Не знаем за вас, но нищо не ни кара да се чувстваме по-стари от това децата ни да смятат предметите от детство ни за „старомодни“. По същия начин се чувства и авторката на текста Уенди Уиснър.
„Когато бях дете, идеята да имам телефон, който мога да нося навсякъде, който прави снимки, съдържа списък със задачи и на практика е целият ми живот, щеше да звучи като научна фантастика. Но децата ми не могат да повярват, че съм живяла във време, в което никой, когото познавах, не е имал мобилен телефон (да, толкова съм стара), или че трябваше да седим на компютър, за да изпратим имейл. Ужас!“, споделя тя в своя материал за Parents.
Затова тя се свързва с 14 родители, които са толкова „древни“, колкото и тя, и споделя тук техните забавни и мили истории за това как децата им реагирали на следните 10 предмета от детството им:
Кейт У: „Дъщеря ми, тогава беше на 12 или 13, разказваше как гледала филми с баба си и дядо си на някакви „блокчета“. Имаше предвид видео касети“.
Сара Н и Рейчъл Х: „Пуснахме наскоро на 11-годишния ни син звука, който се чуваше, когато старите модеми се свързваха с интернет през телефонната линия. Ококори се, започна да се смее и каза „Какво е това!?“. Обяснихме му, че по този начин се свързвахме с интернет“.
Лора Бирек: „Майка ми се премести до нас и донесе куп реликви от детството ми. Най-забавно беше винтидж Фърбито ми от 1998 г. Синовете ми, Оги (6) и Себастиан (4), са напълно обсебени от него. Искат да ходят в баба си, за да играят с Фърбито. Когато майка ми замина на почивка, Оги сериозно ме попита: „А кой ще се грижи за Фърби?“
Тереза Питман: „Когато още имах стационарен телефон, внукът ми Себастиан (на 15 по онова време) беше в кухнята, когато звънна. Казах му: „Отговори, моля!“, a той просто го гледаше. „Хайде, отговори!“, помолих го пак. „Но не знам как!“, каза уплашено той“.
Кейти Клойд: „Когато Хенри беше на 5, бяхме в един магазин и той попита какво е онова червено нещо. Казах му, че е телефон. „Не, не твоят — ОНОВА нещо!“, попита пак той. Отне ми доста време да го убедя, че телефоните са били вързани за стената и само се е звъняло с тях. Изпадна в ужас“.
Бет С: „Още имаме въртящ се стационарен телефон в мазето. Предложих 100 долара на племенниците ми, ако могат да се обадят на мобилния си с него. Не успяха“.
Ван Скарски: „Децата на 9 и 11... намериха уокмен в къщата на баба им. Попитаха ме какво е. Казах им, че е уокмен. Последваха празни погледи. Обясних им, че пускахме касетки на него. Последваха още празни погледи. И се опитах да им обясня, че е като айпод, преди да има айпод. А как го свързвахте с компютъра, попитаха ме те. Но тук вече се отказах да отговарям.“
Анемари Кансиен: „Снощи Хенри (16) каза: „Няма как да си тичала навън много без музика“. Казах, че съм имала уокмен. „Онова голямо нещо?“, посочи го той. „Да“, казах му аз. А той ми отсече: „Казах ти прекалено е тежко. Няма начин да си тичала надалеч с него“.
Корита Луис: „По време на пътуване до Техническия музей в Берлин, показах на сина ни (тогава на 5) стерео уредба. Той попита дали говори като Алекса. Не можеше да разбере, че трябва да сложим нещо вътре, за да има музика. Накрая каза: „Не разбирам, твърде е старо за деца“.
Али, Портланд: „Очевидно самото действие да пуснеш писмо по пощата е непознато за децата ми. Дадох на сина ми плик с марка и адрес и го помолих да го пусне в синята пощенска кутия. Той стоя пред нея дълго, дърпа дръжката, която не мърдаше, и накрая откри процепа! Това ли е, попита той. После надникна вътре. Аз умирах от смях, а за щастие и той също“.
Никол Родер: „Когато дъщеря ми Ема (сега на 17) беше в детската градина, трябваше да ме интервюира за предмет от моето детство. Разказах ѝ за касетките и че сме чакали по радиото любимата си песен. Или сме купували касета от магазина. За да намериш песен, трябваше да превърташ напред-назад. Ема каза: „Мислех, че тогава нямаше радио и сте слушали хора как свирят на инструменти“. Не съм сигурна дали си представяше пиана или някаква първобитна флейта от кости“.
Питър Мърфи Луис: „Дадох на Куинтън (на 8) касетка и го попитах: „Какво мислиш, че е това?“ Гледаше я и каза: „Това да не е мини видео плеър за мравки?“
Лиа Мънсън: „Дадох на дъщеря ми колие от бонбони и очаквах да е очарована от идеята за захар, която може да носиш като аксесоар. Вместо това направи физиономия: „Какъв е смисълът от тебешир на връвчица? Толкова са малки, че не можеш и да рисуваш с тях“. Когато развълнувано казах: „Не, носиш го и го ядеш!“, тя направи още по-отвратена физиономия и каза: „Ядете тебешир?! Бляк!“ Хвърли го на земята и си тръгна. Като се замисля, имаше право“.
Още не сме свършили, скрол надолу
З. Сунесара: „Синът ми Йохан (на 4) имаше най-смешната реакция, когато му показах дискета. Гледа я известно време и после уверено каза: „Уау, 3D бутон за запис!“ Отне ми малко време, за да осъзная, че говори за иконката за запис на компютъра“.
Източник: Parents.com
Хубаво детство ли имахте? За какво мечтаехте? А имахте ли шанса да го получите и на каква цена? Авторката на текста Вера Валериева споделя за своето детство, в което е била благодарна за много простички неща. Но днес светът е различен. А и не всеки е минавал през това, което и нашата читателка ще разкаже. Но няколко въпроса се загнездиха някъде между редовете – може ли щастието да се подари, или трябва да се заслужи? Каква е цената децата да имат всичко, което поискат днес? И кой плаща сметката? Наистина ли те не разбират стойността на парите? И в нас, родителите, ли е проблемът, ако е така?
В това време нямахме пари за ток. И го пестяхме. Нямахме достатъчно храна, вода, дрехи, играчки, банани. Нямахме памперси, дори пералня. Нямахме дори качествени дамски превръзки.
Нямахме и стрес, депресия, тъга, но имахме вяра в Бог и бяхме благодарни, че го има. Имахме хората помежду си. Имахме само домашни зеленчуци, чак през юли, но те бяха вкусни. Дядо Коледа беше Дядо Мраз и идваше не при послушните деца, а при онези, чиито баби и дядовци бяха в бившата партия.
Молех се на Бог всяка вечер съседчетата да ми разрешат да бутам по баира техните BMX колела, когато са изморени, а те да се спускат надолу с тях.
Купих си колело на 12 години с първата заплата от нощен детски труд след и преди училище. Тогава се научих и да карам кола, но колелото беше пикът на мечтите ми, постигнато с пика на физическите ми възможности.
Детето ми има рожден ден и става на 5. Ще му купувам подарък. С бебе и кола без климатик. Обикалям над 40 часа при температура над 40 градуса в колата, за да купя червено колело за момчето ми. Само как ще го зарадвам, а!? Намирам, купувам, сглобявам, кърмя за пореден път и си тръгвам доволна.
Детето ми е на 8 година и планира как ще си купи шестото по размер колело с пари, събрани от празници, надвишаващи минималната работна заплата за страната по това време. Планира да купи колело и на брат си, защото не можел да кара само неговите – втора употреба.
Лягаме си, в ден Х с приказка, разкази за живота, уроци. Ще благодарим на съдбата и на Бог. Големият ми син ми признава, че ми е надрал дисплея на компютъра с ножица. Какво пък толкова, щяла съм да си взема Apple сега, че и без това този бил стар.
Само че аз пишех на пишеща машина стихове в Съдебната палата в Перник, за да ги пратя на конкурс, където да спечеля 10 лв. за следващия машинопис. После търсех спонсори, за да дарят компютри на училището, за да може да имаме часове по информационни технологии и да се научим да работим с компютър.
Три години по-късно спях в университетската библиотека, за да си напиша курсовите на компютър и да ползвам литературата там. Заминах на бригада в САЩ, където чистех тоалетни и миех чинии 4 месеца по 16 часа на ден, за да си купя първия компютър. Вторият е този, надраният с ножицата, купен на изплащане за две години и първоначална вноска от първите пари, изкарани от собствен бизнес. Бизнес, стартиран с 0 лв. капитал, но с много вяра в Бог и много благодарност за всяка дадена ми възможност.
И да, мечтая си за Apple. Но знам, че в този живот, аз такава колосална сума пари за себе си няма да похарча.
Жесток е урокът.
И той е за моя сметка. Детето ми не знае цената на парите и какво стои зад тях.
Ден Х +1: лягам с децата. Времето с тях е важно. Искам да станат достойни мъже и личности. Жадна съм, но ще пия вода после. Пуши ми се, но още малко и ще заспят. Не ми е удобно, но на финала сме.
Ще си почина после, ще хапна после и лекарствата ще си изпия после. Децата са ядосани, ритат се, ритат ме, карат се, крещят ми, плюят се, цапат чаршафите и се хилят. Аз умирам от жажда, търпението ми свършва, нервната ми система е пред срив.
Моля децата за последен път да се успокоят, като им показвам техниката за благодарност. Просто да намерят нещо, от което са щастливи в момента и да благодарят за него.
Аз съм на 8 години. Живеем на студено, защото нямахме пари за ток и нямахме достатъчно дърва. Нямаше и мъж, който да ги купи, нацепи и сложи в печката. Мама ме топли със сешоар, но аз треперя. Завивам се с няколко одеяла, завивам и сешоара. Той гърми и пали одеялата. Аз не чувствам студ, само благодарност, че съм жива и че дюшекът не е подпален.
Изтривам моментално този спомен при усещането на жега в дома ми и сметката за ток, която не ме тревожи вече. Подканвам да благодарят.
Осемгодишният ми син казва: Мамо, аз няма за какво да благодаря! Няма нищо хубаво тук! Аз съм ядосан и нещастен!
Напомням му, че сме живи и здрави, с топъл дом. Прегърнати сме. Споменавам колелото, приятелите, дрехите, играчките, тренировките, киното, забавленията, на които ходим, сред които стени за катерене, ледена пързалка, театър, музика, боички, скицници, трите раници за различни неща, топлата вода, бананите, Дядо Коледа, живите баба и дядо, вкусната храна и грижа от тях, детската къщичка, ролерите, екипите за футбол, телефоните, успехите в училище и най-вече, че мама и татко са тук и сега, заедно с тях.
Вчера им взехме обувки за футбол и екипи, онзи ден им взехме масичка и столчета, миналата седмица детски килим с букви и друг с таблицата за умножение.
Децата продължават да се ритат. И да плачат, защото са нещастни.
Текстът и търпението ми няма да стигнат да опиша нещата, които имат и не виждат и оценяват. Както и да опиша как сме им осигурили тези неща.
Още не сме свършили, скрол надолу
Пътят от липсата към успеха тук и сега е път с продадено време и здраве. Завинаги невъзвръщаемо и нелечимо. Пътят към щастието на децата ми е клетва, която някога си дадох – никога да не минават по моя път. Да преживяват тази болка и да местят скалите, които ми се е наложило да преместя. И аз успях. Децата ми нямат представа за този път.
И нямат, това, което аз имам. Не знаят цената на парите и нямат идея какво е щастие.
А аз продължавам да съм в ада по пътя към щастието на децата.
Никой никога не си дава сметка колко е сладко детството, докато един ден не се събуди възрастен. Вяра Иванова с лека носталгия си спомня летата на детството. А на нас ни се доядоха домати със сирене... Подай домата там!
Нали знаете как определени аромати са способни да извикат спомени за случки и места в съзнанието ни. Онзи ден косяха тревата зад блока и мирисът ѝ като машина на времето ме транспортира обратно право в детството. Обратно в онези вълшебни лета, които прекарвахме в игра зад блока или на село.
Обратно в онези лета, в които играехме до тъмно навън, коленете ни бяха вечно ожулени, а проблемите се свеждаха да някоя и друга изгубена топка и ужилване от пчела.
Ще ядат ли лакомо розови домати със сирене? Ще усетят ли аромата на печени чушки и на любимите бабини бухти?
Сега те имат всичко, знаят много повече от нас и са доста по-оправни. Те си имат тяхното си детство, променено от времето и от самия живот. И то е вълшебно, красиво и най-ценното – тяхно си е! Но има неща, които може би никога няма да изпитат. Нещата, които са направили детството на родителите им вълшебно по своя си начин.
Нашите деца няма да ходят за хляб до селската фурна и тайничко да изяждат божествената коричка. Може би няма да скачат боси цял следобед в реката или пък да се крият от кравите, докато вечер се прибират стадата. Няма и да ги пуснем толкова спокойно и смело да обикалят из квартала по цял ден. Ще играят ли зад блока с цяла тайфа дечурлига? Ще ги викаме ли от балкона да се прибират за вечеря?
Дали нашите деца ще гледат звездите и ще се заслушват в песента на щурците? Дали ще ловят пеперуди? И ще гонят ли кокошките из двора на село?
Да запазим завинаги аромата му и да можем, когато ни стане носталгично от една окосена трева, да си отворим буркана и да си намажем малко от него върху филия.
Толкова вкусно беше нашето детство – с аромат на печени чушки, розови домати и нектарини. Понякога буреносно, но по-често слънчево. Изпълнено с бели, игри и толкова много мечти.
Благодарна съм за филиите с лютеница, за раните по краката, за окосената трева и за онова сладко безгрижие, до което тайничко се надявам да се докоснат и моите деца.
Откакто станах майка, все се връщам към моменти от моето детство, припомням си колко по-различно беше то от това на нашите деца сега. Играехме предимно навън, нямаше екранно време, родителският надзор беше доста по-малък, а въображението ни измисляше какви ли не игри и забавления, защото не разполагахме с арсенала от играчки, които имат днешните деца.
Днес, с щипка носталгично настроение, ще ви припомним част от любимите ни детски игри, които ни пренасят в едни по-хубави и по-простички времена.
Излизайте пред блока, отивайте на село и играйте с децата!
Помните ли как, докато момчетата ритаха топка, момичетата скачаха на ластик весело и мислеха някоя нова „оплитанка“? На ластик може да се играе от три или от четири деца. Когато са три, всяко играе само за себе си, а когато са четири, играят по двойки. Децата скачат между опънат от други две деца ластик по определени предварително начини. Ластикът е желателно да е объл, с по-малък диаметър, като възелът или снадката на ластика трябва да е между краката на някое от децата, което държи ластика.
Казват се различни стихове, понякога във вид на песнички в такт с подскоците. Помните ли „Еее-ма, Е-са-са, Е-са-са, О-пи-пи-я“?
Има определени степени на височината на ластика. Първа степен е на нивото на глезените на двамата играча, втора – на прасците, трета – на нивото на коленете, четвърта – под дупето, пета – на талията, шеста – под мишците, седма – на врата, осма – зад и над ушите, девета – ластикът се държи с ръце върху главата, десета – ластикът се държи с изпънати и вдигнати нагоре ръце.
Когато ръстът на играчите е различен се нагажда според ръста на скачащия, т.е. степента на вдигане на ластика се определя по него. При грешка, дължаща се на мърдане от страна на държащите деца, следва повторение от начало.
Помните ли тази игра?! А спомняте ли си песничката, с която се играеше?
Кральо – портальо, отвори порти, за да премине кралювска войска!
Отворете, затворете, само един оставете!
Лъжичка, паничка, тенджера, капак, похлупак! Стой!
На „Кральо – портальо“ обикновено играехме смесено – момчета и момичета. Двама от участниците заставаха един срещу друг на около половин метър с ръце, повдигнати нагоре – напред, с допрени длани. По този начин двете деца образуваха своеобразна „порта“. През нея преминаваха последователно един след друг останалите участници, подредени в колона, като всички заедно пееха песничката.
В края на песента на думите: „Само един оставете!“, двойката участници, които оформяха „портала“, спускаха ръцете си и затваряха в тях едно от децата. После тихичко го питаха коя от предварително намислените думи избира – „ябълка“ или „круша“. Посочвайки една от двете, „заловеното“ дете се определяше към единия от двамата играчи. Така „затваряйки“ периодически портата, в края на песента заловените в нея избираха една от двете предложени им думи. След това те заставаха от двете страни на „портата“.
В края на играта, когато всички участници бяха преминали и избрали една от предложените им думи, се подреждаха в две колони – една срещу друга, заловени през кръста. Първите от всяка група се хващаха за ръце и чрез теглене се определяше коя „войска“ е по-силна.
А тази класика помните ли как се играе? От всички деца се избира едно дете, което да брои до 10. Другите оставят произволен предмет. След това преброилият до 10 оглежда оставените предмети и решава кои да са апаши, а кои – стражари. Едно от децата трябва да предостави предмета си на детето, което е броило. Стражарите броят до десет, а апашите се крият. След това апашите биват търсени и като ги намерят се гонят.
Когато ги хванат казват: „Стражарска марка бум печат, от днеска ставаш мой събрат“. И така той става стражар. Когато ги хванат, започват да ги измъчват, гъделичкайки ги. Апашите си измислят истинска и фалшива парола. Те трябва да кажат на стражарите истинската парола, когато се налага. Веднъж хванат, апашът трябва да помага на стражарите да хващат апашите.
Една от най-забавните игри от нашето детство! Нещо средно между гоненица и криеница. Един от играчите, определен първоначално обикновено чрез броилка, става Сляпа баба – завързват му се очите и останалите започват да обикалят около него и да го дразнят с викове, докато той се опитва да хване някой от тях и да го задържи. В по-простия вариант на играта в този момент тя свършва и започва наново, като заловеният става новата Сляпа баба.
В по-усложнения вариант Сляпата баба трябва да познае по дрехите и по физиката заловения играч и ако сгреши, продължава да бъде Сляпа баба и в следващата игра.
Още не сме свършили, скрол надолу
Тази игра понякога прерастваше в жестока битка с ожулени колене и много смях! Играта е известна още с името Ура или Шмайзер. Играе се върху разчертан на асфалт или друг вид паваж чертеж. В нея участват два отбора с равен брой играчи, разположени в поле №1 и поле №2. Вижте как се чертае полето на картинката отдолу:
Целта е някой от отбора да успее да излезе през коридора извън чертежа, да влезе в противниковия коридор и да настъпи с крак триъгълника в ъгъла на противниковото поле, извиквайки кър (съответно бум, ура или шмайзер).
Докато минава по коридорите играчът няма право да стъпва върху линия или извън чертежа, защото така изгаря, тоест излиза от играта. Играчите от противниковия отбор – от тяхното поле или вече излезли извън чертежа – могат да го дърпат или блъскат, за да настъпи линия или да излезе извън чертежа. Когато играчът се намира в незатворения кръг, наречен бомба, никой не може да го дърпа или блъска. Също така и излезлите извън чертежа играчи от противниковите отбори не могат да се блъскат взаимно вътре.
В края на 80-те играта добива такава масова популярност в България, че на много улици и паркинги се появяват чертежи за кър, направени с блажна боя.
Помните ли колко се забавлявахме с тази игра на асоциации?
Един от участниците застава пред останалите и казва: „Отидох в гората, разрових листата, намерих картина на…“. Изречението довършва с професия, с животно, с предмет – нещо, което по някакъв начин да може да бъде изиграно. Останалите играчи трябва да се постараят по възможно най-добрия начин да пресъздадат избраната дума – например балерина. Който се справи най-добре, излиза отпред и казва картина на какво е намерил в гората.
Помните ли? Помните ли какво беше едно време, преди екраните да завземат и лятото? Как просто ни пускаха навън след две филии с лютеница за закуска пред блока или пред къщата и се оправяхме. Нямаше учебници, нямаше телефони, имаше само навън и игра. Стражари и апаши, фунийки, топчета, народна топка, криеница, гоненица, кър, ръбче, всичките детски игри на карти – война, кент-купе, три-пет-осем (или блато), глей си работата… И, разбира се безкрайното е-ма-ем-са-са, което се носеше от момичетата, които играеха ластик (признавам си, когато години по-късно научих, че е-ма-ем-са-са всъщност е побългарено спелуване на Mississippi, нещо в мен се безвъзвратно си отиде).
Единственото по-упорито от е-ма-ем-са-са беше ритмичното тропане на въжето. Истинските майсторки въртяха по две въжета и ги прескачаха едновременно. Така и не можах да схвана как се прави това.
Играеше се едно и също от всички деца. Без значение дали си в града, или са те пратили на село – всичко се знаеше. И беше много лесно да се включиш в играта, дори и без да познаваш някого.
Ясно е, че носталгията по това време няма да си отиде от душите и сърцата на всички, които са играли тези игри. И също толкова ясно е, че тя се засилва през лятото. Тогава, когато слънцето нагрее асфалта и сякаш подгрява и спомените ни.
Ако можете да се върнете, макар и за малко, за да поиграте като деца, бихте ли го направили? А ако можете да научите децата си? Първото е трудно изпълнимо, защото няма машина на времето (и да има – все още не са ги пуснали за масова употреба). Второто обаче може и да ви се случи. Има вариант, в който можете да си припомните игрите от детството и да ги съчетаете с няколко бързи урока за вашите деца как точно се играе на тях.
Ето това ви чака през август в Сердика Център в рамките на тяхната супер забавна кампания „Големи игри за малки герои“. Всеки уикенд през месеца пред магазин „Хиполенд“ ще се организират всякакви ретро игри, като ще бъдат осигурени пособия за скачане на въже, въртене на обръч, стъклени топчета и скачане на ластик.
Ще има и много готини работилници за най-сръчните или пък за онези, които трудно ще се мотивират да правят такива неща с децата си, било защото им липсват умения и въображение, било защото вечно няма време. Например свирещо копче от картон, часовник със стрелки, които може да се местят и да се учим колко е часът, блестящи охлюви, които излизат и без да е валяло, разкошен морски шах, на който може да се правят турнири родител – дете, стикери с индивидуален дизайн и още много други страхотни неща. Пълната програма може да видите тук. Входът е свободен.
Разбира се, посещавайки Сердика Център е доста вероятно да се изкушите да накупите какво ли не първия учебен ден. Само искаме да ви кажем да не бързате – 15 септември се пада в петък и ние всички знаем колко ще е учебен и колко ще е първи.
А пък на 15, 16 и 17 септември ще има три специални дни в Сердика Център, посветени на новата учебна година, в които ще можете да купите всичко необходимо. На едно място под покрива на Сердика Център ще можете да откриете задължителните ученически пособия и материали, но и да се срещнете с представители на различни образователни центрове и платформи, ще има мърч на популярни в България влогъри, еко кутии, шишета и играчки.
В рамките на изложението ще бъдат обявени и специални предложения и промоции от избрани магазини в мола, ексклузивно достъпни за потребителите на мобилното приложение SPOT (ако нямате все още SPOT, поправете тази грешка тук за Android и тук за iOS).
НО! Дотогава има още цял месец лято. Така че имайте търпение и си тактувайте е-ма-ем-са-са…
Днес в Майко Мила е д-р Бояна Петкова, педиатър, родител и автор на Фейсбук страницата Муха без глава - истории от света на ADHD.
С нейно разрешение публикуваме част от разсъжденията ѝ по темата за родителите, децата и границите.
Понякога ни се струва, че за да бъдем активни родители, трябва да се облечем в много заплахи, ограничения и забрани. Но самоцелните закани и необоснованите граници често се оказват твърде вредни в дългосрочен план.
Има начин да сме ангажирани, без да сме пъдари, смята д-р Петкова и го обяснява тук.
Границите. Тази психологическа митологема. Или може би митологемата на порастването...
Според доста, да не кажа почти всички, психологически школи, ролята на родителя в детството е да бъде граничар. Не знам дали заради някоя особеност на мозъка ми или заради вродената ми нетърпимост към недобре аргументирани постулати, тази формулировка винаги ме е влудявала. Нещо с нея винаги ми се е струвало не-наред.
Което не иде да рече, че границите не са важни. Напротив. Просто ние в стремежа си да сведем сложното взаимодействие между родител и дете до прости постулати, нещо сме оплескали по пътя. Аз малко по-различно виждам ролята си на родител, не като овчарско куче.
Обаче границите. Много ни е страх, че ако се откажем от митологемата за границите, ще настъпи разруха, неконтролируемо бедствие. А всъщност не е необходимо да се отказваме, необходимо е само да я преосмислим.
Наша работа като родители не е да ги налагаме, а да научим детето си да ги разпознава и да ги уважава.
Тези са първите, с които бебето се сблъсква. Всеки човек, различен от нас, по свой начин представлява естествена граница. (Дори собствената ни майка.)
Всяко взаимодействие с околния свят дава множество възможности да взаимодействаме и с границите му. И не само това, самият социум е наложил предостатъчно привнесени неестествени граници. Човек буквално не може да бъде жив, не може да се движи в света, без на всяка крачка да взаимодейства с границите му.
Е, добре. И вместо ние като родители да схващаме задачата си в това да помогнем на детето да взаимодейства възможно най-плавно и хармонично, без да се наранява, но и без да наранява света, някъде, някак си е възникнала митологемата, че „родителят трябва да НАЛАГА граници“. Щото иначе – ?
И така, родителят става на практика всемогъщ, защото той, по силата на това, че е родител, може да налага напълно произволни граници.
Например кога трябва да ядеш, какво трябва да ядеш, кога трябва да си лягаш, какво трябва да обличаш, кога трябва да мълчиш и какво трябва да правиш във всеки буден миг от живота си...
И така, вместо да опознаваш света и границите му, ти се оказваш поставен в една напълно изкуствено конструирана ситуация да се съобразяваш с изкуствените и често напълно произволни граници на възрастните в живота си.
Защо произволни? Защото някой е решил, че порцията за 9-месечно бебе е 190 грама, а не колкото на него му се яде. Защото някой е решил, че в градината трябва да спиш между 13 и 15:30 часа, независимо дали ти се спи. Защото майка ти е решила, че не можеш да излезеш в снега по тюлена пола и балерински пантофи. (Това последното е особено, нали?)
Снегът е естествена граница. Каква обаче е ролята на родителя? Да влезе в кофликт с детето, което „не разбира“ и затова родителят трябва да „поеме отговорност“ и да го натика в грейката на цената на емоционален разрив. Или да бъде гръб, когато детето се сблъска с естествената граница на снега? Аз твърдя, че е второто.
Още не сме свършили, скрол надолу
Мисля, че ролята на родителя не е да „поставя граници“, а да дефинира и пази собствените си граници. Аз лично станах рязко по-добър родител, когато осмислих това.
Проблемът не е, че не налагам успешно граници на децата си, а проблемът е, че аз самата не познавам границите си. И затова децата ми всъщност са объркани от неконсистентните граници, с които се сблъскват, защото са изкуствени и произволни, понеже в този ден така ми е щукнало.
А пък аз бях една „психично аморфна“ и напълно непредвидима майка, на която можеше да ѝ хрумне, че днес трябва да правиш Х по Y начин, „защото така“.
И когато започнах да се консолидирам като човек и като родител, и естествените ми граници започнаха да стават по-ясни за всички (включително за мен самата), децата се успокоиха. Аз мирясах. Вече всички знаехме какво можем да очакваме от мама.
Означава ли уважителното родителство или не-авторитарното родителство (CPS – Collaborative & Proactive Solutions), че си „вдигнал ръце и си оставил детето да си прави, каквото си иска“!? Че си го изоставил, че си изоставил родителската си роля?
Според мен - не, дори напротив. Често се мисли, че ако не комaндваме, наказваме, заплашваме и санкционираме децата си, не им „поставяме граници“, значи сме ги оставили „да си правят, каквото си искат“. И това не може да е добро или правилно.
Сякаш има само тези две алтернативи. Или си главнокомандващ на флота, или си незаинтересован родител. В моя опит е съвсем различно.
Когато сме авторитарни родители със строги (но често произволни) правила, изисквания и санкции или наказания, всъщност по-голямата част от отговорността за отношенията се пада на децата. Един вид, ако не си спазил правилата, не си направил, каквото се иска от теб. И си си избрал да бъдеш наказан и „сам си си виновен“. И все някога ще се научиш да се подчиняваш, защото е в твой интерес да „ти уври главата“.
В този тип отношения родител-деца истинската връзка е опосредствана от правилата и санкциите. Няма нужда от реално свързване, реално разбиране на нуждите или притесненията на другите. Защото там са сложени правилата, изискванията, наказанията и съответно наградите/поощренията - и те играят ролята на регулатор на отношенията.
За много хора това изглежда ангажирано родителство, в която родителят е ангажиран да „пази границите“.
В моя опит родителство, което аз бих нарекла „уважително“ (в унисон с Питър Грей, а пък Рос Грийн би нарекъл „колаборативно“ и „проактивно“), всъщност е много по-ангажирано и ангажиращо всички участници в процеса. Защото е флуидно, откликващо на конкретната ситуация и отговарящо на реалните нужди на всички в реално време.
Всъщност да си такъв родител е изискващо по-висока степен на съзнателност и активно присъствие в живота на детето. Защото разговорите не се въртят около „свърши ли това“, „изпълни ли онова", „защо имаш тройка“, „написа ли си домашните“.
А се въртят около „как се чувстваш“, „имаш ли нужда от нещо“, „какво мога да направя за теб“, „защо това е трудно за теб“. Но има и съобразяване на детето с реалностите на живота и възможностите на родителя. Има и изграждане на взаимно разбиране къде са личните граници на другия и как да бъдем уважителни към тях.
Когато проблематизираме само контура на живота, външни маркери – като поведение, оценки, успехи и провали, пропускаме да се погрижим за същността на това. А това прави децата ни тях самите (и нас - нас). Пропускаме да отворим пространство за опознаване на себе си. Да се запитаме какво ни движи, какво искаме за себе си, какво не искаме за себе си, от какво се страхуваме, как да преодоляваме трудностите и недостатъците си по креативен и неосъдителен начин, кои сме ние, кой съм аз, кои са те...
И така, уж отглеждаме бъдещи възрастни, които излизат от дома ни, покрили всички формални изисквания за прием в света на големите. А всъщност с много малко познания за себе си и за движещите сили на живота. И започва голямото лутане, голямата депресия и голямото разочарование. Ако имаме късмет, те завършват с пълен крах и новоизграждане на себе си някъде около 40.
Сякаш културно сме обърнали приоритетите. И сме фрагментирали човешкото, превръщайки го във функция на послушанието и покорството. Защото е по-лесно и изглежда по-ефективно. Но децата са наши деца и след като напуснат дома ни, и ефектите от нашето родителство ще останат с тях (и с нас) и след това...
Защото всичко, което има нужда да бъде научено, може да бъде научено винаги. Но изграждането на устойчив вътрешен център е по-добре да се случи преди 18, а не след 38.
Затова според мен родителят е тренировъчна площадка, не граничар на детството. Неговата работа е да е органичен и консистентен в собствените си граници, но и да е там, когато децата се сблъскат в естествените граници на света. Да избърше сълзите и да подаде грейката.
И вероятно това звучи като доста абстрактна разлика. Но в живия живот, когато не мога да се ориентирам чия граница е това или каква граница е това, си задавам въпросите „чий проблем е това?“. Мой, на детето, на учителката или на социалното очакване? И също и въпроса „чия нужда е това?“. И ако е моя, как мога и мога ли да я задоволя по начин, който не ангажира детето? Защото ние често имаме изисквания към децата, които са всъщност скрити нужди ние да изглеждаме някакви в собствените си очи. Обикновено - добри, справящи се родители.
Текстът на Александрина Андонова е част от конкурса на Майко Мила „С обич за баба“, подкрепен от Milkiss, в който читателите ни разказват любимите си истории със своите баби и дядовци.
Майко Мила ще публикува в специалната си рубрика всички текстове, които ни изпратите до 30 ноември 2021 г. на имейл konkursmaikomila@gmail.com, а трима от участвалите ще получат и специални награди от Milkiss.
Изобщо имали ли сте детство на село, ако баба ви не е кръщавала козичка на ваше име, не ви е отделила специална мотичка, за да копате градината заедно и не ви е дала да ù разрушите къщата и двора съвсем без проблем?
Спомням си и като филм пред очите ми се виждам малка, омазана с кал, колената ми в рани, тревогите ми бяха само каква беля да свърша днес и как баба и дядо да не ме хванат.
Сутрин баба ми даваше един купон и 20 стотинки, за да взема хляб. "Абе, бабо - казвах - колко си смешна! Това не е купон, това е картонче просто!" - и баба ме гледаше с недоумение. И аз нея гледах така, какви купони са ù в главата на тази жена, мислих си, какви неща ми говори това дете, мислила си е баба.
Най-любимо ми беше баба като отиде да пие кафе в някоя съседка, да забъркам една кофа с кюфтета от кал и да ги "пека" на умерена фурна на дувара. Ама от външната страна, хууубаво да се вижда отвсякъде.
Сега си представете как съм наплескала една голяма кофа с кал, мажа кюфтета, цялата съм в кал, а дувара е нареден с кръгли неща, по земята кал и, абе... сякаш това не ми стигаше, ами слизах до мазата, където баба и дядо държаха много вестници и ги взимах, домъквах една малка масичка пред къщата и ги продавах.
Бях написала на един лист "Продавам вестници: ползвани - 80 ст., цветни - 1 лв.". Страхотна бизнес ниша, мислила съм си навярно, само че всичко беше страхотно, докато баба не се зададе от ъгъла и не види цялата каша, която бях сътворила.
Много беше смешна как хем ù е смешно, хем бърза да ми събере чаршията, за да не гледат хората. И така, кюфтетата ми бяха безмилостно почиствани с маркуча, а вестниците ме пращаше да ги прибирам, а аз се зачитах в тях и там, в мазата откарвах още час, два в четене и разглеждане.
След тази успешна беля, се залавях за нова - с мотичката копаех дупки из двора, наливах ги с вода и ги превръщах в море. Няма да казвам, че баба беше стъпвала в такава дупка и главата ми какви ги чу тогава, само ще кажа, че ме прати да спя на втория етаж и всъщност добре ми се отрази.
После, когато вече беше време да си идва козичката ни, с баба двете отивахме да я чакаме. И тук вече е най-силен споменът за сладкото, незаменимо безгрижие на моето детство - там, седнала на ъгъла на един дувар, чакаща козичките по залез, аз бях най-щастливото дете на света.
Там, с една пръчка рисувах по земята, в джобчетата си хапвах сливи и си носих хляб, там времето беше спряло, там постигах Нирвана, както се казва. Идваха различни хора от селото и всеки си чакаше животинката, бабите и дядовците си говореха ведро, закачаха ме, беше вълшебно.
И приближаваха животинките, а аз се радвах, че нашата козичка се прибира, а после с баба заедно се прибирахме, защото вече бях уморена от пакости и цялото село вечер заспиваше, за да се събуди на сутринта с нови сили и още по-вълшебно. Има много благословии на този свят и една от тях е да имаш щастливо детство.
Обещахме ви втора част от вашите лични истории за успешни бели и ето я и нея. Припомняме, че преди няколко дни ви попитахме кои са най-големите ви пакости от детството.
Вие ни отговорихте, а ние толкова се впечатлихме, че направихме не един, а цели два материала. Защото това изобилие просто не може да се събере на едно място. Насладете се.
(Запазен е оригиналният правопис и начин на изразяване.)
Milena Stoyandzhova-Pavlova
Пуснах прасетата от кочината да се "разходят" из градината на леля ми, докато тя е на работа. Доволна от свършеното дело, излязох на разходка. Свако ми се прибрал и само дето не припаднал... Бяха яли домати, тъпкали навсякъде - абе, свинщина! Бой не ядох, привикаха нашите да си ме приберат в града и дълго време не стъпих там.
Много обичах калинки и събрах една шепа, за да си ги гледам в нас. В трабанта ги сложих в пепелника, като леко го отворих, за да дишат. Забравих за плячката и след месец някъде в колата някакво нашествие на калинки. Естествено, знаеше се кой е виновникът.
А имахме едно приятелско семейство с момче на моята възраст, обаче много нахално, постоянно ми взимаше играчките и чупеше нарочно. Никой не му се караше и чувството за неправда ме изгаряше отвътре. Идват един ден на вечеря и аз реших да му го върна тъпкано. Имаше течен шоколад в тубички, всички деца го обичахме.
Взех една туба с боя за обувки и му казах Сашо, искаш ли течен шоколад? Директно ми го грабна от ръцете и си изстиска в устата. Мълчи, гледа ме, ама яде... За негов късмет влезе майка му, като писна тази жена, като го грабна да му мие устата... Не знам как ми се размина, но повече Сашко не дойде на гости.
Gergana Panayotowa
Ами аз намерих под дюшека на баба на село едни готини розови хартийки и ги нарязах с ножицата ситно-ситно. Кой да ти знае к'во е т'ва купони за хляб…
Danka Atanasova
Раздадох златните бижута на майка ми на съседските деца като подарък..добре,че техните родители заподозряли нещо нередно,след като наследниците им се прибрали кой със златна гривна,кой с пръстен и дойдоха да ги върнат..след известно време намерих месечната й заплата на масата,и повторих номера..
Отхапах си от тънкостенна стъклена чаша,глътнах сръбски динар(доста са големички),гоних брат ми с кука за плетене в ръката,подхлъзнах се и си я забих така в дланта,че излезе от другата страна..и още
Деси Н. Друмева
Аз имам спомен как с моя приятелка решихме да пробваме току-що станалото вино на баща и. Беше си доста голяма бъчва. Опитахме ние от виното и продължихме да играем. Помня как се обърнах и погледнах към техния двор, а той целият беше червен, навсякъде всичко плуваше във вино.
Denitsa Georgieva
Майка ми и баща ми дълго време събираха пари, за да ми купят пиано. Аз реших да му почистя клавишите с лакочистител, който, естествено, махна покритието и ги разяде. Още помня как майка ми ме гони из целия апартамент.
Mihaila Lukanova Krusharska
Бяхме на гости за зимната ваканция на баба и дядо и вечерта преди Нова Година на братовчетка ми и хрумна, че трябва да поздравим съседите от входа като надпишем с флумастери по входните им врати пожелания за нова година + рисунки на снежинки, канбанки и т.н. Със съседката, която живееше под нас - Зорка, баба и дядо въобще не се разбираха и като стигнахме до нейната врата братовчетка ми реши, че трябва да я прескочим, ама аз я убедих с фразата "и Зорка е човек" :+)
та входната врата на Зорка получи семпъл ЧНГ надпис с черен, не с шарен фулмастер (защото все пак не бяхме в добри отношения). Та надписахме всички врати на всички съседи от входа с флумастери (тогава още намаше super washable ;+). Всичко завърши горе долу благополучно когато леля и калеко тръгнаха да ходят при приятели да празнуват и виждайки честитките по вратите се сетиха какво е станало. На дядо му се наложи да чисти със спирт от 11 до 12ч вечерта вратите на съседите.
I'wanna Be
Много се карахме с брат ми и аз като по-малка да му отмъстя, докато спи му лакирах ноктите на краката. Като се събуди имаше лак по чаршафите... отнесох си го. След това му намазах четката за зъби с чесън... Но гвоздеят беше у баба: имаше аквариум, излових вс риби с една цедка за чай и на кучето Джина през прозореца ги мятах
Ralitsa Russeva
Oх, доста бели имам, но най-голямата ми е, че нарязах всички четки на майка ми, която е художник - "подстригах ги". Това се случва по времето на соца - била съм на около 4-5 години. По това време качествените четки за рисуване са огромен дефицит (както повечето неща по соца). Полагат се по 5 бр. четки на година на човек официално - майка ми си ги е събирала с години (и от пътувания са ѝ носени)- има всякакви в две пръстени вази - дебели, плоски, с катеричи косъм, остри с връхче, меки, твърди - за масло, за акварел...
Та спомена ми е как аз с ножицата ги режа - особено се кефех на по-дебелите - не остана неокастрена четка! Мама ми каза, че се е почувствала така сякаш съм ѝ "отрязала ръцете" като ги е видяла. Сега осъзнавам наистина колко голяма е тази беля. Защото всеки художник с времето и процеса на работа прави четките да му паснат на неговото рисуване - те се изхабяват (косъма се изтърква) дори по специфичен начин. Това е май най-голямата ми беля.
Инак имам много други - скачала съм с чадър през балкона, заключих едно съседско дете в мазето на отсрещният блок в един стар хладилник Зил, че беше в затвора индианец...просвещавах всички хлапета в квартала от най-ранна възраст с една книга "Щъркел ли ме е донесъл" за ужас на бабите им. Крадях редовно всички креди на дядо ми (шивач), за да рисуваме с цветни неща на асфалта. Крадохме и тухли от един строеж помня децата от квартала и си построихме наша си къща в двора на отсрещният блок, ама ни хванаха и ни я развалиха...май доста съм крала:)
Andriyana Angelova
Съседите до нас се изнесоха, но оставиха каси с празни бутилки на терасата. Със съседчетата прескачахме терасата, вземахме празни бутилки, връщахме ги и си купувахме сладолед. Терасата е на шестия етаж.
Yanina Taneva
От детската градина ни водят на разходка, спомням си как намирам нещо интересно и се чудя, ще се побере ли в ухото ми. След няколко дни започва яко да ме боли ухото, водят ме на лекар, човърка той и да вземе да извади покълнало семенце леща...пита човекът, кой я сложи тая леща там, а аз невинно “ вятърът...”
При баба в Шумен, на терасата се държаха дините. Не като сега - по една-две да си вземе човек, а напазарували хората- 5-6. Още си спомням колко привлекателна ми се стори идеята да разбера от третия етаж, дините издържат ли... една по една - падат долу на плочките. Голям кеф! Съседите се завтекоха нещо да се оплакват, но баба ми като стомана - “Това кроткото дете, вижте го, не може да му хрумне да мята дини през балкона!”. Много хубаво се разцепваха!.
В училище знаехме, че госпожата по музика има фобия от паяци, колко ми е бил акъла, че да донеса гумен паяк с помпичка( като я стиснеш и паякът подскача- от Чехия ми го беше донесла леля) и да го сложим със съучастниците под капака на пианото. Такъв крясък и ужас. Още ми е гузно...
Радослав Георгиев
Запалихме една изоставена плевня. До скоро се пазеше вестника със заглавие "Малчугани запалиха недвижим имот"
Alexandra Ivanova
Ох, ужас. С брат ми се биехме нон-стоп и аз като по-малка се чувствах безсилна и затова взех една вилица и я хвърлих от него. И тази вилица да му се забие в бузата, а аз като видях да не ме хване бързо взех ключа и го заключих и отидох при майка ми на работа. Всичко беше наред докато той не се обади по телефона.
Kalina Nikolova
Живехме в къща с голямо черешово дърво в двора. Съседката от първият етаж си простираше чаршафите на двора. Пролетно време ни дойде идеята да замеряме белите чаршафи с остатъците от сочните червени череши. Още помня как ме събудиха.
Втората ми най-голяма беля е пожарът вкъщи. Трябваше да включа един радиатор, но съм пропуснала, че има хавлия на него. Хавлията беше тляла, подпалила мокета, дюшемето. Всъщност аз открих какво е станало, защото влязох втори път в спалнята, нищо не се виждаше, само гъст, черен дим като на кино. Тогава никой не ми се скара, всички бяха щастливи, че не беше изгоряла къщата.
Hristina Filipova
Надрасках с ключ новата кола на баща ми... от двете страни, огромни дълги линии
яд ме беше, че обръща повече внимание на колата си, отколкото на мен
Лора Любомирова
Постригах си веждите ЦЕЛИТЕ и казах че съм ги изгорила на котлона
Постригах половината си коса и казах, че е паднала сама
(емо стил)
Stefan Stamov
НЕ аз... но съм чувал че приятели са хвърляли балони с по 5 литра вода по колите от 16тия етаж на един блок... същите са крали автомобилни емблеми, дини, пъпеши, картофи, царевица, ловили са на забранени язовири и са тичали през гората докато са ги стреляли с патрони със сол... диванета... Аз не съм правил бели
Cvetelina Belichinova
Аз на 10, сестра ми на 4 г.Имам неудържим порив да постригвам, но освен куклите не след дълго увещание в един прекрасен летен ден постригах сестра ми, а косата и бе до дупето. Видейки оръфаното, като магаре дете я скрих в мазето с надеждата да не я потърси никой поне докато не и порасне коса.
За зла участ нашите се прибраха от разходка, а баба от лозето и настана суматоха де е малката. След намирането и погледите на всички бяха изпопадали от видът на косата.Мама крещеше в нервен срив, тати се смееше, а баба ни пердашеше.
Друг голям пердах ядохме с братовчед ми, като изчакахаме всички да полегнат на обяд и откраднахме магарето с каруцата на прабаба ни.Мотахме се по нивите около 2 ч.Дядо ми ни чакаше на портата с люлякова пръчка в ръка, а за прабабами бяха викали линейка за вдигнато кръвно.
Nadezhda Abramova
Изрязах гроздоберачките от една пачка двулевки на баба. Не беше особено очарована, впрочем.
Анелия Василева
Запуших широкия кухненски сифон с глава лук. После мълчах. Ама и бой ядох...
Lora Ivanova
Да боядисаме котката розова с остатъка от боята за яйца по великден! Ненадминато!
Stefanova Iva
Аз на около 6г.,сестра ми беше бебе,хванах един зелен лак на майка ми....цялото лице на бебето го направих на зелени точки
Irina Gyurcheva
Бях на летен лагер и хванах малка полска мишка, която пуснах в бунгалото на учителя ни по математика ... много ни мъчеше!
Hanzo Hasashi
С George Vachev запалихме огън в една бетонна... ще го нарека кашпа. После се сетих, че вкъщи имам празен флакон дезодорант, който може да хвърлим в огъня за да гръмне. Хубаво гръмна. Жоро и той имаше един дезодорант наполовина пълен, той гръмна още по-хубаво. Дадох идея да съберем джобните си и да вземем чисто нов дезодорант, но Жоро даде гениалната идея, тъй като дезодоранта е скъп, да вземем един флакон газ за запалки и... речено сторено. Още помня каква красота създадохме
Diana Nikolova
Най-добрата ми беля беше, когато си направих фалшив бележник. Даже подписите бях подправила и печата на училището с индиго! Никой не се усъмни, докато не започнах да нося само 6ци... тогава се усетиха , че нещо не е Ок и голям бой ядох от баща си.
Ама ако не бях писала само хубави оценки нямаше и да знаят вероятно.
Решихме да отбележим 1-ви юни, като ви питаме кои са най-успешните ви бели като деца. Знаехме, че е било славно време, но някои от вас наистина са се представяли впечатляващо. Предлагаме ви да си четете следващите истории на големите малки бели тихо, кротко и насаме, защото днешната младеж НЕ БИВА да получава такива добри идеи.
(Запазен е оригиналният правопис и начин на изразяване.)
Kamen Alipiev
Бръкнах с вилица в подстанцията за ток и оставих два входа без електричество за няколко часа. Освен това оцелях без дори да ме хване ток!
Tsvetelina Tsekova
Оххх, разбихме с братовчед ми една кола, откраднахме аптечката и се опитахме да я продадем на една празна сергия на врачанския пазар, известен още като “Суми”. Продадохме я и си купихме си гърмящи бонбони.
Малко по-късно същия ден, човекът, на който я продадохме, позвъни на вратата, за да каже на баба, че сме му продали собствената му аптечка. През цялото време ни е следил. Още помня как баба ме замери със сешоар и после плака два дни, задето сме и съсипали репутацията в града.
Божанка Учкова
Като малки със сестра ми бяхме неразделни дотолкова, че посещавахме заедно тоалетната. Отиваме един ден аз съм на около 10г, тя на 5. Малката сяда на тоалета и казва " Който седне на мивката е кака". Аз очевидно съм каката. Покеквам се на малката мивчица и в този момент мивката се откъртва от стената и издрънчава на плочките разхвърчавайки се на парчета. Ние сме в шок. Майка ми пристига, заварва погрома и започва да крещи, а аз се чудих как да отговоря на въпроса " защо седна на мивката?” Още си спомняме тази случка с умиление.
Sofia Kratchanova
Дядо ми, лека му пръст, държеше в двора до чешмата един кристал - много красив. Нямам идея какъв беше, един лилаво-бяло-черен с шипове. Абе, много красив. Много ми харесваше. Толкова ми харесваше, че исках да си отчупя парченце от него за мен. И хванах един чук. И го начуках целия почти на сол. Дядо ми не ми говори няколко дни след това.
Albena Ilieva
Обожавам спомена как ми повериха задачата на морето да поръчам в стола на станцията храната за следващия ден, през 80те, когато поръчките се правеха с номера - 312 /пълнени чушки/, 116-диня, 6-филийка хляб..и т.н. И как на следващия ден, след чушките, донесоха 4 порции свинско със зеле, защото бях сбъркала някаква цифра. Всички наоколо ядяха диня, и допълнително бройки нямаше...Най-вече помня погледа на брат ми, който водеше вътрешна борба между това да ми се подиграва до края на смяната и това да се разреве, защото няма да яде диня...
Viara Kostadinova
Живеехме на 6-тия етаж, а на 4-тия под нас бе домът на една много намръщена, вечно командваща и кряскаща на мъжа си възрастна жена. Освен че пилеше нервите на горкия мълчалив дядо, все намираше повод да се скара на децата пред блока и да ни очерни/изпорти пред родителския домсъвет, застъпващ почти денонощно на смени на пейката. Взеха да ми омръзват номерата й и реших, че е крайно време да свърши нещо полезно и да се разчисти у тях си, а аз да раздам справедливост в името на всички онеправдани невинни приятели.Та аз и още едно момиче събрахме корите на няколко дини, солидарно взети от боклука и от двете къщи, и започнахме като дартс да целим терасата на бабката.Тогава не бяха остъклени ...
Е, поспряхме и съвестта ни малко се намеси само когато погрешка уцелихме терасата на леля Снежи..., за която и двете съжалихме, защото беше много добра и мила. Истинското ни разкаяние изтрая 10 минути,докато не ни хрумна, че дините не са били кой знае какво количество и е добре да метнем и малко кори от пъпеш. Направихме мазало терасата на бабата, в което можехме да се убедим дори от миризмата на бостан ,носеща се на талази отдолу.После помня само-о-о как майка ми взе една метла с дълга дръжка.
Evgenia Dimova
На 16 години започнах да идвам на уроци в София. В началото с майка ми. В някакъв момент родителите ми явно са решили да ми се доверят (грешка) и да почнат да ме пускат сама. Даваха ми пари за сутрешния експрес от Варна до София, но явно съм си била нервак от малка и 6 часа са ми се видели прекалена загуба на време. Самолетният билет беше няколко лева по-скъп и така 3 години джитках до София със самолет. Милите ми родители така и не разбраха приживе за това - реших, че няма нужда да ги разстройвам с минали събития.
Plamena Tolsuzova
Подпалих спалнята (леглото) на родителите ми. Онези времена с липсата на ток на всеки два часа. Бяхме много хлапета, играехме незнайно защо в спалнята, една играчка се търкулна под леглото. Аз като най-голяма хванах свещта и се наврях под леглото да търся играчката. И всичко бързо пламна. Всички седнахме и започнахме да плачем. Майка ми влезе веднага с кана кафе в ръка, изсипа кафето върху разгорелите се чаршафи и огънят беше потушен... по спомен.
Stanislava Krayselska
На село зимата нямаше сняг, но беше адски студ и реших да си правя пързалка. Вечерта пред портата изливах вода за да се заледи и да се пързалям с мушама. Който се е пързалял с мушама знае, какъв кеф е. Сутринта ставам и всички ме гледат лошо, едвам не се е утрепала цялата рода, като е излизала.
Katerina K. Kopanarova
Имахме жълт полски Фиат. Баща ми реши да го пребоядиса син, макар че аз исках бял. Нае майстор, боядисаха го, всички в махалата идваха да видят колко як е станал. Но мен не ме кефеше и подкокоросах брат ми да го пребоядисаме. Взехме четки, мазахме с бялата боя, развихрихме се яко. Тате като видя, милия, падна на колене и се хвана за главата като по филмите. Майсторът дойде, цялата улица се събра, не могат да го успокоят. Съседите още ми припомнят случката като ме видят.
Yana Kurteva
Оставих ключа под изтривалката и написах бележка, която оставих на вратата “дядо, ключа е под изтривалката. Аз съм у Лина” и отидох на гости. Дядо ми не знае къде живее Лина, та като се прибрах ме чакаше вкъщи леко ядосан
Vessislava Tancheva
Боядисах брат ми кафяв с орехова шума. Така беше по-убедителен в играта на индианци.Той беше много горд, но баба кой знае защо ме подгони с метлата. Не можа да ме стигне…
Irina Atanassova
С една приятелка решихме да правим някакво печиво, което се меси и точи. Пица май. Масата ни беше малка и неудобна. Месихме и точихме върху балатума в кухнята. Тъкмо когато вече щяхме да го слагаме да се пече мама се прибра...
Nadia Dimitrova
Ами, то една ли е? Примерно, пратили са ме едно лято до магазина за 2 бутилки олио, но то се продаваше в едни зелени стъклени бутилки и докато го донеса по краткия път, едната съм я пукнала. Влизам във входа, който тогава беше с мозайка и виждам, че тече от пазарската мрежа. Някак си, успях да стъпя в него с босите крака и установих, че се пързаля много яко. Така и така беше спукано шишето, доразлях още от него по пода и се попързалях доста добре, докато майка ми не се подаде да види къде се губя.
Друг случай имам, където намерих на баба, лека й пръст, всички топове със скъпи платове, коприни, сатени, дето си ги е кътала за... и аз не знам за кога. На част от тях отрязах по една дупка за главата и ги направих на тоги, а с другите и хамака на двора направих нещо като шатра. Лелей, като се прибра баба, да не разказвам.
Йордан Петров
Запалих струпаната, до една къща, заготовка за огъня на Поклади (Сирни заговезни) в събота (предишния ден). Къщата не изгоря. После ме водиха година на логопед.
Kremena Mouskourova
Била съм на 3-4 г. Тогава живеехме в Белгия и в детската градина имаше друго българче (с година по-голямо), в което бях влюбена - принцът на моя живот! Един ден той реши да се прави на мъж и да ме заведе до вкъщи вместо да чакаме родителите ни. Там много-много не следяха кой влиза и излиза от двора на детската. Та, тръгнахме ние. Качихме се даже на трамвая, въпреки, че бях сигурна, че не са ме водили до детската с трамвай. Но нали ми беше легнал на сърце - доверих му се. След няколко спирки видахме позната сграда и решихме да слезем. Беше много забавно - играехме в една градина с храсти, подрязани като лабиринти.
След известно време се появиха едни полицаи и ни заловиха. След това в районното сто пъти обяснявах на полицаите, че искам мама, а те ме водеха в тоалетната...там я нямаше (явно съм им говорела на неразбираем бебешки български).
Случката от гледната точка на родителите ми не е особено забавна, защото по онова време е имало някакви международни напрежения. Веднага са съобщили в полицията, оттам директно по новините със снимки, били спрели влаковете, правели проверки на изходите на Брюксел и т.н.
Вечерта баща ми ме прибира вкъщи, оставя ме на майка ми, на която за един следобед й побеляла косата на места, опразнил шкафа с алкохола и отишъл с бащата на моя възлюбен да се умъртвяват.
Бързо ни смениха детската...
И чак след години разпознах мястото, където ни бяха заловили полицаите - беше при двореца.
Raya Pavlova
Ходех редовно по покрива в сградата, непосредствено до сградата, в която мама и татко работеха.
Liliya Damyanova- Tsvetkova
Да изкореня целия разсад домати на дядо ми и да го дам на кокошките, а на плевенската баба кокошките ги бях нахранила със змийска отрова и нямаше кокошки на другия ден.
На майка ми пианото (прекрасно, австрийско, антикварно, с клавиши от слонова кост и педали и свещници от бронз), бях започнала да го боядисвам в бяло с коректор за мастило от онези с четчиците (много исках бял роял), но ме хванаха още долу на педалите.
Валентина Ташкова
4-5 годишни, аз и братовчед ми напълнихме една кофа картофи от градината на баба ми и бяхме много горди. Оказа се, че това са грудките на гергините, които баба ми е посадила предния ден - около 100 примерно...
Alexandra Tomeva
Един следобед ме гледаше дядо ми. Бях на 6 или 7 години. Дядо не виждаше и си прекарваше времето в кухнята, докато аз вършеех из къщата. Реших, че ще изсипя цялата козметика (лосиони, крем, парфюми, гримове и т.н) на майка ми в една много сладичка розова кофа. От цялата дейност се изморих и седнах на спалнята на нашите да си почина. Кофата беше в краката ми и без да искам я бутнах. Приказната смес се разля под спалнята, а аз реших да се правя, че нищо не знам. Не искам и да мисля как са го чистили после.
Другото: В детската градина лъжех, че съм алергична към храните, които не ми харесваха. Когато станах "алергична" към почти всичко, учителката реши да се допита и до родителите ми и ме разкриха.
Ваня Попова
Разказ от майка ми - когато били малки с леля си играели на криеница на село. Мама се скрила в една ракла и заспала. Дошло време за обяд и баба пита къде е сестра ти. Леля изтърсила "кака падна в кладенеца". Започва олелия, дядо вързан с едно въже се пуска в кладенеца. Всички плачат. Мама се събудила, огладняла и се показала на хоризонта.
Velichka Stankova
Ами мойте са кратки, ама ударни. Имам брат една година по голям, та общо взето на един акъл.
1. Намерих теслата на татко и като почнах ремонт в коридора, та до тухла.
2. Нарисувахме тапетите в спалнята с химическото червило на майка.
3. Заключих се в кухнята, че се биехме с брат ми, та като се прибра баща ми се наложи да изкърти вратата с касата, че ключа заяде и паднаха половината плочки от стената, та после пак ремонт.
4. Счупих спалнята на наще от скачане.
5. За Великден майка боядисала две кори яйца, аз седнах с една приятелка и ги опаткахме на бързо. После не знам, може счупени да ги е раздавала на роднините.
6.Отворих тенджера под налягане, която още не беше за отваряне и като избухна това телешко варено, направо се залепи за тавана. Останалото съдържание, като картофи, лук моркови, се стичаше по стената. И тоя капак пак не можах да го сваля от тенджерата, много проклет беше. Така да се завърти, па иначе да бъде и така, не ядох манджа. Никой не яде.
7. На гости при баба ни оставят с братовчедите ни, на същата възраст като нас с брат ми, да ни гледа прабаба ни. Скарваме се четиримата за една кукла, удряме, незнайно как, прабаба ни в лицето и бликва една кръв. Братовчедка ми тича, крещи през шосето: майкооо, бързо, убихме баба". Сами си представете шока за родителското тяло.
Сега имам син на 9 месеца и всички казват как прилича на мен. Следя с интерес.
Следва продължение...
Замисляли ли сте се дали и как точно се различава вашето детство от това на децата ви? Е, вие може и да не сте, но Алекс Попова се е замисляла. Даже го е описала спретнато и подредено в цели 20 точки. Ето ги и тях. Пишете ни с вашите. Ще ни бъде интересно.
На 7 години вземаше сама 4-годишния си брат от градина. Сега не позволяваш на 13-годишния си син да излиза сам по тъмно.
Като малка изяждаше по 3 чийзбургера за обяд, последвани от два пакета кроасанчета с шоколад и поне една вафла. Сега даваш на децата си само месо от пасищни животни и домашни десерти с мед и фурми.
Оставяш търпеливо дъщеря си да си избере за 17-и път различна рокля. И неволно се сещаш как майка ти щеше да тe e смразила с поглед още на втората.
Единственото превозно средство, което имаше като дете, беше колелото. За разлика от автопарка на сина ти, който включва още тротинетка, ховърборд, балансьор, трактор с педали, картинг кола и скутер.
Опитваш се да приготвиш здравословна закуска, която да е питателна – без пържено, глутен, млечни продукти, бяла захар, а да е с плодове, събирани само от девици на лунна светлина. За това време баба ти щеше да ти пъха третата мекица с пудра захар в устата.
В детската градина на дъщеря ти има какички на не повече от 25, които дори се усмихват. В твоята детска градина вирееха само сърдити лелки с наднормено тегло и натрапчив мирис на белина.
Още на 6 сготви сама първия си шедьовър в кухнята. Но не даваш на 9-годишния ти син да държи нож, за да не се пореже.
За да възпитаваш успешно децата си, сега ти е необходима поне една диплома по клинична психология и умело съчетаване на елементи от авторитарния и либерален стил, комбинирани с уважение на личността му и поощряване на автономността. Нищо общо с шамарите на леля Гиче от детската ти градина.
За да вземеш детето си от училище днес, е нужно да отидеш с още минимум трима членове на родата ви, кордон и позволение от премиера. Докато ти сменяше тролей и два рейса, за да се прибереш сама след часовете във втори клас.
Обясняваш на 17-годишния ти син колко е опасно по дискотеките и как алкохолът е вреден, докато в главата ти се прожектират флашбеци от пребиваването ти в „Ялта“ на 14, докато се наливаше с шотове евтина текила в комбинация с бира.
Когато ти се караха навън, към майка ти винаги се присъединяваха поне по една-две съседки, също толкова вещи по въпроса с отглеждането ти. Сега, в момента, в който леко повишиш тон, започваш параноично да се оглеждаш за норвежци.
Изпитваше неописуема гордост, когато на 7 се научи да си пускаш сама видеокасетка. Сега гледаш с изумление как двегодишното ти потомство умело борави с YouTube, Skype и де що е тъчскрийн, преди да е махнало памперса.
Прекарваше по половин денонощие навън с ключ, сръчно вързан на врата ти, докато вашите нямаха ни най-малка представа къде си. Сега, в момента, в който дъщеря ти прекрачи прага, веднага ѝ пращаш три Viber съобщения, локейшън рикуест и дрон с камера.
За разлика от детето ти, като малка дори не подозираше за съществуването на манго и папая, още по-малко за чия и киноа. Единствената екзотика, която ти се полагаше, бяха банани и мандарини по Коледа.
Но пък колко щастлива беше, като ги ядеше! И до ден-днешен миризмата на мандарини за теб значи само едно – Коледа.
През цялото ти детство не си виждала толкова играчки, колкото има в този момент в стаята на детето ти. В единия шкаф.
Като малка си обелила повече картофи от целия персонал в кухнята на Happy за период от поне пет години. Не си сигурна обаче дали синът ти знае къде е белачката.
Сглoбяването на играчка от шоколадово яйце в детството ти изискваше поне 20 свободни минути, сериозни инженерни усилия и кашон от пералня за съхранение. Сега с нескрита погнуса гледаш миньоните, които се излюпват от почти всяко яйце.
Като малка имаше един чифт маратонки, които се сменяха чак когато палецът ти умело си пробиеше път до настилката отдолу. За сметка на това дъщеря ти има около 12 чифта обувки – с Елза, еднорог, дъга, светещи подметки, лепенки, пайетки, пухчета и, не дай си боже, Пепа Пиг.
Но точно заради всичко това не би заменила и 1 минута от детството си с това на днешните деца.
