fbpx

Къде изчезнахме, летни момичета? Има ли ни още въобще? Можем ли да се намерим? Искаме ли да се върнем? Поне за миг, нека поне за миг да се върнем. В онези безкрайни лета, започващи през юни и свършващи в края на септември. В онези вечери, огласени от щурци, осветени от звезди и изпълнени с младежките ни мечти.

Целувахме се с живота с черешови устни, сърцата ни се разпукваха от екстаз като узряла диня. Искахме да го пием този живот, да го пием до последна капка като мастика в запотена чаша.

Беше ни горещо, анасоново, небето синееше, морето се вълнуваше, а главата ни се въртеше от истории, от недoвършени задачи, от непокорени върхове и нецелунати мъже.

Тук ли сме, момичета? Юни дойде, а нас сякаш ни няма. Къде сa ни все още белите бедра? Онези стегнатите, но с малко стрии тук-таме. Линийки на живота, по чиито дължини мъжки пръсти обичат да чертаят кръгчета. И къде са ни ръцете, и краката с малките татуировки и големите спомени. И къде са ни гърдите? Онези гърди, които все още не са пристискали бебе до себе си, но са болели доста пъти от разбито сърце.

Скоро ще дойде юли, момичета… Черешите ще отстъпят място на прасковите и на кайсиите. Ще ухае на море, на сол, на картофки и цаца. Ще се опънат едни палатки, морският бриз ще чака да развява рокли, раменете ни ще жадуват за тен, а косите ни за пясък и за свобода.

Там ли ще бъдем, летни момичета? На брега на морето с бира в ръка? Ще се усмихваме ли на залеза, ще посреща ми изгрева, ще се смеем ли до грухтене и хълцане?

После ще се дотърколи август. Жарък, ленив като котка, с аромат на малини и вкус на дини. Онзи август, през който вилнеехме в барове, по фестивали, затваряхме дискотеки, пиехме в капанчета и… е,  понякога повръщахме в градинки. Случваше се да е грозно, но в повечето случаи беше красиво. Летните момичета са поетични, с бенки, с къдрави коси, с червени нокти на краката и сладолед по брадичките.

Помниш ли какво момиче беше преди? Преди животът да стане по-сериозен, по-ангажиран, по-корпоративен? Преди семейството, преди децата, преди да станеш всичко това, което си мислиш, че си сега? Има ли го още някъде това момиче?

Пускай го да играе от време на време. Не го наказвай само защото е различно.

Това момиче си ти – босото, с бялата рокля, с широката усмивка, с бирата, излизаща през носа, и с най-голямото сърце на света. Не го забравяй, момиче. Не си забравяй летата, тръпките и невроятните крака. Лета ще има още, но ти си само една. 

Излез, лятно момиче. Изпий една бира на горещия тротоар. Остави си пясъка в косата, даже не си крий космите по краката. Смей се до припадък и живей на диня и сладолед. Заслужаваш го, лятно момиче, макар и вече да си жена.

В Майко Мила вярваме, че е хубаво да си казваме истината за това какво е да сме родители. И се опитваме да го правим и с чувство за хумор, доколкото ни е възможно. 

Та ако ще говорим истината, е ясно, че няма как да пропускаме трудните моменти и миговете, в които цялата тая работа с децата изглежда абсолютно невъзможна мисия. 

Обаче в името на истината не бива да оставяме настрана и онези великолепни отрязъци от пространствено-времевия континуум, в които пълното щастие съществува, но то е толкова “обикновено”, че някак е трудно за споделяне.

И все пак… Опит за такова споделяне прави Луси Хъбър в текста си за Time, а ние с удоволствие го публикуваме и искаме да ви попитаме кога сте се чувствали най-щастливи като родители.


От мига, в който обявих, че съм бременна, заваляха коментари от други родители:

“Надявам се, че си готова да не спиш повече никога.”

“Ще ти опада косата.”

Само почакай да стане на 2.”

“Само почакай да стане тийнейджър!”

“Знаеш ли какво е епизиотомия?”

Тези коментари валяха от приятели, от колеги, от непознати, които са забелязали закръгления ми корем. (Добре, де, последното го каза докторът ми.)

Отначало не ме притесняваха. Нищо не можеше да ми развали настроението. Но колкото повече напредваха месеците, толкова повече ставаха и коментарите. 

Започнах да се чудя дали изобщо има някой, който истински харесва да има деца. Никой не казваше нищо хубаво. Винаги съм харесвала децата, но от това, което чувах, ми ставаше ясно, че в мига, в който проимам свои, ще открия “истината”.

Те те изстискват напълно, искат нещо за ядене през цялото време, плачат по цели нощи, сучат прекалено често, не сучат достатъчно, чупят ценни семейни реликви, принуждавайки те да се превърнеш в изтощена човешка купчина, която не може да изпие дори една чаша кафе, без някой малък човек да поиска да гледа детско, докато си бърка в носа и бърше изваденото оттам в безполезната ти диплома от университета.

Това ли щеше да се случи и с мен?

Майчинството беше възхвалявано дълги години. Когато майка ми е била бременна през 80-те, никога не ѝ е хрумвало, че това да си родител може и да е трудно, защото никой не е говорил за трудностите. 

И тя била безкрайно изненадана, когато ние не сме се оказали малки копия на перфектните деца, които си е представяла. Деца, които спят през нощта, и са доволни да стоят тихичко в кошарата за игра, докато не станат на 5.

Вместо това, когато завела брат ми на градина за първи път, той отвъртял кранчетата на всички чешми на двора и наводнил детската площадка. 

Затова днес хората се опитват да спестят грешните представи за родителството, описвайки го само с гушкащи се бебета и деца, които никога не са наводнявали нарочно зеленчукова градина по метода Монтесори. 

Най-накрая започнахме да говорим за проблеми, които бяха пренебрегвани - като например следродилната депресия.

Позволихме на бащите от сериалите да показват емоции и спряхме да изобразяваме майките като розовобузи същества, които правят палачинки за семейството си всяка сутрин и успяват да поддържат коса с перфектно студено къдрене.  

Но може би малко се престарахме. 

Забравихме да споделяме и готините неща заедно с лошото. 

Детето ми се роди през май 2020 г. Може би един от най-тежките моменти в модерната история на света да ти се роди дете. Можеше и по-зле да е, но въпреки това - не беше най-страхотният момент. 

През първите няколко месеца от живота на сина ми в комбинация с нормалните невъзможни бебешки неща, които се случват в този период - като да повиеш бебе или да се научиш да спиш по графика на някой, който изобщо няма идея кога е ден и кога нощ, имаше и още нещо. Не можехме да виждаме никого. 

Показвахме го на семейството и приятелите ни през Zoom или като го държахме зад затворен прозорец. Искаше ми се да го подържат. 

Искаше ми се мен да ме подържи някой. 

Една нощ, когато не спираше да плаче, паркирах колата пред Старбъкс и ревах, докато не се съмна. И тогава си помислих: “Точно такова е, каквото ми казваха, че ще е”.

Но дори в това, че станах майка за първи път по време на пандемия, успях да намеря толкова хубави неща.

Защо никой не ме предупреди за хубавото? Нямам предвид, че детето ми е от лесните (не е!) или че се справям прекрасно като родител (снощи синът ми изяде 30 картофени хапки за вечеря).

Но хубавото е като нищо друго, познато ми до момента. 

Понякога, след като синът ми заспи, си припомням какво е чувството да съм с него - все едно е наркотик. Мозъкът ми освобождава ендорфини само докато гледам снимка, на която си играе с камионче.

Може би затова е трудно да разкажеш на хората хубавото. Най-страхотните моменти от родителството звучат напълно обикновено, но се усещат неземно. 

Първият път, в който синът ми чу “Jump in the Line” на Хари Белафонте и незабавно спря да плаче, а аз танцувах из цялата стая, докато той се смееше. 

Гушкането на дивана, докато гледаме “Колите 3” (отново), галейки го по косата. 

Ритането на топка в парка, докато слънцето залязва и целият свят е лилаво-оранжев - целият свят сме ние двамата.

Преди няколко вечери, малко преди лягане, синът ми мина и каза “Лека нощ, обичам те” на всичките си камиони, на котките, на татко си и на мен. Никога не ми е казвал “Обичам те” досега. 

Почувствах се все едно някой ми изтръгва сърцето от гръдния кош и го стиска толкова здраво, че камерите му ще се пръснат.

Радвам се, че ставаме все по-откровени по отношение на родителството. Но сега, когато мои приятели са на път да станат родители, се опитвам да им казвам следното: има моменти, в които ще сте толкова щастливи, че ще сте абсолютно способни да се пръснете.

Искате ли да играем на една игра? Обяснете ни какво е да имаш деца, без да ни обяснявате реално, че имате деца. Направете го със снимки от ситуации или от неща, които правят само и единствено децата (и никое друго живо същество на този свят).

Даваме малко снимки за вдъхновение от колекцията на Social Junkie във Фейсбук.

Нали знаете приказката, че рано или късно всички се превръщаме в родителите си. Е, авторката на този текст, която предпочита да остане анонимна, има същите опасения за себе си, и то не защото майка ѝ е някакъв ужасен човек, а точно обратното. Може и да звучи странно, но ето какъв е случаят:


Ето каква е истината: обичам майка си.

Ето още една истина: страх ме е, че се превръщам в нея.

Знам, че това звучи жестоко, дори неблагодарно, като се има предвид каква невероятна майка е тя. Разведе се с баща ми, когато с брат ми бяхме на 3 и на 5 години. Той си тръгна и не се върна никога повече, а тя ни отгледа сама. Работеше на три места и никога не позволи да разберем какво значи да си легнеш гладен. Създаваше правила и прощаваше провиненията. Подкрепяше ни и ни подтикваше да се развиваме. 

И за да може да прави всичко това, жертва собствения си живот в името на мен и брат ми. Рядко излизаше, рядко обръщаше внимание на собствените си интереси, рядко намираше къде другаде да се впише, освен в ролята на “самотната майка”. Даде ни всичко и правейки това, така и не създаде основа за себе си и за живота си с пораснали деца със собствени животи. 

Сега аз и брат ми сме възрастни хора със собствени деца. Тя живее за историите и посещениятa от внуците, които се стараем да правим често, а междувременно си намира някакви тихи занимания, за да се държи заета. Няма никакви съществени приятелства или хобита, или дългогодишна мечта, която сега би могла да преследва. И няма никакъв интерес да промени това. Често е сама, чакаща да научи кога ще е следващото посещение или следващата новина за децата. Гледано острани, изглежда адски самотно.

Гледано отблизо, ми се струва, че виждам част от някакво бъдеще, към което съм се насочила. И съм ужасена от този факт. 

Наскоро се разделих с бащата на децата ми. По ред причини той вече не е част от картинката и няма и да бъде. Грижа се за двете си дъщери сама. Всяка тяхна нужда – финансова или емоционална, мен чака. По странен начин всичко това прилича на живота, който майка ми водеше, и то тъкмо около тази възраст, на която съм аз сега.

Което означава, че знам какво коства на една самотна майка всичко, знам количеството кръв, пот и сълзи, необходимо, за да се отгледат две деца и да станат добри хора. Коства ти всичко. И ще дам всичко от себе си. Както майка ми даде всичко за мен и брат ми. Момичетата ми не заслужават по-малко. 

И въпреки това не мога да спра да мисля за живота, който води майка ми в момента, и знам, че не искам такова бъдеще за себе си. Не мога да спра да сравнявам и да се ужасявам от това, че историята се повтаря. Ужасявам се, че ще дам прекалено много и после нищо няма да ми остане. Въпреки че това е живот, който ѝ приляга, и тя е щастлива по този начин. Въпреки че след цял живот борба само и само да си държи главата над водата, сега заслужава да се пусне по течението и да си кара живота, както иска. И въпреки че изглежда привидно доволна.

Знам, че аз не бих била. Знам, че трябва да построя някаква основа за живота, който идва “след” – след като децата пораснат и са заети да градят собствения си живот. Знам, че сега трябва да отделя време да поддържам приятелства за после. Сега трябва да положа усилия да сложа основите на живота, който ще дойде след това. Което означава, че трябва да намеря време и енергия за себе си, за собствените си интереси и за собственото си бъдеще. Време и енергия, които майка ми никога не отне от мен и брат ми. 

Е, как тогава да се примиря с това? Как да дам толкова, колкото даде тя, без да жертвам всичко, което пожертва тя? Как да намеря този деликатен, невъзможен баланс?

Мога да дам колкото даде и тя и да чакам да ми дойде реда в следващото десетилетие. Животът не свършва в края на 40-те, когато децата влязат в университета. (Всъщност знам много истории, които могат да потвърдят, че животът става доста по-интересен точно тогава.)

Но търпението никога не ми е било силна черта. 

В крайна сметка решението за мен може би ще е да спра да търся баланс. Да свикна с мисълта, че запазването на малко от мен за мен самата означава да не се хвърлям изцяло, да не жертвам всичко. Не трябва да жертваш всичко, за да бъдеш майка (дори самотна майка), която успява да отгледа добри хора, която създава правила и прощава провинения, когато подкрепя и побутва децата си към успеха.

И също така да спра малко да се страхувам, че може да свърша като майка ми и вместо това да ѝ отдам дължимото и да я оставя да си живее живота, както си иска. Всъщност тя може да живее точно този живот, за който си е мечтала.

Често си мисля, че животът на майка ми е някакво стечение на обстоятелствата. Историята, която си повтарям, е, че тя не е осъзнала, че като дава толкова много на нас, няма да остане нищо за нея. Но никога не съм я питала дали това е така. Може би всъщност е знаела много добре какво прави. Може би е правила каквото е най-добро за нея, докато прави и най-доброто за нас.

И ако е било така, явно имам доста да уча от нея.

Ако здравеопазването ни продължи да се развива с темповете, с които го прави, ще ни трябват 38 години, за да достигнем средната продължителност на живота в развитите европейски държави. Към момента българите живеят средно със 7 години по-малко в сравнение с гражданите на петте най-развити държави в Европа.

Това обявиха лекари и експерти по време на пресконференция за ускорено развитие на родното здравеопазване, цитирани от dnews.bg. Ако в най-големите държави доплащането за лекарства от страна на пациентите е 5%, в България този процент достига 37.

Ако нашето здравеопазване отчита развитие, то паралелното развитие на системите в големите европейски държави се случва с много по-бързи темпове. Нашата държава отделя по-малко средства за здраве, а българите плащаме повече за здравни услуги, отколкото европейците, бе отчетено на пресконференцията.

Ако България отделя 8% от брутния вътрешен продукт за здравеопазване, разходът на човек от населението ще достигне около 1200 евро, при 2500 евро в Западна Европа. А в момента средствата, които България отделя, са значително по-малко и те не могат да бъдат обяснени само с това, че икономиката ни е слаба,” каза Деян Денев, изпълнителен директор на Асоциацията на научноизследователските фармацевтични производители в България.

Държавата ни е най-бедната в Европейския съюз, но въпреки всичко се оказва, че здравната система се управлява толкова неефективно, че българинът е принуден да доплаща до 37% за лекарства.

Това, че се доплаща повече за лекарства в България, се отразява пряко върху придържането към терапията. Защото, на фона на другите разходи за живот, които имат българските пациенти над определена възраст, те са изправени пред избора дали да не се лишат от определени лекарства”, допълни председателят на Българския фармацевтичен съюз проф. Асена Сербезова

Експертите направиха сравнение на база развитието на родното здравеопазване от 1960 г. насам.

В България има повишаване на продължителността на живота. Но, ако продължаваме да се развиваме по този начин, ще са ни нужни 38 години, за да догоним средната продължителност на живота в петте най-развити държави в Европейския съюз,” каза председателят на Лекарския съюз д-р Иван Маджаров.

В заключение експертите посочиха, че инвестиция в здравеопазването, направена днес, носи първите ползи след 10 години.

Помните ли какво беше само преди година? Как пълнехме ресторантите и баровете и се чудехме как е възможно още да има места, на които да се пуши – такова безобразие?! Как се тълпяхме на опашките и се бутахме един в друг, прегръщахме се и се целувахме, ходехме до Барселона за един уикенд? Как спирахме с колата на път за някъде, за да обядваме в някоя крайпътна кръчма? 

После дойде Covid-19 и всичко се промени. Радостта и веселието бяха отложени за по-нататък. Концерти, вечери навън, един коктейл след работа. Бягане в офиса, само и само да не си вкъщи. Всичко това приключи.

За първи път откакто съм на тази земя, участвам активно и равноправно в световно събитие и то се оказа затваряне на света.

Нямам нищо положително да кажа за пандемията.

Хора изгубиха живота си, работата. Децата истински страдаха затворени у дома. Цели бизнеси не функционират от месеци. 

От една година се опитвам да намеря някаква полза, някаква поука от цялата работа и единственото, което разбрах е, че принудително се сдобихме с още една отговорност - животът на другите. 

Дори и да не се интересуваме как ще протече болестта при нас самите, дори да не ни се живее или да не ни е страх от смъртта, Covid-19 ни принуди, щем не щем, да се поинтересуваме как нашето поведение влияе на околните.

Ако наистина искаш да се самоубиеш, например, Covid-19 не е най-добрият вариант. Оказа се, че дори свръхдоза наркотици или скачане от висока сграда е доста по-приемливо (ако внимавате да няма никой, който се разхожда долу, защото и това се е случвало – да претрепеш някого, докато умираш).

Моралната тежест да не кашляме в лицето на другите

добави нов елемент, в който индивидът изгуби част от своята самостоятелност и пандемията го превърна в някой, който реално отговаря за здравето на неопределим брой хора във всеки един момент от обикновеното си битие – когато се вози в метрото или дори когато си купува кисело мляко. 

Признавам, че в първите месеци на пандемията нямах търпение да изкарам болестта, за да ми се „маха от главата“, сякаш е досадна конска муха, която трябва да изтърпя, за да продължа напред.

Това беше до есента, когато реално започнаха да умират хора в страната и разбрах, че „да изкараш болестта“ не е лично преживяване, а обществено. И дори да изкараш болестта, леко или сериозно, голямата тежест пада не върху собственото ти изживяване, а върху онова, което си причинил на всички, с които си контактувал до този момент. Отговорност, която досега съм чувствала единствено към децата си, а внезапно се разпростря спрямо приятели, познати и съвсем непознати хора.

Тази нова концепция за общност,

признавам, ме кара да се чувствам притисната в ъгъла. Всеки път, когато се видиш с колега, чийто родител е със слаба имунна система, мислиш за последствията. Всеки път, когато заведеш родителите си до пазара, защото се налага, мислиш отново. 

Изведнъж животът на учителите стана наша персонална работа. Кой досега е мислил какво точно се случва, ако изпрати детето си със сополи на училище? Защото понякога СЕ НАЛАГАШЕ да го изпратиш със сополи. Когато си самотна майка и няма кой да ти помогне. Когато можеш да изгубиш работата си.

И какво толкова може да стане? Най-много да се разболеят още две-три деца. За учителите никога не сме мислили. Или за родителите си. Има ли дете със сопол и баба на разположение, първото, което правиш, е да ѝ метнеш детето, за да идеш да правиш ексели. 

Тази година децата ми не са виждали баба си отблизо 5 месеца.

С тези темпове на ваксинация няма и да я видят скоро. Внезапно се оказа, че след 16 години помощ и подкрепа от страна на бабите и дядовците, успявам да се оправя сама или по друг начин.

Намерихме приятели на наша възраст с деца на възрастта на нашите и започнахме да си помагаме за отглеждането на децата, докато се трепем от работа, защото трябва и нещо да се яде. Но моите родители не ми идват на гости, не празнувахме Коледа заедно. През 2020-а за пръв път в живота ми сготвих сама по празниците. Козунак по Великден,  питка и баница по Коледа, да не повярва човек... 

Научих се да нося маска, да ходя по срещи с маска, да стоя на 3 метра, да чакам на опашка пред магазини, пред които никога не съм вярвала, че ще видя опашка в живота си. Да вися отвън пред банката и да студувам, подскачайки от крак на крак. 

И няма да лъжа, през повечето време съм бясна, притеснена и отегчена. Не ми стига, че имам три деца, работа и родители, но и трябва да внимавам за хора, които не харесвам. Не само това! Трябва да внимавам за хора, които дори не познавам, а това минава понякога всички граници.

Но не мисля, че животът ще ме срещне с по-голяма обществена отговорност. Така или иначе, не мога да я заобиколя. По-добре да се опитам да запазя здравия си разум и нечие и друго здраве. 


Колко точно страшно е да имаш дете? Надали може да се премери с линийка или кантар, но често колкото повече се отлага и мисли, толкова по-страшно става. Споделяме с вас един интересен казус от рубриката на известната журналистка и водеща Мариела Фростръп в The Guardian, в която тя отговаря на различни въпроси, свързани с родителство, семеен живот и деца.

Накратко: млада дама се чуди дали си заслужава да се откаже от хубавия си живот в замяна на това да има дете, при положение че може да се окаже, че това дете всъщност е един ужасен човек.


Казусът

Умирам от страх при мисълта за деца. Не от самото раждане, а от идеята, че евентуално може и да отгледам отвратителни деца

Наближавам 30 години и съм омъжена повече от година за прекрасен, по-голям от мен мъж. Още от мига, в който се срещнахме, започнахме да мечтаем за бъдещото си семейство, но имам чувството, че колкото по-възрастна ставам, толкова по-спокойна и щастлива се чувствам в безгрижния си, и все пак егоистичен, живот

Той от друга страна няма търпение да стане баща. А аз всеки ден постоянно и навсякъде чета колко ужасно е да си родител. И как жената губи не само идентичността си, но и тялото, душата и духа си, както и интимността с партньора.

Всички родителски блогове и подкасти тотално ме отказаха от идеята да имам деца. Знам, че звучи ужасно. Какво ако произведем едно абсолютно отвратително същество, каквито всъщност са децата в повечето истории, които чета? Дали това всепоглъщащо дете ще ми отнеме щастливия живот – живот, за който работих здраво? 

Не ме разбирайте погрешно, аз съм адски обичлив човек и детето ми винаги ще бъде на първо място, сигурна съм. И въпреки това се чувствам на кръстопът. Цената ми се струва прекалено висока за нещо, което може да се окаже ужасно.

Съветът

Имате право. Вие сте наскоро омъжена, радваща се на новите удоволствия на семейното съжителство – защо ви е да искате промяна? Действително има излишно много информация за отглеждането на деца и малка част от нея е с цел прослава на родителството. От друга страна – кой би писал в дневника си, че е изкарал един знаменателно приятен ден?

Не мисля да ви убеждавам, че родителството няма да промени живота ви из основи. И ако на мен ми се налагаше да встъпя в него на вашата възраст, някои от промените със сигурност нямаше да посрещна с отворени обятия. Да имаш деца не е пропуск към вечното щастие, нито пък еднопосочен билет за ада. Това е билогична възможност, с която са родени повечето жени, а за малка част от тях в съвременния свят е и въпрос на привилегирован избор. 

Не мислите ли, че сте щастливка, че това изобщо е тема, по която можете да имате колебания, да я обсъждате със съпруга си и да вземете изцяло ваше решение? На много места по света това е доживотна присъда. Пубертет, брак, секс и майчинство, които се въртят отново и отново, докато умреш от изтощение или влезеш в менопауза, за да въздъхнеш най-накрая с облекчение. 

Казвам всичко това, за да ви окуража да продължите с критичното мислене.

Раждането на дете не е нито отговорност, нито очакване за всеки. Вероятно планетата ще има полза, ако решите да кажете “не”, и все по-голям брой жени биха искали да го направят, освен ако не успеем да създадем място в обществото “по мярка” на жените – така че родителите да са подкрепяни адекватно. 

Ако обаче попитате когото и да е с дете, надали ще намерите човек, който съжалява. На родителите може би им се иска да са били по-добре запознати с катаклизмичното въздействие, което наличието на деца би оказало върху животите им, но малцина са тези, които биха искали да поемат по друг път. 

Когато бях в 20-те си години, нямах намерение да имам деца. Всъщност чувствах, че е изключително егоистично да създадеш живот в този жесток свят. Тогава се притеснявахме от аварии в атомните електроцентрали, а и собственото ми детство не бих пожелала никому. 

В началото на 30-те си години станах кръстница на няколко деца и тогава осъзнах, че те всъщност са доста приятна компания, предлагаща свеж поглед за живота, което беше добре дошло като алтернатива на собственото ми изчерпано възприятие за света. Докато вървях към 40-те, елементът на избор остана на заден план и започнах все повече да искам собствено дете. На 40, когато вече бях омъжена, това желание се превърна в отчаяно искане.

Когато се появи първото ми дете Моли, бях готова да посрещна и бебето на Розмари. Вместо това обаче пред мен беше малката ми русалка, мърдаща пръстчета като водорасли, която ми се стори като чудо. Човешкото сърце е мистерия заради способността си да става все по-голямо, а, изглежда – когато говорим за деца – и никога да не остава безразлично.

Любовта към собственото дете рядко е въпрос на избор. И без значение колко досадно може да се окаже то, е много малко вероятно точно вие да сте наясно с недостатъците му. Не ви пожелавам лудата надпревара по зачеване, през която минах аз, нито пък да родите дете в знак на съгласие с желанието на съпруга ви. 

Разбира се, че трябва да вземете решението си като семейство, но бремето на отговорността пада повече върху раменете на майката в повечето двойки (с изключение на някои силно еманципирани). Съветът ми е да отпуснете малко напрежението и да помолите съпруга си да направи същото. Радвайте се на връзката си и се наслаждавайте на тези славни дни в свобода. 

Звучи ми много вероятно да станете родители все някога, но това не означава, че животът ви ще бъде съсипан. Просто ще се промени и тъкмо това, подозирам, прави родителството толкова популярен избор. Каквито и да са убежденията ви сега, ще се променят и изострят или ще се уталожат и изчезнат с годините.

И един последен съвет – спрете да четете бебешки блогове, докато наистина не ви се наложи да търсите съвет от първа ръка!


Децата са малки сладки слънчица, правещи света по-красив, добър и светъл… Бла бла бла. Това е факт и го знаем. Но хайде да поговорим за онези вледеняващо ужасни моменти, в които проговарят с глас като от отвъдното и с отнесен поглед ни съобщават как в стаята присъства човек, умрял преди да се родят, или как са дошли на този свят, след като са умрели и са избрали да се появят точно при нас… И какво ли още не.

Е, започнахме този разговор с един пост във Фейсбук, в който ви питахме точно това: кои са най-вледеняващите кръвта неща, които сте чували от децата си. И така, общо взето, отворихме кутията на Пандора, от която излетяха всякакви страшни (и някои смешни) истории. И понеже вече не сме спали дни наред, ви предлагаме някои от тях, за да не будуваме в ужас само ние. (Запазен е оригиналният правопис на историите.)

Martina Georgieva
След като със синът ми бяхме посетили умиращия ми от рак баща, слизайки по стълбите ми каза: "И тебе те чака това скоро, нали знаеш..." Беше на 6 години.

Maya Gramovska
Дъщеря ми наскоро с най-серизен тон и вид дойде при мен и каза "Мамо вие сега тук сте две майки. Само че ти не виждаш другата." Направо ме побиха тръпки... Попитах я къде е и отговорът беше "Точно зад теб. Има бяла коса и розова тениска."
Някак вътрешно реших, че е майката на мъжа ми, която почина преди години. Чак ми домиля после като помислих, че може да е тя. А и от много малка се заглежда по ъглите в същата стая, усмихва се и сякаш реагира на някого.

Maya Skorokhod
Големият ми син... В детската градина рисуваше черно слънце. Бях подивяла. Гледахме слънцето и му обяснявах, че е жълто. Той каза, че от тук така се вижда, но всъщност то е черно. Рисуваше хората затворени в стъклени планини. Ужасът беше, когато беше на почивка с баба си и дядо си и аз отидох да го взема. "Мамо, беше ми мъчно за теб, но не много. Когато ти не си с мен, до мен е моята друга майка. Тя е същата като теб, но с черна коса." Аз съм руса... Бяхме на квартира, а той на 2,5 годинки и вечер заспиваше с гръб към стената, защото имало леличка, която го гледала и той не можел да заспи. Вече е на 23 години и той още помни тези неща.

Милка Колдамова
Прясно, от вчера. Излязохме с едната дъщеря (10) до кварталния магазин и се прибираме. Аз нещо се заблях и забавих крачка, тя е на две-три крачки пред мен. Стига до една нищо и никаква уличка, спира се, изчаква една кола и пресича. Аз я настигам и тя ме пита - Случвало ли ти се е да живееш един и същи ден два пъти? Аз включвам обяснителния режим за "дежа вю", какво е, що е...И питам на свой ред, откъде й е хрумнало. Ами, аз този ден вече съм го живяла, само че като пресичах, колата ме блъсна и аз умрях...

Iva Jordanova
В много ранна бременност, дъщеря ми на 4г.всяка вечер говореше на бебето и му пожелаваше лека нощ. Едва вечер нищо и аз питам-няма ли да кажеш нещо на бебето? Тя- ами не,защото няма бебе вече. Щях да имам братче....След няколко дни разбрахме че е права,бях направила спонтанен аборт.

Manuela Sheigarovska-Dyankova
Вече съм го разказвала май, но синът ми беше на около 2 и половина когато ми каза, че преди да се роди е бил някъде на високо и от там са му казали да си избере майка и той ме видял в една дълга рокля на цветя и ме избрал. Пак по това време някъде около година твърдеше, че има една баба в неговата стая и постоянно играеше с нея. Питах го дали го е страх и той отговори "Не, тя е много добра, усмихва ми се и ме гали по главата." Като бяхме навън често бързаше да се прибира, защото бабата го чака да си играят.
Дъщеря ми пак на около 2-3, веднъж в просъница ми каза, че преди да дойде при нас е имала мама Сиси и тати Боян, но е била много малко при тях. Но сега щяла да остане с нас много време.

Katya Dikova
Голямата ми дъщеря, на около 2,5-3 години ”Мамо, аз ходих на война!” Не подозирах, че знае тази дума, правя проверка- “ И какво прави , стреля ли, убива ли?” . “ Не бе мамо, давах пушки, вземах пушки” . Прадядо ми е бил оръжейник! Пак тя,отиваме на село, при баба ми, там е минало детството ми, посочва ми едно място в градината и ме пита” Мамо там имаше ли дърво?” Точно там имаше голяма ябълка! “ Там имаше ли люлка?” Дядо ни връзваше люлката там! “ Аз там те видях”... И много , много други моменти, които ме оставяха без думи .

Diana Krinkova
Дъщеря ми на две години, стои на двора на дядо ми, който почина шест дена преди тя да се роди, той почина на термина ми. Та тя стои и вика Дядо!!! Дядо!!! Не беше смразяващо или страшно, беше умилително!!
А тази тема трябва да се издаде на книга!!! Много интересна!!!

Деси Вазова-Андреева
Щерката се разхождаше с две розови кукли под мишница и обясняваше как чете приказки на сестричките си. Това става около седмица преди изобщо да разбера, че съм бременна. След това й обяснявам, че мама има бебе в корема, а тя - Ама аз исках две!
Искаш две, ама няма, казах й.
След седмица съм на преглед и разбираме, че са близнаци! А в 12 г.с се видяха, че са момичета..... Еми, какво да кажа.....

Momchil Stepanov
Малката беше навършила наскоро 3. И една вечер взе да крещи "Баба Льона е на телясата, Баба Льона е на телясата!" Нейната прабаба Льони беше починала преди около година. Първоначално изстинах... После се зачудих какво става. Накрая се осмелих да погледна. Оказа се, че съм забравил барбарона на терасата. 

Деси Г.
1-2 месеца след като приятелят ми почина, гледах племенницата ми вкъщи(тогава беше на около годинка и половина). Постоянно гледаше в един от ъглите на стаята и се смееше, все едно има някой и й прави смешки. Даже я местех от мястото й, но пак си гледаше там. Мисля, че щях да припадна... 

Деница Добрева- Евлогиева
Голямата дъщеря, беше на 2г тогава:
Мамо, дядото!- посочвайки празен стол в детската стая.

Мариана Мамарова
Мамо много ще ми е мъчно когато те блъсне камион и умреш.

Румяна Дамянова
Живеем в къща от вторият етаж има тераса, която гледа в хола. Синът ми на около 3-4 тогава седи до парапета и говори. Питам го какво казва, че не го чувам, той продължава. Отидох и го погледнах и виждам как гледа надолу към хола и говори с някого: А ти как се казваш? (повтори името, но не го помня) Аз: Маме с кого говориш? Той: с момиченцето!!! Аз: Кое момиченце маме? Той: е долу, не я ли виждаш и започна да и маха и да вика Здравееееей!. Аз: Къде е това момиченце мами? Той: Долу бе мамо, седнала е на шкафа. Имало е случаи в които ми е казвал, че на тавана има батковци, които там си живеят! Майка ми почина, когато бях бременна в 8 месец. Той ми каза, че баба го е гушкала и му казала: Хайде моето момче, време е да отидеш при мама и тате и той се бил събудил при нас.

Izabela Karaslavova-izi
Моето дете, момченце, когато беше 3 год (проговори на 2,5г) започна да говори за братчетата си близначета. Това се случваше много често:" Като се родят моите братчета близначета .. Когато имам братчета близначета ще ги нося на рамене. ... Моите братчета близначе...., Моите братчета близначе......" Не спираше..
Порасна голям и продължи да говори, и прави планове за тях. Каза, когато се родят, че първото родено ще се казва Джейсън, а второто-Клеа́нтин.
...
Стана на 11,5 год .....и се разболя от левкимия. Изкарахме една година в болницата. Не спираше да говори за тях. Все го питах за какво близначета говори. Че аз не съм първа младост... Освен да си осиновим.А той отговори: "Ще отидем на лекар. Ще са инвитро. И ТИ ще ми ги родиш!"
Загубихме го 3 м. преди да навърши 13 год.(12.10.2017)
Тръгнахме по лекари... Дълга история... В България не успяхме, но в чужбина, в Кипър от първия път забременях с близнаци момченца, които вече са на 5 месеца. 
Разбира се, че без да мислим имена ние ги нарекохме Джейсън и Клеа́нтин. Няма как да се казват иначе. Болката е огромна. Не може да им се радва...
И въпреки всичко НЕ вярвам, че има "нещо". Бил някъде, гледал отгоре...и тем подобни човешки успокоения, в които аз не вярвам. Като го няма при мен...все тая какво има и какво няма.

Кремена Гюнджиева
За щастие още нямам такива преживявания с моите деца,но помня как тъкмо бях разбрала,че съм бременна и само аз и мъжа ми знаехме,защото не бяхме ходили на преглед. Отиваме на обяд с едно приятелско семейство и момченцето им на 3 г ме попита"Кога ще се роди бебето?????".С мъжа ми направо бяхме потресени.Майка му вика какво бебе бе мамо,не се говори така ,а аз само му казах ноември.

Ivailo Ivanov
На 3 години, малкият ми син каза в един асансьор, че бил фен на Ботев Пловдив. Оставих го да се вози сам.

Владиславовна Екатерина
Приспивам вечер Ивайло, тогава на 3 години: - Мамо, може ли тази вечер да ми прочетеш приказка?
Аз: - Разбира се, Ивайло, аз всяка вечер ти чета?!
Ивайло: - Да, но тази вечер е за последно.

Unique Varna
Завивам дъщеря ми с одеяло изплетено от баба ми която почина доста преди тя да се роди. И дребната промърморва-одеало от баба. От коя баба маме? От баба Аниии. Кръщелното име на баба е било Анка, после сменено след осиновяване. Знаехме го аз и майка ми.

Nia Koeva
Беше на 4-5 години моята дъщеря и лежах с нея в болница, защото беше с пневмония. Както си седяхме изведнъж ми каза "Мамо, аз никога няма да порасна." Направо се смразих. Да е жива и здрава, другия месец прави 13.

Viliyana Velikova
Идилична вечер, поредна прегръдка преди лягане: “Знам, че обичаме да си казваме “Лека нощ”, но днес ще ни се наложи да си кажем “Сбогом”...”

Tsvetelina Teneva
моето дете (на около 3 тогава) ми каза, че не ме е избирало за майка, искало е при друга майка, но без да иска е паднало при мен

Ralitsa Radulova
Дъщеря ми като беше малка веднъж ми каза, че е била на някаква розова планета. Питайки я какво има там, тя каза: "много деца, играят си и чакат майките и бащите си да ги извикат".

Теодора Николова
В нощта в която съпруга ми почина, синът ми цяла нощ бълнува, вика го на сън... почти шест месеца казваше, че баща му е с него. Разказваше ми неща, които само със съпруга ми знаехме или сме преживели. Тези случки ги знаехме само ние двамата, не са коменирани пред никой. Започнахме да ходим на психолог- аз и двете ми деца. И честно казано много ни помогнаха. Може да ме помислите за луда, но в минутите в които, съпруга ми е " брал душа" беше дошъл да се сбогува с нас. Няма да описвам какво усетих в този номент, но вече знаех, че е мъртъв! Няколко часа след това полицията ми съобщи. Чаках ги на входната врата с надеждата да ми съобщят нещо друго, но усещането ми се потвърди!

Anastasia Dimitrova
Тъкмо бях родила дъщеря ми,и синът на 3,8 се затича,откъсна 1 цвете и ме каза,,майка ти ми каза да те поздравя за бебето и да ти дам това, ,.Аз онемях....Майка ми почина много години преди да се роди той.И какво ??Така друг видя ли?Да, дядо ти...Какво ти каза?Ами всеки ден да уча по някоя дума на чужд език....Дядо ми ,лека му пръст,знаеше 5 езика и наистина повтаряше ,че всеки ден трябва да учиш поне 1 дума,да решиш поне 1 задача…

Simona Vladimirova
Преди около година лягам да приспивам тогава на 3г и 7-8м. Дъщеря си. Спомням си че беше февруари началото... та лягаме и се започва "мамо, когато живеех с майката на Васил Левски, (тук решавам че в градината учат нещо за Левски ходи с преден набор и нали е февруари) имахме куче което се казваше (вече не помня името знам че го проверихме беше старобългарско име) (това беше момента в които взехме да се гледаме), та продължава разказа накратко, че на някаква поляна някакъв чичко с мустаци и елек я е застрелял. (тогава била момче)

Maria Mihaylova
Веднъж синът ми (тогава на 4 години) разказа на баща си какво точно е сънувал и какво точно е видял в съня си. Мъжът ми с никой не беше споделял съня си. И двамата стояхме като гръмнати, защото мъжът ми потвърди всичко.

Maria Eremieva
Моят син между две и три имаше “приятел”, когото наричаше Йоцо Каликанов. Аз лично това име чух за пръв път от него. Описваше го като дребен и стар човек. Накрая някъде около 3 спря да го споменава и като го попитах, какво е станало с Йоцо, каза че някаква скала паднала и го убила. Повече не го е споменавал.

Maria Myparade
Съвместен сън, спя кърмейки. Сънувам кошмар, че майка ми умира, събуждам се, обляна в сълзи. Малката, буквално все още на гърда, все още спейки, хлипа и повтаря "ба-ба, ба-ба".
Всички сме живи-здрави, де!

Zhivka Gospodinova
"Мамо, в двора на детската има зъби на дете. Скрил съм ги на едно дърво" .... брррр
После се оказа челюст на куче

Христина Хаджийска
Един ден, взимайки детето си от ясла, излезнаха сестрите и ми честитяха бременността. Синът ми им бил казал, че ще си има сестричка.
Гледах учудено и отрекох, да съм бременна! ...та аз и цикъл още нямах, защото продължавах да кърмя.
След месец и нещо се появи една неописуема болка в гърдите ми, вечер докато кърмих, общо неразположение, прилошаваше ми... Направих си тест и излезе положителен. Преглед при АГ, ала-бала... Бременна в 12 г.с. След още някоя друга седмица се разбра, че именно момиче чакаме! Тогава го питах, от къде е знаел, че имам в корема бебе, а той ми отговори, че ТЯ му била казала. Естествено, синът ни избра името на дъщеря ни. Разликата им е 2 години и 7 месеца.

Dany Kovach
Имам близнаци, той е аутист. Та тръгват на детска градина (3,6г.), първи ден, влизаме в двора и щерката започва :Мамо, ние с брат ми те гледахме от горе и чакахме да пораснеш. И започва да ми разказа какво съм правила аз в детската градина (същата, и аз съм била в нея). Аз гледам като [гръмната]
... И тук идва следното : ти за брат ми не се притеснявай, той си избра да се роди такъв, за да имам аз деца…

Albena T. Shanova
Големият ми син на 4 г ми казва един ден със спокоен тон"Мамо аз знаех,че ще си много добра майка,преди да дойда тук те видях и те избрах " .
Другият смразяващ момент е 2 дни преди да почине мъжът ми,прибирайки се с малкият му брат и него от разходка от нищото започна да ме пита кога аз и баща му ще станем звезди,без грам притеснение.

Пламена Александрова
Моето на 3 г., без никога да сме говорили на такава тема, каза "Аз бях голяма, после умрях на улицата, беше голяма драма, и после дойдох при теб”.

Dobi Kosta
Синът ми, тогава на 3г: " Мамо, на терасата има лоша бабичка"..и това всяка вечер, докато след 1г не продадохме апартамента

Christine Drynda
Синът ми беше на 2,5 - 3г когато разказа,че когато бил голям и плувал в морето спасил едно дете от удавяне. Това лято много се страхуваше да влиза във водата.

С. Ф.
Дъщеря ми на 2 г. постоянно ни казваше и показваше къде в коридора има един стар мъж с шапка и очила. По то време живеехме в една много стара къща.
Много често разказва истории за пра, пра дядо си които само мъжа ми ги знае. Или че предишния си живот е била осиновена на 3,5г е.

Десислава Димитрова
Малко преди да навърши 3 години ми разказа как се е родила.
Плувала в едно голямо море, но тръгнала да потъва, тогава се отворила една врата и се появила много ярка светлина. Взели я едни много добри чичовци и лели, изкъпали я хубаво, стоплили я и я донесли на мама ...
Тя е родена секцио и действително е била изкуствено затопляна.
Отскоро говори за "сенки", които редовно трябва да плашим вечер, за да може да заспи. Те ѝ казвали "събуди се, Калина" , "падни", "удари се" . Постоянно си говори с някого и на няколко пъти истински ме е плашила ...

Galina Ivanova
дъщеря ми беше на около година и 3-4 когато сменяйки й памперса започна да следи нещо зад гърба ми и да се подсмихва. наляво-надясно се движеще главата й. Когато я попитах на кого се смее и какво гледа тя отговори “Гого е ей там,мамо” къде там питам аз и отговаря “ей там в ъгъла”. А Гого е брат ми който почина когато беше на 10м... имам още няколко такива истории

Svetlana Gencheva-Mandil
Аз съм атеист-материалист. Знам, че всичко има някакво обяснение. И въпреки това в един момент започнах да се съмнявам в здравия си разум. Синът ми беше на 5, когато баща му почина (катастрофа - мастно мозъчна емболия). Почина на 15 октомври, рождения му ден беше на 1. ноември. В къщи не говорихме за катастрофи, операции, смърт, но през нощта на Арахангел Михаил детето се събуди с писъци. Сънувал, че при него са тати, "но на главата си имаше много къса коса, не като него" и с него е бил "чичко готвач, който искал да го заколи. "Знам, че е чичко готвач, защото имаше дълга престилка с много кръв и носеше голям нож. Но тати хвана ръката му и каза да ме остави, защото съм много малък" "После вече ги нямаше и аз се събудих”.

Iva Kondoff Lindeberg
3-годишният ми син преди броени дни ми изръси, че щял да нареже мен и баща си и котката на малки парченца, защото е наказан 
сигурно още изцепки ще има в бъдеще

Mira Sekira
"Мамо, като умреш, ти ще ми станеш бебе."
Имаше предвид, че ще се преродя като негово бебе. Не знам от къде е чул тази философия за преражданията. Аз не съм му говорила такива неща, а баща му е християнин и не вярва в прераждания. Баба му и дядо му са атеисти.

Denitsa Georgieva
Аз и 2-годишната ми тогава дъщеря сме в спалнята. Навън е тъмно и я приготвям за лягане. Изведнъж както стои седнала на леглото, започва да маха и да се усмихва към вратата. Обръщам се и виждам, че вратата е затворена и няма никой. Питам я на кого маха и тя ми казва: "Не виждаш ли? Виж, че се усмихва!". Усещам, че и на мен май ще ми трябва памперс и пак поглеждам, но там все така няма никой. Тя още по-ентусиазирано маха щастливо и се смее: "Усмихва ми се, усмихва ми се! Здравей, здравей!". Аз, вече почти вцепенена от ужас, почвам да мисля план за бягство, след като явно, че през вратата не е вариант. В един момент малката се изхлузи от леглото, дотътри се до вратата и ми показа миниатюрен стикер с усмихнато човече, което била залепила там, без аз да разбера.


Много жени раждат след 30-та си година и ново проучване твърди, че тъкмо те може би ще имат едно неподозирано предимство пред останалите – по-дълъг живот.

Изследването, публикувано през октомври тази година в журнала на Северноамериканското общество по менопауза, посочва, че жените, родили последното си дете на по-зряла възраст, обикновено имали по-дълги теломери, пише Parents.

Теломерите са окончанията на хромозомите. Смята се, че те са отговорни за дългосрочно доброто здраве и по-голямата продължителност на живота.

По-късите теломери се свързват с повече болести и по-кратък живот според изследване публикувано в Current Opinion in Clinical Nutrition & Metabolic Care

Дължината на въпросните теломери пък зависи от житейски избори като диета и занимания.

Възможно ли е късната бременност да е тъкмо един от тези житейски избори, които да спрат скъсяването на теломерите? Все още не е ясно. 

“Трябват ни още проучвания, за да разберем дали по-зрялата възраст при раждане допринася за увеличаване дължината на теломерите или тъкмо обратното – дължината на теломерите е условието за добро здравословно състояние, което кореспондира с възможността на жената да им дете и на по-късна възраст”, казва д-р Стефани Фабиън.

Това обаче не е първото изследване, което показва връзката между по-късната бременност и по-продължителния живот. Има такова, публикувано в журнал “Менопауза” през януари 2015 г., в което се твърди, че жените, родили последното си дете след 33, увеличават двойно шансовете си да живеят до 95 или нагоре в сравнение с тези, родили последно дете до 29 години.

Друго изследване пък твърди, че жените, родили след 40, имат 4 пъти по-голяма вероятност да доживеят до 100 години.

Без значение кога решите да имаш дете, моментът трябва да е правилният за вас – не за някой друг. Добре е и да отбележим, че има много други фактори, които допринасят за по-дългия живот.


https://www.maikomila.bg/%d0%bf%d1%83%d0%bb%d1%81-%d0%b8-%d0%ba%d0%b8%d1%81%d0%bb%d0%be%d1%80%d0%be%d0%b4%d0%bd%d0%be-%d0%bd%d0%b0%d1%81%d0%b8%d1%89%d0%b0%d0%bd%d0%b5-%d0%b8%d1%81%d0%ba%d0%b0%d1%82%d0%b5-%d0%b4%d0%b0-%d1%81/

След като ни разказа как се будят сутрин и как върви хоумофисът, Диляна Сакалиева отново е тук с ужасно смешната си история за един живот без инфекции и една тоалетна без заключена врата. Докъде ли (буквално) не стига човек в опита си да ползва тоалетната в бензиностанция...


След поредното посещение при доктора и поредната рецепта с вече тесноспектърен антибиотик за лечение на някаква си бактерия ми писнА! Просто си казах, че започвам нов живот.

Малко се отплеснах и в новия живот си представих сламена къща на брега на кристално чист пясък и прозрачна вода, тайландски масаж, коктейли в кокосов орех... Но това отплесване и блажената ми физономия изтраяха до гласоподадената команда от банята: "Готов съъъъъъъъм!"

Та, за новия ми живот. Много скромно реших да се пазя от всякакви нечистотии, видими и невидими микроорганизми и, общо взето, от всичко, което може да причини инфекции. Затова и цяла една ваканция изкарах с рев, инат и зверско стискане да не вляза в морето.

В предпоследния ден помолих любезно семейството ми да ме затрупат с пясък до врата и да ме снимат за спомен от морето.
След едно денонощие ме разкопа една изключително любезна немска овчарка, на която завидях как свободно си върши малката нужда без притесненя от бактерии.

В хотела се прибрах тихо, за да не събудя любящото ми семейство. 

На следващия ден пътувахме за вкъщи. В колата настроението беше весело, всички пееха песни, само аз молитви да не ми се приходи до тоалетна, че като ги знам тези по бензиностанциите предпочитах да изям нещо, от което имам остра и животозастрашаваща алергия.

Уви, заради силната музика в колата молитвите ми не бяха чути.
На първата бензионостанция спряхме и отправяйки се към най-опасното за мен място в момента, си припомних, че решението да променя живота си вече е взето. Сега ми трябва просто план.

Отворих една от общо двете врати и избрах едното място, в което микроорганизмите бяха невидими. Погледнах наляво, после баааааавно надясно с приведена глава, докато погледът ми се прецеждаше през сравнително гъстите ми вежди.

И така невъоръжена влязох.

Следващите няколко минутки ми се губят на моменти, но в общи линии стана така: дългата пола свих като акордеон от долу нагоре и ръцете ми останаха заети изцяло с нея. Левия си крак поставих колкото се може по-високо на стената отляво, поех дълбоко въздух и направих същото с десния, но на срещуположната стена, като максимално се постарах той да е с 3 см по-високо от левия, което ще улесни придвижването ми нагоре, където е по-чисто. 

В такава шинг-су поза направих около 2 метра движение в посока тавана, като редувах ляв и десен крак с такава прецизност и финес, че самодоволната ми фиозиономия се изддаде със звук.

Не помня дали и колко беше силен, но от тази височина взе да ми се вие свят. А това не ми хареса. Трябваше да действам бързо.

Tъкмо да пристъпя към същината и на вратата се почука. Така се същисах, че забравих да кажа "Заето". То и да бях, сякаш някой щеше да го отрази с такова ехо от тия висини и разреден въздух...

Вратата се отвори и в този момент осъзнах две свръхважни, но нямащи вече никакво значение неща: 
1. Бях забравила да заключа!
2. Влязла съм в мъжката тоалетна! 

Сцената приключи точно толкова нелепо и неловко, колкото и когато започна. Е, в началото поне бях сама. Сега ме успокои само фактът, че мъжът беше моя собствен.

Две неща го попитах:
1. Как можа да оставиш детето само?!?
2. Ти знаеш ли, че малко си взел да оплешивяваш? 

Нищо не каза. После и цял път мълча... Притесних се. Успокоих го, че и един косъм да няма, пак ще го обичам.

cross