Ако детето ни не изкарва добри оценки в училище – нещо повече, ако детето ни мрази от цялото си сърце училището – това прави ли ни лоши родители? Това се пита в този текст Дaяна Парк, която споделя, че въпреки всичките ѝ усилия синът ѝ едва успява да завърши гимназия.
Синът ми винаги е бил много общителен и му е харесвало да е покрай хора, затова и в началното му училище беше чудесно. Макар че беше доста посредствен ученик и проявяваше любопитство само към определени неща (например спасяването на полярните мечки, когато учиха за климатичните промени в 1-и клас, или когато в 10-и клас правиха състезателни коли по трудово).
Когато стигна до прогимназията, вече дори социалният му живот не можеше да задържи интереса му към училището. И в мига, в който влезе в гимназията, започнах да се притеснявам, че няма да завърши.
Страстно мразеше училището. Да стои в час и да слуша учителите изглежда не беше нещо, с което може да се справи, а на мен постоянно ми се налагаше да ходя в училището, за да се срещам с учители и да видим какво да правим, за да избута някак тези години.
Пробвахме какво ли не. Седя на йога топки. Посещаваше занимални с помощ от учител. Аз му пилех на главата през цялото време да си учи уроците. И въпреки това не успя да се мотивира. Въобще не му пукаше дали си е свършил добре работата за училище, дали си е предал домашното навреме.
Един ден ми каза, че толкова много мрази да ходи на училище, че не му пука изобщо дали ще завърши.
Скрих това от семейството и приятелите ми за няколко години. Чувствах се провалена като майка и се чудех защо не може да стисне зъби за тези няколко години, при положение че постоянно му казвах, че е временно.
Гледах как другите деца получават отличия или влагат огромни усилия за изпълнение на училищните задачи, докато синът ми търсеше най-малкото съпротивление и въобще не се интересуваше какво ще стане.
После осъзнах, че синът ми няма да преуспява в училище. Просто не беше неговото нещо. Спрях да го тормозя толкова много и един ден просто седнахме и си казахме честно всичко.
„Знам, че мразиш да прекарваш толкова много време там и после да си идваш вкъщи и да трябва да продължиш с домашното. Осъзнавам колко ти е трудно и съжалявам.“
Вместо да му трия сол на главата проявих съпричастност. Аз самата също не бях голям почитател на училището и винаги съм била посредствена ученичка. Въпреки това знаех, че искам да завърша и да отида в колеж. А сега трябваше да приема, че синът ми няма подобни планове.
В 10-и клас го скъсаха по история и едва мина в следващия клас. Тогава не казах нищо, но знаех, че ще направи каквото може, за да мине и 11-и клас. Беше доста изнервен, защото се наложи да взема годината по история още веднъж.
Наех му учител. Позволих му да започне работа след училище, защото нямаше търпение да започне да работи. Подкрепях всички останали неща, с които искаше да се занимава и осъзнах, че училището е изключително бреме за него. А това, че постоянно му опявах само правеше нещата по-зле.
Обещах му да не казва нищо за оценките, само да мине. Той знаеше, че го подкрепям и че разбирам всичките му доводи. И изведнъж нещата се промениха, но не така както може би си мислите.
Едва завърши 11 клас, но беше по-щастлив, защото знаеше, че разбирам колко му тежи ходенето на училище. Не беше от децата, които вземат училището сериозно и влагат усилия. А аз спрях да му се изнервям заради това.
Децата ни имат толкова много способности и не всички проличават в класната стая. Трябва да започнем да говорим нормално за това. Обществото ни кара да мислим, че има някаква страхотна сила в академичните ни кариери и оценки. А това просто не важи за всички.
Още не сме свършили, скрол надолу
След като синът ми завърши 11 клас, започнах да ходя на фризьор на най-доброто място, на което съм била досега. Разказвах на фризьорката за него, казах ѝ, че много иска просто да завърши и да приключи с училището завинаги.
Тя ми каза, че не е ходила в гимназия и в годината, когато е трябвало да бъде 12 клас, си е взела матурата. „Бях много по-щастлива така, защото мразех да ходя на училище страшно много и изобщо не исках да се връщам.“ След това е решила, че иска да се занимавам с коси, отишла е в специално училище, отворила си е собствен сало на 20 години и в момента изкарва чудесни пари и живее страхотно. Салонът ѝ е разкошен, лично неин е и, общо взето, живее както си е мечтала.
Не казвам, че гимназиалното образование не е важно. Важно е. Казвам обаче, че има деца, които не искат да ходят на училище изобщо и им е адски трудно. Можеш да си свършиш чудесно работата като родител и въпреки това да имаш дете, което отказва да си върши неговата. И това е много по-често срещано, отколкото си даваме сметка, защото никой не иска да говори как детето му не се справя.
Бях толкова горда, когато излезе на подиума, за да си вземе дипломата. Знаех, че това беше тежък период за него, от който ненавиждаше всяка секунда.
Децата ни (а и ние като родители) не се определят от това колко добре се справят в училище. И трябва да запомним това.
За учителските места през последните няколко години се борят все повече кандидати, голяма част от които обаче не са напълно готови да преподават ефективно. Не всички са и мотивирани да работят в името на учениците, смята Нели Кочева*, ръководител “Привличане на участници” във фондация “Заедно в час”, и развива тезата си в този коментар.
“Глад за учители”, “Недостиг на учители преди 15-ти септември”, “Директорите в търсене на учители” - такива заглавия виждаме в медиите обичайно в края на август. Новината обаче клони към фалшива. През последните две години за свободните учителски места всъщност се борят много хора.
Причините за по-голямата атрактивност на професията започват с (активното медийно отразяване на) увеличените учителски заплати, минават през желанието за сигурна работа с гарантиран доход (включително по време на пандемия) и стигат до митовете за половин работен ден и дългите учителски ваканции. По-големият брой желаещи да преподават обаче не трябва веднага да ни радва.
Проблемът с количеството може и да изглежда решен, но не и този с качеството. Защото освен да притежават формалната диплома, бъдещите учители трябва да отговарят и на други, много по-съществени, критерии - мотивация да работиш в името на учениците, добра и съвременна подготовка, особено предвид промяната в обучението вследствие на Covid-19, и усилия да надграждаш непрекъснато уменията си.
По данни на НСИ броят педагогически персонал в България се е увеличил от близо 58 хил. през учебната 2014/15 г. до над 65 хил. през 2019/20 г. (над 13% от които са над 60-годишна възраст, но продължават да преподават). Интересът към педагогическите специалности в университетите също се покачва стабилно.
През 2020 г. над 23 хил. души учат в тези направления, в сравнение с 19,5 хил. три години по-рано. Според изданието на рейтинга на висшите училища в България през 2020 г. педагогиката е втората най-желана специалност сред студентите - след икономика. Така на година от висшите училища излизат над 4000 нови педагози, докато за следващите десет години се очаква да се пенсионират средно по 2000 учители на година - което е голям дисбаланс между предлагане и търсене.
На този фон броят първокласници намалява от 2017 г. насам и тази тенденция ще продължи през следващите години, имайки предвид данните на НСИ за раждаемостта. Прогнозният общ брой учащи се очаква да спадне до около 686 хил. през учебната 2025/26 г., като през 2014/15 г. е бил над 745 хил. Тези тенденции показват, че България ще произвежда повече на брой педагози, въпреки намаляващ брой ученици.
Увеличението на кандидат-учителите се вижда и от опита на “Заедно в час”. Вече повече от десет години фондацията търси, привлича и подкрепя мотивирани хора от различни професионални сфери, които искат да станат учители, след като преминат интензивната обучителна програма “Нов път в преподаването”.
През последните две години кандидатите за нея са около 3 хил. на година - двойно повече в сравнение с годините до 2018 г. В същото време броят на одобрените след взискателния подбор за програмата не се променя значително.
Директорите из цяла България, с които “Заедно в час” работи, включително в малки населени места, са категорични, че кандидати за свободните места в техните училища през последните две години има достатъчно. И проблемът не е в броя, а в нагласите и подготовката на кандидат-учителите.
Работата като учител е много повече от това да се изправиш пред група деца и младежи и да им разкажеш предвидения по учебния план материал по твоя предмет. Изисква се адаптивност, творчески подход, търсене на най-добрия начин за комуникация с учениците, вземане предвид на техните силни и слаби страни, индивидуално внимание за всяко дете. Всичко това предполага силна мотивация за работа - не заради сигурното работно място и доход, а в името на това всяко дете да успее в живота.
През 10-годишния опит на “Заедно в час” като най-успешни са се доказали тези кандидати за учители, които са били водени от вътрешна необходимост да допринесат - за по-добро образование на децата и по-добра среда, в която да живеем всички.
Много от най-силните участници в програмата са били тези, които и преди работата в училище са търсили начини да бъдат полезни - като доброволци за работа с деца например. Неформалният опит винаги е бил много силен атестат, че кандидатът има готовност и желание да даде максимума от себе си в името на успеха на учениците.
През последните години не малко хора с дипломи за учител, но непрактикували дълги години, решиха да се завърнат към професията. Със сигурност някои от тях са водени и от истинско желание да работят с деца и младежи. Ако обаче не са актуализирали знанията и уменията си след години извън училищния контекст, влизането в (zoom) класните стаи ще ги сблъска с различна реалност от тази, която те си спомнят. Последната година и дистанционното е-обучение го показаха съвсем нагледно.
Изключително бурното развитие на технологиите, новите очаквания за това какво да се учи, за да е успешен човек в XXI век, и различните начини за учене и нагласи на учениците променят из основи образователната система. Не могат да им насмогнат и учебните програми във висшите училища, които се осъвременяват бавно и тромаво.
Университетската подготовка на кандидат-учителите е далеч от достатъчна, за да бъдат те напълно подготвени за това, което ги чака в училище (това важи за много специалности, разбира се). В педагогическите направления особено критична е нуждата от повече практика, която да развие умения у кандидат-учителите още преди да се сблъскат с реалния училищен живот. Влизайки от университетската скамейка направо в класната стая, много от новите учители преживяват огромен шок, чувстват се неуспешни и неподкрепени и в много случаи скоро излизат от професията.
На този фон формалната университетска квалификация се явява най-голямото предимство в конкурсите за учители. Така човек, завършил педагогика преди 15 години и никога не практикувал, има по-голям шанс да бъде назначен пред в момента обучаващ се по съвременни програми и в процес по получаване на формалната педагогическа правоспособност. Просто защото нормативната уредба го изисква.
А за учителската професия е важно друго - обучение в преподавателски методи, адекватни за децата на нашето време, в стратегии как да се обърне внимание на потребностите на всеки ученик, както и непрекъснато осъвременяване на знанията и уменията на педагозите. Ако вземем под внимание тези условия, ще видим, че недостиг наистина има - на учители, които са готови да са в класните стаи. Заради децата.
