаха:
– А дали ще искате чай?
– Да, моля. Малкият обича чай.
– А чашка носите ли си?
– Ъъъ, моля? Да си нося чашка?!? – взех да пелтеча.
– Разбира се, господине! Тук не предоставяме чашки, но за вас ще направя изключение. Ще ви сипя чая в едно бурканче. Но да ми го върнете после!
Дойде и чаят в бурканче, а аз само се молих това бурканче да не е било ползвано и за даване на урина, защото точно на такова ми приличаше.
На обяд имаше стотина грама супичка в пластмасова прозрачна кутийка. Плахо попитах за лъжица, но веднага осъзнах, че звуча като разглезен джендър. Не стига, че изобщо носят някаква храна в гънеща се кутийка, ами ще имам наглостта и лъжица да им искам. Не, болницата не предоставя лъжици! Извиних се за наглостта си.
Още преди да дам на малкия да лочи супата от кутийката за еднократна употреба, една от другите придружителки – млада ромка – ме видя в коридора и започна да ми се оплаква, че нямат памперси, че са гладни и че не ги пускат навън да си купят. Спомних си какво ни учи Библията за ризите и дадох едната от двете ни филийки хляб на жената.
Вечерята също беше изискана – варена юфка. Естествено отново поднесена в елегантна гънещата се кутийка. Синът ми дори не я погледна, явно беше взел разглезените евроатлантически гени на баща си. Добре че имах останали малко солети и това ни спаси от гладна смърт.
През огромните прозорци с решетки до последно влизаше дневна светлина, а когато най-сетне слънцето залезе, светлината от лампите в отсрещната сграда ни помогна да си опънем овехтелите и мръсни чаршафи върху жълто-кафевите дунапрени, които преди десетки години може би са се наричали матраци.
Казах си – стига вече с нашите лиготии, личи си, че и двамата с малкия не сме били в казарма. Щом сме изморени, ще спим и на светло. И взехме някак си да се унасяме...
Към 22:00 часа малкият се събуди и ме прониза с думите „Тате, гладен съм“. Това не го пожелавам на никой родител – детето ти да е гладно и ти да не можеш да го нахраниш. Очевидно бях надценил кетъринга в държавната болница, защото не си носих почти нищо за ядене отвън. Солетите вече ги бяхме изяли и аз само се молех тази нощ да свърши най-накрая и да дойде закуската в проклетата желязна казармена купичка. Обещахме си вече да не ѝ се подиграваме и да ядем каквото и да има в нея!
В 6:00 сутринта с гръм и трясък влезе някаква жена и каза:
– Имате един час да станете, да оправите стаята и да сте готови за визитацията на професорката!
На нас не ни беше до никакви визитации, а само чакахме да се докопаме до някаква храна.
– А закуската кога ще бъде?, попитах.
– След визитацията.
Зачакахме прословутата визитация на професорката, която беше и началник на клиниката по педиатрия. Стана 7:00, после 8:00, 9:00... Нямаше ни професорка, ни закуска. Стана ясно, че напразно са ни вдигнали толкова рано сутринта – професорката била цял ден на лекции и днес изобщо нямало да дойде. Не разбрахме само защо лелката будителка не знаеше тази информация, а трябваше да ни буди толкова рано, но карай...
Бързо забравихме за тази неприятност, защото желязната казармена купичка се появи с ново парче хляб със сирене отгоре. Този път чай нямаше, но аз и не поисках, защото бурканчето ми навяваше други асоциации.
И докато чакахме да дойдат, аз трябваше да измисля някакви игри на детето в малкото пространство, в което имахме право да стоим – стаята.
Всъщност, ако толкова много му се доизлиза навън на някой от болните или придружителите, имаше и малка тераска със счупени пейки. Тераската обаче беше с работно време и официално можеше да се излиза на нея само три пъти на деня. И естествено беше опасана с ръждясали решетки.
Имаше и детска площадка, но тя беше обрасла с тропическа растителност, а и се намираше откъм страната на свободата, т.е. само можехме да я гледаме през решетката.
Когато и тераската беше заключена, трябваше да измислям забавления в стаята. За щастие имах няколко балона, с които се заиграхме и убихме около два часа от деня. Но пустия ден беше дълъг, а малкият наглец не го свърташе на едно място и постоянно искаше да се занимава с нещо.
Сетих се, че обича да си драска (или както той го нарича, „да рисува“) и попитах една жена от персонала дали може да ни даде някакъв лист хартия. Отново си представих как ли изглеждам в главите им – първо искам чаша, после лъжица, а сега и лист за рисуване! Чувах мислите им: „Ех, какви мъже имаше по Бай-Тошово време... А сега – само джендъри“. Лист нямаше (чак на другия ден ни дадоха блокчета за оцветяване и моливи).
Дори и проблема в крачето беше изчезнал вече. Накрая реших да попитам и професор Чакърова за това. Тя пък, също като младата докторка, се оказа готина и отмени за нас тази забрана. Замислих се обаче – всеки път ли човек трябва да си решава проблемите на парче? Защо просто цялостната политика на болницата не е по-адекватна?
Всъщност една млада стажантка ми каза защо. Преди два дни една от майките ромки – придружителка на доста болно дете, избягала от болницата и изобщо не се върнала за сина си. И все пак не разбирах – решетките имат за цел да опазят семейството цяло ли? Нали и по комунизма ни пазеха да не бягаме с решетки (че и с автомати) по границите, ама накрая какво стана? „Семейството“ на комунизма взе, че се разпадна отвътре. Явно не е научен урокът, че има ли проблем в семейството, решетките изобщо не могат да го оправят, а само го задълбочават.
В стаята ни на видно място беше залепен ПРАВИЛНИК ЗА ВЪТРЕШНИЯ РЕД В КЛИНИКА ПО ПЕДИАТРИЯ.
Зачетох се и се почувствах неловко. Там нямаше и дума за бащи придружители, а само за майки придружителки. Тогава разбрах защо е било стъписването на сестрите при приемането ни, когато разбраха, че аз ще съм придружител на малкия – защото „Правилникът за вътрешния ред“ не предвиждаше изобщо такава хипотеза. Помислих си, че е твърде сексистки написано, но оставаше и за това да се обадя, и вече щяха да ми лепнат някакъв нежен прякор.
Има още много детайли, които ще пропусна, защото и без това вече стана доста дълго. Само ще спомена, че през тези четири дена в болницата, лечение нямаше. Имаше взимане на кръв, ехограф, ЕКГ и слушане на слушалки. Всичко това можеше да се случи и за един ден без изобщо да се налага да влизаме в болница. Още повече, че болката в крачето на малкия напълно беше минала.
Ако бях по-мнителен щях да си помисля, че принудителният престой в този затвор с гръмкото име „Клиника“ е класически случай на използване на клинични пътеки за точене на Касата. Но не съм и затова няма да си го помисля.
Въпреки тегавата материална база и ужасната храна ни стана тъжно, че се разделяме с някои от готините хора там. Синковецът най-много си беше харесал сестрата, която му взимаше кръв и го правеше с такъв подход и професионализъм, че той нищо не усещаше и дори го считаше за игра.
Жал ми стана за персонала – ние се връщахме в цивилизацията, но те оставаха в онази порутена, миришеща и депресираща сграда. Сграда, в която може и да ти излекуват физическите проблеми, но определено ще ти отключат психически такива.
Вече на свобода, разбрах за „патриотичния“ проект за над 1 милион лева – пилона на Рожен! Разбира се, под егидата на онова нещо Радев.
Замислих се какво всъщност ми липсваше в болницата и едва сега осъзнах. Не беше удобният матрак, не беше нормалната тоалетна, не беше сапунът, не беше топлата вода, не беше чашата за чай, не беше купичката за супа, не бяха приборите, не беше дори свободата на движение на открито пространство.
Не! Липсваше ми точно този пилон на Рожен! Да развея трибагреника, да запея „Боят настана“, да апна две кибапчита с гарнитурка и да ме обхване гордост, че пилоня ни е най-дългият в Европа!
Майната им на реалните ни проблеми, важното е знамето ни да се вее високо!
ДАЖВЕЙ БАЛГАРИА!
Публикуваме историята със съгласието на автора. Всички снимки в нея са на Калин Йорданов и нямат право да бъдат разпространявани без неговото съгласие.
41-годишният Борислав Н. е бил привлечен като обвиняем късно вчера за убийството на съпругата си, извършено по особено мъчителен начин и с особена жестокост – престъпление по член 116, ал. 1, т. 6, във връзка член 115 от НК. Информацията е публикувана на сайта на Прокуратурата.
Бруталната сцена се разиграла на 24 февруари в жилището, наето от семейството. Двойката е била женена от няколко години, но бракът им не вървял – били са в развод. На 26 февруари тази година е било насрочено бракоразводното им дело във Варненския районен съд.
За поредна вечер обаче между съпрузите избухнал скандал, който продължил с жесток побой над 40-годишната жена от мъжа си.
След като оставил съпругата си в безпомощно състояние, Борислав позвънил на майка си и я повикал да дойде, за да изнесат багажа му. След това майка и син напуснали жилището, без да се интересуват от състоянието на пребитата жена.
Сигнал, че нещо не е наред, бил подаден от майката на жертвата, която не успяла да се свърже с дъщеря си по телефона.
Служителите на МВР във Варна и екип на пожарната са пристигнали на адреса на 25 февруари. Наложило се да влязат в заключеното жилище през балкона.
Там било открито тялото на убитата.
Извършената аутопсия показала, че смъртта е настъпила от масивен кръвоизлив в мозъка, причинен чрез множество удари в главата със или върху твърди тъпи предмети.
По данни на прокуратурата малтретираната жена е подавала няколко жалби за домашно насилие. Съпругът ѝ бил предупреждаван с полицейски протоколи. Впоследствие обаче жената съобщавала в полицията, че отношенията помежду им са се подобрили.
От пресцентъра на прокуратурата напомнят че в петък, 22 февруари 2019 г., бяха публикувани промени в Наказателния кодекс. С една от тях се повишава наказанието за убийство, извършено при условията на домашно насилие, като се приравнява с предумишлено убийство – от 15 до 20 години, доживотен затвор или доживотен затвор без замяна.
По темата:
Разтърсваща история на The Guardian за една жена, която убива мъжа си с чук и е осъдена на доживотен затвор. Осем години след убийството безпрецедентно обжалване може да разкрие истината за брак, пълен с емоционално насилие.
Една дъждовна съботна сутрин през август 2010 г. Сали Чалън напуска дома си в Клейгейт, Съри. Тя е купила имота година по-рано – като първа стъпка след края на 31-годишния си брак. В онова утро тя се връща в дома, който е делила със съпруга си Ричард.
Малцина знаят, че 56-годишната Сали и 61-годишният Ричард са имали намерение да се съберат. Щели да разчистят семейната къща и да я обявят за продан. Домът на Чалън е оценен на 1 милион британски лири, с които двамата планирали да отидат на дълга почивка в Австралия, едно приключение в късен етап от живота им, преди да решат къде да заживеят след това.
Но първо, Ричард иска бекон и яйца за закуска, затова Сали отива до магазина.
Когато се връща, тя е обзета от съмнение, като че ли Ричард е гледал да се отърве от присъствието ѝ. Бърза проверка на телефона му потвърждава, че той е звънял на номер, за който Сали знае, че принадлежи на Сюзън Уилс – жена, с която Ричард се запознава в сайта Dinner Dates. Предишната нощ Сали проверила сайта в Google. Сега тя иска от Ричард обяснение за обаждането. Той отвръща: „Не ме разпитвай.“
Сали поднася закуската на Ричард и, докато той се храни, взема чук и го удря по главата над 20 пъти. В случай че все още диша, натъпква в устата му кухненска кърпа, преди да го увие в някакви стари завеси. Написва „Обичам те, Сали“ на малко листче, което поставя върху тялото на Ричард. След това измива съдовете и се връща в дома, който дели със сина им Дейвид.
На следващата сутрин Сали закарва 23-годишния Дейвид на работа и отива в „Бийчи Хед“. Паркира колата, обажда се на братовчедка си, за да признае за убийството, и се запътва към ръба на скалата. На екипа за предотвратяване на самоубийства отнема часове да я върнат оттам.
Десет месеца по-късно Сали стои на подсъдимата скамейка в съда в Гилфърд и по нищо не прилича на някогашната добре поддържана жена. Косата ѝ е разчорлена. Загубила е преден зъб. Пръстите ѝ са никотиново жълти. Почти не говори.
Докато предявява обвинението в убийство, прокуратурата обрисува една обсебваща – или обсебена – съпруга.
В показанията си Сюзън Уилс обяснява обаждането, което е накарало Сали да загуби самоконтрол:
Уилс и Ричард имали уговорка да се видят на нейната лодка в деня след убийството, но Ричард се обадил, за да отмени срещата заради лошото време; след малко тя също го потърсила с предложение да се видят на обяд в неделя. Според Уилс, връзката ѝ с Ричард била „платонична“, а той самият – „чудесен мъж“ с „приятно чувство за хумор“.
Съдът чува, че Сали е обсебваща. Тя проверява електронната поща на Ричард, хаква съобщенията му, брои Виаграта.
Попитана защо го е убила, тя обяснява: „Не знам. Просто не смятах, че той иска да бъде с мен.“
В края на 7-дневния процес Сали е призната за виновна. Докато произнася присъдата – доживотен затвор, – съдия Кристофър Кричлоу казва на Сали, че тя е била „проядена от ревност“ заради „приятелствата“ на Ричард с други жени. „Ти си жена, убила мъжа, когото обича“, казва той. „И ще трябва да живееш, знаейки какво си извършила.“
Сали и Ричард в сватбения си ден през 1979 г. Снимката е предоставена от Дейвид Чалън на The Guardian
Днес случаят на Сали отново е на първите страници, но събитията са описани в друга светлина. През март тази година тя печели молба за обжалване на присъдата на основание, че е била жертва на „принудително и контролиращо поведение“ от страна на съпруга си – деяние, криминализирано през 2015 г. – 4 години след делото за убийство. Очаква се датата за обжалването да бъде насрочена по-късно тази есен.
Адвокат на Сали е Хариет Уистрич, съосновател на организацията „Справедливост за жените“, която спечели свободата на няколко жени, убили своите съпрузи-насилници.
Но случаят на Сали Чалън е ново предизвикателство, първото по рода си. Тя не е жертва на непрекъснато и задълбочаващо се физическо насилие. Няма счупени кости или престои в болница, на които Уистрич да се опре.
Вместо това има множество свидетелски показания от 2010 г., които не са били използвани в съда; имейли от Ричард до жена му; месеци на свиждания в затвора и видео разговори със самата Сали. Така адвокатът се надява да докаже, че в продължение на 30 години поведението на Ричард е тласкало съпругата му към пропастта.
„Тази жена е обожавала своя съпруг – тя е много старомодна домакиня, която никога не е извършвала посегателство или криминално престъпление“, казва Уистрич.
„Погледнато отстрани, случилото се е изключително странно. Едва когато човек се разрови в целия им брак и разбере насилническия контрол, картинката започва да добива смисъл.“
Но достатъчно ли е това, за да обясни смъртоносно нападение с чук?
Двамата синове на семейство Чалън, Дейвид – вече на 30 – и 34-годишният Джеймс, смятат, че е достатъчно.
Съседи, приятели, роднини – включително близките на Ричард и неговият най-стар приятел – подкрепят обжалването. „Това е прецедент“, казва адвокат Уистрич. „Обикновено в такива случаи – а аз съм имала доста – семейството на убития иска най-суровото наказание. ‚Тя го уби, заслужава да гние в пандиза‘, казват. Този път обаче, никой не излезе в защита на Ричард.“
Няколко фрази изскачат отново и отново по адрес на Сали. „Тя не би наранила и муха.“ „Тя е много грижовна.“ „Ако ме питате кой – от всички хора, които познавам – би могъл да извърши убийство, Сали ще е в дъното на списъка.“
Тогава защо го е направила?
Сали се запознава с Ричард, когато е едва на 15. Той е на 22. „Това е важна подробност, за да разберем какво се е случило по-нататък“, казва синът им Дейвид, който живее в Лондон, работи в компания за разпространение на филми и води кампания в защита на майка си.
“Докато растях, наистина имах чувството, че татко е детската любов на майка ми", азва Дейвид. „Този романс продължи през целия ѝ живот и изглеждаше много чист и неопетнен. Но вече мога да видя последиците от възрастовата им разлика. Мама никога не е имала възможност да преживее други интимни връзки или да си изгради собствена идентичност като зрял човек. Баща ми и начинът, по който се държеше, бяха единственото, което тя познаваше.“
Сали произхожда от спокойно, старомодно семейство. Баща ѝ, Реджиналд Чарлз Нейпиър Джени, е бригадир в Royal Engineers, който прекарва по-голяма част от живота си в Индия. Сали е „изненада“ – четиримата ѝ братя са тийнейджъри в училищен пансион, когато тя се появява на бял свят. Баща ѝ умира, която тя е на 6 години. Отглежда я майка ѝ, в Съри, където завършва основното си образование. Според самата Сали, майка ѝ смятала, че „не приляга“ на момиче да преследва бакалавърска степен. Братята ѝ обаче имат изключително успешни кариери, но от Сали обаче се очаква да върши секретарска работа, да има съпруг и деца.
Приживе Ричард е забавен, харизматичен и изкарва добри пари от продажба на автомобили. Баща му пише за коли за News of the World и Ричард е маниак на тема „Формула 1“. Най-старият му приятел от училище, Делън Блекмор, го запознава със Сали, когато тя е тийнейджърка. „Тя беше много красива, мила и сърдечна – би направила всичко за всекиго. Ричард се възползва от това.“, разказва Блекмор.
В онези години Сали е силно отдадена на Ричард и всеки ден след училище ходи у тях, за да чисти и готви, но Ричард се държи ту топло, ту студено с нея.
Той винаги има други жени.
Две случки се открояват в този ранен период.
Първо, Сали забременява на 17-годишна възраст и братята ѝ я отвеждат да направи аборт във вече напреднала бременност. След това отиват да потърсят сметка на Ричард, който им казва: „Детето може да е от всекиго.“
Втората случка е първият акт на насилие от страна на Ричард. Сали разказва на Уистрич, че го конфронтирала за това, че се среща с други жени, заради което той я завлякъл надолу по стълбите и я изхвърлил през входната врата (от страх това да не се случи отново, Сали избягва конфликтите с него до края на съвместния им живот).
И все пак тя се омъжва за Ричард. Блекмор е кум на сватбата – спомня си я като „не много празнична“. „Не мисля, че семейството на Сали беше особено щастливо, а и в големия ден тя ми сподели, че Ричард я е накарал да подпише предбрачен договор, за да предпази парите си. Всички се шегувахме с него, че винаги е бил много стиснат. Но Сали го обичаше. Беше дълбоко привързана към него.“
Сали и Ричард в двора на къщата си. Снимката е предоставена от Дейвид Чалън на The Guardian
Отстрани бракът им изглежда успешен.
Ричард работи 6 дни в седмицата и отваря собствена автокъща в Ричмънд, Съри. Раждат им се двама синове и семейството се мести на „Ръксли Ридж“ № 1. Сали е покорна, сляпо предана майка и съпруга. За Дейвид и Джеймс Ричард изглежда като „нормален баща“. „Често се сгушвах на дивана до него, за да гледаме телевизия“, разказва Дейвид. „Водеше брат ми на картинг, а аз имах едно малко моторче. Празниците бяха хубави – „Дисниленд“, Марбела. През първите 10 години приличахме на нормално семейство.“
За другите обаче нещата изглеждат различно. Джак Коуди е местен жител, чиято дъщеря е връстничка на Джеймс. През годините той опознава семейство Чалън доста добре. „Ричард имаше коли, дизайнерски дрехи и беше мачо", казва Коуди.
„Често критикуваше Сали пред чужди хора – ‚Боже мой, задникът ти е огромен!‘ – и искаше да ги спечели на своя страна.“
Освен общоприетите норми, Ричард погазва и законите.
През 1991 г. полицейски хеликоптери преследват мотоциклета му за превишена скорост, но в съда органите на реда не успяват да докажат, че той е карал. През 2006 г. Ричард отново се връща в съдебната зала, след като разбива „Ферари“-то си на състезателна писта в Белгия, а после го изпраща обратно във Великобритания и иска застрахователят да покрие щетите, твърдейки, че е бил ударен от камион. Съдът го признава за виновен в измама и той получава 51 седмици условна присъда.
„Странните инциденти бяха твърде много“, казва Коуди. Две години поред Ричард разпраща коледни картички, на които е облегнат върху скъпа кола и заобиколен от голи или полуоблечени жени.
„Хората не го харесваха – жена ми казваше, че е развратник“, допълва Коуди. „Много хора отказваха да идват на приеми, на които се знаеше, че ще присъстват Ричард и Сали.“
Думите на синовете
С възрастта, момчетата също започват да си дават сметка за проблемите у дома. „Майка ми беше стожерът, движещата сила в семейството. Грижеше се за цялото домакинство и вършеше всичката административна работа в бизнеса на татко“, казва Дейвид.
„Когато бях на 13, тя получи работа в Полицейската федерация и започна да поема всички разходи за дома. Татко си купи „Ферари“, часовник „Картие“, ходеше на автомобилни състезания. Сякаш беше скъсал със семейството си и гледаше само своя живот. Един ден ме попита защо не съм на училище – по време на лятната ваканция.“
„Мама беше любяща, грижовна, спокойна и толерантна – всичко, което човек може да поиска от една майка. Винаги слушаше. Когато разбрах, че съм хомосексуален, тя първа поговори с мен. Имахме негласно споразумение да не казваме на татко.“
И двамата синове на Чалън си спомнят непрекъснатите му обиди и дребнави правила.
„Тлъсти бедра“ бе една от фразите, които често чувахме по адрес на мама“, казва Дейвид.
„А ако някой ѝ направеше комплимент, татко отвръщаше: ‚Не сте я виждали без дрехи.‘“
„Атмосферата се променяше, когато татко се прибереше от работа“, спомня си Джеймс.
„Всички бяхме на нокти, заради вечните спорове дали майка ми е сготвила според неговите изисквания. Ако говорехме, докато той гледа телевизия, усилваше звука – и нямахме право да пипаме телевизора в негово присъствие, защото това щяло да скъси техническия му живот‘.“ (Приятелка на Сали споделя, че понякога Ричард заключвал телефоните, преди да излезе, тъй като той плащал сметката.)
По думите на Сали, сексуалният ѝ живот с Ричард включвал само ласки, които той харесвал, когато ги поискал. Изпращал Сали на горния етаж, за да се приготви, тъй като му било неприятно да я гледа гола – първо трябвало да си вземе душ, защото, според него, миришела (това толкова разтревожило Сали, че тя се обърнала към лекар, който я уверил, че в твърденията на Ричард няма нищо вярно).
Ричард открито преследвал други жени. Имал няколко мобилни телефона – след смъртта му още тайни устройства са открити в резервната гума на колата му.
Веднъж Сали го проследява до някакво „масажно студио“, на метри от работното ѝ място. Скоро след това полицейска акция разкрива, че персоналът се състои от жени, жертви на трафик.
Но Ричард не се разкайва. Това, казва Дейвид, е най-трудната част.
„Татко лъжеше и отричаше, и обвиняваше мама, че е луда или алкохоличка. Когато пораснахме, с Джеймс също започнахме да му търсим сметка – особено за бордея. Но той беше като тефлон. Не изпитваше нужда да отговаря на въпросите ни.“
Къде е Сали в цялата тази каша?
Документи сочат, че тя често посещавала личния си лекар заради безсъние, липса на апетит и „домашен стрес“. На социални събирания Сали се прочува с прекомерната употреба на алкохол и цигари и непрестанното си говорене.
„И единственото нещо, за което говореше, беше Ричард“, казва една от приятелките на Сали, Сара Гудуин. „Нямаше край. Откакто я познавам, е обсебена от него - абсолютно, отчайващо влюбена. Не искаше да го ядосва или разстройва; просто искаше той да я обича. А всеки страничен наблюдател знаеше, че това няма как да се случи.“
Сали е и силно изолирана. Някои хора избягват двойката, а Ричард не одобрява жена му да се вижда сама с приятели (Гудуин е изключение само защото Ричард пръв се сприятелява със съпруга ѝ на автомобилен фестивал, а и тя живее в Шотландия).
Когато насилническият контрол влиза в Наказателния кодекс, законът приема нещо, което жертвите на домашно насилие обясняват от десетилетия: че физическите посегателства „не са най-лошото“.
Най-лоша е комбинацията от изолация, унижение и доминиране, която ги пречупва и лишава от собствения им живот.
Това е трънлива област за полицията и съда, защото процесът протича бавно, неусетно и обхваща редица възможни поведения. Той е дълбоко личен, обяснява Давина Джеймс Ханмън, независим консултант към Violence Against Women. „Извършителят интимно познава жертвата и може да приспособява тактиката си на насилие и контрол“, казва тя.
Ханмън пише доклада, който Уистрич подава в защита на обжалването. В него тя посочва някои от методите за контрол, които Ричард често използвал:
От една страна, той кара Сали да се съмнява в психическата си стабилност, а от друга - налага дребнави правила, за да я унижава. Изолация. Постоянни критики. Емоционално насилие.
Ричард поставя Сали в капан от чувства на абсолютна безполезност и, същевременно, на все по-силно привличане към него.
За това свидетелстват и близки на самия Ричард. Единственият му брат емигрира в Австралия преди години и вече не е сред живите, но съпругата му Триш си спомня едно посещение на Сали и Ричард. Двамата са поканени на семейна сватба, на която той унижава съпругата си, опитвайки се да танцува само с по-младите дами.
„Стана ми ясно, че бракът им е в беда и че Сали страда“, споделя Триш. „Тогава за първи път Сали говори с мен за връзката им. ‚Ако някога го напусна, той ще ми стъжни живота‘, каза ми. Като погледна назад, съжалявам, че не бяхме по-голяма опора за семейството си във Великобритания.“
Най-накрая, през ноември 2009 г., Сали успява да се отърси. Споделя на Гудуин, че телевизионният репортаж за полицейската акция в бордея я накарал да си тръгне. С наследени пари Сали купува малка къща и взема Дейвид (тогава на 22) със себе си. Джеймс, който по това време е на 25, вече се е изнесъл и живее с приятелката си.
Сали не може да се справи без Ричард. „Непрекъснато беше на телефона“, казва Гудуин, „и ми обясняваше колко нещастна се чувства. Не знаеше какво да прави с живота си, защото Ричард не беше там да ѝ нарежда. Повтарях ѝ, че постъпва правилно, че трябва да си даде време.“
Вместо това Сали моли Ричард да я приеме обратно. Той отговаря с имейл, който Уистрич е виждала.
Този мейл гласи:
„Ще обмисля връщането ти само при следните условия. Ще се разведем, като ти ще приемеш обезщетение в размер на 200 000 лири.“ Тази сума е значително по-малка, полагащата ѝ се след 31-годишен брак. „Когато излизаме заедно, излизаме заедно. Непрекъснатото ти общуване с непознати е грубо и нетактично. Ще откажеш цигарите. Ще спреш да ме прекъсваш, докато говоря.“
Сали отчаяно иска да се помирят и когато това става, Ричард предлага двамата да започнат начисто в Австралия. Но тя се страхува, че това е някакъв номер, че той продължава да се вижда с други жени и ѝ предлага тези „условия“, за да се измъкне с по-голямата част от парите им.
Бракоразводният ѝ адвокат потвърждава, че тя подава и оттегля молбата си за развод цели 13 пъти, докато двамата са „разделени“. Сали се връща в „детективски режим“, преглежда телефона му и чете съобщенията.
„В двете седмици преди убийството мама се държеше странно“, спомня си Дейвид. Той не знае, че двамата са се сдобрили, но подозира, че отново поддържат връзка. „Беше разсеяна, разконцентрирана, не слушаше. Години наред е била тормозена и разигравана, и сякаш чашата преля.
Когато разбрах какво е сторила, дори не ми мина през ума да я попитам защо.“
Делото от 2011 г. е катастрофално за Сали Чалън. Адвокатите ѝ се отказват от аргумента, че клиентката им е била провокирана – ход, който можеше да спечели обвинение в непредумишлено убийство (вместо предумишлено).
В свидетелските показания на Коуди, Гудуин, Джеймс Чалън и други, думата „контрол“ присъства нееднократно, но през 2011 тя не задейства червената лампичка. „За всички освен специалистите в сферата, домашното насилие имаше само физическо измерение – насинени очи и счупени кости“, казва Уистрич.
Вместо това, защитата залага на „ограничена отговорност“ и използва медицинската анамнеза на Сали и доклад от психиатър, който я е диагностицирал с депресия. „От една страна, има логика, защото Сали очевидно не е била на себе си,“ казва Уистрич. „Но психиатърът на обвинението оспорва тази диагноза.“
Поведението на Ричард остава на заден план. Коуди присъства на делото и пита кралския адвокат защо не се обръща повече внимание на брака им. Отговорът му бил: "Нека не отиваме там".
„Защитата сякаш смяташе, че нападките срещу жертвата на убийството ще се отразят неблагоприятно на Сали. Но не мисля, че съдебните заседатели имаха представа докъде се простираше отношението на Ричард.“
Днес Сали е на 64, а от началото на 18-годишната ѝ присъда са минали 7 години. Ако обжалването ѝ се провали, на 75 ще получи право на условно освобождаване. „Майка ми няма да посегне на друг човек“, казва Дейвид. „Ако спечели, ще има време да живее живота си. Ще може да вижда момчетата, на които е помогнала да станат мъже, и, да се надяваме, внуците си. Хората като че ли не могат да повярват на това.“
В това число и адвокатът ѝ. „В общуването си със Сали ми е трудно да проумея нещо, което тя непрекъснато повтаря: Все още го обичам и ужасно ми липсва“.
Може би това, повече от всичко, доказва колко силна е била хватката на Ричард Чалън. Нито един от съседите, приятелите и роднините му няма добро мнение за него.
Изглежда единственият човек, който скърби за него, е преданата му съпруга, излежаваща присъда за убийството му.
