Warning: Undefined variable $cai in /home/customer/www/maikomila.bg/public_html/wp-content/plugins/oxygen/component-framework/components/classes/code-block.class.php(133) : eval()'d code on line 17
Имало едно време едно бебе. Родителите му били бедни и решили да го продадат, но се оказало, че бебенцето имало някаква коварна болест и никой не искал да го купи. Затова родителите му решили да го оставят далеч, далеч, навътре в гората, пък дано някое диво животно го изяде. Животът обаче е чудна работа, детенцето било спасено и днес има друго любящо семейство. Един ден детенцето си играело с някакви кукли и ги наредило така, че едно бебе било в гората и едни диви животни тъкмо тръгнали да го ядат, и се случило чудо…
Тази история е истина, но не съвсем. Има такъв случай, но е малко по-различен. Разказа ни го Десислава Петкова от фондация „За Нашите Деца“, а ние го превърнахме в приказка, за да можем да го понесем. Защото наистина някога някъде едни хора са изоставили по жесток начин мъничкото си бебе, но пък една „добра фея“ го осиновява и то оцелява. Най-шокиращото в цялата история е, че след много години по време на игра детето пресъздава отвратителен момент от живота си като бебе, без някой да му го е разказвал и без да го помни. Дали?
Как се осиновява дете в България и защо е важно всеки да е наясно с произхода си? По тези теми говорим със социалния работник и ръководител на екип във фондация „За Нашите Деца“ Десислава Петкова.
Възможно ли е да имаме спомени още като бебета?
Независимо колко малки са децата, независимо че не могат да говорят, независимо че нямат думи за това, което им се е случило, те носят усещането. Те са присъствали на това. И в някакъв момент, по някакъв начин то може да се появи. Както в случая, за който ви разказах.
Във фондацията правим курсове за кандидат-осиновители. Има специална тема, която засяга тайната на осиновяването, защото много хора се колебаят дали да кажат на децата, че са осиновени. Обясняваме им, че децата вече знаят – те са присъствали на изоставянето.
Били са там по време на разговорите, че ще бъдат изоставени. Вероятно са чували и причините, поради които са изоставени. Но тъй като са много малки и нямат думи, за да разкажат, те помнят и пренасят спомена през целия си живот само като усещане и като някакво знание, което не може да излезе по естествения начин – да седнеш и да го разкажеш сам.
Тези деца няма как да кажат: „Като бях в първия триместър в утробата на майка ми, баща ми извади нож с думите: „Ти това дете няма как тук да го внесеш.“ Но то е присъствало, преживяло го е и го носи в себе си.
Така че няма такова нещо като тайна на осиновяването за осиновеното дете.
Ще разкажа един случай, който доказва това – за възрастен мъж, с когото работеше моя колежка. Този човек се чувства добре единствено в колата си. Когато е извън нея или на открито, изпитва някаква силна тревожност. Той казва, че когато е на открито, се чувства като счупен. Майка му е разказвала как по време на раждането му, вероятно от натискане на корема, той е изхвърчал, паднал e на пода в родилната зала и бил със счупена ключица.
И всъщност този този човек изглежда асоциира колата си с безопасността, с времето, преди да се роди, и затова там е единственото му спокойно място – все едно е в утробата. И като излезе, вече е счупен.
В такъв случай е най-добре всеки да си знае историята. Как обаче се съобщава на едно дете, че е осиновено, така че това да не му навреди психически? На каква възраст е добре да се разкаже историята?
Това е дълъг, сложен процес. Всички осиновители минават неслучайно курс и мога да кажа, че е проверено през годините – нашият курс за осиновителите е най-добрият. Основното, което кандидатите трябва да знаят, е, че тайна не трябва да съществува от самото начало – първо за тях самите. Тоест, ако за тях е проблем, че детето е осиновено, защото „какво ще кажат хората“ или защото „не е наше“, или защото имат някакви съпротиви, ще го предадат моментално на детето.
На тези курсове им обяснявам, че най-чудесният момент да кажат на детето си, е мигът, в който го доведат вкъщи, независимо на каква възраст е. Бебето дори да не говори, ако родителите обсъждат тази тема, споменават я и въобще са окей с нея, то ще порасне с тази идея и за него няма да е новина.
Хората изключително много се страхуват от този разговор, а той е нещо естествено. Но за да е такъв през цялото време, той трябва да е естествен за тях – да не е компромис, да не е тайна, която трябва да признаят, да не е нещо, което ги плаши до смърт.
Ако все пак историята на детето е толкова фрапираща, колкото „приказката“, с която започнахме, тогава как да я сподели човек?
При детето се въвежда първо това, че то не е произлязло от теб. Казва се, че децата идват от коремчето на мама или по друг начин. „Ти при нас си дошъл по друг начин и сме се запознали с теб на еди-каква си възраст, тъй като сме искали да бъдем родители. Минали сме курс, положили сме усилия.“
Доколко ще е подробен разказът зависи и от възрастта на детето. Първо трябва да се обясни как сте се намерили, как сте се свързали един с друг. Въпросът „Кой ме е родил“ се появява на по-късна възраст и тогава основното послание не трябва да е „Родителите ти са били ужасни хора“, а „Имало е някаква причина ти да не можеш да останеш с тях“.
Истината е, че често осиновителите не знаят как се е случила раздялата между детето и биологичните му родители. И много от тях са склонни да си измислят. „Майка ти е била една прекрасна жена, на която целият свят ѝ е попречил да те задържи.“ Но това създава усещането: „Аз всъщност съм можел да бъда в семейството си, но светът, включително и вие, които ме отглеждате, сте попречили“.
Така че, ако не се знае историята, гледаме да не си измисляме. Залагаме винаги, че е имало някаква причина. Това, че биологичната ти майка те е запазила като бременност и те е родила, е достатъчна причина тази жена да е добра, да я харесваме и да сме ѝ благодарни.
Вече с напредването на възрастта е добре детето и осиновителите да бъдат подкрепени и от психолог, ако историята му е много травмираща.
Сложно ли е да се осинови дете в България?
Изобщо не е сложно. Според мен трябва да е доста по-сложно.
Защото процедурата позволява на хора, които биха навредили на детето по-късно, или на хора, които нямат емоционалния ресурс да посрещнат нуждите на осиновено дете, да го осиновят и да го повредят.
Няма задълбочено проучване на кандидатите. Иначе обществото си мисли, че е много трудно и сложно да осиновиш дете, защото една камара народ се състезава за много малък брой деца. Ако в регистъра има 1500 деца за осиновяване, кандидатите са 1600, но от тези 1500 деца само 300 например отговарят на изискването на 1300 от осиновителите детето да е от 0 до 3 години.
Могат ли хомосексуални двойки да осиновят дете в България и възможно ли е някой да ги спре по пътя заради сексуалната им ориентация?
Досега проучването на двойките се правеше само от социални работници от Отдела по закрила на детето. С промените в Семейния кодекс обаче това ще се промени и ще може и хора като нас, от неправителствения сектор, да правят проучвания.
На въпроса – не би трябвало хомосексуалните двойки да имат проблем да осиновят дете, но в същото време е чисто субективно и биха могли и да имат проблем. Ако субективната преценка на социалния работник е, че „вие сте против природата, бога и демографската криза, и не трябва да имате дете“, и подаде отрицателен доклад до директора на дирекция „Социално подпомагане“, чиято субективна оценка също е, че сте „против природата, бога и демографската криза, и не трябва да имате дете“, той ще отхвърли искането за вписване в регистъра. Двойката обаче може да обжалва и вече ще зависи от отново субективната преценка на този, който ще разгледа жалбата.
Но законът не казва, че хомосексуалните двойки не могат да осиновяват деца, нали?
Чисто законово хора, които нямат брак, не могат да осиновят едно и също дете. Така че хетеросексуални двойки, които не са женени, също не могат да осиновят едно и също дете. Те могат да го отгледат заедно, могат да бъдат проучени заедно, могат да бъдат описани в доклада заедно, но само единият ще бъде родител по документи.
При нас на обучение за кандидат-осиновители сме имали и двойка жени, които открито се заявяват, двете са били на курса и сме ги обучавали и сме ги разглеждали като двойка. Имали сме и такива, при които се появява само единият човек от двойката и само той кандидатства. Някои двойки решават да скрият от човека, който ги проучва, че са хомосексуални и имат партньор. Други не го скриват. За нас е окей. Затова казвам, че е въпрос на субективна преценка, но няма закон, който да ги спира.
Как може човек да стане приемен родител?
Имаме център по приемна грижа, който може да консултира приемните родители от – до. Но най-общо, човекът трябва да има достатъчно време и да е много гъвкав. Защото ако е работещ и му се падне дете, което всяка сряда по обед трябва да ходи на логопед, а всеки четвъртък да се среща с биологичните си родители, а пък веднъж месечно е нужна среща с кандидат-осиновители, работата на приемния родител трябва да позволява тази гъвкавост.
Също трябва много добре да е преценил каква е мотивацията му – дали иска да си има дете, което ако му хареса, да осинови, или нагласата му е да е полезен в част от живота на някое дете, след което да го пусне в по-добрата част от живота му – при постоянно семейство. Ако е способен на такова нещо, е чудесен за приемен родител.
Имаше един изключително фрапиращ случай от 2022 г., когато стана ясно, че приемна майка е била детето си с точилка и го е намушкала с нож. Защо се стига дотам?
Както за кандидат-осиновителите, така и за приемните родители, проучването не е на ниво. Още при възникването си преди много години набирането на приемни родители беше по-скоро на принципа „дайте да дадем“.
Никой не беше наясно точно какво е приемна грижа. Никой не знаеше какви критерии трябва да гледаш, за да не допуснеш психопати и насилници в приемната грижа. Никой не знаеше какви са целите на приемната грижа, за да се ориентираш какви хора ти трябват. Никой не можеше да си представи, че ще раздадем едни деца по едни къщи, и с тях няма да се случат само най-хубави неща.
С годините качеството се повишава, колегите се обучиха, или поне донякъде станаха по-добри, цедката е по-голяма. Вече е по-трудно през нея да минат насилници, но не е невъзможно. Както и при осиновителите, така и при приемните родители, винаги през ситото може да се промуши човек, който ще навреди.
Нека уточним, че на приемните родители се плаща. Каква сума?
150% от минималната работна заплата. Но за 24 часа грижа и отговорност за дете, върху собствените ти ангажименти… Първо, от теб се очаква професионална приемна грижа. Ти не го гледаш, както гледаш твоето дете. Защото това е дете със специфики, преживяло раздяла, това е дете с травми. Може да е дете, преживяло насилие.
Трябва да прецениш дали да ходи на специалист и да го водиш. Ако има срещи с биологичните си родители – да осигуряваш присъствието му. Да умееш да общуваш с биологичния родител, който моментално започва да те възприема като конкурент, щом ти му гледаш детето. Трябва също да се справяш с поведението на детето, когато се прибере от всяка среща с биологичния си родител, защото тази среща създава хаос в него. Този хаос то дни наред ще излива върху теб.
Това не е обикновено родителство, така че според мен при такива специфики това заплащане е крайно недостатъчно.
Още не сме свършили, скрол надолу
Има ли процедура по раздяла между приемния родител и детето, когато се намери осиновител?
Приемните родители минават обучение, каквото минават и кандидат-осиновителите, но имат и други текущи обучения в хода на годината. Една от основните теми, която имат в първоначалното си обучение, е как да се свързваме с децата и как да се разделяме.
Една раздяла винаги е загуба, винаги е травма. Въпросът е да се случи така, че да не се наруши функционирането и на приемното семейство, и на детето. Учат ги как да се разделят, така че преживяното с детето да бъде скъп спомен и да остане в миналото.
Има ли история, която можете да разкажете, за приемен родител и дете, разделили се трудно?
Имаше едно дете на 6–7 години, което беше осиновено международно – от испанци. То проявяваше всякакви съпротиви срещу осиновяването. Беше много привързано към приемната си майка. Тя също беше много привързана към него.
В деня, в който осиновителите го вземат и се настаняват в хотел преди полета си за Испания, то се е разплакало, разстроило, поискало да се чуе с приемната си майка и тогава му казали, че тя не му е никаква и повече никога няма да я види. При което това дете прави такава емоционална криза, че осиновителите го оставят в отдел „Закрила на детето“ в непознатия за него град го и си заминават. След това го разсиновяват.
Имам случай от зората на кариерата ми в приемната грижа с едно семейство, което е станало приемно с идеята да осинови дете. Тоест да им дадат бебе, те да си го отгледат, като видят, че е здраво, и да го осиновят. Около деветия – десетия месец на бебето, което те вече считат за свое, се появяват осиновители. Това тотално срива семейството. Почват да саботират осиновителите. Колегите, които наблюдават ситуацията, са установили, че приемните родители не съдействат в процеса, да не кажа, че направо вредят, нарушавайки куп правила. В крайна сметка, първото осиновяване се проваля, но се появяват втори кандидати, които успешно осиновяват детето. Приемното семейство е заличено и не се ползва повече.
А приемните родители могат ли да осиновят дете? Трябва да го заявят предварително ли?
Рисково е, ако мотивацията ти е да осиновиш, а си тръгнал по пътя на приемния родител. Това може да те разруши емоционално. Но много хора опитаха през годините по този начин. Приемни родители могат да осиновят приемните си деца, но трябва децата да са преживели с тях минимум една година.
Какво има в едно стабилно семейство?
Любов. Ресурси, които се използват правилно. И разбиране, че детето е личност и му дължим уважение и грижа.
Не отглеждаме картофи, не отглеждаме кученца и не отглеждаме някой, който да ни гледа, когато остареем, да ни е вечно признателен или да изпълни нашите нереализирани мечти.
А отглеждаме някой, когото трябва да опазим жив, докато стигне съзнателна възраст, за да може сам да се пази. След което да е жив и здрав и да прави каквото намери за добре.
За децата Десислава Петкова е „специален роботник“. Но всъщност тя е социален работник и ръководител на екип във фондация „За Нашите Деца“. Организацията започна кампания, с която да ни обясни с какво наистина се занимават хората като Деси. На финала на разговора с нея дърпаме чертата и си даваме сметка, че в длъжностната характеристика липсват човещина и сърце. Как обаче се запазват те в големия лош свят, защо едни хора искат да оставят децата си и има ли изход, когато мислиш, че вратите са заключени…
Десислава Петкова. Снимка: Фондация „За Нашите Деца“
Деси, опишете ни работата си, както бихте я описали на дете. Какво правите?
Социалният работник, най-общо, помага на хора, които не функционират по най-добрия възможен начин в обществото. Моята работа конкретно и работата на фондацията е насочена към деца от 0 до 7 години. Ако са с трудности или увреждания – до 10 години.
Каква е цялостната идея на фондация „За нашите деца“?
Идеята е, че ако инвестираш в ранното детство, печелиш повече. Защото след това, когато се натрупат дефицити и трудности, лоши моменти, травми, по-скоро гасиш пожари или отработваш някакви щети.
През първите три години мозъкът е най-бързо развиващ се, най-попиващ. Най-способен да променя неща, които не са се случили по най-добрия начин. И ако приемем, че детето има някакъв потенциал, инвестирайки възможно най-бързо в него, можеш да попълниш най-голяма част от дефицитите и то да достигне най-голям процент от потенциала си.
Това означава ли, че след определена възраст става все по-трудно и няма спасение от тежките преживявания и травмите?
Спасение винаги има. Въпросът е, че количествата усилия и ресурси, които хвърляш в ранното детство, ще са с много по-голяма възвръщаемост, отколкото тези в по-късен период.
Като във всяка професия и в тази има хора, които сякаш са родени за това, но има и други, които е възможно дори да вредят на ситуацията. Какво правите, ако Ви се наложи да работите с такъв човек – и във фондацията, и извън нея?
Във фондацията не съм виждала човек, който да вреди. Може да има човек, когото трябва да го понаучиш, защото приемаме и доста млади колеги. А вече във външната среда са множеството вредители – там се опитваме по законни начини да им влияем. Тоест сигнализираме хората над тях.
Например, ако хора от отдел „Закрила на детето“, които са органът по закрила, не правят нещо, както е по закон, наредба или по изисквания, и говорим с тях, и те продължават да не го правят, тогава пишем към регионална дирекция „Социално подпомагане“ (РДСП).
„Закрила на детето“ е отдел на дирекция „Социално подпомагане“, каквито има във всяка община. Регионалната дирекция е тяхната шапка във всяка област. Всички регионални дирекции са подчинени на Агенцията за социално подпомагане, която е държавният орган. И така нагоре, нагоре, нагоре, нагоре, докато задействаме някого.
Снимка на Фондация „За Нашите Деца“ от дом, в който специалистите на фондацията ходят на посещение.
Случвало ли се е, въпреки че се подават сигнали, да няма ефект?
Да, често се случва. Най-малкото заради принципа на разглеждане на сигнали. Когато пусна сигнал до отдела за дете в риск – много е бито, видяла съм го, работя с него – и те не реагират по установения ред, аз пиша същия сигнал и слагам копие до техните началници. Само че това, което правят техните началници, е да върнат писмо на същия отдел, който не е свършил работа и да кажат: „Тук имаме сигнал за еди-кое си дете, вижте какво става“. И те връщат: „Видяхме, всичко е наред“.
А как си обяснявате това? Тук не става въпрос за документ, а за бито дете. Дори да не си социален работник, това би следвало да провокира някакви емоции, емпатия, нещо да те жегне и да се задействаш.
За мен има два основни проблема. Единият е свързан с условията на труд за колегите от системата. Във Велико Търново работех в кризисен център за деца жертви на трафик. Там се е случвало да нося хартия за принтера на социалните работници в отдела. Също така си изчерпват за отрицателно време полагащите се часове за служебна кола, понеже я делят с още хора. Или ако искат да настанят някое дете някъде – няма места.
За София са ми разказвали колеги преди години, че в отдел „Закрила на детето“ всички социални работници са правили график за ползване на един компютър, на който да пишат. А има много за описване. След един час пряка работа с човек има повече от час писане. И тези колеги чакат на опашка за компютъра, за да пишат. Така че ако те не свършат нещо в срок и аз съм им много сърдита, се замислям дали въобще имат къде и как да го напишат.
Тоест от една страна са техните възможности, които са силно ограничени, плюс заплатата, която не е висока. И второ – там няма изискване за квалификация и за компетентност. Може да отидеш от средното училище и в движение да се учиш какво и как се прави.
Според мен, понеже от 20 години гледам какво се случва, държавата няма интерес тази система да функционира.
И все пак органът по закрила е отделът, който носи отговорност. Затова логично е там да се вземат и решенията. И когато това са грешни решения или вредни решения, на нас ни е много мъчно и тежко, но те носят отговорността. НПО секторът не може да изземе тази функция.
Имали ли сте случай, при който заради немарливост се е стигало до фатален изход?
Имахме един случай с майка на 22 години с три деца, която беше абсолютно сама. Тя не издържаше повече с тези деца, не можеше да отиде никъде, да излезе до магазина… И ги оставяше сами. Те бяха на 3 години, на 1 година и новородено. Детето на 3 беше с неустановени дефицити, тъй като така и не се разбрахме с нея да отидат на лекар и да се установи какво не е наред с него.
Трите деца живееха в претъпкан с вещи апартамент от 80-те години. И всъщност към края на нашата работа малкото дете беше прието в болница с черепно-мозъчна травма и имаше опасност от загуба на зрение. Предполагаме, че в някой от случаите, когато майката ги е оставяла сами, то или е паднало, или някое от другите го е съборило.
Но тези деца продължиха да си стоят сами. Майката много ни се разсърди, защото пускахме сигнали. От отдела за закрила на детето казаха: „Ние я познаваме, тя е чудесна. Пък и няма къде да ги настаним тези деца“.
Майката започна работа с нас доброволно и можеше във всеки един момент да се откаже да работим заедно. И тя това направи – прекрати работа с нас, защото не ѝ харесваше какво казваме. И в момента не знам дали това дете е живо.
Стереотипното мислене към подобна история би било, че става дума за майка от ромски произход.
Не, не е от ромски произход.
А има ли дискриминация от страна на държавата към ромски семейства?
Има дискриминационно отношение, но то е по-скоро към хора с нисък социален статус и ниско образование. Тоест, ако насреща им седи човек, който очевидно не разбира, не борави с думите, не е ориентиран, някои от социалните работници, които не са „топ специалисти“, биха могли да го третират зле. Но такива хора ще третират еднакво зле и българите, и ромите, ако са на това ниво.
По какво се разпознава социалният работник, който върши дейностите си със сърце?
Такъв социален работник стига до възможния край, за да постигне някаква промяна. Имам колежка, която за всеки от случаите си стига до финал. Каквото ѝ се даде и не върви, тя го докарва докрай. И тя, между другото, дойде от отдел „Закрила на детето“.
Наредба на здравното министерство дава възможност на неосигурени бременни жени да имат определен брой безплатни прегледи и изследвания. Въпросната ми колежка откри, че наредбата не се прилага. В софтуера на болницата, в която тя изпрати една от жените, с които работим, основанието от наредбата не съществуваше и бременната трябваше или да си плати, или да не ползва услугите.
Колежката ми разпечата наредбата, пусна я на всички болници, с които работим, пусна я на тези, които са я измислили, пусна я на всеки, за когото се сетиш. Натиска ги няколко пъти с писма, с телефонни обаждания, преследва ги, умолява ги, развява им наредбата и в крайна сметка – с няколко прости движения – основанието беше въведено в софтуера. И така тази наредба заработи.
Има ли наистина лоши норвежци, които ще дойдат да отнемат децата ни? Къде да ги намерим?
Не сме ги виждали. Пуснали сме пипала навсякъде в държавата, запознати сме с всичко, което се случва, но норвежците не сме ги виждали. Аз мисля, че те отдавна спряха да се интересуват от нас.
Още не сме свършили, скрол надолу
Разкажете ни история с щастлив финал.
Част от работата ни е по споразумения, които сме сключили с няколко болници, да посещаваме родилни отделения, в които има родилка, заявила, че възнамерява да остави детето си. Законът предвижда през първия месец от раждането на детето тя да не може да подпише декларация, че го дава за осиновяване. Тоест законът предполага, че жената е силно емоционално разлюляна, че в момента има някаква криза, че хормоните ѝ бушуват, и не ѝ дава да се откаже от детето на мига. Разчита се, че в този един месец може да се формира някаква връзка между нея и детето, че може роднините, които не я подкрепят, да размислят.
Ние обикновено консултираме майките, но никога идеята ни не е непременно да задържим бебето в семейството. Ако видим обаче, че жената има някакво желание да остане с него, но нещо друго ѝ пречи, трябва да разберем какво е то и да видим дали могат да се наредят така нещата, че детето бъде при майка си.
Ако тя категорично го отхвърля, подкрепяме решението ѝ, защото ако го набутаме насила в ръцете ѝ и тя си тръгне с него, не знаем след седмица в коя кофа ще го намерим.
Но при всички случаи консултираме майките за възможни варианти. Имахме случай с бременно непълнолетно момиче, ученичка. С майка ѝ бяха решили, че ще крият бременността от бащата на момичето, защото „какво щял да каже“. А то видимо го искаше това дете, но майка ѝ беше решила друго.
Снимка на Фондация „За Нашите Деца“ от дом, в който специалистите на фондацията ходят на посещение.
В хода на консултацията, която направихме, ѝ обяснихме, че когато тя остави детето, органът по закрила ще трябва да изиска декларация от определен кръг от семейството, че не могат да се грижат за новороденото, тоест от нейните родители и от нейни пълнолетни братя и сестри. И така те няма да могат да скрият от баща ѝ това дете. Тогава събраха някакъв кураж. Признаха му на този човек, че дъщеря му има дете. А той много се зарадва, че има внуче. Момичето изведнъж разцъфна и бебето остана в семейството.
Но има майки, които идват да си оставят бебетата и дори не са съобщили на бащите на децата. Една майка беше казала на мъжа си, че бебето е умряло. Тя си живее с него, имат две други деца... По някаква причина беше решила, че това дете няма да го задържи, защото двете по-големи са с някакви дефицити, които тепърва ще изследват какви са. В крайна сметка същата колежка, която накара наредбата за неосигурените бременни да работи, разговаря с жената.
На следващия ден тя вече се вълнуваше от бебето. Искаше да го види. Колежката ѝ каза да информира бащата, за да помислят заедно имат ли възможност да го гледат. Тя му беше съобщила. Той се беше зарадвал, много си го поискаха и всъщност си го взеха.
