fbpx

"Кога ще дават детските?" - фундаментален въпрос във всяка майчински Фейсбук група.

Във видео подкаста ни "Да оцелееш като родител" днес говорим с експерт счетоводител, за да разберем как точно се формира сумата, която ще получаваме през майчинството. И още: на какво имаме право преди и след него и какви са критериите за получаване на детски надбавки и други помощи.

Камелия Калайджиева, собственик на счетоводна къща Fourmate, беше така добра да отговори на всички наши въпроси.

Проектът “Да оцелееш като родител” е финансиран по програма „Кризата като възможност” на Столична община, администрирана от Асоциация за развитие на София.

На брифинга си в четвъртък министърът на образованието Красимир Вълчев засегна въпроса, който вълнува много родители и за който вече сме писали неколкократно - как може да бъде осигурен достъп до общински детски заведения за всички деца или поне как могат да бъдат компенсирани тези, които нямат късмет в лотарията (виж скорошните текстове "Не ви искам местата в детските градини, дайте ваучери!" и "Родители на неприети в детски градини деца излизат на протест").

Вълчев заяви, че има политическа воля за осигуряване на компенсации за неприетите деца на възраст 4, 5 и 6 години. Защо точно те - защото това е обхватът (след законодателни промени) на предучилищната възраст. За останалите групи деца, където недостигът на места в ясли и градини е най-голям, не се предвижда такава субсидия.

Някои от родителите, които вече от няколко месеца протестират по този повод, се чувстват подведени, защото идеята им за ваучери за неприети деца, посещаващи частна градина, се предлага да се изпълни частично. А това според тях създава напрежение и разделя хората.

Министър Вълчев заяви още, че се прави всичко възможно догодина да няма неприети деца на 4-годишна възраст, предава Mediapool. За целта ще се ползват възможностите на 3-годишната национална програма за изграждане на детски градини и училища, по която се предвижда отпускане на 70 млн. лв. годишно.

Преди няколко дни в свое интервю заместник-кметът на София по направление “Култура, образование, спорт и младежки дейности” Тодор Чобанов заяви, че "такъв е животът, такива са нещата..." в коментара си за неприетите деца в детските градини в София, подчертавайки, че няма томбола, а класирането се извършва по ясни критерии. Не е ясно, ако въртенето на жребий на децата с еднакъв брой точки не е томбола, то какво точно е.

По тези и други въпроси, като например препълването на групите, само и само за да се приемат повече деца, родителите излизат на протест на 14 септември пред Столична община от 17:30.

Десислава Матева разказва какво се случва, ако детето ти се разболее с Covid-19, докато е на детски лагер, и след като се окаже, че поне 7-8 деца от същата лагерна група са също с положителен резултат. В подобна ситуация на ход би следвало да са РЗИ, но точно техните действия са причината за текста на Десислава.


Реших да споделя преживяното от мен, семейството и приятелите ми през последните 14 дни, така че да се опитаме да извлечем необходимите поуки и да направим следващите се изводи.

Предисторията:

Затворена група от деца от София организирано провеждат лагер извън града. На мястото на лагера са само те – без други външни посетители и гости на хотела. Лагерът продължава 10 дни.

При завръщането им някои родители решават да изследват доброволно децата си с PCR. Едно от децата излиза позитивно. Уведомяват организатора на лагера, който съобщава незабавно останалите родители.

Почти всички родители започват спешно PCR тестуване на децата. Само за няколко дни излиза, че над 7-8 са с позитивни резултати. Повечето от тях са без никакви симптоми. В това число и малката ми дъщеря – позитивна, но без симптоми.

Следва:

Незабавно уведомяване от лабораторията. Незабавно позвъняване от личните ни лекари от груповата практика към Поликлиника България – адмирации, нямам думи!
Следва и позвъняване от РЗИ – разбира се, в първия делничен ден, защото кой ти работи през уикенда, ама нищо чудно да вземат 30% увеличение през септември за работа на първа линия.

Да не си мислите, че някой от РЗИ поиска информация за организатора на лагера, нищо че хората бяха готови да дадат списък с децата и да отговорят на всякакви въпроси. Да не си мислите, че някой от РЗИ поиска контактните лица на всяко едно от позитивните деца!

Нищо подобно – ние известихме всичките си приятели, които са били контактни с нас последните дни преди теста. Всеки от родителите проведе на собствена издръжка и отговорност всичките необходими изследвания и се самоизолира до излизането на резултатите от тестовете.

Горното да се знае, когато следващия път чуете от медиите как държавата бори клъстъри и огнища. Ние бяхме реален клъстър, но никой не се поинтересува от това.

Горното да се знае също така, когато чуете, че българите не са самодисциплинирани и не умеят да спазват правила! Почти всички родители, част от тях маргинали, разбира се, на собствена издръжка предприеха незабавни действия по изолиране и превенция на заразата.

РЗИ ни определиха ден и час след 14 дни за PCR тестуване на дъщеря ми и всички от домакинството ни, които бяхме под карантина. Да, ама се оказва, че това е било така за нас. На други родители са казали, че само позитивното дете се изследва на 14-ия ден, но не и членовете на семейството под карантина. На едните са казали, че ще отидат на място, на други – сами да отидат. На едни са връчили заповеди, на други – не. Ние и до ден днешен нямаме заповед.

Бяхме инструктирани по телефона – „на собствен ход, със собствен транспорт“ за PCR в РЗИ след 14 дни - повториха го няколко пъти да не би да имам очаквания, че ще дойдат у дома.

Отидохме на заветния ден в лабораторията на РЗИ – чудно и китно място! На входа пише „Вход за външни лица забранен“, ама от охраната казват "Влизай, влизай", без да питат бомба ли ще хвърлям, или цветя ще поднасям.

Няма никакъв списък на лицата, които подлежат на изследване, респективно лицата, които са били поставени под карантина. Спокойно можех да заведа детето на съседката и да го представя за болната ми от Covid-19 дъщеря. Също така можех спокойно да дам трите имена и ЕГН-то на майка ми например, защото никой не ми поиска нито лична карта, нито някакъв удостоверителен документ, че това са моите деца. Носех документ за самоличност за себе си и удостоверения за раждане на децата – не ми потрябваха.

Резултатите от изследванията: получават се като при мълчалив отказ. Ако не ти се обадят, отрицателен си. Ако ти се обадят – ще видим тогава. Понеже не вярвам на администрацията и нейното обаждане, реших да проверя по телефона след 2 дни. От трите позвънявания на номерата за Covid-19, оповестени на сайта на РЗИ-София, получих 3 различни информации.

Първо, разбира се, беше традиционното "Aми не знам, питайте лабораторията". Второто беше: "От сайта си вземете телефона на лабораторията, не знам защо не вдигат". Третото беше: "Моля, дайте си ЕГН-тата, тук имаме цялата информация, сега ще проверя." И се оказа, че можело – информация за начало и за край на карантината, информация, че тестовете ни са наистина отрицателни и информация, разбира се, че се получават срещу лична карта на регистратурата след няколко дни. Нямало такова нещо като изпращане по електронен път!

Изводи

1. Мерките и действията са палиативни и спорадични и не съответстват на нищо чуто или видяно по медиите, че администрацията на държавата се бори със заразата.

2. Няма никаква последователност и алгоритъм на действие – установяване на контактни, заразни, превенция, тестуване, даване на уеднаквени инструкции и предписания за действия и т.н. Всичко зависи от усмотрението на съответния служител от РЗИ, който ви обслужва и от вашия късмет, разбира се, за да не попаднете на някой, който за първи път установява кой е, откъде е и защо е там.

3. Развитието, в това число превенцията срещу болестта е оставено основно на самосъзнанието на хората, желаещи да оцеляват и да предпазват близките си и социума като цяло.

Не ми се мисли какво ни чака от 15 септември. Да стягаме портфейлите, че тестът е само 110 лева на човек.

Апропо, болестта премина безсимптомно при дъщеря ми. Ние от семейството не бяхме заразени. По съвет на нашия приятел д-р Делиева – не сме ѝ давали никакви медикаменти до появата на симптоми. Такива не се появиха, слава Богу!

Хайде, със здраве и на късмет да ви е с РЗИ и супер загрижената за здравето ни държава, която 6 месеца по-късно след старта на извънредното положение няма разработен уеднаквен алгоритъм за действие.

https://maikomila.bg/%d0%ba%d0%be%d1%80%d0%be%d0%bd%d0%b0-ciao/

“Важното е най-напред в стаята да има ред!”, повтаря една майка, наденала плюшен бухал на ръката си, докато се опитва да накара 3-годишен тасманийски дявол да прибере 54 легота, 13 влака и 35 различни комплекта за рисуване. 

“Ам-ам с виличка, с виличка, лъжичка, ам-ам с виличка - ще опитам всичко”, вживява се друг изнурен от готвене родител, докато изпълнява соло на въздушна китара над купа със супа, която трябва да бъде изядена от 4-годишен върл противник на храната. 

“Йе, йе, йе, колко хубаво дете! Йе, йе, йе, хайде, изплакни добре!”, кънти една баня към 7 сутринта, когато се правят опити да бъдат измити цял комплект детски зъби - нещо, което е мааалко по-трудно от залавянето на истински тигър, измиването на всичките му зъби и пускането му на свобода в дивата природа. Както сме обяснили тук - миенето на зъби е специална операция.

Не, това не са картини от една изложба, а някои от супер приятните песнички за полезните навици на “Маргаритка”. А те идват на помощ при всекидневните епизоди от звероукротяването на опърничавите. Защото всички сме наясно с житието и битието на родителя, който години наред е учил, работил, ДЕРЗАЛ, както се казва, за да дойде накрая едно 4-годишно и да му каже НЯМА! И то по всеки един въпрос. 

Маргаритка е живота, истината и всичко останало

За щастие, откакто в YouTube профилите ни влетяха супергероите Биби и Мими, ИМА как и детето да е нахранено/ измито/ облечено/ приспано, и родителят да е с всичкия си. Безценна е помощта на Маргаритка, Биби и Мими, които са пропътували с нас в колите хиляди километри по екскурзии и задръствания с техните нови, готини аранжименти на вечните детски песнички. След като вече няколко години знаем наизуст и пеем с пълно гърло “Жаба жабурана” и “Рачо Капитана” до откат, бандата на Маргаритка - тези титани на съживяването на детски песни и превръщането им в абсолютни детски хитачки, издават ТРЕТИ диск!

Вики от Мастило и Яна Липованска, мотори и машини в проекта “Маргаритка”, изскачат от засада с чисто новия албум с авторски песнички Маргаритка 3 “Полезните навици”. Те са идеално слушаеми и от кървящите от Бейби шарк ду-ду-ду-ду-ду-ду родителски уши. Част от тях вече познаваме от колаборацията на Маргаритка с Приказки без край, където към любимите ни герои долита и респектиращият Бухалче. Останалите ще чуем в новия албум. Те са изпяти от Поли Генова, Влади Ампов - Графа, Белослава, Михаела Филева, Орлин Павлов, Вики от Мастило, Вензи, Дичо, Йоанна Драгнева и децата от Voice Academy и вокална група “Шоколадче”.

Кой си припява? Ние. Ужас

Музиката на песничките е дело на Вики от Мастило. Текстовете са на Илия Деведжиев и на Вики. Музикален продуцент и аранжор е Краси Тодоров, композитор на едни от най-популярните български поп-рок песни. И не че някой ни пита, но много добре им се е получило. Дори се улавяме, че припяваме това-онова и без деца наоколо (ужас)...

Ако вече скролвате яростно, за да разберете откъде може да си купите албума, казваме: от официалния сайт на проекта Маргаритка и от бензиностанции, книжарници, магазини за детски стоки и супермаркети в цялата страна. Както и досега, част от приходите ще отидат за построяването на още детски музикални площадки. Първата такава вече е факт - в кв. Гео Милев в София. 

Айде, ние си пускаме любимото ни “Ам, ам ще опитам всичко” и волумето на макс!

Наша читателка, вдъхновена и окрилена от системата за кандидатстване в детските градини в София, ни изпрати този чудесен текст, с който иска да сподели още едно от очарователните предимства да си родител – трепета, с който следиш дали детето ти е прието в ясла. Незаменимо е, препоръчваме го на всеки, който иска да пробва има ли късмет в хазартни игри.


Здравейте,

Аз съм Х и съм пристрастена към кандидатстването за детска градина.

Вече трета учебна година почти всекидневно влизам в системата на ИСОДЗ, броя чакащите, сравнявам точки, отгатвам хипотетични свободни места, чертая възможни маршрути до желани или не чак толкова желани детски заведения, храня някакви надежди там.

Поне до вчера, когато осъзнах, че опитите ми да вкарам детето си в държавна детска градина в центъра на София, където имаме съмнителния късмет да живеем, с едни стандартни 12 точки, по нищо не се различават от жалките надежди на много наши сънародници, че ще спечелят нещо с търкане на талончета. И точно както те се пристрастяват да харчат левчетата си за някоя лотария, така и аз съм се пристрастила да пропилявам времето си в тази безумна система, която не благоволи да приеме хлапето в ясла, и сега ни глобява с една точка за това, че не го е приела.

Това са три учебни години, в които детето ни ходи в най-евтината възможна частна детска градина в квартала.

„Доволни сме. ОК е. Не сме хора с твърде високи доходи. Изисквания ни за държавните градини също не биха били високи. Не бихме си позволили каквито и да било претенции. Където ни приемат – там. Ако се окаже наистина ужасно, ще го спрем. Не сме в позицията да избираме.“

Тези няколко фрази повтарям всеки ден.
Впрочем, в града има 11 частни детски градини, лицензирани да дават заветната допълнителна точка за ясла, но те, естествено, са ни далеч над възможностите. Месечната такса в нашата частна детска градина е над половината от заплатата ми, а деца чакат на опашка и за нея. Шегувам се, че ако мъжът ми не изкарваше достатъчно, нямаше да можем да си позволим и аз да работя, но незнайно защо ми става криво от тази шега.

Докато още кандидатствахме за ясли, опитахме и с другия набор. Синът ни е роден през януари и съвсем логично би било да влезе в групата с децата от края на предишната година. Правилата, обаче гласят, че ако има дори и едно чакащо дете от набор 2015, независимо колко са свободните места в групата, дете от друг набор няма право да кандидатства за тях. И така ние нямахме право да кандидатстваме за едно от двете свободни места, защото за другото имаше чакащо дете. Правилата са си правила.

Някъде в този яростен калабалък от мисли, характерен за вечно губещите комарджии, някакви общественици крякат от телевизора „Направи го сега“ и „Направи го за България“ и на мен ми се ще действително още сега да ги прасна с тиган по главите. От това нищо няма да спечеля, но поне някого ще го заболи.

Появяват се и роднините и приятелите, убедени, че аз не изпълнявам правилно задачите по кандидатстването, иначе детето отдавна да са го приели. Оправдавам се с реституцията – повечето градини и ясли в квартала ги затвориха, когато върнаха имотите на собствениците им. Нищо против, така трябва. Защо не отвориха нови ясли и градини обаче, не знам. Оправдавам се с късмета – за едно място кандидатстват куп деца с еднакъв брой точки. Нас явно никога не ни изтеглят в жребия. Каша от гняв и оправдания. 

В последния месец с мъжа ми си въобразихме, че най-накрая имаме някакъв шанс. Великото божество ИСОДЗ на два пъти обеща да прехвърли незаетите места за деца със СОП и хронични заболявания към т.нар. „общ прием“. Намерих детска градина в квартала (на 30 минути път пеша, колкото частната), където за петте новопоявили се места щяха да се състезават седем деца. Никога, ама никога до сега не сме били по-близо до заветния прием. Първо обявиха, че такова класиране ще се проведе на 30 септември. Вместо това, без да го обявяват, проведоха обикновено класиране на 28, без да прехвърлят места, и обявиха ново класиране с прехвърляне за 5 октомври. Обявлението за 30ти и прехвърлянето на места изчезна от сайта на ИСОДЗ. Май трябваше да направя скрийншот?

5 октомври е рожденият ден на мъжа ми. На сутринта открихме системата временно заключена. Обявлението за класиране с прехвърляне на места беше заменено от обявление за обикновено класиране. „Очевидно проверяват някакви неща след класирането“, заоправдавах се гузно, сякаш беше моя вината, че навръх рождения ден все още нямахме информация. Наистина трябваше да направя скрийншот. Или и двата пъти съм халюцинирала? Пристрастените комарджии, често виждат знаци и обещания, дето ги няма…

Като един истински закачен към хазарта и отчаян човек, прекарах празника да проверявам през 30 минути дали са отблокирали вече системата, макар да ми беше ясно, че и този път не са ни приели… Мъжът ми каза, че оттук нататък той щял да се занимава с кандидатстването, защото някой трябвало да „счупи каръка“. Аз естествено се обидих и се сдърпахме по повода, докато закопчавахме коланите на малкия. В този най-изнервен момент от деня забравихме тортата върху покрива на колата и тръгнахме. Докато ни махаха да отбием, осъзнах колко съм жалка. Колко е безсмислено, колко прилича на търкането на талончета цялата тая работа. Тортата оцеля. А вечерта приятелка ми разказа как се срамувала от 15-те си точки по социален критерий. Все едно тя е виновна, че в квартала децата са толкова много повече от местата.

И тъй, аз ще се опитам да се откажа от зависимостта си, но имам няколко въпроса и до общината, а защо не и до кандидатите за кмет и общински съветници: 

  1. Защо е необходимо да глобявате неприетите в ясла с една точка?
  2. Кога ще откриете повече детски градини и в кварталите, където няма място да се строят нови сгради за тях? Наистина ли тази община, изсипала милиони в безумни ремонти из центъра, не може да си позволи закупуването на няколко партерни апартамента за целта? Или просто не е привлекателно, понеже няма да има рязане на ленти?
  3. Какво да правят родителите, които буквално не могат да си позволят да работят? Със сигурност има хора с по-ниски доходи от нашите, които също кандидатстват години наред точно като нас, без шанс.
  4. Имало ли ги е тези обявления за класиране на сайта на ИСОДЗ? Халюцинирам ли?
  5. Има ли достъпна за всички статистика колко деца кандидатстват за колко места по квартал? От нея би трябвало да стане ясно, че в някои квартали влизането в градина е доста по-трудно.
  6. Трябва ли хората с точки по специални критерии да се срамуват и да се чувстват виновни за това, че общината не е осигурила достатъчно места?
  7. Ние ли сме виновни, че не сме се преместили в друг квартал, или на по-добре платена работа? 

Ето някакви въпроси. Има ли някакви отговори обаче... не е ясно.

Големите хора обикновено плачат при дълбока мъка или голяма радост или след като са се спънали, вървейки по "Графа", и са си счупили поне два крайника. Не и децата обаче. Те могат да избухнат в драматичен рев, защото им е паднала шапката, защото не им давате да близнат котешката храна или да глътнат някоя и друга батерия, както и защото СТЕ ИМ СГОТВИЛИ ТОЧНО ВЕЧЕРЯТА, КОЯТО СА ИСКАЛИ.

Тъй като всички прекрасно знаем това, не ни остава нищо друго, освен да се посмеем на катаклизмите, предизвикващи детския рев. Като продължение на предишни публикации по темата, ето още десетки абсурдни ситуации и причини, поради които децата плачат, събрани от Bored Panda. Давайте надолу и споделяйте и своите истории в коментарите!

Животът е страшно несправедлив, когато не можеш да вземеш книгата, която искаш. Защото седиш на нея...

Life Is Super Tough When You Can’t Pick Up The Book You Want Because You’re Sitting On It


Искаше равиоли за вечеря. Направих равиоли за вечеря. Не искаше равиоли за вечеря...

She Wanted Ravioli For Dinner


Мостът Голдън Гейт всъщност изобщо не е златен

The Golden Gate Bridge Isn’t Actually Golden


Искаше да се качи на автобуса, който даваха по телевизията...

He Wants To Get On The Bus. The Bus On The TV


Отказва да ми даде тази "лепенка". Поне може да попие сълзите му...

He Does Not Want Me To Take His "Sticker" Away. At Least It Might Absorb The Tears!


Не му позволих да закуси с батерия.

I Wouldn’t Let Him Eat A Battery For Breakfast....


Убих буболечка в пералното помещение. Явно това е бил най-добрият ѝ приятел!

I Killed A Bug In The Laundry Room. Apparently It Was Her Best Friend


Казах ѝ, че не може да влезе в съдомиялната...

I Told Her She Couldn't Go Inside The Dishwasher


Казах му, че трябва да спре да хапе котката

I Told Him He Had To Stop Biting The Cat


Шон каза думата … зелено

Sean Said The Word...green


Искаше отново да прикрепя ноктите, които отрязах от пръстите на краката му.

He Wants Me To Reattach The Nails I Clipped Off His Feet.


Купих му хвърчило. Очевидно съм чудовище.

I Bought Him A Kite. Obviously, I'm A Monster


Когато не му позволиш да яде котешка храна...

I Won't Let Him Eat The Cat's Food


Казах ѝ „Никаква баня!", тъкмо след като беше излязла от банята.

Told Her No To A Bath After She Just Got Out Of A Bath


Тя бутна табуретката върху нокътя ми и аз казах „Охх!"

She Dropped A Stool On My Toe And I Said “Ouch”


Побесня, защото моите маратонки не ѝ стават.

She Is So Mad That My Shoes Don’t Fit Her!

Поиска изрично два бонбона. Дадох ѝ два бонбона.

She Asked Specifically For Two M&m’s. I Gave Her Two M&m’s


Още:

По повод 24 май и наближаващия край на учебната година, когато децата ще получат летния списък със задължителна литература, попитахме петима души, на чийто вкус напълно се доверяваме, кои за тях са важните детски класики и какво извън препоръчваната от МОН литература четат с децата си. В текста по-долу ще срещнете както любими свои истории, така и нови заглавия, които може би още не сте отваряли, включително за най-малките, които още не четат сами.




ЗАХАРИ КАРАБАШЛИЕВ, писател, главен редактор на ИК „Сиела“, баща на две дъщери – на 3 и на 25 г.

„Когато се сетя за Том Сойер, ми замирисва на лятна ваканция.“

От "задължителните" книги препоръчвам Приключенията на Том Сойер на Марк Твен. А също и Приключенията на Хъкълбери Фин. Защото тези двамата вечни хлапаци са едновременно и забавни, и опасни, а и винаги от тях можеш да научиш нещо. Когато се сетя за Том Сойер, ми замирисва на лятна ваканция.

От "незадължителната" литература: Тими Провала на Стефан Пастис – защото е забавна серия от книги с илюстрации (за деца на 8-12 г.). Разказва необикновената история на момче, което има въображаема детективска агенция, невидим за останалите полярен мечок приятел, вечно работеща майка и разбира се враг – една зубрачка. Тими се стреми към величие, а постоянно трябва да се справя със ситуации. Авторът е и илюстратор, обикаля света, бил е в България и децата го обичат, защото книгите му ги учат, че да си различен не е провал, а понякога дори води към величие!




ДИАНА АЛЕКСИЕВА, журналист, създател на сайта interview.to, майка на момче на 8 г. и момиче на 6 г.

„Като деца с една приятелка гледахме през бинокъл съседните покриви и виждахме за секунди онзи "красив, много умен и прилично дебел мъж в разцвета на силите си."

Copyright: Mariana Petrova - mamuri

Карлсон, който живее на покрива е книга за всички деца и всички времена. Препоръчвам я от сърце, защото е история за приятелството, за необикновените неща, за децата, за летенето и приземяването, за детските домашни революции, за самотата, за срещите, за забранените и позволените неща. Това го разбрах по-късно. Сигурно съм я препрочитала десетки пъти.

Спомням си, че с една приятелка (баща ѝ имаше бинокъл) стояхме на балкона и се взирахме в съседните покриви, в небето около тях. И така, почти за секунда, някоя от нас виждаше перка, летящ обект, дебело човече, с няколко думи "красив, много умен и прилично дебел мъж в разцвета на силите си". Астрид Линдгрен е една от най-великите писателки на всички времена, тя познава отлично детската душа, а перото и е леко и увлекателно. С две ръце гласувам за всички нейни книги.

От книгите, извън обичайните списъци, препоръчвам Приключенията на Петсън и Финдъс. Поредица за по-малките деца (6-7-8 годишни), макар че аз я открих, когато децата ми бяха по-малки и оттогава не се разделяме с нея. Това са тънки книжки с много красиви и детайлни илюстрации, които разказват историите на самотен възрастен човек, живеещ в едно норвежко село. Някой оставя пред вратата му кашон с малко коте вътре. Това е Финдъс - котарак, който може да говори. Отново книга за едно необикновено приятелство. Историите са едновременно смешни, увлекателни, понякога тъжни, често героите уж в ежедневни ситуации се забъркват в ужасно сложни неща и дори приготвянето на палачинкова торта може да се превърне в истински екшън. И макар да сме ги чели десетки пъти, когато вечер трябва да изберем книги за четене, историите за Петсън и Финдъс често са сред тях. Преди две години излезе и игрален филм по историите - също доста приятен. Препоръчвам на МОН.




БОЯН ЮРУКОВ, блогър, IT специалист, баща на дъщеря на 5 г.

"Ян Биниян кара дъщеря ми да си фантазира и да задава повече въпроси."

Дъщеря ми е още малко и ѝ четем приказки. От класиките много се радва на Ян Бибиян. Кара я да си фантазира и да задава повече въпроси за неща, които иначе не бихме седнали да ѝ обясняваме.

От новите приказки намирам Дъж и Кап на Лодката за много ценна. Четем я често. Помага да се повдигне въпроса за търпението, тъгата и емоциите като цяло. Отделно ѝ е интересно как водата помага на растенията да растат и как се върти в природата, за да стигне там, откъдето е тръгнала. Доста неща са сбити в един иначе кратък разказ.




ДЕСИСЛАВА АЛЕКСИЕВА, съсобственик на кафе-книжарница FOX Book Café, майка на деца (две момичета – на 19 и 12 г. и три момчета – на 14, 10 и 3 г.)

"Дъщеря ми се казваше Прасчо като малка, а аз, разбира се, бях Пух."

Деси с най-малкото си дете

Детската библиотека вкъщи има над 500 заглавия. А тъй като и работата ми е свързана с книги, всекидневно разглеждам или чета по 7-8 издания. Не мисля обаче, че количеството е това, което има значение. По-важното е какво и как четем.

Не мога да препоръчам само една детска класика и ще си позволя да предложа 3 важни книги.

Започвам с Малкият принц. Няма друга книга, за която да имам толкова ясен спомен кога съм я прочела за първи път – на 9. Дали защото се впечатлих от това, че някой възрастен толкова добре разбира децата и какво се случва в сърцата им, или защото ме накара да се замисля за приятелството и любовта – книгата успя да ме плени с първото прочитане. През годините, особено като ученичка, доста често я препрочитах, за да си припомня една или друга мисъл. А и ужасно заобичах лисицата, нейната философия за приятелството и “опитомяването”. Цялата книга е едно човекопознание, което ни дарява с много любов.

Втората класика, която бих препоръчала, е Мечо Пух. Тази история за мечето с много малко ум е отново книга за приятелството, себеприемането и приемането на другите. Това е книгата, която най-много е разсмивала децата ми от най-ранна възраст. По тази причина съм я чела сигурно около 20 пъти и самоиронията на героите продължава да ме се забавлява. Дори моята най-голяма дъщеря се казваше Прасчо като малка, а аз, разбира се, бях Пух.

Емил от Льонеберя допълва моя топ 3. Освен, че е богата на весели истории, книгата ни припомня какви трябва да бъдем като родители. Емил лично на мен и на моите деца ни е донесъл много смях и доста поводи да си говорим. Авторката Астрид Линдгрен е първата в Швеция, която се обявява срещу физическото наказание на деца. Нейното застъпничество води до коренна промяна на шведското общество в отношението към децата и до забрана на насилието над деца.

Ако трябва да препоръчам супер нова съвременна книга, това е Пакс на Сара Пенипакър - история за едно момче (Питър) и неговото лисиче (Пакс). Започва с това как войната и евакуацията принуждават момчето да изостави своя верен приятел. Докато търси начин как да преодолее 300 км, за да се върне при своето лисиче, то трябва да се научи да оцелява в дивата природа. Това е трогателна книга за любовта, емпатията и пътя един към друг, която показва, че понякога нещата, които изглеждат разделени, са всъщност свързани.

Детската литература се променя доста в последните години в няколко посоки. Все по-често темите са свързани с приемането на различните хора и възпитанието в емпатия, както и с приемането на себе си - все важна част от детството и израстването на децата ни като отговорни възрастни.

Наскоро свалихме от тавана книги, подходящи за най-малкия ми син (на 3 г.), и видях огромната разлика между днешните издания и тези отпреди 10 години. Днес книгите са с все по-качествена изработка, хубави илюстрации и графично оформление. Времето на евтината полиграфия отмина и хората се научиха да инвестират в добре изработени книги, които възпитават и художествен вкус у децата.




МАРИЯ КАСИМОВА, журналист, писателка, майка на две дъщери на 19 и 25 г.

"Преживях Алиса в страната на чудесата в 3D по време на голямото земетресение през 1977 г."

Препоръчвам Копче за сън на Валери Петров. Заради котката Мърла и момченцето Оги, което не иска да спи. Заради техните приключения, които преживявах всеки път, когато мама ми четеше.

Ръдиард Киплинг и неговата Книга за джунглата, заради оживелите животни, които приличат на хора.

Алиса в страната на чудесата на Луис Карол, защото съм я преживявала в 3D по време на голямото земетресение през 1977 г. Мама ми я четеше, когато всичко започна, и аз приех нещата спокойно, защото бях убедена, че всичко си е част от историята - клатенето на стените, лашкането на вратите, падащите предмети, майка ми, която търчи напред-назад, и ми вика "Ела тук… не, не, нееее, стой там… ела тук… а, неееее, стой там…"

Близо 50 години, след като насила е омъжена за изнасилвача си на 11-годишна възраст, през 2018-а Шери Джонсън бе провъзгласена за герой, заради успешната си кампания срещу браковете с деца в щата Флорида. За дългогодишното страдание на Джонсън и спечелената битка разказва A Mighty Girl.

Личната история на Джонсън е шокираща. Тя е била едва на 8 години, когато свещеник я изнасилва. Била е неколкократно насилвана от същия свещеник, както и от друго духовно лице от същата църква, но никой не ѝ е повярвал, когато се е опитала да потърси помощ. Когато забременява на 10-годишна възраст, майка ѝ я обвинява, че е „посрамила“ семейството и я изоставя в болницата, където да роди сама.

Когато социалните служби започват разследване, е имало сериозно съмнение, че строгата апостолска църква ще наложи каквито и да е наказания на двамата мъже. След натиск от страна на църковното настоятелство, майката на Джонсън урежда 11-годишното момиче да се омъжи за един от изнасилвачите си, тогава 20-годишен духовник.

Живеейки с насилника си, до навършване на 17 години Джонсън ражда още 5 деца. Малко след това тя търси помощ от неправителствената организация Legal Aid, които ѝ дават 75$, за да плати на адвокат за внасяне на молба за развод. Най-накрая тя успява да се освободи от уредения си насилствен брак, но остава в оковите на оглеждането на 6 деца със завършено едва основно образование.

Макар браковете с деца да представляват малка част от общия брой бракове в САЩ – и проблемът изглежда незначителен в сравнение с държави като Нигер, където 76% от всички момичета са омъжени, преди на навършат 18 години – това си остава постоянен проблем в САЩ, заради каша в щатското законодателство, като много от законите предвиждат изключения, които дават възможност на малолетни да сключват брак с родителско или съдебно позволение.

В много щати липсва минимална законова възраст за сключване на брак, което означава, че няма и възрастови ограничения за встъпващите в брачен съюз лица. Много от тези бракове са принудителни и представляват насила сключен брак между момичета и възрастни мъже, заради което въвеждането на минимална консесуална възраст е било от ключово значение за лобистите против детските бракове.

След дългогодишно страдание, преди пет години Джонсън решава, че на никое дете не трябва да се случва това, което е преживяла тя.

Джонсън води активна кампания в продължение на 5 години, за да промени щатския закон, който дотогава е позволявал дете на всякаква възраст да бъде омъжено в случай на бременност с разрешението на съда.

Когато законът, за който Джонсън лобира активно, е приет в Сената на Флорида с гласовете на 109 за и 1 против (бел. пр. Джордж Мораитис от Републиканската партия е гласувал против) през март 2017 г., представителите я аплодират на крака. „Сърцето ми е щастливо“, разказва по-късно на репортерите Джонсън. „Моята цел беше да защитя децата ни и мисля, че я постигнах. Това не беше за мен. Аз оцелях.“

„Не искам дори само още едно друго дете във Флорида да преживее това, което се случи на мен,“ разказва Джонсън, която издаде и своите мемоари. „Имам чувството, че са ми отнели живота. Тези, от които се очаква да те защитават, не го направиха.“

Когато започва да лобира във Флорида да се сложи край на детските бракове, открива важни съюзници в лицето на две жени сенатори – Лорън Бук, от Демократи от Плантациите и Лизбет Бенакисто от Републиканците на Форт Майерс. Макар законът, който те внасят, да предвижда 18 като минимална възраст за сключване на брак без изключения, окончателната версия на закона прави компромис между Камарата на представителите и Сената – той забранява браковете за лица под 17 години и налага който сключва брак със 17-годишно лице да бъде по-възрастен с най-много 2 години. Непълнолетните, сключващите брак, трябва да имат разрешение от родител.

Джордж Мораитис от Републиканската партия, който гласува против, оспорва законът с думите: „Не искам да се разбира като послание, че е по-добре да не сключва брак (когато момичето е бременно).“ На това Джонсън отговаря:

„Ако не бяха разрешили да се омъжа, това щеше да промени живота ми, нямаше да имам повече деца. Щях да си остана самотна майка и мисля, че щях да се справя добре.“

Законът е приет и влиза в сила във Флорида през лятото на 2017 г., докато Джонсън продължава битката с други щати, включително Луизиана, където помага на законотворци да напишат свой щатски закон.

За съжаление Флорида не е уникална в традицията с детските бракове.

В действителност повече от 167 000 млади хора на възраст под 17 години са сключили брак в 38 щата между 2000 г. и 2010 г., според данните на организацията Unchained at Last, съобщава Ню Йорк Таймс. Според изследванията на организацията, има 12-годишни момичета, сключили брак в Аляска, Луизиана и Южна Каролина. Според Бюрото за преброяване на населението на САЩ пък, най-малко 57 800 американци на възраст между 15 и 17 години съобщават, че са в бракове през 2014 г.

Всъщност почти всички щати позволяват сключване на брак от малолетни при определени изключения. Приблизително десетина щата в момента разглеждат проекто-закони, с които да се сложи край на детските бракове, но далеч повече щати имат нужда от такова законодателство.

В резултат от кампанията на Джонсън, Флорида сега разполага с един от най-стриктните закони в страната. Но „това е едва върхът на айсберга,“ казва тя. „Останалата част на света трябва да бъде образована, за да бъдат защитени децата ни. Поне тук във Флорида, където се случи личната ми трагедия, битката е спечелена. Накрая все пак ще победим навсякъде.“

"Майко Мила!" благодари за превода на Муша Буша

Още по темата:

Да си родител понякога е трудно, а ако случайно не ви е било трудно досега, изчакайте, докато подарят на детето барабанче или движеща се играчка с вградена песничка на китайски! Всяка клета майчица и нещастен татко в такава ситуация има нужда от благородна лъжа, за да опази разума и нервичките си.

Истината ще ви освободи, казват, но, също така, знайте, че ако кажете на детето истината, това ще освободи и духовете в Кутията на Пандора, където са скрити всички досегашни ваши лъжи.

Намерихме в Reddit цяла поредица родителски изповеди за изказани лъжи и заплахи, чакаме да си признаете и вашите!

***************************************

  • Не продават батерии за този вид играчки.
  • Баба ми казала на майка ми, че дясната гърда пуска прясно мляко, а лявата – шоколадово. Майка ми вярвала, че е истина до 9-ти клас!! 
  • Когато ме взимаше в магазина, за да пазаруваме, майка ми казваше: „Всеки път, когато пипнеш нещо, умира по едно малко котенце.“ 
  • Татко ми каза, че петната от масло по асфалта са всъщност от деца, които са били прегазени, защото не са се огледали на двете страни и не са искали да държат ръка на възрастен, докато пресичат.
  • Ааа, не, това не е кока-кола! Това е просто черна вода със сол и мисля че няма да ти хареса.
  • Когато минехме покрай брониран полицейски микробус или инкасо на улицата, баба ми казваше, че го пращат да прибере непослушните деца.
  • Майка ми казваше на сестрите ми, че затворените с решетки магазини в мола всъщност е специален затвор, в който прибират невъзпитаните деца и ги превръщат в манекени. 
  • Баща ми каза, че ако се грижа за един специален камък и го поливам всеки ден, докато спре да расте, ще ми вземат куче. Поливах камъка всяка седмица, а докато съм бил на училище, баща ми го заменял за малко по-голям камък. Не ми взеха куче. От всичко това само ни остана купчина камъни пред портата в различни форми и големина, които все още поливаме. 
  • Всеки път, когато изречеш лъжа, бебето Исус получава разстройство. 
  • Казаха ми, че всеки човек получава по 10 000 думи на месец и ако си стигнеш лимита, физически не можеш да говориш, докато не дойде следващият месец. Баща ми непрекъснато повтаряше: „Внимавай! Вече използва 9000 думи!“ и аз моментално млъквах.
  • Ако изядеш достатъчно зеленчуци, тялото ти ще направи така, че да имат вкус на бонбони!
  • Баща ми казваше, че натискането на бутона за вдигане и сваляне на подлакътника в самолета му помага да излети и че ако не го натиснат едновременно достатъчно пътници, самолетът няма да може да се вдигне.
  • Накарахме дъщеря ни да яде риба, като ѝ казахме, че това е „аржентинско пиле“. Всичко вървеше добре, докато баба ѝ не дойде на гости и не каза истината.
  • Казваха ми, че лампите в купето не могат да светят по време на движение, защото заслепяват другите шофьори.
  • Казах на сина ми, който се страхува от клоуни, че сладоледът се прави от клоуни. 
  • Майка ми каза, че земетресенията се случвали, когато нашата планета се бие с друга планета. Вярвах в тези глупости до 2-ри клас!
  • На съквартирантката ми, която е израснала на село, ѝ бяха казали, че телевизорът работи само когато навън вали. Тя дълги години е вярвала в това...
  • Баща ми каза, че „Криминале“ било документален филм за отглеждане на портокали и няма да ми е интересен за гледане. (ХАХАХАХАХА, тук ревем от смях!!!) 
  • Родителите на жена ми казали на детето, че цветята са незаконни и ако ги откъсне от градината и ги премести оттам, ще го глобят.
  • Дядо ми каза, че има тръба, която свързва дупето и пъпа ми и ако пъпът ми се развие, ще ми падне дупето. 
  • Майка ми казва на сестра ми, че жената от интернета го изключва всяка вечер точно в 6.
  • Майка всеки ден питаше възпитателката в детската градина как се е държал брат ми и какво е правил. После вкъщи му разказваше всичко и му обясняваше, че има специален телевизионен канал, по който може да го гледа по цял ден.

В Майко Мила!, знаете, се опитваме да говорим доста по темата за правото на жените да работят, да бъдат независими и да управляват сами живота си, а особено много ни интересуват примерите за успешни предприемачески проекти, основани и развивани от жени.

Майко Мила! също е един дързък предприемачески проект, направен от две жени – Елисавета и Красимира, които трябваше да родят, за да се съберат и да направят това, за което са мечтали. Година по-късно вече имаме още двама сътрудници, но проектът завинаги остава сърцето и душата на всичките ни усилия и работим буквално денонощно за неговото разрастване.

И точно защото лично сме изпитали сладостта от това да видиш как идеята ти се превръща в работещ бизнес, и знаем колко удовлетворителни са трудът и усилията, стоящи зад всичко това, искаме да дадем малко сила на всяка жена, която копнее да тръгне по своя път и да постигне всичко, за което е мечтала.

Съвсем логично, когато получихме предложение да пътуваме до Берлин и Анкона, за да се запознаем лично с няколко жени, развили свои бизнес проекти, не без помощта и на финансиране от ЕС, приехме без да се замислим.

Днес ще ви разкажем за тях – но не просто защото са интересни, а защото могат да бъдат пример и повод за много други жени да се осмелят, да рискуват и да опитат да реализират онова, за което мечтаят, но не смеят да започнат.

С този текст ще ви разкажем как от една простичка идея се стига до многомилионен бизнес и пазарен дял, съпоставим с този на големи играчи, като Amazon.
Ще ви разведем из историята на Tausendkind - онлайн магазин за детска мода, играчки и мебели, базиран в Берлин и създаден през 2010 година от Катрин Вайс и Анике фон Гагерн.

Срещнахме се с Катрин и Анике в офисите на Tausenkind, където разбрахме какво е да стартираш бизнес от нулата, как се осмеляваш да рискуваш и да си зарежеш сигурната работа и какво им коства да бъдат едновременно работещи бизнес дами и майки на децата си.

Как започва всичко?

Анике и Катрин дълго време работят заедно в една и съща компания – международната консултантска фирма МакКинзи. В екипите на компанията няма много жени и с течение на годините те стават близки.

През 2010 година, докато пият кафе и си говорят, Катрин повдига пред Анике въпроса, който я вълнува напоследък – мечтата ѝ за развие малък онлайн бизнес. Казва ѝ, че търси хора, които да работят с нея по проекта и я пита дали може да ѝ препоръча някого.

„Не исках да правя това сама, а в същото време търсех човек, с когото да ми е приятно, защото щях да прекарвам с него повече време, отколкото прекарвам с мъжа ми“, обяснава Катрин.

Тогава Анике, съвършено неочаквано и за нея самата, взима най-спонтанното решение в живота си до този момент и казва:

„Защо да не съм аз?“

Така, на една маса, в едно кафене, се ражда бизнес, който само след 7 години ще е толкова голям, че ще заема пазарен дял, съпоставим с този на гиганти в е-търговията, като Amazon.

Анике отдавна търси идея, която да развие като собствен бизнес, защото предприемачеството винаги я е вълнувало.

Катрин в офиса на Tausendkind.

„Доста от моите приятели имаха деца и все се налагаше да търся подаръци за тях по различни поводи. Моите подаръци винаги бяха най-скучните, а тези на опитните майки– супер интересни. Тогава ги попитах откъде намират толкова хубави и идейни подаръци, и се оказа, че в Германия не можеш да намериш хубави играчки онлайн. Нямаше такова място. Тогава си казах – това е бизнес идея! Да направиш възможно всички хора да пазаруват наистина яки неща онлайн, без да са експерти по детски подаръци, е много яка бизнес идея“, казва Катрин.

По това време, и двете нямат деца. Сега, през 2017-та, имат общо пет.

Същата вечер Анике се прибира вкъщи и хвърля бомбастичната новина, че напуска перспективната си работа в МакКинзи, за да развива... онлайн магазин за детски стоки.

„Ти луда ли си? Защо???“, каза мъжът ми, а аз му отговорих:

„Мисля че това е правилното решение“.

И двете признават, че получават непрекъсната и безрезервна подкрепа от мъжете си. Разчитат много на човека до тях, за да могат да организират добре всекидневните задачи.

„Когато едновременно раждаш пет деца и основаваш компания, нали разбирате, че имаш нужда от подкрепа от тези, с които споделяш живота си?", казва Анике и допълва, че в живота им има доста напрегнати моменти и проблеми във всекидневен план. Като например дните, в които бавачката е болна, единият трябва да пътува до Южна Германия, а другият има спешна среща с инвеститори.

Тогава се стига до приоритизиране на задачите и двамата спешно трябва да преценят кой може да си отложи срещите и да остане вкъщи.

„Понякога това е той, друг път – аз. Винаги опира до това да се правят компромиси в трудни ситуации“, обобщава Анике.

Анике сред дрехите и колегите ѝ в Tausendkind.

В безоблачните дни пък 4-годишната ѝ дъщеря отива на градина, а по-малката, която е на 1 година, остава вкъщи с бавачката, тъй като в Германия е трудно да намериш ясла за много малки деца и се налага наемане на бавачка. За чистенето вкъщи също се грижи друг човек.

С какво предприемачеството се различава от работата като служител?

И двете признават, че основаването на компания не е най-правилният път, ако си решил да оптмизираш живота си и да живееш по-лесно. Анике споделя, че работи повече отпреди, но, за сметка на това, е много по-гъвкава в режима си – работи, когато предпочитам да го прави, и фактът, че може да си тръгне, когато реши, за да изкара няколко часа с децата си, е много важен за нея.

„Това нямаше да ми е възможно в консултанския бизнес или в която и да било друга работа. А сега никой не ме пита „Ти наистина ли си работила 10 часа днес?“. Това ме прави щастлива“.

Разбира се, работата и бизнесът се отразява и на децата им.

„Ако не работехме нищо, щяхме да имаме повече време за тях, а ако работехме нещо друго – нямаше да сме толкова щастливи“, обобщава ситуацията Катрин, но за нея важното е, че сега децата им виждат родителите си щастливи и разбират, че работата е важна за тях.

„Децата чувстват дали родителите им са щастливи и наистина не е чак толкова важно колко време прекарваш с тях (стига наистина да не е прекалено малко), а това време да е пълноценно, и детето да вижда, че родителите му са щастливи и спокойни. Защото те усещат, когато майка му и баща му са неудовлетворени, обяснява Катрин.

Според Анике времето, прекарано с децата, наистина трябва да бъде такова – посветено изцяло на тях. Без телефони, без лаптопи и работа.

„Това са 2 часа сутринта, и два часа вечер – малко време е и искам наистина да съм с тях. От друга страна дори не мога да си представя да не работя! Така че се научих да приоритизирам“, казва тя.

Бизнесът – от малка демо версия на сайт до мащабен онлайн магазин

Tausendkind стартира с двама души персонал и офис, поместен в дома на Анике. Сега имат голям офис, в който работят над 100 човека, а за последните 12 месеца сайтът има 21 милиона евро оборот.


Основателките му смятат, че все още имат място за растеж в Германия, тъй като броят на децата там расте, растат и разходите по тях, а пазаруването онлайн се увеличава.

Финансирането на идеята им отнема около 10 месеца и доста разговори с различни типове инвеститори - бизнес ангели, институционални инвеститори, хора, които никога не са инвестирали, но смятат идеята им за работеща.

„В началото, когато почти няма какво да покажеш, освен бизнес план и идея, най-важното беше екипът. Разбира се, инвеститорите гледат и идеята, както и пазара. Но екипът е много важен“, разказва Катрин.

Първите фрийлансъри, работещи в компанията, са финансирани с техни лични средства, с които Катрин и Анике плащат заплати и купуват първия инвентар.

След това двете отиват при кандидат-инвеститорите и показват какво са постигнали до момента – малка демо версия на онлайн магазина и двама-трима души персонал.

„Те видяха, че сме сериозни, че работим, и вече имаме нещо направено“, обяснява Катрин.

И двете професионално идват от среда, в която има предимно мъже, и смятат, че това им е помогнало да бъдат много по-уверени, когато започват да търсят инвеститори за Tausendkind.

Финансирането от Европейския съюз пък получават през Европейския регионален фонд за развитие, и в частност през IBB (Берлинската инвестиционна банка), която е държавна и 50% от фондовете ѝ идват от ЕС.

Банката е много голям и надежден инвеститор в Берлин, и осигурява не само финансиране, но и допълнителна ценна логистика – помощ в намирането на конкретен експерт, одитор и т.н. Като размер на инвестицията, банката прави това, което правят и частните инвеститори, тоест не инвестира свръхголеми суми, но пък, за сметка на това, е стабилен и надежден партньор.

Сред останалите инвеститори има както големи фондове, така и отделни хора, включително и служител на компанията, който инвестирал част от наскоро получено наследство.

Към момента Катрин и Анике притежават само част от компанията, но не мажоритарния пакет. Това теоретично означава, че инвеститорите биха могли да ги изключат от бизнеса, но, както те самите обясняват, „истината е, че след 7 години, в които се занимаваме с Tausendkind, всички са наясно, че компанията се движи от основателите си“.

„Не искам да кажа, че няма да има Tausendkind, ако нас ни няма, но ние до такава степен стоим зад идеята, че инвеститорите винаги ни питат какъв е нашият план и колко дълго възнамеряваме да стоим в този бизнес. Мисля, че силата ни е в начина, по който ръководим компанията и в експертизата ни“, казва Анике, а Катрин допълва, че всеки служител в компанията им знае много повече от тях в конкретната си област.

„Ние нямаме големи знания в нещо определено, просто знаем достатъчно от всичко и го събираме“, обяснява тя.

„Инвеститорите не искат да притежават компанията за векове напред, така че нещата могат да се обърнат – може да изкупим техните дялове или пък да дойде трети инвеститор и да купи всичко. А и компанията може и да бъде продадена, но това не означава, че ние ще си тръгнем. Просто истината е, че този бизнес нямаше да е възможен без инвеститори“, допълва тя.

Засега основателките на Tausendkind не планират голямо разрастване навън, въпреки че магазинът действа също на територията на Австрия и Швейцария. Обмислят евентуално отваряне на онлайн магазин във Финландия, но генерално смятат да инвестират в развитието си в Германия.

„Ние непрекъснато търсим инвеститори, защото почти никога не получаваш цялата необходима инвестиция наведнъж. Ако искаш растеж, трябва да финансираш растежа, особено в електронната търговия – това означава разрастване на екипа, техническо оборудване, инвентар“, казва Катрин.

По думите ѝ, има три фактора, на които дължат разрастването си: инвестицията в разработване на собствена система за проследяване на потребителско поведение и събиране на данни (тоест, какво прави потребителят, когато влиза да пазарува, кои са предпочитаните секции, които посещава и какво е поведението му в сайта), силният маркетинг и партньорите – брандовете, които представят в сайта си.

Освен че представят стотици известни и по-малко известни марки, след внимателно анализиране на предпочитанията на клиентите Катрин и Анике решават да създадат и свой собствен бранд за детски дрехи, които хората търсят целогодишно.

Имат собствен екип от дизайнери, както и супер професионално оборудвано фотографско студио в офиса, където техният фотограф снима всеки продукт, за да осигури еднакво качество на снимките.

Сега двете са насочили поглед към разработване и на собствена линия детски мебели и развиват нови категории продукти в Tausendkind.

А какво означава Tausendkind ли?

„Нищо! Това е комбинация между „хиляди“ и „деца“. Измислихме името на Коледа, на 26-ти декември. Седяхме вкъщи със семейството, всички бяха уморени, преяли... и в този момент аз обявих: „Сега е моментът да измислим име на проекта ни!“. Казах им какво искам да съдържа името и така се появи Tausendkind”, връща лентата Катрин.

И двете признават, че Tausendkind е променил живота им, но, за съжаление, доста жени в Германия нямат този шанс. Смятат, че несигурността, страхът от поемане на риск, излизането в несигурна среда и незнанието какво те чака там спира много жени от това да се хвърлят в нещо ново и свое.

„Ние имахме 8 години топ опит в предишната ни компания. Имахме и лични пари, и бяхме сигурни, че ако не се справим, ще си намерим работа някъде. Мисля че е привилегия да имаш възможността на някакъв етап в живота си да кажеш „Ще пробвам, ще рискувам!“, и да инвестираш в това“, завършва Катрин.

*********************

Жените съставят 52% от европейското население, но само 30% от тях се наемат да започнат свой предприемачески проект. Европейската комисия се стреми да стимулира потенциала на жените предприемачи, като инвестира в тяхната креативност и предприемачески дух. Повече примери и информация за иновативни проекти, финансирани и подкрепени от ЕС, както и за жените (и мъжете) зад тях, можете да откриете в страницата на кампанията investEU.

Европейският съюз непрекъснато се опитва да създаде правилните условия за генериране на работни места, да стимулира икономически растеж и да създава всякакви възможности за развитие на гражданите в страните-членки. Един от начините това да се случи е инвестицията в местни проекти, които имат потенциал да бъдат ефективни за страната, в която се развиват. Тези проекти получават подкрепа през различни програми, като Инвестиционния план за Европа - така нареченият "План Юнкер", както и "Хоризонт 2020", Европейския социален фонд и Европейския фонд за регионално развитие.

Ако имате идея за свой проект, търсите възможности за европейско финансиране или имате други въпроси в тази област, можете да се получите повече информация от сайта на Представителството на ЕК в България, както и да се обърнете към Информационното бюро на Европейския парламент в България.

Ние пък очакваме вашите страхотни истории за бизнес идеята, зад която стоите, и с удоволствие ще разкажем за вас, жени, които имате собствен бизнес. Ако сте жени-предприемачи, и искате да ни разкажете повече за вас и проекта ви - пишете ни на имейл maikomilabg@gmail.com.

А тези, които още се чудят – рискувайте. Няма да съжалявате!

cross