Често във Фейсбук под сълзлив пост на майка, която споделя колко ѝ е трудно с нейното едногодишно дете, ще откриете онези сладникаво-сълзливи коментари: Майчинството е прекрасно нещо, най-великото, невероятно е... Абе голяма работа си е. Ама да си го кажем честно – не всеки харесва деца и не всеки иска деца. Но се случва така, че някои стават майки или бащи, въпреки нежеланието. И после съжаляват за това. Но как се стига до там, че да кажеш: „Мразя го. Просто не харесвам деца.“
Кари съжалява, че е имала деца. Прекарала е няколко години, чувствайки се удовлетворена като майка, но сега се заключва в кухнята и си мисли: Коя съм аз? Какво правя тук? Тя не може да работи, защото трябва да води своете 12- и 10-годишно дете на училище, както и при терапевт, заради техните увреждания. Кари, която живее в Обединеното кралство, споделя, че често си фантазира как ще посети приятелка в Хавай и никога няма да се върне. Думите ѝ звучаха толкова табу, че тя поиска да бъде спомената само с малкото си име.
Когато попитали американски родители над 45 години в проучване на Gallup от 2013 г. колко деца биха имали, ако можеха „да го направят отново“, приблизително 7 процента казали „нула“.
В Германия 8 процента от майките и бащите в проучване от 2016 г. „напълно“ се съгласили с твърдението, че не биха имали деца, ако можеха да избират отново (още 11 процента „по-скоро“ се съгласили). В проучване, публикувано през юни 2024 г., 8 процента от британските родители заявили, че съжаляват, че имат деца. А в две скорошни изследвания, асистентът по психология във Варшавския университет по социална психология Конрад Пьотрожовски поставя нивата на съжаление, че имаш деца в Полша между 11 и 14 процента, без значителна разлика между мъже и жени.
Взети заедно, тези данни предполагат, че милиони хора съжаляват, че имат деца.
Но когато съжалението пропие динамиката между родител и дете, цялото семейство може да страда. Въпреки че изследванията върху родителското съжаление все още са в начален етап, Пьотрожовски казва, че някои данни, разглеждащи майки на тийнейджъри, предполагат връзка между съжалението от родителството и по-грубо, по-отхвърлящо отношение към децата им. Кара Хоп, семеен терапевт и съавтор на Baby Bomb: A Relationship Survival Guide for New Parents, казва, че нейната работа с пациенти показва, че децата могат да усетят пренебрежението „ако родителят постоянно наистина не иска да бъде там“. Децата са толкова фокусирани върху себе си, от гледна точка на развитието си, че могат да възприемат липсата на интерес от страна на майка си или баща си като личен провал, обясни тя.
Въпреки че нито проучванията на Пьотрожовски, нито анкетите директно питат родителите какво е причинило тези чувства, експертите смятат, че има два основни пътя към това родителите да съжаляват, че изобщо са решили да имат деца. Единият е бърнаутът. Родителите може да са отдадени на децата си, но да се чувстват изтощени и недостатъчно подкрепени. Като Кари, чиито деца имат аутизъм, и заради това се е сблъскала с неочаквани отговорности, които я карат да споделя, че: „Не съм създадена да бъда майка“ и „Обичам децата си, но нямам нужните качества“.
Изабел Роскам, водещ учен на феномена родителски бърнаут в Католическия университет в Льовен, Белгия, казва, че в този сценарий „те не искат да бъдат родители, защото не могат да бъдат перфектните родители“. В едно от изследванията на Пьотрожовски перфекционистите по-често имали трудности да се възприемат като родители, по-често прегаряли в тази роля и по-често изпитвали съжаление. Той също така установил, че тежките финансови затруднения, самотното родителство и историята на отхвърляне или насилие в собственото детство могат да допринесат за родителско съжаление. Прегарянето може да бъде временно и да няма връзка със съжалението, че изобщо си имал деца, но Пьотрожовски по същество заключава, че колкото повече се разширява пропастта между ресурсите, с които родителят разполага, и изискванията на грижата за детето, толкова по-големи са шансовете за съжаление.
Не е изненадващо, че родителското прегаряне се е увеличило по време на пандемията, казва Роскам. Все още непубликувани данни от екип, ръководен от Хедвиг ван Бакел, професор по поведенчески науки в Университета в Тилбург, Нидерландия, оценяват глобалното разпространение на родителския бърнаут през 2020 г. на 4,9 процента (в сравнение с 2,7 процента в данни, събрани през 2018 и 2019 г.); родителите, които са прекарали повече дни в изолация и са трябвало да обръщат повече внимание на децата, били особено засегнати. Лора ван Дернут Липски, основателка и директорка на Института за управление на травмата допълва, че е забелязала ръст в родителите, които съжаляват, че имат деца, свързан с безмилостно изтощаващите събития от 2020-та година, както и с вътрешното поемане на натиска.
Много родители си мислят: „Не съм достатъчен. Нещо не е наред с мен“, сподели тя. Те започват да поставят под въпрос своята идентичност като грижещи се за децата. Пьотрожовски посочи изследвания, показващи, че родителите, които са прекарали бърнаут, може по-вероятно да станат пренебрежителни или насилствени към децата си, а децата на такива родители по-често проявяват симптоми на депресия и тревожност.
Мери е майка на две деца. През 2014 г. тя случайно забременява и стига до раждане на мървто дете. По същото време неин ментор се самоубива. Чувствайки, че иска да докаже, че може да изживее бременността „както трябва“, Мери забременява отново.
„Оставих хормоните, чувствата и травмата да ме подведат да имам деца“, казва тя. Когато първият ѝ син бил на девет месеца, тя отново случайно забременяла.
Тя чете приказки всяка вечер на децата си, готви за тях и като цяло спазва всички съвети за добро възпитание на децата. Но Мери също така непрестанно мисли какво би могла да прави и коя би могла да бъде без тях, и отброява дните, докато не станат напълно самостоятелни. Когато приятелките ѝ, които имат тийнейджъри, се оплакват, че растат твърде бързо, тя им казва: „Какъв късмет имаш, кучко.“ Роскам каза, че за много от нейните пациенти, страдащи от бърнаут, чувството, че не искат деца не е постоянно, но Мери сподели, че терапевтът ѝ е изключил както следродилната депресия, така и бърнаут.
Орна Донах, израелски социолог и автор на Regretting Motherhood: A Study, потвърждаваименно това, че някои хора просто не искат никога да имат деца, но го правят все пак, заради различни причини. В своето изследване тя интервюирала 10 бащи, които съжалявали, че са станали родители, осем от тях споделили, че не са искали деца, но са ги имали, за да угодят на партньорката си. Някои от жените, участнички в изследването на Донах, имали подкрепящи партньори и финансови ресурси, за да отглеждат деца, но въпреки това усещали непрестанно бреме, пише тя.
Пьотрожовски обобщава, че изборът да станеш родител е огледало на това доколко добре ще се адаптираш към ролята. Тоест, ако го искаш, ще се справиш, въпреки трудностите.
И защитава тази теза с наблюдение на статистиката. Той забелязал привидно по-високи нива на родители, които съжаляват, че имат деца в Полша в сравнение с Германия, съвпадащо със значително по-ограничения достъп до аборт в първата.
Изследване на Калифорнийския университет в Сан Франциско подкрепя тази идея: в едно проучване майки, родили дете вследствие на отказ за аборт, по-често съобщавали, че им е трудно да изградят връзка с детето, както и че се чувстват в капан, в сравнение с майките, които са направили аборт и по-късно са имали друго дете. Кара Хоп е виждала това отразено в практиката си с възрастни пациенти. Една жена ѝ казала: „Не мисля, че майка ми някога е искала да бъде майка,“ и приписала пренебрежението и насилието, които е преживяла като дете, на това, че по времето на майка ѝ противозачатъчните средства все още не били достъпни. Но като дете тя си е мислела: „Какво не е наред с мен?“
и техните деца страдат в резултат на това. Но може би по-малко родители биха съжалявали, ако обществото не правеше родителството толкова трудно. Намаляването на чувството за съжаление може да бъде възможно чрез редица структурни промени: достъп до репродуктивен избор, лечение на родителския бърнаут, промени в политиките, свързани с детските грижи, родителските отпуски, работните графици, както и неравенствата в заплащането и повишенията между половете.
Хората може би биха изпитвали по-малко срам за своето съжаление и повече мотивация да се справят с него, ако обществото имаше по-реалистични очаквания към родителите.
На жените често им се внушава, че първите години на детето са трудни, но с времето те естествено ще свикнат с майчинството. Ако обаче жертвите и трудностите не стават по-лесни за тях, това се тълкува като знак, че жената е или егоистична, или има нещо „сбъркано“ в нея – или и двете.
Още не сме свършили, скрол надолу
Това изследване показва, че съжалението, че имаш деца, засяга малцинство от майките и бащите. Говоренето за него може да намали натиска върху родителите да отглеждат децата перфектно, върху жените – да бъдат напълно погълнати от майчинството, или върху хората – да имат деца изобщо. След като говорих с Мери (бел.ред. авторът на текста), тя изпрати имейл: „Ревах около час, след като затворих телефона,“ написа тя. „Не осъзнавах колко ми беше нужно да чуя, че наистина има и други майки, които се чувстват така.“
