fbpx

Деца, родители, семейства… всички са различни. Едно е сигурно обаче: децата порастват ужасно бързо. И докато се обърнем да ги хванем за ръка, за да не паднат, те вече не искат да вървят близо до нас, камо ли да ни държат. В ерата на социалната дистанция как се преживява неизбежната социална дистанция с детето, което вече пораства и не иска да се гушка, се пита Анджела Гросникъл, а на нас ни се свива сърцето.


Липсва ми да докосвам хора. Наясно съм, че така хвърлено това твърдение, звучи невероятно зловещо, но не искам да е така.

Липсват ми прегръдките. Ръкостискането. Пляскането с ръце. Липсва ми възможността да прегърна нечие рамо. Докосването с лакти не ми е достатъчно. Въздушните прегръдки и целувки ме карат да мечтая за миналото… когато можехме да пипаме хората.

Разбирам, че се борим в вирус, за който все още научаваме нови неща всекидневно. Поздравите без докосване са необходими, за да се спре разпространението му. Със сигурност искам да опазя живота и здравете на хората, които обичам, защото не се знае дали не съм безсимптомен носител на COVID-19. 

И макар че знам и разбирам всичко това, не ми е по-леко да преживявам социалното дистанциране. 

Не ме разбирайте погрешно, със сигурност не съм лишена от физически контакт. Съпругът ми е доста обичлив и изразява любовта си предимно физически. Точно като него и синът ни Андрю, който ще стане на 11 през октомври, свободно изразява любовта си с докосване - гушка се, обича да се държи за ръка, да се прегръща и целува. Такъв е откакто е роден. Обаче в последната година определено има промяна. Тези моменти на любов между майка и син вече не се случват публично, където може да ни видят други хора.

Не съм изненадана, това е напълно нормално, тъй като лека-полека се превръща в тийн и става все по-независим. Да прегърнеш майка си пред приятелите със сигурност отнема точки за готиност.

Преди два дни бяхме в един парк и седяхме на скалите до езерото, ядейки сладолед. Казах му “Дай ми нещо сладичко”, което, още откакто беше съвсем мъничък, си е нашият начин да си поискаме целувка. Обаче сега не. Вместо това ми каза: “Мамо, на публично място сме. Хората може да ни видят.”

Огледах се и покрай нас нямаше никого. Попитах го кой по-точно ще ни види и той ми посочи някакъв човек в кану в езерото на десетки метри от нас.

Да, отхвърлянето нарани малко чувствата ми, но като цяло съм окей с всичко това, защото знам, че вкъщи си е само мой. Там се гушкаме на дивана всяка вечер, преди да си легне. Това е най-любимата ми част от деня и нямам търпение да дойде. Понякога поляга на корема или гърдите ми, а аз му галя косата, друг път просто седим един до друг и се държим за ръце, докато гледаме телевизия. 

Ще дойде ден, в който Андрю няма да иска изобщо да ме пипне, какво остава за гушкане. Няма да посяга с ръце да ме прегърне. Няма да иска да ме държи за ръка.  Няма да ме целува по бузата. Бъдещото му тийнейджърско Аз най-вероятно ще се ужасява от подобни неща.

Като разумен възрастен човек знам, че това е напълно естествено и очаквано с порастването му, но как ще оцелея, когато детето ми се дистанцира социално от мен? Сега имам чувството, че се нуждая от докосването му толкова, колкото и от въздух, за да дишам. А той е и единствено дете, нямам друго, с което да наваксвам.  И макар че си давам сметка, че това е част от нормалното развитие на детето, от време на време въздъхвам “Ех, къде отиде малкото ми момченце?”…

Старата поговорка “Дните са дълги, но годините кратки” най-сетне ме удари като тухла четворка по главата. Някоя вечер в най-близко бъдеще Андрю ще си сложи глава в скута ми за последен път. Как ще разбера, че този момент е настъпил?

Има ли групи по взаимопомощ за майки на момчета тийнейджъри, които заедно се справят с липсата на физически контакт с децата си (и може би не са само момчетата, сигурно и при момичетата тийнейджърки се случва)? Шефката ми веднъж ми каза, че е трябвало да подкупи 16-годишния си син, за да я прегърне. Направо се съсипах като го чух, но пък се замислих за следната възможност: “Е, Андрю, искаш колата тази вечер? Добре, но ако ме хванеш за ръка за 30 секунди.” Може и да го приема. Така или иначе ползвам подкупа като инструмент в родителския ми арсенал от самото начало.

Всичко, което ми остава, е да се наслаждавам на всяко гушкане все едно е за последно. И съм благодарна, че мога да видя как момченцето ми пораства в прекрасен млад мъж. 

И освен това винаги мога да го гледам, докато спи. Няма проблем майките да гледат децата си, докато спят, без значение на каква възраст са… Нали така? Нали? Нали?

Диляна Йорданова ни изпрати този текст, който е писала преди години, когато малкият ѝ син е бил на по-малко от година. В него тя описва една-единствена случайна нощ от времето на второто си майчинство. Имала е и по-добри, и по-лоши, но тази нощ просто я е накарала да се почувства щастлива по „някакъв извратен, лишен от логика, майчин начин“. Ето я - час по час:

Малко след 23:00 ч.
Бебето спи от час. Аз съм свършила каквото мога и е време да… не знам как да го кажа.

Изразите „Приготвям се за сън“ или „Лягам си да спя“ за мен отдавна звучат утопично. Обличайки нощницата си, осъзнавам, че бляновете ми да се наспя са напълно неосъществими, но това не ме спира да фантазирам. Знам, че върша нещо, лишено от смисъл (все пак ще прекарам повече време извън леглото), но след като всички други го правят, нека се преструвам, че съм като тях – нормална.

Ето, вече съм в леглото, с нощница. Гасим лампите.

23:32
Отстранявам ръката на мъжа ми от областта на междукрачието си и се опитвам с лакът да му нанеса лека до средна телесна повреда, за да ме разбере правилно. Явно успявам, защото той кротко се обръща на другата страна и след минута вече спи като… като… ами, като мъж.

00:07
Започва се. Рев. Може би съм била задрямала, защото на път към детската стая се спъвам в нещо и се удрям в рамката на вратата. Добре, че рамката е здрава. Взимам бебето на ръце и тръгвам да въртя кръгчета из стаята.

В просъница забравям правилото за смяна на посоките при въртене и скоро губя равновесие. Залитам и за да не очукам полузатворената бебешка фонтанела, се подпирам на ръба на гардероба с глава. И без това не я ползвам. Напоследък и за красота не ми служи. Направо мисля да я дам за рециклиране.

Ударът до някъде ме разсънва и започвам да се държа предпазливо, спазвайки всички правила за приспиване на ревящо бебе нощем. Начинанието ми е увенчано с успех. Детето спи в ръцете ми. Полагам отпуснатото му тяло в леглото.

Но какво става? Децата имат всякакви вродени сензори, но най-страшният е този за ЛЕГЛО! Леглото е нещо противоестествено. На ръце можеш да изкараш цяла РЕМ-фаза и да влезеш в дълбок сън, но активира ли ти се Легловия Сензор, Бог да помага на околните! Цялото ти същество трябва да се напъне и да реве, колкото сила има, че и малко отгоре. Тялото ти трябва да извършва ритмични спастични движения, по възможност придружени с бясно ритане на крака.

Я стига, опитна майка като мен не се плаши лесно. Прилагам техниката „rolling stones“ - търкалям бебето из кревата, докато изпадне в умопомрачение. Рядко върши работа, но днес е щастливата ми нощ. Детето спи, опашкулено някъде между чаршафите в кошарата. Аз си лягам.

01:06
Детето почва да реве. Ставам. Нося на ръце. Люлея. Клатя. Подскачам. Проветрявам. Разхождам се из стаята. Детето изглежда заспало. Оставям го, лягам си и поглеждам часовника – 01:54. Мооооля?! Пропуснала съм почти един час от безценната ми, изпълнена с надежди нощ?

Айнщайн е смятал, че времепространството може да търпи изкривявания. Нещо, свързано с космоса и черните дупки. Знам го, защото моя мъж има нахалството да гледа научнопопулярни филми в моментите, когато след безгрижен ден, отдаден на майчинство, аз се самоубеждавам, че наличието на пулс и спонтанно дишане ме прави жив човек. Негодник! Не, не мъжа ми - Айнщайн. Да беше свършил нещо полезно, като например да прекара известно време в стая с ревящо бебе. Да пообикаля пространството с бебето на ръце и да преживее истинско изкривяване на времето…

01:58
Детето реве. Добре, това вече е удар под кръста. Отделих почти час за приспиване, а в замяна получавам 4 минути (които отделих на Айнщайн). Самоконтролът, който е единствената гордост в иначе проклетия ми характер, вече е на привършване. Грабвам тубата с лидокаинов крем за венци и изливам половината в примамливо отворената, ревяща бебешка уста. Размазвам по венците с бесни движения…

Сещам се за д-р Хаус. Простак! Гълта лидокаин във всяка серия, без да се замисли за майка си. Ти знаеш ли, докторче, какво ще кажат другите майки на твоята майка, ако се докопат до тази информация? Ще я разнищят! Най-подкрепящите им думи биха звучали като: „Как може да даваш на детето си такива отрови?“ и „Оооо, аз НИКОГА не бих дала това на моето бебче!“.

Облизвам от ръцете си остатъка от лидокаинов крем и бебешки лиги и подсушавам пръсти в косата си.

Бебето още реве. Нося бебе, гушкам бебе, люлея бебе, тръскам бебе… Лягам в 02:16. Справих се чудесно.

02:46
Бебето… точно така, реве. Правя се на умряла, но всъщност май по-скоро не се правя. Мъжът ми хърка до мен. В полусъзнание усещам как неговото хъркане нежно акомпанира на дрането в другата стая. Мъжете са чудно нещо. Една мутация на хромозомна двойка и резултатът е завиден непукизъм. Завиждам. И изобщо не е благородно.

Ставам, отивам, нося на ръце, но това вече не помага. Люлея, тръскам, предлагам вода - не става. Големият ми син грухти и се мята на съседното легло, бълнува от малък. Споменах ли, че мъжете са изумително нещо? Само на 7 години, а вече притежава основните качества на истинския мъж и най-вече липсата на съпричастност към ревящи бебета.

Представям си Международен Център за Изучаване на Мъжката Изумителност. Трябва да има някаква тайна, някакво вещество, което да изолират от мъжете, да направят ваксина срещу чувствителност и да я инжектират на майките с интересни деца. Нека започнат от мен!

Я, детето май е заспало. Оставям го в леглото, следва моментален рев. „Rolling stones“ не действа. Гушене, носене, преобличане, проветряване. Не. Правя мляко, давам мляко. Не.

3:15
Предавам се, хвърлям бебето на съпружеското легло, в което млякото е по-приятно за пиене. Подлагам дланта си, която явно действа приспивно на хора, забили ноктите си дълбоко в меката й част. Утре пак ще имам рани и ще ме боли, докато мия чиниите. И все пак тишината е прекрасна…

Ужасно съм уморена, но отделям част от времето си за проклинане на всички онези майки, които реагират с усмивка на оплакванията ми, че не съм спала отново. И сладко ми споделят „Аз научих моя да заспива сам и да спи по 9 часа“ или „Така е, защото детето усеща твоето негативно мислене и нервност“. При такива изказвания въображението ми се изпълва с картини, които, ако преминат в реално действие, ще ми осигурят няколко доживотни наспивания без право на замяна при строг режим.

Или пък другите жени, които казват, че трябва да съм благодарна, защото това е най-големия дар в живота на една жена. Трябва да знаете - само човек, който се е наспал може да бъде толкова жесток.

Стига! Време е за позитивно мислене. В моя случай това означава да мисля за другите, неколцина майки, които ми казват „Ти си добре, да знаеш моето дете какво е….“ Усмихвам се в просъница. Обичам ги тези жени! Отчаяни. Оплакващи се. Такива като мен, които просто не могат да разберат колко е лесно да гледаш дете.

Заспала съм! Знаех си, че понякога спя, просто нямам спомен за това на сутринта.

Следва още едно събуждане в неизвестен час и събития, които ми се губят, но след тях се потапям отново в сън. Това е раят! Сексът ряпа да яде! Изобщо, защо ли съм го практикувала навремето? Резултатът е изпълнен с множество странични действия, повечето от които водят до БЕЗСЪНИЕ.

06:20
“Готово, мамо, наспах се, беше чудна нощ, сега ще си играем ли?”
Ако имах пистолет, щях да се застрелям. Без да се замисля. Даже поглеждам с надежда към нощното си шкафче. Ами, няма пистолет. Ще се живее.

Следват ритници, викове, скубане, бутане и реалността се превръща в смесица от филм на Дейвид Линч и картина на Салвадор Дали. Надявам се някой да ме е отвлякъл и мислейки ме за умряла, да ме захвърли в някоя канавка. Там на спокойствие ще си отспя.

08:32
Нещо става. Надигам глава от възглавницата, слагам очилата на носа си, а после - с огромно усилие и трепет в душата - отварям очи. Съпругът ми вече е тръгнал за работа. Срещу мен седи бележка „ОБИЧАМ МАМА“, а до нея на един стол (охоо, ново постижение от развитието на грубата моторика!) се е изправило „бебето“, докопало е дистанционното на климатика и натиска копчетата с настървението на човек, който се опитва да навакса една година за една минута.
Машината на стената очевидно си взема сбогом с този свят, издавайки отчаяни ритмични писъци и известява предстоящата си гибел.

Нещо става. Надигам глава от възглавницата, слагам очилата на носа си, а после - с огромно усилие и трепет в душата - отварям очи. Съпругът ми вече е тръгнал за работа. Срещу мен седи бележка „ОБИЧАМ МАМА“, а до нея на един стол (охоо, ново постижение от развитието на грубата моторика!) се е изправило „бебето“, докопало е дистанционното на климатика и натиска копчетата с настървението на човек, който се опитва да навакса една година за една минута.
Машината на стената очевидно си взема сбогом с този свят, издавайки отчаяни ритмични писъци и известява предстоящата си гибел.

Нощта се е оттеглила много отдавна, просто аз го разбирам последна.


Още:

cross