fbpx

Елена Димова ни сподели много лична история за своето семейство с една цел – да се опита да даде сили и кураж на жените, търсещи подкрепа, за да се измъкнат от лапите на тормоза и домашното насилие.

Ако вие или ваш близък е жертва на домашно насилие, обадете се на 112 или на горещата линия за пострадали от насилие на телефони 0800 1 8676 и 02 981 7686. Ако не знаете дали това, което се случва, се определя като домашно насилие, вижте насоките на Министерство на вътрешните работи.

И помнете - винаги има изход.


Не бях сигурна дали ми стиска да простра толкова лична история из пространството. Не бях сигурна, че ще съм добре, ако „вдигна кокалите“ на хора, които много обичам. Не бях сигурна, че трябва да занимавам публиката за пореден път със своите истории

Обаче си мисля, че ако всеки с подобна история мълчи от неудобство, или щото го е срам, или щото някой ще му се разсърди, или щото не иска да злепостави някого, вероятно ще има още повече бити, нещастни, комплексирани и дори убити жени. 

Мислих за Евгения тия дни. За „момичето в куфара“, както ще си остане за много. Мислих си за статистиката. За нарицателните. За силата и за слабостите. Много неща се изписаха и казаха, но да видим дали, какво и кога ще се направи. Аз няма да пиша за това момиче, а ще разкажа нещо за баба ми. Баба, която все още е жива и здрава и би могла и сама да го разкаже. 

Баба ми Елена, на която съм кръстена, сега е на 86. На 22 ноември ще стане на 87. Дядо ми (който вече си пие уискито някъде отвъд заедно с майка ми), беше художник, артист, бохем от тия, дето ще те научат, че уискито трябва да се пие с бира, щото да смесваш плодов със зърнен алкохол си било живо самоубийство. От тия, дето навремето пушеха Житан качак и не спряха да пушат дори с копче на гърлото.

От тия бохеми, които влизат вкъщи заедно с касата на вратата, щото нямат ключ; от тия, дето готвят много вкусно, реват на филми, псуват като каруцари и спят на пода, когато леглата са заети от пияните им приятели. От тия, заради които аз и майка ми многократно сме спали в съседите по цели седмици. От тия, дето колекционират оръжия, с които гърмят по тавана, когато се ядосат. Или през прозореца. Точно тоя ми дядо Гого, който никога не ми позволи да го нарека “дядо”, освен че обичаше да пие, обичаше и да бие. 

Влюбили се с баба ми, когато била на 16. Когато станала на 17, с дядо ми вече били женени и родители на майка ми. Гого бил малко по-голям от баба и непосилната “лекота” на битието го затиснала много тежко. Отгледан от невероятната ми прабаба Цена и изключително суровия ми прадядо Златю (също художник), Гого опитвал да си извоюва място в артистичния свят на художниците, но това не било никак лесно.

Години наред кандидатствал в Академията, но не го приемали (това е друга история, политическа). Започнал да пие. Много. Станал агресивен. Много. И започнал да бие баба ми. Да я пребива.

Баба казваше: “Биеше ме всеки ден за нищо. Не знаех за какво. Не разбирах. А аз бях дете и продължавах да го обичам. Обичам го и сега!”

И знам, че е така. Побоища, скандали, крясъци… Веднъж дори ударил мама, докато е била бебе. На дни. Не на месеци! Щото плачела. Действието се развива през 1953 година. Дори тогава, баба не си тръгнала.

Мога да разкажа още много кошмарни случки. Случки, в които е била съучастник! Няколко години по-късно, след поредната появила се жена и поредните синини по тялото, подала молба за развод. Тогава! Преди 60 години, че и повече! И досега, когато ми разказва, ѝ виждам очите. 

“Не можех повече да търпя. Толкова унижения и болка… не знам как не ме уби от бой и не знам как не умрях от мъка.” 

Той, Гого, остава най-голямата ѝ любов. Въпреки всичко. Имаше много за обичане в него. Знам, защото го познавах много добре и защото го обичам и до днес. И имаше грамаден талант. Ама какво от това?! 

С тая история искам да кажа, че зад маската на умен и талантлив съсед с потекло, може да се крие убиец! Не казвам, че Гого беше такъв. Искам да кажа, че и баба е могла да завърши историята си в куфар, изхвърлен в Марица. Обаче тя е намерила сили да си тръгне. Въпреки родителите си - бедни като църковни мишки, пуритани и крайно консервативни. Но се измъква жива. 

Ако тя е могла да си тръгне тогава и при тези обстоятелства, всеки може да го направи в днешно време. 

Всеки! Не бъдете съучастници! Сигурна съм, че има кой да помогне! 

Има кой да помогне, мамка му! 

Любовта не бива да е драматична, не трябва да позволяваме да ни убива - нито емоционално, нито физически. Любовта е уют, топлина, грижа, нежност. Тя е тази, която трябва да ни извисява, а не тази, заради която ще ни натъпчат в куфар и ще ни хвърлят на дъното на някоя река… 

Ако с тази история помогна на поне едно момиче, на поне една жена, то няма да е писана напразно. Ако с тази история дам силата на поне една жена да си тръгне, ще съм благодарна и ще знам, че има смисъл да се говори. Защото всички знаем, че да признаеш проблема е първата стъпка към решаването му.  

(На снимката са майка ми и дядо ми Гого. Нещата не изглеждат, каквито ги пиша, нали?)

Около 200 души протестираха пред апелативния съд в италианския град Анкона в понеделник, след като беше разкрито, че двама мъже са оправдани по обвинения за изнасилване отчасти защото предполагаемата жертва изглеждала „твърде мъжествена“, за да бъде привлекателна цел за насилниците, предава Гардиън.

Случаят е от 2015 г. 22-годишна перуанска жена, която е била в бар с група мъже, обвинява един от тях, че я е изнасилил, докато другият наблюдавал престъплението. Според медицинските документи, нараняванията на жената са причинени от изнасилване, а кръвта ѝ е съдържала високи нива на бензодиазепини - вид успокоително, често използвано от насилниците. И двамата мъже са осъдени за изнасилване през 2016 г.

През 2017 г. обаче присъдата им е отменена от Апелативния съд в Анкона. Мотивите за това не са били оповестени. Според документи, публикувани миналия петък обаче, става ясно, че един от аргументите на тримата съдии - всичките жени - е, че историята на жената не е достатъчно достоверна, тъй като тя прилича на мъж и следователно не е привлекателна.

Съдиите правят тези заключения от снимка на жената и от твърденията на обвиняемите, че те не са били привлечени от нея - единият от тях бил записал номера на жертвата в мобилния си телефон под името „Викинг“...

„Прочетох това изречение от 2017 г. и затова предадохме случая на Върховния съд“, казва Синция Молинаро, адвокат на жената, за „Гардиън“. Молинаро казва още, че жената се е върнала в Перу, след като е била изгонена от общността в Анкона, защото е обвинила мъжете.

Луиза Ризители, говорител на Rebel Network, групата на жените, която организира протеста пред съда в Анкона, нарече решението на съдиите "средновековно".

"Най-лошото е културното послание, което дойде от три жени-съдии, оправдали двама мъже на база външния вид на жертвата", казва тя. "Срамно е. Но да се съберат почти 200 души на такъв протест е чудо за Италия - за щастие, това показва, че чувствителността към такива теми става все по-силна. "

Случаят ще бъде повторно разгледан в съд в Перуджа.


Не пропускайте:

В края на февруари Прокуратурата съобщи за поредния случай на домашно насилие с фатален край. Във Варна мъж пребива съпругата си и след това звъни на майка си, за да му помогне да изнесат багажа му. Майка и син напускат жилището, без да се интересуват от състоянието на пребитата жена.

Не влизаме в ролята на съдници, а излизаме от конкретния случай, за да попитаме каква може да е полезната роля не само на родителите на насилника, а и на тези на жертвата, когато е ясно, че децата им живеят в среда на насилие. И защо не можеш да бъдеш безусловно приета от родителите си, когато решиш да прекратиш разрушителната си връзка.

Отговаря психотерапевтът Диана Карабинова, която вече ви представихме в материала За домашното насилие преди и след "медения месец".

Диана Карабинова е семеен психотерапевт. В момента работи в Института за партньорска и семейна терапия (Institut für Paar und Familientherapie) към Виенските социални грижи. Специализирала е в работата с бежанци и интервенции при кризи, както и при работа с двойки при проява на насилие.

-- Г-жо Карабинова, имате ли наблюдения какво е поведението на родителите – и на жертвата, и на насилника – в случаите на домашен тормоз (физически и психически)? Какви са най-често срещаните типове поведение?

В повечето случаи, особено на физическо насилие от страна на мъжа към жената, родителите на партньорите се държат настрани, поради чувство за срам и безсилие.

Обикновено майките, които също са преживели домашно насилие, си мислят "ето, и моята дъщеря преживява същото" и преживяват отново насилието, безсилни да направят нещо.

Бащите или се срамуват, или такъв вид поведение за тях е приемлив, влиза в рамките на “мъжът трябва да може да тропне на масата и да му се чува думата”.

Обикновено жените, които живеят във връзка с насилие, много трудно се решават да говорят и да споделят - с тайната надежда, че могат със собствени сили да се справят със ситуацията. Те упорито вярват, че ще излязат от кръговрата на насилието, че ще успеят с безусловната си любов да променят партньора си.

Ако жертвата започва да приема насилието, тоест партньорът разбира, че няма санкции за неговите прояви на насилие, тогава шансовете за прекъсване на веригата са много малки, докато не се случи нещо наистина екстремно – жената отива след побой в болницата, наистина е уплашена за живота си и за децата си. Тогава тя бяга при родителите си, например, но може да се случи те да кажат "Отивай си при съпруга си!" А може и да живеят в друг град и тя тотално да трябва да промени живота си. Или и двамата живеят в чужбина и са притиснати финансово. Тогава ѝ остава като решение само домът за майки и деца жертви на домашно насилие.

-- Как конкретно може да се работи с родителите на насилника, а не само с него, когато говорим за превенция и възможно ли е изобщо да се работи с тях?

Може да се работи, ако има яснота и прозрачност за случилото се. В рамките на системната фамилна терапия една сесия с цялото семейство (с родителите и на двамата партньори) е възможна само ако има желание от всички страни. Самият факт, че родителите на двойката са наясно със случилото се и заявяват ясна позиция, е една много важна стъпка. Моите наблюдения са, че това е почти невъзможно да се случи.

Често родителите на двойката казват “Това си е тяхна лична работа, те да се оправят” или дори мълчаливо да приемат ситуацията, като поощряват с бездействието си насилието.

-- Защо родители, които са много добре образовани и са с добри финансови възможности, също не могат да предприемат никакви мерки, когато е ясно и видимо, че дъщеря им живее в непрекъснат психически или физически тормоз?

Тук много голяма роля отново играе чувството за срам, за провал. Ако признаят насилието открито и заемат позиция, родителите признават, че дъщеря им се е провалила в брака си, в избора си на партньор. Амбициозните и образовани родители са особено чувствителни в такава ситуация, защото те виждат “провала” на дъщеря си като свой собствен.

Същевременно, според изследвания на германски и американски учени, деца, които са станали свидетели на домашно насилие са изложени на висок риск да станат жертви на насилие като възрастни. Вероятно в много от случаите жените в семейства с насилие познават ситуацията от собственото си рождено семейство. В такъв случай те вземат често подобно решение като майка си – ако тя е останала в тази връзка, те също биха били склонни да останат. Остават в същата схема, солидаризират се с майка си. И това е примерът, който дават на собствените си деца.

-- Какво е най-полезно да направят родителите, когато разберат, че детето им живее с домашен насилник?

Най-важно е да заемат ясна позиция, че не приемат и толерират такова отношение към детето си. Да покажат, че подкрепят детето си изцяло в това да намери решение за прекратяването на такъв вид връзка, дори ако трябва да се раздели с партньора си.

Да приемат дъщеря си безусловно. Особено ако има във връзката на дъщеря им деца, които системно стават свидетели на насилието, е много важно те веднага да бъдат извадени от тази среда.

Ако имат добри отношения със зет си, да го посъветват да потърси помощ. Мъжете, които проявяват насилие, обикновено се чувстват притиснати и стресирани и в други области на живота си, много често те дори няма с кого да споделят притесненията и проблемите си. От мъжете се очаква да бъдат успешни, да се справят, да бъдат глава на семейство. Разбира се, не всички мъже, които живеят в трудна ситуация, проявяват насилие.

-- Говорейки за цялото семейство, как специалистите трябва да подхождат към децата на жертвата и насилника? Какво е важно да се направи за тях в терапевтично отношение?

Децата в семейства с насилие са особено чувствителни и много бързо могат да изпаднат в конфликт. По-малките деца могат да изпитват чувство за вина, страх и несигурност. За тях и двамата родители са важни и когато мама плаче или е тъжна, а тати е гневен и крещи или я притиска до стената и заплашва, детето е под огромен стрес.

Последствията се проявяват често в училище, или детето започва да се напикава, или да променя социалното си поведение спрямо връстниците.

При младежите често се случва те да губят уважение към родителите си.

Или да искат да ги спасяват и да поемат роли на възрастни.

Една моя клиентка ми разказа как нейният 10-годишен син не могъл да понесе системното унижение и скандали и физическото насилие спрямо майка си. Една вечер при поредната случка той се заключил в стаята си и позвънил на полицията да дойдат и да спасят майка му. В действителност това наистина се е случило, защото след идването на полицията и поставянето на ограничителна забрана на бащата майка му придобила смелост за раздяла, развежда се и по този начин изважда децата от тази динамика.

В терапевтично отношение, ако детето продължава да живее в ситуацията на напрежение в семейството, терапевтът може да предостави на детето сигурно пространство, в което то да споделя. Да говорят за това как то може да се съхрани в ситуацията.

-- Как и кога трябва да говорим с децата си за домашното насилие и как конкретно да изградим у тях нулева толерантност към прояви на насилие вкъщи?

С децата може да се говори винаги и по всякакъв повод какво означава насилие и че никакви негови прояви не са приемливи, още по-малко вкъщи. Започва се от това какво означава преминаване на граници, принуда, насилие. Непрекъснато се появяват възможности да се говори за това, децата и родителите гледат заедно телевизия, стават свидетели на различни случки заедно.

Много е важно родителите да бъдат последователни: ако те говорят, колко е важно децата да показват нетолерантност към всякакъв вид насилие навън, а вкъщи това се случва пред очите им и те са стават свидетели на побой или обиди и тормоз над майка им и тя не предприема нищо това да престане, тогава децата се объркват.

Ако единият родител е жертва на насилие, той или тя ясно трябва да предаде на децата, че това, което се случва, не е ОК - дори ако не може веднага да се раздели с проявяващия насилие.

-- Имате ли в практика си успешно решен случай с домашно насилие? Можете ли да ни разкажете, през какви етапи минахте, за да се справите с него?

За мен успешен случай е, когато жената намери решение за себе си и за децата как да излезе от спиралата на насилието и поеме по нов път. Или партньорите наистина са убедени да намерят решение да останат заедно, мъжът започва да ходи на терапия, за да намери начин да се справи с агресивните си състояния.

Една двойка с четири малки деца, с която започнах да работя след една брутална проява на насилие, се опита да продължи заедно
след тази първа проява на насилие. След бурна сцена на ревност, мъжът беше нападнал жена си с ютията и ѝ беше причинил изгаряния по цялото тяло...

Но след първата терапевтична сесия заедно, той отново беше направил опит да ѝ посегне и беше разбил телефона ѝ в земята. Тя поиска ограничителна заповед с помощта на социалните грижи и отдела за зашита на децата. В момента живеят разделени, тя е поставила ясното условие той да започне терапия и да работи по проблема си. Също така е наясно, че не иска да остане с него на всяка цена; в момента ситуцията е отворена и краят не е ясен.

В такива случаи, когато насилието не е системно и жената ясно е дала знак, че не е готова да го приема, двойката има доста голям шанс да намери изход заедно от ситуацията.

Когато насилието обаче стане част от динамиката на връзката, често единственият изход е жената да се раздели с партньора си.

Често мои клиентки казват:

Търпя, защото се страхувам да остана сама/Готова съм да търпя обиди и емоционален тормоз, само да не го прави пред детето/ Или да го прави пред детето, но поне да го гледа, за да мога да ходя на работа/ Не мога да си позволя развод и раздяла по финансови причини/ Той много ме обича и аз много го обичам.

Много жени са склонни на компромиси с насилието, но в дългосрочен план връзката няма бъдеще. Когато жените са наясно, че точно техният пример е най-важен за детето, те се окуражават – въпреки огромните трудности – да се разделят и да прекъснат тази разрушителна връзка.

Истината е, че малко мъже – поради чувство на срам и безпомощност – са готови да приемат помощ от вън, често те дори не са наясно, че имат проблем, смятат, че жената ги предизвиква и т.н.

Много ми се иска да вярвам, че обществото ни също допринася и ще допринася все повече за това да се променя представата за мъженственост. И тази мъжественост да не приема агресивно и разрушително поведение спрямо по-слабите в семейството за даденост, а напротив, ясно да го отрича и да се разграничава от него.

По темата:

„Заслужила си го е…“

Насилието - причината да съм самотна майка

„В оковите на травмата“ или защо жертвите на домашно насилие не си тръгват

Не стойте „заради децата“ – махнете се заради тях

През последните години новините за домашното насилие с фатален край зачестяват не само у нас, но и в страни като Австрия, където психотерапевтът Диана Карабинова живее и работи. Това усилва разговора по темата и дава сигнали на подложените на тормоз жени, че имат друг избор. Публикуваме със съкращения анализа на Диана Карабинова за домашното насилие с разрешението на здравния сайт на българите в Австрия Sanus et Salvus, където е оригиналният материал.

Диана Карабинова е семеен психотерапевт. Учила е във Виена, в австрийския работен колектив за системна фамилна терапия и системни изследвания.
В момента работи в Института за партньорска и семейна терапия (Institut für Paar und Familientherapie) към Виенските социални грижи. Специализирала е в работата с бежанци и интервенции при кризи, както и при работа с двойки при проява на насилие.

-- Г-жо Карабинова, защо зачестяват убийствата на жени, извършени от съпрузи и партньори (любовници)?

Бих поставила въпроса така: защо убийствата на жени, извършени от партньори, получават по-голямо покритие в медиите отпреди и защо се говори по-открито за насилието срещу жените?

От началото на нашия век има вече редица социологически изследвания в САЩ и много европейски страни по темата, публикуват се резултати и се обсъждат в медиите.

Не всяка 7 или 8 жена, както се предполагаше преди, а всяка четвърта жена споделя, че поне веднъж в живота си е преживяла домашно насилие от партньора си.

Според изследвания на немски учени за насилието в двойките, количествено насилието от мъже към жени и от жени към мъже е съпоставимо, но насилието от мъжете спрямо жените е много-по брутално и контролиращо и с много по-големи последствия като трайни наранявания, травми и убийства.

Средно, 25 до 30% от мъжете от всички възрасти и от всички социални слоеве упражняват физическо насилие върху партньорките си. Сексуалното насилие във хетеросексуалните връзки е, с много малки изключения, извършвано само от мъже върху жени.

Европейското общество и еманципацията на жените вече са стигнали до този етап на развитие, когато вече се говори открито за насилието и то не се толерира – поне на ниво обществен дискурс. Има дискусия за това, има организации за защита на жените. Когато се случи насилие в семейството, жената знае, че има към кого да се обърне.

Само във Виена има около 20 организации в една мрежа, наречена Netzwerk gegen Gewalt an Frauen, Mädchen und Buben (Организации срещу насилието към жени, момичета и момчета). Обучават се специално полицаи за работа с жертви на насилие, отделя се голямо внимание на работата и с мъжете след насилието, както и на превенцията.

В България също вече има организации, които се грижат за жени жертви на насилие. И мъжете също знаят това. Знаят, че ако упражнят насилие, партньорките им вече имат избор и той е, че може да не останат вкъщи след насилието. Поколението на нашите майки и баби са нямали възможност да избягат от съпруг, който упражнява насилие. До ден днешен един добър български мъж се окачествява като такъв, ако „не я бие и носи пари вкъщи”.

-- И почти винаги агресията става вкъщи…

Домашното насилие или убийството става най-често в дома, защото жената там е най-малко защитена. В дома, в най-интимното място на партньорите, няма социален контрол. В дома стават най-често конфликтите, в резултат на които мъжът в афект може да посегне върху партньорката си – често пред очите на децата.

В моята практика на психотерапевт работя с жени, жертви на домашно насилие, които са били спасени от децата си. В един от случаите 9-годишният син се затваря в стаята си и вика полиция да спаси майка си, в друг случай – 7-годишната дъщеря разказва разплакана на следващия ден в училище, че майка ѝ има нужда от помощ и учителката ѝ активира полицията.

Страшното е, че и децата стават свидетели, и това има и за тях последствия.

За синовете това може да означава, че насилието от страна на бащата е нещо нормално, това е част от мъжествеността и те също във връзките си впоследствие могат да използват насилие за решаване на проблеми. Или да се отчуждят завинаги от бащите си.

Дъщерите биха били склонни да търпят насилие – ако майките им са го понасяли безмълвно, тогава за тях женски модел на поведение остава безсилието, слабостта, подчинението.

Според цитираните изследвания, деца, които са станали свидетели на домашно насилие са изложени на висок риск да станат жертви на насилие като възрастни.

-- Какво се промени в обществото, че мъжете посягат все по-често на жената до себе си?

Жените в днешно време имат повече свобода и възможности. Концепцията за семейството и брака се променят, разводите стават все повече, все повече партньорите избират да не сключват брак. В постмодерното общество мъжете губят позициите си на глава на семейството, решенията се вземат от двамата партньори.

Някои мъже се чувстват безсилни – насилието от мъжете към жените и убийствата в афект са често израз на безсилие за справянето с определена ситуация при двойката.

Насилието и в краен случай убийството – посягането на най-съкровеното право на нас хората да съществуваме - е за извършителите вид решение на проблема, който те не могат да разрешат по друг начин.

Насилието като феномен е упражняване на власт и контрол и може да се разглежда като стратегия за разрешаване на определен проблем – всички войни могат да се разглеждат като насилствен опит за разрешаване на конфликт. Насилието във връзката, погледнато като психодинамика, е реакция при субективното усещане на мъжа за застрашаване на властта и контрола върху партньорката му и реакция на безпомощност.

Мъжът се чувства в определена ситуация притиснат до стената, безсилен, без изход. Чрез упражняването на физическо насилие, побой, неговата цел е да си възвърне контрол над ситуацията.

-- Ако един мъж посегне веднъж на жената до себе си, трябва ли тя да приключи връзката си с него, преди да е станало прекалено късно, с фатален за нея край?

В повечето случаи, посегне ли веднъж мъжът на партньорката си, това се превръща в повторяем модел на поведение. Американската психоложка Ленор Уолкър работи през 80-те години на миналия век с жени, които живеят дълго във връзки с домашно насилие и въвежда като модел кръговрата на насилието.

Когато за първи път мъжът е извършил над партньорката си масивно телесно, психическо или сексуално насилие в ситуация на афект, след това двамата партньори преживяват една фаза на интензивна свързаност. Мъжът насилник съжалява искрено за случилото се, извинява се от дъното на душата си, компенсира поведението си с подаръци и романтични жестове. Уолкър нарича тази фаза „меден месец”.

След това двойката отново се връща във всекидневието, където често много бързо се усеща напрежение от скрит конфликт между партньорите. Тази фаза тя нарича „изграждане на напрежение”. В тази фаза и двамата партньори са в готовност за борба, докато не се случи отново насилието (с надеждата, че вторият път също не е директно застрашаване на живота). Отново извършителят се разкайва, срамува се от поведението си и приема вината за постъпката си. В края на тази фаза често жертвата на насилието дори успява да си внуши, че такова нещо е нея никога не се е случвало.

Ако този кръговрат не се прекъсне след втория път, значи жената е склонна да остане във връзката и да приеме поведението на партньора си за нормално. Тя започва да крие следите от насилието, да защитава партньора си пред близки, приятели и роднини и става част от кръговрата на насилието.

Често точно тези случаи завършват с фатален край – тъй като партньорът е наясно, че няма санкции за неговото поведение, той става все по-брутален и изобретатателен в извършването на насилие. Затова жената, чийто партньор е употребил веднъж насилие (физическо, психическо или сексуално) трябва веднага да уведоми полицията.

-- Как се променя животът на жената след мъжка агресия срещу нея?

Радикално. Тя ограничава социалните си контакти, живее в постоянен страх за себе си и за децата си. Нейната увереност и вяра в себе си са понижени или са под нулата, тя често търси вината в себе си и понякога дори смята, че е заслужила насилието. Една моя пациентка дори твърдеше, че тя е виновна за ескалирането на ситуацията.

-- Как обществото и институциите трябва най-адекватно да реагират? В Австрия, в България?

На първо място, обществото в България и Австрия трябва да реагира с ясна позиция срещу насилието върху жените, че това е недопустимо поведение. Важно е да се заделят средства за превенция и за работа с извършителите. Както училището, но също родителите и бабите и дядовците може да допринесат за развиването на атмосфера на нулева толерантност към поведение с насилие срещу жените.

Важно е да се обсъжда този въпрос в семейството – децата да имат ясни модели на поведение, които показват мъжественост без проява на насилие и женственост, без проява на подчинение спрямо мъжкия пол във връзката.

В Австрия се работи по тези принципи от години и въпреки това нацията беше разтърсена от зачестилите случаи на убийства на жени. Важно е с такъв момент отново да се потърси съдействие от обществото, да се подкрепят кампании срещу насилието и превенционни програми с младежите.

България също е на прав добър път, но домашното насилие продължава да се премълчава, както от жертвите, така и от извършителите. Няма мъж, който би признал че „пердаши” или „ступва” жена си – това е тема табу. Но насилието във връзките е факт в България. Просто вече имаме малко повече осъзнатост за това. Идеално би било да има министерска програма, която подкрепя работата с училищата!

По темата:

"Заслужила си го е..."

Насилието - причината да съм самотна майка

„В оковите на травмата“ или защо жертвите на домашно насилие не си тръгват"

Денят, в който получих видео с домашно насилие

Всички форми на домашно насилие вече са престъпление, след като днес парламентът даде дефиниция на "домашно насилие" в окончателно приетите промени в Наказателния кодекс, предаде Дневник.

Престъпление, извършено в условията на домашно насилие, е такова, ако е предшествано от системно упражняване на физическо, сексуално или психическо насилие, поставяне в икономическа зависимост, принудително ограничаване на личния живот, личната свобода и личните права.

Това определение ще се отнася за случаите, когато престъплението е осъществено:

-- спрямо съпруг или бивш съпруг

-- спрямо човек, от когото жертвата има дете

-- човек, с когото е или е било във фактическо съпружеско съжителство

-- човек, с когото насилникът живее или е живял в едно домакинство

Законопроектът, който бе внесен от председателя на парламента Цвета Караянчева и група народни представители, бе обещан от управляващите, след като Конституционният съд реши, че Истанбулската конвенция противоречи на основния закон.

В Наказателния кодекс бе записано, че за убийство в условия на домашно насилие ще се полагат от 15 години лишаване от свобода до доживотен затвор.

Депутатите решиха наказанието за принуда в условията на домашно насилие да е между 3 и 10 години затвор.

Който противозаконно лиши някого от свобода в условията на домашно насилие, също ще се наказва с лишаване от свобода от 3 до 10 години.

Който системно следи другиго и това би могло да възбуди основателен страх за живота или здравето му или за живота и здравето на негови ближни, ако извършеното не съставлява по-тежко престъпление, се наказва с лишаване от свобода от 1 година или пробация.

Според приетата дефиниция, "следене" е поведение със заплашителен характер, което може да се изразява в преследване на другото лице, показване на другото лице, че е наблюдавано, навлизане в нежелана комуникация с него чрез всички възможни средства за комуникация. Ако деянието е извършено в условията на домашно насилие, наказанието е затвор до 5 години.

Преследването за телесни вреди ще започва по иск на жертвата и тя няма да има право да го оттегля. За закана за насилие е предвидено наказание до 6 години затвор, когато престъплението е насочено срещу личността или имота на лицето. За закана в условията на домашно насилие обаче е необходимо заканването да е създало основателен страх, че може да бъде осъществено.

И още една промяна: Вдигат се и глобите за родители, които след развод отказват на бившата половинка да вижда детето, до 10 000 лв.

Насилствените бракове ще се наказват с 1 до 6 г. затвор, решиха още депутатите.

По темата:

На 14 октомври тази година унгарската шампионка в ултрамаратона Виктория Макай, която е майка на две деца, прави редовната си тренировка. Настигната е от мъж, който я поваля на земята, нанася силни удари по главата ѝ и я изнасилва.

Няколко автомобила подминават инцидента. Виктория е спасена от съпруга си, който добре познава времето, за което тя тича, и отива да я търси. Избутва нападателя, който още същия ден е арестуван. Виктория е приета в болница.

След като я изписват, тя отказва да скрие раните си, и решава да започне кампания против насилието "Run Away".

"Надявам се да накарам всички потенциални жертви да помислят как биха могли да подобрят безопасността си. Може би моите послания ще провокират и други жени да разкажат собствените си истории или да придобият смелост за промяна", казва Виктория пред медиите.

Ето снимките и личните съобщения, чрез които тя разкрива мислите и чувствата си след престъплението: 

„Бях в добре осветен и оживен квартал. Смятах, че имам много ясна представа какво е безопасно и какво е опасно. Оказа се, че няма такова нещо като 100% сигурност.“

Източник: sportagvalaszto

"Бях подозрителна към човека, който тичаше зад мен, но не исках да повярвам, че наистина ме преследва. Аз познавам нападателя. Той всяка сутрин ме поздравяваше с усмивка на лице..."

Източник: sportagvalaszto

"Когато той ме събори на земята, не спираше да ме удря в главата и да ми крещи да млъкна! Чух, че към нас приближава кола, но тя ни подмина...“

Източник: sportagvalaszto

"Един от журналистите ми каза: 'Бях изненадан, че нападателят се е оказал висок, рус, красив унгарски мъж...' Това ме накара да се замисля колко заблуждаващи са стереотипите... Насилието често идва от нашето непосредствено обкръжение, а не отвън.“

Източник: sportagvalaszto

 „Когато на изписването от болницата видях окървавеното си яке, бях шокирана от гледката. Знаех, че никога повече няма да сложа дрехите и маратонките, с които бях онзи ден.“

Източник: sportagvalaszto

„Често съм се питала как можем да защитим нашата малка дъщеря и какво може да направи тя за собствената си безопасност. Моят братовчед, който е европейски шампион по джудо, винаги е казвал, че единственият шанс на една слаба жена срещу добре подготвен нападател е да избяга. Днес знам, че ако предизвикателството се окаже неочаквано, дори  шампионка в ултрамаратона може да бъде хваната в клопката на насилието. Но все още вярвам, че най-доброто решение е да тичаш: колкото се може по-бързо и по-бързо!

Източник: sportagvalaszto

Вече сме ви разказвали част от историята на Цветелина Радулова - приемната майка, която учи изоставени деца на обич. По повод Международния ден за борба с насилието над жени, който беше преди няколко дни, тя реши да разкаже и за друг период в живота си - или по-скоро за два периода, свързани с нечовешки физически и психически тормоз от страна на тогавашните ѝ партньори. Историята е публикувана в блога на Национална асоциация за приемна грижа, на чийто управителен съвет Цвети е член, а днес я споделяме, за да покажем за пореден път размерите, до които насилието може да стигне и колко е важно да го посочим и осъдим още при първия сигнал, че то е в дома ни! 


Обикновено името ми се свързва с приемна грижа, с майчинство, със забавни случки, но зад мен има друга история… История, за която обикновено не се говори и която знаят само близките за мен хора.

От опита си обаче разбрах, че е важно да излизаме с лицата си. Да говорим, да споделяме опит, за да е ясно, че не сме единствените, на които им се е случило нещо страшно. И да знаем, че винаги има изход!

Била съм жертва! Два пъти!

Една от причините да съм самотна майка е точно тази! Насилието.

Петгодишна връзка, изградена върху ревност, скандали, юмруци, ритници, изхвърляне от кола в движение, пистолет, допрян до слепоочието… Ад. Истински.

Стоиш в клетката, страхът те държи за гърлото, денонощно си преследван, искаш разрешение за всичко. Криеш се. Непрестанно, от всички.

Отричане на събития, които често се случваха публично, но никога нямаше свидетели, защото той беше Някой.

Забременях, пиех лекарства за задържане, но освен тях приемах и редовната доза възпитателни хапченца. "Ако е момиче, зарязвам те!“…

Молех се денонощно да е момиченце. Трябваше да направя избор - дали да се боря за живота си, моя и на нероденото ми дете, или да свърша в някоя канавка. Оттам - в тъжните статистики: инициали, възраст и констатация, че съм претърпяла случаен нещастен инцидент.

Избрах първия вариант. Да оцелеем.

Когато той разбра пола на детето, откачи. Беше толкова страшно. Събрах смелост и затръшнах тази врата с цялата сила, която имах – завинаги.

Днес той е просто донор на моята дъщеря, не я познава, тя него – също. Благодарение на детето ми, продължих живота си. Тя беше моя спасител, моята любов, моето всичко.

Самотна майка в малък град – ужас!

Подмятания, упреци, шушукания… Все по-често някакви случайни хора ме питаха аз на това дете няма ли да му дам истинско семейство. С баща, макар и втори. Хм, все едно е имала първи.

Дълги години бягах от това. Някак си подсъзнателно, за да се предпазя, се стараех да живея като мишка – невидима. Семпли дрехи, обрано поведение. Бях намразила гримирането по обясними причини - бях свикнала да слагам грим не за да изглеждам по-добре, а за да скривам рани, синини, дори и тъгата.

През живота ми преминаваха някакви мъже, но нямаше нито един, с когото бих желала да запозная дъщеря ми.

И тогава се появи Той! Шеметна любов, внимание, уважение… За първи път си позволих да заживея с някого, чувствах се сигурна. Уважаваше детето ми и го приемаше. Обаче, колко време може да се носи маска? Кратко.

Обикновено съм грижовна, напълно отдадена, моногамна, обичам да глезя, да издигам на пиедестал хората, пленили сърцето ми. Обичам ли, в целия свят виждам един единствен мъж – Него.

Казваха, че сме прекрасна двойка. Но розовият период отмина неусетно. Постепенно в отношенията ни се отваряше пропаст.

Търсех вината в себе си. Всеки ден чувах, че съм лоша майка, че предметите, които докосвам (в собствения ми дом), не са върнати на точното им място, а на 1-2 см. Встрани. Че съм пропуснала непочистено местенце. Но най-честото, което чувах, беше, че нищо не става от мен, че съм изключително глупава, грозна, непохватна.

Постепенно се изнесох от собствената ми спалня, защото трябваше да деля леглото си и с куче. Трябваше да внимавам, за да не му причиня някакъв дискомфорт. Избрах неудобното легло в хола.

Скъсах се от работа, изкарвах луди пари, които никога не му бяха достатъчни. Всяка нощ си позволяваше да взима парите от портфейла ми. Подхвърляше ми за цигари, за всичко останало трябваше да му искам. От собствените си пари! Оказа се, че в продължение на две години съм издържала приятелката му - едно елитно Барби.

Няма нищо по-ужасно от психическия тормоз. След него от теб остава развалина с комплекси, бледо копие на това, което си всъщност. Движиш се като зомби и изпълняваш заповеди.

Един ден намерих сили и изхвърлих багажа му. Да, наистина бях лоша майка, щом позволявам детето ми да става свидетел на всичко това и щом позволявам да си създава погрешен модел на поведение.

Тогава мислех, че е малка и не разбира нищо, но скоро ми каза: "Виждах и чувах всичко! Исках да го убия!".

Това ли исках да научи тя? Да е компромисна, мълчалива робиня, която търпи унижения? Не! Не ми пукаше какво ще кажат хората! Те ли живеят моя живот? Те знаят ли за моя ад?

Изхвърлих го от живота си! И заживях с комплексите си, с ниската си самооценка, с очакването новият ден да дойде и да си замине. Носех се без цел и посока. Вегетирах.

Той не спря месеци наред да ми се моли за прошка, да ми повтаря: „Съжалявам за всичко". И до ден днешен настръхвам, когато чуя тази фраза. За какво съжаляваш, по дяволите? Въпреки всичко, го прибрах отново. Беше успял да ми втълпи, че съм кръгла нула, че без него съм нищо - жалка женица, ама толкова жалка, че никой няма да ме погледне, пък и с дете.

И стана страшно! Дойде и физическото насилие. Точно с един удар успяваше да ме запрати в някой ъгъл. Стоях без да мърдам. Единственото, което правех, е да се моля всичко да свърши по-бързо. Имаше моменти, в които не усещах болка. Нищо, просто мрак.

Имаше си време за тези неща - докато детето е на училище, а родителите ми - на работа. Вечерта всичко беше само любов – аз, гримирана като за бал, а той – помагащ в приготвянето на вечерята. Идилия с привкус на филм на ужасите. На улицата бяхме перфектната двойка - влюбени, държащи се за ръце. Никой не знаеше за малката ни тайна. 

Често стоях по цяла нощ будна на неудобното легло, мислех какво да направя. Питах се докъде може да стигне всичко това. Знаех много добре, че може някой път да не оцелея.

След поредния екшън, раздърпана, с разкъсани дрехи, разкървавена, просто излязох в този си вид на улицата и отидох в полицията. Беше ме срам, страх, чувствах се смазана и унижена. От полицията ме изпратиха в прокуратурата. Изведоха го от нас и се спасих!

Намерих сили да се изправя лице в лице с проблема. Исках да оцелея. Исках да спася детето си. И оцелях! Умирах от страх! Толкова ме беше страх, че избягах от България за три месеца… Отидох в чужбина, бях роб, работех в нечовешки условия, но бях жива!

След него ми остана битката със себе си, липсата на петцифрена сума, смазана душевност и много други неща… Но всичко това е нищо в сравнение с това, което можех да загубя - живота си.

Много години от живота ми преминаха в сивота. Единственият различен цвят беше червен. Но не като страст, а като кръв – моята. Днес в живота ми има цвят. Всички възможни нюанси.

Днес можеше да съм мъртва! Или в психиатрия, или да съм алкохоличка, наркоманка. Можеше да се влача по дъното. Аз направих своя избор! Да съм здрава, цяла, да правя нещо значимо в живота си.

Днес съм щастлива жена. Смятам себе си за успял човек, постигнал неща, за които е мечтал! Повярвах отново в себе си и продължих!

Днес съм повече от щастлива, защото мога да си позволя да ходя без грим! Мечтала съм дълго време за това! Да сваля маската от проклетия грим!

Днес осъзнавам, че ако съм била жертва, това е било изцяло мой избор и от мен зависи дали ще остана или ще си тръгна! От никой друг! Днес не се поддавам на страховете си, а се изправям смело срещу тях! И не, не мразя мъжете. Не слагам всички под общия знаменател.

Момичета, бъдете смели и не се страхувайте! Не се срамувайте! Борете се - за себе си, за децата си, за бъдещето си! Трудна е само първата крачка! Тръгнете и никога не се обръщайте назад! Насилникът винаги ще е насилник. Изправете се и признайте първо пред себе си, а после и пред всички останали "Аз съм жертва на насилие!" И потърсете помощ, за да излезете от тази роля!

Момчета, с действията или бездействията си може да съсипете цял един човешки живот! Даже няколко. Този на децата ви също! Мислете винаги, когато вдигате ръка срещу момичето, на което казвате "Обичам те"!

И сега, пушейки в тъмното и загледана в светещите прозорци, се чудя колко ли жени търпят това? Колко ли от тях преглъщат сълзите и гримират лицата си? Колко от тях живеят с надеждата, че той ще се промени? Че този шамар са си го изпросили и заслужили и той никога няма да се повтори... Колко от тях гледат новините и се надяват, че няма да са част от статистиката с убити жени?

И ви моля, не ме съжалявайте. Аз съм победител!

Още по темата:

"Заслужила си го е..."

„В оковите на травмата“ или защо жертвите на домашно насилие не си тръгват

Не стойте „заради децата“ – махнете се заради тях

Живеем в култура, която все още отглежда насилници, казва терапевтът Валентина Димитрова в този текст и напомня, че от посланията и поведението на родителите и от начина, по който изразяват любовта помежду си и към децата зависи ясното разобличаване на формите на насилие.   


Когато две момчета се „сбият“, родители и учители се събират, говорят с тях и размахват пръст, че така не се прави (в най-добрия случай би трябвало да се опитват да разберат техните емоции и какво стои зад това поведение и да им дадат алтернативни методи за справяне). НО обяснението, което получават повечето момичета, когато се приберат от детска градина и разкажат на родителите си, че някой ги е ударил е: „Ооо, щом те удря значи те харесва“. Същото е и когато момиче удари момче.

Детето е объркано, но и някак подкрепено, че това е начин, по който да покажеш и приемеш любовта на другия. В известен смисъл това е така - децата са в процес на разбиране на собствените си чувства и тези на другите. И може наистина да изразяват „харесване“, като удрят или хапят, защото не знаят какво друго да направят.

Тук обаче идва ролята на родители, учители и на обществото.Наша задача е да се опитаме да ги разберем, да подкрепим техните чувства и да предложим АЛТЕРНАТИВА на поведението им. Ако просто се скараме: „Не така“, „Него удряй“, „Престани веднага“, без да им дадем друг инструмент за справяне, ние ги лишаваме от единствения начин, който са намерили сами, и повишаваме тяхната тревожност.

Живеем в култура, която все още дава всичко от себе си, за да отглежда насилници. Дете, което бива целувано и удряно от един и същи човек и този човек е най-важният за него – неговият родител, израства с вътрешен конфликт. Дете, което става свидетел на побоища вкъщи, също.

В момента обществото е в ситуация на такъв конфликт – изправяме се срещу насилието, а същевременно децата продължават да се възпитават с шамари.

Възрастен, израснал с убеждението, че е „станал човек“, защото е „ял здрав бой, който си е заслужавал“ е много вероятно да предаде това послание и на своите деца. Или пък, не дай си Боже, някой да е по-буен или “непослушен“ - тогава вероятно „му е бил малко боят“.

Конфликтът, в който живеем, се потвърждава и от факта , че навсякъде говорим за „нашите деца“, а когато видим на улицата някой да издърпа ухото на детето си или да му плесне един шамар, не се намесваме, защото това е тяхното дете и те най-добре знаят как да си го гледат.

Същото е и когато чуем викове от съседите – какво да направим, това техен или наш проблем е? Съдници ли сме или спасители?Съучастници или жертви? Жертви на едно общество, което ни е превърнало просто в наблюдатели, където „Гошко само го бият“...

Когато говорим за домашно насилие, е важно да не изпускаме от фокус както личността на насилника, така и на жертвата, защото те много често са взаимозаменяеми. Всеки насилник е бил жертва в детството си (важно е да се знае, че не всеки, който е бил насилван ще стане насилник), което не може да бъде оправдание за поведението, но може да бъде обяснение.

Изграждаме част от възприятията си за света на базата на много семейни и културни вярвания и ценности, които се предават от поколение на поколение. Едно такова семейно вярване е, че мъжете са по-силни от жените. Често любовта от бащата към сина му е условна – тя зависи от изпълнението на определена дефиниция на мъжественост. Например, никога да не показва страх, да има готовност да се бие всеки път, когато усеща, че обиждат него или някой от семейството му, никога да не се вслушва в мнението на жени или винаги да използва физическа сила когато го заплашват.

Същевременно обаче, понякога синът се чувства изплашен,тъжен и се нуждае от защита, но има забрана към тези „женски чувства“ - иначе няма да бъде приет от бащата. Подкрепяйки съпруга си, майката започва да се гордее с него като го окуражава да се бие сам. Възможно е да се съпреживява като любимец на майката, защото е „мачо“, за разлика от брат си, например, който винаги е закрилян от нея.

Когато същият този син порасне и създаде семейство и жена му го заплаши, че ще го напусне, той започва да изпитва онези чувства които са „немъжки“, а те са неприемливи за него и тогава „му причернява“.

При жените също, естествено, се наблюдава предаване на ценности, като една от тях е, че са длъжни да пазят семейните взаимоотношения сцената на всичко. По този начин дъщерята, подобно на своята майка, постепенно започва да измерва своята стойност с успеха или неуспеха на опитите да се свърже и установи връзки с другите, да обгрижва съпруга си. Това, че е влязла в съюз, който я поставя в ролята на жертва, не означава, че тя е слабохарактерна или е в болезнена зависимост, ами е нещо като утвърждаване на женския идеалсамо тя може да помогне на насилника, само тя усеща неговата слабост, защото тя е по-силна и той не може без нея.

Въпреки всичко, отговорността си остава на насилника - негов е изборът дали удари масата или възглавницата вместо жената, или да излезе от помещението, да отиде да се поразходи.

Това се отнася и за родителите! Колкото и да са изморени,колкото и да им е трудно, те имат избор да НЕ ударят децата си, а да направят нещо друго. Да се отдалечат от него, да си поемат дълбоко въздух, да отидат в другата стая, докато се успокоят.

Как да уверим децата си, че любовта ни е безусловна? Като даваме послания на своите момчета, че и най-силните изпитват страх понякога и сълзите не са нещо срамно. Като даваме правото на своите дъщери „да се провалят“ в опитите си да опазят семейството с цената на всичко. Да бъдем насреща, когато им се наложи да се върнат обратно при нас, защото „не са си виновни сами“ за това положение – виновни сме всички ние!

Затова нека да прегръщаме повече децата си, без да се притесняваме, че ще ги „разлигавим“. Нека говорим за собствените си чувства ида полагаме повече усилия да разбираме и техните. Да не им „забраняваме“ да плачат, да се страхуват или да са ядосани, нека се опитаме да им подадем ръка – ръка, на която могат да разчитат. Защото не всяка вдигната ръка наранява, понякога тя може и да гали...

Валентина Димитрова е терапевт и съосновател на Център за семейно щастие „Нюанси“. Оригиналният текст е публикуван ТУК.

Още по темата:

Осем жестоки истини за бащите на момчета

„В оковите на травмата“ или защо жертвите на домашно насилие не си тръгват

Не стойте „зарадидецата“ – махнете се заради тях

Родителите у нас раздават шамари „без да искат“

Бащинската конвенция; 10 начина да възпитаме готини синове

Всички сме били в тази ситуация: приятелка споделя с нас, че е жертва на домашно насилие и след хиляди съвети и лична подкрепа, започваме да се питаме как е най-добре да постъпим, за да ѝ помогнем наистина. "Винаги го има страха, че каквото и да предприемем, можем още повече да влошим ситуацията, особено ако става дума за застрашени човешки животи", пише Мика Морил в своята история за ScaryMommy, в която разказва как е решила да постъпи, когато получава зов за помощ - от непозната.

Като човек, който е преживял домашно насилие в миналото, като човек, който е отказвал да докладва за това, и като човек, който не осъзнаваше колко лоши са нещата, докато не стана твърде късно, се научих да разпознавам червените знамена в живота си...

Приятелка споменава, че партньорът ѝ мрънка, ако къщата не е чиста  - червен флаг. Жена в офиса се оплаква, че съпругът ѝ крещи, дори когато задава прост въпрос - веднага започвам да се чудя как и кога ще ескалира това в нещо още по-сериозно.

През август тази година Крис Уотс уби бременната си съпруга Шанан и двете им малки дъщери Белла (4  г.) и Селесте (3 г.) в дома им във Фредерик, Колорадо. Освен жестокото убийство, това, което шокира всички е, че бащата, който се призна за виновен на 6 ноември, не е изглеждал агресивен в очите на хората преди престъплението. Говорим за популярно семейство, чиито снимки в социалните мрежи, са изпълнени с щастливи и усмихнати лица, както и с вълнението от предстоящото раждане на третото им дете…

В един момент обаче той просто „превърта“. В началото се започна с до болка познатото:

"Тя винаги изглеждаше толкова щастлива..."

"Тя никога не е намеквала, че нещата са толкова зле..."

После идва и феноменът "Знаех си":

"Той винаги беше надменен..."

"Той беше толкова потаен..."

"Имаше нещо нередно в него. Усмивката му не стигаше до очите му..."

Защо продължаваме да чакаме хората да умрат, преди да започнем да свързваме точките и да мислим за всички сигнали, които сме пропуснали?

Току-що бях стартирала блога си, когато една вечер чух, че някой оставя съобщение в платформата. Бях толкова развълнувана, че читателка извън групата ми от верни приятели е стигнала до него и веднага написах отговор с благодарност и я помолих да хареса и страницата ми. Тя ми изпрати и покана за приятелство във Facebook и незабавно започна да ми пише: „Хайде да пием кафе някой път, ето телефонът ми, обади ми е...“ В един момент ми изпрати и видео, от което се чуваха мъжки викове.   

Съпругът ми се стресна и се обърна, за да гледа видеото с мен. Беше криво и разфокусирано, явно, заснето от някой, който не искаше да е очевидно, че записва. Чуваше се бебешки плач, докато мъжът продължаваше да вика и ругае вулгарно.

-- О, не - казах на съпруга си и го погледнах за потвърждение на това, което виждах. -- Тази жена е в беда.

„Трябва да си тръгнете. СЕГА. Не след няколко дни. Сега!“, написах на непознатата жена. Тя ми каза, че се притеснява, че ще влезе в правни битки, ако го напусне, защото имат малки деца. Попитах един добър приятел, който работи със социалните служби, какво трябва направя, за да помогна, и той ме посъветва да ѝ кажа да се обърне към специалист по домашно насилие. Събирах контакти, които да ѝ дам, когато тя ми изпрати снимка на мъжа си, облегнал брадичка върху цевта на пушка. Лицето му беше тъмно, очите му бяха опасни, можехте да видите демоните около него...

Сърцето ми започна да бие силно, исках да повърна. Или да заплача. Може би и двете. Не съм обучена за това, не съм подготвена. Не можех да я оставя без отговор, но какво, по дяволите, трябваше да направя?

Казах ѝ да се обади в полицията. Тя каза, че го е направила. Казах ѝ да поиска заповед за спешна защита. Каза, че е опитала и това, че се е обърнала към всички институции, за които се е сетила, чак до Белия дом е стигнала и никой не искал да ѝ помогне. Не вярвах.

Как може да покажеш на съответните служби тези неща и никой да не се отзовава?Не исках да чуя, че още една млада жена и децата ѝ са убити, че ще съм тази, към която някой се е обърнал за помощ и не съм направила нищо от страх.

Затова се обадих на полицията. Дадох им ограничената информация, с която разполагах за тази жена. Предложих да им изпратя снимките и видеоклипа, които имах от нея. Офицерът, с който говорех, не изглеждаше толкова загрижен, колкото очаквах да е.

-- Значи, не познавате тази жена? - каза той лениво.

-- Не. Тя просто ми го каза тази сутрин, разбрах това от Facebookразговора ни...

-- Аха.. - спря той за момент и продължи: - Значи от това, което казвате, излиза, че той всъщност не е я е насилил…

-- Имам снимка с него, на която той държи оръжие - казах аз. Не можех да повярвам, че полицаят отхвърля сигнала ми. -- Имам и видеоклип, в който той крещи и физически я заплашва с тялото си, докато тя го моли да спре.

-- Добре - въздъхна офицерът. - Ще накарам един от нашите кризисни служители да ѝ се обади, да я окуражи и да ѝ окаже съдействие.

-- Тя каза, че чувства, че нещата ескалират, в къщата има малки деца… - продължих аз.

-- Както казах, ще ѝ се обадя.

„25-те минути, които току-що прекарах в разговор с офицера, с когото си се свързала, бяха подигравка“, писа ми тя.

Кликнах върху профила ѝ и видях, че съм блокирана. Седмица по-късно ми изпрати имейл, в който пишеше, че е взела децата си и е отишла във Флорида, "но не се е отказала от своя войник".

Не съжалявам за това, което направих. Бих го направила отново и все още ми се свива стомахът, спомняйки си образа на „войника“, подпрял се на своето оръжие, сякаш готов да го насочи към мен. И предпочитам някой дами се ядоса, че съм взела правилното решение, макар и без резултат, отколкото за пореден път да чуя „тя никога не е намеквала, че нещата са зле“. Защото аз знаех, че са.


Още по темата:

Защо се обаждате, като не е ваша работа

"Заслужила си го е..."

От началото на годината до края на септември към отделите „Закрила на детето" са подадени 1016 сигнала за насилие над деца, като по 694 от тях е проведен координационен механизъм за взаимодействие.

Тези данни бяха оповестени на кръгла маса „Предизвикателства и препоръки пред гарантиране правата на децата, пострадали от насилие", организирана от граждански организации със съдействието на омбудсмана Мая Манолова.

Събитието е провокирано от бездействието и неадекватната реакция от страна на институциите по случая с 11-годишно момиче, жертва на сексуално насилие от страна на втория си баща.

Детето е насилвано година, докато накрая събира смелост да се обади на телефона на Фондация „Асоциация Анимус" и да разкаже какво се случва. Очакванията, че бащата ще бъде задържан веднага, защото е имало доказателства от съдебния лекар, не се оправдават и институциите си затварят очите за посегателството.

Детето е изведено от семейството и е настанено при близки. До момента то не е получило справедливо правосъдие.

От Националната мрежа за децата призоваха медиите да не разкриват самоличността на 11-годишната жертва, защото това би се отразило негативно на детето.

Има директива на ЕС, която установява минималните стандарти за правата, подкрепата и защитата на жертвите на престъпления, но тя не е призната у нас. По думите на Геори Богданов, директор на НМД, е недопустимо децата да продължават да бъдат разпитвани пред голям брой хора.

Мая Манолова напомни, че се надява Законът за детското правосъдие да стигне до Народното събрание, защото, по думите ѝ, е "престъпление в 21 век деца да бъдат затваряни зад решетки за простъпки, за които възрастните не носят наказателна отговорност, като просия, проституция, бягство от дома и др.".

cross