Отличници, първенци, златни медалисти, стипендианти – мерителите за успеха ни застават в редичка (разбира се, на първия ред!) и се взират в нас с очакване ще ги догоним ли. Още от деца слушаме какво се иска и изисква от нас и то е ОЩЕ, ОЩЕ и… още!
Първо ни обясняват как да си играем, после ни казват как да учим, колко МНОГО да учим, за да сме перфектни, за да пишем без грешка, за да смятаме правилно, за да вземаме верните решения, което би трябвало да ни направи добри хора. Или пък успешни. Хора на първия ред, на най-високото стъпало, ИДЕАЛНИ същества.
После един ден се будим – някъде между 30 и 40-годишни, и се чудим защо нищо не е наред и даже и на километър не е близо до имагинерния сюжет, развит в детските ни години. И този стремеж към най-доброто, направо съвършеното, се предава като семейна реликва и на децата ни.
И така с много самовглеждане, вероятно помощ и от някой психотерапевт, стигаме до извода, че най-големият ни успех ще е да допуснем да сгрешим.
Не е случайно сигурно, че толкова много се говори за уроците от провалите напоследък. Говори го онова напоено с перфекционистки очаквания поколение, което беше на ръба на бърнаут пред вратата на несъществуващия идеален свят.
„Изследванията върху „нагласата за растеж“ показват, че когато вярваме, че уменията ни се развиват чрез усилие и практика, а не са фиксирани, ние сме по-устойчиви, по-отворени към предизвикателства и по-мотивирани да опитваме отново“, казва Деница Фишър, преподавателка, сертифицирана от Асоциацията по позитивно възпитание и създателка на Мили Думи.
Тя обяснява, че ако се страхуваме прекалено от провал, често започваме да избягваме рискове.
„А пътят към успеха винаги минава през риск – риск да пробваме ново, риск да не се получи от първия път. Когато приемем провала като част от процеса, ние даваме на децата си най-ценния урок: че да грешиш е нормално, че трудните емоции могат да се преживеят и че именно чрез тях растем.“
За да разберат нашите деца смисъла от неуспеха, е важно да видят живия пример за емоционална устойчивост. Фишър ни насочва не да се самообвиняваме, а да си позволим да почувстваме, да си поемем дъх и да опитаме пак.
Изискващият идеални образи и поведение родител е като силно настоятелен човек, който вместо да ни доближава до себе си, по-скоро поражда семето на бунта и ни отблъсква.
Родителят перфекционист вероятно е силно недоволен от собствената си несъвършеност.
„Когато като родители сме прекалено педантични – поправяме всяка дребна грешка, настояваме за „перфектно“ подредени кубчета или безгрешно написани букви – често неволно изпращаме на децата си посланието „Само ако си безупречен, си достатъчно добър.“ Това ги кара да растат с усещането, че всяка грешка е заплаха за тяхната стойност“, обяснява Деница Фишър.
Има две прояви, които доказват това: някои деца започват да избягват нови предизвикателства, защото не искат да рискуват провал; други стават свръхпостигащи, но за сметка на вътрешно напрежение и самокритика.
Изводът на Деница е, че именно страхът от грешка е един от най-силните фактори за понижена мотивация и ниска увереност в собствените сили.
„Перфекционизмът може да изглежда като стремеж към високи стандарти, но в дългосрочен план често пречи. Децата, на които им е позволено да сгрешат и да опитат пак, се превръщат във възрастни, които се доверяват на себе си, не се отказват лесно и имат здрава връзка с успеха. Това не значи да махаме с ръка на всичко, а да ценим усилието и смелостта повече от крайния резултат.“
Образователната система у нас се въплъщава ИДЕАЛНО в ролята на НЕСЪВЪРШЕН родител, който обаче изисква ПЕРФЕКТНО поведение от детето. Сякаш поради невъзможността сама да регулира себе си по ефективен начин тя започва да прехвърля личните си травми върху онези, които се опират за подкрепа у нея. Звучи като да се говори за човек и вероятно начинът на обучение има точно толкова силно въздействие върху развитието на детето, колкото имат родителите му.
Според Деница Фишър един от проблемите в образователната система е посланието, че има само един правилен отговор. И тук не говорим за напълно ясни неща като 2 и 2 е 4, при които да, има само един правилен отговор. Става дума по-скоро за подхода към знанието и постигането му. Защото позицията „това се прави така и точка“ създава култура на „да не сбъркаш!“, където децата се учат да възпроизвеждат, вместо да мислят критично или да бъдат креативни. Не се търсят различни решения, а учениците бързо разбират, че по-сигурно е просто да повторят „правилния модел“, за да не се изложат. Така се намалява любопитството, а грешката започва да изглежда като провал, вместо като покана за учене.
Още не сме свършили, скрол надолу
Другата трудност, която Деница отличава, е фактът, че системата възнаграждава резултата, а не усилието. Тя цитира експеримент на Карол Дуек, в който на деца са дадени математически задачи. На едната група казали „Браво, шестица!“ и после ги попитали дали искат да пробват по-трудни задачи. Повечето отказали – страхът да не загубят „перфектната оценка“ ги спрял. На втората група обаче казали „Истински се постарахте!“ и когато ги попитали дали искат по-трудни задачи, децата с радост приели. Изводът е:
„Когато ценим процеса и усилието, децата стават по-смели, по-устойчиви и по-отворени към предизвикателства.“
И ако на нас ни трябваше половин живот, за да разберем, че съвършеният свят е пълен с грешни послания, то имаме невероятната възможност днес да се провалим като ПЕРФЕКТНИ родители и да си позволим да бъдем хора.
„Имам усещането, че нещо лошо ще се случи.“
Прекомерната тревожност обикновено е предизвестена от това изречение. Познато ли ви е онова паническо предсказание, което сякаш се надига в тялото ни и блокира възможността на мисълта да се шляе? Светът бързо се локализира в една точка, а вариантите за изход се свеждат до нула.
Действителността, разбира се, е друга. Възможност за излизане от ситуация винаги има, но симптомите на тревожността ни заслепяват.
Този предварителен страх психологът и ководещ на подкаста за психичното здраве „Естествен ѝнтелект“ Слави Стоев нарича „страха на ясновидката“:
„Ние знаем какво ще стане. Притесняваме се, че то може да стане и започваме да се тревожим то да не стане.“
Научно тревожността е физиологично състояние на страх от неслучили се неща. Ако нормалният страх е „нещо става тук и сега, то ме плаши и тялото ми се мобилизира за реакция спрямо това, което ме е уплашило“, тревожността е страх, свързан с бъдещето, обяснява ни психологът.
По думите му, това е един от вторичните ефекти на интелекта и на способността ни да мислим за бъдещето, да го пробуждаме по някакъв начин и да си го фантазираме. Тъй като мозъкът ни се обърква – за него няма голяма разлика между това, което става наистина, и онова, което той си мисли, че става – се формира класическа страхова реакция. В случая се плашим от нещо, което е потенциална вреда за нас.
„Тревожността е естествено следствие от опита ни да обезопасим бъдещето. Тя е онази емоция, която ни мобилизира да вземем превантивни мерки, за да избегнем потенциалните увреди. Когато тя стане прекомерна, започва да губи чисто практическата си стойност и измества мисленето ни в грешни посоки.“
Слави Стоев дава практически примери, чрез които да различим кога тревожността вече ни вреди:
„Ако утре имам изпит, тревожността ще помогне да се подготвя за него, да си легна рано, да стана рано, да съм свеж, да съм учил, да съм спокоен на изпита. И това е прагматичната полза на тревожността. Тя започва да става вредна за функционирането, когато стигне такива нива, че не я използвам, за да взема добри за себе си решения, а просто се изхабявам, защото се тревожа. Тоест тревожността има тази много силна функция да се самоподдържа.“
Психологът добавя, че когато сме тревожни, тялото ни формира три вида реакции, една от които е телесна. Тя подава сигнал към нашия мозък, че става нещо страшно, понеже тялото се тревожи, от което мозъкът се разтревожва още повече. От което пък тялото се разтревожва още и се получава този затворен кръг „Аз се тревожа, защото се тревожа“. В някои случаи състоянието може да доведе до панически атаки, ступор и до всякакви по-екстремни форми на биологична реакция, предупреждава Слави Стоев.
От експертното обяснение на психолога оставаме с впечатление, че определението пасва като описание на родителя. Защото кой не се тревожи дали детето му е добре, дали ЩЕ БЪДЕ добре, дали ще си хапне хубаво, дали ще си научи урока, дали ще пресече правилно, дали ще оцелее в този свят, пълен с ужасни ужасии и тревоги?
В осеяния с напрежение опит да разберем тревожноста, към нас спокойно се присъединява Деница Фишър – преподавателка, сертифицирана от Асоциацията по позитивно възпитание и създателка на Мили Думи – за да ни обясни как можем да разпознаем тревожния родител.
Той обикновено иска да предпази детето си от всякакви трудности и рискове. Това се проявява като свръхконтрол, прекомерни предупреждения („Внимавай, ще паднеш!“) или постоянни проверки дали детето е добре. И въпреки че намерението е добро, уверява ни Фишър, а именно – да осигурим безопасност – в действителност децата получават посланието, че светът е опасен и че сами не могат да се справят.
„Свръхконтролиращото възпитание е директно свързано с по-високи нива на тревожност при децата. С времето тези модели могат да доведат до ниска самооценка и страх от предизвикателства. Вместо увереност и смелост, детето се научава да разчита на външно одобрение и помощ за всяка стъпка.“
Някои от причините са генетични – в определени семейства хората са по-склонни да се вълнуват повече за бъдещето, казва Слави Стоев. И допълва, че става дума за по-емоционално активни хора, които не могат да удържат нормалното чувство за отношение към бъдещето, което всички ние имаме.
Психологът търси корена и в травматично събитие: „Заради неща, които са се случили и са ни повлияли по някакъв не позитивен начин, може да останем по-емоционално оголени спрямо някакви събития. Може да сме по-емоционално чувствителни. Тоест развиваме свръхреакция спрямо определен тип събитие. Това е така наречената травматична тревожност. Тя е породена от нещо, което ни се е случило и е останало особено болезнено в мозъка ни.“
Деница Фишър добавя, че тревожността може да се „предава“ и не е нужно да е генетично.
„Децата учат най-вече чрез наблюдение – те попиват как ние реагираме на света и често копират нашия стил. Ако родител се тревожи прекалено, детето несъзнателно научава, че светът е опасен и че трябва винаги да внимава.“
Тя дава пример, че ако при всяко качване на пързалка родителят извиква „Внимавай, ще паднеш!“, детето постепенно започва да вярва, че играта е риск, а не удоволствие. Или ако някой от родителите избягва социални ситуации, защото се притеснява, детето може да си каже: „Щом мама/тати не ходи на гости и не кани хора вкъщи, значи и аз трябва да стоя настрана“. Това по думите на Фишър са дребни на пръв поглед моменти, но повтаряни често, изграждат модел на тревожност, който детето възприема като „нормалния начин“ на поведение и усещане. Според нея проучванията го потвърждават – децата на тревожни родители по-често развиват тревожни разстройства.
Повишената тревожност би могла да бъде симптом и на общо житейско изчерпване – когато се намираме в по-изискваща фаза от живота си, казва Слави. Може да става дума за тревожни събития в семейството или за поява на дете, за прекомерно натоварване в работната среда, а включително и за битово натоварване – примерно правиш ремонт вкъщи.
„В такива периоди, в които нашата централна нервна система е поставена пред предизвикателство, е възможно да не успяваме да удържим тези вътрешни притеснения и мисления за бъдещето и да станем по-тревожни към задаващи се беди и нещастия“, обобщава психологът.
За да се овладее тревожността в семейството, първата стъпка за тревожния родител е да осъзнае собствената си тревожност и как тя се отразява върху детето, казва Деница. Често самото забелязване на мисълта „Пак го предупредих за нещо дребно…“ е достатъчно, за да спрем автоматичната реакция. Следващата стъпка е да поемем дълбоко дъх, да се запитаме „Има ли реален риск в момента, или това е моят страх?“ и едва тогава да реагираме.
Ако пък забележим, че детето ни проявява повече тревожност, е добре да се посъветваме със специалист. Първи закон на детската психотерапия е да се работи с родителите, напомня Слави Стоев. Като той уточнява, че ако става дума за някаква много изострена форма на тревожност при дете или за спешен случай, или за нужда от медикаментозно лечение, тогава се работи директно с детето.
В най-общия случай обаче родителят може да се опита да осигури на детето максимално стабилен и предвидим режим на живот. Тук е важно не само в колко часа си ляга, но и какви са социалните ритуали и отношения.
Още не сме свършили, скрол надолу
Според психолога много се подценява, но е изключително важен и режимът на хранене. В детските организми биохимията на мозъка е пряко свързана с това какви вещества вкарваме в тялото с храната, казва той.
По думите му, не по-малко важна е и емоционалната подкрепа на детето. Съветът му е да се опитваме да изграждаме стратегии за справяне с това, от което се страхува детето.
„Защото децата хем страдат много силно от някакви страхове, хем малко се срамуват понякога от страховете си, а понякога, за съжаление, са поставени в изискването да не се страхуват. Ние им казваме „Не се страхувай“ – едва ли не страхът е забранен. И децата просто се научават да не говорят за тези вътрешни преживявания.“
И тъй като, както и по-горе стана ясно, децата може да наследят поведението ни, дори и да не говорим за генетично предразположение към тревожността, се връщаме към преразглеждане на личното си поведение.
Важно е да не се стремим към нула риск, а към разумен риск, казва Деница Фишър. По думите ѝ, когато оставяме децата да поемат такива малки рискове, а ние сме наблизо за подкрепа, всъщност учим и тях, и себе си на доверие и устойчивост. Затова тя предлага пет стратегии към по-тревожните родители за овладяване на прекомерния страх.
Важно е родителите да си напомнят, че техните емоции са тяхна отговорност – не е задача на детето да промени поведението си, за да облекчи усещането на мама/тати. Когато тревожността се повиши, една проста мисъл като „това е моя тревога, не негова“ помага да не се натоварва детето.
Тревожността често идва от надценяване на опасността и подценяване на способността да се справим. Родителите могат да си зададат два въпроса: „Реално колко голям е рискът?“ и „С какво мога да помогна, ако нещо се случи?“. Това връща усещането за контрол и намалява напрежението.
Целта не е децата никога да не падат или да не се сблъскват с трудности, а да бъдат предпазени от наистина опасни ситуации. Малките удари и драскотини са част от ученето и изграждането на увереност.
Родителите могат постепенно да свикват да оставят децата да опитват сами – първо за минута-две, после за повече. Това е полезно и за децата, и за самите родители, които постепенно усещат, че светът не рухва, ако не контролират всяка стъпка.
Ако тревожността е честа и силна, е важно родителите да имат подкрепа – партньор, приятел или специалист. Когато намират начин да регулират собствените си емоции, дават на детето свобода да расте уверено и спокойно.
