fbpx

Покрай новината за Алексей Петров (известен също и като Трактора), сигурно сте пропуснали колосалната изцепка на учителския синдикат „Образование“ към КТ Подкрепа. А не трябва, защото тя е абсурден пример за това каква крайна ретроградност цари в определени срещи в българското образование. Принципно бих пуснал линк към позицията. Но тя е толкова жалка, че не си заслужава трафика и времето. Затова набързо ще адресирам основните проблеми в нея.

Председател на този синдикат от 2011 г. е д-р Юлиан Петров. Той е на годините на баща ми, който, макар също да гони 70-те, все още е прекрасен учител и не споделя тъпотиите, изцвъкани от Петров. Петров е магистър по музика и естетика, а също така и доктор на педагогическите науки. Няма да е лошо да си погледне дипломите отново. И после да се върне и пак да прочете следното заявление, разпространено от подопечния му синдикат: „Вече десетилетия неограничената и обхваната от порока свобода манифестира в българското общество, медии и училище. И взима своите жертви – нашите деца и пораснали ученици.“ Разбира се, плюс думите за „традиционните ценности“ и „християнските добродетели“.

Сред мерките за справяне с този проблем според него и синдиката са: 

  • Глоби и наказания за ученици и родители, които не спазват училищния правилник.
  • Оценка за дисциплина на българските ученици.
  • Забрана на нерегламентираната комуникация между родител и учител.
  • Да се спре с политическата и административна подкрепа на всички български институции към всеки родител написал жалба срещу образователна институция.

Сериозно ли? Ама наистина сериозно ли? А да върнем член първи, пеенето на песни в подкрепа на партията и ученическите бригади, за да помагаме на ТКЗС-тата да преизпълнят петилетката? 

Да, ние знаем, че не сме идеални и че образованието ни има проблеми. Но идеите, които работят, са точно обратните. Подкрепа и поощряване на добрия пример, всевъзможна комуникация между родител и учител и решаване възможно най-бързо на всеки проблем между родител и образователна институция. А за дисциплината - не знам как Попов и компанията не са се сетили да върнат боя с върбови пръчки. И плетенето на кошници за по-леки провинения.

Хубаво е, че има и бърза реакция от страна на популярни учители като Васил Лозанов, който е и заместник директор на Испанската гимназия. „Много е любопитно как с някакви хора в същата професионална сфера все едно обитаваме две различни времеви линии, които съвсем слабо си кореспондират. В конкретния случай се съмнявам този абсурд да отразява позицията на мнозинството. Всеки колега, който намира подобни предложения за уместни, бих призовал да преосмисли или мнението, или кариерата си“, написа Лозанов.

А аз искрено и от сърце препоръчвам на този синдикат самосиндикално да се закрие. На никого, ама наистина на никого няма да липсва. 


По темата говорихме и с Пламена Николова, директор „Политики за децата, Национална мрежа за децата

Какво се има предвид под бездействащите погледи на държавните институции, демонстриращи апатия и малодушие към войнстващите родителски напъни за намеса в управлението на българското образование. Отрицателните последствия от този поощряван от МОН, РУО и Общинските институции флирт с родителските активи, е повече от очевиден“? 

Енигматичното внушение зад подобна високопарна фраза наистина остава загадка, защото в него има очевидно противоречие – ако институциите действително бездействат и са малодушни пред така наречените „войнстващи напъни“ на родителите, как е възможно те да поощряват активно същите, и дори, както се твърди във втората част на изречението, да флиртуват с тях? Логически, едно от двете твърдения е невярно, което показва, че или синдикатът се опитва да създаде впечатление, което просто да звучи стряскащо, но де факто да не носи никакъв реален смисъл, или сам осъзнава, че зад подобни заявления не стои обективна истина. 

В същото време едно от основните искания е родителите да сключват своеобразен договор с училището за дисциплината на своите деца, като така сами предлагат да се използва потенциалът на комуникацията и партньорството в училище, но в същото време, ако се приеме, че целта е училището да е коректив на възпитанието на децата по отношение на семейството, на семейството и родителите се отнема възможността от своя страна да бъдат коректив на училището при възникнал проблем, защото в т.5 от исканията императивно се настоява: „Да се спре с политическата и административна подкрепа на всички български институции към всеки родител, написал жалба срещу образователна институция“. Коя политическа партия и административна единица собствено стои зад подкрепата на демократичното право на родителите и всички български граждани да подават жалби и сигнали остава неясно.

В рязък обрат в последната шеста точка от манифеста на синдикат „Образование“ към КТ „Подкрепа“ обаче се оказва, че всички страни, включително и самите родители, са „срещу“ учениците, като своеобразна жертва на агресивните от тях, тъй като се призовава за инициирането на „обществен дебат, в който да се потърси консенсус по повод възпитанието на децата в посока нулева толерантност към ученици, които налагат агресия към съученици, учители, родители и обществени институции.“ 

Накратко, изречението може да се преведе като „децата са виновни, а родителите им ще плащат за това, без възражения“. 

По-интересни са два въпроса, които възникват вследствие на така изразената позиция на Синдикат „Образование“ към КТ „Подкрепа“:

1. Къде в обществените функции на синдиката като форма на сдружаване и защита на трудово-правните отношения на работещите в системата на образованието се вписва така дълбоко вкорененото през последните години влияние и дори директно вмешателство във формирането на образователни политики в България? Според целите, които синдикат „Образование“ си поставя видно от собствената им уеб страница:

  • Синдикат "Образование" към КТ "Подкрепа представлява своите членове пред работодателите, властите и органите на държавната администрация, а също така и пред обществени организации и институции. Синдикатът участва в преговори с работодателите за сключване на Колективен трудов договор на всички нива, уредени чрез Кодекса на труда.
  • Синдикат "Образование" към КТ "Подкрепа" оказва компетентна юридическа помощ и посредници в случаи на конфликти и трудови спорове между своите членове и работодателите.
  • Синдикатът организира и ръководи протестни акции на членовете си при съществени нарушения на интересите на работещите в средното образование. Той осъществява и провежда семинари за обучение на членовете си.

2. Ако приемем, че проблемите с тормоза и насилието в българското училище попадат под една от гореизброените хипотези, как искането за глоби, наказания и оценки за дисциплина, както и забрана на комуникацията, освен по служебен път, между учител и родител се вписват в първата и най-важна заявка за функциите на синдиката, а именно:

  • Синдикат "Образование" ... работи за демократизиране, хуманизиране и деидеологизиране на средното образование в България, чрез демократични промени в законодателството, ръководството и управлението на образованието.

Изглежда, че двата големи синдиката в образованието – СБУ и КТ „Подкрепа“ разбират демократизирането, хуманизирането и деидеологизирането чрез различни, но сходни инструменти – първият в спиране на военната агресия с военно обучение, а вторият – в изкореняване на тормоза и агресията в училище – чрез наказания, административна агресия и тормоз. Все инструменти на отдавна отминал режим. 

Наистина ли някой вярва, че ще има ползва от оценяване на дисциплината? Има ли го някъде в модерния свят този елемент от социалистическия морал? 

Оценката на дисциплината е напълно архаичен инструмент във формата, в която синдикатите настояват за нея от години. Оценките в образователната система по правило се поставят само и единствено за академичните постижения на учениците и дори в този случай не може да се злоупотребява с тях просто защото ученикът има поведение, което не отговаря на изискванията на училището. Тоест, не може да се постави ниска оценка на знанията на ученик, защото той не спазва дисциплината в клас. Отдавна отпадна дори и така наречената единица за подсказване, тъкмо защото тя не може да се постави в една система за оценяване на предметното знание и умения наравно с останалите оценки. 

Практиката в успешните образователни системи изрично акцентира върху необходимостта от позитивен подход, поставяне на ясни правила и граници за учениците и развиване с помощта на училището, учителите, родителите, общността на подходящи социално-емоционални умения, умения за самоконтрол и личностни взаимоотношения, които да помагат на децата да спазват тези правила и граници, без да ги нарушават или поне не драстично. 

По отношение на случаите, в които това въпреки всичко се случва, се използват различни методи като допълнително оставане в училище след края на часовете, допълнителни задачи, включително и неучебни, писмо до родителите, отнемане на привилегии, консултиране и допълнителна подкрепа, включително чрез форми на училищна медиация, отстраняване от клас или група и в много крайни случаи – отстраняване от клас за определен (ограничен) брой от дни или изключване, което е абсолютно крайна мярка. Всички те обаче се случват при изрично определени и предварително известни правила, в постоянна комуникация с родителите от страна на учителите и при необходимост с други специалисти, директор, борд на училището и прочее. Разграничават се ясни и последователни стъпки, които следва да бъдат изминати мотивирано при налагане на следваща степен на наказанието, като дори при най-крайната мярка – изключване, се обсъжда продължаването на образованието на детето и неговото бъдеще и подкрепа. 

Ако в някои системи, макар и рядко, може да се открият остатъци от оценка по дисциплина, то те съдържат и позитивна оценка, тоест ученикът може да получава и точки за позитивно поведение и да получи шанс да се „поправи“ чрез определени дейности и добри постъпки, като така отново се мотивира желано поведение.

Част от проблемите, които остават все така нерешени в рамките на българската система, е, че все още много рядко се използва позитивното въвеждане на правила и граници на поведение както на ниво класна стая, така и на ниво училище. Така много често, учениците всъщност не са наясно какво е желаното поведение, какви са неговите граници, кой е правилният начин да се адресира тяхна нужда. Много училища пък имат изключително строги и уронващи достойнството правила като забрана за посещение на тоалетна през учебния час или пък правила, които ту се спазват, ту не, а понякога дори санкционирането на едни ученици е по-строго, а за други такова няма. Това създава чувство за несправедливост у децата и води реално до повече бунт и нарушаване на правилата, отколкото спомага за тяхното спазване, тъй като децата смятат, че каквото и да направят, ще бъдат неминуемо санкционирани или пък обратното – ще им се размине.

При ясна система на правила и последствия (не наказания!) всяко дете се чувства сигурно в това, че както то спазва правилата на училището, така и училището пази него от потенциални чужди нарушения.

В същото време обаче развиването на социално-емоционални умения е твърде слабо позната област от развитието на децата, а би следвало тя да е неразделна част от тяхното формиране като личности и израстване, наравно с четенето и писането. Нормално е за малките деца поради особености на темперамента и характера си и когнитивното си развитие според възрастта им невинаги да знаят как правилно да изразят чувствата си или да покажат, че нещо не е наред с тях или обкръжението им, включително да покажат, че са тормозени например. Тук ролята се поделя между семейството и училището и затова е толкова важно да се избегнат всякакви опити за поставяне на барикада и окопна война между двете страни, които трябва да звучат в един тон, за да получава детето правилни послания кое е редно и кое не. В по-горните класове ролята на родителя намалява обратнопропорционално на възрастта на детето, но в същото време развитието на младежите е много комплексно и необходимостта с тях открито да се обсъжда и говори за правила, граници и последствия е още по-голяма.

Съвсем отделен от тази базисна необходимост е въпросът с тормоза и насилието в училище. Това са две сфери, в които училището може и трябва да действа превантивно, но в същото време, да получава нужната подкрепа и от външни участници, когато става дума за сериозни и тежки случаи. За съжаление, много често и двете явления се съпътстват от проблеми в семейството и личния живот на детето, включително като жертва на някакво насилие, и тогава не може да се очаква училището само да се справи с възникналите проблеми, които често се трупат като снежна топка, която не може да бъде удържана. Тук българското училище се оказва обикновено с много малък и бързо изчерпващ се ресурс от вътрешна и външна подкрепа – от една страна, психолозите и педагогическите съветници са малко и с ограничена възможност да работят по случаи, както индивидуално, така и групово (и с родителите), от друга – механизмите за взаимодействие със семейството са изцяло доброволни и не позволяват да се изиска дългосрочен ангажимент, включващ работа и със социалната система и системата на закрила. Така често училището се оказва самотен войн, изчерпал всичките си възможни ходове до последния – преместване в друг клас или училище, което неминуемо води до преместване на проблема от болната глава на здравата. 

Една възможна форма на справяне с по-тежките и сериозни случаи на тормоз и насилие е външна за училището институция, която да консултира семейството и детето, да осигурява подходящи специалисти извън училищния екип и среда и да следи за постигането на определени цели в поведението, включително що се отнася до повишаване на родителския капацитет, ако е необходимо. В същото време това може да е и подходящо място за училищна медиация, когато вследствие на тормоз и/или насилие са възникнали сериозни конфликти между училището и семейството, засегнатите деца и техните родители или учител и ученик. Така в своего рода арбитър се превръща външна на училището страна, което позволява да се запази нормалният климат за останалите ученици и учители и да не се стига до вътрешни конфликти.

Не е ли по-важно всъщност да има постоянна и интензивна комуникация между родител и учител, вместо да се иска забраната ѝ?

Да, разбира се. Всъщност освен отваряне на училището за партньорство с родителите и общността и открито обсъждане на проблемите и предизвикателствата, което е точно обратното на формализирания и едностранчив подход, който се предлага от синдиката, е възможно да се направят множество подобрения в условията на работа на учителите (основна работа на синдикатите), която да им помогне за справяне с дисциплината, поставянето и спазването на граници, както и в работата с ученици, които изискват повече от обичайното внимание. 

Самият синдикат „Образование“ е предлагал неведнъж осигуряването на финансиране за назначаване на помощник на учителя, както и различни ресурсни специалисти, които да подпомогнат работата с деца със специални потребности. Намаляването на броя на деца в клас, намаляването на огромната административна тежест и бумащина, даването на реална свобода на преподаването чрез рамкови програми, реална иновативност на училищата, подкрепа от страна на РУО към подобряване на преподаването, вместо единствено объркващи и санкциониращи и/или напълно формални оценки и проверки, подготовката на учителите за работа в интеркултурна среда, с деца със специални потребности, за превенция на тормоза и насилието чрез повече разбиране на какво реално се дължат те и как да ги разпознаваме и адресираме, социално-емоционални умения, справяне с предизвикателно поведение, работа с родители и прочее. 

Подкрепата от медиатори, както и интервизията и супервизията на преподавателите с цел превенция на професионалното прегаряне също са част от нещата, които могат да помогнат на позитивния климат в училище, а оттам и на по-добрата комуникация и намаляването на тормоза и насилието. Понякога банални неща като осигуряване на пространства за почивка и хранене, премахване на мъчителния двусменен режим, балансиране на натоварването в часовете през деня и осигуряване на достатъчно пространство в класните стаи, за да не си пречат физически децата, създаване на възможности за занимания със спорт и изкуство внасят голямо подобрение по отношение на намаляване на агресивното поведение и конфликтите. 

Преди всичко обаче е крайно време училището и родителите да се чувстват като участници в един и същи процес, от една и съща страна на уравнението. Това ще елиминира и всички порочни практики, свързани с нарушаване на границите между родителите и учителите/училището, за които говори синдикатът. Да, не може да се очаква учителят да е на разположение 24/7 на живо и по телефона за родители, както и да решава проблеми извън своята компетенция, но и ограничаването до формално общуване би имало също толкова лош ефект. Има среден път и той е в изясняване на ролите на всички страни и осигуряване на пространство и споделени правила както за комуникация, така и за решаване на конфликти, когато такива има. Но също и за празнуване на победите, насърчаване на позитивния опит, създаване на общност. 

За всички, израснали с дисциплиниращите практики на тоталитаризма, е ясно, че не те са тези, които носят престиж на образователните институции или издигат обществената роля и печелят уважението на учителската професия, и със сигурност не са инструмент за намаляване на агресията и насилието в училище (още по-малко в обществото, доколкото процесът на въздействие е обратен). Да се изискват формални наказания и глоби е все едно да се опитваш да потушиш огън с ръжен – само го разпалва още повече. Трансформацията в българските училища по отношение на дисциплината, тормоза и насилието ще започне тогава, когато училището си върне ролята на място за развитие, израстване и приемане, а не на институция за корекция на поведението или изтърпяване на наказания.

Какво е строг или прекалено взискателен родител всеки разбира по свой начин спрямо своето възпитание и лично убеждение как трябва да се отглеждат деца. Преди време ни попадна този текст на Шамани Джоши от Мумбай, публикуван във Vice, и се замислихме колко от нас могат да се припознаят в част от споделените истории. Макар че България е на хиляди километри от Индия, голяма част от забраните, разбиранията и отношенията между родители и деца звучат много познато. Поне за нас и поне за времето, в което ние сме расли. И особено ако си расъл в семейство с много правила, изисквания и стремеж към перфекционизъм.

Интересно ни е да разберем колко от нас са живели със сериозни родителски ограничения и до каква степен можем да си дадем сметка дали това ни помага, или пречи в живота. Също би било любопитно да се проследи дали възпитаваме децата си по подобен начин или т.нар. консервативно, патриархално възпитание остава все по-назад като нещо неприложимо в наши дни.


Вършим ли добро, когато налагаме строга дисциплина?

Докато растях, имах приятелка, чиито родители бяха изключително строги по отношение на това как може да се облича, какво може да яде и как да се забавлява. И когато се престрашаваше да се разбунтува срещу ограниченията им, те я заключваха за часове в тъмен килер.

Въпреки че в някои култури това се счита за насилие над деца, едно време беше просто „стриктно родителство“, родено от популярната идея, че родителите знаят кое е най-добро за децата им. И макар на Запад „майката орлица“ да се определя като „драконовски” стил на отглеждане на децата, за мнозина свръхдисциплиниращото родителство и тоталният фокус върху постиженията и представянето са напълно естествени.

„Като терапевт съм попадала на много случаи, при които хора, израснали със строги родители, са склонни да имат изкривени вярвания, завладяни са от тревожност или са много самокритични“, казва психологът Сиима Хингорани пред VICE. Хингорани обяснява, че възпитанието на човек има пряко влияние върху начина, по който той гледа на света.

„Родителите може да смятат, че вършат добро, като налагат дисциплина, но в повечето случаи детето или пораства твърде рано, или прави някои неща само за да зарадва възрастните, вместо да открие какво иска като личност. Тези деца впоследствие могат да приемат живота твърде сериозно, постоянно да се съмняват в себе си и дори да стигнат до прегаряне и хронична умора”, добавя Хингорани.

И така, как хората, които смятат, че са отгледани от наистина, ама наистина строги родители, са се справяли в живота си като деца и тийнейджъри? И как това им се отразява като възрастни?

„Криех телефон в дамските си превръзки“

Бях отгледана от консервативен баща в малък град в Северен Бенгал, Индия. Докато растях, не ми беше позволено да ходя на училищни екскурзии или в къщите на приятелите си, дори за рождени дни. Не ми се разрешаваше нищо. Не ми дадоха и мобилен телефон, който повечето ми приятели вече имаха до девети клас. Достъпът ми до интернет беше контролиран от баща ми, който постави парола и времево ограничение, за да мога да го използвам само за образователни цели.

Мисля, че най-лошото в това е, че започнах да лъжа постоянно и за всичко, защото чувствах, че истината няма да ми помогне по никакъв начин. Спомням си, че в 11-ти клас помолих приятел да ми даде резервния си телефон, за да мога да говоря с гаджето си, за който баща ми дори не подозираше. Криех телефона в дамските си превръзки, за да не го намери баща ми, и тайно разговарях с приятеля си от банята. Ако баща ми ме чуеше, щях да му кажа, че си говоря сама.

Започнах да пуша и пия от ранна възраст като акт на бунт.

Тъй като ми беше позволено само да ходя на училище и да не се мотая никъде другаде, започнах да бягам от часовете и ходех в лунапарка, разхождах се или пиех. Когато най-накрая се изнесох от нас заради колежа, получих свободата да правя каквото искам и тотално загубих контрол. Започнах да правя неща, които вредяха както на физическото, така и на психическото ми здраве. Дори излизах с човек, който се отнасяше зле с мен.

Всичко това ми оказа огромно влияние психологически. Имам склонност да се изстрелвам в космоса, когато се окажа без надзор, и съм склонна да лъжа за дребни неща, дори когато не е необходимо. Освен това развих социална тревожност, защото като дете не ми беше позволено да излизам с приятели. Пораствам и работя върху тези неща, но те направиха връзката ми с баща ми много сложна. И все още не се чувствам комфортно да споделям неща с него.

Дебадрита, 23 г., студент

„Казвах, че имам проект, за да ходя на срещи“

Произхождам от консервативно дясно семейство и докато растях, не ми беше позволено да имам приятели мъже. Дори днес имам стриктен вечерен час от родителите ми и те очакват да се прибирам преди залез слънце. Ако опитам да питам защо е така или да поискам разрешение да изляза, те откачат и започват да ми четат конско. И така, намерих начин да заобиколя забраните.

Ако искам да отида на среща или да изляза с някого, измислям сложни истории как трябва да отида на работна среща за даден проект. Живях с родителите си по време на гимназиалните си години, но за щастие колежът беше на час и половина път. Така че винаги, когато исках да отида на парти, им казвах, че имам проект и трябва да работя до късно, за да ми позволят да остана в кампуса. 

Нещата станаха особено задушаващи по време на локдауна заради Covid-19, когато нямах друг избор, освен да остана вкъщи. Ако поисках да изляза, щяха да ме обвинят, че съм антиваксър или че вярвам, че Covid е измама. Един от начините, по които се научих да им го връщам, е да използвам крайни или предизвикващи думи, например: „Аз не съм терорист, не ме разпитвайте“.

Родителите ми са свръхпротективни и това ме кара да поставям под въпрос всички авторитети.

Моят терапевт посочи, че в резултат на възпитанието ми не обичам да ми казват какво да правя и имам склонност да правя обратното на това, което се иска от мен. Постоянно имам чувството, че живея двойнствен живот - особено след като съм куиър личност, живееща в индуистко националистическо домакинство. Освен това ми отнема време, за да се отворя във връзки и се съмнявам в намеренията на човека отсреща. 

Развила съм фалшива връзка с родителите си и от това ме боли, защото чувствам, че те няма да могат да приемат моята истинска версия. Дори ако съм в депресия или ако съм стресирана заради колежа, не чувствам, че мога да им кажа, защото това само влошава положението. Просто с времето трябваше да свикна да бъда постоянно нащрек.  

Ж. К., 23 г., студентка

„Майка ми ми режеше косата, ако ме хванеше да нарушавам правилата“

Родителите ми се разделиха, когато бях в седми клас и след това заживях с майка ми. Тя винаги имаше супер строги правила и не ми беше позволено да ходя никъде, освен на училище и после на кандидатстудентски курсове. Дори не можех да гледам телевизия и да играя видео игри, защото тя смяташе, че това е загуба на време.

Един ден си тръгнах половин час по-рано от курса и реших да отида в къщата на приятел, за да играем видеоигри.

Прибрах се вкъщи и майка ми попита къде съм отишъл след часовете. Бях объркан откъде знае, докато не осъзнах, че проследява броя на километрите, които е изминала колата ми. Ако ме хванеше да нарушавам някое правило, ми крещеше, понякога дори ме удряше. Когато това престана да има значение, тя смени тактиката - започна да ми реже косата, защото знаеше, че много държа на нея.

Бунтувах се от 10-и клас - отказах да уча точни науки или медицина, макар майка ми да искаше точно това. Не беше съгласна да се изнеса от вкъщи, но нямаше избор, след като станах финансово независим. Израстването ми с нея като строг родител направи връзката ни много повърхностна и ме накара да търся емоционална компания от приятели. Дори такива, на които знам, че не трябва да се доверявам. Имам чувството, че винаги търся някакъв вид сигурност или утеха, които не можах да получа от майка си. 

С. Д., 24 г., маркетинг специалист

„Спусках се от терасата по уличната лампа, за да се измъкна от вкъщи”

Основното ограничение, което имах, докато живеех с нашите вкъщи, беше, че нощните излизания никога не бяха разрешени - независимо колко близо беше партито. Така че, когато исках да изляза през нощта, трябваше да се измъкна. Правех го, като паркирах колата си точно под улична лампа, която стигаше до терасата ми. Слизах по стълба на лампата, скачах върху капака на колата и след това потеглях. 

Правех това през ден, но накрая охраната на кооперацията се оплака на по-голямата ми сестра. След това пак се измъквах по същия начин, но вместо веднага да потегля, с приятел бутахме колата до вратата на паркинга. Подкарвахме я след това, за да не разбере пазачът какви ги вършим.

Животът с тези ограничения определено ме дразнеше. Но също така ми помогна да запазя малко контрол и ми даде много спомени, които не бих имал, ако имах пълна свобода. Освен това си поставих за цел да постигам добри резултати в училище и в колежа и мисля, че това помогна на родителите ми да чувстват, че знам какво правя и че могат да ми се доверят.

Чандни, 32 г., асистент учител

„Винаги съм чувствал натиска да бъда перфектен“

Родителите ми винаги са ме притискали да бъда идеалния син и никога не е имало място за грешки. Спомням си, че винаги криех разни неща - от лоши преживявания до оценки - защото се страхувах да не бъда смъмрен или ударен. Не обичаха дори да ходя на гости на приятели.

В началото бях по-послушен, но после започнах да нарушавам правилата. Все още изпитвам нужда да лъжа или да не давам много обяснения, ако трябва да изляза. Започнах да пия в гимназията с приятелите си, и понеже родителите ми бяха вярващи, винаги съм се чувствал виновен, че го правя.

И днес постоянно усещам съмнение и вина, когато правя неща, с които смятам, че те не биха били съгласни. Дори когато става въпрос за кариерата ми или личен житейски избор. Все още чувствам, че не ми е позволено да правя грешки. А това ме натоварва много, защото ако се проваля в нещо, просто ще кажат „Казахме ти“, вместо да ме оставят да се уча от грешките си. Все още опитвам да разбера кой искам да бъда, но чувствам, че очакват да съм напълно наясно с това. И така се създава едно неприятно напрежение помежду ни.

Усман, 27 г., контент криейтър

След като се запознахме с наскоро публикуваното проучване на платформата за психично здраве “Кожа”, решихме да поговорим със специалист, който да ни разтълкува следния резултат за детското психично здраве и развитие: 

12% от респондентите биха се консултирали с други родители и ако и техните деца имат проблеми, биха спрели да се притесняват; 

18% смятат, че детето им най-вероятно ще “израсте” проблема.

Какво се крие зад тези общо 30%, които предпочитат да пропуснат специализираната помощ, дори и да подозират, че такава се налага, и на какво трябва да обръщаме внимание в някои основни етапи от детството – за това говорим с психоложката Калина Йорданова

Калина Йорданова завършва магистърска степен по клинична психология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“, магистърска степен по централно- и югоизточноевропейски изследвания и докторска степен по психоанализа и антропология в Лондонски университетски колеж Юнивърсити Колидж. През 2016 г. Се присъединява към “Лекари без граница”. Практикува в София като психотерапевт на жертви на изтезания, домашно насилие, трафик с хора; работи с деца.

– Какво стои зад онези общо 30% от изследването на “Кожа”, които свидетелстват, че родителите биха си спестили специализираната помощ за детето?

– Този резултат е подобен и на близо 30% от запитаните, които при психично-здравен проблем ще потърсят приятел, ще опитат да се справят сами или не знаят какво да направят. Вероятно тук е валиден аргументът, че не гледаме на психичното здраве със същата сериозност като на телесното и затова се оправяме, както можем. 

По отношение на родителите може би има още няколко причини. Едната е, че децата са мислени като израз на надеждата и здравето, на нещо, което ще ни надживее и продължи, а това изключва заболявания и дефицит. 

В този смисъл търсенето на съвет от приятел, а не от специалист, може да бъде отказ от признаването на проблема или поне заключването му в най-близкия кръг. 

На следващо място в нашата култура често имаме доверие повече на познат и приятел, отколкото на институция или непознат, било то и специалист. Тук е възможно да има трудност да се говори за лични проблеми пред друг, защото за много българи то е свързано със срам, страх от неприемане, несправяне и т.н. 

В моя опит съм забелязала и още два факта, свързани с родителите. Често детето е системен въпрос: т.е. неговите симптоми могат да изразяват проблем в родителската двойка или в семейството. Така например, родителска двойка, в която има отчуждение, изневери и напрежение, идва с дете, което ги е притеснило със затвореността си, ниския успех в училище и постоянното си пребиваване в интернет. 

Една хипотеза е, че детето изгражда механизми на избягване на реалността, защото в нея има нещо непоносимо около отношенията между родителите. Справянето обаче означава родителският конфликт да бъде назован, а много родители не са готови за това. 

Те често вярват, че водят детето на поправка и не се нуждаят от терапия. Не на последно място е и това, че детето „ще го израсте“ или „то не разбира“ (ако се касае за травматичен опит). 

Мисля, че зад това се крие вярването, че развитието е универсален процес, който е биологично зададен и не се влияе от средата, както и че тревогите на едно дете са по-малко сериозни от тези на възрастните. 

Детето обаче има по-малка емоционална и когнитивна зрялост да преработва средата, както и по-малко опит като база за съпоставка. Т.е. ако едно дете бъде нагрубено в училище, това може да има интензитета на загуба на работата при възрастния. 

Идеята е не да елиминираме всяка фрустрация отвън, за да расте детето спокойно, защото така то няма шанс да се научи да преработва загубата, а по-скоро да говорим с него за случилото се и как то се е почувствало, какви са правилата и как ние сме се справяли в аналогични моменти.

Много важно е с детето да се говори и то да бъде вземано сериозно, докато в същото време родителите не привнасят от собствените си тревоги в разговора.

– Откъде идва това “ще го израсте”? Какво всъщност “израстваме”?

– Предполагам, че в общия случай става дума за очакване да не се наложи да се сблъскаме с реалността, а решенията да се случат от само себе си. Ако нещо израстваме, това вероятно е метафора на плавното натрупване на опит, в който едно събитие от днес ни напомня на нещо отпреди и по този начин си обясняваме света, а опитът ни придобива свързаност, с което ние придобиваме идентичност. 

Това би означавало, че ако едно осиновено дете има трудности със страха от раздяла в първата си връзка, то е способно да си обясни това с факта, че някога е било изоставено, след това прието и заобичано, но нещо от тревогата от раздяла е останало да работи и в други отношения, които завързва. 

Това прозрение може да помогне ставащото тук и сега да се „разкачи“ от там и тогава, т.е. да се израсне. Тук обаче приемаме, че родителите спокойно и убедени в думите си са изговорили темата за произхода и са помогнали на детето си да разбере какво означава това, т.е. присъствал е един удържащ и създаващ смисъл възрастен, който е помогнал нещо плашещо да се превърне във факт от реалността, с който да се живее спокойно.

– С кого може да се консултира един родител в България, когато иска да свери със специалист как се развива детето му?

– Могат да се обърнат към психолог с опит в работата с деца. Важно е да проверят какво образование и опит има психологът, дали има някаква професионална информация за него, достъпна публично, как се чувстват при първата сесия.

Съществуват и центрове за работа с деца, финансирани от неправителствени организации, но те най-често имат специфична насоченост: аутизъм, домашно насилие и пр. 

Ако става дума за по-тежки състояние, трябва да знаем, че има детско-юношески психиатри и именно те могат да консултират деца. Уви, такива няма във всички градове.

– Доколко у нас е застъпена грижата за детското психично здраве? Има ли някакво проследяване?

– Въпросът за психичното здраве изобщо не е много добре застъпен, което личи в липсата на клинични пътеки по здравна каса за психотерапия. Така е и с детското психично здраве. 

Диагностиката, терапията и проследяването са по-скоро оставени на инициативата на родителите. Тук, разбира се, трябва да кажа, че има училищни психолози и учители, които идентифицират и насочват адекватно деца за терапия, както и педиатри с чувствителност към детското психично развитие. 

Това сякаш зависи основно от качествата на конкретния специалист, а не от общата политика в страната.

– Защо според вас у нас все още липсва доверие за работа със специалисти по детско развитие?

– Може би съществува непознаване на работата на психолога по принцип, откъдето и въпросният скепсис. 

Освен липсата на обществен опит с ходенето на психолог, липсата на достъп на много места и стигмата върху психичното здраве, тук ми хрумва, че клиничната психология, която в Софийския университет например се преподава във факултета по философия, оставя впечатлението за някакво мъгляво поле в хуманитарната област, а това всъщност е клинична дисциплина

Дълго време много от преподавателите не само в този университет бяха и все още са с опит в педагогически, философски и други свързани дисциплини, но без такъв в работата с пациенти. 

Това оформя някаква представа за психологията като за твърде субективна, небазирана на доказателства сфера, което не е вярно.

– Можете ли да отбележите няколко чувствителни момента в основните етапи от детството, които е добре да не се пренебрегват от родителите, защото биха могли да доведат до съществени проблеми?

– Когато аз виждам дете за анамнеза или първоначална оценка, това винаги е с родителите. В зависимост от възрастта на детето, то също е питано или наблюдавам действията му, както и интеракцията с мен, кабинета и родителите. 

Аз започвам с въпроси относно периода преди раждането на детето, за да се ориентирам как то е мислено и очаквано в семейството

Понякога се оказва, че е родено непосредствено след загуба, че е имало много бързо или много трудно зачеване и т.н. 

Питам за начина, по който са преминали бременността, раждането и периодът веднага след това, за да се ориентирам колко налични са били родителите, за да отговорят на нуждите на детето, дали нещо им се е сторило прекалено (плач, активност) или по-малко (реакция на бебето при повдигане, при кърмене, хранене, заспиване). 

За първите няколко години ме интересува времето на проговаряне, отбиване и прохождане, очния контакт, реакцията към близки и непознати, отношенията с братче/сестриче, ако има такива, употребата на местоимения, когато има реч, начина, по който играе (стереотипно, символно, с какво), храненето и отношението и на двамата родители към горното

За времето на детската градина – трудности при тръгване на градина, преживяванията на майката по повод на това, вписването на детето в групата на другарчетата, усвояването на правила и граници, и отново отношението и на двамата родители към това, както и отношенията в двойката.

За училищната възраст много зависи за кой етап говорим, но ако това е пубертетът, можем да очакваме актуализиране на всичко проблемно от детската възраст, което не е било адресирано навреме. 

Много трудно е да се очертаят всички възможности и е добре да се направи поне единична консултация за някаква диагностика.


Ръководството на училището, чиято скандална бележка разгневи цялото работещо родителско войнство, след като бе публикувана в интернет, само целяло да дисциплинира родителите.

Това каза пред в предаването "Събуди се" на NOVA зам. директорката на 39-о СУ "Петър Динеков" Светлана Лазова за разпечатаното на А4 решение на пердагогическия съвет "децата на занималня, които не са били взети от родителите си до 18:00 ч. да бъдат отвеждани в 7 РУ на МВР."

"Не виждаме друг начин, по който да предадем децата на родителите. Имахме случаи през октомври и сега два поредни дни през ноември, при които родителите не можеха да бъдат открити в 7 вечерта. Децата са уморени. Допитахме се до колеги в детските градини и там процедират така", каза Лазова в началото на репортажа.

След като Йордан Йосифов от Асоциация "Родители" коментира, че това е прекалена мярка, защото "полицейската мярка за закрила е извънредна мярка за закрила", Лазова допълни:

"Това може да е стресиращо за детето наистина. Затова още не сме го приложили, а стои просто на информационна бележка. Нашето училище е едно от малкото в София, което осигурява целодневна грижа. Съветвахме се със „Закрила на детето“, но те казаха, че не могат да ни съдействат. Тази бележка имаше за цел да има дисциплиниращ ефект върху родителите. Вече деца след 19:00 часа не остават, което значи, че е имало ефект".

Как общувате с учителите на вашето дете? Успявате ли да получите адекватна обратна връзка за начина, по който то реално се справя с любопитния учебен материал, и да разберете какво точно има предвид един учител, когато (ако) казва, че детето ви има проблем с дисциплината?

Днес си говорим с детския психолог Яна Алексиева, изпълнителен директор на Асоциация „Родители“, тръгвайки от конкретен казус, с който, предполагаме, доста родители се сблъскват или лично, или като странични наблюдатели:

Ако в предишни времена учителят винаги имаше право и забележката в училище беше повод за строги наказания вкъщи, днес родителите все повече подценяват забележките, не разбират добре поводите за тях, не им вярват, някои дори ги "обжалват".

Каква е причината? Не искаме да приемем, че детето може да има проблем, изобщо сме изгубили вярва в училището като смислена институция или формата на комуникация между родители и учители е адски остаряла. Опитваме се да разберем в разговора си с Яна. 

– Яна, има ли напрежение в отношенията между родители и учители, свързани с оценките и забележките, които децата получават?

Да, има такава тенденция. Все по-често родители ни споделят, че не се доверяват на оценките на учителя за поведението и знанията на децата им, а тези, чиито деца ходят на достатъчно допълнителни уроци и занимания, са особено скептични.

Скоро си говорихме с колеги и за абсурда, в който родителите водят децата си на занимания през ваканцията и там детето натрупва повече знания, отколкото в училище. Така че, една от причините за това недоверие е, че образователната ни система не се смята за много адекватна и атрактивна за децата.

Затова е добре да се направи честен анализ, който всеки замесен да приеме и чуе. В момента има някаква инерция и вкопчване в старите навици - “ние сме учили така, а пък сме станали хора” (което е дълбоко невярно).

Недоверието е сериозен сигнал, че нещата трябва да се променят веднага и с мащаб – необходимо е да се посвети време и професионализъм на изграждане на системна работа с родители. Необходима е промяната на гледната точка на учителите, които често подхождат към родителите като към немощни и незаинтересовани същества, а не като партньори и възрастни хора, които знаят много неща за детето си и искат да направят най-доброто за него.

Доказано е, че партньорството между учители и родителите води до развитието на уверени деца, спокойни, че около тях има възрастни, които не са врагове, а са там, за да им помогнат.

– На какво ниво в момента е обратната връзка и комуникацията между учители и родители?

Бих нарекла комуникацията между родителите и учителите случайна, при проблем, разпокъсана. Системна и качествена обратна връзка липсва.

Според нашите наблюдения и едно изследване, което направихме в началото на 2018 г., 90 % от родителите искат системна обратна връзка за детето си – примерно, веднъж в месеца или на два месеца. Идеята на обратната връзка е родителят да разбере как се развива детето му в училище, да има конкретна информация, да научи и за тези страни на детето си, за “които не подозира” и, разбира се, да получи препоръки в каква посока да вложи усилията си като родител.

Мисля, че ако имаме такава навременна комуникация между родители и учители, ще видим едни много по-спокойни отношения.

Ако едно дете има някакъв проблем, това трябва да бъде споделено с родителя, но и е много важно как е споделено и какви професионални предложения са дадени.

Защото обичайната ситуация е следната: родителят е привикван и му се казва нещо от сорта на “Детето ви има проблем, направете нещо.” Какво е това нещо???

Ако пък си родител на дете, което не се вписва напълно и не е “послушно”, тогава още повече не искаш да се срещаш с учителите, защото, чувайки как детето ти не се справя, чуваш и “ти не се справяш като родител”.

Когато родителят има нужда от подкрепа, тя трябва да бъде поднесена с уважение, а не с унижение. Разбира се, и родителите трябва се замислим за уважението към учителя и зачитането на професионализма му.

– Какво най-често учителите дефинират като проблемно поведение и лоша дисциплина? 

Много ми е трудно да отговоря конкретно. Има примери за сериозни проблеми, забелязани от учители, но и поставяне на “диагнози” без никакво основание. За да се дефинира какво е проблемно поведение, е необходимо да има компетентност и професионализъм, а не просто на някого да се лепне етикет „лошо дете“, защото пречи в час или реагира негативно на някакви ситуации.

По-важният въпрос е защо децата все повече имат прояви на проблемно поведение в училище? В работата си като психолог все по-честно имам случаи с деца, които не се чувстват добре в училище, да, конкретно в училище - не другаде, не се чувстват важни и забелязани. И започват да правят какво ли не, за да бъдат забелязани.

Училището, такова каквото е в момента, не предлага на децата ни човешка среда с човешки отношения. За тях то често е джунгла, място за оцеляване. Те трудно намират значим възрастен, с когото да могат да се свържат и поговорят, в когото виждат вдъхновяващ модел.

Да не пропускаме и образователния подход, който държи децата пасивни. Деца, които са все по-активни потребители на съдържание и които имат достъп до целия свят, благодарение на технологиите.

Качествен модел може да се въведе и той трябва да е на много нива. Децата трябва да имат време да усвояват социални умения, дигитално-медийни знания, емоционална интелигентност, да опознават себе си и как да градят отношения с приятели и възрастни, а не да ги учим само на безопасност на движението или на неща, в които не виждат смисъл или не са актуални за тях – като антикорупционни уроци още от детската градина!

Вече има училища, които мислят по този въпрос и се опитват да променят средата, но им трябва по-голяма подкрепа.

–  В тази битката за модерна и комфортна образователна система, обръщаме ли достатъчно внимание на това какво искат децата, чуваме ли ги?

Категорично НЕ. Ние нямаме култура на мислене, че децата са личности с равни на нашите права, не вярваме, че могат да изразят стойностно мнение, а те могат.

Все още битува разбирането, че ние знаем по-добре какво е правилно за живота на децата. Или ги питаме, но после не мислим за нужно да се съобразим с казаното от тях или да им върнем обратна връзка.

Хубавото е, че има все по-голям процент родители, които казват, че искат детското мнение да бъде чуто и зачетено, но сме много много в началото на промяната на тази нагласа.

–  Какви бяха основните послания от форума „Училището – Зона за родители“, който проведохте наскоро?

Интересен феномен е, че когато родители и учители са в спокойна среда споделят едни и същи нужди за промяна - по-добра комуникация, различно учебно съдържание, здравословна и приобщаваща училищна среда, дигитално-медийни умения, съобразяване с индивидуалността на всяко дете. Разбира се, важно е да се види и кой какво влага в тези понятия.

В същото време, истината е, че и двете страни много бързо избират ролята на жертва и това ги затваря за следваща крачка.

Много важно послание към родителите е, че, за да може тяхното дете да е добре и щастливо, трябва всички деца да са добре и да са щастливи. И че няма как да се спасяваме поединично, защото вече много години виждаме, че това не става и не води до трайна и смислена промяна.

По темата:

Ново 20 в детските градини: обучение по антикорупция с песнички

Или как нищо неподозиращата особа на Стефи, известна с любовта си към високите токчета и дългия шопинг, скочи съвсем изведнъж в дебрите на лигавниците, детските площадки и нощното неспане при тригодишните

Когато всяка от нас, жените, описва мечтания мъж, обикновено се започва с качества като "умен, красив, с чувство за хумор" и евентуално завършва с "ако може да свири на два инструмента, да обича да гледа опера и да може да прави панакота с малинова заливка". Повечето от нас няма да се сетят да кажат нищо по въпроса "и, също така, би било, може би, по-лесно, ако не върви в пакет с глезено тригодишно и бивша, която мрази него, вас и целия свят - абсолютно безпричинно". И така, и аз не се сетих да си го пожелая по този начин, а и понеже се смятам за широкоскроен, любящ и отворен към другите човек, не си и помислих да отблъсна чудесния мъж, само защото той имаше малко дете. (Пък и умее да прави панакота с малинова заливка, да меси тесто и да кара самолет, тъй че....)

Някой би казал - ама, разбира се, че наличието на дете от предишна връзка не е причина да си помислиш, че не искаш да имаш нищо общо с този човек. Оказа се, че не е точно така, защото след няколко разговора с различни приятелки една голяма част от тях ми казаха, че никога не биха се впуснали в сериозна връзка с такъв мъж поради ред причини - нежелание да делят любовта му с някакво друго същество, нежелание да делят свободното му време, ресурсите му и, също така - да жертват от своите, за да помагат всячески с възпитанието и грижите за въпросното дете.

Аз обаче реших, че този господин адски много си струва, а след известно време прекарано с него, напълно се убедих в този факт. Въздъхнах и...скочих.

Бойната ми стратегия в началото беше следната: какво толкова сложно има - ние се виждаме с момиченцето десетина дни в месеца, (имат 50:50 родителски права с майката), ще си играем малко, ще си хапваме заедно и ще ходим в парка. Аз няма да имам възпитателна функция, ще бъда просто приятелчето, което носи готини гумени понита за игра и блестяща топка, която може да се мята във всички възможни локви и кал, но остава все така чудесна.

Оказа се, че не е толкова просто. Приятелството се получи лесно, поради общата ни страст към "Моето малко пони", но това не донесе очакваната леснота в съвместния живот. Всичко, за което бях чела в Майко Мила, ме връхлетя неотменно, като буря в Южна България, предсказана с 90% точност от Емо Чолаков.

Нощното неспане. (03:10- ТааАате ...04:45 - ТааааатЕЕ...05:37... Татееееее). Ревът на детските площадки, когато се окаже, че днес не може да се качим на влакчето. Омазаните дрехи. Разлятите чаши. Отказаното десето детско филмче за деня и последващото тръшкане. Номерата, целящи да отърват спането следобяд. Не споменавам саботажа от майката, която ни връчи пакет лекьосани и умалели детски дрешки за обличане за седмицата и ни каза да се оправяме с тях.

Тогава реших, че трябва да действам.

Изчела подробно Майко Мила и други сайтове, въоръжена с шестицата си по детска психология от университета, както и пълна торба новозакупени роклички и сандалки (защото как така детето ще ходи с отеснели панталонки и леке от доматен сос), тръгнах да пооправям положението....или поне да опитам.

Не можех да остана кротко отстрани, защото когато си в кюпа...ами, в кюпа си и това е то. Посъветвах мъжа ми да започне да установява правила за излизане, игра и гледане на телевизия. Да не провежда 40-минутен кротък разговор за всяко избухване в рев, а простичко да обяви, че това няма да се толерира, че нещата стоят по съответния начин и положението е това, което е и номерът няма да мине. Затова целият цирк следва да приключи веднага иначе "Докторка Плюш" и "101 далматинци" ще се превърнат в мираж.

Награди под форма на близалки, надувем миньон и стикери с понита да бъдат давани при всеки спад на нощните крясъци и при непрекъснато спане. От своя страна, моята особа понесе в любимата си чанта Армани детски лигавник, неизменното ново пакетче салфетки, плюшено куче и мини топка, жетони за въртележки, шапка с надпис "Аз съм принцеска" и плодово пюре. (Още не се е пукало във въпросната чанта, предполагам ще стане, като го сложа в някоя още по-скъпа, но съм психически подготвена).

Съвсем очаквано, започнах и аз да врещя по плажа "Не във водата сама", "Докарай я под чадъра", "Пак трябва се маже със слънцезащитното" и ред други, обичайни за обстановката вопли. Вече мога да напиша и трактат на тема "Как да накарате детето да яде без да ви мрази" и друг от сорта на "Истински и изкуствени сълзи - прекратяване на тръшкането в три стъпки".

След неколкомесечно разконспириране на всички възможни детски номера, въвеждане на ред и дисциплина и награждаване на хубавите постъпки, в комбинация със слонското търпение на чудесния мъж и непрекъснатото му огромно участие в гореописаните процеси, както и спад в желанието му да глезоти, и  две-три беседи по темата от моя страна, бележим червени точки и доста по-послушно дете, а пък аз съвсем заприличах на една типична изнурена особа, която има щастието да се окаже в опасна близост с тригодишно.

В заключение, бих искала да измрънкам, че никак не е лесно да се извършват всички тези дела, когато отрочето ... ами, не е твое! Любовта към него не идва лесно, а както четох, може и никога да не дойде.

Моментите, когато си мечтаеш да си в изискан ресторант с любимия и да си говорите за залеза... но вместо това следиш нечии малки омазани ръце да не обърнат за пореден път чашата с вода, не са малко и това те сломява леко. Жертваш желанието си за road trip на европейските столици и предприемаш седене в хотел с детски кът, в близост до плаж с люлки.... За истинска майка е едно да бъде такава...а за мен е съвсем друго.

Често ми е тъжно, отчаяно и досадно. Но животът е разнообразен и странен и човек сам си избира пътя. Поживьом - увидим, както казват на изток от нас и...ами, ох, майко мила.....

cross