fbpx
Взимаме този текст от личния профил на неговата авторка Надежда Данабашева. Тя е майка на Борис, който тази година ще е първокласник. Борис е завършил детска градина в група за деца със специални образователни потребности и, въпреки че е приет по законов и установен ред в училище, записването му там се превръща в едно отвратително и унизително изживяване под насдслов "А защо в нашето училище?"

********************

Да ви разкажа аз за нашите перипетии с 1 клас. Мислих, мислих, та реших все пак да го направя обществено достояние.

Както ви бях споделила, подадох документи в няколко училища. Не ни приеха, по стечение на обстоятелствата и вероятно поради настоящата наредба на Общината, са ни приели в „елитното“ 32-ро училище.

Много добро, централно, какви възпитаници има - ехее-е-е му се не знае и Оксфорда на Софията.

Вчера, след като съм събрала всички необходими документи, отивам да го запиша (за записване след 1 класиране има точно 24 работни часа). Влизам, седят цяла стая жени, приемат документи. Попълвам, подавам, всичко както си му е редът.

Стигаме до удостоверение, че е завършил предучилищна група.

Понеже Борис не е завършил такава, тъй като по закона за приобщаващото образование е на самостоятелен план и е завършил група за деца със СОП, подавам документите от тази група и заповедта от Инспектората, че Борис има нужда от подпомагане.

Вика се заместник директорката, която ме поглежа все едно искам да измия прозорците на колата ѝ на произволно софийско кръстовище.

„Не може“, отсича тя, трябва да има удостоверение за завършена предучилищна.

Показвам документи, говоря за наредби, закони.

„Не може“, пак отсича тая и се фръцва. Почвам пораженски да си прибирам документите, една жена ме поглежда със съчувствие и казва: "Срокът е до утре в 17 часа, върнахме няколко деца с такова бележки като вашата и никой не се е върнал".

FINE!
След цял следобед разговори по телефона, ходения до Инспектората, разговори с директорката и преподавателите на 112 ОДЗ, в 17.33 получавам заветната бележка, като разбирам, че ми е направен някакъв гигантски компромис. За което благодаря, знам, че не бяха длъжни но ми влизат в положение.

Днес в 9.30 се появявам в 32 училище и вече понеже не могат да ме гонят по устав, че нямам документи, някак си се наложи да ги приемат. Докато попълваме някакви финални неща, се оказва, че говоря с училищния психолог на име Люси, прекрасна дама с чудесни и добри очи.

Покани ме да си поговорим за детето, все пак е в нейния ресор и ми се стори че ѝ важно да знае какво предстои. Отивам в кабинета ѝ и разговаряме какво може и какво не може Борис, с кого работи.

Люси си записва прилежно всичко и е мила, и заинтересована от детето. Докато говорим, звъни телефонът. Люси казва „Да, тук е. Да, ще предам“.

HERE WE GO си викам аз, щото съм наясно, че лайната удариха вентилатора. Люси затваря телефона, и аз даже без да я изчакам, питам:

„Директорката иска да ме види?“

Люси свежда поглед и потвърждава. Казва „Вие знаете как са нещата“.

О, да, знам.

Взимам си довиждане с Люси и тръгвам да излизам. Заместник-директорката ме чака в коридора, кани ме в кабинета. Срещу мен застават трима обвинители.

След разпит какво може и какво не може детето, дали е агресивно и как така ще бъде на индивидуален план на обучение (защото, нали, законът какво му предоставя и те какво искат да му предоставят са две различни неща) следва:

- Защо не му намерите друго училище? Защо при нас?

- Защото никъде не го искат. Само вие го приехте.

- Ама аз също не съм сигурна, че ще го приема!

- Хм, сега точно по кой критерий ще ни дискриминирате?

- Ама те са много деца. Ама то няма да е удачно. Дайте го някъде другаде.

- Значи, уважаеми дами, искате да ми кажете вие трите, че без да сте видели детето ми, не сте му видели очите, какво може, какво знае, какво иска вие сте готови да го дадем в Помощно училище?!

- (и трите ужасени, в един глас) НЕ НЕ НЕ, не сме казали подобно нещо, ама ако може в ДРУГО училище, не в нашето. 

- Кажете ми кое е това друго училище, кажете ми къде да го запиша и го местя, на момента.

Мълчание. Защото, уважаеми педагози, общинари, държавни служители нашите деца са за ДРУГО училище, да бъдат нечий проблем, на някой друг, не на великото елитно училище, да не им разваляме рахатлъка.

Защото трябва да промените, себе си, начина, по който преподавате, начина, по който третирате всички деца като говеда от едно стадо, начина, по който НЕ разрешавате проблеми.

И това, че се опитвате да маскирате дискриминацията и хомофобията си със „загриженост за детето“, ме кара да повръщам.

Мразя е силна дума и не я използвам никога.

Мразя ви. Мразя пълната ви безпомощност. Мразя лицемерието, мързела и изкуствената ви помпозност.

ВИЕ НЕ ЗАСЛУЖАВАТЕ БОРИС.

И той не заслужава всичко, което ще му причините, ако го дам в повереното ви учебно заведение. Затова и няма да го направя.

Продължаваме търсенето. На ДРУГОТО училище. Там, където Борис ще е у дома. И ще бъде обичан и разбиран. А до

тогава, успех на първокласниците и напред - науката, казват, била слънце.

Какво трябва да знаят децата (а и възрастните!) за поведението на връстниците си с аутизъм?

Макар аутизмът трудно може да бъде обяснен в рамките на петминутна анимация и тепърва имаме да учим още за това състояние, видеото, което ще видите по-долу, е страхотно начало да започнете разговор с децата си по тази тема.

Колумбиецът Алекс Амелинес е създател на "Случват се удивителни неща" - едно филмче със също толкова удивителна история в адаптацията му на български език.

"Хората с аутизъм не са болни, нито увредени. Те просто гледат по уникален начин на света. И с малко помощ от техните приятели ще успеят да споделят този уникален поглед и с нас. Аутизмът може да създаде прекрасни неща", казва Надежда Данабашева пред Дневник.

Надежда е човекът, завъртял колелото на процеса по създаването на това видео - буквално за броени дни!

Преди две седмици Надежда вижда в интернет филмчето "Случват се удивителни неща" (оригиналното заглавие е Amazing things happen). Като майка на дете с аутизъм, тя е активно ангажирана да обяснява на другите това състояние. Затова се свързва с Амелинес - за да му благодари за това, което е направил.

Неочаквано за нея, той ѝ отговаря и така следва спонтанното ѝ предложение да създадат български субтитри за видеото, а след това то да бъде озвучено.

"Той каза, че е отворен, че анимацията вече е преведена на повече от 10 езика. Даде ми материали, прати ми видеото без глас, каквото се искаше от него – изключителен човек. Толкова бърз и отдаден на това, което прави", разказва Надежда.

Следва съобщението ѝ във "Фейсбук" с молба да се намерят точните хора за дублажа. А те се намират за минути, след няколко десетки споделяния на публикацията ѝ. Хора предлагат да помогнат безвъзмездно, някои искат да дадат пари, ако има нужда, а Надежда трябва да отказва – желаещите са толкова много.

"Един мой пост във "Фейсбук имаше огромен отглас. Аз не очаквах, честно казано. Бях сигурна, че ще се справим, но просто не очаквах, че толкова много желаещи, хора - професионалисти, непрофесионалисти, се заеха", споделя тя.

С нея първо се свързва журналистът от Дарик радио Теодора Симова и ѝ казва, че радиото ще осигури студиото и необходимия технически екип за дублажа.

"Гери Турийска (създател на Пощенска кутия за приказки) - някой някъде в споделянията на съобщението я добави и каза: Гери, защо не вземеш да помогнеш?".

Не я познавам, но тя ми писа и каза: "Ако имаш нужда от мен, аз съм насреща". Даже се оказа, че тя има интервю в радиото в същата седмица, в която ние говорихме за записа, съвпаднаха си нещата – то и затова стана толкова бързо.

Тя в петък посети радиото, аз ѝ изпратих текста, необходимите материали, записаха го, на следващата седмица ми го изпратиха. И в рамките на не повече от една седмица ние реализирахме този проект", разказва още Надежда.

Следващата ѝ цел е да се направи жестомимичен превод, който ще е дело на Силвана Павлова. Идеята тук е преводачът да не е в кутийка в долния ъгъл на екрана, а да бъде "вграден" във видеото, сред анимационните герои. Освен на български, ще бъде направен и жестомимичен превод на английски.

Досега реализирането на проекта не е струвало нищо, освен малко отделено време.

"Наистина беше лесно, защото хората се включиха с огромно желание. Идеята беше да създадем нещо хубаво, за да може евентуално да облекчим хората. Нещо, което да помогне най-вече за образованието на децата и към това да има някакво разбиране у бъдещите поколения", казва Надежда.

А на въпроса кой има по-голяма нужда да бъде образован за аутизма в България – децата или възрастните, тя не се замисля:

"И двете страни. Децата сами по себе си няма да разберат какво се случва и това е нормално. За мен разбирането на това състояние и въобще - разбирането за това, че хората са различни и това не е лошо, трябва да дойде от възпитанието от родителите. Няма друг начин. Лошото е, че към момента родителите нямат инструментите, с които да обяснят на децата си какво се случва", казва Надежда.

По думите ѝ, в България материалите по темата са предназначени най-вече за специалистите, които работят с аутисти. И точно това прави българската версия на анимацията толкова ценна.

"Случват се удивителни неща" е филм, който се стреми да повиши информираността за аутизма сред аудитория, която не спада към аутистичния спектър, да стимулира разбирането и приемането на това състояние от бъдещите поколения.

Филмът е създаден, за да бъде гледан, обсъждан и споделян (безплатно) от всички - така че, споделяйте и разпространявайте, мили майки, показвайте на децата, и на мъжете, и на съседите, и на класната, и на всички!

cross