fbpx

„Писма за 8 март“ е специален проект на Майко Мила и на dm България, в който ви провокираме да напишете писмо до по-младото си аз или до своето дете. А ние ще наградим най-добрите. Пишете ни на konkursmaikomila@gmail.com до 6 март включително. Победителите ще обявим на 8 март. Наградите от dm България са страхотни – четири сета с козметика и вкусни изненади. Предвидили сме и поощрителни награди – книги от Майко Мила. 

Деница Йорданова споделя с нас писмото, което пише до своето по-младо Аз. Предстои ви да прочетете много емоционален разказ за десетте години, които ги делят, и за случките, които стават уроци.


Мила 26-годишна Дени,

В момента ти си разстроена, разочарована. Въпреки че се бори до последно за възвишената си любов, тя си тръгна, остави те и си замина. Ти сега си съкрушена, наранена, омърлушена. Мислиш, че всичко свършва с първата любов, но това изобщо не е вярно. Ти си още млада, свежа, невинна. Не познаваш нито вдъхновяващата любов, нито истинското предателство!

Зелена си, моето момиче! Много зелена!

Ако знаеш само какво ти предстои в следващите 10 години! Разочарованията ще са като перли от огърлица. Много ще падаш, ще боли силно, но и всеки път ще се изправяш и ще се научиш по-бързо да преодоляваш личната си драма и болка. Животът понякога е труден, но знаеш ли, млада Дени – животът е един безкраен урок. В училището на живота няма отличници или двойкаджии. В училището на живота ние сме неопитни и всяка опитност заплащаме с много душевни рани. Страданието ни пречиства и ни прави по-силни. 

За да опознаеш истинската любов, мила Дени, ти трябва да познаеш и дълбоката драма. Едва тогава можеш да оцениш щастието, което съдбата ти предлага. Нищо не идва даром на този свят. За всяко щастие се плаща солена цена.

Мечтата ти винаги е била да имаш две дъщери близначки.

Знаеш ли? За миг ти дори ще се докоснеш до тази мечта. Ще се усмихнеш на слънчевото си щастие, ще повярваш в сбъдването на мечтите и точно тогава ще настъпи обрат за теб. 

Ти ще си мислиш, че повече няма бъдеще за теб, че фактът, че си се събрала да живееш с човек, който проявява грубост и агресия и застрашава живота и бременността ти, ще те бележат с тъга до края на дните ти. И че няма да успееш като птицата феникс да се възродиш от пепелта. И точно в този миг, когато си загубила надежда, че някога ще срещнеш истинското щастие, слънцето ще ти се усмихне.

Да, ти ще си самотна майка.

Ще изпитваш страх в началото. Ще се съмняваш дали можеш да се справиш, но след всяка загуба ще добиваш нови сили да се бориш в името на единственото дете, което съдбата ти е подарила. Бебето близначе на дъщеря ти, уви, ще остане само несбъдната мечта, защото синдромът на изчезващия близнак ще си каже думата и ще те възмезди кармично вероятно за някогашни твои погрешни решения.

Обаче не забравяй едно – никога не търпи и не позволявай да унижават достойнството ти! Всеки човек е ценен по своята същност и е създаден, за да дарява любов и да бъде обичан. 

Щастието понякога наистина закъснява.

Но когато вярваш дълбоко в него, то рано или късно ще се появи. И да, аз съм на 36 години, мила 26-годишна Дени. Преживях няколко лични емоционални разочарования, преместих се в друг град с надеждата да създам мечтаното семейно огнище, но всъщност разбрах, че съм попаднала в златна клетка и като по чудо успях да спася живота си и този на невръстната си дъщеря. След постоянните минорни ежедневни случки, които добиха кулминационен завършек с драматична ситуация, добих смелост да напусна този град. Върнах се в родния си град и отново почнах от нулата да се боря за себе си и детето си. Сега то ходи на детска градина и обича от сърце човека, който топли сърцето ми. 

Имаш много уроци да учиш, мила Дени.

Любовта не се определя от кръвните връзки. Човекът до теб, който ще се появи след 10 години, ще обича дъщеря ти повече, отколкото би могъл да я обича роден баща. Доброто сърце е по-осезаемо от кръвно-родствената връзка. Понякога любовта си прокрадва неведоми пътища, за да я оценим. Хората, които са ни сторили зло в миналото, са всъщност уроци, които ни правят силни и ни дават шанс да оценим по-искрено чистите и добри хора. 

Животът е прекрасен!

И в твоя двор ще грейне слънцето на любовта – онази омайната любов, която те оставя без дъх и преобръща живота ти към добро. Вярвай и ще бъдеш възнаградена! Бъди добра и търпелива. Научи се бързо да прощаваш и не бъди толкова критична към себе си. Детето ти заслужава да се радва на усмивката ти и да се любува на спокойното ежедневие, което му създаваш! 

С най-сърдечни прегръдки,
Твоето бъдещо „Аз“ след 10 години

След като се запознахме с наскоро публикуваното проучване на платформата за психично здраве “Кожа”, решихме да поговорим със специалист, който да ни разтълкува следния резултат за детското психично здраве и развитие: 

12% от респондентите биха се консултирали с други родители и ако и техните деца имат проблеми, биха спрели да се притесняват; 

18% смятат, че детето им най-вероятно ще “израсте” проблема.

Какво се крие зад тези общо 30%, които предпочитат да пропуснат специализираната помощ, дори и да подозират, че такава се налага, и на какво трябва да обръщаме внимание в някои основни етапи от детството – за това говорим с психоложката Калина Йорданова

Калина Йорданова завършва магистърска степен по клинична психология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“, магистърска степен по централно- и югоизточноевропейски изследвания и докторска степен по психоанализа и антропология в Лондонски университетски колеж Юнивърсити Колидж. През 2016 г. Се присъединява към “Лекари без граница”. Практикува в София като психотерапевт на жертви на изтезания, домашно насилие, трафик с хора; работи с деца.

– Какво стои зад онези общо 30% от изследването на “Кожа”, които свидетелстват, че родителите биха си спестили специализираната помощ за детето?

– Този резултат е подобен и на близо 30% от запитаните, които при психично-здравен проблем ще потърсят приятел, ще опитат да се справят сами или не знаят какво да направят. Вероятно тук е валиден аргументът, че не гледаме на психичното здраве със същата сериозност като на телесното и затова се оправяме, както можем. 

По отношение на родителите може би има още няколко причини. Едната е, че децата са мислени като израз на надеждата и здравето, на нещо, което ще ни надживее и продължи, а това изключва заболявания и дефицит. 

В този смисъл търсенето на съвет от приятел, а не от специалист, може да бъде отказ от признаването на проблема или поне заключването му в най-близкия кръг. 

На следващо място в нашата култура често имаме доверие повече на познат и приятел, отколкото на институция или непознат, било то и специалист. Тук е възможно да има трудност да се говори за лични проблеми пред друг, защото за много българи то е свързано със срам, страх от неприемане, несправяне и т.н. 

В моя опит съм забелязала и още два факта, свързани с родителите. Често детето е системен въпрос: т.е. неговите симптоми могат да изразяват проблем в родителската двойка или в семейството. Така например, родителска двойка, в която има отчуждение, изневери и напрежение, идва с дете, което ги е притеснило със затвореността си, ниския успех в училище и постоянното си пребиваване в интернет. 

Една хипотеза е, че детето изгражда механизми на избягване на реалността, защото в нея има нещо непоносимо около отношенията между родителите. Справянето обаче означава родителският конфликт да бъде назован, а много родители не са готови за това. 

Те често вярват, че водят детето на поправка и не се нуждаят от терапия. Не на последно място е и това, че детето „ще го израсте“ или „то не разбира“ (ако се касае за травматичен опит). 

Мисля, че зад това се крие вярването, че развитието е универсален процес, който е биологично зададен и не се влияе от средата, както и че тревогите на едно дете са по-малко сериозни от тези на възрастните. 

Детето обаче има по-малка емоционална и когнитивна зрялост да преработва средата, както и по-малко опит като база за съпоставка. Т.е. ако едно дете бъде нагрубено в училище, това може да има интензитета на загуба на работата при възрастния. 

Идеята е не да елиминираме всяка фрустрация отвън, за да расте детето спокойно, защото така то няма шанс да се научи да преработва загубата, а по-скоро да говорим с него за случилото се и как то се е почувствало, какви са правилата и как ние сме се справяли в аналогични моменти.

Много важно е с детето да се говори и то да бъде вземано сериозно, докато в същото време родителите не привнасят от собствените си тревоги в разговора.

– Откъде идва това “ще го израсте”? Какво всъщност “израстваме”?

– Предполагам, че в общия случай става дума за очакване да не се наложи да се сблъскаме с реалността, а решенията да се случат от само себе си. Ако нещо израстваме, това вероятно е метафора на плавното натрупване на опит, в който едно събитие от днес ни напомня на нещо отпреди и по този начин си обясняваме света, а опитът ни придобива свързаност, с което ние придобиваме идентичност. 

Това би означавало, че ако едно осиновено дете има трудности със страха от раздяла в първата си връзка, то е способно да си обясни това с факта, че някога е било изоставено, след това прието и заобичано, но нещо от тревогата от раздяла е останало да работи и в други отношения, които завързва. 

Това прозрение може да помогне ставащото тук и сега да се „разкачи“ от там и тогава, т.е. да се израсне. Тук обаче приемаме, че родителите спокойно и убедени в думите си са изговорили темата за произхода и са помогнали на детето си да разбере какво означава това, т.е. присъствал е един удържащ и създаващ смисъл възрастен, който е помогнал нещо плашещо да се превърне във факт от реалността, с който да се живее спокойно.

– С кого може да се консултира един родител в България, когато иска да свери със специалист как се развива детето му?

– Могат да се обърнат към психолог с опит в работата с деца. Важно е да проверят какво образование и опит има психологът, дали има някаква професионална информация за него, достъпна публично, как се чувстват при първата сесия.

Съществуват и центрове за работа с деца, финансирани от неправителствени организации, но те най-често имат специфична насоченост: аутизъм, домашно насилие и пр. 

Ако става дума за по-тежки състояние, трябва да знаем, че има детско-юношески психиатри и именно те могат да консултират деца. Уви, такива няма във всички градове.

– Доколко у нас е застъпена грижата за детското психично здраве? Има ли някакво проследяване?

– Въпросът за психичното здраве изобщо не е много добре застъпен, което личи в липсата на клинични пътеки по здравна каса за психотерапия. Така е и с детското психично здраве. 

Диагностиката, терапията и проследяването са по-скоро оставени на инициативата на родителите. Тук, разбира се, трябва да кажа, че има училищни психолози и учители, които идентифицират и насочват адекватно деца за терапия, както и педиатри с чувствителност към детското психично развитие. 

Това сякаш зависи основно от качествата на конкретния специалист, а не от общата политика в страната.

– Защо според вас у нас все още липсва доверие за работа със специалисти по детско развитие?

– Може би съществува непознаване на работата на психолога по принцип, откъдето и въпросният скепсис. 

Освен липсата на обществен опит с ходенето на психолог, липсата на достъп на много места и стигмата върху психичното здраве, тук ми хрумва, че клиничната психология, която в Софийския университет например се преподава във факултета по философия, оставя впечатлението за някакво мъгляво поле в хуманитарната област, а това всъщност е клинична дисциплина

Дълго време много от преподавателите не само в този университет бяха и все още са с опит в педагогически, философски и други свързани дисциплини, но без такъв в работата с пациенти. 

Това оформя някаква представа за психологията като за твърде субективна, небазирана на доказателства сфера, което не е вярно.

– Можете ли да отбележите няколко чувствителни момента в основните етапи от детството, които е добре да не се пренебрегват от родителите, защото биха могли да доведат до съществени проблеми?

– Когато аз виждам дете за анамнеза или първоначална оценка, това винаги е с родителите. В зависимост от възрастта на детето, то също е питано или наблюдавам действията му, както и интеракцията с мен, кабинета и родителите. 

Аз започвам с въпроси относно периода преди раждането на детето, за да се ориентирам как то е мислено и очаквано в семейството

Понякога се оказва, че е родено непосредствено след загуба, че е имало много бързо или много трудно зачеване и т.н. 

Питам за начина, по който са преминали бременността, раждането и периодът веднага след това, за да се ориентирам колко налични са били родителите, за да отговорят на нуждите на детето, дали нещо им се е сторило прекалено (плач, активност) или по-малко (реакция на бебето при повдигане, при кърмене, хранене, заспиване). 

За първите няколко години ме интересува времето на проговаряне, отбиване и прохождане, очния контакт, реакцията към близки и непознати, отношенията с братче/сестриче, ако има такива, употребата на местоимения, когато има реч, начина, по който играе (стереотипно, символно, с какво), храненето и отношението и на двамата родители към горното

За времето на детската градина – трудности при тръгване на градина, преживяванията на майката по повод на това, вписването на детето в групата на другарчетата, усвояването на правила и граници, и отново отношението и на двамата родители към това, както и отношенията в двойката.

За училищната възраст много зависи за кой етап говорим, но ако това е пубертетът, можем да очакваме актуализиране на всичко проблемно от детската възраст, което не е било адресирано навреме. 

Много трудно е да се очертаят всички възможности и е добре да се направи поне единична консултация за някаква диагностика.


Чувствате ли се странно? Но как точно? И колко точно странно? Какво усещаме тези дни и защо сме ту горе, ту долу? Същото се питат и от изданието Харвард Бизнес Ревю и решават да поканят за разговор Дейвид Кеслър* - експерт по тъгата и справянето с нея. Ние четем и само кимаме с глава.


Хората изпитват безброй чувства в момента. Прави ли ще сме, ако назовем някое от тях "тъга"?
– Да, абсолютно, освен това изпитваме и различни видове тъга. Чувстваме, че светът се променил, и това е така. Знаем, че е временно, но не го усещаме така и осъзнаваме, че нещата ще са различни. Точно както минаването през летището е различно след атентатите в Ню Йорк от 11 септември. Загубата на нормалността, страхът от икономически крах, загубата на общуването. Всичко това ни удря и ние скърбим. Всички заедно. Не сме свикнали с такава колективна тъга.

Казахте, че има повече от един вид тъга?
– Да, чувстваме и предварителна тъга. Това е чувството на притеснение, което изпитваме, когато не сме сигурни какво ни чака в бъдеще. Обикновено то се върти около смъртта. Чувстваме се така, когато някой получи тежка диагноза, или когато ни осени нормалната мисъл, че някой ден ще изгубим родител.

Предварителната тъга включва също така по-общата представа за бъдещето. Идва буря. Има нещо лошо навън. При наличието на вирус такава мъка е объркваща за хората. Примитивното ни съзнание знае, че става нещо лошо, но човек не може да го види. И това разрушава чувството ни за сигурност. Усещаме загуба на сигурността. Не мисля, че някога друг път колективно сме губили усещането си за сигурност по такъв начин. Индивидуално или в по-малки общества хората са се чувствали така. Но по-общо погледнато - това е ново. Скърбим на микро и макро ниво.

Какво може да направи всеки един от нас, за да се справи с тази мъка?
– Като за начало да проумее стадиите на скръбта. Всеки път, когато говоря за тях, подчертавам, че те не са линейни и може и да не се случат в познатия ред. Това не е карта, но може да ни осигури някаква примерна конструкция в този несигурен свят. Има го отричането: "Този вирус няма да ни засегане." Има го гневът: "Добре, де, ако се дистанцирам социално за две седмици, всичко ще е наред, нали?" Има я тъгата: "Не знам кога ще свърши всичко това." И накрая го има и приемането: "Случва се, трябва да разбера как да живея с това."

Приемането, както може да си представите, е най-важното. Контролът идва, когато приемем нещата. "Мога да си измия ръцете. Мога да спазвам безопасна дистанция. Мога да се науча да работя дистанционно."

Когато човек скърби, има и физическа болка. И препускащо съзнание. Има ли техники, които биха намалили тези ефекти?
Нека се върнем към предварителната тъга. Тя всъщност е чувството за безпокойство и именно то е усещането, за което говорите. Съзнанието ни започва да ни показва картини. Родителите ми се разболяват. Виждаме най-лошите сценарии. Така умовете ни се защитават. Целта не е да игнорирате тези картини или да се опитвате да ги изгоните - съзнанието ви няма да ви позволи, а и ще бъде болезнено да се насилвате.

Целта е да намерим баланс в нещата, които си мислим. Ако ви се струва, че най-лошата мисъл придобива заплашителни размери, наложете си да мислите за най-хубавия вариант. Всички малко ще поболедувам и светът ще продължи. Не всеки, който обичам, ще умре. Може би никой няма да умре, защото вземаме правилните мерки. Нито един сценарий не бива да бъде игнориран, но и нито един не бива да доминира.

Предварителната мъка идва когато съзнанието ни препуска към бъдещето и си представя най-лошото. За да се успокоите, трябва да се върнете в настоящето. Това би бил познат съвет за всеки, който е медитирал или е практикувал осъзнатост, но хората винаги са изненадани колко прозаично може да е всичко. Може да назовете пет неща в стаята.

Има компютър, стол, картина на куче, старо чердже и чаша за кафе. Толкова е просто. Дишай. Осъзнай, че в настоящия момент нищо от това, което очакваш, все още не се е случило. В този момент си добре. Имаш храна. Не си болен.

Използвайте сетивата си и осмислете какво минава през тях. Бюрото е твърдо. Одеялото е меко. Усещам как въздухът минава през носа ми. Това ще свърши работа, за да се лишим поне малко от тази мъка.

Може да помислите също и как да се разделите с нещата, които не са във ваш контрол. Това, което прави съседът ви, е извън вашия контрол. Това, което можете да контролирате, е да седите поне на метър и половина от него и да си миете ръцете. Фокусирайте се върху това.

И накрая, това е хубав момент да заредите със състрадание. Всеки ще има различни нива на страх и мъка и това излиза наяве по различен начин. Онзи ден един колега беше много рязък с мен и аз се замислих, че това не е типично за него и вероятно това е начинът, по който се справя с това. Виждам неговия страх и чувство за безпокойство. Мислете какви са хората по принцип, а не какви са в този момент.

Един от особено сложните аспекти на пандемията е липсата на срок. Всичко може да продължи безкрайно...
– Това е временен етап. Помага, ако го кажем. Десет години съм работил в болница. Обучен съм за подобни ситуации. Освен това съм изучавал пандемията от испански грип през 1918 г. Мерките, които вземаме, са правилните. Историята ни го казва. През това се минава. Ще оцелеем. Сега е време за свръхмерки, а не за свръхреакции.

И вярвам, че ще намерим смисъл във всичко това. Добавил съм шеста фаза на скръбта: смисъл. Не исках да спирам с приемането, когато имаше момент, в който тъгувах. Имах нужда от смисъл в тези най-трудни моменти. И вярвам, че можем да намерим светлина в тези мигове.

Сега хората осъзнават, че може да поддържат връзка чрез технологиите. Не са толкова изолирани, колкото си мислят. Дават си сметка, че може да използват телефоните си за по-дълги разговори. Оценяват разходките. Мисля, че ще продължим да намерим смисъл и сега, и когато всичко приключи.

Какво бихте казали на някой, който е прочел всичко дотук, и все още се чувства пълен с тъга?
– Опитвайте се. Има нещо изключително могъщо в назоваването на това чувство като скръб. Помага ни да усетим какво има вътре в нас. Миналата седмица много хора ми казаха: "Споделих на колегите си, че ми е трудно в момента" или "Снощи плаках." Когато го назовавате, го усещате и то минава през вас. Емоциите имат нужда от движение.

Важно е да си даваме сметка през какво преминаваме. Един вторичен продукт на движението за самопомощ е, че ние сме първото поколение, което има чувства относно чувствата си. Казваме си неща като "Чувствам се тъжен, но не бива да е така; за много други хора е много по-зле". Можем и трябва да спрем до първото чувство. "Тъжен съм. И нека пет минути да бъде тъжен."

Работата ви е да почувствате тази тъга или страх, или гняв, без значение дали някой друг се чувства така. Ако се опитвате да се борите срещу това, няма да си помогнете, защото тялото ви така или иначе създава това чувство. Ако позволим на емоциите да се случват, те ще се случват по каналния ред и това ще ни даде сили. И тогава няма да сме жертви.

– По каналния ред?
– Да. Понякога се опитваме да не чувстваме това, което чувстваме, защото мислим за тази "сбирщина от чувства". Ако съм тъжен и го пусна в себе си, никога няма да спра да тъгувам. Сбирщината от лоши чувства ще ме прегази. Истината е, че това е чувство, което минава през нас. Усещаме го и после минаваме на следващото. Няма шайка чувства, която се опитва да ни докопа. Абсурдно е да смятаме, че не трябва да тъгуваме в момента. Позволете си да ви е тъжно и после минете нататък.

*Кеслър е един от най-известните световни експерти по тъгата. Той е съавтор с Елизабет Кюблер-Рос на "За тъгата и тъгуването: Да намерим значение на тъгата през петте етапа на загубата". Новата му книга добавя още един етап към процеса - "Да намериш смисъл: Шеста фаза на тъгуването". Кеслер е работил близо десетилетие в система от три болници в Лос Анджелис. Бил е част от екипа за справяне с биологични опасности. Доброволческата му работа включва и участие в екипа на лосанджелиската полиция за травматични събития, както и служба в Червения кръст в екипа за природни бедствия.

cross