Днес е Архангелова задушница.
Днес се навършва и една година и четири дни без Дарина и дъщеря ѝ Никол. Двете бяха застреляни от съпруга на 23-годишната Дарина Министерска и баща на едногодишната Никол Викторио Александров, за когото все още няма присъда. Майката на Дарина – Ваня Министерска, настоява тя да е доживотен затвор без право на замяна и моли всеки, който смята, че убиецът на дъщеря ѝ и внучката ѝ заслужава именно такава присъда, да подпише петицията. Ваня ще се погрижи подписите да стигнат до хората, от които зависи вземането на това решение.

Вероятно една петиция няма да спре следващия ревнив мъж да убие партньорката си. Няма да го спре нито закон, нито конвенция, нито ограничителна заповед. Но пък те ще помогнат на жената да се опита да се измъкне от насилника си, преди да е станало прекалено късно. И най-вече ще ѝ помогне обществената непримиримост към насилието. Извръщането на погледа и разсейването, докато някой вика за помощ или моли за милост на долния етаж, няма да свършат работа.

Затова Ваня иска да покаже на всички, чиято политическа воля трябва да се впрегне срещу насилието над жени и деца, и едно писмо, което преди няколко дни намира на гроба на Дари и Ники. Оставено е там с няколко цветя и едно плюшено слънчице от една анонимна жена, живееща в страх, но и с надежда, че може и да се измъкне от насилника си.

Публикуваме писмото без редакции и се надяваме жената, която го е написала, да намери сили в себе си и да се свърже с хора или организации, които могат да ѝ подадат ръка.

"Пиша това, защото имах нужда...
Една година откакто чух вашата история...
Но тя освен, че ме шокира, натъжи и потресе, ме промени.
Не исках да съм следващата жертва...
Съвпадение или не, в деня на вашето убийство бях в Надежда, денят на вашето погребение бях с децата в Северният парк...Оставих играчка и цвете за вас там и не спирах да мисля...
Защо? Но аз знаех вътрешно отговорът. Защото си мислиш, че във всяко семейство има кризи и кавги. Защото, започваш да търсиш вината в теб, да премълчаваш и да се променяш, но в един момент си смачкана, несигурна и зависима от човека до теб. А той това иска. Отделя те от семейството ти, от приятели и близки. Тогава защо не си тръгнеш!? Звучи логично и безкрайно просто, но не е ! Ужасно трудно е да повярваш пак в себе си и да събереш смелост и само, който го е преживял може да разбере. Ти, Дарина си била смела и силна, защото си казала " Стоп". Аз се опитвах, всичко беше на приливи и отливи и не знам дали съм се спасила все още ...Сложно е...
Как да вярваш на човека, който единият ден е прекрасен, а на другият е зъл и непознат. Чупи, крещи, посяга ти, а после съжалява... Гони те по пантофи пред блока, а след това твърди, че е в депресия и ще се самоубие!?
И ти си виновен за неговите състояния...Заплашва те с нож и после ТОЙ бил зле психически и емоционално съсипан, а моите чувства?! А тези на децата?! Това е жив егоизъм. Да, тези хора съществуват и са тук и сред нас!
Те се чувстват силни и безнаказани, защото избиват комплексите си върху жени и деца!
Мили Дари и Ники, бдете над живите, над другите майки и дечица!
много искам истинска справедливост за вас!
Много ми се иска това да не ви се беше случило!
Вие сте силни, чисти и завинаги заедно!
Господ ще възнесе справедливост!
Почивайте в мир, бъдете спокойни във вечният си сън!
Аз можеше да съм следващата жертва и още не съм застрахована от нищо! Но дойдох да ви "кажа" всичко това, защото ще ме разберете и ще ми олекне...

Светъл да е пътят ви!

Дъщеря ми е на годините на Никол! Когато си помисля за този и изгубен още не изживян детски живот, очите ми се пълнят със сълзи...
Не мога и да си представя как се изживява такава мъка и как се съществува след това... Безкрайно се възхищавам на близките ви, които не само, че превъзмогват мъката си, но и се борят за вас и за справедливост и защита на жертвите в тази объркана държава! Дано ги гледате отгоре и се гордеете с тях!

Сбогом, мили Дари и Ники, макар да нямах честта да ви познавам лично, вие докоснахте душата ми!"

Освен връзка, Лилия Бабулкова и Дарина Коилова имат законно сключен във Великобритания брак, който, по думите им, „с идиотско упорство се опитват да узаконят в България“. Семейството се стреми да събере колкото се може повече подписи в петиция към българските институции, искаща от тях да уредят семейните права на двойки със сключен в чужбина брак или граждански съюз.

Най-разумният сценарий за тях е не само Върховният административен съд, който предстои да разгледа делото за признаване на брака им в края на следващата година, да се произнесе в тяхна полза, но и колкото се може повече хора наистина да разберат, че „нашият брак не накърнява техния, че нашите права не намаляват техните и че нашата победа не е тяхна загуба.“

Сред причините да обърнете внимание на каузата на Дари и Лили в петицията е и това, че тя е свързана с майчинството.

Ето накратко казуса: Когато Дари кандидатства в Центъра за асистирана репродукция, който финансира жени без оглед на това дали имат, или нямат партньор, както и неговата собствена плодовитост, тя попълва заявление, в което се пита за семейно положение и име на съпруг и партньор. Тъй като има брак с Лили, попълва съответното семейно положение и името на партньорката си. Получава отказ на основание "биологично обусловената невъзможност на две лица от един и същи пол да се възпроизвеждат по естествен начин". Това, разбира се, е така и затова в документите на двойката изрично е написано, че ще ползват донорски материал.

Така започват правните битки на Дари и Лили, които днес ви представяме в рубриката „Жените могат всичко“, за да разберем малко повече за връзката и делата им и за да ги подкрепим в желанието и готовността им да отгледат дете!

– Лили и Дари, може ли всяка от вас да представи накратко другата?

Дари: За мен тя е един от най-стойностните хора. Чудесен, доста интелигентен човек, с много развито чувство за справедливост, непримиримост към нещата, които не са каквито би трябвало да бъдат, и несравнимо чувство за хумор. Пълна е с енергия за действие и е винаги насреща, ако някой има нужда от нещо.

Лили: Интелигентен, грижовен и пълен с идеи човек, на когото наистина му е важно околните да са добре и работата да е свършена добре. Невинаги за близките ни е лесно да са около нея, защото не може да им позволи да не ползват правилно „който“ и „когото“, но за компенсация ще им изплете изумителни терлици или ще им направи домашна козметика, така че накрая всички печелят.

– Как започна вашата история - имахте ли сватба и как тя бе приета от близките ви? 

Д: Историята ни започва всъщност с дългата предистория на срещата ни – пет години в едно училище и две години в университета, в които така и не успяхме да се намерим. Докато не проработи „магията“ на Фейсбук във времето, в което просто добавяхме хора, чиито лица ни се струват познати. Оттогава вече минаха почти десет години. Но и двете си знаехме, че да сме заедно и да бъдем семейство е най-смисленото нещо - още преди да мине и една година.

Л.: Годежната история не е романтична – просто една вечер, по време на вечеря, Дари поиска ръката ми от баща ми, пяхме „Ела се вие, превива“, смяхме се и всичко беше решено. Сключихме брак, докато живяхме няколко месеца във Великобритания. Вече беше дошло време, в което усилено планирахме да имаме деца, и се чувствахме длъжни да вземем някакви мерки за узаконяване на семейството си, за да може, когато те се появят, да имат сигурност и да бъдат защитени.

Д: Имахме две сватби! Една във Великобритания, в по-тесен кръг, и една почти традиционна сватба в България, с много приятели и роднини, с чупене на питка, захранване, кумски речи и надиграване, само че не с пиле и торта, а с бира и вино, и не на ръченица, а на Рамщайн.

Л.: Моите близки приемат Дари като част от семейството още от началото на връзката ни. Да ни помагат със сватбата, с търсенето на жилище и с опитите за дете просто винаги е било част от естествените неща, които едно семейство прави заедно. Със сигурност докато съм била дете, не са си представяли и планирали живота ми по този начин, но просто за тях наистина приоритет е това да съм добре. Искрено вярвам, че са щастливи за нас и с нас.

Д: Моите роднини пък са малко по-консервативни и не всички успяват да свикнат с мисълта за нас, но в по-голямата си част също са подкрепящи.

– През какви казуси и пречки трябва да минете, за да станете родители?

Д.: Вероятно много хора са чували за Центъра за асистирана репродукция, който подпомага зачеване на двойки или жени с медицински проблеми. След като направих пет неуспешни опита с инсеминация и ин витро, решихме да се обърнем към Центъра за помощ, защото четири неуспешни опита са един от критериите, по които се отпуска финансиране. Наши познати двойки също го бяха правили и бяха получили одобрение.

На нас обаче беше отказано, тъй като в документацията отбелязах за семейно положение „женена“ и посочих Лили в полето „съпруг или партньор“. В крайна сметка сме си женени – имаме официален, легализиран документ. А декларирането на грешни данни си е престъпление. За мен това беше единственият вариант.

Л: Много хора ни казаха, че е трябвало да излъжем и така да си спестим проблемите. След като обжалвахме отказа, дори адвокатката на Центъра в съдебната зала предложи да кандидатстваме наново и да излъжем! И просто умът ми не го побира, наистина ли това е „нормалното“? Сега делото върви, междувременно продължихме да правим опити с каквото е останало от собствените ни средства и се надяваме, че в крайна сметка този абсурд ще бъде отхвърлен от съда…

– Разкажете ни за петицията, която сте инициирали, и от каква правна защита се нуждаят двойките като вас? Какво е необходимо да се промени в законодателството, за да може спокойно да отглеждате своите деца?

Д: Петицията е опит да покажем на българските институции, че липсата на правна защита, каквато има всяко друго семейство, няма да накара еднополовите двойки да изчезнат – просто ще живеят по-зле. Както и че това не е въпрос, който засяга само гей хората, а и всички техни близки.

Отказът за законово признаване на нашите връзки не е проблем само на „една шепа хора“, за които властите на този етап успешно си затварят очите. Само си представете – ако някое от децата ви се разболее, съпругът ви го води на лекар, нали? Или го взема от детската градина или училището? Или го води при родителите си да го гледат, ако вие нямате възможност.

И ако се разведете, вашите родители ще могат да виждат внучето си. И ако, да чукаме на дърво, трябва да се направи някаква операция на вас или на детето, той ще може да вземе решенията вместо вас или с вас, също както плаща сметките заедно с вас.

И ако апартаментът ви се води на името на единия от вас, а той почине, другият го наследява, защото е логично, като сте работили и плащали заедно вноските на ипотеката, вие също да имате права върху имуществото, нали?

Ами, не може. Законът не разрешава. На нас.

И ако вие работите в банка, а съпругът ви е одитор, той няма да е редно да прави одит на вашата банка. Или ако сте съдия, а него го съдят за нещо, няма да е редно да гледате неговото дело, нали?

Законът го забранява. Но не и на нас.

Л: Ако нашето семейство бъде признато по някакъв начин, децата ни ще имат гаранцията, че ако нещо се случи с биологичния им родител, те няма да останат на произвола на съдбата, като загубят и другия си родител и цялото си семейство по негова линия, или като дори стигнат до системата за деца без родители.

В нашия конкретен случай признаването на брака ни е дори условие да получим помощ за зачеването на дете.

Нашата история нито започва с тази петиция, нито ще свърши с нея. Не сме наивни и знаем чудесно, че тя няма да реши автоматично тези проблеми, но имаме нужда от цялата подкрепа, която можем да съберем, за да покажем на държавата, че наистина е необходимо да вземе мерки!

–  Както изключим държавата като машина, която казва НЕ на желанието ви да имате дете, какво е отношението на хората, които срещате по пътя си?

Л: Истината е, че в момента точно по тази тема сме много объркани. По време на кандидатстването пред Центъра за асистирана репродукция проведохме разговори с директорката на Центъра и с координаторката за работа с него в нашата болница. И двете се показаха много добронамерени към нас.

След това обаче, по време на делото, координаторката просто излъга пред съда, че не ни познава, а директорката се опита да вмени, че сме получили отказ, защото сме поискали от тях „да ни направят бебе от две яйцеклетки“. И тъй като в документите ни изрично е посочено, че възнамеряваме да ползваме донорски материал, тя каза пред съда, че Центърът не финансира процедури с донор. Което просто не е истина! Да, хората могат да бъдат доста мили в лично качество, но когато нещата опрат до системата, човещината им тотално изчезва.

–  В средата ви има ли много хора с деца? Какво ви привлича в родителството?

Л.: Изпитвам периодични колебания дали наистина бих искала да „причиня“ на децата си света, в който живеем, особено в семейство като нашето и в държава като нашата. Но осъзнавам, че въпреки всичките проблеми и не съвсем оптимални неща, които са се случили в собствения ми живот, със сигурност не съжалявам, че го живея. Благодарение на безкрайните възможности, които светът предлага, и на обичта и грижата на хората около мен. Знам, че това са неща, които можем да предложим на децата си, и това ме прави по-спокойна с решението да ги има.

Д: И аз винаги съм искала да съм родител, дори благодарение на примера на бабите и дядовците си напоследък все по-често казвам, че като порасна, искам да стана баба. Може да прозвучи малко наивно, но вярвам, че точно семейства като нашето трябва да имат деца. Защото за едно дете най-важното е да бъде обичано и подкрепяно. А кой по-добре от нас знае какво е да имаш такава нужда от подкрепа? Освен това, чисто статистически, няма как да се получи нежелано дете в еднополова двойка...

– Разкажете ни някоя случка с ваша приятелка, която е майка, след която сте си казали „абе, всъщност защо са ни деца?“. Или пък обратното - „Леле, още повече искаме дете!“

Л: Миналата седмица бяхме на почивка в голяма компания с няколко деца. Племенникът ни, на почти 3, изпадна в дълги и безутешни ридания, защото баща му си позволи да забърше омазаното му с кисело мляко лице със салфетка... Малко след това обсъждахме разходка до село на име Теологос и същият сладък Тео отново започна да плаче жално, задето сме го нарекли „Логос“. Пак с него обаче сме се забавлявали с часове, лазейки заедно под столовете и замеряйки се с възглавници - предизвикателствата вървят ръка за ръка със супер зареждащи моменти.

Д: Пак наскоро за седмица се грижихме за дъщеричката на наша приятелка и моментите, в които ни гушваше, докато заспива следобеден сън (много приятно принуждавайки ни и ние да си дремнем), определено ни караха да си мислим „Искам още от същото!“. Фактът, че родителите на същото това дете ни позволиха да сме първите хора на тоя свят след самите тях, които са го гушнали след раждането, ни кара да вярваме, че щом майките са спокойни да ни поверят децата си, значи ще се справим някак и със своите.

Л: По професия и двете сме преводачи на свободна практика. Което може да значи едно от две неща – цялото ни време е потенциално свободно или нямаме никакво свободно време. Често двете неща едновременно. Очертаваме се като любимци на всички роднини и приятели, защото можем да им помагаме с разни неща, включително с гледането на деца, във време, в което всички други са на работа.

– Какво бихте казали на момичетата и жените, които биха искали да тръгнат по вашия път – кои са най-тежките и предизвикателните моменти от него?

Д: Да бъдат смели да живеят живота си, защото никаква сигурност – истинска или привидна, не може да ни спаси от унищожителната неудовлетвореност да живеем наполовина, наужким, по правилата на околния свят и въпреки себе си.

Най-тежък е страхът, че почти всички са срещу теб и всичко, което си изградил, може да ти бъде отнето. Затова търсете подкрепа, създайте си сигурна и любяща среда и не забравяйте, че може да звучи като клише, но не сте сами – има хора, които минават по трънливите пътеки, разчистват ги и са насреща с помощ и съвети.

И отново Дарина Рангелова е в Майко Мила!, по наболелия за всички родители проблем - влизането на децата в ясла, колко струва това и защо смятаме, че само тук е зле, а навсякъде другаде - добре. Днес Дарина ще разбие няколко мита за Канада, където много хора смятат, че е много лесно и организирано да отглеждаш малки деца. Ами, не, не е. И е скъпо. МНОГО СКЪПО.

****************************

Много буйствах и се възмущавах на системата за прием в детските ясли и градини в София. И сега ме яд на идиотския лотариен принцип и тъпите критерии, но като ми дойде до главата отново, този път - в Канада, нека ви разкажа как стоят нещата тук.

Както знаете, харесвам образованието в Канада – предучилищните занимания започват от четвъртата година на детето и образованието продължава до 12 клас. И е безплатно.

Какво обаче правят родителите до тази заветна 4-годишна възраст?

Уточнявам, че говоря за Онтарио, в останалите провинции е различно, а Квебек си е направо друга губерния, която все повече ми харесва.

Не мога да повярвам, че една от най-социалните държави в света (в частност Онтарио) има сериозен проблем с отглеждането на децата до 4 годишна възраст.

Да започнем отначало.

Платеното майчинство е 1 година. Плаща се 55% от месечната заплата. Не е много, но е нещо. Наскоро приеха закон майката да реши дали да е 12 или 18 месеца по майчинство, с  уловката, че ако избере 18 месеца, ще получава 33% от заплатата си. Което не е особено мотивиращо.

Въпреки това, правителството по този начин се надява доста майки да останат по-дълго време вкъщи и по този начин да се облекчи ОГРОМНАТА  липса на места в яслите. Условно ще ги наричам „ясли“, като имам предвид заведения за деца от 15 месеца до 4 години.

„Яслите“ за тази възрастова група са точно три вида и всичките са частни.

Licensed home child care. Една майка е решила да гледа още няколко деца, но има критерии, на които трябва да отговаря домът, има периодични проверки и т.н.

Licensed child care centre. Също трябва да отговаря на определени условия, с квалифициран персонал, обикновено са в бизнес сгради и децата са разделени по възраст.

Unlicensed child care. На нищо не трябва да отговаря, освен децата да не са повече от 5 броя, и да са под 6-годишна възраст. Пускам обява и събирам още три деца, освен моите две.  Нито са законни, нито са незаконни. Съответно са и по-евтини от нелицензираните. Притеснителното е, че отвреме-навреме се случват разни инциденти в такива центрове, но то не е изключено и в другите да стане нещо.

И трите вида си решават от каква възраст ще приемат деца, какво ще е работното време и колко ще струва. Тяхна си работа.

Проблемите са два. Няма места в лицензираните. Аз бях чувала за проблема, но не си давах много зор, защото съм решила да си гледам бебето до 2-годишна възраст. Сега е на 15 месеца и реших да проуча въпроса. В нашия град има точно две лицензирани места.

Записах се в листа на чакащите, като изобщо не ми дават гаранция кога ще се освободи място. Вероятно когато някое дете стане на 4 години и са минали всички чакащи преди мен. В Торонто, като се роди дете, хората направо се записват за чакащи.

Ако тук дъщеря ми някога се вреди, ще плащам по $40 на ден. Около $800 на месец, което е супер – за сравнение, в Торонто ще струва около $2000.

За да добиете представа, това е колкото наема ви или месечната вноска за ипотека. В момента в Торонто цената за “ясла” е най-висока в цяла Канада. Не искате да имате две деца в тази възраст!

По тази причина процъфтяват нелицензираните ясли, в които, аз лично, не бих си пуснала детето, освен ако не съм много притисната от обстоятелствата. А много хора са.

Има и тенденция млади семейства да излизат от Торонто и да заживяват в околните градове, пътувайки дълго за и от работа, защото не могат да си позволят да плащат за „ясла“, ако имат две деца. За три изобщо не става дума!

Има и опция за субсидиране (държавно) на работещи родители с ниски доходи, като им се поема част или цялата такса за лицензирана „ясла“. Обаче условието за прага на доходите е толкова нисък, че едно семейство от „средната класа“ не отговаря на критериите и се оправя както може.

Сега стартира някаква програма, която предвижда за 5 години да се открият няколко хиляди места. Проблемът е сериозен и се чудех защо е така.

Може би държавата смята, че като си решил да имаш дете, си преценил, че можеш да го отгледаш. Да, ама не. Както навсякъде по света, най-бедните имат най-много деца.

Наблюденията ми от нашия град са, че в семействата с по пет деца майката не работи. Логично - по-евтино е. И вероятно взима социални помощи.

Поне е сигурно, че тук няма да те оставят да умреш от глад. Има детски надбавки, има разни фондации, които дават храни и дрехи, и какво ли не за децата, включително памперси, но това не е мотивация за образованите хора да имат повече деца, а поддръжка на маргиналните общности да не си уморят децата от глад.

Да добавя, че тук училището свършва в 15 часа. Демек, след като 4-годишното е тръгнало на училище, плащаш някой да го гледа, ако си на работа (има програми към училищата) и така докъм 12-годишна възраст.

Тоест, да речем, че Тина се вреди за „ясла“ и аз започна работа. Тони обаче свършва училище в 15 часа, трябва да плащам и за него да го гледат след училище.

Поне за Теди, най-големия, не трябва да плащам да го гледат, не и в този смисъл. Но трябва да го возя на тренировки, защото още не може да кара сам. Негативът на малкия град е, че нямаме градски транспорт.

И както и в България, така и тук единият родител се превръща в развеждач на децата по някви места.

И кога се предполага да работя? Понеже мъжът ми може да прибира децата инцидентно, тоест няма как да направим график, това е основно мой ангажимент, се замислих как се оправя сам родител с две деца, да речем. Не искам да знам, наистина.

Изводът ми за 17 години и три деца е, че е все по-трудно и по-скъпо да имаш дете.

Навсякъде по света.

Нали помните Дарина Рангелова? Помните я, няма как да я забравите. Писала е при нас безброй пъти (всичките - тук), а днес е отново на амбразурата с текст по една наша крайно любима тема на Красимира, а именно - АДМИНИСТРАЦИЯТА. Красимира особено обожава ведомствените бележки, малоумните изисквания и безкрайните опашки пред ГИШЕ, затова прегърна горещо днешния текст на Дарина и само иска да я успокои, че поне не ѝ се е наложило да ходи в митницата, въоръжена с БЕЛЕЖКА. И така, дръжте се, ето какво преживява човек, който се връща за известно време в България и му се налага да тръгне да "оправя документи".

***************************

Колкото и да е приятна ваканцията в България, рано или късно се налага да си имаш работа с някоя администрация. От мен да знаете - чудесен начин за справяне с носталгията, ако имате такава, е да опитате да си свършите някоя административна работа.

Задача номер едно е да оправя документално българското гражданство на дъщеря ми и да извадя паспорт. Какъвто и документ да искаш да си извадиш, трябва да имаш постоянен адрес в България. Това е някакъв оксиморон, защото постоянния ми адрес – логично, е в чужбина.

Е, аз все пак си имам такъв адрес по лична карта, въпреки че той няма нищо общо с истината - апартаментът е продаден и дори от Общината да искат да ми пратят картичка за Коледа, тя няма как да стигне до мен. Така че не знам за чий е този адрес.

Трябвало и телефон. Аз безразборно раздавах телефоните на близки. Интересно, но никъде не ми поискаха имейл, а това е най-сигурният начин да се свържат с мен, ако решат да ме питат как съм.

Та, отивам в Ритуалната зала с всичко преведено и заверено на сто и пет места. Да, в ритуалната зала се пресъставят актове за раждане, но нямаше ритуал. Жалко, щеше да е готино кметицата да ни връчи акта за раждане и да се закълнем в нещо.

Вместо това, служителката ми обясни, че второто име е преведено грешно като презиме, то всъщност е първо (лично). За да разберете какво ви говоря, презимето на дъщеря ми е Дарина, а не Иванова, както трябваше да е, ако бяхме спазили българската традиция. По българския закон обаче презимето може да е само на бащата. Затова детето е с две лични имена и фамилия - без презиме.

Писах имейл на кмета на общината по този въпрос. Няма отговор. Нямам шест месеца на разположение да ги чакам, затова с новия акт за раждане и двете деца отивам да си вадим паспорти.

1-во районно е най-вехтото, тясно, задушно и бавно районно управление. Шегувам се. Сигурна съм, че има сериозна конкуренция!

Организацията е феноменална. Прекарахме три часа там, въпреки че се възползвах от предимството за майки с деца - нещо, което го няма в Канада, но дори и така там не ми се е случвало да вися някъде три часа.

На един от многобройните актове за раждане, пълномощни и каквото там носех съм пропуснала да направя копие. Наложи се да отида с двете деца някъде до отсрещната страна на улицата, за да направя копие - защото никъде там, в районното, няма една скапана машина, на която хората да си снимат документите срещу заплащане.

Както и да е, мисията изпълнена, буквално. Тъй като се налагаше навсякъде да влача децата, Тони всеки път ме питаше „На мисия ли отиваме?”

След това имаше някво писмо от частен съдебен изпълнител за мъжа ми. Обаждам се да питам за какво иде реч - информация по телефона не се давала.

Отивам лично. Според секретарката, пълномощното от мъжа ми, заверено в Консулството в Торонто, „не става”. Поисках това да ми го напише на един лист и да се подпише. Извика юристката. Оказа се, че ставало.

Мисията успешна.

Последната зима сметките за ток на апартамента ни в София са брутални и след като проверката по жалбата ми показа, че всичко е наред, отивам в ЧЕЗ да искам да ми сложат контролен електромер. Тук е мястото да уточня, че където и да ходя, преди това прочитам в съответния сайт какво ще ми е необходимо и си подготвям документите. Ако въобще има такава информация обаче, тя обикновено е непълна, стара или направо грешна. Така си извадих едно удостоверение от общината за 7 лв., което се оказа, че от две години не се използва изобщо.

Та, за ЧЕЗ. Оказа се, че трябва да нося нотариален акт на апартамента – да не би да съм решила да сложа електромер на някой непознат.

Процедурата отнема ТРИ МЕСЕЦА.

Първия месец правят проучване за 98 лв. На въпроса ми какво проучват, отговорът беше - „къде и как ще бъде сложен“. ЕДИН МЕСЕЦ и 98 лева. Ама аз не искам нова инсталация! Искам нов на мястото на стария - все на едно и също място.

Втория месец мислят дали да се съгласят да ти го сложат. Електромера това.

Третия месец не знам, защото спрях да слушам.

Мисията неуспешна.

Сметките за вода не са идвали от месеци и решавам да се регистрирам за електронна фактура. За да стане това, освен всичко друго трябва да въведа номера на фактура от последните 6 месеца. Наложи се да отида лично до офис, за да ми дадат такъв номер. Успях. С ЧЕЗ също успях. Реших и за Топлофикация да го направя. При тези идиоти обаче трябва да отидеш лично в някой офис, да подадеш заявление и след две седмици ще може да се активира.

Мисията полууспешна.

Решавам да си отворя банкова сметка с интернет банкиране, за да мога да си плащам оттук сметки, данъци и каквото там има за плащане. В първата банка ми обясниха, че всяка транзакция се потвърждава чрез смс. Ама аз нямам български номер!

Влизам в друга банка. Няма проблем, купувате си едно устройство за 30 кинта и готово. Поисках да ми го дадат безплатно. Отказаха ми и не им станах клиент.

Влизам в трета банка, където ме увериха, че нямат есемеси, токени и прочее дивотии, и ще си плащам сметките като стой, та гледай. Супер, открих си сметка и накрая ме уведомиха, че трябва да инсталирам някакъв си сертификат на компютъра.

Много бавно казах, че нямам компютър. Ползвам само таблет и телефон.

- Емиии, тогава няма да стане, отсече хубавата кака.

Иначе имало приложение за мобилни устройства, ама първо трябва да се инсталира сертификат на компютър. Освен това дебитната ми карта щяла да стане след 10 дни.

Поисках да ми я пратят на адреса. Чух, че услугата струвала 30 лв. В първия момент помислих, че се шегува.

Сладури.

Естествено, на другия ден си забравих паролата за интернет банкирането. И знаете ли какво се прави? Трябва да отидеш лично в някой офис, за да ти дадат нова срещу 5 лева. Някакъв късмет извадих, че я забравих в България!

А аз иначе имам и компютър, де, ама той е на друг континент. Та като се прибрах, два дни си играх да инсталирам въпросния сертификат. Стана, но от мобилните устройства мога само да гледам, но не и да нареждам преводи. И сега това интернет банкиране мога да го ползвам само и единствено от вкъщи. На път -забрави.

Мисията полуизпълнена.

И понеже вече съм си тук, и имам работещо интернет банкиране, реших да си платя данъците, защото не можах и това да свърша, докато бях в България.

Влизам в сайта на Столична община, за да видя какво дължа. Ама... не може да видиш, защото просто така си си решил. Трябва да имаш ПИН, който можеш да получиш срещу предоставен документ за самоличност във всеки един от отделите местни данъци и такси – който е най-удобен за Вас. Същото и с НАП. Можеш да си правиш каквито си искаш справки, само трябва да отидеш да си вземеш ПИК... лично.

Просто ще си счупя компютъра. Напълно безполезен е, поне за България.

Дарина Рангелова е сред абсолютните любимци на Майко Мила. Почти всеки неин текст предизвиква вълна от коментари, като започнем от Аз не кърмя и не ме е срам от това, минем през С първото дете допуснах всички възможни грешки. Третото е друга бира!, след това и страхотният текст За ревящото бебе и други демони и завършим с последния ѝ хит Едно българче в една обикновена канадска гимназия. Днес тя ще ни разкаже какво е да си бременна и родилка в Канада, а ние ще седим и ще цъкаме, и ще викаме "Лелее, глей кви неща има по света!".

*****************************

Когато си направих домашен тест и разбрах, че съм бременна, по стар български обичай изчаках известно време преди да отида на лекар. Щото, нали, трябва да може да се види на ултразвука!

Отидох при личния ми лекар с благата вест. Посещението се оказа дълъг разпит как са протекли предишните ми бременностти и раждания, усложнения, тегло на бебетата, специфики относно здравословното ми състояние и т.н. Взеха ми кръв и урина, но ултразвук - йок.

За моя изненада докторът ми каза, че при нормална и нерискова бременност се правят два или три прегледа на ултразвук, а запис на тонове не се прави, ако няма причина за това.

Предвид преклонната ми възраст от 39 години докторът ми даде направление за скрининг за хромозомни аномалии, който да направя между 11-та и 14-та седмица и ми каза, че ще се видим пак, когато вляза в 4-ти месец. Това изследване се прави на жени над 35 г., самият преглед на ултразвук беше около час и половина и веднага след това ми беше взета кръв. Във втория триместър пак ми взеха кръв и с това се изчерпа скринингът за хромозомни аномалии (поне при мен, тъй като резултатите показваха нисък риск).

В общи линии, прегледите са веднъж месечно, в седми и осми месец - 2 пъти месечно, а в 9-ти месец са седмични, като всеки път протичат по следния начин: даване на урина, измерване на тегло, измерване на кръвно, измерване на корема и малко приказки. Не са ми предписвани витамини или каквито и да е добавки!

Вагинален преглед не съм имала през цялата бременност, вагинална микробиология се взима в девети месец.

Като казах, че тук правят по 2-3 ултразвука, нямах предвид, че не може повече. При мен в 9-я месец се наложи 2 пъти седмично преглед на ултразвук и запис на тонове, тъй като бебето беше малко и докторът имаше съмнения, че не може да се храни, а аз отказвах индуциране.

Изпрати ме и на консултация с акушер-гинеколог. Тук ще отбележа, че ултразвуковите прегледи се правят от техник и резултатите се изпращат на доктора ми по електронен път. Техникът няма право да коментира с мен какво вижда!

Никога не съм ходила някъде за резултат от изследване, още по-малко пък да ми го дадат на хартия. Всички резултати разбирам от доктора, който ми ги показва на компютъра си, когато съм на консултация.

Малко се дразнех, че не мога веднага да си разбера резултатите, а трябва да чакам до консултация, но така пък отпада варианта сама да си разчетеш изследванията, да направиш консултация в някой форум и, полу-откачила, да си поставиш диагноза.

Правилото е, че ако има някакъв проблем с изследванията, лекарят ще ми се обади по телефона.

Жената има 2 варианта за проследяване на бременността: личният лекар или midwife, но не и двете едновременно. Midwife няма точен еквивалент в България. Това е акушерка, но акушерките в болниците не са midwife.

За да стане midwife, човек учи 4 години в университет и първата година след завършване практикува само с опитна midwife. Midwife са в отделна клиника и нейната работа е да проследява бременността. Също както доктора има право да назначава рутинните изследвания и прегледи на ултразвук. Има право обаче да проследява само нормални, нискорискови бременности, и при поява на усложнение е длъжна да се обърне към лекар, а когато е необходимо, бременната се прехвърля при лекар.

Midwife е единственият медицински специалист, който е обучен и има право да води раждане извън болница. Жената може да избере три варианта за раждане - вкъщи, в център за раждане и в болница. Ако жената е над 35г , но е здрава, няма пречка да избере midwife и да ражда вкъщи, ако желае.

Сам по себе си фактът, че жената е над 35 г., не прави бременността рискова.

Ако раждането е вкъщи или в център за раждане, midwife няма право да слага упойка или медикаментозни обезболяващи. Може да ползва хомеопатични продукти или разни практики, като масажи и т.н.

По време на домашно раждане присъстват две midwife, които имат необходимото оборудване в случай на усложнение, докато родилката бъде транспортирана до болница.

Жена, избрала midwife, може също така да реши да ражда в болница. Midwife работят в тандем с болниците, които предоставят и на двете всичко необходимо - може да се сложи упойка от анестезиолог, а midwife може да поиска консултация с доктор, ако смята, че има опасност от усложнения. Разбира се, при реални усложнения, доктор поема родилката.

След като бебете се е родило вкъщи или център, midwife се грижи първите 24 часа за майката и бебето, прави преглед и необходимите тестове на бебето (ако има някакви съмнения, трябва да го транспортира в болница), след това ходи на посещение 3 пъти първата седмица, после - веднъж седмично, в продължение на 6 седмици, като оказва помощ за всичко, за което майката има притеснения, включително кърменето.

След този период, бебето се поема от личния лекар на семейството (не от педиатър).

Не бъркайте midwife с дула. Дулата няма медицинско образование – тя може да присъства на раждането и да оказва емоционална и физическа помощ на родилката, но няма право да се намесва в процеса.

Аз избрах личният ми лекар да проследи бременността, както и да родя в болница, но след раждането ми предложиха, ако желая, първите седмици у дома да идва сестра, в случай, че имам някакви притеснения. Раждане, изследвания и всички прегледи на ултразвук (колкото и да са те), и въобще каквото се налага, е напълно безплатно, независимо дали жената е избрала доктор или midwife, включително и посещенията от сестра след раждането, ако желаеш такава. Дула не се поема от здравната каса.

Аз отказах у нас да идва сестра - нали уж съм вече опитна (не че не бях забравила всичко). Консултациите на бебето ги прави личният лекар, като поради ниското тегло на моето бебе бебето лекарят поиска първата седмица да го заведа веднъж, а след това консултациите са веднъж месечно.

Сигурно се чудите как се води новородено на консултация. Ами, тук животът не спира, защото се е появило бебе - няма забрана за излизане и разни дивотии с постепенно свикване на бебето на балкона по 5 минути.

Новородените се разнасят навсякъде, независимо от сезона – аз ходих на пазар с тридневно бебе. Нищо му няма, почти на 7 месеца е и досега не е боледувало, дори и хрема не е имало.

Ето това е моят опит като бременна, родилка и майка на новородено бебе в Канада. Нито за момент не съм почувствала отношение като към болна или нещо кой знае колко специално и смятам, че такава трябва да е нормалната практика.

МАЙКО МИЛА ИЗДАВА ПЪРВАТА СИ КНИГА! ВЕЧЕ МОЖЕТЕ ДА НАПРАВИТЕ PRE-ORDER ТУК, А МОЖЕ ДА ДОЙДЕТЕ И НА ОФИЦИАЛНОТО Ѝ ПРЕДСТАВЯНЕ НА 23 ФЕВРУАРИ – ПОВЕЧЕ ИНФОРМАЦИЯ ЗА СЪБИТИЕТО ТУК!