fbpx

От петък до края на август всички обществени места на закрито в Гърция, развлекателни центрове и барове, киносалони и театри, ще работят изключително за ваксинирани срещу Covid-19 клиенти, обяви премиерът на Гърция Кириакос Мицотакис, съобщи телевизия Скай, цитирана от dnews.bg.

Заведенията ще работят с увеличен, но предварително определен брой посетители. В петък ще започне да работи и съответното цифрово приложение, което ще установява лесно дали посетителят е ваксиниран или не.

През лятото всички развлекателни заведения, независимо дали са на закрито и открито, ще работят само със седящи клиенти и няма да бъдат допускани правостоящи. На заведенията обаче ще бъде позволено да поставят повече маси, отколкото досега.

Мицотакис заяви, че това е практика, която вече следват страни като Дания, Германия, Австрия и Люксембург.

Задължителна ваксина

Задължителна става ваксинацията на служителите, които работят в центрове за грижа за възрастни хора. "Които не го направят, ще бъдат отстранени от работа след 16 август. Защото не може тези, които се предполага да защитават онези, които са в най-голям риск, да са те същите вероятни носители на този риск", каза гръцкият премиер.

От 1 септември задължителната ваксинация ще бъде в сила и за медицинските служители в обществения и частния сектор.

В решението на правителството се предвижда възможност и стимули за ваксиниране на военнослужещите.

Мицотакис подчерта, че съществуват "две сенки", които пречат на бързия и окончателен изход от пандемията - появата на агресивната мутация Делта и делът на гражданите, които още се колебаят да се ваксинират.

Гръцкият премиер изпрати посланието, че страната няма да бъде затворена отново заради позицията на определени хора, защото държавата ще осигури свобода на мнозинството и защита за всички, "защото в риск е не Гърция, а неваксинираните гърци".

Без общи забрани

Мицотакис изключи категорично вероятността от всеобщи забрани. Той призова тези, които се колебаят да се ваксинират, да послушат младите, които използват своя Freedom Pass (ваучер на стойност 150 евро за ваксинираните младежи - б.ред.), Църквата, която изолира отделните гласове срещу ближния, професионалистите, които искат дейностите да се върнат към обичайния си ритъм и милионите жени и мъже, които искат да живеят в здраве и свобода.

Междувременно главният секретар по първичната помощ в гръцкото министерство на здравеопазването Мариос Темистоклеус обяви, че от четвъртък започва ваксинацията на лица на възраст между 15 и 17 години с ваксината на "Пфайзер". Час за ваксинация на непълнолетните лица ще може да бъде запазен от всеки от двамата родители. Децата ще бъдат приемани във ваксинационните центрове, придружени от родител или настойник.

От 1 юли отварят за леки коли и автобуси граничния пункт "Илинден - Ексохи", обяви на брифинг областният управител на Благоевград Николай Шушков, съобщава dnews.bg.

Oчаква се и пунктът между Гърция и Северна Македония "Богородица - Евзони" също да бъде отворен.

По всяка вероятност това допълнително ще облекчи трафика на граничен пункт "Кулата - Промахон", където през последните седмици се образуваха километрични опашки от чакащи автомобили.

„Официалното решение на гръцкото правителство очакваме днес, за да уточним какъв ще бъде режимът на преминаване. От българска страна сме уверили и уверяваме, че имаме пълна готовност с всички екипи от контролните органи, които да работят на 24-часов режим на работа“, обясни Николай Шушков.

Българското Черноморие VS "гръцкото Черноморие". Последното не съществува, нали знаете, просто напоследък заседна като устойчива конструкция, която за пореден път иде да покаже, че не знаем къде се намираме. Та, да, България или Гърция за море?
Наша читателка ни изпрати кратък разказ за първите си 24 часа в любимото гръцко селце, където почиват от години. И се оказва, че май навсякъде може да ти е гадно, стига да има кой да се постарае за това.


Обичам тишината и спокойствието, добрата храна и чистата морска вода. Затова и от 2014 г. насам заедно със семейството ми се спираме на морска почивка в съседна Гърция, защото именно там, в едно малко селце на 300 км от София сме откривали всичко това. Досега. 

Правя едно кратко уточнение – притежаваме апартамент в голям град на българското Черноморие. Но от много години сме ужасно разочаровани, защото не можем да открием нито едно от гореизброените неща. Във водата плуват фекалии, водорасли и щипалки, цената на шезлонг и чадър за седмица се равняват на минималната заплата в България, а хранителното натравяне – гарантирано. Иначе сме обиколили цялото Черноморие – от Крапец до Резово и, уви, случаи като Алепу и бетонирането на всяка тревичка не са от вчера.

С трепет и вълнение чакахме да падне карантината (както Елисавета написа – „Искам НА Гърция“), за да отидем и да се отдадем на нашата морска тишина и покой. Забелязахме веднага, че в любимото ни селце има около 3 пъти по-малко хора в сравнение с предходните години и че много ни напомня за първите пъти, в които сме идвали. Бяхме убедени, че това е гаранция за тишина и покой. 

Пристигайки, без много-много да му мислим, взехме чантата, разположихме се на плажа, отпихме глътка фрапе и отидохме да се любуваме на рибките и морските звезди във водата. 

Но съдбата си знае своето и ни беше подготвила всичко друго, но не и тишина за следващите 24 часа.

А ето как протекоха те:

10:15 – Лежим кротко на плажа и слушаме шума на морските вълни. До нас се настанява солидна сръбска фамилия и вади USB колонка. От нея гръмва сръбска чалга. Леко разочаровани, скоро събираме хавлиите и се прибираме в стаята.

12:20 – След прохладен душ се отдаваме на почивка. С яростен трясък до главите ни гръмва къртач. Очакваме стената да падне. Собствениците на съседната сграда са решили да преустройват ресторанта в хотелски стаи. Оглушителният шум и яростно къртене продължават до 14:40, когато аз не издържам и моля управителя на хотела ни да направи нещо. Къртенето спира (но само до следващия ден).

17:45 – Обичаме да вечеряме по-рано. Настаняваме се в прекрасна таверна на брега на морето и скоро вкусваме свежа храна в големи порции. Уви, има-няма 25 минути по-късно столът на моя съпруг (който е нормален мъж около 85 кг) се разпада. Да, буквално се разпада, той се срива на земята и един пирон пробожда бедрото му зловещо. Оказваме първа помощ с подръчни средства. Едва след това забелязваме купчината вече счупени столове и констатираме, че това явно не се случва за първи път. 

22:00 – 02:30 – в селото, в което има около 1000 души живеещи целогодишно, а към настоящия момент – и толкова летуващи, гръмва музика от плажен бар. За петимата души там. Безмислената и некореспондираща с обстановката хаус музика звучи бясно до към 02:30, предизвикваща вибрации в стъклата и стените на стаята ни.

07:10 – пристига мини-комбайн, който започва с оглушителен шум да коси тревата пред хотела ни.

В този момент аз официално капитулирам и не ми остава друго освен да отбележа, че Гърция все повече започва да прилича на България. И че не знам къде ще летувам другото лято. Опитвам се да гледам на последните си дни от отпуската с оптимизъм и откъм веселата им страна (все още сме в Гърция).

Все пак пожелавам на всички читатели здраво, щастливо и безаварийно лято.

Скъпи наши приятели,

Онзи ден в интернет пространството започна да циркулира съобщение от Българо-гръцката търговска камара, което ни донесе гълъба на мира и щастието под формата на информация, че от първи юли Гърция отваря границите си за нас. Мигом всички ние, замаяни и щастливи, препатили след месеци изолация, дигитално обучение, липса на елементарни молове и места за културни развлечения, си представихме, че ще можем да натъркаляме изнурените си тела с напрегнати мозъци по трите ръкава на Халкидики в опит да възстановим чувството за мир, нормалност и щастие. Че съвсем скоро ще бъдем подхранени от удивителните витамини и минерали, с които са пълни коктейлите, калмарите, октоподите и безплатните шезлонги на южната ни съседка. 

Новината мигом се появи във всички женски групи, чатове и индивидуални стени. Разнесе се всеобщо въздихание на облекчение и, както отбеляза една моя приятелка, „Таман планирахме почивка в България и се чувствахме доста клето.“ Но се започнаха възторжени планове, огледи на къщи и хотели и мерене на бански

Да ни бяха казали, че

ще ни раздадат по 5000 лева на калпак, нямаше така да се зарадваме. 

Броени часове след радостната новина Министерството на външните работи излезе с една голяма секира под формата на кратко обръщение към нацията и обяви информацията за фалшива. Министърът на туризма Николина Ангелкова добави още болка към фрустрацията на средния българин като съобщи, че условието за 14-дневна карантина остава и който е решил да си хапне два калмара, трябва да предвиди две седмици отпуск, за да стои затворен у дома, плащайки високата на цена на удоволствието почивка в Гърция. 

Това предизвика огромен, опустошителен гняв у гражданите на републиката. Повечето коментираха с краткото и наситено „Няма да ви стъпим!!!“. Обръщенията „Тъпанари“, „Нещастници“, „Пълни идиоти“ наситиха социалния ефир. Възмущението беше толкова голямо, че мнозина обявиха, че са готови да протестират и блокират улици, само и само да стигнат до заветните гръцки плажове.

Звучи като глезене и каприз, но не е. 

Не е престъпление да кажем, че българинът цени почивката на море почти толкова, колкото живота и здравето си. И няма как да го упрекнем. Почивката е здраве, живот и радост. Но за пореден път виждаме, че България – страна с море, златни пясъци, слънце и природа – не може да осигури това щастие на този изстрадал член на средната класа. 

Защо ли? Ами защото се погрижихме последните 20 години да пребетонираме това клето Черноморие с грозота. Да го нафлякаме с огромни тулупести хотели, грозни къщи, грозни заведения, бактерии във водата. Да свържем Несебър със Слънчев бряг, Бургас, Равадиново, Смолян, Враца и Лом. Да наблъскаме милиарди ужасяващи кръчмета, които се озвучават от противна музика, и да прецакаме всеки възможен къмпинг с грозота. 

Били ли сте, приятели, в гръцко село на морето? Ми то е… село.

Ниски къщи, плажове, ресторантчета и ред.

Зехтинът е зехтин, рибата – риба, морето – море, селяните – селяни. И не че няма магазинчета за китайски рокли, магазинчета за пластмасови боклуци и повсеместна посредственост, но гърците са постигнали нещо невиждано. Да има къде да паркираш, да има къде да се разходиш, къде да играят децата. И най-вече къде да усетиш, че си на почивка

Да си натопиш хляба в салатата, да усетиш дърветата и шума на морето. Да се почувстваш нормален човек. 

Аз не обичам да ходя на море. Ще кажете „Как е възможно?“ Ми, възможно е. Има и такива хора. Особени и кисели. Предпочитат да си седят в града и да се мусят. Това не значи, че не ходя на море. Дори обичам Созопол, макар да предпочитам да ходя пролет и есен. Но борбата на българското Черноморие да си починеш, е огромна. 

Да речем, че отидеш в еквивалента на обикновено гръцко село в България. Да речем Ахтопол или Равда. 

Първо, трябва да игнорираш ужасяващата архитектура от кошмарни къщи, малки грозни хотели с бедни стаички, блъсканицата от коли, липсата на зеленина, западащата инфраструктура, отвратителната храна, липсата на всякаква култура на туризъм. По брега на морето те чакат титанични мастодонти от бетон, а пред тях – негостоприемни плажове със свръхскъпи пластмасови съоръжения, на които да се излегнеш.

Никой не ти носи фъстъчки с бирата.

Никой не го е еня дали ти се слуша това, дето гърми от уредбите, няма никакъв достъп за хора с увреждания и накрая се връщаш със стомашен вирус, който се равнява на карантината след посещението в Гърция. Ол инклузивите ни са пословично неприятни и досега се чудя кой се навива да ги ползва.  

Всички заклети къмпингари, които не са нито бедни, нито смотани, предпочитат да изсипват хиляди левове, само и само да идат на истински къмпинг в държава, в която хората не са забравили предназначението на къмпингите. 

Не казвам, че в България няма и хубави места.

Има, разбира се, но те са малко и изключително скъпи в сравнение с това, което предлага съседката ни.

Този текст не цели да каже нещо ново. Само да посочи, че българинът има право, след като се е бъхтил цяла година, да се почувства добре. И търси това свое право. Никой не си мисли, че на българина му липсва патриотизъм. Просто критериите му за добро и качествено преживяване стават обективни и с тях е редно да се съобразим, когато размишляваме за България като туристическа дестинация. В този смисъл, България е провал като морско изживяване и е по-добре да се насладим на планинска почивка, отколкото да идем и да се мъчим по бетоните. 

Слава Богу, за хора като мен все още има места тук, които бих посетила. Но е много трудно да ги препоръчам, без да ми е свито сърцето. Затова разбирам всички, които негодуват. Почивката за семейството е от първостепенно значение и това е достатъчен плод за размисъл. 

Затова ви желаем чудесна почивка и бъдете здрави! 


Десислава Тодорова
е последният ни участник в конкурса на L'Occitane "С деца на море", както и, вероятно, най-клетият родител, водил някога деца на море. Защото лелеяното пътешествие до Гърция за нея се превръща в бедствие с много дъжд и пълна липса на детски дрехи! Много ѝ съчувствахме, докато четохме преживяванията ѝ, и с ръка на сърце си казваме, че никога не бихме искали да сме на нейно място!

Аз съм средностатистическа майка на две диванета - единият на 5 години, другият – вече на 1.

Тази година големият ми син за рождения си ден пожела вместо купон да отидем на море. О, чудо - няма да има крещящи и омазани деца, клоуни и подпийнали лели и чичковци, а една страхотна почивка в съседна Гърция? За това може да мечтае всеки изморен от крясъци и викове родител.

Рожденият ден беше на 19 май, следваха няколко почивни дни и ни се получи много приятно. Естествено, аз, като най- щастлива, организирах почивката, и дори поканих с нас още едни приятели с момченце на 8 години за още по-голяма забава.

Цяла седмица преди това, като една педантична Дева, прах, гладих и прилежно редях за всеки по един сак с дрехи.

Дойде дългоочакваният ден, рано сутринта духнахме свещичките на тортата, изядохме блажено по едно парче и, без да знаем какво ни предстои, с доволни физиономии се натоварихме колата и потеглихме.

Тук е моментът да вмъкна, че вторият дивак, който по това време беше на 10 месеца, не спря да реве през целия път, но това е част от неговото и нашето всекидневие, и дори писъците, които огласяваха 6-часовия преход, всички маймунски премятания, които трябваше да направя от предната седалка до задната, непрестанното дрънкане на каквото ми попадне пред очите и въобще - цялата дандания, не можаха да помрачат доброто ми настроение.

Все пак беше май, а ние пътувахме към морето!

Това е като да отивам на Луната след цяла зима крясъци, ревове и непрестанното: не го удряй, не му ритай главата и да, наистина много реве, но не можем да го върнем в болницата.

С мъжа ми обсъдихме, че ако второто беше първо, второ нямаше да има и че за трето един от двамата трябва да е мъртъв, и това беше единственото, което успяхме да си кажем между крясъците.

И така, пристигнахме на дългоочакваната ваканция, където, незнайно защо, решиха да ни настанят на най- високата точка от целия комплекс, а дотам се стигаше по много стълби или един баир с 90-градусов наклон, който никога няма да забравя (ще ви покажа снимка и ще ви стане много жал за нас).

На изкачване почивах, подпирайки се на количката, поне на две места преди заветната стая, а на слизане имах чувството, че всеки момент ще изсипя ревльото от количката.

Но това не беше нищо в сравнение с ужаса, който изпитах след пренасянето на всички чанти, големия семеен куфар с дрехите на мен и мъжа ми за около година напред и 10 найлонови торбички с пюрета, вода, солети, памперси и термос за топла вода, когато изведнъж установих, че

багажът на децата го няма.

В началото не можах да повярвам на очите си и като прелетна птица хвръкнах по въпросния баир няколко пъти нагоре-надолу без да усетя нивелацията, прерових колата, както и стаята - да не би в голямото пренасяне да сме ги сложили някъде, но, уви, багажът липсваше.

Тъкмо отправях един от ония зверски кръвнишки погледи към мъжа ми, на които е способна само една Дева, но се сетих, че за да събера всичко в багажника на колата, аз лично се заех с подредбата, и погледът остана висящ.

В началото ми стана смешно, после, като се сетих, че сме там за 5 дни, ми се дорева и даже май малко си поплаках.

След това се амбицирах и въпреки че минахме през най-дивите места, за да стигнем до нашата заветна почивка, реших, че все пак не може да няма някой магазин за детски дрехи - в Гърция сме, да не сме на Марс! Е, да, ама нямаше магазин - явно бяхме на Марс.

Големият ми син определено беше по-голям късметлия - приятелката ми веднага предложи дрехи от гардероба на техния 8-годишен син - бяха му големи, но по-добре от никакви. Така първата вечер заспах с надежда, че утре ще купим всичко необходимо.

В момента разполагах с дрехите, с които бяха облечени, един суитчер, хвърлен в колата на бебето погрешка - 5 дни изкара с него, и едно яке за дъжд на големия, което мъжът ми беше забравил да остави преди да тръгнем (колко е хубаво понякога да забравяме).

Случайно намерих и в необятните дебри на дамската си чанта, между кифлите и козунака, с които тъпчвхме ревльото, панталонки и ризка, ей така за всеки случай.

Трябва да отбележа, че с второто дете никога не съм носила резервни дрехи, както с първото, което винаги имаше подредени дрехи, резервен изварен биберон и още куп ненужни вещи. Този път обаче имах късмет.

На следващия ден с оптимистично настроение се отправихме до близкия град, който, всъщност, представляваше едно малко село без никакви магазини, камо ли за детски дрехи. Имаше единствено един малък Лидл, от който купихме къси панталонки (малки) на баткото и големи - на бебето, шапка в неопределен размер и тениска за 7-годишно, явно за големия.

На излизане от магазина ми идеше да се разрева и да си тръгна, но все пак сме хора с чувство за хумор - започнахме да се шегуваме с безумната ситуация.

Още следобед започна да се лее дъжд из ведро и така 3 дни и 3 нощи. Не стига, че децата нямаха никакви дрехи, ами и когато ги изведях извън стаята, целите ставаха мокри.

На следващата сутрин, въпреки големия дъжд, реших да заведа бебето в ресторанта на закуска. Дъждът си се лееше, сложих на бебето единствените дрехи и го оставих под една стряха навън, пред стаята, точно за 5 минути, защото вътре така започваше да вика и реве, че охраната ни гледаше подозрително и явно се чудеше какви ли мъчения му прилагаме.

Не съм се бавила повече от 5 минути - все пак трябваше да му приготвя всички трикове против крещене: солети, бисквити, играчака, сок и пак същото в обратен ред, а той подозрително мълчеше в количката отвън.

Излязох запъхтяна на шестата минута и що да видя - цялата вода от стряхата се излива върху него, а той доволно мълчи, отворил уста и поглъща колкото може. Дори памперсът му беше мокър и нали всички вече се сещате - нямаше други дрехи.

Суших всичко около час и половина с два сешоара ЕДНОВРЕМЕННО, като този от хотела, когато не му натискаш постоянно копчето, спираше да работи. Разбира се, намерих му цаката - вързах го за копчето с ластик. По същия начин суших обувките на големия ми син, който само като видеше локва, с най-голямо удоволствие скачаше в нея.

На третия ден претръпнах - ходеха мокри и мръсни, на четвъртия ден изгря слънце и ги събляках голи.

Никога няма да забравя това море и сега всеки път,като тръгнем за някъде и забравя нещо, се успокоявам, че ПОНЕ носим дрехите на децата.

cross