fbpx

Откакто станах майка, все се връщам към моменти от моето детство, припомням си колко по-различно беше то от това на нашите деца сега. Играехме предимно навън, нямаше екранно време, родителският надзор беше доста по-малък, а въображението ни измисляше какви ли не игри и забавления, защото не разполагахме с арсенала от играчки, които имат днешните деца.

Днес, с щипка носталгично настроение, ще ви припомним част от любимите ни детски игри, които ни пренасят в едни по-хубави и по-простички времена.

Излизайте пред блока, отивайте на село и играйте с децата!

1. Скачане на ластик

Помните ли как, докато момчетата ритаха топка, момичетата скачаха на ластик весело и мислеха някоя нова „оплитанка“? На ластик може да се играе от три или от четири деца. Когато са три, всяко играе само за себе си, а когато са четири, играят по двойки. Децата скачат между опънат от други две деца ластик по определени предварително начини. Ластикът е желателно да е объл, с по-малък диаметър, като възелът или снадката на ластика трябва да е между краката на някое от децата, което държи ластика.

Казват се различни стихове, понякога във вид на песнички в такт с подскоците. Помните ли „Еее-ма, Е-са-са, Е-са-са, О-пи-пи-я“? 

Има определени степени на височината на ластика. Първа степен е на нивото на глезените на двамата играча, втора – на прасците, трета – на нивото на коленете, четвърта – под дупето, пета – на талията, шеста – под мишците, седма – на врата, осма – зад и над ушите, девета – ластикът се държи с ръце върху главата, десета – ластикът се държи с изпънати и вдигнати нагоре ръце.

Когато ръстът на играчите е различен се нагажда според ръста на скачащия, т.е. степента на вдигане на ластика се определя по него. При грешка, дължаща се на мърдане от страна на държащите деца, следва повторение от начало.

2. Кральо-Портальо

Помните ли тази игра?! А спомняте ли си песничката, с която се играеше?

Кральо – портальо, отвори порти, за да премине кралювска войска!
Отворете, затворете, само един оставете!
Лъжичка, паничка, тенджера, капак, похлупак! Стой!

На „Кральо – портальо“ обикновено играехме смесено – момчета и момичета. Двама от участниците заставаха един срещу друг на около половин метър с ръце, повдигнати нагоре – напред, с допрени длани. По този начин двете деца образуваха своеобразна „порта“. През нея преминаваха последователно един след друг останалите участници, подредени в колона, като всички заедно пееха песничката.

В края на песента на думите: „Само един оставете!“, двойката участници, които оформяха „портала“, спускаха ръцете си и затваряха в тях едно от децата. После тихичко го питаха коя от предварително намислените думи избира – „ябълка“ или „круша“. Посочвайки една от двете, „заловеното“ дете се определяше към единия от двамата играчи. Така „затваряйки“ периодически портата, в края на песента заловените в нея избираха една от двете предложени им думи. След това те заставаха от двете страни на „портата“.

В края на играта, когато всички участници бяха преминали и избрали една от предложените им думи, се подреждаха в две колони – една срещу друга, заловени през кръста. Първите от всяка група се хващаха за ръце и чрез теглене се определяше коя „войска“ е по-силна.

3. Стражари и апаши

А тази класика помните ли как се играе? От всички деца се избира едно дете, което да брои до 10. Другите оставят произволен предмет. След това преброилият до 10 оглежда оставените предмети и решава кои да са апаши, а кои – стражари. Едно от децата трябва да предостави предмета си на детето, което е броило. Стражарите броят до десет, а апашите се крият. След това апашите биват търсени и като ги намерят се гонят.

Когато ги хванат казват: „Стражарска марка бум печат, от днеска ставаш мой събрат“. И така той става стражар. Когато ги хванат, започват да ги измъчват, гъделичкайки ги. Апашите си измислят истинска и фалшива парола. Те трябва да кажат на стражарите истинската парола, когато се налага. Веднъж хванат, апашът трябва да помага на стражарите да хващат апашите.

4. Сляпа баба

Една от най-забавните игри от нашето детство! Нещо средно между гоненица и криеница. Един от играчите, определен първоначално обикновено чрез броилка, става Сляпа баба – завързват му се очите и останалите започват да обикалят около него и да го дразнят с викове, докато той се опитва да хване някой от тях и да го задържи. В по-простия вариант на играта в този момент тя свършва и започва наново, като заловеният става новата Сляпа баба. 

В по-усложнения вариант Сляпата баба трябва да познае по дрехите и по физиката заловения играч и ако сгреши, продължава да бъде Сляпа баба и в следващата игра.

5. Кър

Тази игра понякога прерастваше в жестока битка с ожулени колене и много смях! Играта е известна още с името Ура или Шмайзер. Играе се върху разчертан на асфалт или друг вид паваж чертеж. В нея участват два отбора с равен брой играчи, разположени в поле №1 и поле №2. Вижте как се чертае полето на картинката отдолу:

Целта е някой от отбора да успее да излезе през коридора извън чертежа, да влезе в противниковия коридор и да настъпи с крак триъгълника в ъгъла на противниковото поле, извиквайки кър (съответно бум, ура или шмайзер). 

Докато минава по коридорите играчът няма право да стъпва върху линия или извън чертежа, защото така изгаря, тоест излиза от играта. Играчите от противниковия отбор – от тяхното поле или вече излезли извън чертежа – могат да го дърпат или блъскат, за да настъпи линия или да излезе извън чертежа. Когато играчът се намира в незатворения кръг, наречен бомба, никой не може да го дърпа или блъска. Също така и излезлите извън чертежа играчи от противниковите отбори не могат да се блъскат взаимно вътре.

В края на 80-те играта добива такава масова популярност в България, че на много улици и паркинги се появяват чертежи за кър, направени с блажна боя.

6. Отидох в гората

Помните ли колко се забавлявахме с тази игра на асоциации? 

Един от участниците застава пред останалите и казва: „Отидох в гората, разрових листата, намерих картина на…“. Изречението довършва с професия, с животно, с предмет – нещо, което по някакъв начин да може да бъде изиграно. Останалите играчи трябва да се постараят по възможно най-добрия начин да пресъздадат избраната дума – например балерина. Който се справи най-добре, излиза отпред и казва картина на какво е намерил в гората.

Помните ли? Помните ли какво беше едно време, преди екраните да завземат и лятото? Как просто ни пускаха навън след две филии с лютеница за закуска пред блока или пред къщата и се оправяхме. Нямаше учебници, нямаше телефони, имаше само навън и игра. Стражари и апаши, фунийки, топчета, народна топка, криеница, гоненица, кър, ръбче, всичките детски игри на карти – война, кент-купе, три-пет-осем (или блато), глей си работата… И, разбира се безкрайното е-ма-ем-са-са, което се носеше от момичетата, които играеха ластик (признавам си, когато години по-късно научих, че е-ма-ем-са-са всъщност е побългарено спелуване на Mississippi, нещо в мен се безвъзвратно си отиде). 

Единственото по-упорито от е-ма-ем-са-са беше ритмичното тропане на въжето. Истинските майсторки въртяха по две въжета и ги прескачаха едновременно. Така и не можах да схвана как се прави това.

Играеше се едно и също от всички деца. Без значение дали си в града, или са те пратили на село – всичко се знаеше. И беше много лесно да се включиш в играта, дори и без да познаваш някого.

Ясно е, че носталгията по това време няма да си отиде от душите и сърцата на всички, които са играли тези игри. И също толкова ясно е, че тя се засилва през лятото. Тогава, когато слънцето нагрее асфалта и сякаш подгрява и спомените ни.

Големи игри за малки герои

Ако можете да се върнете, макар и за малко, за да поиграте като деца, бихте ли го направили? А ако можете да научите децата си? Първото е трудно изпълнимо, защото няма машина на времето (и да има – все още не са ги пуснали за масова употреба). Второто обаче може и да ви се случи. Има вариант, в който можете да си припомните игрите от детството и да ги съчетаете с няколко бързи урока за вашите деца как точно се играе на тях.

Ето това ви чака през август в Сердика Център в рамките на тяхната супер забавна кампания „Големи игри за малки герои“. Всеки уикенд през месеца пред магазин „Хиполенд“ ще се организират всякакви ретро игри, като ще бъдат осигурени пособия за скачане на въже, въртене на обръч, стъклени топчета и скачане на ластик. 

Ще има и много готини работилници за най-сръчните или пък за онези, които трудно ще се мотивират да правят такива неща с децата си, било защото им липсват умения и въображение, било защото вечно няма време. Например свирещо копче от картон, часовник със стрелки, които може да се местят и да се учим колко е часът, блестящи охлюви, които излизат и без да е валяло, разкошен морски шах, на който може да се правят турнири родител – дете, стикери с индивидуален дизайн и още много други страхотни неща. Пълната програма може да видите тук. Входът е свободен. 

Първият учебен ден наближавa – без паника

Разбира се, посещавайки Сердика Център е доста вероятно да се изкушите да накупите какво ли не първия учебен ден. Само искаме да ви кажем да не бързате – 15 септември се пада в петък и ние всички знаем колко ще е учебен и колко ще е първи.

А пък на 15, 16 и 17 септември ще има три специални дни в Сердика Център, посветени на новата учебна година, в които ще можете да купите всичко необходимо. На едно място под покрива на Сердика Център ще можете да откриете задължителните ученически пособия и материали, но и да се срещнете с представители на различни образователни центрове и платформи, ще има мърч на популярни в България влогъри, еко кутии, шишета и играчки.

В рамките на изложението ще бъдат обявени и специални предложения и промоции от избрани магазини в мола, ексклузивно достъпни за потребителите на мобилното приложение SPOT (ако нямате все още SPOT, поправете тази грешка тук за Android и тук за iOS).

НО! Дотогава има още цял месец лято. Така че имайте търпение и си тактувайте е-ма-ем-са-са…

Днес в Майко Мила е д-р Бояна Петкова, педиатър, родител и автор на Фейсбук страницата “Муха без глава - истории от света на ADHD”. 

С нейно разрешение публикуваме част от разсъжденията ѝ по темата за родителите, децата и границите. 

Понякога ни се струва, че за да бъдем активни родители, трябва да се облечем в много заплахи, ограничения и забрани. Но самоцелните закани и необоснованите граници често се оказват твърде вредни в дългосрочен план. 

Има начин да сме ангажирани, без да сме пъдари, смята д-р Петкова и го обяснява тук.


Границите. Тази психологическа митологема. Или може би митологемата на порастването...

"Трябва да им поставяме граници".
"Ролята на родителя е да поставя граници."
"Не може без граници, какво ще стане, ако всеки започне да си прави, каквото си иска."
"Родителят решава къде да постави границата и детето трябва да се научи да не я нарушава.”

Родител или “овчарско куче”

Според доста, да не кажа почти всички, психологически школи, ролята на родителя в детството е да бъде граничар. Не знам дали заради някоя особеност на мозъка ми или заради вродената ми нетърпимост към недобре аргументирани постулати, тази формулировка винаги ме е влудявала. Нещо с нея винаги ми се е струвало не-наред.

Което не иде да рече, че границите не са важни. Напротив. Просто ние в стремежа си да сведем сложното взаимодействие между родител и дете до прости постулати, нещо сме оплескали по пътя. Аз малко по-различно виждам ролята си на родител, не като овчарско куче. 

Обаче границите. Много ни е страх, че ако се откажем от митологемата за границите, ще настъпи разруха, неконтролируемо бедствие. А всъщност не е необходимо да се отказваме, необходимо е само да я преосмислим. 

Светът е изтъкан от граници

Наша работа като родители не е да ги налагаме, а да научим детето си да ги разпознава и да ги уважава.

Гладен съм/не съм гладен е естествена граница. Спи ми се/не ми се спи е естествена граница. Тези са първите, с които бебето се сблъсква. Всеки човек, различен от нас, по свой начин представлява естествена граница. (Дори собствената ни майка.) 

Всяко взаимодействие с околния свят дава множество възможности да взаимодействаме и с границите му. И не само това, самият социум е наложил предостатъчно привнесени неестествени граници. Човек буквално не може да бъде жив, не може да се движи в света, без на всяка крачка да взаимодейства с границите му. 

Е, добре. И вместо ние като родители да схващаме задачата си в това да помогнем на детето да взаимодейства възможно най-плавно и хармонично, без да се наранява, но и без да наранява света, някъде, някак си е възникнала митологемата, че "родителят трябва да НАЛАГА граници". Щото иначе - ?

От граница до граница има разлика

И така, родителят става на практика всемогъщ, защото той, по силата на това, че е родител, може да налага напълно произволни граници. 

Например кога трябва да ядеш, какво трябва да ядеш, кога трябва да си лягаш, какво трябва да обличаш, кога трябва да мълчиш и какво трябва да правиш във всеки буден миг от живота си... 

И така, вместо да опознаваш света и границите му, ти се оказваш поставен в една напълно изкуствено конструирана ситуация да се съобразяваш с изкуствените и често напълно произволни граници на възрастните в живота си. 

Защо произволни? Защото някой е решил, че "порцията" за 9-месечно бебе е 190 грама, а не колкото на него му се яде. Защото някой е решил, че в градината трябва да спиш между 13 и 15.30, независимо дали ти се спи. Защото майка ти е решила, че не можеш да излезеш в снега по тюлена пола и балерински пантофи. 

Това последното е особено, нали? 

Снегът е естествена граница. Каква обаче е ролята на родителя? Да влезе в кофликт с детето, което "не разбира" и затова родителят трябва да "поеме отговорност" и да го натика в грейката на цената на емоционален разрив, или да бъде гръб, когато детето се сблъска с естествената граница на снега? Аз твърдя, че е второто. 

Какво можем да очакваме от мама

Мисля, че ролята на родителя не е да "поставя граници", а да дефинира и пази собствените си граници. Аз лично станах рязко по-добър родител, когато осмислих това. 

Проблемът не е, че не налагам успешно граници на децата си, а проблемът е, че аз самата не познавам границите си, и затова децата ми всъщност са объркани от неконсистентните граници, с които се сблъскват, защото са изкуствени и произволни, понеже в този ден така ми е щукнало. 

А пък аз бях една "психично аморфна" и напълно непредвидима майка, на която можеше да ѝ хрумне, че днес трябва да правиш Х по Y начин, "защото така". 

И когато започнах да се консолидирам като човек и като родител, и естествените ми граници започнаха да стават по-ясни за всички (включително за мен самата), децата се успокоиха. Аз мирясах. Вече всички знаехме какво можем да очакваме от мама. 

Ангажирано родителство - но в какво

Означава ли уважителното родителство или не-авторитарното родителство (CPS – Collaborative & Proactive Solutions), че си "вдигнал ръце и си оставил детето да си прави, каквото си иска”; че си го изоставил, че си изоставил родителската си роля?

Според мен - не, дори напротив. Често се мисли, че ако не комaндваме, наказваме, заплашваме и санкционираме децата си, не им "поставяме граници", значи сме ги оставили "да си правят, каквото си искат" и това не може да е добро/правилно. 

Сякаш има само тези две алтернативи. Или си главнокомандващ на флота, или си незаинтересован родител. В моя опит е съвсем различно. 

Когато сме авторитарни родители със строги (но често произволни) правила, изисквания и санкции/наказания, всъщност по-голямата част от отговорността за отношенията се пада на децата. Един вид, ако не си спазил правилата, не си направил, каквото се иска от теб, значи си си избрал да бъдеш наказан и "сам си си виновен". И все някога ще се научиш да се подчиняваш, защото е в твой интерес да "ти уври главата". 

В този тип отношения родител-деца истинската връзка е опосредствана от правилата и санкциите. Няма нужда от реално свързване, реално разбиране на нуждите или притесненията на другите, защото там са сложени правилата, изискванията, наказанията и съответно наградите/поощренията - и те играят ролята на регулатор на отношенията. 

За много хора това изглежда ангажирано родителство, в която родителят е ангажиран да "пази границите". 

Уважително родителство

В моя опит родителство, което аз бих нарекла "уважително" (в унисон с Питър Грей, а пък Рос Грийн би нарекъл "колаборативно" и “проактивно"), всъщност е много по-ангажирано и ангажиращо всички участници в процеса, защото е флуидно, откликващо на конкретната ситуация и отговарящо на реалните нужди на всички в реално време. 

Всъщност да си такъв родител е изискващо по-висока степен на съзнателност и активно присъствие в живота на детето, защото разговорите не се въртят около "свърши ли това", "изпълни ли онова", "защо имаш тройка", "написа ли си домашните”. 

А се въртят около "как се чувстваш", "имаш ли нужда от нещо", "какво мога да направя за теб", "защо това е трудно за теб", но има и съобразяване на детето с реалностите на живота и възможностите на родителя, има изграждане на взаимно разбиране къде са личните граници на другия и как да бъдем уважителни към тях. 

Когато проблематизираме само контура на живота, външни маркери – като поведение, оценки, успехи/провали, пропускаме да се погрижим за същността на това, което прави децата ни тях самите (и нас - нас). Пропускаме да отворим пространство за опознаване на себе си - какво ни движи, какво искаме за себе си, какво не искаме за себе си, от какво се страхуваме, как да преодоляваме трудностите и недостатъците си по креативен и неосъдителен начин, кои сме ние, кой съм аз, кои са те... 

Обърнати приоритети

И така, уж отглеждаме бъдещи възрастни, които излизат от дома ни, покрили всички формални изисквания за прием в света на големите - а всъщност с много малко познания за себе си и за движещите сили на живота. И започва голямото лутане, голямата депресия и голямото разочарование, които - ако имаме късмет - завършват с пълен крах и новоизграждане на себе си някъде около 40. 

Сякаш културно сме обърнали приоритетите, и сме фрагментирали човешкото, превръщайки го във функция на послушанието и покорството, защото е по-лесно и изглежда по-ефективно. Но децата са наши деца и след като напуснат дома ни, и ефектите от нашето родителство ще останат с тях (и с нас) и след това... 

Защото всичко, което има нужда да бъде научено, може да бъде научено винаги, но изграждането на устойчив вътрешен център е по-добре да се случи преди 18, а не след 38.

Затова според мен родителят е тренировъчна площадка, не граничар на детството. Неговата работа е да е органичен и консистентен в собствените си граници, но и да е там, когато децата се сблъскат в естествените граници на света. Да избърше сълзите и да подаде грейката. 

И вероятно това звучи като доста абстрактна разлика, но в живия живот, когато не мога да се ориентирам чия граница е това или каква граница е това, си задавам въпросите "чий проблем е това?" - мой, на детето, на учителката или на социалното очакване. И също и въпроса "чия нужда е това?" - и ако е моя, как мога и мога ли да я задоволя по начин, който не ангажира детето? Защото ние често имаме изисквания към децата, които са всъщност скрити нужди ние да изглеждаме някакви в собствените си очи. Обикновено - добри, справящи се родители.

Текстът на Александрина Андонова е част от конкурса на Майко Мила „С обич за баба“, подкрепен от Milkiss, в който читателите ни разказват любимите си истории със своите баби и дядовци.

Майко Мила ще публикува в специалната си рубрика всички текстове, които ни изпратите до 30 ноември 2021 г. на имейл konkursmaikomila@gmail.com, а трима от участвалите ще получат и специални награди от Milkiss.


Изобщо имали ли сте детство на село, ако баба ви не е кръщавала козичка на ваше име, не ви е отделила специална мотичка, за да копате градината заедно и не ви е дала да ù разрушите къщата и двора съвсем без проблем?

Спомням си и като филм пред очите ми се виждам малка, омазана с кал, колената ми в рани, тревогите ми бяха само каква беля да свърша днес и как баба и дядо да не ме хванат.

Сутрин баба ми даваше един купон и 20 стотинки, за да взема хляб. "Абе, бабо - казвах - колко си смешна! Това не е купон, това е картонче просто!" - и баба ме гледаше с недоумение. И аз нея гледах така, какви купони са ù в главата на тази жена, мислих си, какви неща ми говори това дете, мислила си е баба.

Най-любимо ми беше баба като отиде да пие кафе в някоя съседка, да забъркам една кофа с кюфтета от кал и да ги "пека" на умерена фурна на дувара. Ама от външната страна, хууубаво да се вижда отвсякъде.

Сега си представете как съм наплескала една голяма кофа с кал, мажа кюфтета, цялата съм в кал, а дувара е нареден с кръгли неща, по земята кал и, абе... сякаш това не ми стигаше, ами слизах до мазата, където баба и дядо държаха много вестници и ги взимах, домъквах една малка масичка пред къщата и ги продавах.

Бях написала на един лист "Продавам вестници: ползвани - 80 ст., цветни - 1 лв.". Страхотна бизнес ниша, мислила съм си навярно, само че всичко беше страхотно, докато баба не се зададе от ъгъла и не види цялата каша, която бях сътворила.

Много беше смешна как хем ù е смешно, хем бърза да ми събере чаршията, за да не гледат хората. И така, кюфтетата ми бяха безмилостно почиствани с маркуча, а вестниците ме пращаше да ги прибирам, а аз се зачитах в тях и там, в мазата откарвах още час, два в четене и разглеждане.

След тази успешна беля, се залавях за нова - с мотичката копаех дупки из двора, наливах ги с вода и ги превръщах в море. Няма да казвам, че баба беше стъпвала в такава дупка и главата ми какви ги чу тогава, само ще кажа, че ме прати да спя на втория етаж и всъщност добре ми се отрази.

После, когато вече беше време да си идва козичката ни, с баба двете отивахме да я чакаме. И тук вече е най-силен споменът за сладкото, незаменимо безгрижие на моето детство - там, седнала на ъгъла на един дувар, чакаща козичките по залез, аз бях най-щастливото дете на света.

Там, с една пръчка рисувах по земята, в джобчетата си хапвах сливи и си носих хляб, там времето беше спряло, там постигах Нирвана, както се казва. Идваха различни хора от селото и всеки си чакаше животинката, бабите и дядовците си говореха ведро, закачаха ме, беше вълшебно.

И приближаваха животинките, а аз се радвах, че нашата козичка се прибира, а после с баба заедно се прибирахме, защото вече бях уморена от пакости и цялото село вечер заспиваше, за да се събуди на сутринта с нови сили и още по-вълшебно. Има много благословии на този свят и една от тях е да имаш щастливо детство.

Обещахме ви втора част от вашите лични истории за успешни бели и ето я и нея. Припомняме, че преди няколко дни ви попитахме кои са най-големите ви пакости от детството.

Вие ни отговорихте, а ние толкова се впечатлихме, че направихме не един, а цели два материала. Защото това изобилие просто не може да се събере на едно място. Насладете се.

(Запазен е оригиналният правопис и начин на изразяване.)

Milena Stoyandzhova-Pavlova
Пуснах прасетата от кочината да се "разходят" из градината на леля ми, докато тя е на работа. Доволна от свършеното дело, излязох на разходка. Свако ми се прибрал и само дето не припаднал... Бяха яли домати, тъпкали навсякъде - абе, свинщина! Бой не ядох, привикаха нашите да си ме приберат в града и дълго време не стъпих там.

Много обичах калинки и събрах една шепа, за да си ги гледам в нас. В трабанта ги сложих в пепелника, като леко го отворих, за да дишат. Забравих за плячката и след месец някъде в колата някакво нашествие на калинки. Естествено, знаеше се кой е виновникът.

А имахме едно приятелско семейство с момче на моята възраст, обаче много нахално, постоянно ми взимаше играчките и чупеше нарочно. Никой не му се караше и чувството за неправда ме изгаряше отвътре. Идват един ден на вечеря и аз реших да му го върна тъпкано. Имаше течен шоколад в тубички, всички деца го обичахме.

Взех една туба с боя за обувки и му казах Сашо, искаш ли течен шоколад? Директно ми го грабна от ръцете и си изстиска в устата. Мълчи, гледа ме, ама яде... За негов късмет влезе майка му, като писна тази жена, като го грабна да му мие устата... Не знам как ми се размина, но повече Сашко не дойде на гости.

Gergana Panayotowa
Ами аз намерих под дюшека на баба на село едни готини розови хартийки и ги нарязах с ножицата ситно-ситно. Кой да ти знае к'во е т'ва купони за хляб…

Danka Atanasova
Раздадох златните бижута на майка ми на съседските деца като подарък..добре,че техните родители заподозряли нещо нередно,след като наследниците им се прибрали кой със златна гривна,кой с пръстен и дойдоха да ги върнат..след известно време намерих месечната й заплата на масата,и повторих номера..

Отхапах си от тънкостенна стъклена чаша,глътнах сръбски динар(доста са големички),гоних брат ми с кука за плетене в ръката,подхлъзнах се и си я забих така в дланта,че излезе от другата страна..и още

Деси Н. Друмева
Аз имам спомен как с моя приятелка решихме да пробваме току-що станалото вино на баща и. Беше си доста голяма бъчва. Опитахме ние от виното и продължихме да играем. Помня как се обърнах и погледнах към техния двор, а той целият беше червен, навсякъде всичко плуваше във вино.

Denitsa Georgieva
Майка ми и баща ми дълго време събираха пари, за да ми купят пиано. Аз реших да му почистя клавишите с лакочистител, който, естествено, махна покритието и ги разяде. Още помня как майка ми ме гони из целия апартамент.

Mihaila Lukanova Krusharska
Бяхме на гости за зимната ваканция на баба и дядо и вечерта преди Нова Година на братовчетка ми и хрумна, че трябва да поздравим съседите от входа като надпишем с флумастери по входните им врати пожелания за нова година + рисунки на снежинки, канбанки и т.н. Със съседката, която живееше под нас - Зорка, баба и дядо въобще не се разбираха и като стигнахме до нейната врата братовчетка ми реши, че трябва да я прескочим, ама аз я убедих с фразата "и Зорка е човек" :+)

та входната врата на Зорка получи семпъл ЧНГ надпис с черен, не с шарен фулмастер (защото все пак не бяхме в добри отношения). Та надписахме всички врати на всички съседи от входа с флумастери (тогава още намаше super washable ;+). Всичко завърши горе долу благополучно когато леля и калеко тръгнаха да ходят при приятели да празнуват и виждайки честитките по вратите се сетиха какво е станало. На дядо му се наложи да чисти със спирт от 11 до 12ч вечерта вратите на съседите.

I'wanna Be
Много се карахме с брат ми и аз като по-малка да му отмъстя, докато спи му лакирах ноктите на краката. Като се събуди имаше лак по чаршафите... отнесох си го. След това му намазах четката за зъби с чесън... Но гвоздеят беше у баба: имаше аквариум, излових вс риби с една цедка за чай и на кучето Джина през прозореца ги мятах

Ralitsa Russeva
Oх, доста бели имам, но най-голямата ми е, че нарязах всички четки на майка ми, която е художник - "подстригах ги". Това се случва по времето на соца - била съм на около 4-5 години. По това време качествените четки за рисуване са огромен дефицит (както повечето неща по соца). Полагат се по 5 бр. четки на година на човек официално - майка ми си ги е събирала с години (и от пътувания са ѝ носени)- има всякакви в две пръстени вази - дебели, плоски, с катеричи косъм, остри с връхче, меки, твърди - за масло, за акварел...

Та спомена ми е как аз с ножицата ги режа - особено се кефех на по-дебелите - не остана неокастрена четка! Мама ми каза, че се е почувствала така сякаш съм ѝ "отрязала ръцете" като ги е видяла. Сега осъзнавам наистина колко голяма е тази беля. Защото всеки художник с времето и процеса на работа прави четките да му паснат на неговото рисуване - те се изхабяват (косъма се изтърква) дори по специфичен начин. Това е май най-голямата ми беля.

Инак имам много други - скачала съм с чадър през балкона, заключих едно съседско дете в мазето на отсрещният блок в един стар хладилник Зил, че беше в затвора индианец...просвещавах всички хлапета в квартала от най-ранна възраст с една книга "Щъркел ли ме е донесъл" за ужас на бабите им. Крадях редовно всички креди на дядо ми (шивач), за да рисуваме с цветни неща на асфалта. Крадохме и тухли от един строеж помня децата от квартала и си построихме наша си къща в двора на отсрещният блок, ама ни хванаха и ни я развалиха...май доста съм крала:)

Andriyana Angelova
Съседите до нас се изнесоха, но оставиха каси с празни бутилки на терасата. Със съседчетата прескачахме терасата, вземахме празни бутилки, връщахме ги и си купувахме сладолед. Терасата е на шестия етаж.

Yanina Taneva
От детската градина ни водят на разходка, спомням си как намирам нещо интересно и се чудя, ще се побере ли в ухото ми. След няколко дни започва яко да ме боли ухото, водят ме на лекар, човърка той и да вземе да извади покълнало семенце леща...пита човекът, кой я сложи тая леща там, а аз невинно “ вятърът...”

При баба в Шумен, на терасата се държаха дините. Не като сега - по една-две да си вземе човек, а напазарували хората- 5-6. Още си спомням колко привлекателна ми се стори идеята да разбера от третия етаж, дините издържат ли... една по една - падат долу на плочките. Голям кеф! Съседите се завтекоха нещо да се оплакват, но баба ми като стомана - “Това кроткото дете, вижте го, не може да му хрумне да мята дини през балкона!”. Много хубаво се разцепваха!.

В училище знаехме, че госпожата по музика има фобия от паяци, колко ми е бил акъла, че да донеса гумен паяк с помпичка( като я стиснеш и паякът подскача- от Чехия ми го беше донесла леля) и да го сложим със съучастниците под капака на пианото. Такъв крясък и ужас. Още ми е гузно...

Радослав Георгиев
Запалихме една изоставена плевня. До скоро се пазеше вестника със заглавие "Малчугани запалиха недвижим имот"

Alexandra Ivanova
Ох, ужас. С брат ми се биехме нон-стоп и аз като по-малка се чувствах безсилна и затова взех една вилица и я хвърлих от него. И тази вилица да му се забие в бузата, а аз като видях да не ме хване бързо взех ключа и го заключих и отидох при майка ми на работа. Всичко беше наред докато той не се обади по телефона.

Kalina Nikolova
Живехме в къща с голямо черешово дърво в двора. Съседката от първият етаж си простираше чаршафите на двора. Пролетно време ни дойде идеята да замеряме белите чаршафи с остатъците от сочните червени череши. Още помня как ме събудиха.

Втората ми най-голяма беля е пожарът вкъщи. Трябваше да включа един радиатор, но съм пропуснала, че има хавлия на него. Хавлията беше тляла, подпалила мокета, дюшемето. Всъщност аз открих какво е станало, защото влязох втори път в спалнята, нищо не се виждаше, само гъст, черен дим като на кино. Тогава никой не ми се скара, всички бяха щастливи, че не беше изгоряла къщата.

Hristina Filipova
Надрасках с ключ новата кола на баща ми... от двете страни, огромни дълги линии 
яд ме беше, че обръща повече внимание на колата си, отколкото на мен

Лора Любомирова
Постригах си веждите ЦЕЛИТЕ и казах че съм ги изгорила на котлона 
Постригах половината си коса и казах, че е паднала сама
(емо стил)

Stefan Stamov
НЕ аз... но съм чувал че приятели са хвърляли балони с по 5 литра вода по колите от 16тия етаж на един блок... същите са крали автомобилни емблеми, дини, пъпеши, картофи, царевица, ловили са на забранени язовири и са тичали през гората докато са ги стреляли с патрони със сол... диванета... Аз не съм правил бели

Cvetelina Belichinova
Аз на 10, сестра ми на 4 г.Имам неудържим порив да постригвам, но освен куклите не след дълго увещание в един прекрасен летен ден постригах сестра ми, а косата и бе до дупето. Видейки оръфаното, като магаре дете я скрих в мазето с надеждата да не я потърси никой поне докато не и порасне коса.

За зла участ нашите се прибраха от разходка, а баба от лозето и настана суматоха де е малката. След намирането и погледите на всички бяха изпопадали от видът на косата.Мама крещеше в нервен срив, тати се смееше, а баба ни пердашеше.

Друг голям пердах ядохме с братовчед ми, като изчакахаме всички да полегнат на обяд и откраднахме магарето с каруцата на прабаба ни.Мотахме се по нивите около 2 ч.Дядо ми ни чакаше на портата с люлякова пръчка в ръка, а за прабабами бяха викали линейка за вдигнато кръвно.

Nadezhda Abramova
Изрязах гроздоберачките от една пачка двулевки на баба. Не беше особено очарована, впрочем.

Анелия Василева
Запуших широкия кухненски сифон с глава лук. После мълчах. Ама и бой ядох...

Lora Ivanova
Да боядисаме котката розова с остатъка от боята за яйца по великден! Ненадминато!

Stefanova Iva
Аз на около 6г.,сестра ми беше бебе,хванах един зелен лак на майка ми....цялото лице на бебето го направих на зелени точки

Irina Gyurcheva
Бях на летен лагер и хванах малка полска мишка, която пуснах в бунгалото на учителя ни по математика ... много ни мъчеше!

Hanzo Hasashi
С George Vachev запалихме огън в една бетонна... ще го нарека кашпа. После се сетих, че вкъщи имам празен флакон дезодорант, който може да хвърлим в огъня за да гръмне. Хубаво гръмна. Жоро и той имаше един дезодорант наполовина пълен, той гръмна още по-хубаво. Дадох идея да съберем джобните си и да вземем чисто нов дезодорант, но Жоро даде гениалната идея, тъй като дезодоранта е скъп, да вземем един флакон газ за запалки и... речено сторено. Още помня каква красота създадохме

Diana Nikolova
Най-добрата ми беля беше, когато си направих фалшив бележник. Даже подписите бях подправила и печата на училището с индиго! Никой не се усъмни, докато не започнах да нося само 6ци... тогава се усетиха , че нещо не е Ок и голям бой ядох от баща си.
Ама ако не бях писала само хубави оценки нямаше и да знаят вероятно.


Решихме да отбележим 1-ви юни, като ви питаме кои са най-успешните ви бели като деца. Знаехме, че е било славно време, но някои от вас наистина са се представяли впечатляващо. Предлагаме ви да си четете следващите истории на големите малки бели тихо, кротко и насаме, защото днешната младеж НЕ БИВА да получава такива добри идеи.

(Запазен е оригиналният правопис и начин на изразяване.)

Kamen Alipiev
Бръкнах с вилица в подстанцията за ток и оставих два входа без електричество за няколко часа. Освен това оцелях без дори да ме хване ток!

Tsvetelina Tsekova
Оххх, разбихме с братовчед ми една кола, откраднахме аптечката и се опитахме да я продадем на една празна сергия на врачанския пазар, известен още като “Суми”. Продадохме я и си купихме си гърмящи бонбони.
Малко по-късно същия ден, човекът, на който я продадохме, позвъни на вратата, за да каже на баба, че сме му продали собствената му аптечка. През цялото време ни е следил. Още помня как баба ме замери със сешоар и после плака два дни, задето сме и съсипали репутацията в града.

Божанка Учкова
Като малки със сестра ми бяхме неразделни дотолкова, че посещавахме заедно тоалетната. Отиваме един ден аз съм на около 10г, тя на 5. Малката сяда на тоалета и казва " Който седне на мивката е кака". Аз очевидно съм каката. Покеквам се на малката мивчица и в този момент мивката се откъртва от стената и издрънчава на плочките разхвърчавайки се на парчета. Ние сме в шок. Майка ми пристига, заварва погрома и започва да крещи, а аз се чудих как да отговоря на въпроса " защо седна на мивката?” Още си спомняме тази случка с умиление.

Sofia Kratchanova
Дядо ми, лека му пръст, държеше в двора до чешмата един кристал - много красив. Нямам идея какъв беше, един лилаво-бяло-черен с шипове. Абе, много красив. Много ми харесваше. Толкова ми харесваше, че исках да си отчупя парченце от него за мен. И хванах един чук. И го начуках целия почти на сол. Дядо ми не ми говори няколко дни след това.

Albena Ilieva
Обожавам спомена как ми повериха задачата на морето да поръчам в стола на станцията храната за следващия ден, през 80те, когато поръчките се правеха с номера - 312 /пълнени чушки/, 116-диня, 6-филийка хляб..и т.н. И как на следващия ден, след чушките, донесоха 4 порции свинско със зеле, защото бях сбъркала някаква цифра. Всички наоколо ядяха диня, и допълнително бройки нямаше...Най-вече помня погледа на брат ми, който водеше вътрешна борба между това да ми се подиграва до края на смяната и това да се разреве, защото няма да яде диня...

Viara Kostadinova
Живеехме на 6-тия етаж, а на 4-тия под нас бе домът на една много намръщена, вечно командваща и кряскаща на мъжа си възрастна жена. Освен че пилеше нервите на горкия мълчалив дядо, все намираше повод да се скара на децата пред блока и да ни очерни/изпорти пред родителския домсъвет, застъпващ почти денонощно на смени на пейката. Взеха да ми омръзват номерата й и реших, че е крайно време да свърши нещо полезно и да се разчисти у тях си, а аз да раздам справедливост в името на всички онеправдани невинни приятели.Та аз и още едно момиче събрахме корите на няколко дини, солидарно взети от боклука и от двете къщи, и започнахме като дартс да целим терасата на бабката.Тогава не бяха остъклени ...

Е, поспряхме и съвестта ни малко се намеси само когато погрешка уцелихме терасата на леля Снежи..., за която и двете съжалихме, защото беше много добра и мила. Истинското ни разкаяние изтрая 10 минути,докато не ни хрумна, че дините не са били кой знае какво количество и е добре да метнем и малко кори от пъпеш. Направихме мазало терасата на бабата, в което можехме да се убедим дори от миризмата на бостан ,носеща се на талази отдолу.После помня само-о-о как майка ми взе една метла с дълга дръжка.

Evgenia Dimova
На 16 години започнах да идвам на уроци в София. В началото с майка ми. В някакъв момент родителите ми явно са решили да ми се доверят (грешка) и да почнат да ме пускат сама. Даваха ми пари за сутрешния експрес от Варна до София, но явно съм си била нервак от малка и 6 часа са ми се видели прекалена загуба на време. Самолетният билет беше няколко лева по-скъп и така 3 години джитках до София със самолет. Милите ми родители така и не разбраха приживе за това - реших, че няма нужда да ги разстройвам с минали събития.

Plamena Tolsuzova
Подпалих спалнята (леглото) на родителите ми. Онези времена с липсата на ток на всеки два часа. Бяхме много хлапета, играехме незнайно защо в спалнята, една играчка се търкулна под леглото. Аз като най-голяма хванах свещта и се наврях под леглото да търся играчката. И всичко бързо пламна. Всички седнахме и започнахме да плачем. Майка ми влезе веднага с кана кафе в ръка, изсипа кафето върху разгорелите се чаршафи и огънят беше потушен... по спомен.

Stanislava Krayselska
На село зимата нямаше сняг, но беше адски студ и реших да си правя пързалка. Вечерта пред портата изливах вода за да се заледи и да се пързалям с мушама. Който се е пързалял с мушама знае, какъв кеф е. Сутринта ставам и всички ме гледат лошо, едвам не се е утрепала цялата рода, като е излизала.

Katerina K. Kopanarova
Имахме жълт полски Фиат. Баща ми реши да го пребоядиса син, макар че аз исках бял. Нае майстор, боядисаха го, всички в махалата идваха да видят колко як е станал. Но мен не ме кефеше и подкокоросах брат ми да го пребоядисаме. Взехме четки, мазахме с бялата боя, развихрихме се яко. Тате като видя, милия, падна на колене и се хвана за главата като по филмите. Майсторът дойде, цялата улица се събра, не могат да го успокоят. Съседите още ми припомнят случката като ме видят.

Yana Kurteva
Оставих ключа под изтривалката и написах бележка, която оставих на вратата “дядо, ключа е под изтривалката. Аз съм у Лина” и отидох на гости. Дядо ми не знае къде живее Лина, та като се прибрах ме чакаше вкъщи леко ядосан

Vessislava Tancheva
Боядисах брат ми кафяв с орехова шума. Така беше по-убедителен в играта на индианци.Той беше много горд, но баба кой знае защо ме подгони с метлата. Не можа да ме стигне…

Irina Atanassova
С една приятелка решихме да правим някакво печиво, което се меси и точи. Пица май. Масата ни беше малка и неудобна. Месихме и точихме върху балатума в кухнята. Тъкмо когато вече щяхме да го слагаме да се пече мама се прибра...

Nadia Dimitrova
Ами, то една ли е? Примерно, пратили са ме едно лято до магазина за 2 бутилки олио, но то се продаваше в едни зелени стъклени бутилки и докато го донеса по краткия път, едната съм я пукнала. Влизам във входа, който тогава беше с мозайка и виждам, че тече от пазарската мрежа. Някак си, успях да стъпя в него с босите крака и установих, че се пързаля много яко. Така и така беше спукано шишето, доразлях още от него по пода и се попързалях доста добре, докато майка ми не се подаде да види къде се губя. 

Друг случай имам, където намерих на баба, лека й пръст, всички топове със скъпи платове, коприни, сатени, дето си ги е кътала за... и аз не знам за кога. На част от тях отрязах по една дупка за главата и ги направих на тоги, а с другите и хамака на двора направих нещо като шатра. Лелей, като се прибра баба, да не разказвам.

Йордан Петров
Запалих струпаната, до една къща, заготовка за огъня на Поклади (Сирни заговезни) в събота (предишния ден). Къщата не изгоря. После ме водиха година на логопед.

Kremena Mouskourova
Била съм на 3-4 г. Тогава живеехме в Белгия и в детската градина имаше друго българче (с година по-голямо), в което бях влюбена - принцът на моя живот! Един ден той реши да се прави на мъж и да ме заведе до вкъщи вместо да чакаме родителите ни. Там много-много не следяха кой влиза и излиза от двора на детската. Та, тръгнахме ние. Качихме се даже на трамвая, въпреки, че бях сигурна, че не са ме водили до детската с трамвай. Но нали ми беше легнал на сърце - доверих му се. След няколко спирки видахме позната сграда и решихме да слезем. Беше много забавно - играехме в една градина с храсти, подрязани като лабиринти.

След известно време се появиха едни полицаи и ни заловиха. След това в районното сто пъти обяснявах на полицаите, че искам мама, а те ме водеха в тоалетната...там я нямаше (явно съм им говорела на неразбираем бебешки български).

Случката от гледната точка на родителите ми не е особено забавна, защото по онова време е имало някакви международни напрежения. Веднага са съобщили в полицията, оттам директно по новините със снимки, били спрели влаковете, правели проверки на изходите на Брюксел и т.н.
Вечерта баща ми ме прибира вкъщи, оставя ме на майка ми, на която за един следобед й побеляла косата на места, опразнил шкафа с алкохола и отишъл с бащата на моя възлюбен да се умъртвяват.
Бързо ни смениха детската...
И чак след години разпознах мястото, където ни бяха заловили полицаите - беше при двореца.

Raya Pavlova
Ходех редовно по покрива в сградата, непосредствено до сградата, в която мама и татко работеха.

Liliya Damyanova- Tsvetkova
Да изкореня целия разсад домати на дядо ми и да го дам на кокошките, а на плевенската баба кокошките ги бях нахранила със змийска отрова и нямаше кокошки на другия ден.

На майка ми пианото (прекрасно, австрийско, антикварно, с клавиши от слонова кост и педали и свещници от бронз), бях започнала да го боядисвам в бяло с коректор за мастило от онези с четчиците (много исках бял роял), но ме хванаха още долу на педалите.

Валентина Ташкова
4-5 годишни, аз и братовчед ми напълнихме една кофа картофи от градината на баба ми и бяхме много горди. Оказа се, че това са грудките на гергините, които баба ми е посадила предния ден - около 100 примерно...

Alexandra Tomeva
Един следобед ме гледаше дядо ми. Бях на 6 или 7 години. Дядо не виждаше и си прекарваше времето в кухнята, докато аз вършеех из къщата. Реших, че ще изсипя цялата козметика (лосиони, крем, парфюми, гримове и т.н) на майка ми в една много сладичка розова кофа. От цялата дейност се изморих и седнах на спалнята на нашите да си почина. Кофата беше в краката ми и без да искам я бутнах. Приказната смес се разля под спалнята, а аз реших да се правя, че нищо не знам. Не искам и да мисля как са го чистили после.

Другото: В детската градина лъжех, че съм алергична към храните, които не ми харесваха. Когато станах "алергична" към почти всичко, учителката реши да се допита и до родителите ми и ме разкриха.

Ваня Попова
Разказ от майка ми - когато били малки с леля си играели на криеница на село. Мама се скрила в една ракла и заспала. Дошло време за обяд и баба пита къде е сестра ти. Леля изтърсила "кака падна в кладенеца". Започва олелия, дядо вързан с едно въже се пуска в кладенеца. Всички плачат. Мама се събудила, огладняла и се показала на хоризонта.

Velichka Stankova
Ами мойте са кратки, ама ударни. Имам брат една година по голям, та общо взето на един акъл.
1. Намерих теслата на татко и като почнах ремонт в коридора, та до тухла.
2. Нарисувахме тапетите в спалнята с химическото червило на майка.
3. Заключих се в кухнята, че се биехме с брат ми, та като се прибра баща ми се наложи да изкърти вратата с касата, че ключа заяде и паднаха половината плочки от стената, та после пак ремонт.

4. Счупих спалнята на наще от скачане.
5. За Великден майка боядисала две кори яйца, аз седнах с една приятелка и ги опаткахме на бързо. После не знам, може счупени да ги е раздавала на роднините.
6.Отворих тенджера под налягане, която още не беше за отваряне и като избухна това телешко варено, направо се залепи за тавана. Останалото съдържание, като картофи, лук моркови, се стичаше по стената. И тоя капак пак не можах да го сваля от тенджерата, много проклет беше. Така да се завърти, па иначе да бъде и така, не ядох манджа. Никой не яде.

7. На гости при баба ни оставят с братовчедите ни, на същата възраст като нас с брат ми, да ни гледа прабаба ни. Скарваме се четиримата за една кукла, удряме, незнайно как, прабаба ни в лицето и бликва една кръв. Братовчедка ми тича, крещи през шосето: майкооо, бързо, убихме баба". Сами си представете шока за родителското тяло.
Сега имам син на 9 месеца и всички казват как прилича на мен. Следя с интерес.


Следва продължение...

Замисляли ли сте се дали и как точно се различава вашето детство от това на децата ви? Е, вие може и да не сте, но Алекс Попова се е замисляла. Даже го е описала спретнато и подредено в цели 20 точки. Ето ги и тях. Пишете ни с вашите. Ще ни бъде интересно.


1.
На 7 години вземаше сама 4-годишния си брат от градина. Сега не позволяваш на 13-годишния си син да излиза сам по тъмно.

2.
Като малка изяждаше по 3 чийзбургера за обяд, последвани от два пакета кроасанчета с шоколад и поне една вафла. Сега даваш на децата си само месо от пасищни животни и домашни десерти с мед и фурми.

3.
Оставяш търпеливо дъщеря си да си избере за 17-и път различна рокля. И неволно се сещаш как майка ти щеше да тe e смразила с поглед още на втората.

4.
Единственото превозно средство, което имаше като дете, беше колелото. За разлика от автопарка на сина ти, който включва още тротинетка, ховърборд, балансьор, трактор с педали, картинг кола и скутер.

5.
Опитваш се да приготвиш здравословна закуска, която да е питателна – без пържено, глутен, млечни и бяла захар и с плодове, събирани само от девици на лунна светлина. За това време баба ти щеше да ти пъха третата мекица с пудра захар  в устата. 

6.
В детската градина на дъщеря ти има какички на не повече от 25, които дори се усмихват. В твоята детска градина вирееха само сърдити лелки с наднормено тегло и натрапчив мирис на белина.  

7.
Още на 6 сготви сама първия си шедьовър в кухнята. Но не даваш на 9-годишния ти син да държи нож, за да не се пореже.

8.
За да възпитаваш успешно децата си, сега ти е необходима поне една диплома по клинична психология и умело съчетаване на елементи от авторитарния и либерален стил, комбинирани с уважение на личността му и поощряване на автономността. Нищо общо с шамарите на леля Гиче от детската ти градина. 

9.
За да вземеш детето си от училище днес, е нужно да отидеш с още минимум трима членове на родата ви, кордон и позволение от премиера. Докато ти сменяше тролей и два рейса, за да се прибереш сама след часовете във втори клас. 

10.
Обясняваш на 17-годишния ти син колко е опасно по дискотеките и как алкохолът е вреден, докато в главата ти се прожектират флашбеци от пребиваването ти в "Ялта" на 14, докато се наливаше с шотове евтина текила в комбинация с бира.

11.
Когато ти се караха навън, към майка ти винаги се присъединяваха поне по една-две съседки, също толкова вещи по въпроса с отглеждането ти. Сега, в момента, в който леко повишиш тон, започваш параноично да се оглеждаш за норвежци.

12.
Изпитваше неописуема гордост, когато на 7 се научи да си пускаш сама видеокасетка. Сега гледаш с изумление как двегодишното ти потомство умело борави с YouTube, Skype и де що е тъчскрийн, преди да е махнало памперса. 

13.
Прекарваше по половин денонощие навън с ключ, сръчно вързан на врата ти, докато вашите нямаха ни най-малка представа къде си. Сега, в момента, в който дъщеря ти прекрачи прага, веднага ѝ пращаш три Viber съобщения, локейшън рикуест и дрон с камера.

14.
За разлика от детето ти, като малка дори не подозираше за съществуването на манго и папая, още по-малко за чия и киноа.  Единствената екзотика, която ти се полагаше, бяха банани и мандарини по Коледа. 

15.
Но пък колко щастлива беше като ги ядеше! И до ден-днешен миризмата на мандарини за теб значи само едно – Коледа.

16.
През цялото ти детство не си виждала толкова играчки, колкото има в този момент в стаята на детето ти. В единия шкаф. 

17.
Като малка си обелила повече картофи от целия персонал в кухнята на Happy за период от поне пет години. Не си сигурна обаче дали синът ти знае къде е белачката.

18.
Сглoбяването на играчка от шоколадово яйце в детството ти изискваше поне 20 свободни минути, сериозни инженерни усилия и кашон от пералня за съхранение. Сега с нескрита погнуса гледаш миньоните, които се излюпват от почти всяко яйце.

19.
Като малка имаше един чифт маратонки, които се сменяха чак когато палецът ти умело си пробиеше път до настилката отдолу. За сметка на това дъщеря ти има около 12 чифта обувки – с Елза, еднорог, дъга, светещи подметки, лепенки, пайетки, пухчета и, не дай си боже, Пепа Пиг.  

20.
Но точно заради всичко това не би заменила и 1 минута от детството си с това на днешните деца. 

Когато бях на 11 години, мама и татко ми бяха възложили да чистя с прахосмукачка след училище.
Бях много разсеяно дете и в един момент си изгубих ключа, но ме беше страх да кажа на татко, защото това вече беше третият ключ, който губя. От какво ме е било страх, нямам представа. Винаги съм се разбирала прекрасно с родителите си.

Просто съм била малка и не много наясно кое е важно. Смятах, че ключът е нещо безкрайно и непоносимо важно, а аз не чак толкова.
Затова всеки ден след училище отивах в апартамента на съседите, стъпвах на перваза на балкона им, прегръщах стената и се прехвърлях на нашия перваз и оттам на балкона, който предварително оставях отворен. Живеехме на седмия етаж.

Всеки ден беше по-страшно да кажа на татко, че съм си изгубила ключа или просто да не изпрахосмукача, отколкото да умра. И веднъж просто загубих равновесие и тръгнах да падам, но по някакво чудо се оттласнах от цветарника и се захванах с две ръце, изтеглих се и паднах от другата страна - на пода балкона.

Същия ден казах на татко, че съм си изгубила ключа.

Той ми даде неговия и каза да отида да си извадя. Толкова.

Децата са странни същества и нямат идея кое е важно.
Не разбират, че са важни, защото са смисълът на живота на родителите. Не разбират, че родителите са важни и трябва да ги пазим, за да не живеят в страдание и вина до края на живота си. Мислят си, че ключът е важен или прахосмукачката.
И като чуя тoва тъпо клише "Пази детето в себе си", се сещам за ключа. На теория знам, че ключът не е важен, но на практика... на практика кошмарът никога не свършва и човек никога не престава да бъде дете.

Изобщо не предполагахме какво ще се случи, когато тази седмица пуснахме в групата „Положението е „Майко Мила!“ въпроса „Какви идиотщини сте вършили като деца?“.

Оказа се, значи, че доста от нас са изхвърлили огромно количество зарзават, яйца, орехи и водни стрели (а Красимира и прибори от 20 СОУ!!) през балконите, така че каквото и да метнат през тях това лято децата ви (нищо, че кротко си цъкат на плейстейшъна) трябва много добре да помислите как да завършите репликата „аз като бях на твоята възраст, знаеш ли какво правех…“

Защото на възрастта на децата прескачахте огради, за да крадете череши, ходехте по парапети, звъняхте на случайни номера от телефонния указател и питахте клети хора „Измихте ли си краката?“, правехте си манджи от цветята в градината на баба си, тормозехте кокошките ѝ, къпехте котките с прах за пране и телена четка, отпивахте небрежно от бутилка веро и предлагахте на по-малкия си братовчед от същото, палехте свещи по покривите и ги изпускахте бог знае къде, мъкнехте се с пирони в ходилата, разбити вежди, счупени носове и скъсани менискуси.

И това е само малка част от поразиите ви. Ето още няколко фрапантни случки от детството на днешните майки, след които цялата умора покрай организацията на 1 юни ще ви се стори като най-невинната детска игра.


Des Vasileva: Във Варна има Римски терми с подземни тунели. Ходихме да се крием там. Аз бях 100 кила и успях да се шмугна много навътре. Ама не можех да се измъкна в обратната посока. Мен и една друга надарена приятелка ни вадиха от пожарната. Пред цялата махала…

Mira Yotkova: С приятелка решаваме, че ще мокрим топчета тоалетна хартия (от онази старата, която е почти кафявата) и ще ги хвърляме на тавана (за да правим лайненца). Нахвърляхме доволно количество по тавана на цялата спалня (залепват се за него). През нощта тоалетната хартия започнала да изсъхва и да пада по главите на майка ми и баща ми… Изкарали си акъла, естествено.

Ralica Savova: На 2 години седнах в тава с току що изваден от фурната шаран - плакаха всички. На 5 ме изтърваха от поглед при митническа проверка на границата с Румъния – зад гърба им откраднах печатите на митничаря и аз и братовчед ми заприличахме на току-що подготвени и подпечатани колетни пратки…

Danny Pencheva: Катерех се навсякъде и по всичко. На 5 се качих на една черница да си хапна. За мое нещастие тя беше в средата на строеж... Като ме погна пазачът, скочих от клона и си набих крака на един пирон. За да избягам, тътрех закованата за крака ми дъска. След това тътрех гипс на ходилото...

Ивана Павлова: Обожавах да обличам кучето с дрехите на баща ми. Знаете ли как прилично изглежда доберман с риза и панталон? Лошото беше, че една вечер така добре спретнатото куче беше избягало и съседката го видяла. Обадила се на майка ми, че ризата на баща ми пресича улицата хоризонтално...

Ivana Mihaylova: Правехме майтапи по телефона. Избираме произволен номер от указателя и звъним. Репликата беше: „Вдигайте килимите, бетонът идва!“ Най-интересното беше, че една жена каза: “Ама аз бетон не съм поръчвала!”

Michaela Bekiarova: Събрах охлюви, около 50, и ги прибрах в банята да си ги гледам. Майка ми се прибира и без да има понятие от моето творение влиза в банята- следват писъци, защото е имало охлюви и на тавана...

Svetoslava Krasteva: Исках да разбера дали петната от сока на бяло грозде по резедавата боя на стената изсъхват като вода и изчезват. Не изчезнаха. Изрязах си "шпионка" в една завеса с ножичка.

Списък със задачи

Musha Busha: Един ден майка ми тръгна за работа в 9 сутринта и ми заръча да обера вишните. Аз и моят 7-годишен мозък решихме да шием блуза от най-скъпия плат, който тя пазеше за чеиз. Разстелих топа на два ката на земята, легнах и се очертах с креда, срязах и само минута след зашиването разбрах, че май не трябваше така да правя... За да се поправя, реших да закача шпековия салам (ЗА ДА ИЗСЪХНЕ по-бързо), забравяйки, че имаме 27 котки. Уморих се от дейности и отидох да играя със съседката, която предложи да ме подстриже на венец, което било много модерно. Косата ми обаче, която беше до под дупето, се оказа до над ушите... Наближаваше време майка ми да се върне от работа, когато осъзнах, че не съм набрала вишните. Качих се на покрива на къщата с една кофа и от паника се подхлъзнах, паднах и си изкълчих глезена брутално... Нека приключим историята тук, няма да разказвам реакцията на майка ми - украинка, с много страшен гняв…

Jenia Yordanova: На 9 съм и съм в лятна ваканция. Нашите ми оставят сутринта списък със задачи. Първата от които е: "Полей цветята". Да полея цветята у нас беше като да полея джунгла - има страшно много цветя. И виждам в коридора десет 10-литрови туби, пълни с вода(?). Тежат, ама съм корава - вдигам и поливам. По едно време се позатопли и от цялата къща започна да се носи някаква странна миризма. Отварям, за да се проветри, но и от терасата навлиза тая смрад, ад. Баща ми беше първа смяна и се прибира малко следобед. Влиза в коридора, поглежда празните туби и пита "АМА КЪДЕ Е РАКИЯТА НА ЧИЧО ТИ?"...

И като стана дума за ракията…

Стефани Панева: Обожавам цветя от малка. Имахме някаква висока до тавана палма. Гледам аз в кухнята 3 л туба и си викам „чакай да НАЛЕЯ на цветето. Цялата туба изсипах. Оказа се на тате ракията...

Сузана Стоименова: А аз изсипах 12 литра домашнярка в тоалетната, защото бяха спрели водата и обърках тубите. Голяма мъка беше вкъщи.

Злоядите деца

Hristiana Tsareva: Отново бях принудена да ям супа, която не обичах. Издебнах момента, в който майка ми излиза от стаята и в бързината, без да гледам, изсипах купичката през прозореца. Последваха крясъци и викове, но не посмях да се покажа да видя какво съм сътворила. А майка ми така и не разбра. (Добре, че супата не беше гореща).

Milena Stoyandzhova-Pavlova: Аз пък не успях да я изсипя през прозореца… Стана течение и пердето застана отпред точно като хвърлях супата и тя мазно се стече по дивана…

Blagovesta Yordanova: Мразех тиквички и ги пъхах цели в раклата със зимните завивки. Откриха ги чак есента…

Lucy Stamenova: Няма видео в тая държава, което да не е яло филия с лютеница или пастет (вместо видео касетки)…

Пращам поздрави на баба ми и ѝ се извинявам

Svetla Pavlova: На 4 съм решила да отида на работа. Обула съм обувките на майка ми, грабнала съм чантата ѝ и съм казала чао на баба ми. Някъде на спирката една жена ме е спряла и с доста усилия ме е завлякла до нас.

CeBu To: На 3-4 години сме изпратени аз и братовчед ми (наборче) на гости при баба в Белене. Освен боядисаните с мляко стени и скъсани тапети, се носи легендата как аз акам в гърнето, ставам и отивам да изсипя половината в на братовчед си гърнето. Да сме равни.

Tsvetelina Tsekova: Люта зима, на 3-4 съм и си играя в снега. Внезапно (или не толкова) се напикавам. Решавам, че трябва да направя всичко възможно, за да не разбере баба ми, че съм се напикала - събличам се ЧИСТО ГОЛА, скривам си напиканите дрехи зад един БИДОН в мазето и продължавам да си играя В СНЕГА ГОЛА, но доволна, че никой нищо няма да разбере. Когато баба ми ме видя, щеше да получи инфаркт.

Dilyana Dobrikova: Скачането на ластик беше много модерно, но едно лято нямах ластик на село и реших че мога да отпоря ластиците от произволни дрехи на баба ми и да ги съединя в по-голям…

Antoniya KZ: Бяхме в къщата на баба ми четири братовчедки и тя ни слагаше да спим в една стая. Голяма грешка. Хвана ни да се опитваме да слезем през прозореца - по връзките лук и чесън. Т.е. - мен хвана. Бях по-пухкава и не можах да сляза…

Още бягства от следобедния сън

Natalia Chalakova: Заключваха ни с моята приятелка у тях за задължителен следобеден сън и ни прибираха ключовете да не се изкушим да излезем. Ние обаче прескачахме през преградата на общата тераса и се озовавахме в гарсониерата на леля Веска - издебвахме я и минавахме през стаята, в която тя не е, и излизахме през входната ѝ врата. Така до 5 часа, когато се връщахме по обратния ред. Правили сме го поне 3-4 пъти и винаги сме имали късмет. Апартаментите бяха на 5-ия етаж. А сега и едни прозорци отвън не мога да измия без да ми се разтреперят краката...

Мистерии в детската градина

Anita Koleva: Докато уж всички спят в детската градина, аз реших да се направя на призрак и си разбих главата в неуспешния си опит да се скрия. Докарах припадък на младата госпожа и се наложи и двете да ни карат в болницата. До 10-ата си годишнина бях разглобила всичката дребна техника на територията на къщата. Изгърмях инсталацията на къщата, решавайки да измервам напрежението в контактите. Редовно засядах по дърветата, защото знаех кака да се качвам, но не и как да слизам. И най-големият ужас (за майка ми) - гореща ютия върху голия ми корем в неуспешен опит да се изгладя…

Кошмари в кухнята

Десислава Горова: Правехме си "червен пипер" от настъргани тухли, а аз истински вярвах, че истинският червен пипер се прави точно така. Бях чула майка ми да казва на татко, че е свършил и трябва да купи. Естествено, реших да я изненадам и да съм полезна на домакинството. Стъргахме цял следобед с една приятелка и вечерта тайно напълних кутията, за да изненадам мама. Тя решила, че татко е купил и напълнил съдчето. Изненадата настъпи, когато сготви с пипера от тухли…

 

"Книгата Small Fry описва Стив Джобс като гадняр. Дъщеря му му прощава. Трябва ли и ние да го сторим?", пита Нели Боулс в този страхотен материал за The New York Times, посветен на Лиса Бренън-Джобс и нейните спомени за известния ѝ баща*.

Когато Стив Джобс казва на дъщеря си, Лиса Бренън-Джобс, че компютърът Apple Lisa не е кръстен на нея, целта му не е да изрече жестока лъжа, настоява тя – искал е да я научи да „не лежи на неговите лаври“.

Когато отказва да инсталира отопление в стаята ѝ, той не е коравосърдечен, казва тя – искал е да изгради у нея „ценностна система“.

Когато умиращият Стив Джобс казва на дъщеря си, че мирише „на тоалетна“, това не е хаплива нападка, заявява тя – той просто бил „прям“ с нея.

Странно нещо е да напишеш опустошителни мемоари с изобличаващи детайли, за които да настояваш, че всъщност изобщо не са изобличаващи. Именно това обаче прави Лиса Бренън-Джобс в своята нова книга Small Fry, която излиза през септември, и в поредица от интервюта през последните няколко седмици.

Apple фанатиците вече са запознати с ранния живот на Лиса - Стив Джобс е на 23 години, когато тя се ражда, но след това оспорва бащинството, въпреки резултатите от ДНК тест, и оказва незначителна финансова или емоционална подкрепа дори когато се превръща в божество на ранната компютърна ера.

Сцена на грубите описания на живота със и без Стив Джобс е Силициевата долина през 80-те

Тогава, когато хора на изкуството и хипита се срещат с технолози; процъфтяват идеи за изграждане на бъдещето. Водопад от трилиони долари тепърва започва да залива пейзажа... Лиса  Бренън-Джобс търси своя път в живота и живее детство на социални помощи заедно с майка си, художничката Крисан Бренън, и юношество, подсигурено от богатството на баща ѝ.

В книгата Small Fry Стив Джобс е описан като жесток към дъщеря си и хората около нея.

Сега, дни преди книгата да се появи на пазара, г-ца Бренън-Джобс се бои, че тя ще бъде приета като изобличаващо излияние, а не като портрет на нейното семейство - каквато е била целта ѝ. Тя се тревожи, че вниманието ще бъде насочено към завета на един известен мъж, а не към историята на една млада жена – че отново ще бъде заличена, този път от собствените си мемоари.

В навечерието на излизането на книгата, Лиса Бренън-Джобс иска читателите ѝ да знаят, че години наред Стив Джобс отказва да приеме дъщеря си, но че тя му е простила. Тя иска сцените, в които двамата карат кънки и се смеят заедно, да бъдат също толкова популярни, колкото онези, в които той ѝ казва, че няма да ѝ завещае нищо.

След като завършва колеж, Лиса напуска САЩ, за да работи в сферата на финансите в Лондон и Италия; по-късно се насочва към дизайна, а след това започва да пише на свободна практика за списания и литературни издания. Вече на 40, тя отдавна избягва публичността.

Никога не е била представяна на обществото и внимателно е страняла от хроникьорите на баща си (с изключение на Аарон Соркин, който я нарича „героинята“ на биографичния си филм за Стив Джобс от 2015 г.). Лиса казва, че е нямала доверие на Уолтър Айзъксън, който пише и официалната биография на баща ѝ през 2011.

„Никога не съм говорила с Уолтър и така и не прочетох книгата, но знам, че бях представена като студена в отношението си към баща си и безразлична, когато той се чувстваше зле“, казва тя. "Това ме съсипа. Срамувах се да бъда лошата в една чудесна история.“

Първото ЧЕТВЪРТО дете

Лиса Бренън-Джобс се ражда на 17 май 1978 г. в комунална ферма в щата Орегон. И двамата ѝ родители, които се запознават като гимназисти в Купертино, Калифорния, са на 23. Стив Джобс пристига дни след раждането на дъщеря си и помага в избора на име, но отказва да приеме, че той е бащата. За да издържа семейството, майката чисти домове и разчита на социални помощи. Едва след като държавата осъжда Джобс, той се съгласява да плаща издръжка.

Десетилетия след делото за издръжка Джобс отново оспорва бащинството. Книгата на Лиса разкрива, че според корпоративната му биография в сайта на Apple той има 3 деца.

Но те, разбира се, са 4.

Small Fry описва как интересът на Джобс към дъщеря му постепенно нараства, той я води на кънки и я посещава в дома ѝ. Докато учи в гимназия, Лиса се премества при него за известно време, когато майка ѝ среща затруднения с парите и с избухливия си нрав, но баща ѝ е студен и има високи изисквания към членовете на семейството си.

Съседите се тревожат за тийнейджърката Лиса и една вечер, докато Джобс отсъства от дома, я приютяват в своя. Против волята на легендарния си съсед, те поемат и разходите за колеж на дъщеря му (по-късно той им връща парите).

Лиса Бренън-Джобс споделя, че не иска да отблъсне близките си, но признава, че мемоарите ѝ може да сторят точно това. Майка ѝ, например, е описана като свободен дух, който развива творческия потенциал на дъщеря си – но може да бъде непостоянна, избухлива и понякога пренебрежителна.

„За мен беше потресаващо да прочета това“, казва г-жа Бренън. „Беше много, много трудно. Но описанието ѝ е точно.“

Пословичната злъч на г-н Джобс е често срещана в Small Fry

Веднъж, по време на вечеря, той се обръща към братовчедката на дъщеря си - Сара, която несъзнателно го е обидила, с въпроса: „Някога замисляла ли си се колко ужасен е гласът ти? Спри да говориш с този ужасен глас. Трябва да се замислиш какво не ти е наред и да опиташ да го поправиш.“

Лиса Бренън-Джобс описва и честите опити на баща си да я обърка или сплаши с пари.

„Понякога решаваше да не плаща за разни неща в последния момент“, пише тя. „Тръгваше си от ресторанти, без да плати сметката“.

Когато майка ѝ намира красива къща и моли г-н Джобс да я купи за нея и дъщеря им, той се съгласява, че къщата е хубава – и я купува за себе си и своята съпруга Лорийн Пауъл Джобс.

Г-жа Бренън казва, че дъщеря ѝ всъщност омаловажава хаоса на детството си и, че не разкрива колко ужасни са били нещата в действителност.

Когато като тийнейджърка тя се премества да живее с баща си, той ѝ забранява да вижда майка си в продължение на 6 месеца в опит да „циментира“ връзката ѝ с новото му семейство.

Същевременно, неговото отношение се променя от пренебрежително към контролиращо. Когато тя започва да участва все по-активно в гимназиалния живот – основава клуб по опера и се кандидатира за президент на класа през първата година на обучението си – той се ядосва.

„Нещата не вървят добре. Проваляш се като член на семейството“, казва г-н Джобс. „Никога те няма. Ако искаш да си част от това семейство, трябва да вложиш време.“

Какво мислят роднините

В свое изявление Лорийн Пауъл Джобс (съпругата на Стив), децата и сестрата на Джобс - Мона Симпсън, обаче казват точно обратното:

“Портретът на Стив няма общо със съпруга и бащата, когото познавахме. Стив обичаше Лиса и имаше угризения, че не е бащата, който трябваше да бъде в първите години от нейното детство. Той изпитваше огромно облекчение, когато тя беше у дома с всички ни в последните дни от живота му, и ние сме ѝ благодарни за годините, които прекарахме заедно като семейство.“

Лорийн Пауъл Джобс е най-отявленият защитник на личността и завета на Стив Джобс и има първостепенна роля в Small Fry, както и "знаменита реплика". Когато тя, съпругът ѝ Стив и Лиса отиват на терапевт, тийнейджърката плаче, казва, че се чувства самотна и че иска родителите ѝ да ѝ пожелават „лека нощ“.

Г-жа Джобс отвръща на терапевта „Ние просто сме студени“.

Парите покваряват

В крайна сметка Стив Джобс завещава на дъщеря си милиони – колкото и на останалите си деца – и тя няма участие в разпределянето на финансите му. Ако управляваше милиардите му, казва самата тя, би ги дарила на фондацията на Бил и Мелинда Гейтс – любопитен ход предвид епичното съперничество с най-големия враг на Apple.

Лиса казва, че е написала Small Fry отчасти за да разбере защо Джобс ѝ е отказвал финансова подкрепа дори когато богатството му е растяло и го е харчил по-свободно за децата, които е имал от Лорийн Пауъл Джобс.

Сега тя смята, че целта му е била да я научи, че парите покваряват. "Това изглеждаше правилно и някак красиво и мъдро за човек като него“, казва тя. И все пак остава въпросът „защо той ми налагаше толкова строго тази ценностна система“.

„Човек може да има ценности и пак да бъде неспособен да ги следва напълно. А и можете да си представите какво е да си толкова богат и известен и колко прекрасно е, ако успееш да се придържаш поне към част от ценностната си система. Той не го правеше както трябва. Не я прилагаше равномерно. Но се чувствам благодарна за това.“

Small Fry съдържа и моменти на радост, които улавят спонтанността и несравнимия ум на Стив Джобс. И прошка

Лиса Бренън-Джобс има съпруг, Бил – дългогодишен служител на Microsoft, който стартира софтуерна компания. Той има две дъщери – на 10 и 12 години, – а двамата с Бренън-Джобс имат 4-месечен син. „Виждам какъв е мъжът ми към дъщерите си – отзивчив, ведър, чувствителен. Какъвто и баща ми искаше да бъде“, каза Лиса. „Баща ми щеше да бъде страшно щастлив, ако беше такъв и се обграждаше с такива мъже, но не можеше.“

Когато Лиса отива на училищна екскурзия в Япония, Стив Джобс пристига изненадващо и я освобождава от програмата за ден. Двамата седят, говорят за Бог и как той вижда съзнанието. „Боях се от него, но едновременно с това усещах разтърсваща, електрическа обич“, пише тя. И признава, че всъщност е била ужасена да пише „мемоари за знаменитост“.

На 1 август Vanity Fair публикува откъс от Small Fry, озаглавен „Имам една тайна. Баща ми е Стив Джобс.“.

Лиса споделя пред NYTimes, че заглавието изобщо не ѝ харесва, но в социалните мрежи читателите вече се наслаждават на сочни подробности от нейния разказ – особено на коментара за тоалетната.

„Той ми каза истината“, споделя г-жица Бренън-Джобс, добавяйки, че розовата вода, с която се е напръскала, е била изветряла. „Нямах представа. Понякога е хубаво някой да ти каже на какво миришеш.“

Това е поредното неудобно подсещане, че макар и Small Fry да е историята на Лиса Бренън-Джобс, митът за баща ѝ е толкова всеобхватен, че тя не може да контролира как обществото приема думите ѝ... 

Стив Джобс най-накрая се извинява на дъщеря си

Лиса пише, че Стив Джобс се разкайва за малкото време, което е прекарвал с нея, че изчезва, когато тя пораства, забравя рождените ѝ дни и не връща съобщенията и обажданията ѝ. В отговор тя му казва, че знае колко зает е бил. Джобс пък обяснява, че отношението му е резултат от обида, която тя му е нанесла...

„Не беше защото бях зает, а защото бях бесен, че не ме покани на уикенда в Харвард“, казва той в книгата, визирайки събитие по случай успешния ѝ прием в университета...

Освен това той плаче и неколкократно ѝ казва „Длъжник съм ти“.

Една вечер към края на живота си – и на книгата – г-н Джобс гледа „Закон и ред“ в леглото.

„Ще пишеш ли за мен?“, пита я той.

Тя дава отрицателен отговор.

„Добре“, казва той и отново се обръща към телевизора.

*Текстът е публикуван със съкращения

cross