Нели Трифонова, която редовно ни изпраща текстове по различни теми, отново е писала за емоциите на майката и детето. Този път текстът е свързан с адаптацията при тръгването на ясла.
Тази година септември месец не донесе очаквания хлад. Независимо от температурите обаче началото на учебната година си остава по план и за големи, и за малки. Дори и за най-най-малките. За някои това е повод за радост, за други – за тъга, а някои… Някои си оставаме със смесени чувства. Неминуемо обаче на повърхността отново излизат вечните теми, свързани с всичко хубаво и лошо, което ни очаква с настъпването на този период. А социалните мрежи традиционно са най-голямото бойно поле.
Що се отнася до най-малките (каквото е и моето дете), битки като „за и против адаптираното мляко“, „за и против режима“ и „за и против екраните“ са (временно) изместени от „за и против яслата“. Майки, бащи, баби, лели, стринки и работещи в ясли и детски градини спорят ожесточено кое е „най-доброто“.
От едната страна на барикадата са тези „за“ яслата. Обикновено те настояват, че детето ще се социализира, ще научи нови неща, ще свикне да спазва ред и като цяло ще „напредне“. Майката пък ще се върне на работа, ще продължи да се развива професионално, ще е отново сред възрастни хора, ще си „върне част от себе си“ и… най-накрая ще може да си изпие кафето, докато е още топло.
От друга страна са тези „против“. Те говорят за травми и цитират проучвания, че детето е най-добре да се отглежда в семейна среда до 3 години. Изтъкват, че всички „умения“ могат да се придобият у дома и че всъщност децата на тази възраст не играят заедно. Освен това групите (в яслите) са големи, децата боледуват често, системата е остаряла и в крайна сметка „защо сте ги правили тия деца, като не искате да си ги гледате, БЕ?!“.
По средата остават онези със смесените чувства. Като мен. Те вероятно биха се грижили по-дълго за децата си у дома, но в крайна сметка, както е казал народът – сиренето е с пари. Тук са (сме) и тези, които имат нужда да се реализират и по друг начин и… нека не се лъжем, не е лошо от време на време човек все пак да си изпие кафето топло.
Може много да си говорим за това как се стигна дотук. Как се стигна до това грижата за децата, себереализацията на майките и успешното финансово оцеляване на семейството да са често несъвместими. Като, разбира с, и по тази част от темата най-настървените воини ще намерят аргументи, контрааргументи, а понякога и най-обикновени поводи за заяждане. Но нека останем в реалността, в която в крайна сметка живеем. Ясла има и деца, които я посещават – също. Затова криво-ляво, за доброто на децата (а и на родителите), обявяваме (временно) прекратяване на огъня и слагаме на масата за преговори нейно величество Адаптацията.
Как да подготвим детето, какво да му говорим, колко често да ходим до яслата да я вижда предварително, какви книжки да купим? После за същинската адаптация – с родител ли да е, или без, колко да стои детето първите дни, да спи ли, да не спи ли. Говорим си и какво да очакваме и как да се справим с него – раздялата, плача, храненето, съня, боледуванията. И тайничко се надяваме, че имаме дете еднорог, което няма да плаче (много), ще ходи „с желание“ и няма да боледува повече от 1-2 пъти.
Потънала във водовъртежа на всичко това обаче, се питам какво всъщност се случва с майката. За връщането на работа, възможността да проведеш нормален разговор с друг възрастен и най-накрая да си изядеш обяда седнала и на един път – ясно. Но какво се случва вътре в майката. И тук пак имам предвид тези от нас със смесените чувства.
Сякаш вчера дъщеря ми беше всичко на всичко две шепи, сгушени на гърдите ми, а сега я държа за ръка и я водя по пътеката към входната врата, през която ще влезе. Сама. Без мен. Приемането на това, че детето ти постоянно расте и се променя и заедно с това става все по-отдел(е)на и самостоятелна личност, е неизменна част от това да си родител. Преминаването през тази врата обаче е нашата първа истинска раздяла и може би най-силното осъзнаване, че бебето ми вече не е бебе. И това е ужасно трудно.
Повтарям си, че тя знае колко много я обичам и че нищо не може да отмени това. Казвам ѝ, че съвсем скоро ще се върна и отново ще сме заедно. Опитвам се да запазя привидно спокойствие, защото знам, че аз и тя сме огледала и всичко, което чувствам, чувства и тя. Но как да неутрализирам болката от момента, в който виждам как вратата се затваря зад нея, а аз не мога да я прегърна и утеша?
Стоя отпред и си задавам хиляди въпроси. Дали ще успеят да я успокоят? Дали ще се грижат добре за нея? Дали все пак ще ѝ хареса там? Осъзнавам колко много време ще прекарва в яслата и как хората около нея ще станат неизменна част от живота ѝ, от израстването ѝ, от превръщането ѝ в личност. Дали ще са добър пример за нея?
Отдалечавам се и усещам физически как контролът вече не е изцяло в нас, родителите. Постепенната загуба на контрол също е част от това да си родител, но тук няма нищо постепенно. Мисля си за доверието. За доверието към мястото и хората, останали зад гърба ми. Знам, че чувството, че съм изоставила детето си е хиперболизирано. Че там наистина ще се грижат за нея, че все пак ще играе, ще срещне нови хора, ще има нови преживявания, нови емоции, а аз ще си остана нейният сигурен пристан завинаги.
Опряла съм гръб в оградата и прекарвам през ума си това, което ме чака сега. Работата, колегите, възможностите за реализация, може би в някакъв момент и… хобитата, мисля си плахо. Усещам вина, че „избирам“ малко повече себе си. Знам, че имам право да се вълнувам за едното и да съм тъжна за другото. Но това не прави противоречието по-лесно за осмисляне.
За първи път съм далеч от детето си за толкова дълго време. Повече от година съм градила тухла по тухла един нов живот, нова рутина, една цяла нова идентичност. Не беше никак лесно, а сега се налага да разруша 1-2-3 от стените и да започна отново. Дали ще се справя? Дали ще мога да съм толкова много неща наведнъж, колкото трябва, колкото всъщност знам, че искам и имам нужда да съм? Мисля си, че сега всеки момент с дъщеря ми ще ми е още по-свиден, още по-мил. Мисля си, че сега всеки момент за мен също ще ми е много ценен.
Чакам да взема детето. Вълнувам се. Дали ще плаче сега, или пък ще се зарадва да ме види? Прегръщам я силно, много силно.
Казват, че адаптацията в яслата трае различно за всяко дете. Някои се адаптират веднага, на други им отнема седмица, две, месец. Понякога тя така и не се получава. Питам се колко време отнема адаптацията на майката? Дали всъщност някога се случва изцяло? Или просто, както с много други неща в майчинството, продължаваме напред въпреки всичко. Въпреки въпросите, съмненията, вината, че може би това не е непременно „най-доброто“.
А всъщност, можем да водим безкрайни битки за това кое е „най-доброто“. Проблемът обаче е, че ние не живеем в идеален, стерилен свят и това „най-добро“ идва с толкова много условности, че в крайна сметка често се оказва, че в реалността то просто не съществува. Тук ми се иска да кажа, че в такъв случай, вместо да кръстосваме шпаги, е по-добре да помислим какво искаме да променим в тази реалност. Това обаче е амбициозно и дългосрочно начинание и междувременно можем просто да търсим повече начини да разговаряме, да слушаме, да се свързваме, да подкрепяме. Това със сигурност е най-доброто за всички.
Когато имаш дете с увреждане, никой не ти дава рецепта. Появява се сериозен проблем за детето ти и изведнъж трябва да разбереш каква е диагнозата, има ли усложнения, какви са правата на детето, към кого да се обърнеш, какви услуги и възможности съществуват и какво да направиш, когато първият път не работи. И ти, и семейството ти трябва да оцелявате по този път.
Пътеводител на възможното родителство (на дете с увреждане) е създаден именно за тези моменти.
Той е практична навигационна карта за родители – събира на едно място важната здравна, правна, социална и институционална информация и я представя на разбираем език, според реалните ситуации, в които се оказват семействата.
Той е създаден с родители, а не само за родители – съчетава експертно знание и нормативна рамка с реалния опит на семействата. Защото понякога най-полезният отговор е да разбереш, че някой вече е бил там и е намерил път.
Пътеводителят е жив ресурс – развива се с нови истории, казуси, решения, добри практики и промени в средата. Всяка споделена история може да стане следващата възможна посока за друго семейство.
Защото никой родител не трябва да търси пътя сам.
Проект „Пътеводител на възможното родителство (на дете с увреждане)“ се осъществява по програма „Родителство 2.0, повече от грижа“, която се реализира от Фондация „Работилница за граждански инициативи“ с подкрепата на Фонд „Мечтата на Таня“. Изразените възгледи и мнения са единствено на автора(ите) и не отразяват непременно тези на ФРГИ и Фонд „Мечтата на Таня“. Нито ФРГИ, нито Фонд „Мечтата на Таня“ могат да бъдат държани отговорни за тях.
Нели Трифонова е наша читателка, която ни е споделяла 10 неща за детския сън, които ѝ се е искало да знае, както и размисли за водовъртежа на родителската тревожност. Днес тя има какво ново да разкаже. А именно: за преживяванията и лутанията на родителите на малки деца, които не спират да се питат един основополагащ родителски въпрос – СТАВА ЛИ ПО-ЛЕСНО!?
Ако използвате социални мрежи и имате щастието (или пък нещастието) да членувате в някоя Facebook група за родители, вероятно поне веднъж сте попадали на публикация с подобен текст:
„Здравейте! Имам бебе на месец и половина и съм отчаяна. Няма никакъв режим на ядене или на сън, постоянно е залепено за мен, за да суче, спи само отгоре ми. Освен това вечер много плаче, понякога отнема часове да се успокои. Таткото е на работа по цял ден, едва успявам да се нахраня и да отида до тоалетната, какво остава за нещо друго. Имам чувството, че ще се побъркам! Моля ви, кажете ми, че става по-добре, защото не издържам вече!“
Разбира се, съдържанието варира – понякога е за бебе, което не спи или пък което не иска да се храни; бебе, което плаче постоянно; бебе, което не иска изобщо да стои в количка или раница. Понякога е и за липса на подкрепа от партньора, семейството. Понякога е за предполагаем или вече установен здравословен проблем, който значително влошава качеството на живот на семейството. Това, което се повтаря обаче, е „помощ, отчаяна съм, не издържам, ще се побъркам, чувствам се ужасно, самотна съм“ и неминуемото „става ли по-лесно?“. Защото всички знаем, че да имаш бебе е трудно, но едва когато ние имаме бебе, разбираме колко всъщност е трудно. Особено ако ни се падне такова, което не се храни на 3 часа, не си заспива само в кошарката и не си маха нощното хранене на първия месец.
Затова, когато видя подобен тип публикация, никога не я подминавам. Защото знам как е. Защото и аз бях една такава публикация, когато детето ми беше новородено и някои дни се питах ще оцелея ли. Една година по-късно още съм тук (йес!) и макар това, разбира се, да е нищожна част от родителския живот, за мен беше изключително интензивна и реших да споделя все пак размишленията си по темата. Може пък на някого да вдъхнат кураж.
Тук искам да вметна, че когато започнах да пиша този текст, попитах бащата на детето ми дали според него става по-лесно. Той, изключително убедено, дори леко задъхано, отговори „Да!“. Моят отговор обаче е малко по-нюансиран (давам го ей сега). Така че всъщност и това е доста субективно (като толкова неща в този живот). Защото зависи както от самото бебе и темперамента му, така и от родителите и техния темперамент. Различните хора възприемаме като трудни различни неща.
Та, аз смятам, че не става непременно по-лесно, може би не и в класическия смисъл на „лесно“, но:
1. Трудностите се променят (което си е някакъв вид облекчение и разнообразие, нали?) и
2. Наличието им постепенно не е чак такъв проблем. Т.е., въпреки че всъщност постоянно има „ново трудно“, това малко по малко не се усеща чак толкова трудно като в началото.
Първите дни и седмици след раждането всичко е пълна каша. Тялото и психиката ти преминават през едно от най-големите изпитания изобщо, а на фона на това се очаква да се мобилизираш моментално и да влезеш в една изцяло нова роля, за която колкото и да си мислила, че си готова, рязко се оказва, че не си. Шокиращо е. Буквално. Всичко изглежда непознато, голямо, страшно. Но както са казали хората, времето лекува и според мен това важи и за следродилния период. Може би звучи банално, но действително колкото повече се възстановяваш, дори чисто физически, толкова по-лесно е да преминаваш през всички трудности на родителството.
Да се адаптираш вероятно означава нещо различно за всеки, в зависимост от индивидуалния темперамент, начина на живот преди детето и т.н. При всички положения обаче след раждането идва период на дълбока трансформация и неизбежна адаптация, които помагат да влезеш в новата роля и… да се справиш. Колкото по-бързо успееш да го приемеш, толкова по-скоро се усеща подобрение в ежедневието.
Тук имам предвид както ежедневните битови неща, така и по-големите предизвикателства. От смяната на памперс за 3 вместо 30 минути до това да ти дойде на ум, че като бебето плаче вече два часа, а ти искаш да се гръмнеш, вместо това можеш да си сложиш шумоизолиращи слушалки (не се шегувам, това е страхотен трик, който помага да останеш спокойна, за да може все пак да продължиш да се грижиш за бебето). Изобщо, когато се случи Х, ти знаеш, че трябва да направиш У, не го мислиш, не се вайкаш, не се паникьосваш.
Така де, ако трябва да продължа горната мисъл, ако У не сработи, продължаваш нататък и в крайна сметка знаеш, че просто трябва да изтикаш този ден (е, понякога е тази седмица или този месец…). Както обичам да казвам, и това ще мине, после друго ще дойде. Поне за мен тази мисъл е адски освобождаваща.
Ден след ден трупаш опит и увереност, които ти помагат да се справяш по-бързо и адекватно не само с обичайните, но и с новите предизвикателства. Когато минаваме през труден период с детето, винаги се опитвам да се върна назад и да си припомня други подобни моменти, в които съм се чувствала отчаяна и сякаш светът свършва. Е, очевидно не е свършил, така че си повтарям, че и сега няма да се случи. Признавам, че това понякога работи, а понякога ми иде да си сипя едно, а понякога и си сипвам…
Още не сме свършили, скрол надолу
Да имаш малко бебе е трудно само по себе си, но ако към това добавим външна критика и/или склонност да се сравняваме с други родители и техните бебета, тогава всичко би могло да се усеща още по-тежко. Ако ти и днес си си измила зъбите чак някъде към обяд (в най-добрия случай), а в Instagram четеш как някоя инфлуенсърка е на почивка в Гърция с бебето си на 2 месеца, определено не ти става по-добре. Колкото повече опит и увереност трупаш обаче, толкова по-лесно е да игнорираш всякакъв излишен шум (и да осъзнаеш, че нещата, споделяни в интернет често не са точно такива, за каквито се представят). А така можеш да се фокусираш много по-лесно върху твоето бебе и твоя живот, с по-малко вина и угризения.
Всъщност тук основното е, че все повече се доверяваш на себе си и това е резултат от всичко, което изброих до момента. А когато все пак имаш нужда от помощ, знаеш къде и от кого да я потърсиш, за да я получиш навременно и адекватно. Това е ключово за това да се справяш бързо и уверено с всякакви нововъзникнали казуси, защото, няма какво да се лъжем – такива винаги има.
Ако трябва да обобщя, според мен да имаш дете не става по-лесно (даже много биха казали, че става по-трудно, защото както споменах и по-рано – субективно е), но по-важното е, че ти с дете на един месец НЕ си ти с дете на 1 година, 3 години, 10 години… Докато бебето расте, развива се, учи, ти караш някаква комбинация от пет бакалавъра, три магистратури и поне една докторантура, докато посещаваш вечерни курсове и уикенд работилници. Така че горе главата, цялостната ситуация все пак става по-добре и отново: всичко е период!
Детето променя отношенията в двойката, а с психиатъра д-р Владимир Сотиров дълбаем към отговорите на въпросите защо и как. В една съвсем нова и различна ситуация изведнъж усещането може да е като да имаш съвсем нов и различен партньор. Защото той проявява непроявени до този момент характеристики.
Ще разберете и какво правим със секса – правим ли го? Както и защо е важно мъжът да бъде овластен със задачи, свързани с детето, а не да е изолиран встрани. Ще се запитаме какви са очакванията ни към децата и до какво води натоварването им с отговорността, че заради тях сме заедно.
Какво да правим, ако имаме нужда от помощ – индивидуална и обща?
Д-р Сотиров извежда ползите от семейната терапия, която обаче невинаги е в посока партньорите да останат заедно. Как, ако стигнат до раздяла, да кажат на детето си по начин, който да го предпази от травматични последствия?
Гледайте епизода тук:
Д-р Владимир Сотиров е завършил медицина в Медицинския университет в София през 1995 г. От 1996 г. до 2002 е работил в Държавната психиатрична болница „Св. Иван Рилски“ – Нови Искър. Има специалност по психиатрия от 2001 г.
Още не сме свършили, скрол надолу
Допълнителни специализации по когнитивно-поведенческа психотерапия и психосоциална рехабилитация. През периода 2001 – 2005 г. е ръководител на демонстрационен проект към Националната програма за психично здраве. Д-р Сотиров е член на Българската психиатрична асоциация и бивш председател на Софийското психиатрично общество.
Последвайте ни в каналите ни, където ще се стараем да ви излизаме максимално често:
Да получаваш 180 000 паунда годишно (*около 403 000 лева, тоест – 33 600 лева на месец, бел. ред.), за да обучаваш дете, може да звучи като работа мечта, но има една уловка: детето е само на една година, а задачата е да го подготвиш за Итън.
Богато семейство, което се намира край Лондон, „търси преподавател, за да осигури пълноценна британска културна среда“ за детето им. Това пише Guardian, позовавайки се на обява, публикувана от Tutors International – компания, която се определя за „ръчно изработения Bentley на частното обучение“.
В обявата се уточнява: „Родителите му искат да възпитат дете, което е с истинско усещане към две култури. С по-големия му брат започнали още на пет години, но разбрали, че дори това е твърде късно, за да постигнат целта си. Затова сега търсят преподавател.“
За да получи заплатата от 180 000 паунда, „изключителният“ преподавател трябва да отговаря на дълъг списък от странни изисквания, основани на социалния статус:
За сравнение, опитен управител на детска градина в Англия може да изкара около 35 000 паунда годишно – и без да разбира от поло. В този случай обаче идеалният кандидат трябва да е завършил „най-добрите училища и университети в Англия“ и да е „израснал в социално подходяща среда… образован и изискан, с отлични маниери и лични ценности“.
Кандидатът трябва да е непушач. Осигурени са безплатен паркинг и четири седмици годишен отпуск.
„Впоследствие семейството се надява синът им да бъде приет в елитно училище като Итън, Сейнт Полс, Уестминстър или Хароу. Важно е образованието на момчето, дори на най-ранен етап, да започне да го подготвя за такъв начин на живот“, се посочва още в обявата.
Още не сме свършили, скрол надолу
„Той трябва да бъде изложен на широк спектър от типично британски преживявания, които да оформят навиците, възгледите, вкусовете и спортните му предпочитания. Например няма причина момчето да не посещава Лордс, Уимбълдън и Туикънъм.“
„Музеи, художествени галерии и театрални представления могат да бъдат включени в обучението му, така че ученето да се превърне в естествен резултат от един ден, изпълнен с разнообразни занимания. Макар че е само на една година, преподавателят може да използва такива места – дори и по-обикновени като местния парк, кафене или библиотека – за отправна точка при усвояване на цветове, числа, букви, истории, вкусове и музика.“
От Tutors International са категорични, че обявата и семейството са напълно реални, и уточнява, че кандидатите трябва да имат предишен опит „в частни имения, посолства или кралски домакинства“, посочен в автобиографията им.
Източник: Guardian
Какво правим, ако детето се сприятели с лоша компания? В текста на Ръсел Шоу за The Atlantic става ясно кой е най-добрият подход в случая.
Когато бях на 10, най-добрият ми приятел ме научи как да си направя огнехвъргачка. Залепихме с тиксо флакон WD-40 в единия край на дървена греда, закрепихме свещ в другия и се приготвихме за въображаеми вражески нападатели. За щастие, никога не я запалихме.
Ако родителите ми бяха разбрали, се чудя дали нямаше да ми забранят да се виждам с него, макар че вероятно нямаше значение. Така или иначе се виждахме всеки ден в училище, където нашите междучасни проекти, като например да направим рулетка от счупен грамофон и да накараме съучениците да залагат с десертите си не бяха по-малко щури.
Днес съм учител, натоварен с отговорността да следи креативните, но и палави деца. И знам, че с началото на всяка нова учебна година много родители се подготвят за нови приятелства – някои желани, други не толкова. Миналата пролет в кабинета ми седеше разтревожена майка на ученичка от прогимназията.
„Чувствам се сякаш съм изгубила дъщеря си“, каза тя. „Откакто започна да се събира с онези момичета, сe промени драстично. Обсебена е от външния си вид, постоянно е на телефона и лъже за домашните си. Искам да ѝ забраня да се вижда с тях, но се страхувам, че това само ще влоши нещата.“ Този разговор улавя едно от най-мъчителните предизвикателства на родителите:
Залогът е голям. Влиянието на връстниците е реално и силно, а в тийнейджърските години то се променя драстично. Докато са малки, децата прекарват по-голямата част от времето си в малък, строго наблюдаван свят – у дома и в училище под надзора на учители. Но с порастването и нарастващата независимост приятелите започват да заемат мястото, което дотогава са имали родителите и учителите. Това не е знак за родителски провал, а естествен етап от развитието на подрастващите, когато те започват да се отделят от семейството и да изграждат собствена идентичност.
Разбира се, знанието, че това е „нормално“, не прави нещата по-лесни, когато приятелите на детето ви изглеждат като въплъщение на всичко, което сте го учили да избягва.
Обикновено родителите избират между две стратегии: забрана или примирение. И двете са неефективни. От една страна, забраната може да има обратен ефект. Според т.нар. „теория на реакцията“, когато хората усетят, че свободата им е застрашена, те стават още по-решени да правят именно забраненото.
Ако кажете на тийнейджър, че не може да вижда определени приятели, тези отношения обикновено стават по-привлекателни и по-влиятелни, отколкото биха били иначе.
Научих този урок, когато бях училищен педагог. Посъветвах двама единадесетокласници, чиито отношения ми се струваха нездравословни, да се разделят. Моята „добронамерена намеса“ превърна една обикновена ученическа връзка в „епична любовна история“ – с много повече драма, отколкото щеше да има, ако просто бях стоял настрана.
От друга страна, да гледаш безучастно как детето ти взема тревожни решения също е трудно. Инстинктът на родителя е да се намеси. Но как да стоиш безмълвен, когато виждаш, че то поема по грешен път? Отговорът е в разбирането как работи влиянието и в умението да играеш по-дългосрочната „игра“, а не тази, която водят тийнейджърите и приятелите им.
Всеки учител е виждал това: след месеци опити да помогнем на проблемен ученик, най-накрая каним родителите. И накрая, след срещата, колегите се споглеждат и казват: „А, ясно.“ Зад това „ясно“ стои осъзнаването, че детето често отразява навиците на родителите си, без те дори да подозират. Момче от трети клас не може да се концентрира? На срещата бащата прескача от тема на тема. Момиче от седми клас изолира приятелките си и предизвиква сълзи? Майка ѝ говори с презрение за „онези други майки“.
Това може да шокира някои родители, но всъщност в него има утеха: ако децата несъзнателно усвояват моделите на родителите си, това означава, че родителите все пак имат силно влияние.
Изследванията на психолога Лорънс Стайнбърг показват, че макар връстниците да влияят върху ежедневните избори на тийнейджърите – как се обличат, каква музика слушат, как прекарват времето си – родителите продължават да оказват решаващо влияние върху основните им ценности и важните житейски решения.
Само че тези ценности не могат да се „преподават“ с лекция или PowerPoint презентация. Те се предават в стотици малки моменти: когато клюкарите на вечеря, когато отстъпите място в метрото, когато проявите съчувствие. Децата учат не от думите, а от примерите.
Познавам майка, чийто 15-годишен син започнал да се движи с компания, обсебена от материални неща – нови якета, луксозни почивки и т.н. Вместо да забрани приятелството, тя засили семейните им традиции: продължиха да помагат в местна хранителна банка, вечеряха без телефони, говореха за деня си, а тя споделяше истории от работата си като педиатър – не като уроци, а естествено. Тя избягваше да говори лошо за приятелите му, за да не го накара да ги защитава още по-упорито. С времето синът ѝ се отдръпна от някои от тях, но запази други, и тези приятели започнаха да прекарват време в дома им, където попиваха различен, по-здравословен пример.
Една от най-ефективните стратегии за родителите е да направят дома място, където децата и приятелите им искат да бъдат. Това не означава да се състезавате с връстниците за вниманието на тийнейджъра, а просто да направите дома приятен и отворен.
В нашето семейство например имаме чекмедже, пълно с лакомства. Да, жертваме хранителните стойности в името на усещането за „Добре дошъл“. Резултатът? Десет години поток от тийнейджъри през дома ни. Целта ни никога не е била да бъдем „най-добрите приятели“ на децата си, а просто стабилно и позитивно присъствие в живота им, докато те търсят себе си.
Разбира се, понякога влиянието на връстниците преминава границата, когато става дума за незаконни дейности, наркотици или реална опасност. Тогава може да е необходимо по-пряко действие. Но дори и в такива случаи, директната забрана рядко работи. По-ефективно е да се потърсят причините, поради които детето търси тези приятелства – нуждата от вълнение, принадлежност или бягство от трудности и да му се предложат по-здравословни начини да ги задоволи: спорт, изкуство, доброволчество.
Родителите трябва да вярват на основата, която вече са изградили. Тийнейджърските години подлагат всичко на изпитание – и детското мнение, и родителския авторитет, и семейните отношения. Когато не харесвате приятелите на детето си, това може да изглежда като оценка на вашето родителство или мрачен поглед в бъдещето. Но най-често тези приятелства са просто част от хаотичния процес, в който подрастващите откриват кои са и в какво вярват.
Още не сме свършили, скрол надолу
Вашата роля не е да контролирате, а да останете обичащ и подкрепящ родител, който вярва, че детето ще вземе добри решения, дори ако понякога трябва да ги научи по трудния начин. И да сте там, когато то има най-голяма нужда от вас – обикновено дълго след като „проблемните“ приятели вече са изчезнали от картината. Именно така родителската любов оцелява бурите на юношеството – не чрез контрол, а чрез постоянство и доверие.
Източник: The Atlantic
„Почти пет години минаха, откакто станах майка за трети път – имам трима синове“, пише Франческа Хорнак пред изданието Mamamia.com. И ето как продължава:
През това време много хора ме питаха: „Как е с три?“ Някои с едва прикрит ужас, други с осезаема завист, но винаги с любопитство, което никога не съм усещала след първото или второто дете.
Единственият отговор, който ми звучеше правилен, беше: „Все едно да си поръчаш десерт.“
В началото всички сте жадни, гладни и нетърпеливи, разлиствате менюто и внимателно избирате предястията. Това е първото дете. Когато храната пристигне, вълнението е голямо, защото всички сте гладни и хвърляте поглед към чиниите на другите. Сравнявате тайно кое изглежда по-добре. Вие сте очаквали едно, но получавате друго – и въпреки изненадата сте възхитени. Винаги има и някой, на когото предястието закъснява, и това е трудно за преглъщане, макар той да твърди, че „всичко е окей – няма проблем“.
Вече сте се настанили удобно, навлезли сте в ритъма. Никой не гледа толкова гладно в чуждите чинии, разговорът се раздвижва в други посоки. Постепенно обаче приятелите ви започват да казват, че са сити. Но не и вие. Вие още мислите за вкуса на карамелената торта в края на менюто. Само че не го споменавате, за да не изглеждате лакоми.
И тогава сервитьорът вдига чиниите и пита дали някой иска десерт. Всички около вас почти в един глас отказват. Вие обаче се изненадвате – ама как никой не иска десерт?
А за вас вечерята изглежда недовършена, твърде солена, сякаш липсва баланс. Това е третото дете, особено когато вече имате две от един и същи пол.
Изкушението е там. Замисляте се: „Ами ако после съжалявам, че не опитах сладкото в този ресторант?“ Да, ще се наложи да ходите повече на фитнес, но в този момент кого го интересува? Улавяте погледа на приятелка, която също сякаш не се е отказала съвсем от идеята, и казвате весело: „Хайде, само ще разгледаме менюто.“
Странно е – въпреки че всички твърдяха, че не могат да хапнат повече, сега проявяват огромен интерес към вашата чиния. Много повече, отколкото към предястието и основното. Изведнъж усещате статута си на „различния“, на бунтаря, на човека, отдал се на удоволствието. Радвате се, че сте послушали сърцето си. Може би дори сте леко самодоволни, когато виждате завистливите погледи на приятелите си. Но не чак дотолкова, че да не им подадете лъжичка да опитат – и без това ще ви трябва помощ.
И е шокираща. Как е възможно? Но после се сещате за коктейлите, виното, водата, ментовия чай… Всичко, което се трупа на сметката, когато имаш бебе и купуваш колички, легълца, дрешки, играчки.
След вечерята се чувствате препълнени и почти ви се повдига. Кълнете се, че повече не искате да виждате торта. Но на следващия ден, когато качвате снимки от угощението в Instagram, отново усещате онази горда самодоволна усмивка. Да, можехте да минете и без десерт. Но го поискахте. И в крайна сметка три ястия звучат като завършено меню.
Парче торта за рождения ден, въпреки че вече сте поръчали десерт? Това са близнаците. Или пък, ако сте опитали твърде много маслини и чипс преди предястието – тогава сте леля или чичо, което дава бегла представа за родителството, но никак не е същото. Ако пък сте онези решителни двойки, които веднага поръчват „сет меню“ и знаят, че ще имат три деца, още преди да са започнали – това е друга история.
Ако един от партньорите не е съвсем убеден, тогава поръчвате десерт с две лъжички. Ако на масата има много малки блюда за споделяне – това е смесеното семейство. Понякога модерно и прекрасно, друг път – сложно.
Още не сме свършили, скрол надолу
А сирената след десерта? Това вече е четвъртото дете. Почти непоносимо.
И накрая, когато най-сетне се приберете късно през нощта, осъзнавате, че ако не бяхте поръчали десерт, вече щяхте да спите. Но пък и нямаше да знаете колко сладко е било.
Източник: Мamamia.com
Новината, че сте бременна с още едно дете, може да е много вълнуваща, особено ако от известно време се опитвате да увеличите семейството си. Вероятно нямате търпение да споделите с близки приятели и роднини, или пък предпочитате да изчакате до втория триместър, за да кажете на всички.
Ако вече имате деца, може би се чудите кога и как да им кажете, че сте бременна, и дори дали да запишете този момент. Всяко дете и всяко семейство са различни, но ето някои идеи на Mom.com, които да обмислите във връзка с времето, начина и евентуалните теми, които е добре да избягвате или към които да подхождате по-внимателно.
Въпреки че може да сте изкушени да кажете на децата си веднага щом тестът за бременност покаже положителен резултат, по-добре се озаптете малко. Първо вземете предвид възрастта, зрелостта и етапа на развитие на децата си.
„Ако имате малко дете, може да е добра идея да започнете с книжка или плюшена играчка, с които то вече е запознато, за да обсъдите, че скоро ще има нов член в семейството“, казва пред Mom.com педиатърката от Пенсилвания д-р Стеф Лий. „За по-големите деца в училищна възраст вероятно няма да са необходими подобни помощни средства, но бъдете готови да отговаряте на въпросите им за това как бебето е попаднало в корема ви.“ Д-р Лий също препоръчва предварително да обсъдите с партньора си в колко детайли искате да навлизате.
На второ място, помислете кога по време на бременността искате да споделите с децата си. Ако решите да го направите през първия триместър, трябва да сте готови за това, че децата могат да издадат тайната (защото кое дете може да пази тайна). В зависимост от възрастта им, може да се наложи и да обяснявате за възможен спонтанен аборт или усложнения – нещо, което вероятно още не искате да казвате пред тях.
Ако се притеснявате как да обясните сутрешното гадене или липсата на енергия, винаги можете просто да кажете, че не се чувствате добре или че сте уморени. Не е нужно да обяснявате защо.
Вероятно сте виждали всички онези мили клипове в социалните мрежи, в които родителите подготвят сложни сценки, за да съобщят на децата си, че очакват бебе.
Писателката и майка на три деца Даниел М. Уилсън разказва как е донесла вкъщи бебешки дрешки и ги е дала на синовете си. Те изхвърляли светлите и цветни модели, докато най-големият ѝ син не стигнал до гащеризонче с надпис lil sister („малка сестричка“). „Той каза: „Няма начин!“, споделя Уилсън. „Най-малкият почти си тръгна ядосан, преди най-големият да му каже да погледне внимателно и да прочете. Тогава той скочи от радост! Беше толкова забавно. Жалко, че не го записах.“
Въпреки че подобни моменти са много приятни, не се чувствайте длъжни да ги разигравате. Най-важното е да запазите нещата разбираеми.
Ако не сте решили как точно да говорите за произхода на бебетата, уверете се, че сте подготвени за това, което искате да им кажете.
Още не сме свършили, скрол надолу
Разбира се, дори и най-добре обмислените планове често се провалят, когато става дума за деца, затова бъдете готови за реакции, които може да не са положителни. Или дори апатични! Ако децата ви не са щастливи за новото бебе, това е напълно нормално. За тях това е голяма промяна и ще им трябва време, за да свикнат.
„Промяната може да е трудна! Не се притеснявайте“, допълва д-р Бейгъл. „Когато децата правят негативни коментари, реагирайте кратко, например с „О, разбирам те.“ Няма нужда да ги убеждавате.“
Източник: Mom.com
Много обичаме да ни разказвате вашите истории, а ние да ги четем и да ги награждаваме. Така ще правим цяло лято. Този път конкурсът за читателски текстове е подкрепен от нашите приятели dm България и dm babybonus – вашия съветник по време на бременността и отглеждането на детето ви. Те ще наградят 5-ма от вас със страхотен сет от продукти на различни dm марки – всичките са ви любими. Ние от Майко Мила пък ще подарим на още 10 души най-новата ни книга „Майко мила, бременна съм!“.
Всички имаме истории, свързани с очакването, появата или първите мигове с бебето. И няма значение дали вече сме родители, дали говорим за близко до сърцето ни дете (племенник, внуче, дете на приятели) или тепърва ни предстои да имаме свое бебе. Така че може и да не сте били бременни конкретно вие, а да ви е развълнувала нечия друга бременност и да искате да ни разкажете.
Изискванията към текстовете можете да видите в края на материала. Очакваме ги до 25 август на konkursmaikomila@gmail.com.
Следва историята на Дияна. История, която няма да се изчете лесно, защото в нея се усеща тежестта на неслучването... Но има и такива съдби.
Трудно ми е да пиша за тази болка, защото тя има толкова много нюанси. Чудех се как точно да започна, че накрая просто започнах оттам, където мисълта ми беше тотално зациклила.
В тази болка няма никакъв смисъл и го казвам с цялата си убеденост. Аз я болея и знам. Просто сме изтеглили късата клечка от съдбата, завъртяли сме колелото на „Фалит“ и някак трябва да приемем отреденото. Не. Трябва да го приемаме всеки ден, защото
Всеки ден нещо малко и досадно банално ми напомня, че нямаме дете. Че не можем да имаме дете. Ние сме от онези „късметлии“, за които медицината казва, че няма обективна причина на неслучването. Но неслучването се случва.
Вече над три години чакаме онзи заветен момент на „най-подходящото време“. Изречение, което съм чувала многократно и при което ми иде да крещя. Кое време е по-подходящо от това, когато имаш мечтаната любов и искаш да я видиш в очичките на детето ви? Звучи толкова красиво и простичко. Това „подходящо“ време ми се струва все по-неосъществимо и далечно.
Усещам сякаш съм преполовила търпението си. После обаче идва поредната възможност за опит и се изпълвам с надежда, все едно всички шансове са на наша страна. Историята показва обратното. Но отиваш, действаш, правиш всичко, което зависи от теб. След това чакаш. Чакането ме убива, не спя. После… историята пак показва, че после е разрухата. Поредна.
В мен се блъскат ужасни и ужасяващо силни емоции – болка, разочарование, тъга, отчаяние, безпомощност, гняв… Толкова много гняв и едно тъпо, онемяло безсмислие. Моментът, в който гледам в точка и мълча. Главата ми е гъмжилка от гласове, а най-упорит е онзи, дето казва, че имало смисъл. Да, в децата има смисъл. И не – в болката да нямаш дете няма никакъв смисъл. Не и за мен. Тази болка не извисява, не моделира по-обичащи бъдещи родители. Тя просто изморява, износва, състарява. Може би е така с всяка друга болка.
Още съм на себе си, не защото е лесно, дори понякога не защото искам, а защото животът си свърши работата и ме кали в други борби преди тази. На себе съм и благодарение на мъжа ми – любимия ми човек на света и единствения мъж, с когото някога съм поискала да имам дете.
На себе си съм, защото се обичам и се грижа за себе си. И този урок е научен по трудния начин. След разрухата винаги се връщам към себе си и всичко любимо – чета, готвя, пътувам, ходя на театър, спортувам, творя.
Много искам всички жени, които водят тази битка, да знаят, че имат право на себе си.
Имате право да си живеете живота, да се радвате, да се наслаждавате, да се глезите. Имате право и на тъгата си, но още повече право имате да се гневите. И още нещо – вие вече сте майки. Ние вече сме майки. Да, все още не прегръщаме децата си, но вече сме дали и жертвали толкова много от себе си за тях, че няма как да не сме майки.
Наталия Начева ни изпрати този текст с послание: „Тази история я поднасям със щипка чувство за хумор и капчица отчаяние. Да послужи , където трябва“.
Трбява да станете в 8 сутринта. Внимателно, без да събудите малкия звяр. Изкарайте каймата от хладилника. За предпочитане да е готова, овкусена, купешка. Вие нямате време да мачкате и месите мляно месо (изобщо не си го помисляйте).
В 10 ч. изкарайте един пакет макарони (точно така, забравили сте, че ще правите спагети и съответно не сте купили). Гушкайте отрочето, докато се опитвате да налеете вода в тенджера.
Детето го сложете в люлката и му приготвене мляко. Докато го нахраните, макароните ще са сварени. Сложете детето на скута си, хвърляйки едно око на котлона. Нека си хапне добре, после го сложете да си легне. Спането обаче е мираж.
Послушно изчакайте да се наака хубаво, после сменете пелената и почнете да приспивате. Мисията успешна. Отидете на котлона отново.
С ужас забелязвате, че котлонът не е включен, а каймата е страшно умряла от студ. Прекратете мисията.
Приспете отново, напомняйки си да пуснете котлона този път. Така, тя плаче, а вие мачкайте с една вилица каймата, дано омекне малко, люшкайки се между лудостта и гушкането.
Вече е 14 ч. Можете спокойно да започнете мисията „вечеря“. Детето е нахранено и спи. По най-бързия начин трябва да сварите макароните, а каймата да я запържите, без да прекалявате с мазнината.
Макароните са сварени, каймата е изпържена. Добавете към каймата готовия фикс и настройте таймер на котлона за всеки случай.
Кристина се събуди. Имате мисията да я приспите отново за по-малко от 10 минути. Така пише на опаковката.
Още не сме свършили, скрол надолу
Време е за вечерята. Вече е почти 15 часа. И ето как да сготвите една вечеря за цели 7 часа.
Да ви е сладко!
