fbpx

Видео подкастът "Да оцелееш като родител" продължава. В третата част на разговора с проф. Карамихова си говорим за бита на българската жена през годините - как се е обличала, какви санитарни материали е ползвала, с какво се е лекувала, какво е било отношението към нея и как е раждала децата си.

Проектът “Да оцелееш като родител” е финансиран по програма „Кризата като възможност” на Столична община, администрирана от Асоциация за развитие на София.

Текстът на Калина Петрова е част от „Моята майка е моето вдъхновение“ – кампания на dm, в която читателите на Майко Мила разказват за най-прекрасните жени в живота им, техните майки.

Майко Мила ще публикува всички текстове, които носят вдъхновение, красота и обич. Моля, изпращайте текстовете си на имейл konkursmaikomila@gmail.com до 15.03.2021 г.


Знаете ли коя е основополагащата дума-глагол в българския език? Това е "майка", която бива спрягана в различни времена и същевременно членувана и степенувана – и така и в добро, и в лошо.

Дотук с шегата. А сега сериозно.

Да си родител, не означава, че вървиш в комплект с титлите "мама" и "тати". Този текст е една своеобразна ода, признание, извинение, монолог обяснение в любов, посветен на майка ми.

Тя е онази несъизмерима сила, която, откакто ми е дала първата глътка въздух, е до мен. Дори понякога и отдалече, тя всъщност винаги е била до мен, ревностно пазейки гърба ми.

Майка ми е онова борбено момиче, което винаги е отстоявало себе си и мечтите си в контура на морала. За да мога да я пресъздам и да добиете макар и бегла представа за моята майка, за моя герой и исполин в живота, ще кажа само, че тя е лекар в доста трудна специалност, заклеймявана като изцяло мъжка – съдов хирург, и че тя е гордо разведена жена по време на отминаващия социализъм.

Това е тя - моята жена чудо. Когато бях малка, си спомням съветите, които ми даваше, втъкани между сгъването и подреждането на дрехи:

"Зависи от теб самата докъде ще извървиш професионалния си път и как ще се реализираш. Личното, семейно щастие зависи 50% на 50% от вас двамата – ти и този, с когото си избрала да градите."

Ако сега, в този модерен свят, тя беше на моите 32 години, щеше да бъде с етикет "жертва на домашно насилие и психически тормоз" и пак щеше да се бори срещу слагането на етикети, защото човек е такъв, какъвто реши да бъде.

В този живот тя никога не сложи маската на жертва, маската на тъжното лице "по стечение на обстоятелствата". Тя винаги е срещу течението.

Мила моя мамо, ти ме научи да падам и да мога да се изправям и да продължавам след това. Ти ми показа, че животът е покана за танц с различен ритъм и не трябва да прекалявам с взимането на паузи, колкото и трудни периоди да имам. Научи ме да спра за глътка въздух, да се огледам и да видя, че нищо не е толкова страшно и фатално и да се влея обратно в мелодията.

Ти си тази сила, която само с поглед, дума или жест като електрошок ме връща към реалността, и същата тази, чийто поглед ми вдъхва сили да продължа дори когато е немислимо трудно.

Искам да ти се извиня за моментите, в които съм се карала с теб, в които съм те наранявала, в които съм отстоявала себе си на инат.

Честит празник на жената! Пожелавам си само да имаме време – време заедно, мамо. Ти си моето начало и край.


Всички текстовете от конкурса може да прочетете в рубриката “Истории с dm“.

Текстът на Силвия Славова е част от „Моята майка е моето вдъхновение“ – кампания на dm, в която читателите на Майко Мила разказват за най-прекрасните жени в живота им, техните майки.

Майко Мила ще публикува всички текстове, които носят вдъхновение, красота и обич. Моля, изпращайте текстовете си на имейл konkursmaikomila@gmail.com до 15.03.2021 г.


Изморена от дългия път, най-сетне пристигнах вкъщи. А първото нещо, което съзряха очите ми, беше ТЯ - МАМА. Жената на прага. ТЯ винаги е там. Стои и чака. Понякога имам чувството, че през всички месеци, в които не съм се прибирала, е стояла на вратата с надежда да ме види.        

ТЯ е от тези жени, които не говорят за чувствата си, не изказват емоции, но любовта им извира и се лее като река в пълноводие. Когато ходи по улицата, пръска чар и светлина. Подава положителен заряд на всеки, който я доближи.

ТЯ не се примирява, не се страхува да поема рискове. Не се оплаква. НИКОГА. Това я прави психически непоклатима. Устойчива на всеки силен вятър. А бури в живота ѝ не липсват. Но ТЯ не говори за тях. А просто се усмихва. Тази усмивка и аз притежавам. Не съм я наследила. Научена съм на нея. От МАМА. 

ТЯ не пилее думи и нерви. Често използва култувата реплика „Защо се ядосваш, като ще ти мине?“. Погледът ѝ действа като антидепресант. Чувам гласa ѝ не с ушите си, а с онази част на сърцето, която винаги ще бъде нейна. 

ТЯ има приключенски дух. Не хаби дните си. Не се страхува, че ще се намокри в дъжда. Винаги носи международния си паспорт. Ей така, за всеки случай. Обича мириса на пътя и новите хоризонти. Крачи в непознатите земи и граби с пълни шепи от това, което ѝ предлага всяка новост. Носи душа на номад.

ТЯ не иска да притежавам нейния характер. Бяга от това да бъде модел за подражание. Учи ме на ценности, учи ме да мечтая и да градя свой собствен свят. Но така и не успя да ме научи да се справям без нейната подкрепа. И, независимо дали желае или не, ТЯ е моят модел, моят идеал, моят свят, пълен с любов. 

А сега, прекрачвайки прага на дома, усещам онзи аромат – на закрила, на нежност, на безграничната любов на една природна стихия, на моята МАЙКА. Но първата целувка не е за мен, а за дъщеря ми. Сега и аз съм МАЙКА и мечтая да напълня със съдържание тази дума, така както ТЯ ме научи. ТЯ – жената на прага – МАМА.

ОТ ТЕБЕ, МАМО
И всички искат да узнаят
От де я имам таз усмивка блага.
Трябва гордо да призная,
че от тебе ми е, мамо.

В бедите как така успявам
сърце да имам винаги голямо,
страховете си назад оставям
и туй от тебе ми е, мамо.

Болка да преглъщам, без да плача,
за помощ търся само твойто рамо.
Нагоре и напред без свян да крача,
ето че и туй от тебе ми е, мамо.

Децата си човеци да направя,
сега за мен е важно само.
Майчин дълг да не забравям
и туй от теб да ми е, мамо!


Всички текстовете от конкурса може да прочетете в рубриката “Истории с dm“.

На 20 февруари американка Рут Стрижевски от Ошкош, Уисконсин, ще празнува рождения си ден, което ще я направи не просто стара, а суперстара. Като в случая казваме "суперстара", не защото ще стане на 109, а защото наистина тази жена е супер.

На фона на изключително черната статистика в целия свят и близо 400 хил. загинали от Covid-19 само в САЩ, Рут успява да оздравее след няколко седмици в изолация.

Не е постъпвала в болница и днес е напълно възстановена, предава местната телевизия ABC 13.

"Забележително е за нейната възраст как успя да пребори този ужасен вирус и вече да е съвсем добре", казва Ингрид Гарисън, специалист в здравния център, в който е настанена Рут. "Вече си връща силите и отново си е старата Рут, която познаваме", добавя тя.

Симптомите на възрастната жена са били относително леки и сега е свободна да празнува идния месец.


Първият работен ден на нова работа обикновено е изпълнен с напрежение. Нови неща, които трябва да се усвоят, нов шеф, който трябва да бъде впечатлен.

Обаче едно уелско полицейско куче абсолютно разбива този стереотип, справяйки се отлично още на първата си смяна, когато успява да открие изчезнала майка и едногодишното ѝ дете, пише The Good News Network, цитирайки полицейското управление Dyfed-Powys.

Макс е наскоро лицензирано полицейско куче, поверено на офицер Питър Лойд, което успява да хване следите на жена, прекарала нощта в отдалечена локация в Поуис, Уелс, заедно с малкото си дете. Двегодишната смесена германска овчарка веднага успяла да вкара обучението си в действие по време на първата си операция, като покрила значителна територия, за да открие майката и детето.

В полицията получили обаждане, че жената и едногодишното ѝ дете липсват. Веднага е започнало издирване.

Officer Peter Lloyd and police dog Max, Photo by Dyfed-Powys Police
Питър Лойд и Макс, Снимка: Dyfed-Powys Police

Никой не бил виждал или говорил с жената повече от два дни, което не било обичайно за нея. Телефонът ѝ не работел. За щастие, колата ѝ била открита бързо на един планински път. Тук се включили издирвателните способности на Макс. Към него се присъединил планински спасителен екип и хеликоптер.

Макс и Лойд, водени от обонянието на кучето, открили жената, която махала за помощ близо до стръмен пролом край планината.

Майката и детето били без наранявания, но премръзнали. Сега са съвсем добре, а Макс е истинският герой на операцията.

Разводите са особена работа. Понякога се получава много добре за всички замесени, както в текста на Нети Коева "Моето голямо и щастливо семейство, пълно с разведени родители", който публикувахме преди време. Друг път обаче нещата са особено трудни, защото се появяват разни аспекти на раздялата, които никак, ама никак не си очаквал. Като в историята, споделена от Линдзи Къшман, която се оказва щастливо и осъзнато разведена, но и в невъзможност да преодолее всички последствия от това.


Да продължа напред беше най-трудната част от развода ми. Ситуацията беше изключително странна и болезнена за мен без значение дали аз се срещам с някого, или бившият ми съпруг.

А това, което я влошава, е фактът, че вече дори не искам да съм с него, но все още ме боли като виждам, че ходи по срещи. Осъзнавам колко нечестно е това – и за мен, и за него, обаче е истина.

Опитвах се да разбера защо толкова ми пука, че излиза с други жени, и мисля, че успях да набележа няколко причини.

На първо място, само като си представя друга жена, която се явява като майчина фигура в живота на сина ми, и усещам все едно някой буквално ме удря в корема. Когато родих преди 9 години, никога не ми е минавало през акъла, че един ден може да има "мащеха". Тъща – да, мащеха – по никой начин. Разбира се, по това време бях влюбена в съпруга си, така че мисълта, че той може да се ожени за друга също не присъстваше в уравнението. Дори потенциалната бъдеща "майка" на сина ми да е чудесна, ми се струва, че чувствава ми са нормални. Аз съм мама. И не искам никой друг, дори да се доближава до тази роля.

Второ, много ми е трудно да се откажа от навика да мисля за бившия ми като за моя съпруг. Когато си с някого толкова дълго и си се обръщал към него като към свой съпруг повече от десет години, си отнема време да пренастроиш мисленето си и да започнеш да разсъждаваш за този човек само и единствено в качеството му на другия родител на детето ти. Странно е – щастлива съм, че вече не ми е съпруг, но съм и тъжна в същото време. Загубата си е загуба, без значение колко правилно е било решението. Трябва да се скърби по подходящ начин за загубеното, за да може истински да го превъзмогнеш.

На последно място, физическата част от нещата също е трудна. Да знам, че докосва, целува и обича друг човек, се усеща като изневяра, макар и да не е. Когато даваме онези обети, се програмираме вече да не искаме друг човек по този начин. Една хартия, на която пише, че вече сте разведени, не променя автоматично това. Даже в един момент се усетих, че се обръщам към човека, с когото излизам, с името на бившия ми. Това е неволна грешка, но тя само показва, че сме същества, които свикват с редица обстоятелства, и понякога е невероятно трудно да се откажеш от тези навици.

Връзката ми с бившия ми съпруг не беше добра от дълго време. С развода дойде огромно чувство на облекчение и свобода, но има разни индивидуални особености, които изскачат периодично и ми пречат да преодолея истински всичко това и да продължа.

Чудя се понякога кога ще спра да усещам нещата като изневяра? Кога ще стигна до момента, в който няма да ме боли, когато той се обръща към друга жена като към "приятелката ми"? Дали изобщо ще стане така? Дали някога ще приема да има друга жена в живота му?

Тези неща се появяват във връзките ми след развода. Фактът, че ме бърка дали бившият ми излиза с някого, е огромна бариера пред възможността да продължа с живота си и да бъда щастлива в нова връзка. Опитвам се с всички сили да се отърся от това. Защото наранявам не само себе си, а и човекът, с когото се срещам. Давам си сметка, че изобщо не искам да слушам за неговите неустановени чувства относно това с кого излиза бившата му, така че защото той да може да понесе същото от мен?

Слушам как други разведени хора заявяват как въобще не им пука с кого е бившият им. Виждала съм безброй мемета, шегуващи се колко съчувстваме на жената, която в момента е с бившия ни, защото сега той е неин проблем. Ужасно силно искам и аз да се чувствам така. Не искам състоянието, в което съм в момента, да определя живота ми. Искам да стигна до етапа, в който гледам на бившия си съпруг единствено като на бащата на сина ми и нищо повече.

Знам, че звучи като оксиморон – не искам бившия си, но ме боли да го виждам и с други. Може би е егоистично. Може би трябва да желая да има щастлива връзка, дори и тя да не е с мен. Вероятно просто си трябва време, за да спреш да мислиш за своя бивш съпруг като за нещо твое.

"Да обичаш и почиташ, от този ден нататък, докато смъртта ви раздели" – тези думи не трябва да се казват току-така. Разводът преустановява законовия аспект на брака, но емоционалният остава дълго, след като документите са подписани.

Не знам колко време е необходимо, за да се разкъса тази емоционална връзка. Мина година и макар че става по-лесно, щом чуя, че излиза с някоя нова жена, все едно сърцето ми се качва в гърлото за няколко секунди. И когато това се случи, си напомням всички причини, поради които се разведохме и колко далече съм стигнала, което някак позволява на сърцето ми да се успокои.

Без съмнение не желая да съм с бившия си съпруг, но все още ме боли, когато се среща с други жени. Така че засега мисля да оставя нещата така, понеже съм човек и разводът е трудно нещо. Ще проявя малко милост към себе си. Засега.

Не, не е криза на средната възраст, а момент, в който осъзнаваш, че нямаш нужда от оценката на околните. Тъкмо това казва и Кейти Бингам-Смит, която споделя, че с началото на 40-те ѝ години старата Кейти е изместена от една нова жена. И това е страшно вълнуващо и ценно. Въпросът е да я пуснеш.


Преди пет години снимах кокошарника си. Червената облицовка ми се навря в очита и превъртях. И после врътнах още веднъж. Почувствах нещо адски силно: в мен нахлу някакъв мрак, някаква буря се заформи в мозъка ми, лицето и сърцето ми се прегряха. Бяха минали 16 дни от 40-ия ми рожден ден. Тогавашният ми съпруг заминаваше за уикенда с най-голямото ни дете, а аз оставах вкъщи с другите две по-малки.

Докато тръгваше от алеята, му казах, че нещо не е както трябва. "Психически ми е зле, не физически. Не знам какъв е проблемът."

Каквото и да беше, реших, че ще го изкарам с пребоядисване на кокошарника и печене на неща цяла нощ. И ето ме пет години по-късно, чувствайки същата буря, същата топлина. Ту се появява, ту изчезва – една нискочестотна тревожност, която ме кара да спра и да се запитам какво не е наред. Не мога да го определя точно, но нещо ме човърка постоянно и ме кара да правя неща, като например да пиша каквото мисля, да казвам "не" по-често, да искам див секс и да си правя илюзии, че държа нещата в свои ръце.

Но не. Нищо не е в мои ръце.

Веднага щом навърших 40, сякаш се изхлузих от себе си и започнах да гледам някаква жена, която не разпознавам. А тя се чувстваше изключително неудовлетворена. Нещата, които някога я караха да се чувства доволна, вече не ѝ вършат работа. Пита ме постоянно какво ще правя с живота си оттук насетне, защото със сигурност има още много неща, които трябва да се свършат.

Чувствах се адски виновна дълго време. Стараех се да продължа да правя каквото правя – да съм възможно най-добрата майка, да пека курабийки, да се срещам със сестрите и приятелите си и да говорим за майчинството, да се държа сякаш всичко е наред.

Но дълбоко вътре в себе си знаех, че не е. Копнеех да имам повече, да правя повече, да махна старото си Аз – и в същото време ме беше страх да го пусна. Една сутрин, на средата на кухнята, започнах да говоря със съпруга ми как се чувствам, заради което той закъсня за работа. Можех да кажа само по начина, по който ме гледаше, че изобщо не схваща за какво говоря.

Знаех, че му се искаше да го обобщи като "криза на средната възраст", но ме познаваше прекалено добре, за да е наясно, че не трябва да го прави.

През целия си живот слушам за кризата на средната възраст – новата кола, извънбрачната връзка, развода, да се държиш като отвързан, докато другите си мислят, че си си изгубил акъла.

Но аз си мисля, че това просто е моментът, в който надрастваш себе си, старото си Аз. Или поне това ми се случваше на мен.

Също така смятам, че не губиш нищо, когато ставаш различна своя версия. По-скоро става въпрос да откриеш истинската си същност. И това е добре.

През целия си живот, тайничко, някъде скришно в главата ми, съм си мислила: "Добре, сега това, че съм тук добре ли е? Дали това, което казах, е ок? Подходящо ли е да се облека така? Може ли да направя това или онова, щом никой друг не го прави?"

И ако направя тези неща и всичко е наред, всичко наред ли ще е всъщност? Дали ще се чувствам комфортно, или ще се прецакам толкова здраво, че вътрешният ми глас ще измърмори "Казах ли ти аз, кучко!".

И после изведнъж ставаш на 40 и започваш да чувстваш, че си изгубила време в чудене дали нещо е ок, или не. Накрая се лишаваш от всичките чувства и разсъждения какво си мислят другите, което е велико.

Но в същото време е и адски страшно, защото не знаеш какво правиш. Винаги си го играла на сигурно. И обикновено се случва, когато си омъжена дълго време и започнеш да се отдалечаваш от партньора си. Може и да имаш деца, които вече са по-големи и независими и нямат нужда от теб освен за храна или превоз.

И тъкмо заради това 40-те ти години може да са самотни. Изправяш се пред странни чувства, които не си познавала преди. Може и да имаш малко повече време. Мислиш си за всички неща, които искаш да направиш, които не си направила, а си можела. Всепоглъщащо и вълнуващо е. Опитваш се да смачкаш тези мисли и да си продължиш с нормалния живот, но изглежда сякаш не можеш.

Не се чувстваш като себе си, но си си ти.

Честно, разбрах, че само жените, които минават през същото, разбират за какво говоря, затова се държа за тях. Те са ми спасението – е, и лудият секс и писането.

Този човек, който съм в момента, е толкова различен от онзи, който бях като по-млада. Понякога тази нова жена, която съм, ме кара да се чувствам толкова неудобно, че ми се иска пак да потъна в стария си живот.

И мога да го направя. Мога. Но ако се върна, ще захвърля голяма част от себе си. А 40-те ми години се опитват да ми кажат "Стига толкова, правиш го вече прекалено дълго. И ще си добре."

Просто отнема време, докато го повярваш.

Всяка жена неизменно е получавала комплименти или забележки за външния си вид и състоянието на тялото си, без изобщо "да си го е търсила". В един момент някак свиквате с всичко това и, както се казва, продължавате напред – с тялото, с което сте снабдени, защото те други не раздават. Защото то обсъждането и осъждането си върви във всички посоки: от мъже към жени, от жени към мъже, от жени към жени... Въобще - всеки срещу всеки. Елеонора Стайкова-Мишева обаче ни писа с личното си мнение и с идеята да напомни, че телата на жените принадлежат – изненада – на самите жени.


Има периоди, в които си живея мирно и спокойно, както и такива, в които разпалено споря с множество хора защо ни трябва феминизъм и днес. Не, нещата не се изчерпват с "Нали вече можете да гласувате и да работите наравно с нас, какво искате повече?!" или "Какъв феминизъм с т'ва майчинство 2 години?!".

Неравното заплащане на основа на пола продължава и до днес,  а между платеното двугодишно майчинство, което за повечето жени е кариерно самоубийство, и липсата на места в детските градини и аз не знам кое е по-големият проблем.

Но сега не искам да говоря за тези, безспорно, все още важни теми. По-скоро имам предвид нещо доста по-базово и нужно на всеки човек, а именно: изконната неприкосновеност на неговото собствено тяло. За мен е изумително как и в 2020 г. все още на жените такова право не им се признава. Някак тялото все не ни принадлежи, не и напълно.

Първо, то е на родителите ни, които ни слагат обеци на 2 години, когато нито разбираме какво е това, нито може съзнателно да се съгласим или не на "процедурата". Учат ни да седим с прибрани колене, за да бъдем "дами", а в пубертета ни се казва "да внимаваме с момчетата". Не знам за вас, но на мен в гимназията ми се повтаряше мантрата да не бъда "ключалка, която може да я отвори всеки ключ, защото ключ, който влиза навсякъде, е много добър, но ключалка, която се отваря от всеки ключ, не е добра ключалка", последвано от многозначителен поглед и усмивка под мустак. 

След родителите, тялото ни принадлежи на гаджетата, мъжете до нас, партньорите."Облечи си нещо по-секси!"," Ти дебеличка ли ще ми ставаш сега...?"," Искам да носиш това, което съм ти купил!"," Не ми харесваш така!" – партньорът е в правото си да изисква от жената до него да се вписва в неговите естетически критерии. И защо да не мисли, че женското тяло му принадлежи, след като това отношение е масово и видимо всекидневно в социалните мрежи, дори спрямо непознати.

Култура, в която женското тяло се приема като обект и е напълно приемливо да бъде обсъждано като такъв, няма как да санкционира подобно отношение. Ето малко примери:

"Много си яка, ама си с малки цици"!,
"Ее, това вече не е красиво!",
"Много си отслабнала!",
"Как си се наляла!",
"Имаш много голям корем вече!",
"Изобщо не ти личи че си бременна!",
"Не си личи, че тренираш!"
или обратното –
"МНОГО си се натренирала!".

Всичко това са само малка част от нещата, които е социално приемливо да се казват на жените през различните етапи от живота им, от всекиго. Право на глас има партньорът, родителят, приятелите, познатите, последователите в социалните мрежи, лекарят – всеки, абсолютно всеки с изключение може би на самата жена.

В днешно време винаги има някой, който да знае повече и да има какво да каже за женското тяло: как трябва да изглежда, как трябва да ражда, има ли право да прекъсва нежелана бременност, на кого трябва да достави удоволствие – визуално или друго. Затова нека започнем от нещо основно, но простичко, с което да върнем свободата над женските тела на жените.

Не ги обсъждайте. Просто недейте. Дори когато смятате, че правите комплимент, замълчете. Телата са ни дадени, за да навигираме настоящето физическо измерение, но се предполага, че в разговор между възрастни, всички участници са наясно, че хората притежават и други качества.

Тоест, ако всички възприемаме жените като целокупни човешки същества с разум и душевност, бихме имали шанс да намалим обектифицирането на женското тяло. 

Ето защо още ни трябва феминизъм. И затова аз ще продължавам да споря разпалено и да се надявам, че ще мога да бъда повече от тялото ми, както и да изглежда то.

Ремонтът – този малък ад! Разказвали сме ви вече какво е да ти влязат майстори вкъщи (не че вие не знаете). Сега обаче четем много смешния и задъхан текст на Мая Карова, която решава да си купи апартамент и да си го ремонтира – сама! Това е нещо като да си счупиш врата и сам да се закараш в болницата.


Лежа си аз спокойно на плажа, вече започва третата седмица от алкохолния делириум на Градина (годишната отпуска), последна трета седмица – уморена от ядене, пиене, веселби, май ми се прибира вкъщи вече. Май май да, ама не. Не ми се връща в офиса, не ми се работи. Детето отива на море с баща си, сама ще съм. Не ми се виси сама. С този да се виждам, с онзи, отчаяна, че ще срещна някой нормален и подходящ за връзка, след миналогодишната раздяла с мъж номер 2… Нещата не вървят на добре. Нещо като депресийка май ме обхваща. Скучно ми е! СКУЧНО МИ Е! Трябва нещо да измисля, да си разнообразя живота, трябва ми някаква мисия, някаква промяна, скучно ми е!

Мисля, цикля, сипвам си "облак", то вече обедно време стана, говоря си с Ади и Криси и в момент на облачно затъмнение обявявам на всеослушание: "Ще си купя апартамент, мой си, тук в квартала, няма какво да чакам аз да се появи мъж номер 3, с който да градя дом, семейство, те нормални май няма като че ли останали свободни, вече и 40 чукнах тази година, не май, ами наистина съм в депресия или кризата на 40-те, то май е едно и също, няма значение... ТА, когато се прибера от  морето ще започна да си търся апартамент, да си го изрина, да си го направя по мой си стил и… да се кротна вече. Последните 15 години 6 квартири смених (къде квартири, къде при мъж номер 1, квартири, мъж номер 2, сещате се...)

Прибираме се от морето, не ми се пие вече, черният ми дроб е пред разпад. Избистрям си акъла и започвам да търся аз по обявите апартамент за продажба. Ама не къде да е, а в „Квартала“. Цените са умопомрачаващи, викам си нищо, кредит ще ми дадат, с моето безупречно минало, скачам с двата крака в играта и се започва одисеята с брокерите. 

Значи, с най-голямо уважение, ама това брокерите са си… отделна порода. Разглеждам обяви – двустаен Докторски паметник, Оборище, хубаво, знам ги до болка, и района, и всичко. Звъня за оглед: то не било Докторски паметник, ами Сточна гара, то не било Оборище, ами там някъде след Подуене, срещу гарата. А, бе, хора, как не ги научихте тези райони?!

Нищо, ще им подаря по една карта на София, сигурно работят със старо райониране хората. Както и да е, аз не бързам, нали търся, само ако изпадне нещо изгодно. НЕ БЪРЗАМ! И така след 4 седмици и 20 огледа, запознанства с различни индивиди, попадам на моя бъдещ дом. По принцип не съм претенциозна, ама знам какво търся, все пак съм строителен инженер, не можеш да ми пробуташ панелка за 2000 евро/ квадратен метър в Оборище. Та, намирам аз моя мечтан дом и минаваме по бързата процедура, оферта, контра оферта, предварителен, окончателен, 298 документа за банката... Ако бях осиновена и рождените ми родители се окажат финансови магнати, предпочели кариерата пред дете, или случайно някакво наследство от далечна баба, завещала ми милиони, е тези от банката щяха да ми го кажат! Ама за съжаление ТЦЪ, никакъв шанс, явно ще се тегли кредит! Започна се едно тичане по институции и се разхождам аз с раница с документи, но в крайна сметка вече сме средата на октомври и държа в ръцете си така бленувания нотариален акт. Браво, бе, да се започва! Няма време за губене, макар че по принцип НЕ БЪРЗАМ! 

Готово, хайде с ролетката да мерим и да започвам да чертая, да си правя проекта и да започвам с ремонтните дейности, да се приключват и да се нанасяме. Толкова хубаво, около нас приятели, съседи, кръчмата точно срещу нас… ох, нямам търпение!

Първи вариант, втори вариант, една нощ не спя, за да си чертая, втора не спя, върнах се към студентските години, ох, колко хубаво беше…. Ама и сега си е добре, правя си моя проект! След 498 итерации на проекта, остойностена количествена сметка, с ключовете в ръка, отиваме с мъж номер 1 (бившия и баща на детето) и техническия на обекта.

Ох, ами кой ще го прави? Митко, как кой! Митко го познавам от 1994-а, когато ни приеха заедно в Строителния, после във ВИАС, той това си работи, под ръка ми е, имам план! Само него мога да мотивирам, най-бързо да ми направи ремонта!

Предприемам следната тактика: жена му ми е много добра приятелка, съседка и си пием винце в тях и за да се махнем от тях по-бързо и той да може на спокойствие да си гледа мачовете, а да не ни слуша как кудкудякаме за деца, мъже, вино и пр., ще се мотивира бързо да ми направи ремонта, за да се изнесем в МОЯ ДОМ – там да си пием, още по-близо, по комшийски! Много съм умна!

Започва ремонтът. Трябва да уведомя съседите с бележка. Хубаво, де, ама как да я подпиша, гледам едни други от 3 етаж, са подписали сем. Едикойси. Ами аз какво –  от сем. Карови или от Мая? Ето, драмите започват. Ако подпиша Мая, ще ме гледат сама жена с дете, ама пък различни мъже идват в нас , ама ходи обяснявай, че са работници. Ами после пък сама с архитектката ми – приятелка, ама наистина приятелка, такава нормална, има си мъж, дете, ама нали ги знаете архитектите колко са малко по-така, по-различни на външен вид, да не вземат новите ми съседи да си помислят, че пък съм от новите, джендърите... Не, не става, подписвам сем. Карови и това е! Все пак аз и детето сме си семейство, пък ако ще търсят после мъж да се запознават с него, да го търсят; ако го намерят, още по-добре, да ми го покажат – и аз го търся!

В апартамента има останали хладилник, печка и подобни, трябва да се изнесат, за да започва къртенето. Приятелка и гаджето ѝ ще ми помагат да изнесем хладилника. Друг мъж не ни трябва, тя все пак е всеки ден във фитнеса от 6.30 до 8.00! Почваме да се мъчим ние с тъпия хладилник, няма братче. Отсреща на площадката се отключва и се появява една прилична, достолепна бабичка, викам си край, айде започнаха проблемите, още не съм готова с ремонта, още не съм се нанесла...

Запознаваме се културно с нея, тя: "А, бе, младежи, да ви помогна с този хладилник? Ние: "Е, не, благодарим, няма нужда, ще се справим!" И докато отговаряме, бабата нарами хладилника и го изнесе. Аз и Весето гледаме като изгърмяни, с отворени ченета, бабата потупва ръце и изръмжава: "А, бе, вие, днешните, за нищо не ставате!"

Прибираме се в апартамента и се заключваме. Малееее, КГБ-то е срещу нас! Не ми трябва СОТ, не ми трябва видео наблюдение, тази сигурно ще ми води и график и ще телефонира на майка ми кога, кой, какво… После се сещам, че аз съм на 40, детето на 11 и след има-няма 5 години точно от това ще имам нужда – от живо наблюдение за тийнейджърските купони! Баси, уцелих шестица от тотото с тази баба! Виктория да му мисли!

Започвам да следя черни петъци за плочки, гранитогрес, обзавеждане, чертая новото ел. разпределение. А ако не можеш да чертаеш на Аутокад, как си правиш ремонта? Ами как се разбирате с майсторите кое, къде, как да направят? В шах съм, 567 ревизия на проекта. Идва архитектката, приятелката ми, онази малко шантавата, да доуточняваме детайли по кухненския бокс. Любезна, тактична, направо с бутонките ми влиза и обяснява, че така не може и не трябва да бъде направено и АЗ КАКВО СЪМ МИСЛЕЛА???

Във втора фаза съм, рева. Трябва ми вино. Трябва ми много вино, ох, ще се откажа. Ще го продам и ще си остана в квартирата, не мога повече! Ремонт, „сама“ да правя. А аз си го представях лесно, няма мъж, който да ти спори какви да са ти плочките в банята, даже не трябва и да спорим дали да има писоар, или не. Няма той да ми определя къде да ми е телевизорът или какъв цвят да ми е кухнята. Лесно е. Да, ама не! Излизам, трябва ми много вино! Трябва да мисля и да взема решение какво да правя с НАЦИОНАЛНИ ОБЕКТ!

Архитектката ми изпраща 615 ревизия на проекта. Викам си, ок, добре, хайде, ще се стягам и ще го довърша. Пращам го на техническия, той ми иска вече собственоръчно да се подпиша, че повече промени няма да има. Ами ще ти подпиша, ама онази лудата, другата като мен, праща и нарежда: "Като вземем да поръчваме кухнята, и това малко ще пипнем и онова." Ох, ще умра! Трябва ми вино. Подписвам му, а той понеже ме познава, ми изпраща за добро утро снимки на изринатия апартамент, който прилича на швейцарско сирене. Леле, май са изкъртили малко повече, отколкото трябва! Във фаза 3 съм – май трябва надлъжно вените да срежа и да не се мъча повече. 

Нищо, ще се замаже и ще стане. Има време, аз нали не бързам! 

Изпращат ми кухнята остойностена! Дъното! Трябва да си продам единия бъбрек! Няма друг шанс! Ама без бъбрек ще мога ли да пия вино? Ама защо ми е кухня всъщност? Кръчмата е под нас, тийнейджърката и без това не иска да яде готвени неща. ТОВА Е! Не ми трябва кухня, няма да я правим. Само винарна ще направим. Ох, пак промяна в проекта. Не, техническият ще ме убие, не мога да променям вече, подписах се. Отивам да търся желаещ да си купи бъбрек! 

Получихме този текст от наша читателка, която предпочита да остане анонимна. Провокирана е да ни пише, след като публикувахме изповед на една жена, чийто брак преминава през турбуленцията на изневярата. Същото се е случило и с нашата читателка преди време. Историята, която ни сподели, буквално ни хвана за гърлото въпреки щастливия си край. Дори не можем да си представим как се минава през всичко това, но едно е ясно – трябва да си силен и щедър по дух, за да изскочиш от другата страна. Най-хубавото е, че въпреки живия спомен за събитията, болката успява да отшуми.


Седнах да напиша този текст след близо една седмица чудене и маене. Когато Майко Mила публикува текста за изневярата на прекрасния баща, в главата ми буквално избухна бомба. Стари рани, емоции, отново яд, гняв... Mислех, че съм забравила всичко това и съм го преглътнала, но не би...

Не съм ровила във фейсбук, в имейла му, не съм му следяла разпечатките. Не се наложи. Просто го усeщах. Не знаех коя е, макар че ми е била пред очите. Намери се кой да ми каже, но вече бяхме разделени. Синът ми беше на 9 месеца. Проблемът е, че момичето се постара да го разгласи. Отмъщение ли беше, какво беше, не знам, но се сринах.

Беше ми омръзнало да ме спират общи познати и приятели с думите „Оле, видях я тази, ама как може, та ти си 100 пъти по-хубава!!!“. Негови приятели ми повтаряха „Може ли да има такава жена и да спи с тази?!“ Обаче не ми помагаха, напротив, съсипваха ме все повече. Самочувствието ми се сгромоляса, отслабнах с 25 кг и потърсих утеха в алкохола и разни мимолетни връзки.

Бивша спортистка съм, с атрактивна визия и много ухажори, до ден днешен снимам фотосесии и реклами, а се чувствах смазана. Всеки път ми се пълнеха очите със сълзи, когато чуех отстрани „Коя е тя, как се казва?“, а отговора ВИНАГИ беше: „Т’ва е Х., мъжът ѝ я заразя наскоро заради друга.“

Влязох в следващата си връзка, която беше абсолютен погром. Нямаше как без психолог да се оправят нещата. Минаха около две години, когато се събрахме отново. С дълга предистория, извинения и обяснения.

Истината е, че той е коренно различен човек. Винаги и абсолютно винаги е бил добър баща, но мен това не ме интересуваше. Имам нужда от добър съпруг до себе си и добър баща за детето си. В момента имам и двете, но имаше период, в който нямах нищо.

Момичето ме намери, след като се събрахме. Държеше да ми каже (или да се похвали, така и не разбрах), че връзката им е започнала по време на моята бременност - ей така, да съм си знаела. Само че пред нея не застана онази смачкана женица и не постигна очаквания резултат. Осведомих я, че ако я гони носталгията мога да ѝ отстъпя моето място, но то върви с ипотечен кредит, издръжка и гледане на детето 15 дни в месеца. Ако иска да заповяда. Споделих с мъжа си за срещата. И този път не ме заболя. Вече ме боля достатъчно.

cross