Кажете името „Пепа Пиг“ в стая, пълна с деца под 6-годишна възраст, и слушайте отзвука. Най-вероятно ще чуете пронизителни писъци, радостни възгласи, натрапчиво грухтене и всеобщ възторг. Да, грозноватото розово прасе влияе така на децата ни. А родителите най-често въздъхват уморено и вдигат рамене.
Това е парадоксът – Пепа е обожавана от децата и мразена от доста родители. Но това разделение между поколенията не е попречило на филмчето за прасенцето да се превърне в мултимилиарден глобален феномен, който променя историята на анимациите за деца.
В края на май тази година Пепа Пиг отбеляза 20-ия си рожден ден. Всичко започва през 2004-та, а две десетилетия по-късно Пепа е неизменна част от детската култура.
В момента е на второ място по стриймване след „Спондж Боб Квадратни гащи“. Не е изненадващо, че компанията Hasbro закупи правата на сериала за 3,3 млрд. паунда.
Създадена от приятелите Невил Астли, Марк Бейкър и Фил Дейвис, които се запознават, докато учат анимация в университета през 80-те, поредицата проследява живота на антропоморфното 4-годишно прасенце Пепа и нейното семейство и приятели. Пепа живее щастливо на хълма заедно с мама Праска, татко Прасчо и малкото си братче Джордж.
Формулата за успех на „Пепа Пиг“ може да е проста, но е превърнала създателите си в мултимилионери. Те обясняват успеха на продукта си със следните три фактора. Първо – фокусът е върху семейството, а семейството е сред малкото концепции, които са напълно познати и разбираеми за малките деца. Второ – главният герой е от женски пол, което е голяма рядкост за детските филмчета от началото на 2000-те.
Но родителите им не смятат точно така. Сладурският детски ситком предизвиква някои доста остри реакции от изнервените възрастни. Кратките епизоди се поглъщат един след друг от децата като желирани бонбонки. Веселата начална мелодийка ехти нонстоп, а пискливият глас на Пепа, шефското ѝ поведение и сърдитите ѝ тръшкания, започват да дразнят доста.
По време на COVID пандемията и изолацията се появи т.нар. „Пепа Пиг ефект“. Тогава родители от САЩ се оплакваха, че децата им са гледали толкова много от детското филмче, че са започнали да говорят с британски акцент и диалект.
Но Пепа не е само сериал. Тя е буквално навсякъде. Тематични паркове, компютърни игри, книги, играчки, дрехи, спално бельо, макарони и сокчета. Розовото прасе дебне буквално отвсякъде.
Още не сме свършили, скрол надолу
Но не само парите и досадното квичене са проблем за родителите. Много от тях не харесват Пепа, защото смятат, че миловидното прасенце всъщност има доста проблематично поведение и насърчава децата им към непослушание и бели. Журналист от Telegraph нарече Пепа „непоносима и нахална“, а репортер от The Wall Street Journal написа цяла статия по темата за лошото влияние на персонажа върху децата. Там се казва, че Пепа е „невъзпитана“ и „груба“ и дава лош пример на малките деца.
Анимацията е обвинена и за това, че в някои епизоди Пепа и приятелите ѝ не са с колани, докато се возят в автомобил, както ѝ че не носят каски, докато карат колело. По-късно тези епизоди са свалени и анимирани отново, за да се поправят грешките.
Сериалът „Пепа Пиг“ е обвиняван и за прокарване на дълбоки стереотипи в началото на излъчването си, защото татко Праско е работил, докато мама Праска е стояла вкъщи и се е грижела за децата. В по-новите епизоди това вече не е така и ясно се показва, че майката също има работа извън дома. Разделение предизвиква и малката полярна мечка Пени и нейните две майки в еднополова връзка. Италианското правителство дори забрани излъчването на тези епизоди.
Симпатичната Пепа е обвинена, че тормози и засрамва баща си с подигравки към „дебелото му коремче“. Татко Праско често е определян като мързелив и непохватен, а Пепа се обръща към него с „Глупав татко!“.
„Пепа Пиг“ си има своите странности, но не може да се отрече, че промени света на детските анимации със своя семпъл и цветен маниер. Официалният профил на прасенцето в YouTube има 35 млн. последователи и над 26 млрд. гледания.
А сериалът е подновен поне до 2027 г.! Родители, съжаляваме, но тази суперзвезда няма да залезе скоро. Купувайте тапи за уши!
Днес Гергана Шкутова ни разказва за ранното сутрешно щастие, когато си с две малки породени деца и всичко изглежда пълен хаос, но е и пълно, и смислено, и всички са добре, и има танци, и безумни песни... И всичко е наред.
Човек, колкото и добре да живее, една сутрин в 8:15 (старо време 7:15, ама обясни го на децата) се поглежда отстрани и какво да види: по телевизора дъни „Птичките пеят бау-бау“, въпросният човек (жена на средна възраст) пее въпросната песен (текстът не е особено труден), докато едното ѝ дете танцува бясно пред телевизора полуголо, а другото, наакано, дъвче четка за коса.
Първо, ако заглавието на песента ви се струва странно, то вероятно този текст не е за вас. Не си губете времето с него – вие сте млада жена, без деца, в ранна пролет, заведенията са отворени. Направете си смути, сложете си червило, облечете си рокля – живейте си живота.
Майка ми все казва „На каквото съм се присмяла, все ме е стигало“ и ето, аз съм на 35 години с две породени деца – едно момче на 2 години и половина и едно момиче почти на 8 месеца. Не съм си се представяла никога в тази роля, но ето.
Хората, ако видят някоя от нас по улиците, я гледат леко странно – хем със съжаление, хем със съмнение дали е способна да ги опази тия двете деца. Но въпреки страха за живота на децата, стоят надалеч за всеки случай, да не ги застигне. Но това е друга тема.
В онази сутрин бях сама с двете деца. Мъжът ми трябваше да излезе по-рано за работа. Едното ходи на ясла (слава Богу!), и то в държавна. Явно е късметлия. Да не забравя да пусна пак тото! Имах два часа да оправя децата и да тръгна за яслата. Още една вметка – ако смятате, че това време е достатъчно, отново този текст не е за вас – вие сте млада, независима, красива и с кариера… Не си губете времето, отидете на масаж, обядвайте с приятелка. Казвам го със завист, да знаете.
Та, ставам рязко в 6:58 след вик на бебефона „Мамммуууууу, маммууу“, спирам веднага бебефона, за да не се събуди Дете Номер Две (което блажено спи в кошарата до спалнята). Тичам в детската, защото синът ми иска точно в този момент да си вземе от пода една пръчка, която е довлякъл вчера и явно животът му не може да продължи без нея. Свалям го, давам пръчката. Отивам до тоалетната, той веднага идва с мен и затваря вратата след себе си, случайно да не развали някой този безценен момент майка – син. След стандартна програма – преливане на вода в капачки, преобличане, рев, закуска.
Стоп, закуската е процес, да не минаваме така мимоходом през нея. Стартираме с попара (най-бързо и лесно е, а нямаме време), обаче сиренето „пари“, което означава, че е студено и няма да го яде. Опитвам се да го стопля с дъха си (сама осъзнавам колко е отчаяно). Хайде втора закуска – филия със сладко. Този път успешна. Захарта оправя работата.
Супер се справяме – минал е един час почти от ставането, а вече Дете Номер Едно закусва. Междувременно Дете Номер Две надава вик. Следват скучни хигиенни процедури, докато Дете Номер Две осъзнава, че е зверски гладно и точи лиги по попарата на брат си, но уви не е захранена със сирене. Знаете как е...
Така, Дете Номер Две реве от глад, Дете Номер Едно реве, защото Дете Номер Две реве. Аз трябва да отида в кухнята да направя мляко. И в този момент, като всеки лош родител, пускам детско. Все пак не съм пила още кафе и не мога да започна с този стрес. Ок – двете деца са нахранени. Супер сме.
Минал е час и половина. Правя си кафе!!! Не спирам детското, за да го изпия. Не ме мразете, имам нужда от него. И тогава синът ми чува въпросната песен „Птичките пеят бау-бау“ от небезизвестното детско с прасета, не издържа и започва да танцува като за последно, аз превъртам непрекъснато назад, за да е доволен. Бързо се научавам, че на 3:45 мин. е песента. Вече е ясно, че закъсняваме, но аз само искам да го гледам как се смее и как танцува. Всичко друго ще го оправя, нека само се смее и танцува още малко.
Междувременно Дете Номер Две гледа в шок (аз се правя, че не виждам, че и тя гледа ТВ, защото не искам да развалям момента) и дъвче четка за коса. Аз – с рошава, мазна коса и нещо като пижама – и започвам да пея с него и да му пляскам. Вече мирише от нечий памперс, но ще изчака малко. Имаме си момент, само наш. Пеем и танцуваме и за да е клишето пълно, взимам телефон и правя 30-секундно видео да споделя с родата какъв танцьор е нашият син. Не е изненада за никой, че само баща му споделя моя ентусиазъм. Пише ми: „Най-красив ни е“. Прав е. Най-красив ни е.
Стоп. Часът е 8:50. В 9:30 трябва да сме в яслата с обути пантофи, че лелките имат оперативка. Не дай Боже да я прекъснем!
Мия Дете Номер Две, слагам му единствените чисти чорапи върху пижамата и вкарвам бибата в устата, връзвам си косата с ластика, с който бяха вързани едни аспержи (само това намирам), обличам Дете Номер Едно (спестявам ви доста от процеса на обличане, че стана дълго).
В 9:30 сме пред яслата (тук също спестих доста). Закъсняхме, разбира се, и чакаме оперативката да свърши. И ето, седим тримата на входа. Отвътре мирише на супа. Дете Номер Едно умира от кеф, че никой не отваря и вече си крои планове да се върне вкъщи и да гледа ТВ денонощно, Дете Номер Две си дъвче бибата седнало в мен и се радва на брат си. Тихо е, само тримата сме, те са добре, аз съм жива. Оцелях и тази сутрин. Те не ми се сърдят, въпреки че съм изнервена. Изглеждат щастливи в този момент. И аз съм щастлива. Безкрайно.
Kогато вали, те болят капачките на коленете, a при тежка криза, каквато със сигурност е пандемията, се обаждат някои стари (или пък нови!) душевни “болежки”, които в друга ситуация надали биха дали глас.
Изолацията и преобръщането на начина ни на живот сякаш създадоха възможност да се заговори повече и по-сериозно за понятия като тревожност и стрес.
Затова именно в този контекст е много интересно проучването на платформата за психично здраве КОЖА, което излиза в навечерието на Деня на психичното здраве – 10 октомври.
Това е национално представително за населението на страната на възраст 18+ години изследване, проведено от Gallup, като 1% от извадката отговаря приблизително на 55 хил. души.
Сред основните изводи от проучването са, че поне двама на всеки петима са се срещали с депресия, хранителни разстройства и други психични проблеми.
Повечето от участниците са толерантни към живеещите с психични проблеми, но в същото време почти половината от запитаните отговарят, че обществото отбягва хората с подобни състояния.
45% биха завели детето си при логопед, психолог или психиатър, ако преценят, че има забавяне в развитието.
12% пък казват, че биха се консултирали с други родители и ако и техните деца имат подобни проблеми, биха спрели да се притесняват.
Още 18% пък смятат, че детето им най-вероятно ще надрасне тези проблеми, което означава, че едни общо 30% предпочитат да пропуснат специализираната помощ, дори и да подозират, че такава се налага.
На този фон не е изненадващо, че 65% от всички запитани хора не са запознати с инструментите за оценка на детското развитие, като такъв отговор дават и 57% от респондентите с деца до 18 години.
Според 21% психологическите тестове за оценка на детското развитие няма как да помогнат, защото всяко дете е различно. Това са отговорите на участници в изследването с деца до 18 години. 39% изобщо не са започнати с тях.
Според 37% от запитаните зависимостите са предимно в резултат от липсваща воля, а за 12-13% посещението на психолог/ психиатър е по-скоро каприз.
65% приемат, че при психичен или емоционален проблем е най-добре да се потърси помощ от специалист. Звучи добре на първо четене, но в подобни отговори се разчита голяма доза декларативност, както тълкуват изследването от Gallup.
21% пък предпочитат да намират опора в близки и приятели.
Като основен извод се налага и този, че отношението към психичното здраве до голяма степен зависи от социалния статус: колкото по-добър е стандартът на живот, толкова по-внимателни са хората към психическото си състояние.
Нашите приятели от Национална мрежа за децата ни споделиха тази вдъхновяваща история, разказана им от Маргарита Габровска – ръководител „Ранно детско развитие и терапевтични услуги“ във Фондация „Нашите недоносени деца“ (ФННД).
Маргарита е логопед по професия, през годините се профилира приоритетно в работата с деца в ранна възраст и техните семейства, прилагайки подхода на ранната детска интервенция. Част е от терапевтичния екип на Център за детско развитие „Малки чудеса“.
Като част от Фондацията, подкрепя директно и утвърждаването на семейно-ориентираната грижа и кенгуру-грижата в неонатологичното отделение на САГБАЛ „Шейново“. През 2018 г. придобива докторска степен по Философия, а изследователските ѝ интереси са в областта на приложната етика – биоетика, етика на грижата и подход на човешките способности.
За добро или зло, някои срещи се случват по-рано от планираното. Толкова рано, че независимо колко много са бленувани, участниците в тях все още не са готови за това – нито физически, нито психически.
В неговите 860 грама се бе побрала цялата решителност и жажда за живот на света. А в нейното сърце – целият страх и тъга. Стоеше притихнала до кувьоза, леко повдигнала едното ъгълче на покривалото, с което беше покрит, за да предпазва бебето от ярката бяла светлина. Взираше се ту в него, ту в монитора, върху който се движеше животът му.
– Как е той днес? – съвсем плахо ме попита тя.
– Дежурният лекар ще дойде всеки момент и ще ви даде сведения за състоянието му… Аз не съм медицинско лице, но съм тук на ваше разположение, за да видим как бихте могла да си общувате с бебето така, че да чувства по-малко липсата ви.
В този момент видях лекото объркване в погледа ѝ и продължих:
– За него е много важно да чува гласа ви, да ви усеща. Това го успокоява, защото всичко друго наоколо е съвсем ново за него. Важно му е да знае, че сте тук… Вие сте неговият човек.
– Значи той ме чува?!
– Съвсем ясно при това.
– А дали си ме спомня…?
– И още как – живели сте заедно месеци наред, не би могъл да сбърка вашия глас и вашата миризма с ничия друга на света. – усещах как всяка следваща дума я прави по-уверена, дори позата на тялото и стана някак по-изправена и стабилна.
– Здрасти, мамо… Как си, миличко? Мама е тук. Утре и тате ще дойде да те види. Знаеш ли колко хора те чакат вкъщи… Всички питат за теб.
– Можете да му подадете пръста си през отвора на кувьоза, той ще се радва да ви усети. – предложих аз.
– Може ли? Мога да го пипна?!
– Разбира се, това е вашето бебе. Важно е преди това само да измиете и дезинфекцирате добре ръцете си… и после не виждам коя сила на света би ви спряла.
Двеста грама по-късно дойде и първата прегръдка – кожа до кожа. Прегръдка, която тя чакаше всеки ден и споделяше, че това са най-бързо отлитащите два часа в денонощието ѝ – времето, в което държеше бебето до гърдите си и тихичко му разказваше ден след ден как скоро ще са заедно у дома, какво креватче са му купили, коя баба е питала днес за него.
Малко след първата прегръдка дойдоха и първите опити за кърмене – в началото всичко се случваше бавно, а често и трудно. Но от ден на ден тя ставаше по-силна и уверена – пътят от първия разговор с него, през първото докосване, първото хранене, първата смяна на памперса до първата прегръдка и успешно кърмене, бе път, който я превърна в това, което виждах днес, дни преди изписването.
– Хайде, хайде! Страх ли те е?! Няма от какво да се страхуваш, просто му мушни ръката в ръкава, не е толкова трудно. Хайде, мамо, помогни на баща ти, моля те, че виж как се гипсира! – леко грубо и през смях, напътстваше тя съпруга си на едно от свижданията.
Понякога подкрепата изглежда така:
Идва тихо, присъства мълчаливо, когато е най-тежко и думите са излишни, търпеливо следва семейството стъпка по стъпка. Всеки ден е нов ден, крие нови очаквания, нови предизвикателства, нови въпроси и е важно човек да не бъде сам в тях. Ранната детска интервенция и ранната подкрепа е толкова по-успешна, колкото по-скоро започне.
В случая – тя започва още от неонатологичното отделение и изглежда малко по-различно. Тук тя е съсредоточена в това да помогне на майката да възстанови преждевременно прекъснатата си връзка с бебето, да се почувства уверена в способностите си, че може да се грижи по най-добрия начин за него, да общува с него, да започне да забелязва малките постижения на бебето всеки ден, да опознае нуждите му и него самото преди да се приберат заедно вкъщи. Всичко това са предпоставки периодът след раждането да протече по-малко травматично за родителите и те да добият по-бързо увереност, че никой не може да подкрепи детето им така, както могат те.
Ранната детска интервенция, разглеждана като част от семейно-ориентираната грижа в неонатологичните отделения, предполага активното ангажиране на семейството във възстановителния процес на бебето. Един от най-успешните и лесно осъществими начини за това е практикуването на кенгуру-грижи (контакт кожа до кожа) в неонатологичното отделение. Този метод не само доказано води до по-бързото стабилизиране на бебето – на способността за самостоятелно дишане, поддържането на терморегулацията, подобряване на качеството и продължителността на съня и стабилизиране на сърдечния ритъм, но и подкрепя процеса на кърмене на бебето и пълноценното общуване между него и родителите.
Ранната детска интервенция включва в себе си не просто овластяването, информирането и подкрепата на семействата по отношение на грижите за пълноценното развитие на детето им. Тя се ангажира и с модифициране на средата в неонатологичното отделение по начин, който подкрепя развитието на бебето и му причинява възможно по-малко стресови и травматични преживявания.
Недоносените бебета са изключително чувствителни на светлина и шум, за това е важно кувьозите им да се покриват със специално създадени за целта покривала. Редуцирането на шума е предизвикателна задача, но не и невъзможна – деликатното отваряне и затваряне на вратите на кувьоза, на шкафовете в помещението, както и намаляването, по възможност, на звуците от сигнализациите на апаратурата, са първите стъпки.
В ситуация на стрес, бебетата често инстинктивно търсят нещо, наподобяващо пъпната връв, в което да се вкопчат. За съжаление, в много от случаите това се оказва системата, сондата или други тръбички и жички, чието дърпане би могло да нарани бебето. Ето защо модифицирането на средата в този контекст би означавало и да се осигури алтернатива, която изпълнява сходна функция. Фондация “Нашите недоносени деца” разпространява в неонатологичните отделения в страната плетива – “октоподи”, изработени от доброволческото звено на организацията, чиито “пипала” имитират именно пъпната връв. Поставени в кувьоза на бебето, близо до дланта или в нея, те препятстват издърпването на системите и сондите, като в същото време успокояват бебето и го предпазват от самонараняване.
Като подход, обединяващ в себе си разнообразни области на познание относно ранното детско развитие и неговата подкрепа, успешната ранна детска интервенция предполага и наличието на добро взаимодействие между различните специалисти и услуги, които, по една или друга причина, са част от ежедневието на детето и семейството. В случая на преждевременно родените бебета и малки деца това би означавало създаване на добра приемственост и коопериране между медицинските звена и специалисти и немедицинските такива – специалистите по детско развитие.
За да се превърне това във факт на национално ниво, а не просто да съществува под формата на единични добри практики, е необходимо да бъдат обединени усилия и изградена единна визия около необходимостта от политики в подкрепа на ранното детско развитие, които да гарантират на всяко дете достъп до необходимите услуги възможно най-рано и проследяване на развитието му, независимо от мястото, на което е родено детето и възможностите, които има семейството.
Снимки: Нашите недоносени деца
Мисията на Симона и Крум Крумови е да вдъхновят семействата да дадат най-добрия старт на децата си. Знаейки, че ключът за това е родителите да подхранват любопитството и да развиват уменията им още от най-ранна възраст, те създават издателския проект CARROT, който вече съдържа няколко чудни комплекта образователни материали.
Картите с животни, с плодове и със зеленчуци запознават децата с обкръжаващия ги свят чрез реалистични изображения и интересни факти. Картите с жизнени цикли ги учат, че всяко нещо в света има място и отнема време. Картите с държави им помагат да изследват и опознаят света. Опесъчените цифри и букви и тактилни фигури развиват сетивата на децата, моторната им памет, фината моторика и речниковия запас.
CARROT е третият проект, стигнал до финала на ПРОМЯНАТА, който ви представяме. В най-голямата социално-отговорна инициатива на Nova Broadcasting Group в партньорство с Фондация Reach for Change-Bulgaria за поредна година участват активни социални предприемачи, обединени от една цел – да работят за създаване на по-добро, смислено и интересно бъдеще за децата на България. Победителите ще бъдат обявени на 13 февруари, а за своя фаворит можете да гласувате до 4 февруари тук.
-- Как дойде идеята за Carrot?
Идеята за проекта във вида, в който е сега, се появи след като се роди синът ни. Още преди това имахме опит с деца от различни социални групи. И двамата като студенти бяхме доброволци в домове за деца, след това бяхме част от един иновативен образователен модел, който няма аналог в България. Хуманитарните науки и нашата подготовка и образование също чертаеха този наш път. Всичко това ни помогна.
В реална среда виждахме, че усилията на родители и учители оказват само положителен ефект за децата. И нещо друго много важно. Когато пламъчето и енергията у подрастващите се разпалват по „правилния начин“, от всички, в екип, това ги прави по-мотивирани и намалява агресията.
-- Как събрахте екипа?
Екипът е малък. В основата му е нашето семейство и синът ни Николай (на 3,5 г.), който винаги с нас, вдъхновява ни и ни дава много искрени и чисти идеи, които оформят нашите проекти и през погледа на децата.
-- С какви препятствия сте се справяли досега?
Препятствия не сме имали. Поне не такива, на които сме обърнали внимание. Ние превеждаме специализирани продукти на езика на родителите, създаваме авторски материали за употреба в домашна среда. Предлагаме безплатно консултиране на родители, свързано с възрастта, интересите, уменията и индивидуалните нужди на детето. Резултатите не закъсняват и това ни пълни сърцата. Препятствия няма, защото нашата дейност в повечето случаи е превенция. Просто се радваме на добрите резултати.
-- Бъдещи идеи, свързани с проекта?
Работим по вълнуващи нови проекти с някои от миналогодишните финалисти. И тук искаме да кажем нещо много важно за нас. Отворени сме да работим редом с всеки, който припознае нашата кауза и я сметне за значима. Свежите идеи, новата енергия са нещо, от което всеки проект, свързан с деца се нуждае.
-- Ако спечелите ПРОМЯНАТА, как ще използвате наградата?
Имаме много, много идеи. Нашата основна цел е да обединим усилия на родители и учители, които с ентусиазъм да подхождат към света. Да показват на децата, че винаги има какво да научиш. Затова сме планирали още няколко големи проекта, в които родители и учители заедно и в екип ще разпалват първите пламъчета на децата и ще учат с тях. Тези проекти ще донесат дългосрочни ползи. И ние имаме нужда от финансиране, за да ги осъществим.
-- Какво ви даде участието в ПРОМЯНАТА дотук?
ПРОМЯНАТА ни промени. Даде ни структура, стратегия, план. Даде ни изключително ценни знания. Запозна ни с хора, които след това станаха наши съмишленици.
Още финалисти в ПРОМЯНАТА 2018/2019
Екатерина и Наталия и тяхната революция в храненето
Ивайло и Михайло, които учат децата да сглобяват вятърни турбини
Национална мрежа за децата стартира кампания „За по-човечно детско правосъдие“ с настояване за промяна на Закона за борба срещу противообществени прояви и изграждането на политики за подкрепа и закрила на децата правонарушители.
Днес в България – през 2018 година – няма адекватна законова рамка за детско правосъдие. Малолетни и непълнолетни, често противозаконно или произволно, постъпват в непригодни затворени институции за твърде дълги периоди от време.
Действащият 60-годишен Закон за борба срещу противообществени прояви засяга над 10 000 деца и неадекватно се разпорежда с настоящето и бъдещето им.
Те са наказвани с лишаване от свобода за постъпки като бягство от училище или дома, кражба на хранителни продукти, скитничество, просия, проституция.
При все че за такива прояви възрастните често не биват санкционирани по никакъв начин.
Условията, в които са поставени тези деца са не само покъртителни, но и престъпни – насилието е всекидневие; липсват хигиена, осветление, отопление, санитарни помещения; няма достъп до качествено образование и медицински услуги.
В голяма част от случаите те са били малтретирани и неглижирани, идват от нефункциониращи семейства и са изключително уязвими. На практика са жертви, третирани като престъпници.
България многократно е критикувана от различни международни и национални организации за неадекватната правосъдна система, засягаща правата на детето.
Лишаването от свобода не е само изключително вреден подход, който не възпира от повторни нарушения, а е и най-скъпият и неефективен начин за решение на проблема.
Невъзможно е да защитиш дете, като го пратиш в интернат.
Кампанията „За по-човечно детско правосъдие“ настоява да се приеме нов закон за детско правосъдие, да се закрият интернатите и да се въведат нови мерки – алтернатива на лишаването от свобода – както и програми за превенция.
Вижте какво се случва в интернатите и подкрепете промяната, като подпишете петицията за реформа на www.endviolence.nmd.bg
Всички бременни, вече родили жени или просто хора, на които темата за бременността и детското здраве им е важна и интересна, са добре дошли на популярния „Форум бременност и детско здраве“, който за първи път ще се проведе и в град Пловдив.
Събитието, организирано от сайта Puls.bg, ще се състои на 1 октомври, неделя, в зала „България“ на Международен панаир Пловдив, където доказани медицински специалисти ще дикутират най-важните въпроси за бременността, раждането и грижите за новороденото.
Женската консултация и проследяването на бременността са сред акцентите, които ще бъдат обсъждани по време на форума. В панела „Бременност“ ще говори акушер-гинекологът д-р Васил Даскалов, а с лекция на тема „Девет невероятни месеца под сърцето на мама“ ще се включи и ембриологът д-р Мариела Даскалова.
Всичко за етапите на раждането, решенията в зависимост от процеса, както и за страховете и начините за справяне с тях, бъдещите родители ще научат от панела „Раждане“. Съвременните аспекти на естественото раждане ще представи д-р Георги Амалиев.
Важната тема за ровечето родители – тази за стволовите клетки, ще бъде засегната от д-р Пачеджиев, а защо неонаталният период е най-важният в живота ни ще разкрие специалистът д-р Диана Аргирова в панел „Бебе и детско здраве“.
По време на събитието ще можете да научите как да се подготвите за раждането с помощта на йога за бременни, кои са най-големите заблуди за кърменето, как можем да профилактираме острите респираторни инфекции у децата и много други важни и интересни теми.
„Форум бременност и детско здраве“ е мястото, на което можете да имате личен контакт и да зададете индивидуалните си въпроси, свързани с бременността и майчинството, на топ медицински специалисти.
Събитието се провежда за седми път, като изданията в София традиционно привличат близо 1000 посетители дневно.
Форумът е със свободен достъп за всички посетители. Актуалната програма можете да намерите на сайта Puls.bg, където имате възможност и да се регистрирате безплатно за събитието.
Днес пак повдигаме темата за спането на децата (тя нали ни е от любимите) и докога малките, сладки гадинки, остават да спят в нашата спалня, да ни ръгат със сладките си петички в ребрата и да ни шутират в лицето посред нощ. Някои от вас са много дисциплинирани и са изнесли поколението през две стаи в трета още от раждането, но други не са толкова смели и прибират детето всяка нощ на спалнята. Една от тях е и Мая Цанева, която таи плаха надежда, че някои ден ОТНОВО ще може да си легне като пълноправен човек в леглото и да се наспи. Кога ще настъпи този ден обаче - никой не знае...
*************************
Тези от вас, които четат Майко Мила!, може би си спомнят, че ние сме опитни практици по приспиването на бебета и деца - преди година описах как стават нещата в нашата къща в текста „Приспи Митко“ – игра за напреднали. Това е игра с неравен резултат, почти като тенис мач на Григор Димитров, на крачка от топ 10 на идеалните родители и деца.
Този път ще ви разкажа за нашата битка всеки да си спи в леглото. Ние не сме нито от модерните родители, които вярват в пълното споделяне на съня с децата, нито от строгите традиционалисти, които отделят хлапето в друга стая скоро след раждането (разполагаме с една спалня, а и обичам всичко да ми е под око).
Митко разполага с напълно оборудвано детско креватче от самото си раждане. Леглото е на една прозявка и две полуолюлявания от моята страна на спалнята, така че никой да не се пребие – аз, докато стигна до него, или хлапето да падне от ръцете ми, докато го пренасям нощем при нас.
През първите две години аз или баща му приспивахме сина ни, прегънати на две над кошарата, с дълъг репертоар от съществуващи и измислени песни. Тогава той спеше сам в леглото си поне половината нощ. След това нещо се случи – вероятно ни писна да пеем всяка вечер и баща му (доброто ченге в семейството) реши да ни спести концерта.
Двамата започнаха да си четат приказка за лека нощ, гушнати на спалнята. Много са сладки, наистина….но на малкия хитрец му се услади много да ми краде възглавницата, завивката, въобще МОЯТА половина от леглото. Аз не се предадох и щом той заспеше, всяка вечер го пренасях в креватчето, като така си осигурявах самостоятелен сън поне 2-3 часа, стегнати бицепси, трицепси и болки в кръста.
Хлапето обаче се будеше малко след полунощ с евъргрийна „Искам при вас!“ с бис през 5-минути и аз приключвах концерта, като го пренасях при нас.
Когато Митко стана на 3 години, проведохме първия сериозен разговор по темата с него. Тогава той каза, че иска да е батко и да не спи в бебешка кошара.
„Готово!“, съгласихме се ние и бързо осигурихме детско легло без решетка. Първата вечер синът ни беше много въодушевен. Легна доброволно, заспа в неговото си легло, а ние се поздравихме с два успеха – сглобихме мебелта без сериозни инструкции и наранявания за по-малко от 3 часа и ,“о, да, имаме си спалня!“.
Да, ама не…Засега това е единствената нощ, в която Митко е спал по собствено желание в леглото си. Аз всяка вечер чинно го оправям, но както момчето ни каза:
„Котката да спи там“.
Аз продължавам да упорствам – осигурих му възможност за меко падане от леглото върху напълно ненужните иначе плюшени играчки гиганти и го местя почти всяка нощ, щом заспи на моята половина на спалнята, с моята завивка и възглавница.
Разликата е в това, че си спестявам част от среднощния фитнес, защото хлапето пада, става и се намества самò между нас. Аз имам нова задача – да го опазя да не падне от спалнята, защото тя е идеално легло за едно активно дете – то се върти на 360 градуса на достатъчно широко място за трима, изисква среднощно внимание „гушни ме!“, „искам вода“, оставя ти една пета място, колкото да има откъде да патрулираш. Баща му реши проблема лесно – любовта им с дивана прерасна в здрава брачна връзка.
Аз, нали съм по-скоро дребна, смятам да пробвам скоро детското легло. То е луксозно изпълнение – с анатомичен матрак, топ матрак с мемори пяна и се предполага, че е подходящ и за героинята от приказката за принцесата и граховото зърно. Ще докладвам скоро.
Приятели ме успокояват, че децата им сами са се нанесли в собственото си легло, щом са пораснали – към – 5-6-годишна възраст. Други ме съветват да осигурим братче/сестричка на Митко, за да го изгоним.
Но засега положението е, че се предадохме и всеки спи, който където завари. И ние, и котката. Докога - никой не знае...
