fbpx

Това е историята на един баща, който страда от хронична депресия. Човек, който винаги е имал начин да контролира тежките си периоди. Но раждането на дъщеря му променя рутината на депресията и го изправя пред сложни последствия.  


Дъщеря ми се роди на 4 януари през нощта. Това не беше лесно раждане – продължи над 24 часа и завърши със спешно цезарово сечение. Когато сестрата я доведе при мен от операционната, си помислих: „Сега се предполага, че трябва да я взема ли?“ Това беше първият път, когато държах бебе. Повечето ми приятели и роднини вече имаха деца, много от тях вече бяха тийнейджъри, но някак се оказа, че никога да не съм държал бебе. Не беше случайно: никога не съм ги харесвал и винаги съм се страхувал да имам деца.

Живея с депресия от тийнейджърска възраст. Трудно е да се обясни какво е страданието хронична депресия. Мнозина се научават как да се справят ден след ден, потъвайки в тъга, докато са сами или с най-близките си. Но постоянно има много страдание. За мен най-зле са сутрините. Боря се да намеря причина да започна деня си и трябва да използвам всеки инструмент, с който разполагам, за да извадя ума си от тази примка. Повечето инструменти включват да си позволя да бъда тъжен и мрънкащ за няколко часа, докато събера сили и настроението ми започне да се променя. Това е досадна всекидневна задача, която изисква време и концентрация.

Дупката на депресията

Благодарение на тези механизми успях да стана функционален депресиран човек. Никога не пропускам работен ден, много малко хора ме виждат тъжен и рядко отказвам нещо планирано с приятели. Но едно бебе представляваше сценарий с толкова много променливи извън моя контрол, че винаги е изглеждало като ужасна идея. Страхувах се, че предизвикателствата на родителството ще ме тласнат в дупка. Същата дупка, от която хората с депресия се измъкват със зъби и нокти всеки ден. Останах извън тази дупка благодарение на механизми, които почиват на възможността да имам време да се възстановя, време да се събера, просто време за себе си. С други думи, онова, което се изпарява първо, когато трябва да се грижиш за бебе.

Историята как в крайна сметка имам дете е дълга, заплетена и трудна за обяснение. Но нека просто кажем, че аз и партньорката ми проведохме дългогодишно състезание по взиране без мигане. Сигурно всеки друг би се отказал от мен, като види твърдата ми позиция към децата. Но жена ми не го направи. И в крайна сметка с годините започнах да имам различен поглед върху живота. В продължение на десетилетия депресията ме тласкаше безмилостно да търся смисъл в живота, да намирам цел и да изграждам наследство, основано на признание. Но когато преминах границата на 45-те години, станах по-изтощен. Не по лош начин. Искам да кажа, че започнах да приемам идеята за „наследство“ не толкова сериозно. Винаги е била цел, преследвана от его и егоизъм. Но факт е, че годините минават, животът минава, а големият момент на слава не настъпва.

Не е нужда да харесваш всички бебета

Време беше да преосмисля приоритетите си. Да имаме дете щеше да направи партньорката ми щастлива. Това в крайна сметка е причината да променя решението си. И както един мой добър приятел често казва:

Всъщност не е нужно да харесваш всички бебета. Просто трябва да харесваш собственото си.

Изминаха десет месеца и съм щастлив да съобщя, че наистина харесвам дъщеря си Оливия.

Но през това време открих, че бавно се плъзгам в страховитата дупка на депресията и обичайните ми предпазни механизми не могат да се задействат, защото нямам време да им позволя да сработят. През ден се сблъсквам с ново житейска промяна заради бебето и това не ми харесва. Чувствам, че вече нямам контрол върху собственото си време и не мога да решавам кога да правя каквото и да е. Идва например момент на вдъхновение или продуктивност и той отива на вятъра, докато играя с дъщеря си. И колкото и да обожавам Оливия, да играя с часове с нея просто не е много забавно. И все пак се старая да съм най-добрият баща, който мога да бъда.

Начините, по които грижите за новородено внезапно променят живота, със сигурност могат да тласнат всеки към депресия. И трябва да призная, че това, че съм бащата, е по-скоро привилегия. Начинът, по който майката е засегната през първите няколко месеца след раждането, е просто брутален, но това не означава, че бащите също не могат да имат проблеми с психичното здраве. За тези от нас, без значение майки или бащи, които вече познават депресията, нещата в главите ни могат да действително доста да се объркат.

Егоизъм и безкористност

Избягването на тъгата е моят основен приоритет от десетилетия. И понякога това ме кара да действам твърде егоистично. Грижата за нов живот обаче изисква постоянна безкористност и приоритетите ми трябва да се променят драстично. Трябва да оформя нова житейска парадигма, която постоянно да измества фокуса на моята енергия и усилия от мен към друго човешко същество. И това ме плаши. Но хората, които страдат от хронична депресия, са свикнали да оцеляват. И стига да успеем да останем живи, можем да се справим с всичко.

Оливия е една голяма усмивка през цялото време. Докато вървим по улицата, тя се усмихва на хората от количката си. В автобуса, във влака, седнала в кафене, тя е будна, любопитна и усмихната. Вече носи повече радост на този свят, отколкото аз някога съм или ще донеса. И може би това ще се окаже наследството, което съм търсил цял живот.


Мигел Масиас е испански аудиопродуцент. Това е личният му разказ в текст за The Guardian.

Една от мисиите на Майко Мила и на общността, която се зароди през тези шест години, в които съществуваме, е да си помагаме, както можем. Със съвети, с информация, с добра дума или със смях.

Преди няколко дни на редакционната ни поща пристигна този текст. Авторката му помоли да остане анонимна, ако решим да го публикуваме. А ние решихме да го публикуваме, защото ни се струва, че всеки от нас е изпадал в тежка ситуация, в която винаги е добре да има кой да ти напомни, че и това ще мине.


Понякога се случва да не си най-добрата версия на себе си. Даже изобщо не си добра версия на себе си. Понякога дори не знаеш на какво прилича тази добра версия, какво обича, как се чувства... Толкова ти е абстрактна тази идея, че не можеш да я визуализираш, че да я поискаш.

Защото си в дупка.

Няма значение дали дупката е Сатурнова или такава, в която да си разбиеш шасито. Все е дупка. А дупките имат интересното свойство да почерняват понякога и да завличат в себе си проблем след проблем, докато не погълнат и теб цялата. А стигне ли се дотам, ставаш мъничка като Алиса и всичко ти се струва адски трудно и непреодолимо. И се чувстваш сама и празна, и искаш нещо или някой просто да те хване и да те издърпа, но осъзнаваш, че трябва сама да се издърпаш. А Барон Мюнхаузен е само измислен образ. Освен това и историите не се смесват току-така една с друга.

Усещането е за безсмисленост и безразличие.

И дори нещата, които са те радвали доскоро, сега ти се струват тъпи и жалки. И ти си жалка в собствените си очи, жал ти е, но не успяваш да се помилваш. Не успяваш да се обикнеш в този момент, мразиш се, искаш да те няма и никога да не те е имало. И без това съществуването ти нищо не променя. Искаш да изчезнеш, заедно с всичките ти измислици, идеи, глупави, неосъществени мечти. В,ъобще най-добре целият свят да изчезне. Даже най-добре би било да дойде един апокалипсис и да се свършва вече тая мъка. Поне отговорността няма да е само твоя...

Същевременно те е страх да умираш.

Млада си все още, кой ще ти гледа децата после? Абе, жалка работа! Гледаш се, не можеш даже да вземеш едно решение като света, всичко ти е наполовина. Чувстваш се незавършена, започваш нещо, оставяш го, започваш следващо, после трето... И все това усещане за неудовлетвореност, което оправдаваш с липса на време или възможност.

Умората, стресът, многото неща за вършене, твърде многото хора, на които трябва да обърнеш внимание. Отвсякъде ти набиват колко е важно да отделяш време на близките, на психичното си здраве, здрав дух в здраво тяло и дрън-дрън. Въобще, кога животът стана толкова бърз и труден? Задъхваш се. Как се очаква да оправиш всичката тая бъркотия?

Психолог?

А пари откъде, а и хайде, хайде, баба ти все на психолог е ходила. А време? Имаш го в излишък само ако е да скролваш безкрайно в социални мрежи и да се занимаваш с животите на другите, вместо да си оправиш твоя. Абсолютна неудачница!

В тази дупка имаш два варианта.

Да се поболееш съвсем или да изчакаш търпеливо, повтаряйки си вечната мантра „и това ще мине“. И това ще мине, сигурна съм, нали животът е поредица от възходи и спадове, като вълни. Сега си долу, но следващия път ще си горе. Не се знае колко време ще отнеме, но го знаеш, изпитано е.

Почакай, не се отчайвай, нали помниш – унинието е един от седемте смъртни гряха. И знам, че точно сега не ти пука особено дали ще умреш от грях, обаче някой някъде го е измислил това послание, трябва да има логика, щом е просъществувало чак до теб.

Свий се на кълбо като мечка и похибернирай малко. Ще дойде пролетта, ще се събудят птиците, ще ти запеят, ще родиш нови идеи, които няма да ти се струват тъпи. Ще замечтаеш отново, ще бъдеш пак цяла и пълна с хубаво, ще се отдадеш на нещата, които те правят това, което си, които те правят различна и специална. Защото ТИ СИ! Всеки човек Е!

Още малко и ще бъдеш част от онова голямо, което те вдъхновява, което те вълнува и ти дава усещане за смисъл, доброта, красота, взаимност и човещина. Ще бъдеш пак някой, а не нещо!

Само потърпи, и това ще мине…

Обичай се и не давай на кофти мислите и на страха да надделеят. Знам, че звучи лесно, особено отстрани, а е трудно изпълнимо, но то пък и не ти остава много избор, като се замислиш...

Бих могла да ти кажа и още един вариант, с риск да ме заклеймиш и да ме наречеш цинична и безочлива. Докато чакаш, опитай да направиш нещо мъничко и хубаво за себе си. Нещо дребно, което ще те накара да се почувстваш мааалко по-добре. Смени си прическата, изяж сладоледа, който си отказваш от страх да не развалиш диетата, купи си червилце, лакче за нокти, нов сутиен... Отиди на кино, направи си пейка парти в парка с най-добрата си приятелка.

Знам, че не искаш да виждаш никого, но се накарай, насили се, трудно е само в началото. Може това дребно нещо да повлече крак за следващи хубави неща. И всъщност да се окаже началото на добрата вълна, началото на изсветляването на дупката, на изглаждането на проблемите един по-един, започвайки от най-малкия, и лавинообразното случване на добри новини.

Направи го за себе си, за да знаеш, че каквото е зависело от теб в този гаден момент, си го опитала. Не те карам да правиш нищо непосилно, защото знам, че е трудно. Просто опитай, по-зле няма да стане, нали?   

Днес при нас е Емануела Шахинян. Майка на две деца и доскорошен притежател на депресия. Иска ѝ се да сподели, защото нейният опит може да е полезен за някого. 

"Случиха ми се разни тежки неща. И тъй като съм емоционална, супер любопитна и много упорита, реших, че като няма как да променя света, ще променя себе си. От много години се занимавам с повишаване качеството на живот чрез практики за интелектуално, емоционално и духовно развитие", казва Еми и споделя какво е научила за себе си и за измъкването от тежки състояния в блога си mindful-mama.life.


Депресията е ад. Ад, и то самотен. Всеки има своите различни причини и поводи да се счупи в този живот. 

Моите бяха с натрупвания. В повече ми дойде. Генерална житейска промяна, любов и нов живот, цялото съпътстващо нагласяне, израствания на индивиди и връзки, аборт, бременност, жестоко напрежение в офиса, загубата на супер близък приятел, предателство и неадекватност от семейството въпреки дадените обещания, изкореняване от дома, пандемия… A някъде там обикаля и моето малко първо дете и търси подкрепа и устойивост.

Два месеца след раждането на втората ми дъщеря се оказа, че трябва да се изнесем от дома си. От на потънала в домашен уют майка животът ми се превърна в такъв на изстреляна из българската държавна администрация клетница. Битките на външния свят, и то точно този негов вежлив аспект, ме впримчиха наново твърде бързо.

Отчаяно имах нужда да се прибера вкъщи и да се приютя, ама, нали, неудобно се беше получило тук и вкъщи - то вече не беше там в този смисъл. Беше отчуждена територия, а новото вкъщи – обект на ремонт. Стресът може да разбере само преживелият наскоро ремонт в България.

Сривът

Разболях се от депресия. Мисля, че отключих следродилна, съчетана чаровно с житейско-битова, съвсем регулярна, общочовешка депресия.

Сривах се от всяко предизвикателство. Намирах се, учудващо за мен, срината на пода, хлипаща. С пълно всепроникващо усещане за безпомощност. Не мога, не мога, не мога, не мога да се справя. Това повтарях, навътре и навън. Това изпитвах, невъзможност да продължа.

Събирах се, продължавах. До след 6 минути, когато пак нещо ми идваше в повече. Исках всичко да свърши, да ме няма. Съвсем обективно и - мислейки си, че разсъждавам трезво - смятах, че децата ще са по-добре без мен. Не разбирах какво мога да им дам. Нямах сили да го дам. Дори да потърся сили. Нищо нямах. Най-вече мен ме нямаше.

Осъзнаването

Ясно помня обаче момента, в който осъзнах, че не знам кога съм спряла да бъда себе си, но ето сега избирам да бъда своята нова версия.

Припомних си стратегията и тактиката, които ме преобразиха в друга житейска криза. И със знанието, че сега е много по-страшно, тръгнах по пътя.

Най-важното е да има разбиране към процеса. Признание на факта - да, депресия. Практиките, които можете да прилагате, зависят изцяло от вас. Нищичко не отменя терапията, разбира се. Но в моя опит тренировка, медитация и съчувствие към себе си са базисните механизми за успокоение на съществото и изцелението му.

Изготвих си план.

  • Тренировки всеки ден. 
  • Пиши. Следвай си личните цели.
  • Практика на благодарността всяка вечер преди заспиване.
  • Медитация ежедневно. Откакто открих Джо Диспенза - с него, купих си курс.
  • Съчувствие към себе си.
  • Движение. Ходи. Тичай.

Промяната

Д-р Диспенза ни учи да бъдем единствено бъдещата версия на себе си, към която се стремим. Да усещаме мислите, които съпътстват настоящата версия, която вече е в миналото, и да не позволяваме те да контролират процеса. Да им кажеш “Промяна!” и да държиш контрола в медитация звучи страхотно. В живия живот означава провал на ежедневна база, неколкократно за денонощието.

Повтарях си, че това е път. Страшен, реален, самотен, кален и тилилейски, но път. И аз съм тръгнала и не спирам да правя крачките. Провали има и ще има, но те не дефинират мен, а процеса.

Изключително много ми помогна един аудио курс от любимия ми Mindfulness app. Воден от Джон Кабат-Зин и още трима водещи изследователи, курсът наистина емпатично и ефективно говори за майндфул практиките, които спомагат по естествен начин да преодолееш самоповтарящия се цикъл на депресията. Смесват смислено мъдростта на източните практики и когнитивната терапия.

Основният извод е да смениш стратегията на анализ. Когато дойдат мислите, ние сме склонни да стартираме аналитичен процес през мозъка – ама защо, защо пак, защо аз, имам това, това и това в живота си, благодарна съм за онова и онова, постигнах, преодолях, защо пак, трябва да спра, защо не спирам, как да спра… И се обвиняваш. А колкото повече се обвиняваш, толкова по-силен става вътрешният критик. А колкото по-силен е той, толкова по-малко ресурс имаш ти да се справиш със заплахата.

Нов фокус

А новата стратегия фокусира в тялото. Като усетите мислите, изключвате анализите на мозъка и включвате усещанията на тялото в осъзнанието си. Как ми е ръката, имам схващане във врата, колко е приятно да дишам, кракът ми потрепва, какво ли прави лицето ми, дали усещам напрежение в челюстта?

Идеята е да дадете на скапаните мисли техническото време, необходимо им да преминат през вашия хоризонт. Те са просто мисли като всички други, а мислите, знаем, това правят - преминават. Само вие имате властта да ги задържите, подхраните, увеличите. Ако ги оставите без внимание, отплуват. Идват следващите, и следващите, и следващите…

Тези, на депресията мислите, са си съвсем същите. И като се фокусирате в тялото и не ги подхранвате със страха на анализа, прекъсвате цикъла на влошаване на ситуацията, иначе неизбежно наличен. И, хоп, те са отминали.

Казвате "Промяна", както учи д-р Диспенза, така ги идентифицирате. След това фокус в тялото. В най-тежките случаи, мигом се изстрелвам да тренирам. Или поне да подскачам. Минимум да изляза и да ходя. А и да минимизирам шанса да излая адски гадости срещу мъжа ми или детето ми, които да активират нов цикъл на саботажен сценарий.

Резултатът

Следвах плана. Медитирах безотклонно. Когато не ми се занимаваше, пак медитирах. Когато не ми се тренираше, пак тренирах. Някак започнах да вярвам, че ще успея.

И в един чуден ден - да, като в приказките е тази история - усетих, че прокобата се е вдигнала. Това ми беше усещането, това ми беше мисълта. Чернотата се е оттеглила. Бях пак жизнена, ентусиазирана, силна по онзи начин, който познавам като истинно свой, не ожесточението на самотно-силното създание.

След това имах (и даже дори все още понякога имам) пристъпи. Но вече не са онези злостни, впиващи се мисли на депресията. Все по-рядко.

Ще стане. Ако сте болни от депресия, знайте, ще стане. Дишайте, ляв палец, дясна мигла, тялото, движение, освободете се от анализа, пуснете мозъка, тялото, дръжте усещанията във фокуса си и пакетът злостотворни мисли ще отмине.

Ще се проваляте, но все по-рядко. Пак да кажа, това не дефинира вас, дефинира процеса. Изградете си план и го изпълнявайте. Ако вие свършите своята работа, съществото ви ще си свърши неговата по изцеление.

Гризането на ноктите е често срещан навик в детството. И макар че може да е изнервящ за родителите, обикновено е безобиден и се израства с времето, пише Parents

“Много деца спират да си гризат ноктите, като порастват и започват да обръщат внимание, че другите хора не го правят”, казва д-р Дейвид Хил, асоцииран асистент преподавател по педиатрия в Медицинския университет на Северна Каролина. 

Но прекомерното гризане на ноктите може да се окаже проблем за здравето на децата, тъй като може да предизвика инфекции или увреждания по кожата, ноктите и кутикулите.

Защо детето ми си гризе ноктите?

Между 20 и 30% от хората имат навика да си хапят ноктите, като точната причина за т.нар. онихофагия не е известна. Проучванията показват, че децата си гризат ноктите заради няколко основни причини - включително тревожност или от желание за постоянно движение. 

“Тъй като това е повтарящ се навик, може да е вид самоуспокоение”, казва д-р Кимбърли Монтез, асистент преподавател по педиатрия в Медицинския университет на Уейк Форест.

“А понякога си е чисто козметично”, казва д-р Антуан Чейвис, асистент преподавател по педиатрия в Университета за медицина и наука на Орегон. “Някои деца в действителност предпочитат да имат къси нокти.” Децата си гризат ноктите и когато им е скучно или нямат какво да правят, добавя той. 

Какви са последствията

Макар че не са много приятна гледка, изгризаните нокти обикновено не крият риск за децата. Въпреки това може да се превърне в такъв, ако има сериозни наранявания на кутикулата, нокътя или заобикалящата ги кожа. 

“Ако кожата около нокътя е червена, болезнена или секретира, детето трябва да бъде прегледано от педиатъра му”, казва д-р Монтез.

Гризането на ноктите може да увеличи риска от паронихия - кожна инфекция около ноктите. “И ако децата доста играят в кал или в пясъчник, може да се заразят с някаква паразити, чиито яйца са там”, казва д-р Хил.

Освен това гризането на ноктите може да е знак за депресия или тревожност. “Ако детето изпитва болка или дискомфорт от хапането, но го прави въпреки това, може би това показва, че чувства някаква тревожност, която се успокоява от гризането на ноктите”, казва д-р Чейвис. 

Как да помогнем на детето да спре с гризането на ноктите

Не прибягвайте до наказания или обиди, за да ги отдалечите от този навик. “Ако обръщате прекалено внимание на дадено поведение, особено чрез наказание или някаква подигравка, вероятността този навик да се задълбочи е голяма”, казва д-р Монтез.

Ако гризането на ноктите ви притеснява, може да се опитате да обърнете навика, чрез позитивно окуражаване. Повечето хора не са наясно с навиците си, обяснява д-р Хил, затова първата стъпка може да е да покажете на детето как точно изглежда навикът му.

Може да го сложите да седне пред огледало, докато си хапе ноктите, за да му покажете как точно изглежда в този момент. 

Ако детето е достатъчно голямо, може да го попите: “По-добре ли се чувстваш, когато го правиш? Или просто ти е скучно?”. “Децата могат да дадат много смислени отговори на прости въпроси”, казва д-р Чейвис. 

Следващата стъпка е да насочите енергията на детето на друго място. Например вместо да си гризе ноктите, може да гушка кукла, да играе със спинър, да стиска стрес топка или да си опъва гумено ластиче. 

Какво да казваме

“И всеки път, когато видите, че почва да си хапе ноктите, може да му припомните, че имат друг много по-приемлив навик”, съветва д-р Хил. С времето не толкова желаният навик се замества от по-приемливия, просто не забравяйте да го окуражавате.

“Много хубаво, че си играеш с топката, когато се поискаш да си гризеш ноктите” или “Много ми харесва колко са ти пораснали ноктите. Явно не си ги гризал известно време” са неща, които може да кажете, за да окуражите детето, смята д-р Хил. 

А относно децата, които намират истинско облекчение в този навик или са постоянно физически неспокойни, трябва да се поработи в посока изследване на стресовите фактори в живота им, които отключват това поведение, според д-р Чейвис. “Ако има неназована тревожност, ще е трудно да се справите с гризането на ноктите, без да се установят причините за стреса.”

Тук е Яна Младенова, която продължава да е бременна и има да ни каже нещо: “Наред е да не се чувстваш съвсем наред”. Особено ако си бременна. Ето защо. 


За първи път си направих тест за бременност на 18. Тогава разбрах колко дълги са всъщност три минути. Пристъпвах от крак на крак и с нервно треперещи пръсти отворих капачето, за да видя, че е отрицателен. Най-щастливото "не" в живота ми дотогава. 

За последен път си направих тест за бременност преди 8 месеца, а сегашната ми роля на шамандура с грамаден корем може да ви подскаже резултата. Трите минути бяха също толкова непоносимо дълги, но двете чертички, които се появиха след това, предизвикаха друг тип вълнение. 

Историите, подобни на тази, са повече, отколкото мога да преброя. Те варират откъм възраст, раса, социален статус, но във всички тях има една константа - емоциите. 

Новината за предстояща бременност може да предизвика цял спектър от различни чувства.

Може да е нежелана, резултат от неинформираност, невнимание или лош късмет. 

Възможно е да е плод на нежелан сексуален контакт.

Има и редица случаи, в които, макар и копняна и чакана, да е патологична и износването на току-що зародилия се живот да бъде трудно, прекарано на легло, или да бъде толкова рисково за здравето на майката, че да се наложи бременността да бъде прекъсната…

Възможно е. Тук обаче не става дума за тези бременности. 

Желаните бременности

Тези редове ще бъдат за онези, другите, желаните бременности, които преминават без особени усложнения. Онези, по време на които другите казват "О, ама ти много леко караш!". И така уверено го казват, че на бременната ѝ става неудобно да се оплаче. 

Да. Прави са. Носи здрав юнак в себе си. Той се развива и расте като по учебник. Върви с голяма глава, но с лекаря се шегуват, че в такъв случай ще е умник. През смях му мерят бедрената кост, ръчичките и разни други работи.

Не е повръщала повече от веднъж-два пъти. От 7-ма до 15-та гестационна седмица ѝ се гадеше, но с подходящото количество солети всичко се размина.

Няма киселини, запек, световъртеж, главоболие. Веднъж ѝ потече кръв от носа, но с една окървавена салфетка забрави за това. Няма високо кръвно, краката ѝ не отичат и успява да тренира, да се разхожда, да работи. 

Почти не ѝ се появиха и стрии, коремът ѝ не се нацепи, в гръб почти не ѝ личи, че е бременна, а гърдите ѝ леко се уголемиха. Продължи да прави секс, да му се наслаждава и да стига до оргазми.

През това време из многословните форуми всички "мами" не спестяваха оплакванията си, подкрепени с достатъчно снимков материал – обриви, разширени вени и потъмнели зърна се кокорят заплашително от екрана. Отново осъзнава каква късметлийка e. Нали?

Защо тогава стои свита в единия ъгъл на стаята и в дълбочината на самата себе си? Защо ѝ се струва, че не се справя? Че емоциите я натискат твърде много? Че е уплашена, макар и да не знае точно защо? Че е сама…

И толкова ѝ се иска някой да й каже:

“Наред е да не се чувстваш съвсем наред.” 

“Наред е да се разплакваш около 3728 пъти по-лесно и да не можеш да обясниш защо.”

“Наред е психологическите и емоционални промени да са също толкова важни, колкото и физическите.”

Наред е да не се чувстваш съвсем наред

Подобни реплики могат да са именно променящият фактор за психическото здраве на една бременна жена.

Някои стават особено чувствителни към вариращите нива на хормоните. С напредването на бременността пък започват да се появяват тревоги, свързани с това дали всичко необходимо за бебето е готово, или страх от предстоящото раждане. 

Независимо какъв е случаят една бременна може да премине за три секунди от несигурност и страх за бъдещото раждане и отглеждане на детето през бурен ентусиазъм, докато накрая не пусне някоя и друга сълза по неясен повод.

И макар на тези състояния да не се обръща толкова внимание, колкото на кървенето, крампите и нивото на глюкозата, то те не трябва да бъдат пренебрегвани и омаловажавани. Обяснението им е напълно научно обосновано, а не е единствено плод на лудналото въображение на някоя бременна.

Изследвания сочат връзката между нивата на прогестерона и понижаването на серотонина. Серотонинът е невротрансмитер, който има влияние върху емоциите. Ниските му нива пращат на мозъка сигнали за умора, нервност, страх, които бременната не може да (си) обясни логично. Няма обаче по-разстройващо нещо за нея от това точно в този момент да ѝ кажат "Е, за какво пък ревеш сега, нали всичко е наред". 

Тя вероятно ще започне сама да се съмнява в себе си, да се обвинява, че се чувства зле, да си мисли, че проблемът е в нея, че е твърде емоционална, твърде разглезена, твърде много има нужда от разбиране. 

Започва да се чувства виновна, че дори смее да се чувства зле от болките в кръста и чувството за самота на фона на това, че малкият бебок е вече килограм и петстотин, мърда като атлет на Олимпиадата в Токио и не дава дори и знак, че нещо може да не е наред. Що за наглост, нали? Я по-добре да се стегне и да спре да драматизира…

Ако сценарият се развие по този начин, тя вероятно "ще се стегне", сигурно ще преглътне гадното усещане на тревога и безпомощност, което я е обзело, и ще продължи да работи, ще спретне една вечеря или ще вземе да свърши нещо из къщи, като например да замете проблема под черджето.

Колко е голяма, обаче, крачката, преди емоциите да имат по-сериозни последици?

Макар и промените в емоциите поначало да са напълно нормални, в някои случаи те могат да са признак и на депресия. Тя е особено трудна за диагностициране при бременни жени, тъй като симптомите ѝ често биват причислени към онези, характерни за самата бременност:

  • проблеми с концентрацията;
  • загуба на апетит;
  • апатия;
  • чувство на вина;
  • прекалено много сън;
  • недостатъчно сън;

И дори и да не е толкова лесно диагностицирана, ако бъде поставена като медицинска диагноза, на депресията вероятно ще се обърне повече внимание. Сигурно ще бъде взета почти толкова сериозно, колкото крампите и отоците на краката. Почти.

Но нека да не стигаме дотам – нито в тази статия, нито в реалността.

Понякога е достатъчно да прекъснем това емоционално влакче на ужасите още в началото, за да не се разбие, преди да достигне до финалната права. Достатъчно е с малко емпатия да скочим в стегнатите до болка обувки на една бременна жена. 

А когато видим какво е положението там, лесно ще можем разчетем онези моменти, когато стига само да кажем "Напълно наред е да не се чувстваш наред".

Това е текстът на Виктория Викторова, който е един от трите наградени разказа в конкурса на FOX book cafè и People of Sofia по темата за жените, които ни вдъхновяват, променят нагласи или преодоляват истински предизвикателства. Другите две победителки са Яна Палагачева за най-голямото ѝ предизвикателство като жена в наши дни и Надежда Рангелова-Бояджиева за нагласите, които може да се опиташ да промениш.


„Абе, какви са тия глупости? Как ще си депресирана?“

„Пф, да не си пубер – как ще си депресирана?“

„О, погледни се – здраво, право, хубаво момиче – как ще си депресирана?“

„Я виж тия планини! Как ще си депресирана?!“

И така – 10 години. С чувствителен пик след интервюто, което дадох за Майко Мила на тема високофункционална клинична депресия.

Цитати като горните са част от причината хората (особено в България) да крият за подобни състояния.

След споменатото интервю ми писаха стотици хора, предимно жени, които имат привидно перфектни животи, но страдат от депресия, страдат в самота и страдат в анонимност.

Мъжете в България (без да знаят) обикновено се самотерапевтират с алкохол и не само не са признали пред света, а и пред себе си.

След личен катарзис в един от най-тежките ми моменти преди близо 3 години аз преборих клиничната депресия. 

Благодарна съм на всички терапевти и психиатри, които чрез разговори и медикаменти ме крепяха през тъмното десетилетие.

Аз съм един от случаите с щастлив край и искам това за безброй други!

Не мога напълно да се радвам на щастието си, знаейки колко хора все още се лутат в тъмното. А там, повярвайте ми, е много студено, празно, отчайващо и самотно. И скучно. Боже, колко е скучно. Не от вида скука „Няма-какво-да-се-гледа-по-телевизията“, а всеобхватна, вселенска, парализираща, изсмукваща скука. Защото нищо на света не ти се струва интересно. Отегчен си в мозъка на костите си. Искаш единствено да изчезнеш. Не да умреш и да причиниш мъка на хората около себе си. Просто да изчезнеш и светът да продължи все едно никога не те е имало.

Как да не ме прояжда фактът, че на тези хора може да се помогне, ако имаха смелост да си кажат без страх, че гласовете им ще бъдат заглушени от невежи заучени фрази и дори порицание?

По тази тема, особено у нас, ТРЯБВА да се говори. Постоянно. Навсякъде.

Заради всичко това с още четири прелестни дами и един младеж създадохме социална придобивка за психично здраве, правеща психотерапията достъпна за служителите, прехранващи се с интелектуален труд. А скоро, надяваме се, и за всички други.

Това искаме да оставим след себе си. Посланието за съществуването и сериозността на най-тихата съвременна пандемия, както и инструменти за борба с нея. И най-вече: светлина. За тези, които все още се лутат в мрака.

Писа ни жена, която има нужда от помощ. Помоли да остане анонимна и ние, разбира се, уважаваме това. Проблемът ѝ е психологически и би се радвала на подкрепа и съвет от други родители, минали през подобен период и справили се с такива трудности.


Има ли такова нещо като "детска депресия? Майка съм на две прекрасни момиченца – едното почти на 5, а другото почти на 2 години. Грижа се сама за децата си. Съпругът ми работи от тъмно до тъмно. И от месец може би усещам как потъвам.

Изпитвам такова психическо изтощение, че направо не понасям децата си. Сутрин като чуя "Добро утро, мамо" и направо ми се плаче. И плача. Все по-често.

Не изпитвам желание да се занимавам с тях. Искам само да ме оставят на мира. А  те не са крайно палави, добри деца са. Но съм страшно изнервена и апатична, усещам буца в гърлото и тежест в гърдите. 

Не искам да чувам детски глас. И това ме кара да се чувствам ужасен човек и ужасна майка. Покрай тях не намирам нито време, нито стимул за нищо. Както се казва, дори не намирам кога да си среша косата. 

Усещам, че се побърквам. Постоянно някой нещо иска от мен. Не съм егоист, дори напротив. Но цялото това "слугуване" ми идва в повече. Не искам да лишавам децата си от внимание, не искам да изпускам ценни мигове. Но просто изпуших и не успявам да го преодолея.

Жадувам за няколко дни спокойствие. Да прекарам с мъжа си малко време само двамата. Да се разходим някъде или каквото и да е. Имам нужда от нещо, което да ми донесе удоволствие. 

Говорила съм за това само с мъжа ми и той ме разбира, но виждам, че не знае какво да направи, защото наистина е на работа по цял ден. Събота и неделя си е вкъщи, но нямаме баби наоколо. Надявам се след празниците родителите ни да вземат децата за малко, но не съм сигурна дали това ще стане, а ако се случи – не знам дали ще е достатъчно.

Усещам, че всичко това се превръща в депресивно състояние и не знам какво да правя. Убедена съм, че не съм единствената, която минава през това и много бих искала да разбера как са се справили други хора в подобна ситуация.


Жанет Бодурова ни сподели, че дълго време се е чудила дали да ни пише. После, когато все пак се е престрашила, не е била сигурна дали да го направи анонимно или не. Сега обаче е напълно наясно, че иска да сподели за преживяното с истинското си име с една-единствена цел – ако може да помогне на някого.

Не че това, което ѝ се е случило, е нещо особено, нещо необикновено, което не се е случвало на никой друг. Напротив, случва се на много жени, но рядко говорят за него. Следродилната депресия заради хормоналния дисбаланс, натрапливите мисли, страхът са все неща, с които не една и две жени встъпват в майчинството.

Няма страшно. Просто говорете. И да ви се струва маловажно, и да звучите като мрънкачка. Вероятността така да си помогнете не е никак малка, защото все ще има кой да ви сподели, че може би някога е бил в същото положение.

А ако нещата изглеждат безнадеждно, потърсете специализирана помощ.


Това, в което никога не съм вярвала, е следродилната депресия. Колкото и да съм чела и каквото и да съм преглеждала по време на бременността си, все си казвах, че това е състояние на ума. Ако съм с акъла си няма как да изпадна в такова състояние! Е, да, ама не!

Беше ме срам да си призная! Не съм стигала до крайни състояния, за да приемам антидепресанти, но никак не беше приятно.

Ето как започна. Карах си аз една невероятна бременност, без никакви оплаквания – щастие и усмивки греят от мен. Ходя на фитнес, ходя в университета, уча, ходя по изпити и доста изненадващо за мен ги взимам с високи оценки. Общо взето, честно да си призная, не я усетих много тази бременност.

Терминът ми беше на 19 май, но моето малко човече беше решило да си почака. Имах Бракстън-Хикс контракции, но нищо повече. На 24 май отидох на контролен преглед и ми казаха, че до ден-два ще родя. Но след като не родих до 26 май, ми дадоха час за 2 юни за предизвикване на раждането. На 27 май в 3:00 часа започнаха контракциите ми и три часа по-късно, в 6:18 сутринта, се появи моят син – Петър. 

Родих нормално, 20 минути след раждането се изкъпах и ме преместиха в друго отделение за майки с новородени. Не се шегувам! Наистина станах и се изкъпах! Аз такова раждане не съм си представяла – толкова бързо и безболезнено, като се има предвид, че ми е първо дете.

24 часа след това започна да се случва това, в което не вярвах! Понеже все още нямах кърма, а и бебо не можеше да суче, започнаха през главата ми да минават мисли, че не мога да си нахраня детето, че ако умре от глад, вината ще е моя, че ще бъда ужасен родител, че ако започна да го храня с адаптирано мляко, едва ли не винаги ще е болно и аз ще съм виновна за това. 

И всичко това, разбира се, беше подкрепено с много рев, ама много. Просто си стоя и сълзите ми вървят, не мога да ги спра.

А през цялото време ми се обаждаха много хора да ми честитят, казвайки ми, че това е най-хубавото, че сега трябва да съм най-щастлива, че най-важното е, че сме живи и здрави и трябва да съм благодарна. Това е чудото на живота, най-голямото щастие! 

Да, така е. Но никой не ти казва за вълната от хормони, които ще те залеят, за най-лошите мисли, които ще ти минават през главата, за това, че ще се чувстваш виновна за абсолютно всичко! 

И това не отминава за ден-два. 

При мен трая може би месец-два и ме беше срам да кажа на когото и да е. В България никой не говори за проблеми от подобно естество, включително и аз. Не смеех да кажа на никого и си мълчах. 

Докато накрая се престраших да споделя на една приятелка, която ми каза – извинявам се за циничните думи, но ще я цитирам дословно: –  “Жанет, надявах се ти да не изпадаш в такова състояние. Не съм ти казвала, за да не те плаша, но на мен хормоните ми е*аха майката!”

Може да звучи цинично и ужасно, но точно това трябваше да чуя, за да знам, че не съм сама, за да вляза отново в пътя и да се възстановя. Трябва да говорим за проблемите си! 


Националният здравен институт на САЩ е провел изследване сред 5000 жени, в което става ясно, че приблизително 1 на всеки 4 жени е изпитала високи нива на депресивни симптоми в някакъв момент през първите 3 години след раждане. 

Американската академия по педиатрия препоръчва педиатрите да следят майките за следродилна депресия на детските консултации до шестия месец на детето. 

Изследователите са открили четири възможни траектории на депресивните симптоми, както и факторите, които може да увеличат риска за развитие на подобни симпторми.

Във връзка с тези открития се препоръчва по-продължително наблюдение на майките - поне до 2 години след раждане.

“Според нашето проучване 6 месеца не са достатъчно дълъг период, за да се определят с точност симптомите на депресия”, казва д-р Даян Пътник. “Събирането на данни в дългосрочен план е ключът към подобряване на знанията ни за майчиното психично здраве, което е критично важно за благосъстоянието и развитието на детето ѝ.”

Учените наблюдавали 5000 жени в рамките на първите 3 години след раждането на децата им, като самите раждания са се случили между 2008-а и 2010 г.

Симптомите са изследвани чрез въпросник, но изследването не е диагностицирало клинично депресията в жените.

Жените с предшестващи раждането състояние като промяна в настроенията и/или гестационен диабет с по-голяма вероятност развивали по-висока степен депресивни симптоми, които траели през изследвания период.


Това на вашите екрани е Ирина, която не се страхува да пита и да говори за психичното здраве, което е сред най-неглижираните проблеми в България.

Прави го в платформата си “Кожа”, която противно на всички схващания е сайт за психично здраве, а не за дерматологични продукти. 

В нея Ирина пише по всякакви теми, свързани с психичните разстройства и тяхното адекватно комуникиране, успявайки да привлече за каузата си някои от най-обичаните и популярни българи, които споделят своя опит и преживявания.

(Вашите Красимира и Елисавета също са сред тях.)

Докато се опитва смело да промени обществените нагласи към това какво е психична болест в държава, в която е по-сигурно да отидеш да си лееш куршум, вместо да посетиш психиатър, Ирина разделя времето си между България, Белгия и Германия.

Работи в Брюксел като комуникационен експерт на свободна практика, а след завършената българска филологи и магистратура по психология в Лондон, от тази година Ирина отново ще учи.

Междувременно (кога?!) успява да организира и благотворително събитие с кауза, свързана с психичното здраве.

На 26 и 27 септември на стадион Раковски се организира “Здрав дух, здраво тяло” с атлета Краси Георгиев. Той ще тегли огромен пикап като символ на тежкото психично бреме, с което често всеки от нас живее.

Който има желание, може да се включи да подърпа с него.

Ако тегленето на пикап не е вашата дисциплина, на стадиона ще има много други забавни и полезни и за духа, и за тялото активности. Всеки е добре дошъл, а пък за деца ще е чудесно.

По време на събитието ще се събират средства за изграждането на мека стая в психиатрията в Ловеч по инициатива на “Кожа” и Ирина Атанасова.

А ето я и нея самата в любимата ни рубрика “Жените могат всичко”.
И още как.

Ирина Атанасова

В какъв момент решихте да създадете платфомата за психично здраве “Кожа”? 
– Аз имам т. нар. преживелищен опит с депресия и тревожно разстройство. В преломния период между гимназия и университет това за мен стана проблем, който не можеше повече да бъде пренебрегван. 

Тогава нямаше много смислена онлайн информация на български. В общи линии темата се изчерпваше с “уплах”, който се коригира с леене на куршум и всичките производни. 

В дългомесечното си търсене на решение минах през изследвания, скенери, психиатри, невролози, антидепресанти и накрая попаднах на психотерапевт, с когото минах през лична терапия, а това ме отведе да уча в Лондон. 

Фондация “Кожа” има няколко предшестващи проекта. Първият беше седмична колонка в наш всекидневник, която разглеждаше различни психични теми и отговаряше на писма от читатели. 

В началото си мислех, че ще трябва да си ги пиша сама, но за изненада на всички, писма започнаха да пристигат от цялата страна. 

Вторият вариант беше блог, в който правех интервюта със специалисти в сферата на психичното здраве от водещите световни университети. 

Еманацията на този опит беше “Кожа”. 

За мен беше важно да има онлайн пространство с информация на български за най-разпространените психични разстройства, където да се говори открито за грижа и превенция. След това започнахме и интервютата с популярни хора, за да направим темата по-позната, по-малко страшна, по-малко стигматизирана. 

По време на фотосесиите с популярни хора за интервютата им в "Кожа"

Какво ви изненада, когато започнахте да каните популярните лица?
– Не спира да ме изненадва положителното им отношение. Имаме единични случаи на непредвидени реакции, но повечето участници откликват много радушно, разпознават отсъствието на темата от обществения диалог и подкрепят каузата да се говори открито за психично здраве. 

Наблюденията ми обаче са, че към темата се подхожда предпазливо и витае боязън от обществената оценка - какво ще се случи, ако това, което споделя, бъде отхвърлено, осмяно. 

Имахме случай на популярен участник, който се отказа в последния момент от притеснения как ще бъде интерпретирано интервюто от жълтата преса. 

Често прекрасно изглеждащи мъже и жени споделят за проблемно самочувствие, хранителни разстройства, но и за триумфите си над робуването на стереотипното мислене, над съмненията и угаждането на измислени очаквания. 

Какво според вас значи “да се чувстваш добре в кожата си? Кога за последно се чувствахте така?
– Полагам грижи да се чувствам всеки ден добре в кожата си, защото знам колко зле мога да се чувствам в противен случай. 

Това за мен означава, на първо място, да не съм тревожна, мисловният ми процес да не е затлачен от негативизъм и черногледство и да имам енергия. Все неща, на които, ако си склонен към депресия, както съм аз, можеш да се наслаждаваш безплатно. 

На второ място, идва и суетата ми. Моята е психопат.

Издебва ме и когато се разсея, започва да ми шепти в ухото, че ще се чувствам по-добре, ако отслабна с 3 кила, ако си набия ботокс между веждите и “Ако за следващия рожден ден си сложиш мъъъничко филър в устните”.

Както и: “О, Боже Господи, какво ще правим, когато бузите ти увиснат съвсем?!?”

Ирина Атанасова

Какво може да “пробие” вашата кожа?
– Светът, в който живеем, с всичката информация и избор, и несигурност, и псхопатия, и нелекувани неврози (моите собствени и тези на другите) ни предлага всекидневен обстрел от неща, които ни пробиват. 

Дали в изблик на домашна драма ще кажа нещо тъпо и обидно на партньора ми и след това сама ще се “дупча” отвътре в пристъп на самонаказание, или ще се зачета в изказване на някой от българските управляващи и това ще ми скапе настроението за деня – все пробиви, които се опитвам да избягвам. 

Кои според вас са основните проблеми, свързани с психичното здраве, които съществуват у нас?
– Да започнем оттам, че политическото отношение към психично-здравната грижа в България и нейното управление е трагично. 

Условията в психиатриите са “нечовешки и унизителни”, както констатира доклад на Комисията срещу изтезанията към Съвета на Европа, а нашето собствено Министерство на здравеопазването определи миналата година същите тези условия като “критични”. 

На този фон обаче Националната стратегия за психично здраве е на трупчета повече от година. Психиатричният бюджет е около 2% от държавния здравен бюджет, а за посрещане на реалните нужди, трябва да е около 10%. 

Има огромна липса на специалисти. Общият брой на психиатрите в България към 31 декември 2016 г. е 518. Това е 7,29 на 100 000 души. За сравнение, броят на психиатрите на 100 000 в Швейцария е 30, във Финландия 26. 

И нищо чудно, че специалисти няма, при средна месечна заплата от 900 лв. 

Профилактика и превенция няма никаква, няма и следболнична помощ. Здравната каса покрива само преглед при психиатър и стационар, съответно психичното здраве у нас започва и приключва с психиатричната болест. 

Но и психично болните, стигнали до болница у нас, трябва да разчитат на късмет - да не ги малтретират и унижават, да не станат част от схема за източване на касата, да не потъпчат човешките им права, да не се поддават на ужаса от мизерните условия и в крайна сметка - късмет да оцелеят. 

В началото на 2019 г. трима души нямаха късмет и изгоряха живи в пловдивската психиатрия, заключени в стаите си.

Няколко месеца по-късно пожар имаше и в психиатрично отделение в София, тогава нямаше жертви. 

След този инцидент тогавашният министър на здравеопазването обеща да отпусне 10 милиона за ремонт и подновяване на материалната база в психиатриите в страната, както и да приоритизира обучението на млади психиатри.  

Вече няколко месеца се опитвам да получа информация били ли са отпуснати тези пари и как са били усвоени. 

По време на фотосесиите с популярни хора за интервютата им в "Кожа"

С какви предразсъдъци във връзка с психиката и възприемането на тялото, в което живеем, сте срещали най-често?
– У нас комфортно и задружно битуват всички клиширани предразсъдъци: мъжете не плачат, жените са слабия пол и не могат да шофират, алкохолът лекува всичко, депресията е мързел, на психолог ходят само лудите, психотерапията е прищявка, какво ще си кажат хората, той/тя си го е заслужил…

Ето съвсем пресен пример: писа ми моя позната, притеснена, че мъж от приятелския им кръг често говори, че не вижда смисъл и ще сложи край на живота си. 

Поговорихме, насочих я към психолог, с когото да обсъдят как да подходят към тази деликатна ситуация, както и да поговорят с този свой приятел с емпатия и разбиране, да му предложат подкрепа и връзка с професионалист. 

Съпругът на моята позната обаче се оказа, че не вярва в “такива неща” и “ние тук” решаваме проблемите с бутилка уиски и задушевен среднощен разговор. 

Надявам развръзката на тази история да има своя щастлив край. Но истината е, че психичното разстройство депресия не се лекува с алкохол. 

Всъщност, алкохолът е депресант. 

След няколко бири може и да ти просветне за два часа, но в дългосрочен план е лоша идея.  

На следващата сутрин, когато отвориш очи, освен натежала глава ще имаш и дваж по-тежки мисли. 

И ако приятелският ти кръг “не вярва в такива неща” и настоява да се лекуваш с пиене, тогава нещата стават сложни. 

Виждам като проблем битовия алкохолизъм и припознаването на алкохола като панацея, а пиенето му като признак на сила и мъжество. 

А оттук виждам и проблем в генералното ни разбирането за “сила” и “мъжество”, и в това, което сме изградили като имидж на “успешния човек”. Този имидж е дълбоко свързан с клишетата, които изграждаме и преливат в предразсъдъци, теми-табу, стигма. 

Ирина Атанасова

Тези предразсъдъци ли са причината хората да не търсят помощ, ако се чувстват потиснати, в депресия, тревожни?
– Често не разпознаваме дискомфорта, с който живеем, като психично-здравен проблем. 

Тъй като темата е дълбоко табуизирана, често липсата на думи, с които да назовем негативните преживяванията и усещания, ни оставят сами с преживяването. 

Думите, свързани с психично здраве, са дълбоко натоварени с негативно преживяване и с неразбиране. 

Знаем за депресия, може би сме чували за тревожност, говори се за панически атаки и наркотични зависимости, но асоциациите с всички тези понятия са тъмни, страшни, свързваме ги с отчаяние, изолация, нищета, самота, обреченост, с подигравки. 

Такъв е и начинът, по който грижата за психичното здраве съществува у нас - психиатрии, изолирани извън населените места, в окаяно материално състояние, пълни с оставени, необгрижвани с години хора. 

Няма грижа в общността, няма усмихнати, млади и приветливи лекари, няма информация, няма превенция, никой не говори за успешния си опит с психично разстройство или заболяване. 

Не помага и това, че много от личните лекари не са подготвени да откриват психично-здравни проблеми. 

Често оплакванията се квалифицират като проблеми “на нервна почва”, което идва да служи като генерално успокоение: щом е на “нервна почва”, значи не е “истински проблем”. 

От какво имаме нужда, за да се подобри средата в посока по-голяма толерантност и разбиране на психичните заболявания и душевните разстройства?
– Имаме нужда от смяна на културата. Това отнема много време и усилия, но не бива да се отказваме да настояваме за нормалност. 

Сега като че ли повече от всякога, в тези нестандартни условия на изолация, се заговори за грижа за психичното здраве и за неговата важност. 

Малко по малко се заговаря за психично здраве на работното място. Забелязвам пробуждаща се инициатива у нас в някои по-големи и, засега, предимно западни работодатели, които искат да подкрепят психичното благосъстояние на служителите си. 

Не бива да подценяваме икономическия ефект на неглижираното психично здраве - всяка година $1 000 000 000 000 (10 на 12-та степен) е цената, която глобалната икономика плаща в загубена продуктивност, по данни на СЗО.

Това би могло да е довод, който да мотивира промяна на държавно ниво.

Какво значи да си “луд” в България и какво в този контекст означава до болка познатото уж успокоително “ще ти мине”?
– Хората често приемат, че “лудостта” е причинена от нарушение в мозъка. Няма обаче преки доказателства в подкрепа на това. 

За много хора страданието, накарало ги да търсят професионална психично-здравна помощ, има корени в неблагоприятни социални обстоятелства: бедност, лоши битови условия, несигурна и нископлатена работа, липса на основни квалификации, живот в стресова среда или честа смяна на дома. 

Дори проблеми, които могат да бъдат трудни за разбиране от другите като някои от “традиционните” симптоми на тежко психично заболяване, често са свързани с предхождащи стресови събития и житейски обстоятелства, по-специално малтретиране или други форми на травма. 

У нас обаче има дълбока стигма върху “лудостта”. 

Зад отговори като “Ще ти мине”, “Не се лигави”, “Стегни се, “Пийни едно и се отпусни” стои незнание как да реагираме, непознаване и страх. 

Страх на мен да не ми се случи или “Ако се правим, че го няма, то може да изчезне”. 

Тези отговори обаче неглижират, дискредитират преживяванията на другия и го оставят сам в трудния момент. 

Разбира се, не сме длъжни да знаем как да реагираме на момента, ако някой сподели с нас, че е изправен пред подобно предизвикателство. 

Най-доброто е да бъдем искрени в незнанието си: “Не съм преживявал подобно нещо, но съм тук, слушам те и заедно ще намерим решение”. 

Консултирайте се с професионалист. Със сигурност е по-продуктивно от това да се правим, че проблем няма.  


cross