В поредния епизод на видео поредицата ни „Майко мила, БЕБЕТО!“ ви срещаме с Мария Йонова – консултант по детски сън и хранене. Сънят е едно от най-важните неща за детето, но и за родителите, които обикновено в първите месеци никак не се наспиват.
„Спи, когато и бебето спи“ е почти народна мъдрост, но как се получава тази работа!? Мария Йонова отговаря на въпроси като:
Колко спят новородените, трябва ли да ги будим, кога настъпват първите промени в съня? Кога бебето разбира, че има ден и нощ и става подвластно на тази смяна?
Ще разберете и дали бебето ще спи повече, ако „много го уморим“. Къде трябва да е детето – в същата стая с родителите, може ли да спи в леглото с тях и кога да го отделим в съседната стая?
В епизода засягаме и темата с регресията на съня и защо в определени случаи е добре бебето да се събуди. Каква е ефективната рутина преди заспиване и как да приобщим бащата в този ритуал?
Към финала на разговора засягаме и темата за съня на по-големите деца – наспиват ли се учениците и как им влияе ранното ставане за училище.
Гледайте епизода:
Още не сме свършили, скрол надолу
Последвайте ни в каналите ни, където ще се стараем да ви излизаме максимално често:
Ако сте от Русе или имате път натам, от 16 май до 15 юни може да се включите в едно донякъде историческо събитие. Историческо, защото се провежда за първи път. Говорим за Фестивала за съвременно изкуство, който събира художници от България и от други европейски държави. Посетителите ще видят изложби, видеоарт, пърформанси, кино, артистични разговори и уъркшопи. Локациите са в различни точки от града – галерии, музеи, градски пространства и дори Флотската кула.
Един от важните акценти, разказват организаторите, е, че съвременното изкуство излиза извън традиционната изложбена среда и влиза в града и всекидневието. Част от творбите работят със светлина, звук, движение, пространство и лични истории, което ги прави много достъпни и за по-млада публика.
За децата има няколко специални програми и ателиета:
С всички тези дейности децата няма да са само публика, но и преки участници в създаването на творби по време на фестивала.
Желанието на организаторите съвременното изкуство да бъде по-близо до хората и да съществува като естествена част от живота на града, а не като нещо затворено и трудно разбираемо, е основният двигател за събитието.
„Често около съвременното изкуство има усещане, че човек трябва предварително да е „подготвен“, за да го разбере. За нас беше важно да създадем фестивал, който премахва тази дистанция и кани хората просто да преживеят, да наблюдават и да реагират свободно.“
Организаторите допълват, че целта е не само да бъдат показани различни артистични форми, но и да се създаде пространство за любопитство, разговор и въображение – особено за децата и младите хора.
Важно за хората, които стоят зад фестивала, е най-малките участници да разберат, че няма само един правилен начин да гледаш, мислиш или разбираш света:
„Съвременното изкуство често не дава готов отговор. То задава въпрос, създава усещане или провокира наблюдение. Това е много ценно за децата, защото естественият им начин да опознават света е именно чрез любопитство, игра и асоциации. Искаме децата да почувстват, че въображението им има стойност. Че могат да мислят свободно, да комбинират идеи, да експериментират и да грешат. Понякога именно в „грешката“ се появява най-интересното откритие.“
С екипа на фестивала си говорим и за скритите думи зад рисунките на децата.
„Детската рисунка не е диагноза и е важно да не се тълкува буквално. По-ценно е родителите да наблюдават процеса и настроението около рисуването, отколкото да търсят „скрити знаци“.
Понякога децата използват рисуването, за да обработят страх, напрежение, самота или силна радост. Ако едно дете постоянно повтаря определени образи, използва много тъмни цветове или рисува сцени на изолация и тревога, това може да е знак, че преживява нещо по-силно емоционално. Но също толкова важно е дали рисува спокойно, напрегнато, импулсивно, дали иска да разказва за рисунката си, или не.“
Съветът на художниците е да не оценяваме творбата с „красиво“ или „грозно“, а да задаваме отворени въпроси:
Така детето усеща, че е чуто, а не изпитвано.
Още не сме свършили, скрол надолу
Ето няколко креативни предложения от организаторите на Фестивала за съвременно изкуство за занимания с деца.
Най-важното е детето да не усеща творчеството като задача с правилен отговор, а като пространство за игра, наблюдение и свобода.
„Моето най-голямо богатство е здравето ми“, възкликва гордо веселият герой в една от приказките на Ран Босилек, събрани в поредицата „Големанко“. Неговите приятели се хвалели с къщи като крепости, залостени с дебели врати, а в дома на щастливеца портите били широко отворени и опазени само от чистия въздух.
Историите в много приказки ни водят към поуката за здравето като най-висша ценност. Често си пожелаваме болестите да са далеч от нас, защото всичко друго постигаме все някак. Най-важното е
„да сме живи и здрави“, нали така?
И докато възпитаваме децата на уважение към силата и издръжливостта, изниква въпросът има ли кой да пази тяхното здраве и да лекува болестите им. Според поговорка „здравето е по-скъпо от злато“.
Колко скъпо тогава ни излиза липсата на здраве?
За да диагностицираме състоянието на системата, разпитахме различни специалисти. Срещаме се с журналисти, наблюдавали дълги години българската здравна система, която днес вече се нуждае от спешна помощ. Говорим и с лекари, за да чуем от първо лице има ли път детското ни здравеопазване извън реанимацията. Или както казва журналистката Надежда Цекулова, която от години е застъпник за по-добър достъп на всички деца до качествено здравеопазване,
„децата, бидейки негласуващи граждани, изобщо не са важни. Проблемите на детското здравеопазване толкова дълго са неглижирани и навирани в ъгъла, че всъщност то е с една идея по-лошо и по-изостанало от цялото здравеопазване, което само по себе си е лошо и изостанало.“
Повечето от вас сигурно ще си кажат, че задаваме глупави въпроси с очевидни отговори. Та кой друг освен педиатър да е личен лекар на детето ви?! Всъщност нещата с медицинските специалности са малко по-сложни, защото и медицината не е проста работа, въпреки че изкуственият интелект понякога ви кара да си мислите обратното.
Полина Тодорова, журналистка от Medical News, ни обяснява, че задължението към лекарите със специалност „Педиатрия“ е да са специализирали и „Обща медицина“, за да могат да работят като семейни лекари с деца. „В момента родителите могат да запишат детето си и при общопрактикуващ лекар, който няма специалност „Педиатрия“. Обратният вариант обаче не е възможен. Дали това трябва да се промени е тема, която среща различни гледни точки и е нужно експертите да излязат с консенсус. Във всеки случай са необходими мерки, които да увеличат броя на педиатрите в страната, особено в извънболничната помощ, ако не искаме постепенно качественото детско здравеопазване да стане достъпно за малцина“, обобщава тя.
Ако личният лекар на вашето дете не е педиатър, но вие все пак искате то да бъде консултирано от педиатър, имате право на това. На всичкото отгоре личният лекар на детето няма право да откаже направление за педиатър. Защо тогава педиатрите да не могат да са лични лекари на децата, щом системата ги разпознава като специалисти, към които едно семейство с дете/деца може да се обръща колкото пъти поиска?
Д-р Лора Бучукова (педиатърка) обяснява, че необходимостта детето да мине през общопрактикуващ лекар (ОПЛ) за издаване на направление към педиатър натоварва и системата, и родителите. Направленията към педиатър са без лимит и тя не разбира защо е необходимо първо да се посещава ОПЛ. Решение, за да не се прекалява с посещенията, тъй като някои родители са прекалено тревожни и биха ходили на преглед без основателна причина, тя предлага в ограничаване бройката на прегледите при педиатър за всяко дете в рамките на календарна година.
Родили сме го това дете – добре. Обаче се оказва, че ако сме го родили в столицата, ще е много трудно да го запишем при личен лекар.Списъците на общопрактикуващите лекари в София, които работят с деца, често са препълнени, поради което голяма част отказват да поемат нови пациенти, потвърждава и Полина Тодорова от Medical News. Така се налага родителите да търсят педиатри, които не работят с НЗОК, и да заплащат за прегледите. Не са много и тесните детски специалисти, които работят със Здравната каса, особено извън големите градове, добавя тя.
От официална справка на НЗОК, изготвена за Medical News, става ясно, че през 2025-а 866 педиатри, работещи в извънболничната помощ, са имали сключен договор с НЗОК. Броят им е сходен, в сравнение с предишните две години – през 2024 те са били 857 и 856 през 2023. Данните регистрират леко увеличение в броя на специалистите по детско здраве, работещи с НЗОК в последните години, но цялостно този брой спада, посочват още от здравното издание. Статистиката за предишни години е:
Полина цитира данни на Медицинския университет в София, според които през 2025 г. специалност „Педиатрия“ е водеща като желание за професионална реализация от новозавършилите лекари, а през тази година е на второ място. Въпреки че явно все повече млади медици искат да работят в детското здравеопазване, проблем има и той според журналистката от MedicalNews е в разпределението на педиатрите в страната.
Д-р Бучукова разказва, че семейства пътуват с децата си до София за консултация, което им коства големи усилия, време и финансов ресурс. А на лекарите им се налага да работят на много места, включително извън големия град, обяснява ни друга педиатърка – д-р Лилия Бозаджиева.
В опит да се намали недостигът на кадри в отделни медицински специалности Министерството на здравеопазването изпълнява проект, финансиран от Европейския съюз, насочен към стимулиране на специализации в дефицитни области. Одобрените кандидати получават допълнително възнаграждение в размер на 2,5 минимални работни заплати към основната си заплата за целия период на специализацията. Срокът на проекта е до 2029 г. Най-голям интерес се отчита към педиатрията, като сред предпочитаните направления е и детската кардиология.
Д-р Лилия Бърдарска е детски кардиолог, работи в Националната кардиологична болница. По нейни думи детските кардиолози в София и големите областни градове са достатъчно и центърът, в който работи, има капацитета да покрие нуждите на страната.
Има обаче райони, в които достъпът до педиатър е изключително затруднен, а в същото време по тези места липсват и лекари в тесните педиатрични специалности, коментира Полина Тодорова.
„Негативна тенденция, на която ставаме свидетели в последните години е, периодичното затваряне на цели педиатрични структури на различни места поради липса на достатъчно кадри, което е ясен индикатор, че липсва цялостна държавна визия как да се развива детското здравеопазване у нас.“
Затварянето на детски отделения поради липса на персонал започва преди десетилетия, но явно никой не обръща сериозно внимание. Ако беше обръщал, щяхме да знаем за това. Надежда Цекулова добавя и още един щрих, обрисуващ тази криза:
„Системата в момента функционира с по-малко от половината от сестрите, които са необходими, и над една трета от работещите са в пенсионна възраст. Това е абсолютна катастрофа.“
Изображението е създадено с помощта на изкуствен интелект.
Д-р Лилия Бозаджиева отчита, че медицински сестри липсват дори за възрастните пациенти. Според нея е важно да им се осигурят не само условия на труд, почивка и заплащане, но и възможност да се квалифицират допълнително, „а не просто да са подизпълнители на лекарите.“
Освен липса на медицински сестри, има недостиг и на анестезиолози и това е голям проблем, добавя д-р Лора Бучукова.
„И анестезиолозите, и медицинските сестри поради недостатъчния си брой работят с много извънредни часове, което със сигурност прави работата им по-тежка и по-малко желана, а понякога може би и не толкова прецизна.“
Интерес към детската анестезиология и реанимация има, но онова, което отказва лекарите да продължат в тази посока е, че в университета се изучава обща специалност „Анестезиология и интензивно лечение“, която включва познания за работата както с възрастните, така и с деца, казва д-р Лилия Бозаджиева. В същото време, добавя тя, работата с деца е със съвсем други рискове, с друг тип организъм и процеси. Колегите, запознати със спецификата на детската възраст, са изключително малко и работят в детската реанимация в „Пирогов“, добавя д-р Бозаджиева.
Дефицитът на педиатрични кадри не трябва да се разглежда като изолиран проблем в едно или друго населено място, казва Полина Тодорова.
„Децата заслужават качествена и пълноценна медицинска грижа, независимо къде са родени и къде живеят, какви са възможностите на родителите им. За това обаче е нужно държавата да изработи мерки, за да увеличи интереса към педиатрията и тесните специалности в нея, да създаде условия младите кадри да могат да се развиват кариерно, да имат възможност за надграждащи обучения, за работа със съвременна апаратура и най-вече да получават достойно възнаграждение за нелеката си професия.“
Да се работи с деца, отбелязва журналистката от Medical News, е изключително отговорно и трудно. Затова според нея е редно избралите тази професия да се чувстват спокойни и подкрепени.
Реалността, която Полина вижда обаче е друга:
Всичко това не е достатъчен стимул семейните лекари да приемат и деца, добавя Полина.
Друг голям проблем, който Надежда Цекулова очертава, е липсата на конкретни инвестиции в развитието на инфраструктурата за детско здравеопазване. По думите ѝ пари се дават на парче, и то по-скоро на проектен принцип.
„Както например по Плана за възстановяване и устойчивост бяха предвидени едни много милиони, за да се купи техника за педиатрични отделения в страната, за която техника обаче не е много сигурно дали навсякъде, където ще бъде разпределена, има достатъчно специалисти, които да работят с нея. Дали тя ще бъде напълно отговаряща на нуждите на съответното населено място и дали пък в съответната болница няма нужда от друг тип намеса в инфраструктурата на детското здравеопазване – например ремонт на отделението, осъвременяване.“
Надежда добавя, че основните ремонти в детски отделения в страната се правят от неправителствена организация, а не както е редно – от принципала на лечебните заведения. Става дума за основни ремонти и архитектурни промени – преобразява се разпределението в отделенията, като целта е средата да е по-приветлива и съобразена с нуждите на децата, а и по-удобна и приятна за хората, които работят в съответното отделение.
За д-р Благомир Здравков, изпълнителен директор на СБАЛ по детски болести „Проф. Иван Митев“, известна сред родителите като Педиатрията, най-големият проблем в детското здравеопазване е липсата на комплексност в оказването на съвременна педиатрична помощ. „Много от детските структури в страната работят на високо ниво, но тези с терапевтичен профил са на едно място, с хирургичен – на друго. Детската кардиохирургия среща сериозни затруднения, има сериозни дефицити, за които е необходима осъзната дългосрочна държавна политика“, казва д-р Здравков, който оглави и детската болница в Бургас – „Света Анастасия“. Именно там, обещава той, екипът ще положи усилия, за да осигури такава комплексност.
Д-р Здравков отбелязва, че пациентската площ в Педиатрията например не съответства на съвременните стандарти. Сградата не предвижда престой на родители и наличие на специализирана медицинска апаратура. Всичко води до намалена ефективност на работния процес и занижена удовлетвореност на родителите и децата от болничния престой. По същата причина в лечебното заведение не биха могли да се съберат всички детски специалисти от различните детски специалности, коментира още д-р Здравков.
„Положих много усилия за подобряване на обслужването в столичната педиатрия, за формирането на ефективен екип, но когато всичко се случва по неясни критерии, човек трябва да преосмисли собствената си роля в системата. Омръзна ми да слушам, че детското здравеопазване е от най-висок национален приоритет, а да няма институционална подкрепа за постигането му.“
Усещането за разпокъсана политика към детското здравеопазване в България има своето най-ясно материално доказателство: детска болница липсва. Идеята за изграждане на Национална детска болница се заражда още през 1978 г., когато се прави и първа копка в двора на Александровска болница. Строежът обаче така и не завършва и сградата е изоставена. През 90-те години проектът се замразява заради липса на пари и воля.
Връщаме се към факта, че нямаме истински детска болница през 2004 г., но тъй като започнатата сграда е негодна и морално остаряла за нуждите на съвременното детско здравеопазване, ресорното министерство започва процедура за нова сграда. Впоследствие обаче става ясно, че договорът за заем с австрийската банка, която трябва да осигури парите за болницата, е неизгоден за страната ни. Така проектът отново е спрян. По темата започва да се говори отново чак през 2012 г., но към държавна намеса се стига шест години по-късно. След като правителството иска да възобнови стария строеж, за който вече е решено, че не е добра опция, следват протести.
През 2020 г. все пак се тръгва към нов работен проект и е избран нов терен – в Горна баня. Строителството трябваше да започне през 2025 г., но заради перманентната политическа криза и смяната на министри така и не се стигна до строеж. В края на март тази година възложителят на обществената поръчка за детската болница – „Здравна инвестиционна компания за детска болница“ ЕАД – търговско дружество със 100% държавна собственост, стартира открита процедура за проектиране и авторски надзор на бъдещата Национална многопрофилна болница за активно лечение на деца.
Проектът предвижда изграждането на:
На 6 април Министерството на здравеопазването поиска от Здравната инвестиционна компания за детска болница да аргументира обявената обществена поръчка. От ведомството задават над 20 въпроса към инвестиционната компания, свързани с избора на процедура, критериите за подбор и условията за участие, структурата на плащанията, начина на оценяване и техническите изисквания. При необходимост от съществени промени процедурата може да бъде прекратена и обявена отново с прецизирани условия, добавят от министерството.
„Под ръководството на този управленски екип на инвестиционната компания за изграждането на Национална детска болница не ми се вярва да се случи нещо смислено скоро“, коментира д-р Благомир Здравков.
Липсата на детска болница според д-р Лора Бучукова е предимно логистичен проблем. И за родителите, и за всички, работещи в болницата, ще е много по-лесно и удобно да се помещават в една сграда, казва тя. „Така при тежки заболявания консултациите от различни специалисти ще протичат по-лесно и по-бързо. Но мисля, че и сега колегите работят добре и децата се консултират, но с необходимост от транспорт и хоспитализации в различни болнични заведения.“
Поговорихме и с детската кардиоложка д-р Лилия Бърдарска, която е била на едномесечна специализация в Отделението за лечение на аритмии в детска възраст на Ospedale Bambino Gesù в Рим в края на 2025 г. със стипендия по програма „Лекари на бъдещето“, провеждана от фондация BCause и инициативен комитет от граждани и медицински специалисти, подкрепена от Майко Мила.
Д-р Бърдарска вижда колко голямо е удобството за родителите всякакви консултации да се извършват в рамките на една сграда. Казва и от гледната точка на майка, че липсата на едно място в България, в което да отидеш по спешност с детето си, усложнява процеса.
Болницата в Рим, в която е била на специализация, е един от най-големите центрове в Европа за лечението на аритмии в детска възраст. Д-р Бърдарска обяснява, че и там ресурсът не е неограничен, но например скъпите генетични изследвания са по-достъпни. В България за подобни процедури лекарите изпращат пациента към Здравната каса, той кандидатства за одобрение и чака. В Италия, добавя тя, имат национални програми. Чакането на резултат е продължително и там.
„Трудните случаи са трудни и за тях и те правят доста консултации. Съветват се, назначават много изследвания, докато стигнат до точната диагноза“, разказва д-р Бърдарска.
Ключовият въпрос в България според журналистката Полина Тодорова обаче отново е свързан с кадрите. Дори детската болница да бъде изградена по най-съвременните изисквания, с оптимално разпределение на структури в нея и да бъде оборудвана с последен клас медицинска апаратура, най-важното са хората – от лекари, през медицински сестри и всички останали кадри, които ще са „лицето“ на Националната детска болница.
„Изключително важно е в нея да има специалисти от всички субпедиатрични специалности, именно с цел да се спре „лутането“ на родителите между различни лечебни заведения в търсене на лекар от конкретна специалност. Държавата трябва да подходи много внимателно и да създаде условия в бъдещата детска болница да бъдат привлечени кадри, които имат квалификация, опит и желание да работят с деца.“
И Надежда Цекулова мисли, че сграда един ден може и да има, но няма да има кой да лекува децата ни,
„защото българската нация застарява, има недостиг на квалифицирани кадри във всяка сфера и в същото време няма достатъчно фокусирани институционални усилия тези професии, които са съществено важни, да се развиват.“
Студентите не са стимулирани да специализират нито педиатрия, нито да се обучават за медицински сестри, акушерки, рехабилитатори и лаборанти.
Според д-р Благомир Здравков при този брой лечебни заведения и липса на устойчива кадрова политика за сектора без промяна в управленския подход би възникнал срив в общественото здравеопазване, а оттам и ограничаване на достъпа до медицинска помощ за населението.
Още не сме свършили, скрол надолу
Вероятно истинската невъзможност на здравеопазването да излезе от състоянието си на кома личи най-ясно за семействата, чиито деца са с тежки нелечими заболявания. В такива моменти в развитите откъм политика за човека страни се намесват палиативните грижи. Те би следвало да облекчат страданието и симптомите на пациентите, както и да ги подкрепят на физическо и емоционално ниво.
В България фондация „Ида“ се опитва да покаже на Министерството на здравеопазването, че темата е достатъчно важна, за да се подходи с качествени политики към нея. Цекулова отбелязва, че устойчива система за детски палиативни грижи в България няма именно заради липсата на нормативна рамка – няма медицински стандарт за детски палиативни грижи, нито дори специализирано медицинско обучение.
От фондацията смятат, че е нужно създаването на такава медицинска специалност. „Тъй като това е висока топка за българската система, дори едно по-кратко профилирано обучение пак би било някакво начало“, уточнява Надежда и добавя, че семействата, в които децата са тежко болни и се нуждаят от непрекъсната медицинска грижа, са оставени на собствените си сили.
„Никой извън тесния семеен кръг няма ангажимент към палиативната грижа или да подкрепи детето и неговото семейство.“
Цекулова дава пример с две майки – едната продължава да отглежда 20-годишната си дъщеря с множествени увреждания. Другата е загубила дъщеря си, след като в продължение на 13 години я е гледала у дома. И двете разказват за натиска върху семейството и как то става заложник на болното дете.
За да има глътка въздух и за близките, за да бъде и детето с увреждания в подкрепена среда, а не в ролята на обречен пациент, е нужно държавата да се намеси със система и подход. Фондация „Ида“ изисква от Министерството на здравеопазването създаването на подобна система. Защото каквото и да прави която и да е неправителствена организация, то ще стига до много малко хора, добавя Цекулова.
През март 2026 г. служебният министър на здравеопазването доц. Михаил Околийски каза по време на публично събитие, че България е длъжник на тежко болните пациенти и техните близки, защото опитът на страната ни по отношение на продължителните грижи е ограничен.
„Това е област, която трябва да развиваме. Необходими са последователни политики, подготовка на квалифицирани специалисти, изграждане на услуги и интегрирането им в цялостен комплекс от социални и здравни дейности.“
Ведомството пое ангажимент да направи всичко възможно за въвеждането на стандарт по палиативни грижи. Ще се реализира ли този ангажимент в рамките на следващо редовно правителство, предстои да видим.
Промяната на отношението към пациента и на начина, по който се гледа на него от медицинската сестра, лекаря, ресорния министър вероятно е основополагащо за лекуването на здравеопазването у нас.
От престоя си в Италия д-р Бърдарска несъмнено е донесла „вкъщи“ опит и контакти със специалисти, с които може свободно да обсъжда случаите, затрудняващи я във всекидневната ѝ практика. Но си е тръгнала и с още нещо важно – пример за отношението към пациента.
„То е като да им е отишъл на гости вкъщи. Това е много ценно, за да се почувства пациентът добре, да се почувства обгрижен. Когато влезе дете за манипулация, да се поговори с него, да се предразположи. Пускаха им например любими песни. Можеха да влизат с любим предмет в болницата. И макар че италианците са много емоционални и нетърпеливи, отделят достатъчно време, за да предразположат родителите и да обяснят всичко“, разказва тя.
Наред със съвременните методи за диагностика и лечение, такова отношение д-р Бърдарска и колегите ѝ се стремят да има и в Отделението по детска кардиология на „Национална кардиологична болница“.
„Промяната започва от нас“, казва д-р Лилия Бозаджиева. „Да сме в една сграда е най-малкото, което бихме могли да си извоюваме“, добавя тя. Според нея обаче проблемът е, че родителите и работещите в системата остават незабелязани от хората, които вземат решенията.
С по-добри условия за специализация и квалификация, с добро заплащане, уважение на труда им и от държавата, и от обществото според Полина Тодорова детското здравеопазване у нас е възможно.
За д-р Лора Бучукова на първо място е важно децата да са наистина в ръцете на педиатрите, а не само на общопрактикуващите лекари. В рецептата за лечение на здравната система тя записва още няколко предписания:
Надежда Цекулова добавя, че трябва да се мисли и за привличане на кадри от чужбина, както и за създаване на условия тези кадри да работят в българската система. Надежда се опасява обаче, че детското здравеопазване остава на ниво предизборно говорене и след поредния вот се спира реалната работа по темата. Няма достатъчно лобисти, които да имат интерес да се борят в тази сфера, добавя тя.
Някой ден обаче от благоразположението и здравето на децата ни ще зависи състоянието на страната. И е недалновидно да ги подритваме, защото са малки и „нищо не разбират“.
На финала на този опит да погледнем към детското здравеопазване не само отвисоко, но и в близък план, остава усещането за възможно излизане от реанимацията. Състоянието на системата е съвместимо с живота, стабилно, но критично. Подобряването на жизнените показатели има как да се реализира. Вероятно ако онези, от които зависи, си напомнят по-често, че децата днес ще са възрастни утре.
Вотът за народни представители приключи. Каквото (не) избрахме, (не) избрахме. И докато още разтърсваме глави, опитвайки се да се осъзнаем, и да видим ясно каква я надробихме този път, поглеждаме към анализа на Национална мрежа за децата (НМД). Неправителствената организация синтезира посланията на различните партии, насочени към децата – има ли ги въобще, излизат ли от очертанията на популизма, и дали темата за децата не се ползва само за привличане на вниманието.
Според последни данни на НСИ децата са 17% от населението на страната.
Политиките за тях обаче остават фрагментирани и без ясна визия. Нито една политическа партия не предлага цялостен координиран подход към детските политики, а теми като превенция на насилието, детско участие и правосъдие за деца са слабо засегнати или напълно отсъстват.
Правата на детето като цяло липсват от предизборните програми на политическите партии. Единственото изключение е програмата на ПП-ДБ, отбелязват от НМД.
Националната стратегия за детето, която липсва вече седма година, в противоречие със законодателството на България, не се споменава в нито една от програмите.
Нито една политическа партия не засяга и проблема със събирането на данни, като в това число се включват и данни за насилието над деца и създаване на единна информационна система за деца. Никоя от партиите, които се борят за влизане в Народното събрание, не отговаря на въпроса кой е отговорен за детските политики, но и не планира създаването на координирана политика за децата.
Ще има ли Национална детска болница? Темата се появява в програмите на ПБ и ПП-ДБ, но в нито една от тях няма ясен отговор на въпроса как ще се гарантира качествена, съвременна, високотехнологична детска болница.
В програмите си партиите включват повече мерки за превенция. ГЕРБ-СДС и ПП-ДБ предлагат масов неонатален и генетичен скрининг за новородените. Безплатни лекарства предлагат програмите на БСП и ПП-ДБ. ДПС-НН предвиждат мерки, специфично насочени към недоносените деца. Ранната детска интервенция и скрининг, който да насочва към нея, се появяват в програмите на ПП-ДБ.
Според анализа на НМД за пръв път в програмите на политическите партии се говори за детското психично здраве и превенция на зависимостите. За ПП-ДБ пътят е през съвместни програми с училището, за ГЕРБ-СДС – през дигитална технология за превенция на зависимости, за ДПС-НН – национални кампании.
Въпреки амбициозните заявки за генетични изследвания и безплатни лекарства обаче, програмите за 2026 г. не изясняват как ще бъдат набавени липсващи кадри в педиатрията.
„Обещанието за „педиатър за всяко дете“ (ПП-ДБ) или „медицинско лице във всяко училище“ (ДПС-НН) е трудно изпълнимо без радикална реформа в специализациите и заплащането на медицинските сестри, където в момента има системен дефицит.“
Липсата на места в яслите и градините остава основна точка на напрежение, като партиите се разделят между подход на държавни инвестиции и подход, включващ публично-частно партньорство, пишат в своя доклад от Национална мрежа за децата.
ПП-ДБ и ГЕРБ-СДС включват в програмите си строителство на нови детски заведения до пълно решаване на проблема с достъпа в големите градове. Програмата на ПП-ДБ изрично настоява за продължаване на финансовите компенсации за родителите на неприети деца и подкрепа на детски кооперативи и корпоративни детски центрове, докато ГЕРБ-СДС се фокусират върху модернизация на съществуващите дворове и кабинети.
Програмата на ДПС-НН залага безплатни ясли и градини или равностойни ваучери или компенсации като преходна мярка. „Прогресивна България“ предлага квалификация на учителите за „съвременни иновативни методи“.
Остава нерешен обаче въпросът за статута на яслите. В България те все още са по-скоро „здравни“ заведения (към МЗ), отколкото „образователни“ (към МОН).
ПП-ДБ и ПБ правят опит за интегриране на услугите, определен от НМД като „плах“, но липсва смела политическа заявка за цялостно прехвърляне на яслите към образователната система. Проблемът с големите групи деца се адресира само с обещания за намаляване на съотношението дете – възрастен, но няма ясен график кога и как ще бъде постигнато това.
Редом със здравеопазването, образованието е другото звено, което има нужда не просто от подкрепа, а и от различен подход. Къде обаче е мястото му в партийните програми? Различните политически сили предлагат концептуално различен подход в обучението, анализират от НМД.
Въпреки че акцентират върху необходимостта зазубрянето да бъде заменено с развитие на умения, ГЕРБ-СДС вижда решението във въвеждане на нови, „олекотени“ учебни програми, а ПП-ДБ – в дефиниране на качество на образованието и оценка на училищата спрямо напредъка на децата. „Прогресивна България“ се съсредоточава върху функционалната грамотност и критичното мислене, без яснота обаче как ще бъдат постигнати те.
БСП говори единствено за финансови параметри – увеличаване на дела от БВП за образование и ограничаване на финансирането от държавния бюджет до държавните училища.
ГЕРБ-СДС, ПП-ДБ и ПБ обещават учителските заплати да останат на нива от 125% от средната работна заплата.
Много от мерките в образованието са насочени към „средния“ или „елитния“ ученик, докато подкрепата за децата с езикови бариери или в риск от отпадане остава на ниво „образователни медиатори“.
Справянето с насилието над деца практически отсъства от програмите на политическите партии. Говори се за „агресия“, решението за която според „Прогресивна България“ е спорта. ДПС-НН предлага сурови наказания в Наказателния кодекс за блудство, но в програмата изцяло липсват мерки за предотвратяване на насилие над деца, включително сексуално насилие.
В програмите на всички политически партии липсва темата за системата на закрила на детето. Нито една политическа партия не адресира факта, че работещите на първа линия с деца в риск и деца, жертви на насилие в отделите „Закрила на детето“, са свръхнатоварени, с ниска квалификация, а повече от половината от тях нямат образование в областта на социалната подкрепа, психология, право или други.
По отношение на безопасността на децата онлайн ПБ, ПП-ДБ, ГЕРБ-СДС предлагат развитие на дигитална грамотност. ДПС-НН – наказания за сексуална принуда в киберпространството, ПП-ДБ – финансиране за дейностите за безопасен интернет.
Още не сме свършили, скрол надолу
Всички разглеждани програми акцентират върху подкрепа на семействата с деца, но не е ясно каква е връзката между отделните мерки и кой ще я прилага.
В програмата на ПП-ДБ е налице практически политика в подкрепа на младежта, но тя е изцяло под темата за спорта.
От програмите на политическите партии липсват децата в конфликт със закона и децата със зависимости. Единственото изключение е програмата на ПП-ДБ, която предвижда реформа на системата на детско правосъдие, насочено към превенция, осигуряване на ефективна защита и хуманни корективни мерки.
Останалите партии или напълно игнорират децата в конфликт със закона, или ги разглеждат през призмата на Наказателния кодекс, като например предложенията на ДПС-НН за по-тежки наказания за блудство, които засягат и непълнолетни.
Насърчаването на детското участие не е част от нито една предизборна програма. Децата са разглеждани по-скоро като обекти на ограмотяване и бъдещи, а не настоящи граждани.
„Голямата политическа сцена все още остава затворена за гласа на 17-те процента от населението, които не са гласоподаватели, но са най-силно засегнати от решенията на Народното събрание“, обобщават от Национална мрежа за децата.
Майката е голяма работа – тя е притегателният център за семейството, ядрото и същността. Тя е жената, която може всичко и в същото време не е свръхчовек. Тя търпи, но е и непримирима. Способна е, но има и лимит на силите. Без нея сме за никъде, а тя самата понякога не знае къде се намира.
Майката е избрана от природата да износва живота, да го запазва и да го появява с цената на много лична болка и тежест. Тя е избрана и от стилистиката на редица езици като протагонист в клетвите и псувните. И въпреки това образът ѝ е основно свързан със символиката за святост.
Събрахме няколко майки, за да измерим през личните им истории колко мощ носи в себе си тази юнашка жена. Направихме място и за слабостта ѝ, за страховете и тревогите ѝ. Върнахме се и назад през вековете, за да погледнем в очите на нашите прабаби. Но преди да застанем лице в лице със симптомите на една майка, се обръщаме към нейната функция, изобразена в числа.
Средната възраст, на която българката става майка за първи път, според данни на НСИ от 2024 година, е 27,6 години. А средната възраст на всички майки (при всички раждания, а не само за първите раждания) е 29,1 години.
За 2024 г. НСИ посочва общо 53 428 живородени деца в страната.
На 1000 души се падат по 14,6 починали жени през 2024-а. При децата този коефициент за смъртност е 4,5 деца на 1000 живородени. За сравнение – на 1000 души население в Европейския съюз се падат по около 10,8 починали според последните налични данни на Евростат от 2023 г., публикувани през 2024 г. При децата коефициентът на детска смъртност в Европейския съюз е около 3,3 починали деца на 1000 живородени.
Средното население на България според последните данни на НСИ от 2024-а е 6 441 421. От тях мъжете са 3 096 419, а жените – 3 345 002.
Числата вършат работа за цифровото измерение, но не достигат до същността на човека, нито предлагат щрихи на облика му. За да се въвлечем заедно в душевността на българската майка, влизаме в машината на времето с проф. Маргарита Карамихова, етнолог и бивш преподавател във Великотърновския университет. Проф. Карамихова е един от любимите ни събеседници, когато имаме нужда от проучена и потвърдена информация за прародителите ни. Може да си припомните един от разговорите ни с нея:
Още на стартовата линия към ретроспективния образ проф. Карамихова дава заявка, че не можем да обобщим майката с едно лице. Набелязаваме обаче модели:
„Тенденциите са на една свръхчувствителност към потребностите на детето. Защото сега е възможно да родиш и да отгледаш, да ожениш всичките си деца живи и здрави. Нещо, което е било много рядко и изключителен късмет – било е чудо във времената, които изследвам (б. а. времето до края на 19. век).“
Момичето е възпитавано, че трябва да стане майка. Смъртността и на децата, и на родилките е била изключително висока, затова пред момичетата не е стоял изборът „или, или“. Работата ѝ е била да копае на нивата, да гледа добитъка, да жъне, да консервира, да готви…
„И да бъдеш майка в този смисъл не влиза в противоречие с професията. Не става въпрос да си завършиш висшето образование и чак тогава да мислиш: „Абе, дали мога да раждам вече? Няма ли да ми попречи, ако сега тръгна да правя кариера и дали ще се справя с кариерата и с майчинството?“ Тези въпроси въобще не са стоели пред жените“, обяснява проф. Карамихова.
И ако днес се лутаме в несигурност дали сме добри майки, или не, родителското мерене преди няколко века е било насочено по-скоро върху това дали децата ти ще оцелеят, дали ще знаеш как да ги предпазиш от болести.
Смисълът на традиционното християнско възпитание, добавя Маргарита, е свързан с непрекъснатия страх от Бога – че ако сбъркаш нещо, ще те накажат.
„Наказанието е било най-бързият, най-ефикасният метод за възпитаване на децата. Тази идея за наказанието, за вината, за постоянния страх, постоянното чувство, че нещо не е направено както трябва, са съпътствали живота на нашите прадеди, независимо дали са били деца, или възрастни хора. Шамарът не е бил изживяван като някакъв проблем. Бил е най-бързата, най-достъпна, най-лесна комуникация, която показва неодобрение.“
Според професорката днешната майка се стреми да бъде разбираща, но в същото време е твърде грижовна: „Детето няма право на собствения метод – на опита и грешката, а това невинаги е добра услуга за него. Вероятно на много от вашите читателки им е омръзнало да слушат как моята генерация порасна с ключове на врата и как си се гледахме самички. Тогава нямаше закон, който да забранява малките деца да бъдат сами вкъщи. И аз имам един много ясен спомен. Била съм на 5 години, бях болна и трябваше да пия лекарство, но мама трябваше да отиде на работа. Нави ми часовника, сложи го до мен, заедно с чай, храна и лекарството и ми каза: „Като звънне часовника – пиеш лекарството.“
Информирана и мултифункционална – така вижда майката днес Мила Атанасова. Тя е психолог и консултира специалисти по „Човешки ресурси“, а в момента е в майчинство и има две деца. Според Мила достъпът до информация в настоящето, какъвто поколенията преди нас не са имали, понякога ни помага, друг път ни пречи.
Мила Атанасова
„Сега майката не е само майка, не е само домакиня. Ние носим много шапки в ролята си на жени и често трябва да ги сменяме. Жените използват опита, който получават в родителстването и в кариерата си. Работя с жени на мениджърски позиции и чувам от тях, че са се научили да поставят граници с децата си и това сега им помага в работния живот. Или виждам как жената сменя тези шапки и това ми се струва специфично за нашето поколение родители.“
Мила уточнява, че границите са необходимост, само че предишни поколения родители са допускали твърде строги методи. Според нея нашите майки и бащи не са се замисляли толкова и са следвали традиции, докато в настоящето търсим подходящ родителски подход.
„Ако някога родителите са организирали живота си около материалното оцеляване на децата си, сега имаме лукса да мислим за тяхното цялостно благополучие.“
Опитът на Мила като психолог показва, че след като стане майка, жената не става изневиделица друг човек – напротив, нещата, които са били трудни преди, си остават трудни и сега. „Даже може да станат по-трудни. Ако да кажем, си била тревожна, преди да станеш майка, изведнъж се откриват сто нови неща, за които да можеш да се притесняваш. Може би затова не сме подготвени – защото всъщност оставаме същите“, обобщава Мила.
Според нея много жени гледат с романтична фантазия към майчинството и с очакване, че детето ще ги направи по-търпеливи и любящи. Реалността, пълна с недоспиване, умора и стрес обаче, отключва проблемните аспекти от личността ни и ги извежда на преден план. Заедно с това се задействат и автоматичните ни механизми за справяне, които сме придобили в рожденото си семейство.
„И ако не си подготвен за този преход и за стреса, който може да донесе майчинството, може да ти дойде много. „Къде остана тук магическото време, гушкането с бебенцето, което си представях?“
В същото време майчинството е възможност да научиш много нови уроци, изправяйки се пред трудности, добавя психоложката. Жената добива мотивация, за да преодолее трудностите, защото децата са най-добрият мотиватор и учител на търпение.
В някои семейства майчината фигура по една или друга причина обаче липсва. Въпреки това, казва Мила Атанасова, детето вероятно има възможност да развие привързаност към друг възрастен, който го отглежда. В този случай то може да израсне като адаптиран и пълноценен човек.
Ако обаче е формирана привързаност с майката и по някаква причина тази майка изведнъж изчезва (напускане, изоставяне, болест, смърт), уточнява, че подобен сценарий би породил травматизъм у детето.
„Майчинската фигура или фигурата на грижещ се човек е много важна за съзряването, за развитието на един човек и когато се наруши, това поражда проблеми“, обобщава психоложката.
Още не сме свършили, скрол надолу
Павлина Петрова е майка, но вече и баба. Тя вижда майчинството като „комплексна функция“, защото е свързано със силна любов, грижа, отговорност, готовност да се поставиш на заден план и способност да прощаваш, включително на себе си. Но не с идеята да си жертва, а през осъзнатия избор да подредиш приоритетите си. Което, добавя Павлина, предполага невинаги да постъпваш, както на теб ти е лесно, а така, както би било добре за детето.
Павлина Петрова
„Повечето хора, преди да станем родители, си представяме образа на родителя съвършен. Един човек, който може всичко, прави всичко, прави го както трябва. И после разбираме, че сме хора и че е човешко да се греши.“
Едно от децата на Павлина е с увреждания и според нея е оцеляло, благодарение на нейната майка, която е лекар. Бабата на детето разпознава проблема още в родилния дом.
В медицински аспект семейството получава помощ именно заради професията на бабата, но в същото време се сблъсква с дългия и труден път на бюрокрацията, с липса на координация между институциите и с образователна система, която не е подготвена да работи с деца със специални потребности, а Павлина я определя и като враждебна.
Тя ни разказва за тежко увредено дете в специално училище, където учебният материал не е адаптиран, а родителите реално вършат работата вместо системата, за да може детето да „добута“ до следващ клас.
От опита си Павлина знае, че всяко дете има индивидуални нужди, но системата поставя всички „под един знаменател“. Липсва емпатия, насочване, реална подкрепа за семействата още от момента на поставяне на диагнозата.
„Родителите на деца с увреждания са оставени да се справят сами в голяма част от случаите, в които всъщност имат сериозна нужда от подкрепа.“
Въпреки трудностите Павлина вярва, че изход има. Решението вижда в търсенето на възможности и взаимна подкрепа, а не в изолацията.
Изход и подкрепа намира и следващата героиня. Част от историята си Габриела Махлелиева вече разказа в конкурса ни „Майко мила, бременна съм!“. И двете ѝ бременности са изключително тежки.
Габриела Махлелиева
При първата всичко изглежда нормално до шестия месец, когато започват силни контракции и се стига до хоспитализация. В началото на осмия месец ражда по спешност със секцио заради влошени тонове на бебето. Детето се е с тегло 1900 г, с инфекция и прекарва около месец в неонатология, но в крайна сметка се възстановява напълно. Днес е на 5 години.
След спонтанен аборт и открита тромбофилия следва нова много рискова бременност – с кървене, постоянни контракции, почти липсваща околоплодна вода и силен стрес. Тази бременност Габриела описва като кошмарна. В 35-ата седмица тя ражда отново със секцио. Оказва се, че маточната стена е била опасно изтънена. Второто дете е с тегло 2200 г и остава около две седмици и половина в неонатология. То също се възстановява успешно и днес е на 8 месеца.
И в двата случая за майката най-болезненото е изписването от болницата без бебе в ръцете. Първия път Габриела преживява тежко емоционално и физическо сриване, включително операция. Втория път успява да бъде по-силна – заради по-голямото си дете и заради подкрепата на съпруга си.
За нея майчинството е постоянство, присъствие и сила. Дори в случаите, когато те е страх.
„Всекидневно си задавам въпроса, както предполагам всяка майка – достатъчно ли правя, достатъчно добра майка ли съм, достатъчно внимание ли обръщам и на двете деца, достатъчно адекватно ли се грижа за тях. Защото има моменти, в които наистина се чувствам все едно всеки момент ще полудея. Но може би фактът, че съпругът ми е толкова подкрепящ… Без него нямаше да успея да се събера.“
Тя обобщава:
„Това, което прави една жена майка, е да бъде до децата си и да ги подкрепя.“
Да си майка за Петя Георгиева-Натова означава да си поел съзнателната отговорност да се грижиш за някого и този някой да зависи от теб. При Петя положението е „пълна лудница“, но в същото време е добре организирана система, в която планирането спестява нерви и енергия. Причините за блажения хаос са на 9, 6 и на 1 година.
Петя Георгиева-Натова. Снимка: Кирил Станоев
Да си майка на три деца Петя сравнява с „наистина тежка работа“ – енергоемка и времеемка. „Но в 90% от времето си напълно изтощен и изтормозен, а в останалите 10% изпитваш такова удовлетворение, че всичко негативно се нулира и остава само хубавото“, добавя тя. И ни припомня, че професията майка е единствената, която не можеш да напуснеш, макар че някои от нас многократно са заплашвали да си подадат оставката.
Освен от личния си опит, Петя Георгиева-Натова черпи родителска информация и подкрепа и от Майко Мила. Раждането на първото ѝ дете съвпада с появата на медиата ни (няма да ви лъжем, мед ни покапа). Като майка на три деца тя разбира, че освен как да сменя памперси, как да кърми, какво да прави, ако детето погълне малко дезинфектант и куп сходни дилеми, ще се налага предварително да мисли маршрути при излизане от вкъщи, защото:
„Ако излизаш с повече от едно дете и е за повече от час, трябва абсолютно винаги да си подготвен. Трябва да имаш и провизии. Трябва да носиш вода. Но ако пият много вода, означава, че трябва да имаш тоалетна наблизо. Задължително трябва да има нещо малко за ядене и трябва да се избегнат точките, които предизвикват някакви състояния.“
Във всекидневие, което се нуждае от специално менажиране, Петя получава пълната подкрепа и на съпруга си, с когото наравно споделят ангажиментите към децата.
Още не сме свършили, скрол надолу
В следващата история влизаме в дома на Лилия Бабулкова и Дарина Коилова, които също съвсем наравно и в подкрепа отглеждат детето си. Те обаче нямат статут на семейство в България, въпреки че са сключили брак във Великобритания през 2016 г. Биологичната майка е Лили и въпреки че са заедно в дългия процес с репродуктивни процедури, емоции, планове за дете и отглеждането му, Дари не е вписана в акта за раждане или в други документи.
Признава, че не се притеснява толкова от възприятията на околните, колкото от институционални казуси. Например ако Лили отсъства, а детето е в болница или в други специални ситуации, Дари няма как документално да се идентифицира като родител. Онова, което според нея прави една жена майка, не опира задължително до биологията, а до нуждата да се грижиш за някого.
Лили (ляво) и Дари (дясно)
Двете с Лили все още не са решили как ще учат детето да ги нарича, тъй като дъщеря им е все още на 9 месеца.
„Но мисля, че сме се насочили в посока на: мама Лили и мама Дари или нещо подобно. Но със сигурност и двете сме ѝ майки, и двете ще търсим такова обръщение от нея. Ясно е, че с времето сигурно ще започне да ни казва брат“, шегува се Дари.
Онова, което Лили частично би възприела от родителския модел на предишното поколение майки, е грижата. Но прави уточнение: „В живота си получаваме много грижа от всички членове на семейството си, особено от майките си. И това е прекрасно. Но от друга страна имаме и пример за толкова отдадена грижа, че се стига до тревожност.“
Лили е съгласна, че специфичният модел на тревожно майчинство и превръщането на майката в мъченица няма място в тяхното родителстване:
„Вярваме, че детето е приоритет и е редно да е приоритет, защото то не е избрало да го има. Ние сме избрали и носим огромна отговорност за това свое решение, но със сигурност, за едно дете би било добре да види майка, която цени себе си, която показва грижа към себе си, а не само към останалите. Бихме искали да предадем нататък и идеята за семейството като ценност. И да запазим това нещо от нашите родители, за да продължи напред и към нашето дете.“
В крайна сметка, майката е всичко. И това включва освен качества на ръба на свръхчовешкото, така и нечовешки много грешки, защото… и майката е човек. Въпреки че е особена порода – емоционална, грижовна, викаща, утихваща, смела, страхлива, подкрепяща, има и своите състояния на безпомощност.
Затова, ако видите някъде майка с едно, две, три и повече деца – едното легнало на земята, другото дърпащо я, защото му се пишка, третото с още по-голяма нужда, а четвъртото, ревящо, защото се е ударило на площадката (а може и едно и също дете да прави всички тези неща едновременно), пощадете я! Погледнете я без осъждане, прегърнете я в мисълта си и ѝ се възхитете, защото тази жена е направила 5 милиона неща, за които вие дори не подозирате, за да са малките чудеса около нея живи. Защото майката юнашка появява живота, а после прави всичко възможно да го съхрани. Понякога с цената на своя собствен.
Какво ще правите с децата през лятото, когато не са на училище? Възможностите за курсове и летни лагери не са малко, но има един вариант, който съчетава почивка за вас, за тях, здравословно хранене, море и нови приятелства. Запишете и тях, че и себе си на специално училище за здраве.
Инициативата, която има дълга история – още от 2012 година – е организирана от Българското сдружение за проучване на затлъстяването и съпътстващите го заболявания.
28 юни – 5 юли 2026 г.
К.к. „Албена“, хотел „Малибу“ 4*
За деца от 6 до 12 години, за родители и учители
Целта на училището е освен всички да релаксират край морето, и да се запознаят с принципите на здравословния начин на живот – балансирано хранене, съчетано с физическа активност и пълноценен сън. Децата ще се научат сами да избират, предпочитат и приготвят здравословни и вкусни храни. Те ще се запознаят и с промените в тялото си. И понеже всичко това ще е съчетано със забавления, усвояването му става с лекота.
Ако желаете да се включите, е необходимо да се регистрирайте на: schoolhealthbg@gmail.com и да платите 50% от сумата като капаро. А цените са:
Хотел Малибу 4*
1 възрастен + 1 дете (6-12 г.) – 1014 евро
1 възрастен + 2 деца (6-12 г.) – 1084 евро
2 възрастни + 1 дете (6-12 г.) – 1371 евро
2 възрастни + 2 деца (6-12 г.) – 1441 евро
*Цената включва 7 нощувки, пълен пансион, лекции, кулинарни работилници и спортни занимания, игри.
Превод на капарото до: Централна кооперативна банка
IBAN: BG03 CECB 9790 14G5 1174 00
Титуляр: Българско сдружение за проучване на затлъстяването съпътстващите го заболявания (БСПЗСЗ)
При попълване на платежното, е нужно да напишете имената на родителя/ родителите и на детето/ децата!
Още не сме свършили, скрол надолу
В училището децата ви ще се срещнат не просто със случайни хора, а с водещи български специалисти в областта на детското здраве, развитие и образование.
За 6 дни те ще преминат обучение, заедно с родителите и учителите си за принципите на здравословния начин на живот. Предстои да разберат какво е балансирано хранене, съчетано с физическа активност и сън.
Ще се включат и в кулинарни работилници, както и в игри, свързани с балансираното хранене. Така могат да се научат сами да приготвят здравословни храни и да правят правилния избор за храните.
Деца, родители и учители ще консумират сутрин, обед и вечер здравословна храна, съобразена спрямо възрастта и националните препоръки за хранене. Денят ще започва с движение и спорт – сутрешна гимнастика на плажа, плуване в морето и басейна, както и приятни разходки. През деня са подготвени и други спортни игри и занимания.
За втора поредна година организаторите си партнират с онлайн платформата „Книговище“. Акцент тази година е и обогатяване познанията на децата и родителите за човешкото тяло и биологичните промените, които се случват по време на юношеството.
И на всичкото отгоре ще има време и за плаж! Как се изпуска такава възможност!?
Цялата програма вижте тук.
За сигурността на децата в интернет сме говорили неведнъж в Майко Мила, имаме специална рубрика и продължаваме да търсим отговори и решения. Разговорът по темата продължава и от други експерти. Форумът Tech Park Talks: Отвъд екрана: Как да защитим детството в дигиталния свят ще се проведе на 20 февруари в Зала „Джон Атанасов“ на Sofia Tech Park.
По време на публичния разговор ще се засегнат въпроси като:
Участниците и говорителите ще търсят отговори как дигиталните технологии влияят на развитието, ученето и благосъстоянието на децата. Идеята е да се стимулира ангажираността на общността и да се очертаят практически стъпки за по-здравословно и безопасно детство.
Още не сме свършили, скрол надолу
Специални гости ще бъдат Дейзи Грийнуел и Джо Райри, основатели на базираното във Великобритания глобално движение „Детство без смартфони“, които ще споделят своя опит. Те ще разкажат и за реакцията на родители и училища, ще дадат практически насоки за изграждането на подкрепящи общности.
Във форума ще участват и представители на научната, образователната, технологичната и обществената сфера, сред които писателката Катя Антонова, Любов Костова от фондация „Красива наука“, инфлуенсърката Изабел Овчарова и други. Водещ на събитието ще бъде журналистът Светослав Иванов.
Събитието е безплатно, но е необходима предварителна регистрация.
Малко преди коледната ваканция, която вече всички забравихме заради новините, които ни обливат, депутатите приеха на второ четене промени в Семейния кодекс. Въпреки че реформите би следвало да са за доброто на децата, родители, активисти и правозащитници заеха полюсни позиции.
Измененията предвиждат възможност за прилагане на т. нар. споделено родителство, включително в случаите, в които родителите не са постигнали споразумение за такова. Съдът ще е този, който може да го постанови. Досега действащият Семеен кодекс изключваше възможността за споделено родителство, ако родителите не са се разбрали предварително.
В промените е добавено още, че
„режимът на лични отношения между родителите и децата включва период или дни, в които родителят може да вижда и взема децата – през училищните ваканции, официалните празници и личните празници на детето и на родителя, както и по друго време, включително неприсъствено чрез телефонни разговори, писма, електронни съобщения и други подходящи средства за комуникация.“
Друг важен момент е, че родителят, при когото живее детето, трябва да съдейства на другия родител и да му предоставя информация.
От първоначалните предложения за промяна в Семейния кодекс отпаднаха исканията за мерки срещу „родителското отчуждаване“. В предложенията, които не бяха приети, се искаше право на преразглеждане и промяна в родителските права при „системно възпрепятстване на определените лични отношения от родителя, на когото са предоставени родителските права“.
Практиката в европейските страни приоритизира интереса на детето. Идеята е и след раздялата родителите да упражняват съвместна родителска отговорност, която обаче съдът може да промени при нужда. Ако родителите не могат да постигнат съгласие, се ползват услугите на семейни медиатори. И в случай че и след консултациите с тях няма решение, се намесва съдът.
Промените в Семейния кодекс у нас, от една страна, следват европейската тенденция за взаимна отговорност към детето и след раздялата на неговите родители, дори и в случаите когато те не могат да се разберат.
Някои европейски страни работят за засилване на защитата на децата заради убийства с цел отмъщение към другия родител (комплексът на Медея не е нещо ново и не се отнася само за жени). В Испания например по данни на Министерството на равенството (Ministerio de Igualdad) между 2013-та и юни 2025 г. 65 непълнолетни са загубили живота си по причини, свързани с т. нар. violencia vicaria (косвено насилие). Това е форма на насилие, при която агресорът се стреми да причини максимална вреда на партньора си чрез страданието или убийството на децата му. При посочените 9 случая за Испания през 2024 г. седем от децата са убити от собствените си бащи, а другите две – от партньорите на майките им, уточнява EFEminista – обществено-политически онлайн журнал на испанската информационна агенция EFE.
През септември 2025 г. испанското правителство предлага закон, който разграничава косвеното убийство (на дете или животно) като отделно престъпление, съобщава Reuters.
Ще успява ли обаче Темида в български контекст да припознава истината, за да бъдат децата отгледани в максимална сигурност? И ще издържи ли съдебната ни система на евентуален натиск в полза на интереси, различни от тези на децата?
Ако споделеното родителство би следвало да е най-висшата форма на разбирателство и баланс, то от двете страни на предложените промени в законодателството, досущ като разделени възрастни с „непреодолими различия“, застават защитници и противници на идеята. Събрахме доводите им „за“ и „против“, а към твърденията включваме няколко истории на семейства.
И докато в двата края на залата адвокати, психолози и неправителствени организации спорят, между тях, в центъра на юридическото поле, е есенцията на реалността. Там е сърцето на всяка история. Там има отчаяние от несправедливостта, бързо крачеща агресия, очакване за разплата. А от върха на този хаотичен куп от емоции и крясъци, в които възрастните не могат да се разберат, гледат децата.
По данни на НСИ в България през 2024 г. са се родили 53 428 деца.
През 2024 г. според статистиката на НСИ е имало 8650 развода. 20 643 са всички сключени бракове за страната през същата година.
Общият брой на гражданските дела, постъпили през 2024 г. в районните съдилища в страната, е 56 932, сочат данни на Висшия съдебен съвет. В това число влизат и семейните дела, като една част от тях са именно за определяне на попечителство. Публична информация за точния им брой обаче липсва.
Когато партньорите имат сключен брак, попечителството върви „в пакет“ с развода. При липса на брак делото за попечителство е самостоятелно и насочено към интересите на детето – кой родител ще го гледа, с кого ще живее и какви права има, без да се разглеждат въпросите за брака или имотни спорове.
Противници на промените в Семейния кодекс смятат, че реформите ще допуснат споделено отглеждане на децата, дори когато причината за разрив в отношенията на родителите е насилие.
Домашното насилие в България е като семейна реликва, която поколенията си предават с внимание и усърдност. Статистиката на загиналите от домашно насилие ни навежда на въпроса кого пази законът. Жертвата или насилника?
Според данни на Националния статистически институт от проучване, проведено в периода ноември 2021 – февруари 2022 г., относителният дял на жените, преживели насилие от интимен партньор, е 20,5%. В изследването са включени жени на възраст от 18 до 74 години. Делът на психическото насилие е най-голям – 19,4%, като според жертвите и адвокатите, с които се свързахме, то е и най-трудно доказуемо в съда. 7,1% е делът на физическото насилие, като тук са включени и заплахите за физическо посегателство.
Още не сме свършили, скрол надолу
Неправителствени организации слагаха червени удивителни пред предложенията за изменение на Семейния кодекс именно поради съображения, свързани с домашното насилие.
„Деца и жени, преживели насилие, ще бъдат принудени да поддържат продължителен контакт с насилника“, предупреждаваха от инициативата „За разумното прилагане на споделеното родителство“.
Адвокатът по семейно право Йорданка Бекирска, която е и президент на комисията по семейно право към Федерацията на европейските адвокати, е сред водещите юристи, подкрепящи прилагането на споделеното родителство. Бекирска участва в публични дискусии и инициативи по темата. В разговора ни с нея тя уточни, че прилагането на Закона за защита от домашното насилие е с приоритет, независимо какви са родителските отношения. Този закон и Наказателният кодекс се прилагат спрямо човека от семейството, който е обект на насилие, независимо от неговия пол и дали става дума за майка, баща, дете, баба, дядо.
„Ако има данни, че един родител е насилник, се депозира молба за защита от домашно насилие и независимо кой упражнява правата по отношение на детето, има по-силна мярка – мярката за защита на детето от домашно насилие. В такъв случай родителят бива ограничен от възможността да вижда детето си и да има нещо общо с него. Или го вижда в контролирана среда – при психолози и по време на супервизирани срещи, ако изобщо има допуснати такива.“
Бекирска добавя, че в случаите, когато дете живее в риск, се намесват социални работници, психолози и всякакви експерти, които да съдействат родителят да се промени. В случай че се наложат ограничителни мерки по Закона за защита от домашното насилие, в срок до 18 месеца на родителя не се позволява да се чува с детето или да се вижда с него. След изтичането на срока може да се определи ново ограничение в зависимост от промяната и поведението на родителя. Бекирска е категорична, че:
„Защитата на живота и неприкосновеността на детето е с приоритет.“
Законът за защита от домашното насилие се явява специален, съгласна е и адвокат Адела Качаунова, съпредседател на Българския хелзинкски комитет (БХК). Качаунова ръководи правната програма на БХК, включително стратегическо правно застъпничество и дела, свързани с човешките права пред български и европейски съдилища.
„Когато има мярка за защита, тя ще се приложи, независимо дали има споделено родителство. Съдът би трябвало да преценява този конфликт и да не изисква споделено родителство, когато има подобна мярка за защита.“
Адвокат Качаунова добавя, че обикновено насилието е спрямо другия родител и децата са косвена жертва.
„Децата, за съжаление, се използват за разменна монета в разрешаването на родителски конфликти и в наказването на другата страна, когато единият е недоволен от раздялата“, казва още тя. По думите ѝ не е задължително да става дума за родител насилник, макар че „психическото насилие също трябва да се възприема за насилие“.
Клиничният психолог Анелия Горгорова от гражданското обединение „Разумно споделено родителство“ и организатор на протестите „Против лобистките промени в Семейния кодекс“ споделя мнението си, че няма пряка връзка между Закона за защита от домашното насилие и Семейния кодекс, защото това, което е записано на хартия, не отговаря на практиката.
„И аз го виждам в съдебните решения. Виждам го в препоръките на социалните. Виждам го и в експертизи, които трябва да регистрират има ли негативно влияние, какви са взаимоотношенията и т. н. Така че практиката е доста негативна и в случай дори на сериозно насилие, то не се взима под внимание.“
Това ни дава повод да ви припомним и наш разговор с Десислава Петкова, социален работник във Фондация „За Нашите Деца“, в който тя каза, че е свидетел как за дете в риск е подаден сигнал до органа по закрила, но оттам връщат отговор:
„Видяхме, всичко е наред“.
Анелия Горгорова допълва, че при прилагането на Закона за домашното насилие не се влиза в дълбочина. По думите ѝ част от подалите оплакване жени, включително при сериозни случаи на насилие, не получават защита. „А когато говорим за психическо насилие, за финансово…? Представете си как това нещо се доказва в съда!“
Клиничният психолог знае, че тежките семейни казуси изискват разглеждане от хора с опит, защото въпросните казуси може да звучат заблуждаващо. Според нея обаче нужният тип компетентност липсва при специалистите, които се занимават с подобни казуси, включително липсва при съдиите. Горгорова твърди, че някои от тях разпределят контакта с другия родител механично.
Проблем не вижда съдът и в казуса на майка, с която се свързахме и която по нейно желание оставяме анонимна. Ще я наричаме Ива. Нейният бивш партньор е упражнявал и физическо, и психическо насилие над нея и децата им. По думите на Ива той е осъден за домашно насилие над децата и има мярка за въздържане заради насилие, но въпреки това е получил родителски права. Според Ива една от слабостите на системата е, че е трудно да отсее кой е жертвата и кой е насилникът:
„Съдиите нямат лакмус, с който да отсеят фалшивото домашно насилие от реалното. Защитата на жертвите на домашно насилие остава в сянка. Много е трудно да се докаже насилие. Много е трудно съдиите да възложат някаква адекватна мярка и е трудно и да се спазва.“
След раждането на двете им деца партньорът ѝ, по нейни думи, започва да се държи агресивно, упражнява психически тормоз и я поставя в икономическа зависимост. Ива решава да прекрати 12-годишната връзка и да напусне общото им жилище.
Когато приключват отношения си, все още важат предишните условия в Семейния кодекс с възможност за споделено родителство само при споразумение. Ива отказва да подпише такова, след което бившият ѝ мъж завежда лавина от дела срещу нея. Условието да прекрати делата е тя да се съгласи на споразумение за споделено родителство.
Как се прилагат закони и какви промени се прокарват според опита на Ива е и въпрос на влияние и пари. Тя остава с впечатлението, че Семейният кодекс е променен от група хора с влиятелни адвокати и с цел да се обслужат законово личните им семейни казуси.
Ива твърди, че съществува схема, в която се търсят съдии, склонни да постановят споделено попечителство по делата, които разглеждат.
Адвокат Адела Качаунова пък говори за „пазаруване на съдебни състави“. Тя казва, че когато делото бъде разпределено на състав, за който предварително е известно, че по-скоро уважава исковете на едната страна, молбата се изтегля и се внася на следващия ден отново. Така молбата се разпределя на друг съдебен състав и според Качаунова това е практика в Софийския районен съд.
По нейни наблюдения от схемата се възползват най-вече бащи, които са част от формални и неформални организации. Целта е да попаднат на съдебен състав, който е по-благосклонен към тяхното виждане.
„Самото съществуване на такива съдебни състави, за които предварително е известно, че са по-благосклонни към едната или към другата страна, е проблематично, но това не се разисква в юридическата общност достатъчно, така че да бъде преодоляно.“
Качаунова коментира още, че тази разнопосочна съдебна практика не следва непременно онова, което е в най-добър интерес за детето.
За клопката на системата разказва и Силвия Филева, която подкрепя прилагането на споделеното родителство. Нейната история вече сме публикували в Майко Мила. Тогава тя пожела да остане анонимна, защото все още между нея и бащата на децата се водеха дела. Борбата с партньора ѝ при кого да живеят децата започва, докато синовете им са на 6 години и на 8 години. Днес единият вече е пълнолетен, а другият е на 16.
Силвия разказва, че след дългогодишна връзка, започнала с грижовност, продължила със съвместен живот в Англия, с мъжа ѝ се разделят и децата остават при нея. Бащата изчезва безследно за два месеца, след това се появява, а две години след приключването на отношенията, Силвия завежда дело с желанието да се определи някакъв режим, в който да се включва и бившият ѝ мъж. След делото бащата започва да вижда децата веднъж или два пъти месечно, но по думите на Силвия понякога пропуска срещите. Тогава тя, децата и бившият ѝ партньор все още са в Англия.
Следват редица перипетии и здравословни проблем за Силвия. Налага се да бъде оперирана и бащата поема децата изцяло, докато тя се възстанови. Когато операцията минава, Силвия установява, че бащата се е върнал в България заедно с децата без нейното съгласие.
„Въпреки че не съм спирала да търся децата и да бъда в контакт с тях, беше заведено дело срещу мен за промяна на родителските права. Заради операцията на гръбнака и необходимостта да променя професията си се съгласих. Сключихме споразумение, след като доказах, че не съм изоставяла децата си.“
Тя твърди, че докато са при баща си, децата им са настройвани срещу нея. Пряко и косвено влияние Силвия вижда от майката на бившия си партньор, която е била социален работник. Именно чрез връзки в средите бабата е успяла да издейства протекция за сина си. Така за Силвия става все по-сложно да вижда децата си. Днес, години по-късно, комуникацията с момчетата е все така непълноценна.
„Срещите са много трудни. За да избегна това напрежение, ходя по-рядко да ги виждам. Старая се поне два-три пъти в годината. Но срещите са много напрегнати. Седим на улицата пред къщата, бабата е постоянно там. На мен ми е забранено да вляза вътре във входа на къщата, а там е звънецът. Няма дори как да звънна, когато пристигна. Трябва да им се обадя по телефона. Просто е някаква абсолютно нелепа ситуация.“
Според Силвия децата са обсебени от баба им, в което според нея, от една страна, няма нищо лошо, но проблемът е, че
„тази грижа всъщност ги лишава от нещо, което им се полага; нещо, което си е тяхно – майчината грижа.“
Лишение е ключовата дума и в разказа на Владимир Ненов. Преди 4 години и половина той се разделя с партньорката си и въпреки че тя се премества да живее на 300 метра, бащата вижда децата си едва 4 дни месечно. Твърди, че има случаи, в които дори този минимум не се спазва и се налага намесата на полиция или на Отдела за закрила на детето, за да получи достъп до децата си.
„Няма обективна причина да не си виждам децата, защото сме буквално съседи“, отговаря той на въпроса ни как си обяснява саботирането на срещите.
Владимир също казва, че децата са „тежко настройвани“ срещу него.
Той е един от активистите по въпросите за споделеното родителство и координира всички събития по темата в Пловдив. Необходимостта от споделено родителство вижда, защото според прилагания до промените Семеен кодекс, ако двамата родители не постигнат съгласие, съдът е длъжен да предпочете единия от тях и „това ги вкарва във война“.
„Хората, като се разделят, не се разделят, защото са най-щастливи. Те се разделят, защото има проблеми, особено когато пък има и дете. Решението да се разделите и всеки да си поема по своя път е много тежко. И въпреки това, щом се случва, значи има някакви непреодолими проблеми. Няма вече доверие един към друг, няма комуникация, няма път напред заедно.“
И ако до този момент, влизайки в съдебната зала, родителите се страхуват, че един от тях може да бъде предпочетен да гледа децата, сега според Владимир, „ако и двамата са годни, имат добър родителски капацитет и желание да полагат грижи за децата, съдът има право да постанови съвместно упражняване на правата. Тоест ти вече влизаш в съда и не се притесняваш дали няма да ти вземат детето. А си съсредоточен върху това да докажеш, че си годен родител.“
Още не сме свършили, скрол надолу
Досега действащият Семеен кодекс според адвокат Йорданка Бекирска е позволявал „окупация на родителските права“ – тоест възможност родителят, с когото живее детето, да взима авторитарно решения. В същото време по думите ѝ законът е позволявал родителските права да се упражняват в интерес на детето от двамата родители ЗАЕДНО и ПООТДЕЛНО (?!).
Бекирска дава примери от практиката си, в които:
Според Бекирска промените в Семейния кодекс ще преустановят тъкмо такива злоупотреби от страна на родителите.
Клиничният психолог Анелия Горгорова обаче вижда в измененията възможност за още повече конфликти, насилие и институционален тормоз:
„Представете си едно малко дете. Как ще бъде отглеждано то, ако родителите му не се разбират и ако единият прави напук на другия? Достатъчно е например родителите да използват различни родителски стилове – дори за режима му на сън. Когато единият родител не е съгласен с нещо, не можем да го принудим да се съгласи. Тоест в момента използваме закона, за да заведем поредното дело, в което да принудим един от родителите [който в в случая има своите основания да не е съгласен на споделено родителство, бел.ред.] да се съгласи с определени неща.“
По думите ѝ дори не става въпрос за по-сериозни решения като обрязването, с което дава пример адвокат Бекирска.
„Говорим за елементарни неща. Например да заведем детето на спорт. Вие знаете ли колко родители го саботират? Въпреки че е полезно детето да ходи на определен спорт или например на курсове по чужд език.“
Според Анелия Горгорова част от адвокатите, които лобират за промяната на законодателството, учат родители как да водят дела, как да саботират бившия си партньор, как да снимат например дома му с цел компрометиране на родителския му капацитет. Споделеното родителство, казва Горгорова, налага задължително осигуряване на контакт с другия родител, независимо какви са последиците за теб – „абсолютизиране, което вече се отрича в много държави.“
Бърза проверка в някои от големите европейски държави показва следното:
Във Великобритания например няма автоматично споделено родителство – съдът решава според „най-добрия интерес на детето“, а родителите могат сами да се договорят. В Германия споделеното родителство е възможно, но настъпва при доброволно деклариране от родителите или след съдебно решение – тоест също не е автоматично. Във Франция къде живее детето например се решава в зависимост от конкретните обстоятелства и преценка на съда или от споразумение. Испания допуска съвместен режим, но той се определя от съд или по споразумение и оценка какъв е интересът на детето.
Адвокат Адела Качаунова нарича промените „опасни“ заради българския контекст. Според нея има неща, които са принципно добри в други системи, но у нас се използват превратно.
„Споделеното родителство е нещо чудесно, но то предполага да има разбирателство между родителите, да има изградени работещи социални системи, които да им съдействат за преодоляване на конфликти. Нашите системи в България не работят качествено и ефективно, за да съдействат на родители в конфликт и за да предпазват децата им.“
Някъде по пътя, насред разказите за и против споделеното родителство, измежду завоите на семейните неразбирателства и нереформираната ни съдебна система, за-доброто-на-децата се е спънало в стена.
Дали ще е заради напазаруван съдия, или гнил социален работник, синовете и дъщерите ни се превръщат не просто в слушатели на ужасни истории. Нашите ужасни истории правят децата главни герои на кофти съдби.
Споделеното родителство звучи като хубавото начало на една осъзната раздяла. Зад ехото от съдийското чукче, насред мъдростта на Темида, без фокус и скрити от кадър, се спотайват истории за възрастни, които дърпат децата си, за да докажат, че са по-добрият родител; за да заявят някак, че „ти на мене децата няма как да ми вземеш“; за да обслужат своето его. Остава да се надяваме съдебната система да се справи с лабилността си и да не си затваря очите за насилието там, където наистина го има.
Накрая ни се ще да ви припомним старозаветната притча (Трета книга на царете, 3:16–28) за двете майки, които спорели пред цар Соломон чие е детето. И когато царят казал да се вземе меч, да се разсече детето на две половини и да се даде по една на всяка, едната жена казала да не го убиват и да го дадат на другата, защото „утробата ѝ я заболяла за сина ѝ“. И така Соломон разбрал коя е истинската майка и разпоредил да ѝ върнат детето.
ВАКСИНИ! Бяхме още на първото А, когато заваляха коментари от различните краища на света. Забелязали сме, че само да регистрирате наличието на тази дума, вече сте наточили мисълта за атака, а пръстите шарят по клавиатурата в забързан спор с друг user във Facebook.
Въпросът с ваксините през зимата рядко е медицински – по-често е комуникационен. Хората искат ясни отговори: „Трябва ли?“, „За кого е важно?“, „Какво печеля?“. Най-откровеният отговор е: зависи от риска и контекста. Но ние се опираме на официални препоръки и данни, защото иначе всеки ще си казва каквото му скимне.
Грипните вируси се променят, затова съставът на ваксините се актуализира редовно. Световната здравна организация публикува препоръки за състава на сезонните ваксини за съответния сезон.
Важно е да знаете, че ваксината няма етикет с надпис „никога няма да се разболееш“. Ваксината обаче намалява риска от тежко протичане и усложнения при много хора.
Насоките за COVID се обновяват периодично и са различни за различните държави. CDC публикува клинични съображения и графици за 2025–2026, базирани на възраст и рисков статус, включително подход „индивидуализирано решение“.
Изводът е общ – ако сте в рискова група (имате хронични заболявания, бременна сте или имунната ви система е компрометирана), отговорът дали да си поставите ваксина за COVID клони към ДА. В случай че нямате рискови фактори, разговорът е с повече нюанси и е най-добре да се разговаря с лекар.
При деца и при бременност ползата от профилактика често е по-ясна, защото рисковете от усложнения са по-високи при определени инфекции. Винаги се ориентирайте по имунизационния календар и конкретните препоръки на педиатъра и акушер-гинеколога ви.
Още не сме свършили, скрол надолу
Задайте си 3 въпроса, за да прецените, ако се чудите по отношение на информация за ваксиниране:
1) Какъв е рискът за мен?
2) С кого живея (бебе, възрастен, хронично болен)?
3) Какво искам да предотвратя – леко боледуване или тежко протичане?
Отговорите на тези въпроси пренареждат разговора от „за/против“ към „смисленото за мен/ за нас“.
• Къде да проверя актуалния състав на грипната ваксина?
Световната здравна организация и Европейската медицинска агенция публикуват препоръки за сезона (напр. 2025/2026). Националните власти одобряват за конкретната страна. В България има специален сайт на Министерството на здравеопазването, в който има обща информация за всички имунизации.
• Защо COVID препоръките звучат „по-сложно“?
Защото има повече фактори: възраст, предишни дози, рискови състояния.
• Мога ли да си сложа ваксина за грип и COVID в близки срокове?
Възможно е, но конкретните интервали и схеми се обсъждат с лекар според продукта и състоянието.
Източници: WHO: Recommendations for influenza vaccine composition (2025–2026), EMA: EU recommendations for 2025/2026 flu vaccine composition (Apr 2025), CDC: 2025–2026 Flu Season recommendations (Jan 2026), CDC: Interim Clinical Considerations (COVID) – web, CDC: Interim Clinical Considerations (COVID) – PDF, CDC: 2025–2026 COVID-19 Vaccination Guidance
Приели сме по презумпция, че тийнейджър и бунт вървят ръка за ръка. На какво обаче се дължи упорството? Ако подрастващите станат агресивни, дали не апелират за помощ? Какво се крие зад клишето „лошо поведение“?
С тези въпроси Националната мрежа за децата (НМД) и Мрежата за правна помощ на НМД организират четвъртото издание на правно-дискусионния форум LexTalks. Тази година то е под мотото „Между бунта и закона – тийнейджърите в България“.
Ако и вие искате да разберете по-добре тийнейджъра си, а не просто да махнете с ръка и да си казвате, че и това ще мине, можете на 30 януари да си освободите времето между 10:00 и 13:00 ч., като предвидете и регистрацията, която започва в 9:30 часа.
Събитието ще се състои в Аулата в Ректората на Софийския университет „Св. Климент Охридски“.
Необходима е предварителна регистрация ТУК.
От Националната мрежа за децата обясняват, че идеята на LexTalks е да се акцентира върху най-сложните и чувствителни теми, които засягат децата и семействата в България. Предишното издание на форума постави на фокус темата за съвместното упражняване на родителски права, като бяха събрани и чути различни мнения.
Още не сме свършили, скрол надолу
В тазгодишното издание експерти, родители, деца и младежи с различни гледни точки ще говорят за:
По време на форума ще чуете гледните точки на: д-р Мария Брестничка (социолог, програмен директор в Националната мрежа за децата), Весела Банова (клиничен психолог и психоаналитик), Яна Алексиева (психолог, изпълнителен директор на „Асоциация Родители“) , Кристина Гагова (доброволец в Конкордия България и младеж от програма „Мегафон“ на НМД), Надежда Ковачева (адвокат и правозащитник от Мрежа за правна помощ на НМД), Анита Хинова (юрист, медиатор, обучител, председател на „Виа Хуманика“ ), проф. д-р Даниела Илиева (изпълнителен директор на фондация „Право и интернет“), Кръстинка Попова (психолог), Мария Дойчинова (анализатор от Център за изследване на демокрацията).
В дискусионния панел „Бунтът срещу закона“ ще участват: Любомир Крилчев (юрист в УНИЦЕФ), Диана Бакалова (инспектор от Детската педагогическа стая – Панчарево), Младен Владимиров (психолог, специализирал в работата с деца с агресивно поведение), Милен Димов (журналист, ангажиран с каузата за реформа в детското правосъдие), Кристиян Мирчев (младеж от програма „Мегафон“ на НМД), Росица Кратункова (юрист от фондация „За Надежда“).
