fbpx

Скоро изминаха девет месеца от въвеждането на първия локдаун в България. Представяте ли си? Дето се вика - избременяхме вкупом една пандемия с всичките ѝ идиотски проявления: изпадахме в крайни настроения, лекари ни се караха, че трябва да си седим вкъщи, беше ни лошо, страхувахме се, после бяхме в еуфория и се държахме сякаш няма вирус, а в последните два месеца стана толкова тежко, че вече всички искаме това нещо да приключи.

В тези девет месеца бяха заченати и много теми в един обществен разговор, който се води най-вече във Фейсбук, защото…. ами къде другаде да го водим?

Все пак там човек едновременно може да практикува здравословна дистанция, но и да стига до огромен брой хора, на които да налага мнението си посредством главни букви, излишък от запетайки и удивителни знаци. Представете си само, ако трябваше да гоним хората по улиците и да обясняваме на всеки персонално, че вирусът е измислен от Бил Гейтс, който е рептил.

Сега ще кажете – ама във Фейсбук има и много по-сериозни неща. И ще сте прави – има. Там протичат много по-дълбоки процеси, някои от които са си почти съдебни – през пролетта например се пускаха снимки на хора, които ходят по улиците, и бяха наричани байганьовци, атакуват се експерти, с лека ръка се дискутират медицински, образователни и всякакви други въпроси, а в свободното време се обсъждат по-елементарни въпроси от битов характер, например –

обичат ли си децата хората, които нямат против те да посещават детска градина или да посещават друго място, позволяващо общуване с връстници?

Ако сте внимавали в дискусиите в последните месеци, значи сте чули, че родителите, които искат децата им да посещават детска градина, абе… бе това не са родители, бе! Отдалече се вижда, че те имат проблем да си стоят с децата вкъщи, защото…

и тук следват генерализации за начина на възпитание, семейната динамика и други (индивидуални) фактори, които не са в обхвата на познание на коментиращите, но тези фактори нямат особено значение, тъй като присъдата така или иначе вече е обявена.

Възмутени граждани недоумяват защо не могат ВСИЧКИ хора да си седят вкъщи със семействата? И каква е тази майка, бе – то не е майка, а лигла!! Какво ще им стане на децата, ако се затворят за няколко месеца? Толкова ли са ни противни те, че искаме да ги запратим на детска градина?

Знаете ли, аз разбирам, че хипотезата как седим на топло вкъщи, нижем ошав на сурвачка и учим детето да събира и изважда ябълки, докато лежерно потракваме имейл на лаптопа и питаме закачливо партньора си каква вечеря предпочита - пица или агнешки котлети, е много атрактивна, но де факто нещата в много случаи не стоят така.

Всъщност не знаем как стоят тия неща никъде другаде освен у нас си (и у майкини).

Не знаем какво им е в къщата, главата и живота на другите хора. Не знаем какви са им децата и от какво имат нужда и те, и родителите им.

За някои да си седят вкъщи и да лежат на дивана осем месеца може и да е най-хубавото нещо, което им се е случвало в живота. За други това е изпитание и, Бога ми, не знам защо да можеш да се барикадираш вкъщи с децата с месеци се тиражира като някаква незаменима добродетел.

Има хора например, които си обичат работата, и забележете - това не означава, че не си обичат децата. То е като с кучетата и децата - някои имат и от двете. Знам, че идеята е много авангардна, но нека се напънем да я допуснем - така или иначе сега имаме много време вкъщи, да отделим няколко минути всяка вечер, за да я обмислим.

Родителите нямаме проблем с това децата да стоят вкъщи. Децата ни имат проблем с това, че не излизат и не се виждат с приятели - или поне моето и още няколко като него имат такъв проблем. А когато детето ми има проблем, той се превръща и в мой проблем.

И не ми обяснявайте как мога да го обучавам вкъщи и да му създавам неповторими забавления с шарен боб, вълнен конец и първи стъпки в чайната церемония, защото, ако го попитам дали иска да иде да тича и играе с още три деца или предпочита да пощи ориз по метода Монтесори, седнал на трикрако столче в меки цветове, може да опитате от три пъти да познаете какво ще ми отговори.

Една чудесна терапевтка ми казваше - "всички родители си увреждаме децата" и това донякъде успокоява, когато си потънал в чувство за вина от поредния си нелеп родителски ход. Мисля че направихме достатъчно за (и на) децата на предния локдаун, когато те бяха истински затворени в продължение на 2 месеца. Когато не можеше да се ходи в парка, да се седне на пейка, когато възмутените граждани снимаха другите граждани, които ходеха по права линия по тротоара, и пускаха снимките им във Фейсбук, за да ги оплюваме на воля, и когато отвсякъде се лееха простотии за трупове в чували по улиците, и как детските площадки щели да се напълнят с мъртви.

Честно казано, не искам да отглеждам някакъв социален идиот, който от петгодишен ще се пръска с дезинфектант и няма да се вижда с деца по половин година. И ако имам възможност да избегна това, ще го направя.

А докато го правя, не спирам да си слагам маската, където това е необходимо, не ходя да се редя на опашки в магазини за играчки, не посещавам партита с пароли, а хората масово ги избягвам още отпреди пандемията, защото повечето не ги харесвам.

P. S. Имам и една идея за големите магазини, които се оказват неустоимо изкушение за тълпите от хора. Ако те бъдат опасани с електрически пастир - като тези, с които по селата управляват говедата в егрека, ще се избегнат опасните струпвания, а ние ще имаме възможност на спокойствие да обсъдим дали децата трябва да излизат или не трябва да излизат.

P. P. S. В тоя ред на мисли – ще си пуснете ли децата на градина от 4 януари?


В Международния ден за борба с насилието над жени публикуваме текста на Борислава Кузова, провокиран от случая с жената, убила двете си деца в Сандански, и даващ ни възможност да помислим какви са причините за всичко това. 

Какво се е случило в дома на това семейство никога няма да разберем. Не ни е и работа. Но като общество може би е време да спрем да мълчим и да извръщаме поглед. Ако имаме сили и доблест за това, разбира се.


В последно време се въздържам да обсъждам и споделям тежки теми. Имаме си всекидневна черна сводка, брифинги и стотици молби за спешно даряване на кръвна плазма, още повече истории, които се крият зад всеки случай на заболял у нас. 

Истории за умиращи на стълбите на болниците, в линейките или вкъщи, които никой не е прегледал, освен по телефона, и само близките им (понякога) са присъствали на техния край. 

Свидетелства за това как цялото общество плаща кървавия дан на съсипаното българското здравеопазване, за абсолютния хаос и безхаберие на управлението, които ни водят бавно, но сигурно към отчаяние. Рядко има по-голям грях от унинието.

На този фон, в който все повече приятели се заразяват, някои го карат наистина тежко, а други дори умират, поне страшната стигма да си болен се вдигна. Отрицанието спира да работи, когато всеки от нас познава някой, който е минал през болестта или той самият се е разболял. Вече сме във фазата на приемането, макар гневът все още да съпътства дните ни. 

Имаме отговорност към себе си – преди всичко към себе си, а после и към другите – да се съхраним психически. Онези, които владеят думите и които имат трибуна за изява, да я ползват не за престъпно черногледство и да пръскат още повече отчаяние и страх, а да бъдат контрапункт на случващото се, да дават някаква надежда. 

Или ако не могат да си изкривят душата, да замълчат. Защото не че не виждаме всички какво става. Просто имаме отговорност да не увеличаваме цялата мъка. Ако можем.

Да се съхраниш психически във времена, в които наистина е трудно, е почти невъзможно. Аз не успявам много добре, а имам здраво, стабилно и щастливо семейство, работа, хобита, време за почивка и за възстановяване. 

А как се справят онези, оставени в пълен мрак? Онези, които са бити, насилвани, ругани, които са оставени без дори една искра светлина? 

Ще ви кажа как.
Не се справят. 

Тях ги е имало преди Covid-19, има ги и ще ги има след него. Те вдигат ножа и убиват децата си, защото нищо не е останало от предишната им същност – потъпкана, смазана, отнета, изсмукана от токсичните отношения на една семейна среда, в която съпругът е насилник и манипулатор.

Всички скочиха и гракнаха срещу тая жена, извършила непростимото. А трябваше да замълчим. Простичко да се стишим и да ожалим жертвите. Те са три. Няма човек, способен на убийство на децата си, който да не е с психическо заболяване. Оборете ме, ако можете. 

Това не отменя ужаса от стореното и греха на тази майка. Като всички вас и аз не мога да преглътна стореното от нея. Но и не хвърлям камък върху човек, насилван от съпруг и свекър, неглижиран в полицията, защото семейството на съпруга има връзки там, където би трябвало да я защитят. 

Там са ѝ казали, че виждат, но това не значи, че ще ѝ помогнат. Не хвърлям камък върху човек, докаран до такова дълбоко отчаяние, че вече е не само сянка от предишното си аз, а нищо повече и нищо по-малко от чудовище, родено от насилие

Обществото ли е виновно? Защо? Защото мълчи? А как да помогнеш, когато натискът е бил институционализиран, когато дори полицията застава мълчаливо и не толкова на страната на насилника? Където съчувстват, но не правят стъпка за защита?

Осъдихме я – всички ние, не със своето бездействие и мълчание, а с липсата ни на желание за промяна на едни нрави, които се простират далеч отвъд личното възпитание на синовете в семействата, и стигат до бездушието на онези, които са се клели да защитават и пазят, но ги няма никакви. 

Така е удобно, чисто и в реда на нещата, за да не нарушаваме нечий сън. За адвоката на съпруга, който оказвал натиск и я „обработвал“ часове, че ще изгуби децата си, ако не се прибере в дома на насилието и мрака. За липсата на справедлив съд и дело, което трябва да се гледа някъде другаде.

Вероятно никога няма да разберем цялата истина. Като с всичко останало. Защото няма как да се поставим в обувките на жена, убила собствените си деца, носени, люляни, обгрижвани и обичани, но които не е успяла да защити нито от насилието вкъщи, нито от ужасяващото създание, в което тя самата се е превърнала.

Много, много сме виновни като общество, че допускаме цялата тази гнусотия да се случва и да продължава. Стотици жени сега, точно в момента, ви се усмихват с прибрани зъби, сядат деликатно на стола и по нищо не показват, че са целите в синини. Стоят с тихо сведен поглед или смело ви гледат в очите и се изнасилват да изглеждат нормални. 

Тях няма да ги видите да се смеят високо и невъздържано, да клюкарят съседите си, да обсъждат нечие сочно дупе. Те са идеалните колеги, съседи, приятели, които нищо не искат и никога не отказват. Удобно ни е да не ги виждаме какви са в действителност. 

Те са бити, душени, драни, блъскани, горени, събличани и насилвани. Те са научени да мълчат и да не отговарят. На тях им е вменено чувството, че заслужават, защото не са пуснали прахосмукачка или са погледнали продавача в магазина за повече от секунда. 

Те са следени, подслушвани, контролирани къде ходят и с кого. На тях им се забранява да говорят, да споделят, да търсят помощ. Спирани са да учат, да работят, да имат приятели, да се виждат със семействата си. 

В домовете им цари безупречен ред и студ. В домовете им има страх и липсва надежда. Те са заложници на ада, в който живеят, и от който вярват, че няма измъкване. И те наистина се уверяват, че това е точно така, защото не намират подкрепа нито в родителите си, нито в приятелите си, които се чувстват безсилни, нито в полицията. 

Ние сме неподготвени като общество да помагаме и не знаем как да реагираме. Те са унижавани, на тях им се крещи или тихо, злобно и категорично им се вменява, че не струват нищо, че си нямат никого, че са абсолютно безполезни същества. 

Дресирани са да мълчат, да не отговарят. Научават се, че мисленето е нещо опасно и не е за тях. Имали са минало, имали са образование, смели са се и са плакали, и са обичали силно, но вече нищо от това не съществува, изгорено в настояще, в което няма дори един източник на светлина. Те са тихи и незабележими. Докато изчезнат напълно.

Те са ваши съседки, приятелки, колеги. Учат децата ви, продават ви картофи, подават ви билет за метрото или карат трамвай. Вие можете да сте всяка една от тях.

Сега сте готови да обсъждате следствието, а готови ли сте да говорите за причините?

Ножът е бил държан от не една ръка.


Ако вие сте жертва на домашно насилие или ваш близък, можете да сигнализирате на телефон 112, на Горещата телефонна линия за пострадали от насилие 0800 1 8676, както и телефон 02 981 7686, където отговарят психолози и експерти от фондация „Анимус“.


https://www.maikomila.bg/%d0%bc%d0%b0%d0%b9%d1%87%d0%b8%d0%bd%d1%81%d1%82%d0%b2%d0%be%d1%82%d0%be-%d0%b4%d0%b5%d0%bb%d0%b0-%d0%b8-%d0%b4%d0%be%d0%ba%d1%83%d0%bc%d0%b5%d0%bd%d1%82%d0%b8-%d0%ba%d0%be%d0%b3%d0%b0/

“Насилието започва с викове, но не трябва са завършва с тишина.” Такъв е слоганът на кампанията, в която МВР си партнира с Организацията за сътрудничество и сигурност в Европа (ОССЕ), чиято цел е повишаване на осведомеността за насилието, основано на пола.

В близо едномесечната кампания, която е част от по-дългосрочен проект за борба с домашното насилие, ще бъдат обучавани служителите на реда как да реагират при сигнали за насилие, като за целта ще бъдат снабдени с наръчник, съдържащ указания за работата по такива случаи.

А те са стряскащо много.

По данни на Главна дирекция "Национална полиция" (ГДНП) сигналите за домашно насилие към жени, подадени на телефон 112, са се увеличили с 3000 от 2016 до 2018 г., когато вече са над 31 000. А тази година само до август тези сигнали са над 22 000.

До момента за 2019 40% от сигналите за нарушена ограничителна заповед са от жени. 70 са убийствата, а от тях 24 са на жени.

От ГДНП обявиха, че започва разработването и на автоматизирана система, към която да се обръщат служителите на реда при отзоваването на сигнал за насилие. Чрез нея ще става ясно какви са издадените заповеди за защита на пострадалата жена и каква е историята на подаването на сигнали срещу насилника без значение къде се намират замесените лица.

Днес е Архангелова задушница.
Днес се навършва и една година и четири дни без Дарина и дъщеря ѝ Никол. Двете бяха застреляни от съпруга на 23-годишната Дарина Министерска и баща на едногодишната Никол Викторио Александров, за когото все още няма присъда. Майката на Дарина – Ваня Министерска, настоява тя да е доживотен затвор без право на замяна и моли всеки, който смята, че убиецът на дъщеря ѝ и внучката ѝ заслужава именно такава присъда, да подпише петицията. Ваня ще се погрижи подписите да стигнат до хората, от които зависи вземането на това решение.

Вероятно една петиция няма да спре следващия ревнив мъж да убие партньорката си. Няма да го спре нито закон, нито конвенция, нито ограничителна заповед. Но пък те ще помогнат на жената да се опита да се измъкне от насилника си, преди да е станало прекалено късно. И най-вече ще ѝ помогне обществената непримиримост към насилието. Извръщането на погледа и разсейването, докато някой вика за помощ или моли за милост на долния етаж, няма да свършат работа.

Затова Ваня иска да покаже на всички, чиято политическа воля трябва да се впрегне срещу насилието над жени и деца, и едно писмо, което преди няколко дни намира на гроба на Дари и Ники. Оставено е там с няколко цветя и едно плюшено слънчице от една анонимна жена, живееща в страх, но и с надежда, че може и да се измъкне от насилника си.

Публикуваме писмото без редакции и се надяваме жената, която го е написала, да намери сили в себе си и да се свърже с хора или организации, които могат да ѝ подадат ръка.

"Пиша това, защото имах нужда...
Една година откакто чух вашата история...
Но тя освен, че ме шокира, натъжи и потресе, ме промени.
Не исках да съм следващата жертва...
Съвпадение или не, в деня на вашето убийство бях в Надежда, денят на вашето погребение бях с децата в Северният парк...Оставих играчка и цвете за вас там и не спирах да мисля...
Защо? Но аз знаех вътрешно отговорът. Защото си мислиш, че във всяко семейство има кризи и кавги. Защото, започваш да търсиш вината в теб, да премълчаваш и да се променяш, но в един момент си смачкана, несигурна и зависима от човека до теб. А той това иска. Отделя те от семейството ти, от приятели и близки. Тогава защо не си тръгнеш!? Звучи логично и безкрайно просто, но не е ! Ужасно трудно е да повярваш пак в себе си и да събереш смелост и само, който го е преживял може да разбере. Ти, Дарина си била смела и силна, защото си казала " Стоп". Аз се опитвах, всичко беше на приливи и отливи и не знам дали съм се спасила все още ...Сложно е...

Как да вярваш на човека, който единият ден е прекрасен, а на другият е зъл и непознат. Чупи, крещи, посяга ти, а после съжалява... Гони те по пантофи пред блока, а след това твърди, че е в депресия и ще се самоубие!?
И ти си виновен за неговите състояния...Заплашва те с нож и после ТОЙ бил зле психически и емоционално съсипан, а моите чувства?! А тези на децата?! Това е жив егоизъм. Да, тези хора съществуват и са тук и сред нас!
Те се чувстват силни и безнаказани, защото избиват комплексите си върху жени и деца!

Мили Дари и Ники, бдете над живите, над другите майки и дечица!
много искам истинска справедливост за вас!
Много ми се иска това да не ви се беше случило!
Вие сте силни, чисти и завинаги заедно!
Господ ще възнесе справедливост!
Почивайте в мир, бъдете спокойни във вечният си сън!

Аз можеше да съм следващата жертва и още не съм застрахована от нищо! Но дойдох да ви "кажа" всичко това, защото ще ме разберете и ще ми олекне...

Светъл да е пътят ви!

Дъщеря ми е на годините на Никол! Когато си помисля за този и изгубен още не изживян детски живот, очите ми се пълнят със сълзи...
Не мога и да си представя как се изживява такава мъка и как се съществува след това... Безкрайно се възхищавам на близките ви, които не само, че превъзмогват мъката си, но и се борят за вас и за справедливост и защита на жертвите в тази объркана държава! Дано ги гледате отгоре и се гордеете с тях!

Сбогом, мили Дари и Ники, макар да нямах честта да ви познавам лично, вие докоснахте душата ми!"

Френският президент Еманюел Макрон обеща нови и по-строги мерки за защита на жените от посегателства на техните партньори на фона на нарастващото безпокойство от случаите на убити от мъжете си жени, съобщава Ню Йорк Таймс.

В неделя, в пост във Facebook Макрон изброи имената на повече от 50 жени, жертви на домашно насилие. "Страната не успя да ви защити", пише той. "Насилието, което отне вашия живот, ни отвращава, предизвиква гняв у нас". В публикацията си Макрон обещава нови мерки и по-добро приложение на вече съществуващите в защита на жените.

Ден по-рано, в събота, стотици хора в Париж се събраха на протест срещу насилието над жени, след като миналата седмица бяха обявени неофициални данни, според които от началото на годината 74 жени са били убити от техния сегашен или бивш партньор.

Данните са събрани от групата за защита на правата на жените Feminicides par compagnons ou ex.

Източник: Féminicides par compagnons ou ex

Френското министерство на вътрешните работи съобщава, че най-малко 130 жени са били убити през 2017 г. от техния съпруг или партньор, в сравнение с 123 през предходната година, допълва Дойче Веле.

"Това е клане", заяви френската актриса Жули Гайе, партньорка на бившия френски президент Франсоа Оланд. "Трябва да повишим осведомеността за това, което се случва", добави тя.

Актрисата Мюриел Робен обвини Макрон в бездействие. "Партньорите, проявяващи насилие, твърде дълго съсипват живота на жени и деца. Така че, питам Еманюел Макрон: Колко струва животът на една жена? Нищо не се прави. Срамно е".

Френският министър по въпросите за равенството между половете Марлен Шиапа подкрепи протестите, като заяви, че е необходимо да се направи повече, за да се сложи край на насилието срещу жени.

Групите за защита на права на жените във Франция настояват да има специален служител за случаите на насилие срещу жени във всеки полицейски участък. Те предложиха и създаване на повече убежища за подложени на домашно насилие жени, както и спиране на възможността за попечителство над децата от мъже, заподозрени и разследвани за убийство на партньорката си.


По темата:

"Майко Мила!" препечатва текста от Свободна Европа. Автор на материала е Борис Митов

Copyright (c) 2018. RFE/RL, Inc. Препубликувано със съгласието на Radio Free Europe/Radio Liberty, 1201 Connecticut Ave NW, Ste 400, Washington DC 20036.


Възможно ли е при констатирано от властите на две държави системно домашно насилие, включително физически посегателства и психически тормоз от баща над малолетно дете, съдът да позволи по-чести контакти между тях?

Оказва се, че за Русенския районен съд това е напълно възможно, при това „най-вече защитавайки“ интересите на потърпевшото момче, което многократно заявява пред съдебен психолог, че се страхува от баща си. Свободна Европа промени имената на замесените в случая, за да запази в тайна самоличността на детето.

Такъв е случаят с 8-годишния Христо, чийто баща Петър печели на първа инстанция дело за разширяване на режима на срещи между двамата. Въпреки че през последните осем години срещу мъжа са издадени общо седем акта, констатиращи упражнено от него насилие върху майката Гергана, детето им, а и върху настоящата му жена.

Петър и Гергана се женят през 2010 г. и се развеждат година по-късно, след като той нееднократно проявява агресия. Това е констатирано от властите във Фрайбург, където живее към онзи момент младото семейство.

Серия от съдебни заповеди срещу бащата

През 2011 г. местната полиция издава две ограничителни заповеди срещу Петър. Същата година следва трета – от Службата за обществен ред в германския град. През 2014 г., когато двамата вече са разведени, Русенският районен съд постановява заповед за защита на Гергана от бившия ѝ мъж заради установено домашно насилие.

През 2016 г. съдът издава същата заповед и по отношение на тогава 6-годишния Христо, която се повтаря през 2018 г., а през 2019 г. е потвърдена и от от местния Окръжен съд. По-тежки санкции срещу бащата обаче не са наложени, въпреки че нарушената от него предишна заповед го предполага.

През 2018 г. пък Районният съд във Велико Търново издава подобна заповед и по отношение на настоящата жена на Петър, която е потвърдена и от Окръжния съд в града. Причината отново е основателна жалба за домашно насилие.

През последните години с малкия Христо работи съдебен психолог, който периодично констатира „повишени нива на тревожност, безпокойство и страхова зареденост“ заради срещите с баща му. Всеки път препоръката е към детето да се подхожда с „щадящо отношение“ и „много внимание“.

Накрая дори самото момче е изслушано от Русенския районен съд в т.нар. „синя стая“ (там психолог говори с малолетното дете, докато от другата страна на стъкло наблюдават и слушат съдия и социални работници). Тогава Христо неколкократно заявява, че се страхува от баща си, защото той го бие, заплашва и обижда. Казва също, че не иска да се вижда с него.

​Въпреки това съдия Татяна Илиева от Русенския районен съд отменя на 8 февруари тази година режима на срещи между двамата, определен от Районния съд във Фрайбург през 2014 г., добавяйки право на бащата да взима сина си и 20 дни през лятото. Магистратът игнорира разказаното от самото дете, констатациите на съдебния психолог, както и множеството доказателства за системните прояви на насилие от страна на бащата Петър. Който на всичкото отгоре към този момент е разследван от прокуратурата за нарушаване на съдебна заповед за защита.

Вместо да вземе предвид всичко това, съдия Илиева посочва в мотивите си, че „от изключителен интерес за детето е родителите да преодолеят противоречията помежду си относно неговото отглеждане и възпитание“.

Колкото до доказателствата за насилие спрямо малкия Христо от страна на баща му, отбелязва следното: „В създадените от всеки от тях нови семейства съществуват коренно различни порядки и разбирания за родителстване. При нежеланието на майката да разговаря с биологичния баща на Христо, няма как ищецът да знае на какви порядки е свикнало детето в семейството, в което се отглежда, какъв режим на живот му е създаден.“

Първият случай на констатирано насилие е отпреди 8 години

Първата агресивна проява на Петър е констатирана от полицията във Фрайбург на 7 април 2011 г. Тогава срещу него е издадена спешна ограничителна заповед за срок от четири работни дни. На 22 юли 2011 г. местната полиция взима същата мярка срещу мъжа, а четири дни по-късно Службата за обществен ред във Фрайбург ограничава достъпа му до семейството за две седмици и го глобява с 500 евро.

След развода Гергана и малкият Христо се прибират в България, а Петър ги последва. Не закъснява и следващата му проява на агресия срещу майката – на 5 ноември 2014 г. Русенският районен съд издава заповед за защита на Гергана срещу Петър. След като тя се омъжва за настоящия си съпруг – Константин Кузманов, бившият ѝ мъж насочва вниманието си към сина им.

​Агресията се насочва срещу детето

На 18 октомври 2016 г. същият съд констатира, че срещу Христо е „осъществен акт на физическо насилие от баща му Петър, който представлява домашно насилие“, но отхвърля молбата на майката за забрана на свиждания. Глобява бащата 200 лева и го предупреждава, че при нарушаване на поредната съдебна заповед за защита, този път на детето, следва арест и сезиране на прокуратурата.


​На 5 август 2018 на Христо е издадено съдебномедицинско удостоверение, в което 7-годишното тогава дете съобщава, че било ритнато от баща си два пъти в областта на лявата подбедрица. Съдебният медик констатира „охлузване на дясна слепоочна област и кръвонасядане на лява подбедрица“.

Тази констатация спомага за нова заповед за защита на детето от домашно насилие, постановена от Русенския районен съд на 17 октомври 2018 г. и потвърдена от Русенския окръжен съд на 18 януари тази година. Магистратите обаче не взимат предвид, че срещу бащата вече има издадена такава заповед през 2016 г., което би трябвало да послужи за налагането на по-тежки санкции срещу него. Освен това подобно нарушение представлява и престъпление по Наказателния кодекс.

Междувременно досието на Петър продължава да расте със заповед за защита, издадена и на новата му жена Анелия. Великотърновският районен съд констатира акт на домашно насилие срещу нея на 9 октомври 2018 г., а на 1 ноември същата година срещу мъжа е издадена ограничителна заповед и е глобен с 200 лв. На 25 февруари тази година Великотърновският окръжен съд потвърждава това решение. Петър има две малки деца от този брак.

"Детето не се чувства сигурно и в защитена среда"

Докато се развиват тези събития, големият му син Христо започва да посещава психолог през 2016 г., който нееднократно констатира влошаване на емоционалното му състояние след срещи с бащата.

„Касае се за дете на 6 години. През периода 18.09.2017 г. – 1.11.2017 г. е провел три консултации. Установи се, че детето не се чувства сигурно и в защитена среда по време на режима на лични отношения с бащата, най-вече поради създадената агресивна и враждебна среда. Това създава чувство на безпокойство и тревожност, което е констатирано и е видно както от специализираните методики, така и от неговото поведение по време на консултациите“, констатира съдебният психолог Силвия Крушкова на 16 ноември 2017 г.

На 17 април 2018 г. тя установява у детето „повишени нива на тревожност, безпокойство, страхова зареденост, кумулиране на агресивни тенденции“. „Емоционалното състояние на Христо, както и неговото поведение, е в резултат на серия от преживени стресогенни събития и агресивни модели на партньорско отношение между Петър и неговата съпруга“, отбелязва тогава Крушкова.

На 29 юни 2018 г. тя за пореден път констатира влошеното емоционално състояние на детето заради случай от 24 юни, когато баща му се карал и заплашвал да го бие, защото момчето скъсало батут в детски кът на ресторант. Същия ден детето позвънило на настоящия съпруг на майка му Константин и поискало да го вземат и да извикат полиция.

"Пикльо, дрисльо, тъпанар и малоумник"

На 7 август 2018 г. Крушкова пак констатира „емоционален дисбаланс и дистрес, вследствие на поредица от стъресогенни събития при режима на лични отношения“. „Страховите преживявания при Христо са в риск да „хронифицират“ ако детето бъде постоянно поставяно в агресивна и заплашителна среда, за каквато приема отношението на биологичния си баща Петър и неговото семейство“, отразява съдебният психолог. По време на консултацията детето разказва, че баща му го е ритал и го наричал „пикльо, дрисльо, тъпанар и малоумник“.

„Като ме ритна Петър много ме заболя, уплаших се, но ме беше страх да се обадя на мама, защото много ме е страх от Петър. Аз разказах всичко на мама и на Косьо в неделя като ги видях… Жената на Петър ми каза, че съм гаден и ужасен също…“, разказва Христо пред Крушкова.

На 22 октомври 2018 г. тя констатира, че „страховите преживявания при Христо са в момент на „ремисия“ поради защитената и спокойна среда, в която се намира в момента“. На 8 март тази година обаче отново записва в заключението си от поредната консултация с детето, че забелязва „повишени нива на тревожност, безпокойство и страхова зареденост“.

Състоянието му е провокирано от среща с баща му на 17 февруари 2019 г., за която той разказва на психоложката следното: „Предишната събота и неделя Петър не дойде… Това е супер и сега тази събота и неделя няма да идва да ме взима. Това е много добре… Последният път като бях с него той ми удари шамар по бузата, защото той говорел, а аз не съм го слушал и съм си гледал в телефона. После той ме блъсна и аз паднах и той започна да ми дърпа ръката и да ми дърпа часвника от ръката, за да не се обадя на мама… Викаше ми, че съм дрисльо и пикльо и да не казвам на друг за това… Петър живее в нов апартамент… Страхувам се от Петър, не искам да го виждам…“

Въпреки всички тези недвусмислени доказателства за агресивния нрав на бащата на Христо и постоянно нарушаваните от него заповеди за защита, съдия Татяна Илиева от Русенския районен съд решава на 8 февруари тази година, че ще е добре за детето да се вижда още по-често с него.

„За да се чувства спокойно и щастливо в сложната ситуация, в която е поставено детето на страните, освен подобряване на комуникацията между тях, са необходими и още значителни промени. Бащата от своя страна трябва да е по-търпелив към сина си, да се вслушва повече в неговите чувства и желания и да не допуска лошо отношение към него както от своя страна, така и от страна на другите членове на новото си семейство. Когато момчето изпитва желание да разговаря с майка си по телефона, да не му забранява, да не демонстрира заядливо или обидно поведение спрямо майката нито лично пред нея, нито в новото си семейство“, пише в решението си съдия Илиева.

Майката да създаде "положителна нагласа" у детето към баща му, указва съдът

По отношение на майката Гергана, съдът посочва, че тя трябвало „да преодолее негативното си отношение към ищеца, колкото и трудно да е това, да се опита да създаде у сина си положителна нагласа към бащата“.

„След всяко посещение в гр. Велико Търново тя го води на поредната психологична консултация, образува дела за защита от домашно насилие, опитва се всячески да държи Христо само в своята семейна среда, защитен от срещи с биологичния си баща, стремейки се вторият ѝ съпруг да замести бащата като втория родител, от който детето има нужда“, отбелязва съдия Илиева без въобще да коментира по същество многобройните и еднозначни констатации на съдебния психолог за крайно негативното влияние на бащата върху сина му.

Вместо да направи връзка между случаите на домашно насилие и емоционалното състояние на детето, магистратът подчертава в мотивите си, че „от изключителен интерес за детето е родителите да преодолеят противоречията помежду си относно неговото отглеждане и възпитание, както и съществуващата неприязън в личните си отношения, което неизменно се отразява на психическата и емоционалната стабилност на сина им“.

„Ето защо и най-вече защитавайки интересите на малолетния Христо, съдът намира, че режимът на лични контакти между него и баща му следва постепенно да се разширява“, заключава Русенският районен съд без видима логическа връзка с характеристичните данни и съдебното минало на бащата. В момента предстои по делото да се произнесе и Окръжният съд в града, който вече го разгледа по същество и го обяви за решаване.


"Баща ми всеки път ме бие…"
На 11 октомври 2018 г. съдия Татяна Илиева от Русенския районен съд изслушва малкия Христо в т.нар. „синя стая“. Разказът на детето би трябвало да е сред основните доказателства, на които да се основава решението ѝ по делото. Противно на мотивите ѝ обаче, от думите на момчето всъщност не личи желание да се вижда по-често с баща си.

„Сега живея с мама и Косьо, той е съпруг на мама. Те се разбират. Виждам се с баща ми в Търново, като първо ме вземат в Русе на операта, после отиваме във Велико Търново. Когато се виждахме в Русе с тати, ми беше гадно, защото ме беше бил. Също във Велико Търново с жена си ми викат дрисльо, пикльо, малоумник, обиждат ме.“

„Занапред не знам дали искам да се виждам с баща ми, не искам да се виждаме, той иска да се чуваме. Аз не искам да се виждам с него, защото той всеки път ме бие и ми крещят. Освен този случай е имало и друг, когато ме беше удрял на един басейн и ме беше хвърлил във водата, после ми беше хвърлил часовника. Аз само пръсках с воден пистолет във водата и той ми каза, че съм пръскал към другите деца, но не е вярно. Като ходех в Търново не ми беше много хубаво, нямаше хубави моменти. Той ме обижда и удря. Когато бяхме в Русе ме беше удрял по дупето с ръка. Когато му бях на гости, не ми разрешаваше да се обадя на мама, аз исках да ѝ кажа лека нощ, а той не ми дава.“

„Баща ми всеки път ме бие и ми казва, че ще има шамари, ако нещо не направя и така ме заплашва. Това е всеки път. Страх ме е от него, защото се крия в тоалетната да се обадя на мама, той не ми дава да се обадя. Ако се обадя на мама, ми се кара.“


По темата:


В края на февруари Прокуратурата съобщи за поредния случай на домашно насилие с фатален край. Във Варна мъж пребива съпругата си и след това звъни на майка си, за да му помогне да изнесат багажа му. Майка и син напускат жилището, без да се интересуват от състоянието на пребитата жена.

Не влизаме в ролята на съдници, а излизаме от конкретния случай, за да попитаме каква може да е полезната роля не само на родителите на насилника, а и на тези на жертвата, когато е ясно, че децата им живеят в среда на насилие. И защо не можеш да бъдеш безусловно приета от родителите си, когато решиш да прекратиш разрушителната си връзка.

Отговаря психотерапевтът Диана Карабинова, която вече ви представихме в материала За домашното насилие преди и след "медения месец".

Диана Карабинова е семеен психотерапевт. В момента работи в Института за партньорска и семейна терапия (Institut für Paar und Familientherapie) към Виенските социални грижи. Специализирала е в работата с бежанци и интервенции при кризи, както и при работа с двойки при проява на насилие.

-- Г-жо Карабинова, имате ли наблюдения какво е поведението на родителите – и на жертвата, и на насилника – в случаите на домашен тормоз (физически и психически)? Какви са най-често срещаните типове поведение?

В повечето случаи, особено на физическо насилие от страна на мъжа към жената, родителите на партньорите се държат настрани, поради чувство за срам и безсилие.

Обикновено майките, които също са преживели домашно насилие, си мислят "ето, и моята дъщеря преживява същото" и преживяват отново насилието, безсилни да направят нещо.

Бащите или се срамуват, или такъв вид поведение за тях е приемлив, влиза в рамките на “мъжът трябва да може да тропне на масата и да му се чува думата”.

Обикновено жените, които живеят във връзка с насилие, много трудно се решават да говорят и да споделят - с тайната надежда, че могат със собствени сили да се справят със ситуацията. Те упорито вярват, че ще излязат от кръговрата на насилието, че ще успеят с безусловната си любов да променят партньора си.

Ако жертвата започва да приема насилието, тоест партньорът разбира, че няма санкции за неговите прояви на насилие, тогава шансовете за прекъсване на веригата са много малки, докато не се случи нещо наистина екстремно – жената отива след побой в болницата, наистина е уплашена за живота си и за децата си. Тогава тя бяга при родителите си, например, но може да се случи те да кажат "Отивай си при съпруга си!" А може и да живеят в друг град и тя тотално да трябва да промени живота си. Или и двамата живеят в чужбина и са притиснати финансово. Тогава ѝ остава като решение само домът за майки и деца жертви на домашно насилие.

-- Как конкретно може да се работи с родителите на насилника, а не само с него, когато говорим за превенция и възможно ли е изобщо да се работи с тях?

Може да се работи, ако има яснота и прозрачност за случилото се. В рамките на системната фамилна терапия една сесия с цялото семейство (с родителите и на двамата партньори) е възможна само ако има желание от всички страни. Самият факт, че родителите на двойката са наясно със случилото се и заявяват ясна позиция, е една много важна стъпка. Моите наблюдения са, че това е почти невъзможно да се случи.

Често родителите на двойката казват “Това си е тяхна лична работа, те да се оправят” или дори мълчаливо да приемат ситуацията, като поощряват с бездействието си насилието.

-- Защо родители, които са много добре образовани и са с добри финансови възможности, също не могат да предприемат никакви мерки, когато е ясно и видимо, че дъщеря им живее в непрекъснат психически или физически тормоз?

Тук много голяма роля отново играе чувството за срам, за провал. Ако признаят насилието открито и заемат позиция, родителите признават, че дъщеря им се е провалила в брака си, в избора си на партньор. Амбициозните и образовани родители са особено чувствителни в такава ситуация, защото те виждат “провала” на дъщеря си като свой собствен.

Същевременно, според изследвания на германски и американски учени, деца, които са станали свидетели на домашно насилие са изложени на висок риск да станат жертви на насилие като възрастни. Вероятно в много от случаите жените в семейства с насилие познават ситуацията от собственото си рождено семейство. В такъв случай те вземат често подобно решение като майка си – ако тя е останала в тази връзка, те също биха били склонни да останат. Остават в същата схема, солидаризират се с майка си. И това е примерът, който дават на собствените си деца.

-- Какво е най-полезно да направят родителите, когато разберат, че детето им живее с домашен насилник?

Най-важно е да заемат ясна позиция, че не приемат и толерират такова отношение към детето си. Да покажат, че подкрепят детето си изцяло в това да намери решение за прекратяването на такъв вид връзка, дори ако трябва да се раздели с партньора си.

Да приемат дъщеря си безусловно. Особено ако има във връзката на дъщеря им деца, които системно стават свидетели на насилието, е много важно те веднага да бъдат извадени от тази среда.

Ако имат добри отношения със зет си, да го посъветват да потърси помощ. Мъжете, които проявяват насилие, обикновено се чувстват притиснати и стресирани и в други области на живота си, много често те дори няма с кого да споделят притесненията и проблемите си. От мъжете се очаква да бъдат успешни, да се справят, да бъдат глава на семейство. Разбира се, не всички мъже, които живеят в трудна ситуация, проявяват насилие.

-- Говорейки за цялото семейство, как специалистите трябва да подхождат към децата на жертвата и насилника? Какво е важно да се направи за тях в терапевтично отношение?

Децата в семейства с насилие са особено чувствителни и много бързо могат да изпаднат в конфликт. По-малките деца могат да изпитват чувство за вина, страх и несигурност. За тях и двамата родители са важни и когато мама плаче или е тъжна, а тати е гневен и крещи или я притиска до стената и заплашва, детето е под огромен стрес.

Последствията се проявяват често в училище, или детето започва да се напикава, или да променя социалното си поведение спрямо връстниците.

При младежите често се случва те да губят уважение към родителите си.

Или да искат да ги спасяват и да поемат роли на възрастни.

Една моя клиентка ми разказа как нейният 10-годишен син не могъл да понесе системното унижение и скандали и физическото насилие спрямо майка си. Една вечер при поредната случка той се заключил в стаята си и позвънил на полицията да дойдат и да спасят майка му. В действителност това наистина се е случило, защото след идването на полицията и поставянето на ограничителна забрана на бащата майка му придобила смелост за раздяла, развежда се и по този начин изважда децата от тази динамика.

В терапевтично отношение, ако детето продължава да живее в ситуацията на напрежение в семейството, терапевтът може да предостави на детето сигурно пространство, в което то да споделя. Да говорят за това как то може да се съхрани в ситуацията.

-- Как и кога трябва да говорим с децата си за домашното насилие и как конкретно да изградим у тях нулева толерантност към прояви на насилие вкъщи?

С децата може да се говори винаги и по всякакъв повод какво означава насилие и че никакви негови прояви не са приемливи, още по-малко вкъщи. Започва се от това какво означава преминаване на граници, принуда, насилие. Непрекъснато се появяват възможности да се говори за това, децата и родителите гледат заедно телевизия, стават свидетели на различни случки заедно.

Много е важно родителите да бъдат последователни: ако те говорят, колко е важно децата да показват нетолерантност към всякакъв вид насилие навън, а вкъщи това се случва пред очите им и те са стават свидетели на побой или обиди и тормоз над майка им и тя не предприема нищо това да престане, тогава децата се объркват.

Ако единият родител е жертва на насилие, той или тя ясно трябва да предаде на децата, че това, което се случва, не е ОК - дори ако не може веднага да се раздели с проявяващия насилие.

-- Имате ли в практика си успешно решен случай с домашно насилие? Можете ли да ни разкажете, през какви етапи минахте, за да се справите с него?

За мен успешен случай е, когато жената намери решение за себе си и за децата как да излезе от спиралата на насилието и поеме по нов път. Или партньорите наистина са убедени да намерят решение да останат заедно, мъжът започва да ходи на терапия, за да намери начин да се справи с агресивните си състояния.

Една двойка с четири малки деца, с която започнах да работя след една брутална проява на насилие, се опита да продължи заедно
след тази първа проява на насилие. След бурна сцена на ревност, мъжът беше нападнал жена си с ютията и ѝ беше причинил изгаряния по цялото тяло...

Но след първата терапевтична сесия заедно, той отново беше направил опит да ѝ посегне и беше разбил телефона ѝ в земята. Тя поиска ограничителна заповед с помощта на социалните грижи и отдела за зашита на децата. В момента живеят разделени, тя е поставила ясното условие той да започне терапия и да работи по проблема си. Също така е наясно, че не иска да остане с него на всяка цена; в момента ситуцията е отворена и краят не е ясен.

В такива случаи, когато насилието не е системно и жената ясно е дала знак, че не е готова да го приема, двойката има доста голям шанс да намери изход заедно от ситуацията.

Когато насилието обаче стане част от динамиката на връзката, често единственият изход е жената да се раздели с партньора си.

Често мои клиентки казват:

Търпя, защото се страхувам да остана сама/Готова съм да търпя обиди и емоционален тормоз, само да не го прави пред детето/ Или да го прави пред детето, но поне да го гледа, за да мога да ходя на работа/ Не мога да си позволя развод и раздяла по финансови причини/ Той много ме обича и аз много го обичам.

Много жени са склонни на компромиси с насилието, но в дългосрочен план връзката няма бъдеще. Когато жените са наясно, че точно техният пример е най-важен за детето, те се окуражават – въпреки огромните трудности – да се разделят и да прекъснат тази разрушителна връзка.

Истината е, че малко мъже – поради чувство на срам и безпомощност – са готови да приемат помощ от вън, често те дори не са наясно, че имат проблем, смятат, че жената ги предизвиква и т.н.

Много ми се иска да вярвам, че обществото ни също допринася и ще допринася все повече за това да се променя представата за мъженственост. И тази мъжественост да не приема агресивно и разрушително поведение спрямо по-слабите в семейството за даденост, а напротив, ясно да го отрича и да се разграничава от него.

По темата:

„Заслужила си го е…“

Насилието - причината да съм самотна майка

„В оковите на травмата“ или защо жертвите на домашно насилие не си тръгват

Не стойте „заради децата“ – махнете се заради тях

Всички форми на домашно насилие вече са престъпление, след като днес парламентът даде дефиниция на "домашно насилие" в окончателно приетите промени в Наказателния кодекс, предаде Дневник.

Престъпление, извършено в условията на домашно насилие, е такова, ако е предшествано от системно упражняване на физическо, сексуално или психическо насилие, поставяне в икономическа зависимост, принудително ограничаване на личния живот, личната свобода и личните права.

Това определение ще се отнася за случаите, когато престъплението е осъществено:

-- спрямо съпруг или бивш съпруг

-- спрямо човек, от когото жертвата има дете

-- човек, с когото е или е било във фактическо съпружеско съжителство

-- човек, с когото насилникът живее или е живял в едно домакинство

Законопроектът, който бе внесен от председателя на парламента Цвета Караянчева и група народни представители, бе обещан от управляващите, след като Конституционният съд реши, че Истанбулската конвенция противоречи на основния закон.

В Наказателния кодекс бе записано, че за убийство в условия на домашно насилие ще се полагат от 15 години лишаване от свобода до доживотен затвор.

Депутатите решиха наказанието за принуда в условията на домашно насилие да е между 3 и 10 години затвор.

Който противозаконно лиши някого от свобода в условията на домашно насилие, също ще се наказва с лишаване от свобода от 3 до 10 години.

Който системно следи другиго и това би могло да възбуди основателен страх за живота или здравето му или за живота и здравето на негови ближни, ако извършеното не съставлява по-тежко престъпление, се наказва с лишаване от свобода от 1 година или пробация.

Според приетата дефиниция, "следене" е поведение със заплашителен характер, което може да се изразява в преследване на другото лице, показване на другото лице, че е наблюдавано, навлизане в нежелана комуникация с него чрез всички възможни средства за комуникация. Ако деянието е извършено в условията на домашно насилие, наказанието е затвор до 5 години.

Преследването за телесни вреди ще започва по иск на жертвата и тя няма да има право да го оттегля. За закана за насилие е предвидено наказание до 6 години затвор, когато престъплението е насочено срещу личността или имота на лицето. За закана в условията на домашно насилие обаче е необходимо заканването да е създало основателен страх, че може да бъде осъществено.

И още една промяна: Вдигат се и глобите за родители, които след развод отказват на бившата половинка да вижда детето, до 10 000 лв.

Насилствените бракове ще се наказват с 1 до 6 г. затвор, решиха още депутатите.

По темата:

Диана Николова ни писа, след като публикувахме историята на една жена, убила съпруга си след дългогодишен психически тормоз. Историята на Диана е подобна, но има щастлив край - тя не само успява да се откъсне от насилника, но и успява да докаже, че мечтите за професионални изяви са актуални по всяко време на живота ни. Или в нейния случай - на 39 години, когато повечето от нас ще си кажат, че за една жена е късно да става модел. Е, да, ама не - Диана Николова е модел, при това какъв! Можете да я видите накрая на текста и да ѝ дадете един глас за подкрепа. А това отдолу е нейната история. Прочетете я - заслужава си.


Подтикната от множеството теми за домашно насилие, реших да споделя и своя опит с всички вас. Не се обръщам към жертвите на домашно насилие, защото не обичам думата “жертва” и не искам да се представям като такава.

Обръщам се към всички жени, които търсят изход от насилието, сега, когато вече знам, че съм една силна жена, която успя да се измъкне от клопката на човек, когото смяташе за близък. Човек, който с течение на времето започна да ме плаши все повече. Човек, който умее да се представя чудесно във външния свят, така че всички хора да мислят, че той е страхотен мъж и партньор.

Далеч от всички този насилник се превръщаше в чудовище.

Понякога показваше лицето си на най-близките ми приятелки. На жени, обикновено… никога на мъже! За първи път ме нападна, когато бях на 21, бременна в трети месец. Защото ми се беше обадил приятел по телефона.

Излъгах, че е моята баба, защото знаех, че ще ме тормози цяла вечер с въпроси от типа: "МА тоя ся гадже ли ти е… Ама искаш да правиш секс с него, нали…" След това започваха обидите, че съм лека жена и парцал. И т.н.

Минути след като излъгах обаче, наистина се обади баба ми… Тогава нещата станаха доста неприятни, защото той премина в директно нападение. Пред двете ми приятелки у дома той ме завлече в стаята и ме заблъска в мебелите.

След минути, докато стоях в хола, човекът отиде да си пуши цигарата. Извика ме, докато бях още с размазан грим от плача, и ми каза пред момичетата: "Ама гледай ква си хубава така размазана! Много те обичам такава..."

Обикновено изкарваше мен виновна за всичко и аз бях убедена, че е така. Вечер имаше навик да задоволява желанията си против моята воля, така че и до днес, ако ме прегърне някой в гръб, изпитвам отвращение.

Хиляди пъти се е държал добре и след дни - като човек, когото не познавам. Изолира ме от всички мои приятели, познати и близки. Този тип хора са изключително манипулативни, успяват да те убедят, че вината за всичко е твоя и ако се “държиш добре”, то всичко ще е наред.

Но нищо не е наред, защото всичко правих със страх. Излизах до близкото кафе да се видя с приятелка скришом или трябваше да давам обяснение къде съм, с кого съм... И можеше да очаквам да ме проверят. Издърпвал ме е пред хората да се прибирам, защото той така е решил. Унижавал ме е, искайки секс, докато плача след поредния скандал...

Беше ми забранил да работя, но самият той не носеше почти нищо у дома или просто купуваше това, което на него му допада. Имала съм ситуации да стоя с детето без ток в най-студените месеци, докато той се шляе някъде - УЖ на работа.

Униженията бяха хиляди дори когато опитвах да се облека и да се гримирам. Тогава следваше реплика: "За къде си се наконтила МА? Отиваш да си го… с някой така ли? Къде отиваш?"

След известно време започнах да получавам панически атаки от стреса. Ставаше все по-зле. Всеки ден започвах с плач, не исках да се събуждам. Вече нищо не ме радваше и се затворих в себе си.

Тогава някои приятели забелязаха, че нещо не е в ред. Започнаха да идват все по-често, а аз им разказвах всичко, защото само те ме разбираха. Почти се бях примирила, че това е моят живот. Че до края си ще съм с този човек, с атаките и неспособна на нищо, даже да гледам детето си. Започнаха да ми говорят, че мога да се справя с това, как ще имам хубав живот отново. Че трябва проявя още малко смелост и кураж, вместо да стискам зъби, докато някой ме мачка...

Лека-полека моите най-близки приятели ми помогнаха да повярвам в себе си. Въпреки страха си, реших да приключа връзката веднъж завинаги. Беше ми трудно, бяхме се разделяли няколко пъти и всеки път го прибирах.

Повратната точка, в която взех решение никога повече да не виждам този човек: една вечер реших да изляза с приятели. Реших, че тази вечер ще бъда с тях, независимо какво ще стане…

Беше ме страх, бях нервна. Той започна да звъни и в един момент вече не чувах никого от компанията, можех само да препрочитам съобщението: "Вдигни си телефона К-ВО, ще те пречукам..."

Тази нощ е най-страшната в моят живот. Заради случилото се, сънувах кошмари повече от 2 години всяка нощ, и дори психолог не успя да ми помогне. Но точно тогава разбрах, че друг шанс няма да имам и ако сега не се отърва от този човек, няма да съм жива и няма да има друг път.

Тази нощ аз се родих! Моето старо аз умря под ножа на човека, който се кълнеше, че ме обича. Опря нож в гърлото ми пред детето, което изпадна в истерия, видях ужаса в очите на сина си.

Гледах да успокоя вече бившия си мъж, като говорех спокойно без да плача или да показвам емоция! Умирах отвътре от страх, от срам, от безпомощност . Мисълта ми толкова бързо се стрелкаше напред-назад, че едва успявах да дишам.

Няма да разказвам подробности от случката, но очите на сина ми са се забили в съзнанието ми. Плачът на детето и как го моли да остане до мен през нощта. Тогава разбрах, че всичко е преминало границата и се помолих на вселената да оцелея, като си обещах, че ако оцелея тази нощ никога повече няма да допусна този човек до себе си и детето.

Не беше лесно, ама никак. Обърнах се към съда и към приятелите си. Почти никой не ми вярваше, че ще го махна завинаги, понеже преди това пак се разделяхме и се събирахме. Извадих заповед за защита от съда и борбата продължи. Дело за домашно насилие, заплахи, следене. Излизах със страх, въпреки заповедта, постоянно се оглеждах и виждах него във всеки почти. Обръщаха ми се вътрешностите, ако видех някой със сходна походка или вид.

4 години по-късно се чувствам щастлива и се радвам, че взех това решение, което промени живота ми по-най добрия възможен начин.

Съветът ми към жените, които в момента са в тежко положение, е да търсят изход.А на хората, които се подиграват отстрани и обвиняват жените, че сами са си виновни, бих искала да кажа да се молят да не попадат в сходна ситуация, защото никой не е застрахован.

Има изход , но трябва да се реагира бързо, а в някои ситуации светкавично, защото е просто въпрос на минути или час, два. Нека да изхвърлят страха и срама настрани и да се борят с всички сили, за да направят живота си възможен без насилие и страх.


Повече от 16 години нямах възможност да следвам мечтите си. Те бяха почти погребани, докато не публикувах фотосесия, която заснех за своя рожден ден. Тогава не вярвах, че все още имам шанс да работя това, от което се отказах преди много години. Започнаха да ми се обаждат фотографи, които искаха да снимат с мен.

И днес мога с радост да кажа, че работя като модел. В момента съм на път да сбъдна най-съкровената си мечта - да съм на корицата на списание МАКСИМ. 

Стигнала съм пред полуфинал и ще съм изключително щастлива и признателна, ако получа подкрепа от вас. Остават някакви си часове в този кръг и още 6 дни в следващия, в които трябва да се гласува, за да мога да остана в състезанието. В момента съм на трето място, а гоня първото!

Ако поради някакво стечение на обстоятелствата успея да изгрея на корицата на международния МАКСИМ, съм предвидила част от наградата да отиде към хора, пострадали от домашно насилие и страдащи от паническо разстройство.

Гласуването се осъществява тук, чрез натискане на Button Free daily vote за безплатно гласуване.

Благодаря ви!

В Майко Мила! твърде често получаваме писма от жени, които са минали или в момента изживяват ада на домашното насилие – своеобразно потвърждение на официалната статистика, която сочи, че една на всеки четири жени е жертва на тормоз у дома.

Епидемия, от която някои не успяват да се измъкнат живи, като Елена Василева – застреляна от упор от съпруга си, Виола – убита от партньора си Стефан Станев, Катя – причакана от съпруга си, който я удря, намушква я с нож и я оставя да умре на улицата.

Не трябва да забравяме и десетките случаи на жени, които са насилвани, бити и дори заливани с киселина – като Бела от Велинград, майка на пет деца, която е причакана, пребита и залята с киселина от съпруга си, с когото са разделени.

Ясно е, че в България има огромен проблем с домашното насилие, от който масово хората извръщат глава – дори тези, които би трябвало да работят за изкореняването на тормоза. Какво се случва в чужбина обаче? Днес споделяме с вас разказа на една жена, която държи да остане анонимна, но пожела да разкаже за своите преживявания в кризисен център в една „студена страна с още по-студени хора“.

-----

От много време искам да напиша моя разказ за домашно насилие или по-скоро за това как оцелях в чужда държава. Искам да разкажа за това как в тази страна (без да споменавам името ѝ) се борят и работят с жертви на домашно насилие – обикновени хора, като мен, които са „попаднали на погрешния човек“.

Помня всичко. Помня шамарите, помня душенето, помня крясъците и най-вече факта, че „любимият“ не беше показвал до такава степен истинския си образ на насилник пред мен, докато бяхме в България – никога не ме беше удрял. Разбира се, психическо насилие е имало, но като момиче, останало рано без баща и със студена майка във връзка с манипулатор, как можех да знам какво е това и да го разпозная като насилие?

И така, денят, в който избягах с бебето, когато една почти непозната жена в тази „студена страна с още по-студени хора“ ме заведе до кризисния център, който работи в страната от 20 години. Разбира се, създаден с пълното съдействие на държавата.

Ето и малко факти:

1. Не се заплаща за престоя там.

2. С влизането те посреща социален работник и му разказваш защо си там.

3. Сам решаваш дали и колко да останеш. Съответно, докато служителите се сменят през денонощието, никой не те кара отново и отново да разказваш травмиращата история (камо ли да ти говори грубо и да твърди, че лъжеш, както ми се е случвало при позвъняване на 112 в България…). Човекът, който те е посрещнал, записва историята ти, за да я знаят работниците, които ще дойдат след него, и за да ти спестят това напрежение.

4. Предоставя се всичко необходимо за теб и детето/децата ти – самостоятелна стая (която е с параметрите на боксониера – има дори самостоятелни електроуреди и баня). Ползва се и обща кухня, в която готвят на обяд, а може и сам да направиш нещо ако решиш.

5. Емоционална и морална подкрепа – и досега, когато мисля затова, се просълзявам. Това, което всъщност свързва истинските хора нявсякъде, и което е именно нещото, от което хората в тази ситуация се нуждаят, е именно даването и получването на подкрепа. Атмосферата на това място беше невероятна – цареше пълно спокойствие. Служителите бяха готови да ме изслушат винаги, без да дават оценки и мнения, но поисках ли съвет, го даваха с радост. Всъщност, можехме да си говорим за всичко.

6. Твоята безопасност е приоритет номер едно – в центъра не могат да проникват външни лица или подозрителни такива. Има камера на входа, която се гледа денонощно. Съответно на служителите е забранено да споделят с когото и да било, че ти си там. Ако любимият ти мъж се опита да те търси, няма как да му кажат, че си вътре.

7. Едно от неповторимите ми преживявания там беше свързано с факта, че виждам лице в лице други жени, пострадали от насилие. Виждам лицата им, мога да говоря с тях, ако искам и ако те искат. И това има невероятен ефект върху първоначалния срам, който всеки човек в подобна ситуация изпитва.

8. Пълна подкрепа от полицията в случай на нужда – ако например имаш нужда да вземеш неща от дома си, но се чувстваш в опасност, ако го направиш.

9. Пълна медицинска подкрепа, ако някой се разболее.

10. Имаш право да останеш там, докато намериш къде да отидеш или наемеш жилище. За съжаление много хора избират да се върнат и съответно никой от служителите не може да упражни контрол върху това решение.

11. Не съм чула някой някога да е посъветвал някого да се върне при мъжа си.

12. Дават ти се материали по темата за домашното насилие – какво представлява и какъв е обичайният му цикъл.

13. Предложиха ми материална подкрепа, в случай че реша да напусна страната, а нямам пари.

Помня ясно как сякаш за първи път от месеци се чувствах свободна да чувствам… Да чувствам болката, гнева, разочарованието, но и подкрепата. След продължителната насилствена изолация, на която бях подложена, това място буквално беше мястото на моята социализация. Срещнах приятели. Срещнах други жени с различни истории. Разведени, омъжени, по-млади, по-възрастни, с по едно, две или без деца. Нещо, което променя живота ти завинаги. Да знаеш, че не си сам. Че има и друг като теб, и че някой, който дори не е преживял същото, може да те подкрепи и го прави там – някъде, където си уж чужд, където си сам.

Не пиша това с надеждата, че в България може да се случи същото, а просто като пример как трябва да бъде и че някъде реално съществува такова отношение. Че всичко тръгва оттам хората да мислят за другите хора. И че насилието не е изключение за тези, които го преживяват у дома. Всеки заслужава подкрепа. Безусловна.

Когато тръгвах, тези „студени чужденци“ (както много българи обичат да наричат чужденците като цяло), които „не изразяват емоции“, се просълзиха и ме изпратиха с прегръдка. Никога няма да забравя как гледах, че щората в моята стая се повдига, за да бъде изчистена. До известна степен бях тъжна. И никога нямаше да забравя това, което направиха за мен, защото щях да го запазя в сърцето си и да го разказвам на хората.

cross