Материалът е част от поредицата „Професия: Свободна“, реализирана с подкрепата на Mastercard от EasyPay. Рубриката дава глас на тези, които са избрали да не работят на твърдо работно време и на постоянен трудов договор. Те споделят за възможностите и трудностите на своя избор, така че да използвате опита им и да се престрашите да тръгнете подир тях, ако мечтаете за това.
В свят, в който хихикането замества мисленето, на сцената излиза Елена Телбис, за да ни припомни, че театърът не е просто изкуство. Ако сте я гледали в поне една постановка, значи около 90 минути сте били точно там, накъдето тя е насочила мислите ви. В нейно присъствие смехът е ироничен, шегите – саркастични, а важните теми се изиграват на сцената, каквито са в живота.
Актрисата, която ни шамароса с емоции в Prima Facie, говори открито за казусите в театралното изкуство, за отговорната професия и за личната възможност да избере театъра, в който има свободата да се вълнува.
Какво е да сте актриса на свободна практика и от какво е свободна тази практика?
Има доста разлики с щата. Не чакаш някакви разпределения, ако изобщо ги чакаш. Никой не може да ти каже в какво влизаш – да репетираш или да заместваш. Не може директор да те прати задължително на някакъв кастинг, който се провежда в театъра. И това никак не е малко. При щатните актьори има установени правила. Редно е да отидеш да попиташ директора си дали те пуска да свършиш някаква друга работа – снимки или представления в друг театър, репетиции. И това с щатната работа според мен е до едно време. Постъпих в Народния театър през 2013 г., когато се и дипломирах. Мен ме назначи Павел Васев, светла му памет.
Но и не знам точно какво е актриса на свободна практика, защото не е като да се пукам да играя, но това е естественият ход на нещата, защото на мен и от играенето ми дойде малко до гуша. От 2013-а досега си поиграх, с когото се сетиш, за щастие. И имах късмет да работя с много от добрите режисьори в тази страна. И сега не знам какво ми се прави, но съм на свободна практика и мога да правя каквото си искам.
Тоест сега се чувствате по-независима?
Абсолютно да! Абсолютно се чувствам независима. Prima Facie се случи по моя инициатива, но се обадих на Захари Бахаров, защото знам, че той продуцира театрални представления. Сега Захари е продуцент на Prima Facie, Artvent са му разпространители. И си имам програма. Тя е важна, съобразена с 5000 други неща, които са част от много по-голям пъзел, свързан със зали, театри и пр. Не си щракам денонощно с пръсти.
По какъв начин водите личното си счетоводство, откакто сте актриса на свободна практика?
За щастие, имам близка семейна приятелка, която се занимава с тези неща. Тя, ако беше тук да разкаже, щяхте много да се смеете. Дори не мога да опиша колко много не разбирам от това, то е плашещо. Тя ми говори нещо, аз спирам да разбирам езика. Изведнъж изпадам в Грузия, всичко става с чуждици... Абсурд е да се занимавам сама със счетоводството си, въпреки че то не е кой знае колко тегаво, защото не съм се спукала да работя. Преди години много играех и много снимах, а пък сега не толкова и това ме кара да се чувствам добре.
Вече съм категорична, че ще правя само неща, в които виждам смисъл. И също така, независимо дали пак съм на щат, или не, ще си отказвам, колкото си искам, и който иска, да ми се обижда. Въобще не ми пука. Ако ти е тъп сценарият и ако сме се събрали, за да сме готини и известни, си го снимайте и си го играйте без мене.
По паричните въпроси много зор видях, докато се сетя, че няма как да се занимавам с това и добре че има кой да ми помага.
Казвате, че ако сценарият не Ви харесва, няма да участвате. А има ли роля, която бихте отказали?
Не, няма роля, която не бих изиграла. Всичко бих изиграла, стига да виждам смисъл и да е талантливо написано и измислено. Но вече ми е голяма чуденка дали изобщо има хора, които да го напишат.
А случвало ли Ви се е да си забравяте текста? Особено в моноспектакъла, където актьорът е сам и няма кой да подаде думите, как се помни такъв дълъг текст?
Има едно неписано правило, че постановката се раздишва след първите 10 представления. За мен първите 10 представления на Prima Facie бяха ужасни, не искам да си ги спомням, защото не се бях сетила, че като го играя, ще съм сама.
На третото или четвъртото представление, вече върви четвърта или пета сцена, и през цялото време мозъкът ми казва: „Не знаеш какво следва, не знаеш какво следва!“ Много беше гадно.
Също така един път на финала все едно паднах в кладенец. Вървя си, вървя си и изведнъж всичко стана черно и не знам какво следва. Не си спомням докъде бях стигнала. И след представлението имаше дискусия с Emprove, редят се столчета, имаше някаква пауза и Еми Барух, която май за втори път гледаше постановката, дойде и супер силно ме попита: „Какво става, бе, ти защо си забрави текста накрая?“ Аз ѝ казвам: „Тихо, трай си, стига издава!“
Но е много неприятно да си забравиш текста и когато си в стих, защото например при Шекспир как излизаш от подобна ситуация? Преди години, като играехме „Хамлет“ в Народния театър, влязох по заместване в ролята на духа на бащата на Хамлет. Появявам се в един момент и казвам: „Аз на баща ти съм духът…“ и има още три страници монолог, но не знам какво следва…
Докъде комерсиализацията има място в театъра? Напоследък се появяват постановки, които са леки, бих казала дори лековати, защото се очаква, че публиката в края на работния ден иска да отиде да се похили, а не да изживява катарзис и да плаче. Стана ли простоват театърът?
Стана. И тук спорът е като с кокошката и яйцето. И не мога да кажа, не знам дали някой би могъл… – щом аз не мога, кой би могъл (смее се), – но не знам дали се случва така, защото публиката го иска, или то това се дава и публиката ходи да го гледа. Не мога да разбера кое от двете е. Няма лошо. Лошото е в процентното съотношение – в момента, в който всичко стане „оригнах се“ хумор.
Ето сега минаха изпитите в НАТФИЗ и има четири места за театрална режисура. Колко хора кандидатстват за тия четири места? Седем човека.
И от друга страна веднага възниква въпросът как изобщо някой тук би имал интерес към тази професия, при положение че няма какво да гледа. Шест човека от телевизора, които крещят, обилно се потят, говорят на диалект и не знам още какво на сцената? За това ли ще кажеш: „Еее, искам и аз да режисирам такива неща!“. Би било странно, би било болнаво.
И не е толкова проблем, че го има това, а че другото става много бутикова история. Размива се всичко, думи започват да стават безсъдържателни. Всичко изведнъж стана уникално. Със Светлето (актрисата Светлана Янчева, която е и консултант на Prima Facie, б.а.) много си говорим на тази тема – ако някой ден, недай си боже, вземе, че някой създаде нещо наистина уникално, как ще го наречем?
Ситуацията в театъра може би прилича на ситуацията в медиите. Пак стои въпросът дали публиката иска да чете жълтини, или медиите предлагат вече основно това и публиката ги чете.
Коя публика чете? Тя гледа нещо, което е седем секунди дълго – например коте, което ближе куче. То какво друго има да правим в интернет?
Встрани от безсъдържателните думи – защо решихте да играете Prima Facie?
Хвана ме срам първо, че не бях запозната със статистиката, че всяка трета жена е жертва на насилие. И си казах, че сигурно и много други хора не го знаят. Като го гледах това представление за първи път, ми настръхна всичко. Казах си „Колко би било хубаво да го има тук“ и после „Я аз да го направя“, без да знам как, какво и въобще дали ще се случи.
Много харесах текста и веднага се зачетох. Оттам ми стана още по-интересно. Все по-рядко е нещо чак толкова да ми стане интересно. Зачетох се и за Сузи Милър (авторката на Prima Facie, б.а.) – с какво се е занимавала, защо е решила да напише пиесата, разбрах, че това са истински истории.
И от самото начало си казах, че ако го направя това представление, трябва да има хора, които нещо да работят около него, да не е просто постановка. Пиарката на Artvent Таня Павлова ме запозна с екипа на Emprove и много си паснахме. Вече два пъти извън София сме се срещали с хора преди и след представлението. И според мен има смисъл, защото от Emprove говорят много хубаво, разбираемо, спокойно и умно за неща, които не знаем.
Какви въпроси задават хората на тези дискусии?
Най-различни. Но накрая стигаме до това как си възпитаваме децата.
Виждали ли сте някой политик в залата по време на тези дискусии?
Не, не съм.
Какво е усещането да знаете, че поне един човек в залата е преживял това, което играете в Prima Facie? А и дори да няма такъв, публиката накрая е с буца в гърлото, постановката се преживява много силно.
От една страна, много се радвам, че може да причини такова нещо на хората, а от друга – съжалявам. Защото това е силна емоция, която трудно се преглъща. Но ако публиката не достига до подобен момент, аз какво съм правила последните два часа? И въобще, защо има изкуство, ако не бъркаме, където има проблем?
Веднъж след края на представлението едно момиче си придържаше приятелката, която беше разстроена. И не ми е работа да си мисля, разбира се, какво ѝ се е случило, случило ли ѝ се нещо, но ми се ще да вярвам, че 17 минути по-късно тя вече е била супер.
Според мен това не е онзи тип емоция, която те натиска и падаш, и седиш там три месеца. Мисля, че е такава, от която отскачаш. И какъв друг да му е смисълът иначе на изкуството? Както казва нашият учител, професор Ивайло Христов, това е изключително отговорна професия – да застанеш пред хора, на някакво място, което е по-високо… Не защото ти си нещо повече от другите, а защото това показва отговорността – да водиш нечия мисъл нанякъде, изобщо да отваряш поле за размисъл и за диалог.
Освен в Prima Facie, може да Ви гледаме и в „Заешка дупка“ в Театър 199 и в „Дишай“ в Театрална работилница „Сфумато“. И в двете постановки, макар и по различен начин, се засяга темата за родителството. Има ли нещо във философията на двете героини, които играете там, което Ви допада?
Да, в „Дишай“ много. Там и двамата – и мъжът (в ролята Бойко Кръстанов, б.а.), и жената са такива, дето единият мисли едно, другият мисли друго и след един месец се обръщат полюсите. И аз много често мисля по тези въпроси. (В постановката става дума за идеята защо продължаваме човешкия род, защо искаме да имаме деца и какво е бъдещето на планетата, б.а.).
Свързвам се и с това как можеш да си супер категоричен, с всички напълно научно доказани аргументи. И един месец по-късно можеш тотално да си смениш мнението. И това не е болка за умиране, стига отново да съумееш да се аргументираш. На мен ми харесва, че героинята в „Дишай“ е такава, понеже ме успокоява, че не съм безнадежден случай.
Още не сме свършили, скрол надолу
Оттук нататък накъде продължавате – повече режисура, повече моноспектакли?
Сега написах един текст, без да искам. Просто така се случи. И го работим в Театър 199. Трябва да излезе в края на септември. Казва се „Слон в стаята“.
Темата е свързана с нещо, за което пак не говорим особено, както при насилието. Става дума за хората със зависимости.
И въобще, това нашето общество може ли малко да се оттласне от мисленето, че наркоманът е някакво изпаднало същество, стъпкано едва ли не от Господ, и нищо не може да направи. За пет стотинки акъл няма. Някакъв некъпаняк беззъб. Измет долна... Може ли да спрем да гледаме на хората с проблеми по такъв начин? Това много ме дразни.
Участва ли Ви се в комедия? Или да Ви се пише такава?
Предстои ми да репетирам с моя професор (проф. Ивайло Христов, б.а.). И нямам никакво търпение. Не съм работила с него от сто години. Сега влязох в неговия екип като асистент на новия му клас и ще отделя време да се занимавам с млади хора, които искат да се занимават с театър в тази страна. Септември им започва учебната година и ще се постарая да правя хубави упражнения с тях. Минаха 10 дни изпити в академията и да гледам талантливи деца как не могат да покажат таланта си от притеснение беше шест пъти по-притеснително за мен, отколкото за тях.
А как се преодолява това притеснение?
Е, никак. Имаш шанс да се качиш на тази сцена за пет минути – мобилизирай се. Ако не се мобилизираш, кандидатстваш догодина пак и така.
А Вие как преодолявате Вашето притеснение, защото въпреки сериозния Ви опит предполагам, че изпитвате такова?
Аз го наричам вълнение. Повече ми харесва. Няма от какво да се притеснявам. И да стане нещо като гаф, от какъвто ще да е характер, няма да умрем.
Материалът е част от поредицата „Професия: Свободна“, реализирана с подкрепата на Mastercard от EasyPay.
Mastercard от EasyPay е разплащателна карта, която ви дава:
– свобода – няма такса за поддръжка;
– бързина – издава се на момента в каса на EasyPay само за 5 минути срещу лична карта;
– лекота – проследяване на сметката във Viber без инсталиране на сложни приложения с пароли;
– надеждност – безплатно захранване до 3 000 лв. на месец на EasyPay банкомат или на каса;
– независимост – абсолютен еквивалент на дебитна карта и работи в чужбина, в интернет, както и безконтактно;
– сигурност – издава се от два бранда, доказани на местно и на международно ниво – EasyPay и Mastercard.
Повече информация за Mastercard от EasyPay можете да откриете тук.
ЕТО ГО! ИДВА! Чисто новото издание на One Night Stand – стендъп шоуто, в което седем разкошни, смели и смешни жени ще ви спукат от смях. One Night Stand пълни зали и души вече пета година подред и на нас не ни остава нищо друго, освен да обявим новите участнички и да ви кажем за кой град все още са останали някакви билети. Защото истината е, че откъдето мине One Night Stand, там празна зала не остава.
Тази година редом до Красимира Хаджииванова, Letiashtata Kozzila Erato и Оля Малинова застават Елена Телбис, Мария Шаркова, Симона Дянкова и Александра Богданска, която ще има специално участие в София.
Турнето ще мине през Велико Търново, Варна, Пловдив и Бургас. А на 7 март – традиционно – ще разцепи и зала 1 на НДК, чиито стени всяка година от 2019-та насам чуват как 4000 души се смеят с пълно гърло вечерта преди 8 март.
И понеже сме добри, ви казваме кога и къде можете да гледате One Night Stand 2024, за да няма неразбрали и да не сме после ние виновни.
Турнето започва от Велико Търново, където на 4 март на сцената на МДТ „Константин Кисимов“ ще се качат Елена Телбис, Мария Шаркова и Симона Дянкова заедно с Красимира Хаджииванова, Letiashtata Kozzila Erato и Оля Малинова. Билети можете да купите тук.
На 5 март шоуто е във Варна, но за него НЯМА БИЛЕТИ. СЪЖАЛЯВАМЕ! На 7 март стендъпът се завръща в „родната си“ зала 1 на НДК, където към шестте дами ще се присъедини и Александра Богданска. Билети можете да откриете тук. На самия 8 март ще се гърми в Пловдив. Билетите са тук. После на 9-ти цялото настроение и забавление се изнася към Бургас. Билети можете да откриете тук.
Малко преди да ги завърти едно от най-страхотните приключения в живота им, хванахме на къс пас четирите нови момичета в редиците на стендъп шоуто и им зададохме пет много бързи въпроса, чиито отговори всеки може да си тълкува, както намери за добре. Или за зле – всеки сам си преценя!
– Как стана така, че сте част от One Night Stand 2024?
– Вдъхнови ме да участвам идеята, която стои зад шоуто. Силни, умни и успели жени да разказват личните си истории пред хора и чрез тях да предават своето послание.
– Ако трябва да ни разкажете нещо смешно само с емоджита, как би изглеждал този „разказ“?
– На какво се смяхте много напоследък?
– На бисерите, които ежедневно ръси моят 5-годишен син.
– А какво може да ви накара да ви „замръзне усмивката“?
– Жаба.
– Представете си, че имате възможност за one night stand с една историческа фигура – коя ще е тя и за какво ще си „говорите“ цяла вечер?
– Бих попитала Коко Шанел на колко хора в живота си е имала пълно доверие.
– Как стана така, че сте част от One Night Stand 2024?
– Последната една година редувам работа с писане на дисертация и когато получих поканата, си казах „Ето, това е страхотен начин да се изложа и на друго поприще!“.
– Ако трябва да ни разкажете нещо смешно само с емоджита, как би изглеждал този „разказ"?
– На какво се смяхте много напоследък?
– На себе си най-вече.
– А какво може да ви накара да ви „замръзне усмивката"?
– Хора, които се вземат насериозно и прекалено си вярват. Непочтените хора.
– Представете си, че имате възможност за one night stand с една историческа фигура – коя ще е тя и за какво ще си „говорите“ цяла вечер?
– С Мартин Лутър Кинг – искам да си говорим за смелостта да отстояваш правата на хората дори с цената на живота си, искам да го попитам дали мечтата, която имаше, я вижда сбъдната днес и какви каузи би отстоявал сега.
– Как стана така, че сте част от One Night Stand 2024?
– Видях възможност да изляза от „комфортната зона“ и да се срещна отново с така любимата ми публика.
– Ако трябва да ни разкажете нещо смешно само с емоджита, как би изглеждал този „разказ“?
– На какво се смяхте много напоследък?
– На Свети Валентин бях на стендъп шоуто на Оля. Много се смяхме и беше супер готина вечер! Дано и нашето шоу се получи толкова интересно
– А какво може да ви накара да ви „замръзне усмивката”?
– Усмивката ми замръзва, когато се случат събития, които променят целия свят. Например, когато отмениха олимпиадата (Олимпийските игри в Япония от 2020 г., бел. ред.), меко казано ми замръзна усмивката. Замръзва ми усмивката и след всяка новина за нови военни действия в нова точка от света. Усмивката ми замръзва, когато няма мир – и духовен, и световен.
– Представете си, че имате възможност за one night stand с една историческа фигура – коя ще е тя и за какво ще си „говорите“ цяла вечер?
– Бих се срещнала с Юрий Гагарин – първият човек, полетял в Космоса. Интересно ми е да го попитам как човек приема спокойно това, че след секудни вече може да не е жив. Как човек избира по-голяма кауза от своя живот? Какво е усещането да си първият в нещо още тогава?
– Как стана така, че сте част от One Night Stand 2024?
– Оля ми се обади по тилифона. Започна с „маци“. Казах „да“.
– Ако трябва да ни разкажете нещо смешно само с емоджита, как би изглеждал този „разказ“?
– На какво се смяхте много напоследък?
– На Светлана Янчева. Хапвахме си на пейка пред „Седмочисленици“ и ме пита, най-сериозно, сочейки ми катафалката пред църквата: „Искаш ли да те водя на погребение после?“.
– А какво може да ви накара да ви „замръзне усмивката”?
– Злото.
– Представете си, че имате възможност за one night stand с една историческа фигура – коя ще е тя и за какво ще си „говорите“ цяла вечер?
– Моцарт. Искам да му пусна едни парчета на Риана.
