fbpx

Много е лесно да имаме готови отговори и решения, когато гледаме нечии чужди проблеми отстрани. Тогава винаги знаем какво е най-добре да се направи и със сигурност бихме го направили „по друг начин“.

Много от нас имат предварително заложени модели за реакция при катаклизми в отношенията, които обаче се оказва, че невинаги работят така, както сме си представяли.

Изневярата и отношенията в двойката преди и след нея е една от темите, по които обикновено имаме готово мнение и за мнозина то е „Не се прощава и точка“.

Авторката на този текст е била от същата страна на барикадата, докато неусетно не се е оказала от другата. И тогава решението дали да остане, или да си тръгне въобще не изглежда толкова лесно.


Била съм свидетел на изневери, приключили едновременно с развод и с помирение. Гледала съм как по телевизията се развяват сексуални и емоционални афери почти до степен на безчувственост. С приятелките ми сме водили дълги разговори за това какво бихме направили, ако някой от мъжете ни стъпи накриво, както и за мъжете, които изневеряват, и жените, които остават.

„Никога“, мислех си тогава. „Това никога няма да съм аз.“

Не само че не бих се омъжила за някого, на когото му шарят очите, но и никога не бих останала с кръшкач – нито във връзка, а още по-малко в брак.

Когато срещнах съпруга си преди 20 години, се почувствах все едно го познавам отдавна. Бях първото му сериозно гадже. Първата жена, която запозна с майка си. Никога не беше изневерявал. Обожаваше ме и това бе видимо с просто око за всички. Почувствах се в безопасност. Може би прекалено много.

Оженихме се и децата се появиха почти веднага. 

Три деца в три поредни години и аз се изтощих. И двамата спряхме да инвестираме в отношенията си и отделяхме толкова много време и внимание на децата и на неговата кариера, че бракът ни застърга дъното на листа с приоритети.

Никога повече не излязохме на среща само двамата. Бързахме да напъхаме децата по леглата и да прекараме остатъка от вечерта в отделни кътчета на къщата, защото бяхме твърде изморени, за да функционираме.

Отказвах му секс постоянно. Не се бяхме целували или докосвали над шест месеца. Не можех да понеса мисълта за това, след като съм била сама с децата с часове, докато той работи. Бях твърде скапана, а тялото ми беше обект на атаки от няколко чифта малки ръце почти нонстоп през деня. 

Превърнахме се в клише.

Един ден се прибра с няколко картини и ги закачи в кабинета си. Картини, които впоследствие разбих върху масата му за билярд, когато ми разказа за жената, с която е имал афера.

Знаех, че сме отчуждени, но никога не съм си и помисляла, че ще потърси решение извън брака ни. Всъщност, бях готова да се обзаложа, че съпругът ми не би изчукал друга. Но го направи. И си призна една октомврийска вечер, плачейки на дивана до мен.

Повърнах и се обадих на най-добрата си приятелка, въпреки че минаваше полунощ. Тя живее на пет часа с кола от нас и заяви, че на другия ден ще дойде. Наистина го направи. Накарах съпруга ми да напусне, а тя ми помагаше да не се разпадна пред децата. 

Той беше развалина, но не ми пукаше. 

Определи случката като „къс флирт“. Нямал чувства към нея. Просто му харесвало да се чувства нужен. Нямаше какво да ми каже, за да поправи стореното. Не ми пукаше коя е тя.

Никога не ми е било любопитно коя е жената, която е изчукала съпруга ми, знаейки много добре, че вкъщи го чакат съпруга и деца. Защото той бе този, който наруши обета си към мен.

Таях толкова много гняв и болка към него, че не можех да разпозная подобни чувства към другата жена. Никога не я потърсих в Google и не попитах как изглежда. Не заслужаваше моята енергия.

Имах енергия само да тъгувам за брака си, да ме е грижа за децата ми, да се тревожа за себе си и как ще продължа напред. 

Имаше дни, в които едва говорех и функционирах. 

Смотолевях някакви кратки думи пред децата ми, които тогава бяха на 4, 5 и 7 години, и това беше единственото, на което бях способна. Толкова можех. Давах най-доброто от себе си. 

В други моменти имах енергията да се гмурна и да бъда фантастична майка. Но то беше само за отвличане на вниманието. Гневът и обидата от съпруга ми и изневярата му винаги изплуваха на повърхността. Ядосвах му се, че е забравил да купи кухненска хартия, и преди да се усетя, вече му обяснявах да ходи да изчука пак някоя друга, след като не знае как да бъде адекватен партньор.

И той ми позволяваше това.

Навеждаше глава. Никога не кресна в отговор. Планираше излизания, водеше ме в любимите ми ресторанти и никога не коментираше парите, които започнах да харча за себе си, опитвайки се да запълня празнината. 

Казвах му да се маха, да изчезва и да ходи при нея. Аз ще съм си добре. Ще се оправя. Предпочитах да бъда сама, отколкото с някой, който се чувства задължен да остане. Заслужавах повече. Той също. Това бяха моментите, в които изглеждаше най-наранен и най-шокиран от постъпката си. 

Много бавно успях да мина през това и да заложа всичко в брака ни, но, честно казано, и досега чувството ту се появява, ту изчезва. 

Децата ни не знаят за изневярата на баща си. 

Никога не сме говорили по темата край тях. Мнението им за него е свещено за мен. Обожават го и не искам никога да разбират за забежката му. Тя не го определя като човек, не определя и връзката ни. 

В някои дни, когато се чувствах премазана от мисълта за изневярата, започвах скандал с него пред децата от нищото. Защото съм човешко същество, което се опитва да се справи с болката.

Те винаги го защитаваха и казваха, че съм „много лоша с тате“. Полагах зверски усилия да не кажа „Само ако знаехте! Не аз съм лошата. Баща ви ме нарани“. Никога не стигнах дотам. И не защото смятам, че би било ужасно решение, а защото не виждам с какво такова избухване би помогнало на семейството в този момент.

Ситуацията е изключително деликатна и всяко семейство е различно.

Затова зависи изцяло от вас дали ще кажете на децата, на майка ви или на приятелите, че имате проблеми в брака. 

Реших да споделя с най-добрата си приятелка и със сестрите си. Това е. Не защото не исках да се разбира, а защото не бих понесла някои реакции по отношение на постъпката на съпруга ми. Беше ми нужна яснота и енергия, за да изградя наново семейството си. И знаех, че мнението на другите ще замъгли преценката ми и ще ме отклони от целта.

Мислех, че ще го напусна, след това, че ще остана завинаги, а после исках да избягам възможно най-далече от него. Тези мисли са на приливи и отливи и не стихват.

И ето ме — пет години по-късно, все още омъжена, все още крайно незаинтересована от любовницата на мъжа си. 

Останах, защото семейството ми заслужава да се боря за него. Останах, защото обичам мъжа, с когото си разменихме обети, въпреки че и двамата нарушихме някои от тях. Останах, защото съпругът ми ме обича. Останах, защото мисълта как си тръгва от вкъщи или как си разменяме децата всеки уикенд в близкия „Макдоналдс“ може да ме разболее.

Останах, защото вярвам в брака си. Останах, защото сега разбирам какво значи да приема грешката му, да простя и да го обичам независимо от всичко. Това е нещо, което не си и помислях, че можех да направя, когато навремето осъждах другите жени, предпочели да останат. Преди да ми се случи. Много е лесно да се седиш до някого и да съдиш начина, по който отиграва ситуацията. 

Изневярата на съпруга ми не определя брака ни.

И още по-важното е, че не определя мен като човек. Знам, че мога да водя щастлив живот като самотна майка (казвам „щастлив“, не „лесен“). Знам, че мога да сложа край на брака ни, когато пожелая. Но точно сега все още искам да бъда негова съпруга.

Реших да вложа енергията си в тази наша нова връзка, защото няма връщане назад. Сега е различно. Няма да ви лъжа и да ви казвам, че сме добре. Понякога така ме пробожда, че не мога да дишам. Но не боли толкова, колкото ще боли да прекратя връзката ни.

Останах, защото това е моят избор, моят живот и моят брак. Избрах да направя най-доброто за себе си – не за децата ми или за съпруга ми, а за себе си. И реших да пиша за това, защото ако се припознавате в тази история (дано да не се!), ми се иска да знаете, че си е ваша работа дали ще останете, или ще си тръгнете, или ще си тръгнете и после ще се върнете.

Вие решавате дали ще кажете на децата, на съседите и на приятелите. Можете да поемете контрола, да го задържите и да стигнете до щастлива развръзка, каквото и решение да вземете.


Източник: Scary Mommy

Нашата нова авторка Теодора Илиева разказва за някои преживявания, когато в живота на мама се появи друг мъж.

Ако искате да ни разкажете и вашата история, пишете ни на editorial@maikomila.bg.


„Какъв е тоя на скринсейвъра ти? Предпочиташ да гледаш непознат пред детето си?“ Въпросът идва от 12-годишната ми дъщеря, докато отключвах телефона си, за да ѝ покажа нещо. Бяхме се прибрали при семейството си за Великден и на Разпети Петък реших да ползвам подарения ми ваучер за масаж. В салона нямаше никой, но след 5 минути от приземния етаж с псувни по адрес на Путин

излезе лъчезарно същество под 30-те, което изглеждаше секси въпреки медицинското сабо върху електриковите си чорапи 

Петър. Позволих му да си допуши цигарата и докато връзваше косата си и ми подаваше ръка за поздрав вече имах чувството, че го познавам от минал живот. В следващия един час получи привилегията да ме докосва полугола, за да разплете неврологичната карта, превърнала гърба ми в бойно поле. Говорихме като приятели, които не са се виждали от години, а не като пациент и рехабилитатор.

Сигурно ще ви прозвучи абсурдно, но за мен това момче беше като намигване на Христос към абсурдния любовен сериал, в който живеех втора година. Първо, приличаше на него в най-смелите ми представи: брада, дълга коса. Лекото вътрешно сияние, което добрите хора носят в себе си и без да са посягали към трева в последния половин час. Второ, лайфстайлът му беше доста себеотрицателен и смирен.

За момче от малък град се бе решил на немислимото 

– да не робува на предразсъдъците на семейството си и на хормонален примат от местния медицински университет, който бе решил да дирижира следването му по свои мръсни правила. Петър захвърлил студентската книжка и ключовете на семейния автомобил, с който разнасял китайско по домовете. Тръгнал с шепа джобни за Англия. И в продължение на три месеца живял като бездомник. Тествал собствените си граници на търпение и комфорт. Знаел как работи външния му вид в комбинация с емпатията и перфектния английски. Не искал да печели от тях за „добър ден“. Решил да стартира от дъното на хранителната верига. От улицата. После станал рецепционист в хотел. И така си поживял интересно, лекувайки с думи травмите на хора с различни съдби и националности. Прибрал се пак „на село“, за да лекува с ръцете си.     

Даде ми визитка. Пет минути, след като напуснах салона, му писах: „Познавам те. Дано това не те плаши особено. Мисля, че трябва да ме изведеш на обяд.“ Отговорът не закъсня: „Видях те и аз. Мисля, че имаш доста за споделяне, а аз съм добър слушател. Утре в 16:00 пред киното.“ Говорихме. Обядът се проточи до ранна вечеря. 

И двамата бяхме зодия Овен, къмпингари, влюбени в Корал и „Междузвездни войни“.

Той мечтаеше за свободата, която аз вече имах. Разказах му за мъжа, когото обичах безутешно, а той „нямаше нищо против“ и така и не откри топките си, за да ме настигне и да заживеем пълноценно заедно. Петър изповяда токсичния си опит с жените, които обикновено го захвърлят, когато е болен и слаб. Имах чувството, че съм срещнала брат си от друго измерение. 

Накара ме да се усмихна и върна усещането ми за лекота поне за момент, което не ми се беше случвало от месеци. И да, за ден си бях позволила лукса да го сложа на скринсейвър на телефона си. 

„Той ме забелязва, мами. Добро момче е и ме кара да се усмихвам. Не сме заедно. Не ме привлича по този начин“, отговорих на дъщеря си в онази пролетна вечер, в която само пред блока на провинциален град като моя можеше да се случва нещо средно между сватба като от филмите на Кустурица и „Бързи, смели, сръчни“ зад барбекюто на джанта. 

Петър не стана мое гадже. Не беше таргетиран като такова по начало. 

И точно това ни сближи по уникален начин. Разкарах го от скринсейвъра си, за да не провокирам излишни въпроси в дъщеря си, но месец по-късно той дойде в София, за да бъде моят „плюс един“ на сватба. Вече беше във връзка. Но беше обещал да бъде спасителната ми мрежа срещу емоционален разпад под натиска на вълни от шампанско и сълзи при младото семейство. Знаеше, че съм уязвима, и заряза за няколко дни гаджето си, за да ме предпази. 

Оттогава сме се виждали общо... веднъж. Вече ми говори открито на „како“. Призна, че дългият ни обяд навръх Великден е събудил в него трансформация, която е спяла като терористична клетка. В момента е горд обитател на двустаен в София и работи на няколко места, за да си го позволи. Вече не общува с токсичните жени, които привлича. 

Или поне така се отчита пред „кака си“. 

След седмица ставам на 41. Отново е Великден. Всичките ми приятели пътуват, но Петър е в София. Ще споделим нов лежерен обяд, в който ще се запознае с дъщеря ми. 

А кои са героите, с които момичето ми се е срещало за периода на 6-годишната раздяла с баща ѝ?

Едва ли ще ви изненадам, ако ви кажа, че имам само една връзка, близка до пълноценната. Получих годежен пръстен. И драснах клечката на моста към този човек със скоростта, с която бе пламнала искрата между нас. 

Действието се разви във второто ми ергенско лято. Имахме общи приятели и дотогава го бях приемала за спам от детски рождени дни, с който работехме в една сфера и се предполагаше, че можем да си кажем нещо повече от „наздраве“. Но не би. Винаги ми е приличал на нещо средно между корпоративна акула и счетоводител-далтонист, който се опитва да маскира посредствеността си в ризи с крещящ десен.

Пътищата ни се пресякоха на съвсем предсказуемо място – на поредния детски рожден ден, след който получих покана с половин уста за излет на палатки с децата. Крясъците на три 9-годишни клакьорки на задната седалка 

не успяха да заглушат онези паузи в разговора, които бяха по-красноречиви от всяка директна покана за среща

Този мил и прилично изглеждащ мъж на 40 имаше две деца и собствен бизнес, но в подхода си към жените беше дърво, което никога няма да се разлисти. Такъв се оказа и като партньор за шестте месеца, в които бяхме заедно.

Нещата между нас се развиха мълниеносно и на третата седмица се реших на немислимото дотогава – да го запозная с детето. Представих ѝ го като приятел, с чийто син излизаме в парка. Още не бях готова да проведа разговора „Мама си има гадже“.

Тя го хареса. Имаше моментален клик и със сина му. За съжаление дъщеря ми разбра, че сме заедно по махленския начин – обърна се на ескалатор в един магазин и ни видя хванати за ръце. Не ми проговори в следващия един час. Наложи се да седнем и да си поговорим, като основните точки в разговора бяха тези:

  • Баща ти е най-добрият човек на света и винаги ще бъде единствен;
  • Колкото и да ти прилича на супер герой, майка ти също има нужда от някой, който да я гушне и да се погрижи за нея;
  • Този човек не идва, за да измести баща ти, той може да бъде само още някой, който да те обича;
  • Той е мое лично приключение и ако нещо в поведението му не ти харесва, моля те, кажи ми, за да го вкараме в правия път.

Децата са супер адаптивни – дотолкова, че в следващите няколко месеца осъзнах, че 

са започнали да си изкарват много по-добре от мен в тази връзка

С прегръдката от добро момче получих мъж, който желае да бъде отглеждан, като тук не визирам само редовно почесване на егото, а битовата матрица тип „Сложи да хапна и преди Сънчо вече съм ти заспал на коляното“.

Осъзнах, че с този човек сме превъртели нивата на играта от 1 до 10, без да вземем стъпалата по средата и навикът му да ме включва в резервации за море две години напред беше започнал да ме задушава. Пропукахме се окончателно, когато останах без работа, наложи се да рестартирам живота си изцяло и в трудните месеци до новото начало започнах да получавам паник атаки. Състояния, които той удобно проспа.

Три години по-късно попаднах случайно на клипче във Facebook профила на актьор, който е добър в интерпретациите на Емил Димитров. Беше се появил като изненада на сватбата на бившия ми. Булката подозрително приличаше на мен. Кумът беше същият приятел, който бяхме вербували и за нашия, слава Богу, неслучил се ритуал. Не изгледах докрай, дори не пуснах звука. Излязох от Facebook с една единствена мисъл: „Добре че ми се размина!“.

Вторият мъж, за когото ми е пукало за тези шест години абдикация от семейния живот, е токсичният, споменат и в разказа за Петър. Колега, който 

никога не е бил най-умният в стаята, душата на компанията или революционер под някаква форма в средата си

Напротив, беше всичко, от което при други рационални обстоятелства бих избягала с писък. Панелен човек, който скачаше срещу битовата си матрица и съквартирантката си, държаща се с него като с куче с бездънен кредитен лимит. Добър човек, но панелен. Малък. Обикнах го, още преди да го познавам. Това не подлежеше на контрол. Преобърна ме като усещане и ме изправи пред свършен факт, с който трябваше да се справям в движение, без да губя усещане за нормалност. Не съм го избирала и си личеше с просто око. Защото като ниво на емоционална интелигентност и стъпки в балета на живота бяхме като слонът и мишката, която, минавайки по същото време по моста, попитала „Чуваш ли как тропаме?“

В продължение на година и половина потъвахме все по-дълбоко в любовта, която аз умирах да изживея, а той приемаше като комплимент и бонус от съдбата за всички кучки (приоритетно от крайните родопски села и Северозапада), за които е бил емоционална изтривалка. Преди да срещне мен и да се изправи, все още омазан, мърляв и откровено инвалидизиран емоционално.

Първият път, в който дъщеря ми видя негова снимка, реагира първосигнално: „Прилича на циганин!“. Детето беше право, пичът бе с доста тъмна кожа и спокойно можеше да мине или за красива издънка от сицилианската мафия, или за пето поколение шофьор на маршрутка от ромска фамилия в „Орландовци“.

„Харесвам го, мами. Изключително добро момче е. От онези, които не говорят три езика, но като видят, че обичам книги, ще ми построят библиотека. Ако стане малко по-смел, ще си го завия за вкъщи. Преди това ще ви запозная и ще ми кажеш какво мислиш, разбира се.“ Дъщеря ми ме изгледа продължително. Беше усетила, че вече ме е грижа за този човек, и отсече: „Оф, добре. Дано не стане скоро“.

Оказа се лош пророк. Не просто не стана „скоро“. Това със смелостта. Никога не стана. 

Анатоли. Научил се да говори със скоростта на охлюв под дъждовна капка покрай мен. Прогледнал света си с широко отворени очи и пожелал да хване ръката ми, за да не се удави във фалшивото семейно блато, за което плащаше със здравето и смешната си заплата вече десет години. На осмия месец от агонията, в която се превръщаха отношенията ни, тръгна да си стяга багажа. Върна се след уикенд вкъщи при касапина си.

Не се консултира с адвокат, не потърси квартира и алтернативен път за себе си и детето си, жертва на насилие от страна на майката. Потъна в матрицата на малкия човек, за който е по-важно да има iPhone, по-скъп от колата и дрехите на гърба му. Свободата все пак е привилегия на мислещите хора, които са готови да платят за рестарта си скъпо, но да полетят. Анатоли остана вторачен в подаръците, които получаваше от мен. В кинтите, с които му спасявах задника на моменти. В това, че е гъделичкан с вниманието на жена от друго ниво на играта, на която при други обстоятелства би поднасял само кафе и сметката за сервиз на колата ѝ.  

На два пъти е изпадал в кризи, след които съм се прибирала вкъщи и съм споделяла с детето си, че ситуацията му е тежка и е въпрос на дни да ги приютим с 10-годишната му дъщеря. За момичето ми това беше нормално. Бях успяла да ѝ „преведа“ любовта си към човек с толкова абсурден бекграунд по нормален начин. Бях го превърнала в задочна, но реална част от живота ни. Независимо дали се появяваше като пример за всеотдаен баща на момиченце, или като тема за разговор на плажа, където всички деца от компанията бяха с разделени родители и вече имаха поглед върху отношенията с новите им партньори. „Окей, да идват. Но няма да деля стаята си с друго дете. И никой да не ми пипа млеката в хладилника“, отговори момичето ми на втория, и оказа се, последен сигнал за опасност да станем семейство с Анатоли. 

Когато разбра, че съм скъсала емоционалната си зависимост от този човек и той е извън играта, ми подаде солета и без да ме погледне, изстреля: „Браво, гордея се с теб. Смени канала.“ Смених го. Метафорично и всякак. Чувството беше прекрасно.


Заглавно изображение: Priscilla Du Preez / Unsplash.com

Така зададен въпросът от заглавието не предполага кой знае колко различни отговори. Авторката на този текст, която предпочита да е анонимна, също стига до тях. Общо взето, когато човек реши да си усамоти с телефона си, той едва ли ще коментира причините за това с половинката си. И макар дамата да знае, че сигурно това поведение е нормално, от един момент нататък всяка промяна в отношенията в двойката може да се възприема като личен упрек от всеки един от двамата. И безобидното усамотяване да бъде интерпретирано като нехаресване, неразбиране, липса на желание, интерес, страст, че даже и на любов. Въпросът е как партньорите се справят с тази несигурност, без да навлизат в личното пространство на другия, и как взаимоотношенията да се запазят възможно най-здрави, без да искаме обяснения един от друг какво правим, когато сме насаме със себе си.


Мъжът ми гледа тайно порно. Как разбрах е ясно. Защо разбрах - интересно. Започнах да забелязвам промени в държанието му отдавна, на които известно време не обръщах внимание. Затварянето в банята с телефона прекалено дълго време беше на второ място.

На първо се оказа това, че изведнъж престана да обръща внимание на моите емоционални изблици, с които се бори всяка една жена.

Няма реплики от сорта "Спри се жено!", с които обикновено ме вкарва в пътя в определени дни от месеца. Или "Стига изяжда тоз шоколад на децата в единайсе и половина вечерта!".

А каква жена съм, още майка, ако не спретна едно хубаво мърморене, на което да се получи подобаващ спор, който аз неминуемо спечелвам? Каква жена съм, ако мъжът ми не офка защо още не съм облякла себе си и децата, готвейки се да излезем някъде, докато той фино се оглежда в огледалото, отдавна нагласил се и сменил три чифта обувки? Та така. Седя аз на вратата с две облечени деца и чакам да се появи след неколкократно подканяне от моя страна.

Друг случай.

Нарочно се разхождам полуоблечена след баня по чисто ново и неприлично бельо. Никакъв интерес, дори опит за попипване дали всички части от тялото ми са си на мястото. Ще кажете "Ами две деца, повече от 10 години съвместен живот...". Обаче аз се имам за жена, която се поддържа, въпреки 40 и някоя година, харесват ме, забавна съм, още саркастична на моменти. Имам някой и друг килограм тук-там, но влизайки в размер 38, за мен си е направо бомба.

Всички тези промени ме накараха да си извадя главата от пясъка и да предприема нещо.

Първоначално си помислих, че може би ми изневерява. Така или иначе бях забелязала и скорошния му интерес и поведение към наши познати и непознати жИни (влизащи в размер 36, мамка им, и то по много впити клинчета, Господ да ги умори!). Та, викам си, чакай малко да го изчакам да заспи и да видя какво има на тоз телефон? И видях. Мисля, че левият ми клепач и до днес играе. От една страна се успокоих, че не ми изневерява, от друга - осемнайсет годишни китайки?!?!?! Бегай оттука! Върви, че се мери с тях.

Мъжката аудитория веднага ще възкликне: "Ееееее, всички мъже гледат порно! Кво толкоз! Успокой се жено!". Но... Аз като уважаваща себе си и мъжа си никога не съм изпитвала необходимост да зяпам чужди мъже, камо ли да правя сравнение с тях, да казвам колко са готини, как искам да ходя с тях някъде, да им се възхищавам и прочие. Неща, които съм чувала. (Австралийските пожарникари не ги броя.)

Също не умея да казвам "Браааааво" на мъжа ми, когато стои гордо изпъчен, щото е измил чиниите.

Мога да режа със зеге, да шкуря греди, да пробивам с бормашина. Имам 6 нюанса на червено червило. Прибирала съм 4 кубика дърва сама. Никой не ми е казвал "Браво". (Първата Коледа заедно ми подари тиган. За всеки Осми март ми подарява саксия с цвете, щото букетът бил разхищение. Аз цветя в саксии редовно ги уморявам.) Също не умея да си правя селфита с нацупени устни и фрактура на врата, да си снимам задника на фона на планина или да се правя на разсеяна, все едно съм си загубила нещо на земята, заради много яка снимка за Инстаграм.

Чела съм Стайнбек, Вонегът, Джойс, Джером, Достоевски и т.н. Там тези неща ги няма. Не умея да се халосвам пред много хора и да претендирам, че съм специална. Радвам се, че успях да науча и дъщеря си на това. Здраво стъпила съм на земята. (Изключвам ходенето на солариум през зимата.) Как се усвояват тези номера никога не ми е било приоритет. Четох за кризата на средната възраст при мъжете. Идеално отговаря на симптомите! Само не разбирам как, ПО ДЯВОЛИТЕ, да вляза в размер 36?! 

Една от най-симпатичните звездни двойки обяви раздялата си след дългогодишно съжителство и няколко години брак.

В официалния си Инстаграм профил Джейсън Момоа сподели, че всички хора неизменно са усетили промените в последните няколко години. “Рагръща се една революция и нашето семейство не прави изключение”, пише още в изявлението. 

https://www.instagram.com/p/CYprLX4pTdW/

Момоа обявява още, че двойката им приключва с брака си и се надява да продължат живота си достойно и честно - тъкмо затова решават да дадат гласност на решението си.

Двамата продължават да се обичат и да се грижат заедно за децата си. 

42-годишният Джейсън Момоа използва своя профил в социалните мрежи, за да направи това семейно обявление, тъй като Боне (54) няма свой официален профил.

Двамата започват да се срещат през 2005 г. Две години по-късно се ражда първото им дете - дъщеря им Лола, а през 2008 г. се ражда и синът ми Накоа-Уолф. Лиза Боне има и дъщеря от връзката си с Лени Кравиц - 33-годишната актриса Зоуи Кравиц.

Смяташе се, че двойката се е оженила още през 2007-а, но двамата обявиха, че са направили това доста по-късно - през октомври 2017 г.

В "Да оцелееш като родител" говорим за секса след раждането. Колко е важно да има разбиране между партньорите? Как да обясним на половинката си какво ни се случва в момента? как възприемаме тези промени?

Психологът Елена Кръстева разказва за важността да опазим интимното си пространство, така че да продължим с хармоничните партньорски отношения, но когато е дошъл подходящият момент.

Проектът “Да оцелееш като родител” е финансиран по програма „Кризата като възможност” на Столична община, администрирана от Асоциация за развитие на София.

Нали знаете колко е важен сватбеният ден, как хората се подготвят за него с месеци (а някои по-предвидливи и цял живот), как всичко трябва да е перфектно и да има кой да документира това съвършенство... Следващите фотографии, събрани от Фейсбук страницата Epic Funny, са на хора на сватбения им ден и са толкова драматично травмиращи човешкото око, възприятие и душевност, че чак са гениални.

Започваме с тази смела двойка, която очевидно може да носи поне една-две дини под мишница или където...

Продължаваме с тази мила снимка на семейство в разширен формат:

Това дори не знаем как точно трябва да се коментира:

Жената трябва да си знае мястото - следващата снимка показва ясно това с малко мотивация а ла Game of Thrones:

Булката премисля на какво точно се е съгласила, като е казала "ДА":

Духът от бутилката:

Истински феминисти:

Романтика край морето с митологичен привкус:

Сложните композиции за снимка винаги си заслужават:

Ако това е определението за "джобно гадже"...

Булката (предполагаемо) се раздава стабилно:

Така е в истинската двойка - човек не знае къде свършва единият и започва другият:

Как да ви кажем...

Прекалено много филми:

Някъде на Балканите:

Жената може да даде крила на мъжа:

Най-тържественото, да не кажем "епично", пристигане на булка, което сме виждали:

Любовта няма граници - и по лебедите ходи:

Всеки може да пренесе булката през прага, но не всеки може да я вдигне заедно с целия сватбен автомобил. С други думи, изразът "да те носят на ръце" ъпгрейднат:

Младоженци и кумове:

Тук нямаме обяснение как и защо, но е твърде добро:

Той ще направи всичко за нея, кое не е ясно?!

Щастие с реактивен двигател:

Истинска класика:

Може би брак от разстояние, а може би "по телевизия, по телепатия...":

Важното е младите да се обичат:

И да се вземат накрая:

За да са заедно и в лошо...

И в още по-лошо:

Колко точно страшно е да имаш дете? Надали може да се премери с линийка или кантар, но често колкото повече се отлага и мисли, толкова по-страшно става. Споделяме с вас един интересен казус от рубриката на известната журналистка и водеща Мариела Фростръп в The Guardian, в която тя отговаря на различни въпроси, свързани с родителство, семеен живот и деца.

Накратко: млада дама се чуди дали си заслужава да се откаже от хубавия си живот в замяна на това да има дете, при положение че може да се окаже, че това дете всъщност е един ужасен човек.


Казусът

Умирам от страх при мисълта за деца. Не от самото раждане, а от идеята, че евентуално може и да отгледам отвратителни деца

Наближавам 30 години и съм омъжена повече от година за прекрасен, по-голям от мен мъж. Още от мига, в който се срещнахме, започнахме да мечтаем за бъдещото си семейство, но имам чувството, че колкото по-възрастна ставам, толкова по-спокойна и щастлива се чувствам в безгрижния си, и все пак егоистичен, живот

Той от друга страна няма търпение да стане баща. А аз всеки ден постоянно и навсякъде чета колко ужасно е да си родител. И как жената губи не само идентичността си, но и тялото, душата и духа си, както и интимността с партньора.

Всички родителски блогове и подкасти тотално ме отказаха от идеята да имам деца. Знам, че звучи ужасно. Какво ако произведем едно абсолютно отвратително същество, каквито всъщност са децата в повечето истории, които чета? Дали това всепоглъщащо дете ще ми отнеме щастливия живот – живот, за който работих здраво? 

Не ме разбирайте погрешно, аз съм адски обичлив човек и детето ми винаги ще бъде на първо място, сигурна съм. И въпреки това се чувствам на кръстопът. Цената ми се струва прекалено висока за нещо, което може да се окаже ужасно.

Съветът

Имате право. Вие сте наскоро омъжена, радваща се на новите удоволствия на семейното съжителство – защо ви е да искате промяна? Действително има излишно много информация за отглеждането на деца и малка част от нея е с цел прослава на родителството. От друга страна – кой би писал в дневника си, че е изкарал един знаменателно приятен ден?

Не мисля да ви убеждавам, че родителството няма да промени живота ви из основи. И ако на мен ми се налагаше да встъпя в него на вашата възраст, някои от промените със сигурност нямаше да посрещна с отворени обятия. Да имаш деца не е пропуск към вечното щастие, нито пък еднопосочен билет за ада. Това е билогична възможност, с която са родени повечето жени, а за малка част от тях в съвременния свят е и въпрос на привилегирован избор. 

Не мислите ли, че сте щастливка, че това изобщо е тема, по която можете да имате колебания, да я обсъждате със съпруга си и да вземете изцяло ваше решение? На много места по света това е доживотна присъда. Пубертет, брак, секс и майчинство, които се въртят отново и отново, докато умреш от изтощение или влезеш в менопауза, за да въздъхнеш най-накрая с облекчение. 

Казвам всичко това, за да ви окуража да продължите с критичното мислене.

Раждането на дете не е нито отговорност, нито очакване за всеки. Вероятно планетата ще има полза, ако решите да кажете “не”, и все по-голям брой жени биха искали да го направят, освен ако не успеем да създадем място в обществото “по мярка” на жените – така че родителите да са подкрепяни адекватно. 

Ако обаче попитате когото и да е с дете, надали ще намерите човек, който съжалява. На родителите може би им се иска да са били по-добре запознати с катаклизмичното въздействие, което наличието на деца би оказало върху животите им, но малцина са тези, които биха искали да поемат по друг път. 

Когато бях в 20-те си години, нямах намерение да имам деца. Всъщност чувствах, че е изключително егоистично да създадеш живот в този жесток свят. Тогава се притеснявахме от аварии в атомните електроцентрали, а и собственото ми детство не бих пожелала никому. 

В началото на 30-те си години станах кръстница на няколко деца и тогава осъзнах, че те всъщност са доста приятна компания, предлагаща свеж поглед за живота, което беше добре дошло като алтернатива на собственото ми изчерпано възприятие за света. Докато вървях към 40-те, елементът на избор остана на заден план и започнах все повече да искам собствено дете. На 40, когато вече бях омъжена, това желание се превърна в отчаяно искане.

Когато се появи първото ми дете Моли, бях готова да посрещна и бебето на Розмари. Вместо това обаче пред мен беше малката ми русалка, мърдаща пръстчета като водорасли, която ми се стори като чудо. Човешкото сърце е мистерия заради способността си да става все по-голямо, а, изглежда – когато говорим за деца – и никога да не остава безразлично.

Любовта към собственото дете рядко е въпрос на избор. И без значение колко досадно може да се окаже то, е много малко вероятно точно вие да сте наясно с недостатъците му. Не ви пожелавам лудата надпревара по зачеване, през която минах аз, нито пък да родите дете в знак на съгласие с желанието на съпруга ви. 

Разбира се, че трябва да вземете решението си като семейство, но бремето на отговорността пада повече върху раменете на майката в повечето двойки (с изключение на някои силно еманципирани). Съветът ми е да отпуснете малко напрежението и да помолите съпруга си да направи същото. Радвайте се на връзката си и се наслаждавайте на тези славни дни в свобода. 

Звучи ми много вероятно да станете родители все някога, но това не означава, че животът ви ще бъде съсипан. Просто ще се промени и тъкмо това, подозирам, прави родителството толкова популярен избор. Каквито и да са убежденията ви сега, ще се променят и изострят или ще се уталожат и изчезнат с годините.

И един последен съвет – спрете да четете бебешки блогове, докато наистина не ви се наложи да търсите съвет от първа ръка!


Текстът, който ще прочетете, е личната история на наша читателка, която иска да остане анонимна, но има нужда да разкаже какъв е животът ѝ и пред какви избори и предизвикателства я поставя, за да получи обратна връзка дали все пак е подходила правилно.

Историята, както вече казахме, е лична и реална, но е написана в трето лице единствено число, като фикция, защото на дамата ѝ е по-лесно да разказва за всичко случило ѝ се с дистанция.

Когато прочетете, може би ще разберете защо.

Това е история за силата на човешкия дух. Ни повече, ни по малко.


Тя беше на 35 и страдаше от нелечимо заболяване. Страдаше не толкова от заболяването, колкото от изолацията, в която то я поставяше. Изолацията често беше доброволна – научи се, че диагнозата ѝ е безпогрешен тест за това колко си близък на отсрещния човек. 

Намираше страха на хората за разбираем – може би е част от инстинкта за оцеляване. А и отдавна си беше дала сметка, че ако тя беше от другата страна, може би също като 75% от хората щеше да се страхува даже да се ръкува с такъв човек

Много ѝ беше минало през главата. На 22 погреба дъщеря си. Спря да се грижи за себе си. Не се хранеше. Живееше в някаква мъгла – механично и с дупка в сърцето. Разболя се. Лежа половин година в болница – между живите и мъртвите. 

Оцеля – беше млада и организмът ѝ се пребори. В болницата се запозна със свестни хора и малко по-малко се върна към живота. Свикна с дупката в сърцето си и само понякога плачеше. Раздели се със съпруга си – рискът на ранните бракове. А може би сянката на мъртвото дете помежду им пречеше да са истински щастливи един с друг. Всеки продължи живота си. 

И го срещна – точният човек за нея. Този, с когото ти е лесно да живееш, който те кара да се усмихваш и с когото най-после усещаше, че обича истински.  

Около тях започнаха да се раждат бебета. И на нея ѝ се искаше да му роди дете – едно такова хубаво и добро като него. Чувстваше, че ще е страхотен баща – грижовен и отдаден. Теоретично, можеше да има здраво дете. Раждането ѝ преди години обаче за първи път я сблъска с това колко страшна и отблъскваща е диагнозата ѝ. 

В изолатора на родилното за първи път разбра, че хората може да са много лоши. Да съдят, да се възмущават, да се отвращават. „Как може да ражда дете – тя ще умре!“ Решението да запази детето, предизвика недоумението на професора, завеждащ отделението: „Разбрахте, че сте позитивна и веднага решихте да забременеете?!“. „Баш в моята смяна ли се падна да ражда!“ – лош късмет – падна ѝ се най-злата акушерка. 

Категорично отказали на баща ѝ да и направят цезарово сечение, въпреки че предлагал и пари. Роди през нощта, срязаха я, за да роди по-бързо и после я шиха на живо. Крещяха ѝ да спре да хленчи. На сутринта неонатоложката установи, че даже не са прочистили дихателните пътища на бебето – сигурно ги е било страх да не се заразят. 

То живя година и половина. Донесе много слънце в дома им. Тя се промени – майчинството я направи отговорна и състрадателна. Имаше си теория, че това си е някакъв биомеханизъм при жените – задейства се, и от егоист ставаш всеотдаен. 

И този копнеж по дете се завърна. Но я беше страх. 

Медиците доста се бяха образовали за 15 години и вече доста по-рядко срещаше страх и прикрити откази от лечение. Тя ходеше при лекари само по спешност – да я зашият, да ѝ извадят зъб. Имаше и достатъчно пари, които може би щяха да ѝ осигурят адекватни медицински грижи. Но не смееше да рискува – и миналия път ѝ бяха казали: „Ако си пиеш лекарствата, шансът детето да се роди здраво е 98%“. Е, тя се падна в онези 2%. 

Премисли и сурогатно майчинство. В страната ѝ не беше законно, но в бивша съветска република беше възможно. Струваше страшно много пари. Крои планове, развива стратегии, чете истории. После дойде големият скандал с клиниката в бившата съветска република – оказа се, че децата, които се раждат там нямат много общо с генетичния материал на мечтаещите да са родители. 

В Испания пък бяха отнели детето на двойка, ползвала услугите на сурогатна майка – начинът, по който се оформяли документите не бил съвсем законен. И мечтата за собствено, безопасно родено и здраво дете повехна. 

Но те все още се обичаха твърде много и вярваха, че могат да дадат от тази любов и на едно малко човече. Обмислиха осиновяване. Седнаха и като големи хора поговориха искат ли го наистина, ще могат ли да се справят, имат ли претенции. 

Тя беше чела, че хората доста подбират и затова трудно се осиновява. Нямаха претенции към пола. Пита го: “Притеснява ли те, ако е циганче – повечето изоставени деца са такива”. „Нали ще си е нашето циганче“, усмихна се той. 

„Само да не е болничко, мила, ако си е наше и е болно ще си го гледаме, но да се грижа за тежко болно дете – не мога да поема такава отговорност.“

Разбираше го. Беше гледал болния си от рак баща, който почина година по-рано. Да гледаш близък болен и да го изгубиш много боли. Остава ти дупка в сърцето. А и кой не иска да има здравичко дете? Хареса ѝ, че той беше достатъчно откровен с нея, а не после да установи, че не може и да я остави сама с детето. 

Споразумяха се, че условието е да не е с тежки увреждания. Чувстваше се тъпо, че точно тя има условие да е здраво. Някак си си мислеше, че единственият начин на нея, болната, да ѝ дадат да осинови дете е, ако и то е болно. Но условието „здраво“ не можеше да прескочи, а и нея я беше страх да ходи по болници и да изживява цялата мъка отново. 

Тъй като осиновителите трябваше да представят здравни изследвания, измисли хитър план да „заобиколи системата“. Ще кандидатства само той. Отидоха в службата по осиновявания. Говориха със силна строга жена и млад току-що започнал социален работник. 

Жената ги гледаше малко скептично – сигурно доста тъжни истории са ѝ минали през ръцете. Човек загрубява малко, научава се да се дистанцира от тежките съдби и става недоверчив. Става по-суров. Дадоха им различни формуляри, които да попълнят и, разбира се, дори само той да осиновява, искат се изследвания и от нея. 

Беше съкрушена. Дни наред мисли. Нейна приятелка дори предложи да даде кръв вместо нея. Отхвърли предложението – освен че можеха лесно да ги разкрият, не ѝ се струваше правилно. 

Осъзна, че системата действа в интерес на децата – при лошия им старт в живота нормално е стремежът да е да им се осигури максимално сигурна среда, а ако едно дете загуби и втората си майка, това би било съкрушително. 

Тя не можеше да гарантира, че ще живее достатъчно дълго да отгледа детето. Както и всеки друг човек – катастрофи, злополуки, инфаркти се случват всеки ден. Но някак беше рискова и не вярваше, че ще ѝ дадат да осинови. 

Отказа се. 

И плака. Плака вкъщи. Плака пред приятелите им по-късно. Плака пред роднините си. Мъката и копнежът преливаха през очите ѝ, докато пресъхнаха. От време на време още плаче. 

Майчинският инстинкт не я остави. Понякога се чувства като майка на всички човеци – може да види уплашеното или объркано дете у всеки. 

И той още е с нея. Взеха си куче. Там системата не е толкова строга.

На 10 юни, събота, от 18 часа, пред Паметника на съветската армия в София започва 10-то юбилейно издание СОФИЯ ПРАЙД 2017. Майко Мила!, като пространство, което свободно обсъжда и дискутира всякакви аспекти от живота, подкрепя провеждането на прайда и призовава всички, които са съпричастни към философията му, да присъстват на това цветно и вълнуващо събитие. София Прайд е не просто фестивал, а идея, имаща за цел да противодейства на дискриминацията спрямо хората с различна сексуална ориентация или полова идентичност. Ето тук можете да прочетете всички цели и задачи, които София Прайд си поставя, а ние ще отбележим темата с един искрен и чудесен разказ за това как се отглеждат деца в семейство, съставено от две майки. Да, гей двойки, отглеждащи деца, има и в България, и това е чудесно - защото важното е децата да са отглеждани с любов, внимание и уважение, така че да израстат уверени и пълноценни личности, независимо от структурата на семейството, и този разказ го потвърждава.

***********************

Майка съм на две момчета, близнаци на година и пет-шест дена, които отглеждаме заедно с партньорката ми. Тя им е и майка, и баща, и сестра, и приятел…

Започвам да пиша този текст, побутната не от наближаващия гей прайд, който за десета, мисля, година би трябвало да оцвети улиците на любимата ни София и да агитира за толерантност и любов между хората изобщо. Не, всъщност идеята дойде от една реклама за различните семейства - децата живеят в големи семейства, в малки семейства, в щастливи семейства, в не толкова щастливи семейства, в приемни семейства...

Но най-важното за едно дете е да има семейство, обичащо и искащо го.

Е, някои от тези семейства са и семействата на еднополови двойки, хомосексуалните семейства. Всъщност не са малко, въпреки че за тях не се говори много. Но е факт, че те съществуват. Съществуват по света, все по-често се осмеляват да съществуват и в България. Ние сме едно от такова семейство – истинско, с две майки, с две деца и все още без куче или котка.

Накратко предисторията е следната: луташ се един цял пубертет вляво и вдясно, и не знаеш какво се случва с теб. В моя случай това продължи почти до след 30. Срещаш се с една дузина хора, докато се опитваш да разбереш какво не е наред с теб и в един момент решаваш да си зададеш някои въпроси. И после е лесно. Винаги е лесно, когато знаеш кой си и какво искаш.

Гей хората според мен имат три житейски алтернативи:

- Да създадат хетеросексуално семейство и да живеят един много двойнствен и нещастен живот, особено болезнен и нечестен за другия човек. Той дори може и да не подозира, но това не означава че не усеща, че нещо не е наред. За съжаление, много са такива!

- Да останат сами

- Да бъдат смели, да следват сърцето си и да вървят по своя път!

Та, в този ред на мисли и с максимата, че всеки е господар на собствената си съдба, ние двете, след една 6-годишна свалка и 2-годишна връзка, решихме че е време за родителство! Че искаме да имаме дете, което да отгледаме в дом, пълен с мир и хармония, и да го дарим с много любов.

В България това не е особено труден процес, тъй като няма проблем жена, която не е встъпила в брак, да се подложи донорска инсеминация. Така и стана. Най-голямата радост дойде не просто с двете чертички, а с новината, че ще имаме близнаци!

Тук обаче идват и притесненията и някои въпроси, които все още засядат ни в гърлото и които много хора от т.нар. „нормални” семейства не си задават, защото не се сблъскват с тях:

Какво ще каже „обществото“, родителите, съседите? Егоисти ли сме? Редно ли е? Ще станат ли хора? Какво ще стане в службата? Аз ще изляза в майчинство, но Тя как ще отсъства като се наложи? Как Тя ще си вземе отпуск, след като аз родя? Ще останат ли дни да идем на море?

Това са неща, които ние не можехме да пренебрегнем, и имаше дни и нощи, в които се питахме дали трябва да продължаваме...

Дали пък деца не трябва да имат само хетеросексуалните двойки? Нали така пише в Библията! Изобщо кои сме ние да имаме деца? Не е ли по-добре да си живеем тайно и да се правим, че ни няма на тази земя?

Ами не, не е така! Децата трябва да бъдат създавани с любов, децата преди всичко трябва да бъдат желани, да бъдат обичани. А те се обичат еднакво истински и от мъж и жена, и от две жени, и от двама мъже… На тях трябва да им се дава добър житейски пример. Да бъдеш честен с тях, да ги научиш да обичат, да ги научиш да следват сърцето си, да бъдат смели, да знаят силните си и слаби си страни. Да бъдат добри с другите, да знаят какво ги прави щастливи!

Всъщност да си хомосексуален в България или пък още по-смелото, да имаш и деца и да ги отглеждаш по най-естествения начин, е голямо предизвикателство. За мнозина може би ще е изненадващо да разберат, че ние не се чувстваме дискриминирани от обществото, нито пък сме били някога.

Според мен обитателите на скромната ни територия са много толерантни, дори безразлични към гей-хората, както и трябва да бъде, ако не броим коментарите интернет по някоя подобна тема или изострените дискусии наближи ли юни месец и прословутия гей прайд.

Възможно е усещането ми да е в резултат на това, че ние общуваме с хора с добри професии, пътуващи и с широк мироглед, прихванали от западните ценности - „всеки да си живее както намери за добре, ако не пречи на другите“.

Откъде идва дискриминацията? Всъщност тя идва от страна само и единствено на държавата, изразена в липсата на легитимност на подобно съжителство, липсата ни на права като двойка, липсата ни на права като родители. Защото родител законово е само едната от нас, при това „самотна” майка. Проблемни за нас могат да са съвсем наглед обичайни неща за много от хетеросексуалните двойки.

Например: Каква би била съдбата на децата ни, ако се спомина? Завещание ли да пиша, пълномощно ли, wtf?!? Или пък как да си купим заедно жилище, при положение че банките ме броят за самотен родител с две деца? Или пък как едно от децата ми да влезе в болница с нея, а не с мен, защото все пак и другото трябва да го гледа някой!?!?

Е, не мога да скрия и факта, че има някои плюсове на така нареченото „самотно“ родителство, от които безскрупулно се възползваме – като прием в детските ясли, например.

Та, в общи линии това е. Да бъдеш родител е едно от най-хубавите неща, които могат да се случат на човек, независимо дали е бял, черен, жълт, пембен, зелен, хетеро или гей.

Децата се правят, за да бъдат обичани и да внасят радост и смисъл в живота ни. Семействата се създават, за да са силни, сплотени и единни. Нас ни има така, както ги има и всички други стандартни семейства, въпреки понякога срещаните учудени погледи в парка. Да!

Просто следващия път, когато видите две майки да бутат една количка в парка, не се обръщайте след тях - независимо дали искате да ги поздравите за смелостта им или искате да ги нахокате заради самоувереността им.

Всички ние сме различни в желанията си, в действията си, в мечтите си. Но сме еднакви само в едно – че всички сме ЧОВЕЦИ и имаме само едно слънце и трябва да се намери място за всички под него.

Мария ни е на гости, за да ни разкаже мило, спокойно и в пълен мир със себе си за решението си никога да няма собствени деца. Майко Мила е пространство за всички и всичко, затова и ние ще я приветстваме с радост в редиците на нашите автори, за да обговорим тема, която потиска много жени, подложени на обществен натиск да родят, въпреки че нямат желание за това.

Много важно да разберем ясно и точно какво искаме в даден момент от живота. Също толкова важно е да разберем какво НЕ искам, и да отговорим защо не го искаме.

Връщайки се назад във времето, осъзнах, че в мислите ми за бъдещето никога не е присъствала идеята за майчинство, но тогава го отдавах на възрастта. На 18 години мечтите ми бяха свързани с много пътувания, а страховете - с това да забременея. На 25 исках собствен дом, независимост и да не забременея. На 31 мечтите са още по-големи, реализацията - още по-вълнуваща, а страхът е приел нова форма, обществена форма, по-скоро норма.

Има седем най-често задавани въпроса към жени, които не желаят да станат майки. Ще отговоря лично и на седемте. Не обвързвам никого друг с моето мнение.

1. Не те ли е страх, че един ден ще съжаляваш, но ще е късно?

Не, няма да съжалявам, че не съм родила собствени деца. Ако след 40 майчинският инстинкт се пробуди, може да осиновя, но не отчаяно и на всяка цена.

2. Не си ли егоист?

А кой не е? Ако не умееш да обичаш и уважаваш себе си, как даваш любов и уважение на околните?
Вечната жажда за одобрение не води до нищо хубаво.

3. Сигурно мразиш децата?

Моля? Що за логика? Много обичам децата, но не държа да имам собствени. Обожавам племенниците си, страхотни са. Не се изнервям от детския шум в ресторант или магазин, но ми е смешно да гледам как други го правят. Предполагам, че от първия си ден на тази земя са се родили отговорни и възпитани, или просто са забравили, че и те са били деца.

4. Сигурно ти има нещо, явно не можеш, но не го признаваш?

Няма как да знам дали мога, защото не съм опитвала. Нямам и намерение да опитвам.

5. Ще сте си само двамата, така ли? Колко мислиш, че ще продължи?

Да, ще сме си само двамата. Колкото - толкова! За съжаление, децата отдавна не са гаранция за дълга и успешна връзка. Така ни харесва, щастливи сме. Ние уважаваме и се радваме на вашия избор, но това е нашият - приемете го или поне опитайте!
6. Какво ще правиш с живота си?

Ще го живея, както всички хора. Ще работя, ще пътувам, ще имам тежки моменти и лоши дни.
Ще имам любов и разочарование, но ще съм си аз.

7. Какво мислят роднините ти?

Ето го бичът... Странно им е. Не го знаех допреди два месеца, когато големият ми племенник поиска да живее с мен, да не съм сама. Израснах в много стабилно семейство, родители - либерални и модерни, точно обратното на техните родители. Целият им живот е посветен на мен и брат ми, екскурзия до Италия за мен, още когато беше с визи, после уроци, балове, сватба.... Снощи си поговорихме след мача, че е време да помислят за себе си, а нас да оставят, каквито са ни възпитали.

И, все пак, наблюдавам особено отношение навсякъде, когато кажеш,че си на 30, имаш гадже, но щом не сте се оженили или заплодили, любовта не е сериозна. Не само не е сериозна, ами все едно я няма...

cross