Целият съзнателен живот на журналиста Емил Спахийски е свързан с печатните медии. Бил е редактор в „Труд“, правителствен и военен кореспондент в „24 часа“, както и директор на „Сега“, „Телеграф“, „Монитор“, и главен редактор на списанията „Егоист“ и FHM. За работата си като журналист Емил е получавал много награди – от „Черноризец Храбър“ на Съюза на българските издатели за публицистика до „Паница“ за военни репортажи от Македония и Косово и „Офицър“ за военни анализи.
Но киното не му е чуждо и дори става негово призвание – и това се вижда по наградите.
През 2014 г. пише в съавторство сценария на филма „Съдилището“, който печели отличие в категория за най-добър сценарий от Българската филмова академия само година по-късно. През 2019 г. Емил дебютира като режисьор с документалния филм „Икар от Кочериново“, който печели наградата за дебют на фестивала за документално и анимационно кино „Златен ритон“. А след тях идва ред и на късометражния „Денят, в който тя ще се роди“, нагреден за най-добър български филм на международния фестивал за късометражно кино In The Palace.
С Емил Спахийски говорим за емоциите, които буди разказът на Йорданка Белева (който е основа за сценария на филма), за деменцията, за която трябва повече да се говори и по-малко да се мълчи, за актьорския състав във филма и за неговия път към публиката.
– Разбрахме, че „Денят, в който тя ще се роди“ е селектиран за Korça Short Film Festival. Подозираме, че сте на седмото небе.
– Ако не се вълнуваш за нещо, което си правил, най-добре е да живееш в магазин за бяла техника – там всичко е чисто, триизмерно и скучно. Корча е място, към което винаги ме е теглило. Градът е културната столица на Албания… Да, Катето Евро и Сашо Кадиев са с корени оттам – не е без значение. Но това, което ми харесва в Корча, е, че нищо назад в историята – нито поганци, нито диктатури, не са успели да заличат хармонията между хората.
– Има ли други български филми в програмата?
– Уви, няма. Има българска копродукция на невероятната Катя Тричкова, която се пребори за великолепния „Човекът, който не можеше повече да мълчи“. Според мен този филм трябва да грабне голямата награда в Корча, а аз ще го аплодирам. Ако оставим темата, която ми е тревожно близка – войната в Югославия, режисьорът Небойша Слиепчевич прави изключителен ход в разказа. Неслучайно беше номиниран за Оскар.
– Получихте и наградата „Най-добър национален филм“ на Международния фестивал за късометражно кино In The Palace. Какъв всъщност е мащабът на това признание?
– Знаете ли, че това е най-големият фестивал за късометражно кино в Източна Европа? Късометражното кино има цели четири категории, а фестивалът квалифицира за наградите на Американската филмова академия. In The Palace се прави въпреки всичко, въпреки всички опити злочинци да го сринат. Те могат да отидат във всяка точkа на Европа и домакините ще са щастливи, но не… нека бъде България!
„Денят, в който тя ще се роди“ тръгна от същия този фестивал като презентация на т.нар. pitching sessions на FILMER FORGE, където представих проекта. И ето, фестивалът ме дари с нещо, което не очаквах. Сега ще се боря за Оскар. Звучи дори комично, но кой не спира да вярва?
Фестивалите са път, кредит, който ще ти помогне за следващия проект. Признанието идва единствено и само от публиката.
Трябваше да презапишем един текст от филма и се наложи да го пуснем на великолепната Пламена Гетова, която играе главната роля. Тя не можа да се съвземе половин час от видяното. Не можа да се познае във филма, защото посланието, което носи историята, и нейното превъплъщение бяха разтърсващи.
Това е болест, която се разраства като пандемия и струва на човечеството всяка година над трилион долара. Това са парите, а страданието на близките на дементните е смазващо. Отчайващото е, че деменцията деградира личността, а близките помагат единствено споменът да си остане с мир, не болният, не тялото дори.
Филмът е посветен на тези, които си тръгват, преди да са ни напуснали. Защото ги обичаме, защото сме ги обичали, защото не искаме да е така. Фрагментите от спомените са единственото нещо, което (може би) връща болните в някакво щастливо минало, пренасящо ги с по-малко страдание към неизвестното.
Как би живяла с човек, който само в секунда и все по-рядко те разпознава, а сте се обичали безкрайно преди болестта?
– Какво в разказа на Йорданка Белева Ви запали, за да го превърнете във филм?
– За мен Йорданка е явление. Всеки обрат в нейните разкази е способен да ти обърне носа. Искам да снимам още нейни истории.
– Има ли лична история или емоция, която сте вложили в този филм?
– Ако не е лично, не е истинско. През годините съм минавал през много школи и събития на драматурзи. От десет творци, девет казват: „И това, което ви разказвам е лично… семейна история“. Да, личното дава щрих, но не личната история, а мъдростта – иначе казано житейските провали – могат да ти помогнат да бъдеш достоверен. Кой не познава истории с дементни? Кой обаче иска да говори честно за това?
– Кое беше най-голямото предизвикателство по време на снимките?
– Нищо по-различно от всичко в киното – липса на време, на бюджет, на възможности за дълга постпродукция. Докато се организираме, докато получим парите от Националния филмов център, инфлацията изяде времето. Вместо шест дни, снимахме два дни и половина. Но кой не е страдал от такива неща, дори извън киното?
– Събрали сте впечатляващ екип. Как успяхте да привлечете всички тези хора?
– Не знам. Случи се. За главната роля имах идея за няколко великолепни актриси, на които се възхищавам, но проблемът беше, че трябваше да има и млада двойничка.
Представях си всякакви двойки, а нещо се случваше и всичко пропадаше. Щастлив съм, че първи откликна Ириней Константинов. Той идеално си пасваше с Юлиан Костов. Само че Юли не знаеше, че даже сценарият е писан за него и главният герой се казва Юлиан. Накрая всичко пропадаше и тогава главната актриса ми се обади, за да каже „Моето момче, сценарият е великолепен, но ти не си ме виждал напоследък. Аз тази ролята не мога да я изиграя, защото имам операции на гръбначния стълб и ако ме влачите по сценарий, ще умра.“
Предложи ми Пламена Гетова, която веднага е казала „Такива неща не играя“, но от уважение към професията – забележете, това го правят само професионалистите – прочела сценария, за да ми откаже с чиста съвест. Но се влюбила ви историята. Не вярвах, като ми каза „Да“.
Тук трябва да вмъкна, че съавтор на сценария е румънският режисьор и сценарист Богдан Мурешану. Късометражният му филм „Коледен подарък“ спечели над 50 награди, включително Голямата награда на фестивала в Клермон-Феран и на Европейската филмова академия и попадна в късия списък на Оскарите.
Имах вече Ириней и Пламена, които макар и огромни актьори, никога не бяха играли заедно. Нямах обаче младите актьори, а работата започваше. Звъннах на Юли и му пратих снимките на Иро и Пламена.
Той дойде с приятелката си Мирела Илиева, без тя да иска хонорар. Бяха репетирали дни наред с момичето и се получи настръхващо. Защо го направиха? Снимките бяха на 10 август. Първата им целувка е била на 10 август предишната година и така стана магията. Още по-лудото е, че в сценария имаше август и юли, макар и без да е конкретно 10 август.
– Къде ще пътува филмът след Корча?
– Ами ето ви новина – има още четири фестивала, в които е селектиран. Като падне ембаргото, ще го публикувам.
Още не сме свършили, скрол надолу
– Какво искате да почувства публиката, когато гледа „Денят, в който тя ще се роди“?
– Надявам се да съм намерил път към нея. Не към всички – би било наивно. Късото кино е послание и ако част от зрителите бъдат докоснати, филмът ще е има смисъл. Филмът не е за болестта, а за живота.
Животът е любов и памет, останалото е дяволът. Филмът е за тези силни чувства, които ни правят различни от останалата част от природата, правят ни уникални. Ако се борим, ако помним, ако обичаме, ние ще сме хора. Филмът, както и разказът на Йорданка Белева, е шамар. Сцената е болестта, да. Деменцията може да се случи така, както всичко останало, но ние трябва да познаваме този враг и да обичаме поразените от него.
