fbpx

На нищо в живота ни в последната година не му е разрешено да е същото и да мине встрани от контекста на пандемията от коронавирус. Но е хубаво, когато събития и инициативи, случвали се в последните години, успеят да запазят сили и смисъл за съществуването си и намерят път за осъществяването си и в този труден за всички момент.

Една такава инициатива безспорно е конкурсът на Британското посолство в България “Посланик за един ден”. Той се провежда за четвърта поредна година и е създаден с цел да се отбележи “Денят на жената” по мотивиращ за момичетата начин.

Цялата инициатива е замислена като конкурс за есе за момичета на възраст от 14 до 18 години (от 8 до 11 клас). Провежда се под егидата на британския посланик и вицепрезидента на България Илияна Йотова.

Тази година темата на есето, което трябва да изпратят всички кандидатки, е “Ако бяхте посланик за един ден, как щяхте да помогнете на България да се възстанови след пандемията от Covid-19 и по кои три приоритетни области бихте работили?”.

Крайният срок е 21 януари, а формата за участие може да бъде открита на специална онлайн платформа, създадена за конкурса. От участничките се очаква да качат есето си, както и да попълнят информация за себе си на български или на английски език.

Победителките ще бъдат обявени в Инстаграм канала на посолството и ще имат възможността да работят с посланик за един ден, да участват в работата на НПО, както и да вземат участие в събитие на високо равнище през март 2021 г. С едно от момичетата ще работи лично вицепрезидент Йотова. 

Конкурсът е отворен за момичета от цялата страна, а при необходимост от пътуване, Британското посолство ще поеме разходите за транспорт на победителките и техен придружител.

Разпространете новината до всички момичета покрай вас и веднага да сядат да пишат!

Преди време ви разказахме за конкурса за есе на тема “Дискриминацията не ти отива!”, организиран от Национална мрежа за децата съвместно с младежка мрежа “Мегафон” и УНИЦЕФ България. 

И този път се доказа, че децата са много по̀ в час от голяма част от нас, възрастните, и не е лошо да им даваме повече възможност да изразяват свободно и смело мнението си. 

А ето каква е равносметката: почти 130 деца от цяла България на възраст между 10 и 18 години се включиха в конкурса.

На журито трябва да е било доста трудно, тъй като, както казват инициаторите на конкурса, всички деца, пратили есета, се вълнуват от темата и имат уникален подход към поднасянето ѝ. 

Кой избра тримата победители?

Мария Касимова-Моасе – писател и автор в различни издания, Мира

Баджева – телевизионен водещ, журналист и издател, Иван Радев – журналист, член на АЕЖ, Цвета Брестничка – детски писател и програмен координатор „Образование“ в Асоциация „Родители“, Белла Динкова, координатор “Детско и младежко участие” в Национална мрежа за децата.

Техният избор се спира на:

1-во място – Божидара Бойчева, 16 г.

2-ро място – Принцеса Иванова, 18 г.

3-то място – Анелия Чернева, 11 клас

Поздравления за момичетата! 

А за да видите, че съвсем не сме празнословни като казваме, че децата са се справили чудесно с тази трудна тема, тук публикуваме и трите отличени есета. 


Огледален свят
от Божидара Бойчева

Научих се да търся себе си, оглеждайки се. В огледалния свят, в който живеем, за да познаеш и откриеш себе си, трябва да се огледаш в другите. Ето, поглеждам се в огледалото, намествам немирните кичури, и виждам момичето с луничките. Усмихва ми се някак смутено, придърпва плитката, плъзнала по раменете като житен клас, събрал слънце и злато в стъблото си. 

Тя се определя като мюсюлманка, а обществото я слага в графа „Етнос“. Някой ден това срамежливо момиче ще стане лекар. Ще лекува хората в нейното село, в което от години няма такъв, и затова ненавреме си отиде дядо ѝ. Луничките ѝ трепват, чертаят карта по лицето ѝ, сливат се и играят на слънчеви зайчета със светлината.

Търся се във всички огледала по пътя. Тъмна кожа – черно димящо кафе. Коси – пламтящ хвойнов храст. Красив е. За много хора е чернилката, чието място е при маймуните в Африка, но той не им се сърди. Подминава с усмивка, по-бяла от мляко, и мечтае за времето, когато ще стане научен откривател. Знае, че човек може да бъде какъвто поиска, без неговия цвят и “Расова принадлежност“ да имат значение. Защото принадлежи единствено на себе си.

В напукано от болка огледало ме гледа момчето в инвалидна количка. В очите му се чете – „Хора, аз не се нуждая от съжаление“. Боли го от закачената с кламер към него табелка „инвалид“. Това, че краката му отказват да ходят, автоматично го изпраща в графа „Инвалиди“, но той отказва да се определя като такъв. Има мечти и вярва, че за да ги сбъдне, се нуждае само от разбиране. Боли го от многото отрицание, което понася, но знае, че за да го превъзмогне, трябва да се научи и той да приема другите така, както очаква да бъде приеман. Един двустранен процес на взаимност, разбиране и толерантност.

В огледалото в ъгъла стои свит онзи самотник, който вечно страни от хората. Винаги сам на последната пейка, последния ред в киното, последния чин, почти невидим, гледащ все надолу. Записан прилежно в графа „Аутсайдер. Интроверт". Никой никога не го е питал – „Хей, човече, как я караш?“ Но ако все пак го попитат, може би ще сподели, че е такъв, откакто баща му си отива от този свят, а той остава да се грижи за болната си майка, братя и сестри. Иска да построи наново света си, но не знае как, нуждае се от подкрепа.

Ето го и момичето с богатия баща, скъпи коли, дрехи, живеещо в розов свят, поставено моментално в графа „Кифла“. Каква хубава дума. Веднъж лепната на челото, свети в неоново. И кой да предположи, че тя често плаче тайно. Пише стихове, обожава да чете, има нужда да споделя, но няма с кого. Мечтае да стане писател на детски приказки, които винаги, ама винаги, завършват щастливо.

Толкова много лица и съдби. А исках само да пооправя косите си. Виждам се. Отива ми новата фиба. Но пък как ми отива да си отивам! От онези, които нараняват и разделят. От онези, които се опитват да ме напъхат в тясно пространство. 

Не искам да бъда балеринка, затворена насила в кутия. Щрак!Хлопват капака отгоре ми и ме оставят свита на кравайче в тъмното, за да чакам нечие благоволение и позволение да танцувам. Не искам да затварят танца ми в мрак, защото той е свобода, промяна, живот и светлина. 

Отива ми да си отивам от тези, които ме слагат в релси. Завъртат ключето на влакчето и го пускат го по коловоза да се носи от инерцията. Които ми залепят етикети. Категоризират ме като грозна, болна, глупава. Вписват ме в графи – ром, мюсюлманин, християнин, осиновен, гей. Които делят света на мъже и жени, черни и бели, силни и слаби, богати и бедни. Сочат ме с пръст, сочат ми път, начертан от някой друг. Без да ме питат дали това е моят път. Само мой, по който да се спъвам в моите камъни, да засаждам моите цветя, да следвам моята цел. 

Отива ми да казвам „Не“, да отстоявам това, което съм, без значение как ме определят, в коя колонка ме вписват и в каква рамка рамкират.

Всъщност във всички тези огледала оглеждам себе си. Взирайки се в другите, мога да се намеря и позная. Не искам да се деля на цветове, на мъж, жена, етнос, религия, партия. Не чувствам необходимост да анализирам тази до болка изтъркана дума “дискриминация“. Тя не ми пасва в речника и никак не ми отива. Не е моята дума, не я харесвам, защото сама по себе си подтиква към разделение и отрицание. 

Не знам какво постигат тези, които непрестанно я прокламират и втълпяват като един от най-сериозните проблеми в човечеството.

– Всички сме равни, Бог ни е създал еднакви. Човеци сме – казва мама.

– Не знам какво е това, чедо. По мое време си живеехме задружно, не се деляхме. Тогава нямаше такива модерни работи – баба е лаконична по въпроса за дискриминацията.

Вярвам им. Колко е простичко - човеци сме. Поотделно и заедно. Живеем поотделно в собствените ни малки светове, и заедно в големия огледален свят. Всички с личните ни малки радости и големи болки. Зад всяко огледало – една съдба. И очи – сини, черни, дръпнати, слепи – разказващи история. Или приказка.

Толкова ни отива да бъдем човеци. Човеците са красиви. Слагането в рамки и разделението загрозяват, лепенето на етикети също. Има една формула – приемане плюс разбиране. Но за да бъде действаща, трябва да я приложим най-напред върху себе си. Научим ли се да разбираме себе си, ще можем да разбираме и другите.

А „другите“,които се самоопределят като различни, трябва да спрат да го правят. Тогава и светът вероятно ще спре да ги поставя в категории. Отричайки дискриминацията, ще я изолираме в ъгъла, и тя ще бъде принудена да

си отиде. Всички ще бъдем просто човеци, с равни човешки права. Въпреки че сме

обременени от наслагвани през вековете скрупули, норми, спуснати бариери и заличаване на индивидуализма. Въпреки че така сме обучени, както изпяха в „South Pacific“. 

„Трябва да си обучен, да мразиш и да се страхуваш,
трябва да си старателно обучен, трябва да си научен да се страхуваш –от хора със странна форма на очите, и хора, чиято кожа е с цвят различен.
Трябва да си обучен, преди да стане твърде късно, преди да станеш на шест, или на седем“.

Светът се променя. Остарелите системи спират да работят. Стереотипите се чупят, сетивата се отварят, ценностите се пренареждат. Вътрешните ни коридори се разширяват, стават просторни и светли. И все някой ден ще осъзнаем колко е лесно без рамки и графи. И как омразата и разделението не ни отиват. 

Ще продължа да се оглеждам с любопитство и вдъхновение, като Алиса в огледалния свят. Ще се търся и намирам в нечии лица. Как само ни отива добротата! Като новата ми фиба. Ще продължа да търся светлината в очи, в прегръдка, протегната ръка, усмивка. Ще я прочитам в стих, ще я чувам в мелодия. Младостта ни отива. И старостта. Най-много любовта и свободата.


Дискриминацията не ти отива
от Принцеса Иванова

В едно спокойно селце край Дунава, далеч от градския шум и задръжки, се родили

две близначета - братче и сестриче. Те били дългоочаквани от родителите си, затова кръстили едното - Принцеса, а нейното братче - Генади, на своя дядо. И както всички казват: "Всяко момиче мечтае да бъде принцеса”.

Е, той сбъднал нейната мечта, още преди самата тя да подозира и заедно с брат ѝ

растяли в една топла и уютна семейна среда. Детството на близнаците не било по-различно от това на останалите деца, освен това, че щом се прибирали от училище, започвали да подготвят своите уроци и да се изпитват един друг по материала, преподаден в клас. 

През почивните дни, а и не само, те всеки следобед чели приказки на баща си, който ги слушал с интерес. Децата живеели спокойно в защитената среда на своето село, учели се и се развивали и срещали подкрепа от семейството и преподавателите си. Те винаги постигали отличен успех и някои медии започнали да правят репортажи в училището им, което се намирало в селцето с преобладаващо ромско население. 

Но Долни Цибър не се откроявал само с това - то е селото с най-висок процент на завършили висше образование. Това впечатлило сценаристите на филма “Ромският Кеймбридж”, който снимали в продължение на една година в тяхното населено място и дошли при двамата вече пораснали близнаци, с молбата да бъдат едни от главните герои в техния филм, който целял да съпостави тях и желанието им за знание с останалите от тази малцинствена група.

Филмът неслучайно е с прозвището “Ромския Кеймбридж”, тъй като Северозападна България е най-бедният район в цяла Европа. Но точно там, на брега на река Дунав, 90% от жителите в село Долни Цибър са роми със сериозен, истински стремеж към образование.

Обаче документалния филм, посветен на желанието на всички от селото да се образоват, не носи само положителни реакции. Въпреки множеството награди и признания от прожекции в страни като Англия, Франция, Великобритания и Нидерландия, отношението към филма на родна земя е противоречиво, а на прожекции някои от българските граждани се обръщат към режисьора с въпросите: “Защо ни показваш изключението? Всички знаем, че те крадат. Какво ни разказваш за някакви ученолюбиви ромчета?” ...

И много други изказвания от типа: "Те се издържат на наш гръб”; “по-привилегеровани са от останалите ученици”; “и какво сега, трябва да им се възхищаваме ли?”. “Тези са единични случаи, повечето знаят единствено да крадат, да лъжат и да правят деца.” “Единствено циганин би си кръстил детето Принцеса, откъде го взе това име, от някой анимационен филм? Че за каква се мисли!”

Това беше първият ми сблъсък с дискриминацията. Разказах Ви всичко това, за да Ви покажа как много хора не съзнават с каква “дреха” се обличат. Дрехата на яростта, на омразата и на разделението. Предубежданията спрямо по-различните от нас ни карат да се превръщаме в злодеи, а това определено не ни отива. 

Разделението не ни отива. Това бе причината да чуете историята на моето детство. Защото само чрез личния досег, читателят би усетил по-добре емоциите и страданията на един човек - като се постави на негово място. За едно момиче на крехка възраст с очи, пълни с мечти и по детски наивни, е много трудно да види как в коментарите на дадена известна медия я наругават. Както нея, така и нейното семейство, приятели, етнос, близки...

Много често чувам израза: “Ти си изключение, ти не си като другите”, само защото съм от ромски произход и открито го заявявам. Но кои са “другите”?! Жалко е не само това, че мислят всички от нашия етнос за крадливи и неграмотни, но и че чрез израза, който отправят към теб, смятат, че ти правят комплимент.

Една птичка пролет не правела, казват. Но какъв би бил света без птици?! Не сме ли точно ние тези, които носим промяната?! Не сме ли ние тези, които сме родени да летим? Нека да не бъдем безучастни наблюдатели на случващото се.

Нека не позволяваме сегрегацията да взема превес. Винаги съм се старала да докажа не на света, а първо на себе си, че аз мога. Дори и да са ме подценявали, аз имам способността да променя нещата. Затова винаги съм влагала сърце в това, което правя.

Така е и с писането. Все повече попадам на публикации, определящи ромската общност с названия като “мръсни”, “крадливи”, “нагли”, “отрепки”. Медийното влияние оказва огромен ефект върху вижданията на всички и техните нагласи спрямо малцинството.

Това е една от причините да се занимавам с журналистика, откакто се помня.

Именно дискриминацията ме е мотивирала да пиша статии, свързани с младежи, които са от тази малцинствена група, развиват се и оборват стереотипите чрез образование.

Много от децата нямат равен старт в сравнение с останалите ученици. Те биват записани в сегрегирани училища, тъй като не биха се чувствали приети от останалите, или родителите им изпитват страх да не бъдат поругавани и по някакъв начин да изпитват дискомфорт в училище.

Но не съществува разделение само поради етническа дискриминация. Съществува расизъм, свързан с пола, с националността, вероизповеданието, неравностойното положение и много други. Алтруизмът е отчаяно нужен на всички. На всички, които имат морални принципи. На всички, целящи положителната промяна и приемащи различията си за уникални.

Защото всеки би искал да се облече красиво, да радва очите на околните и своите собствени с дрехите на благородството. Тогава защо ги цапаме с думи и действия, каращи ни да бъдем нетолерантни, агресивни, сами? Защо не приемем, че всички хора сме равни и различията са това, което би трябвало да ни обедини? Егоизмът не ни отива, затова продължавам с въпросите.

Защо според Вас съществува разделението? Моят отговор е един - страх. Страх да не си на мястото на другия. Да не изпаднеш в ситуацията на по-слабия и да не бъдеш нападнат - затова нападаш ти.

Страхът те кара да вършиш неща, които са приемливи за останалите, но не и за теб самия. За тези, които вземат надмощие... Но това е неправилно, защото допускаме обществото да “рови” в съзнанието ни, като бъдем контролирани.

Първата стъпка към приемствеността е да приемем първо различията си - собствените и тези на другите. Да се опознаем. Да се обикнем. Да си позволим да сме щастливи - без прегради, без оковите на обществото и тези на собствения си мироглед. Ето това наричам аз цялост. И да, тя определено ни отива!


Дискриминацията не ти отива
Анелия Чернева

Дискриминацията не ти отива. Нито на мен, нито на теб, нито на когото и да било...

Дискриминацията (от лат. discriminatio – „правене на разлика“) се корени в погрешното схващане, че някой е по-съвършен от другите предвид своята класа, раса, етнос, религиозна принадлежност, сексуална ориентация и пр.

Това явление е ужасно, винаги, във всичките му форми и проявления: кръстоносци, чалмоносци, хитлерофашисти, хомофоби, света инквизиция, ку-клукс-клан, апартейд, антисемитизъм.....дълги и срамни страници в човешката история със зловещи статистики и ужасяващи черни легенди.

Дискриминацията поражда непоносимост, нетърпимост, ненавист, насилие... Затова е страшна.

По своя трънлив еволюционен път човечеството се отърсва от много недъзи и я заклеймява.Тя е осъдена като несъвместим анахронизъм в Хартата за правата на човека, в Международни конвенции, във всички юридически актове на отделните страни.

Живеем в свободен свят и трябва да отстояваме извоюваното право, защото и днес понякога различните са сочени с пръст или изолирани от обществото. А всеки човек е уникална Вселена.

Нека да се замислим.

Ти не си твоята възраст, нито размера на дрехите си.
Ти не си теглото си, нито цвета на кожата си.
Не си ръстът или косата си.

Ти си всяка книга, която си прочел.
И всички думи, които си изрекъл.
Ти си всяка широка усмивка и всяка изплакана сълза.
Ти си песните, които пееш толкова силно само когато знаеш, че си сам.

Ти си местата, на които си бил, и онова от тях, което наричаш свой дом. Ти си нещата, в които вярваш. И хората, които обичаш.
Ти си снимките, пълни със спомени. И бъдещето, за което мечтаеш.

Направен си от толкова красота. Ти, аз, ние..., понеже „Аз сме е по-важно от аз съм.” (Георги Господинов). Само заедно можем да продължим и да бъдем щастливи.

Никой не избира кога, къде и какъв да се роди. Никой не избира съдбата си. Затова – преди да съдиш някого, обуй неговите обувки и измини неговия път. Тогава знам, че няма да го съдиш.

Има нещо, което можем да изберем сами – да бъдем хора.

И аз избирам да бъда ЧОВЕК.

А ти?

Покрай празниците винаги се вглъбяваме в себе си (доколкото ни е възможно) и приоритизираме времето със семейството. Ангажиментите остават на заден план, забавяме леко ход, спираме да си поемем дъх, за да може да направим скока към следващата година, която ще ни върти и суче този път 366 дни с не знаем още колко ретроградни Меркурия и прочие затруднения.

Обаче в дни като предстоящите може би не е лошо освен за личната си равносметка, да помислим и за мястото, където живеем, за обществото, към което принадлежим, за страната, която наричаме “родина”. Вероятно може да се изброят доста неща, които не са наред по нашите земи – и е хубаво да го правим, за да се опитваме заедно да ги променяме. Но не трябва да забравяме и това, което прави България притегателно място за бизнес и туризъм, например.

На това е посветена и тазгодишната конкурсна тема в инициативата на Британското посолство в България "Посланик за един ден". Ако си момиче между 14 и 18-годишна възраст (8-11 клас в учебната 2019/2020) и много искаш да походиш в обувките на посланика, макар и за ден, помисли и напиши есе в рамките на 250 думи или кратко видео (до 2 минути), в което да отговориш на въпроса “Ако бяхте посланик за един ден, как бихте популяризирали България на световната сцена?”.

Наградени ще бъдат 18 момичета, които ще могат да соделят за ден работата на жена посланик в София (тази година в инициативата участват посланиците на Мароко, Нидерландия, Азербайджан, Австрия, Черна гора, САЩ, Унгария, Грузия, Албания, Швейцария, Алжир, Индия, Индонезия, Франция и Финландия); ще посетят Президентството за среща с вицепрезидента Илияна Йотова; ще пътуват до Виена, за да вкусят международната дипломация на терен – там, където тя реално се случва; и ще участват на събитие на високо равнище в София на 5 март 2020 г., няколко дни преди Международния ден на жената, с който също е обвързана инициативата.

Есетата и видеата може да са на български или английски – езикът не е критерий при подбора на наградените. Крайният срок за предаване на нещата е 23:59 часа на 12 януари и трябва да го направите ето тук. За вдъхновение прилагаме нашето интервю с британския посланик у нас Ема Хопкинс и ви стискаме палци да измислите прекрасни неща. Така че, мили момичета, хапнете по празниците, заредете със сили и хубави емоции и почвайте да пишете и да снимате. Успех!


Каролина Векаро ни изпрати преди време този разказ, очевидно вдъхновена от някоя неделя, за която е имала едни планове, пък то взело, че станало нещо друго - сто процента ви звучи познато! Защото всяка майка на две и повече деца, особено ако сред тях има и ученици, е запозната с кошмара на неделята - раници, чанти, написа ли си домашното??, прането изпрано ли е, кога ли ще изсъхне!!, боже, исках и да се боядисам.... и така, докато се усетиш, вече е станало понеделник и НИЩО не е свършено. Всички мразим неделите по една-единствена причина - защото след тях идват ПОНЕДЕЛНИЦИТЕ!


Неделя! Неделя...Неделя... повтарям си наум, докато в съзнанието ми изплуват величествени планове за релакс, творчество и евентуално секс.

Тези планове започват да шумолят в главата ми още в сряда, отлежават до петък и изплуват само най-есенциалните. Добавям свещи и вино от 20 лева за по-романтично, но всъщност ползвам само бутилката, дето запазих от едно събиране и наливам домашно от татковото.

Корковата тапа я няма, затова напъхвам салфетки в гърлото, което де факто пак играе ролята на тапа. Свещи винаги има у дома, защото често спира токът.

Огледжам се наоколо.

Домочадието е налягало по пода и цъка „Майнкрафт“. Съпругът зяпа тюториали за перфектната снимка, а аз още не съм решила какво да сготвя.

Лошото е, че е почти обяд, а в главата ми все още е празно. Оглеждам се наоколо, виждам нова дупка в панталона на малкия и се сещам, че и по останалите дрешки има по някоя друга дупка.

„Ще ги зашия още днес!!!“ – обещавам си и реченото си остава несторено до утре сутринта, когато ще видя, че прането е още влажно, а единствените чисти панталони ще се окажат тези с дупката, която си обещах да зашия вчера. Чувствам се виновна и безотговорна, но и някак скептична към тези потайни дупки из дрехите на децата.

Как се появяват те? Едни такива перфектно „издупчени“, кръгли и без мегдан за трикове с подлепващ плат за такива случаи. Да нямаме молци? Проверявам. Няма нищо. Споделям с майка си, а тя категорично отхвърля тази хипотеза понеже днешните дрехи не били направени от истинска вълна.

Неделя... релакс, творчество и евентуално секс.

Пералнята е готова и трябва да пусна прането на плакнене. Оглеждам се наоколо. Раниците на децата стоят непокътнати в ъгъла. Подскачам като ужилена и започвам да ровя в тази на дъщеря ми. Твърде много учебници има вътре и ме залива вълна безпокойство, че домашното за утре ще е около тон, тон и нещо.

Питам я в очите за домашното, а тя небрежно отговаря, че има стихче – ама много кратко, има също десет думи по английски и едно кратичко есе. Мозъкът ми разцъква опции, като изключва релакса от неделния ми план. Остават творчество и секс.

Проблемът е, че съм обещала на мама да минем покрай тях да похапнем и да се видим.

Часът е 13:22. Значи, за да се побера във времето, с което разполагам, трябва да планирам всичко почасово. Няма да стане.

Малкият пее. Радвам се, че е преодолял бариерата на срама и става все по-уверен в себе си. Знам къде е проблемът... Зъбките му. Има, завалията, деминерализация на млечните предни зъбчета. Голям комплекс. Не съм виновна аз! Миех му ги собственоръчно, показвах и обяснявах защо трябва да се мият и прочие! И баща му е имал същия проблем като дете и това облекчава тревогата ми, както лед върху цицина.

Реших да си направя прическа за началото на седмицата.

Планирам да се изкъпя към 16:00 часа и да си навия косата с фиби. Така няма да се наложи да използвам сешоар и ще преспя с фибите, а на сутринта ще се радвам на чудни къдрици с естествен вид.

Докато се навивам, ще пишем домашното, а с малкия ще упражним графомоторните умения. Учителките в детската казват, че пише много грозно, а вниманието му е неустойчиво. Дали не се опитват да ми намекнат, че детето е с проблем?

Аз не мисля, че е проблем грознописът и ако кажа, че и голямата пише грозно, ще е в ущърб на родителския ми капацитет. Все пак работя в образователната система. Аз също пиша грозно, защото мисълта ми тече по-бързо, отколкото пише ръката ми. Ама защо да им го казвам?!

Часът е 20:30. Още не съм се къпала.

Точа блат за пица, защото децата пак са гладни, нищо че обядвахме в късния следобед при родителите ми. Дъщеря ми чете стихчето и почти е готова. Остават десетте думи по английски. Есето е написано.

Неделя....творчество и секс. Махам творчеството и остава секс, но първо децата трябва да заспят.

Всички спят.

Включае и другата главна фигура за правене на секс. Чета в тишината „Стопанката на Господ“ и пътувам астрално до селската ни къща. Планирам лятото ни. Много релакс, творчество и секс! Доспива ми се и заспивам.

Времето никога не стига. Добре, че земното време не е като космическото, защото там цял един живот би минал за по-малко от седмица. Ще се родим, ще се огледаме и ще умрем.

Утре е понеделник. Нямам и прическа, но поне успях да изпера, да ям, да сготвя, да изкъпя децата и да им изрежа ноктите. Постижение велико!

cross