fbpx

Текстът на Яна Палагачева е част от конкурса ни за летни разкази „Истории от лято 2022„. Споделете ни вашата лятна история и спечелете награди от Майко Мила и Неда Малчева.

Голямата награда ще получи един от вас и тя включва: книгата на Неда Малчева “Ще видиш ти, като родиш”, двете книги на Майко Мила – „Да оцелееш като родител“ 1 и 2, пътеводителя “Стигнахме ли вече”, както и книгата на Красимира Хаджииванова „Животът от нещата„, плюс тапи за уши, безценно шишенце валерианови капки и чаша с дизайн от Неда Малчева. Ще раздадем и 10 поощрителни награди с някоя от емблематичните чаши на Неда.

Пишете ни на konkursmaikomila@gmail.com до 10 септември. Няма ограничение за обем и жанр. Вие сте!


На къмпинг Градина отдавна живеят в крехко разбирателство два коренно различни свята - този на подивелите, жадни подрастващи в шумните барове и този на тихите, уютни семейни каравани. Аз от едно известно време съм част от втория свят, макар и по една или друга причина да съм избирала да карам последните си лета по други точки на родното Черноморие.

Градина остана един прекрасен спомен от студентските ми години и вярвах твърдо, че тази врата е затворена като училищен двор след една определена възраст. Но ето че нещо отдавна забравено се събуди един летен ден и с мъжа ми решихме да прекараме парти уикенд на Градина.

Оставихме двете деца на бабите (да живеят бабите!) и ентусиазирано се запътихме.

Първата вечер прекарахме в компанията на познати от уютните каравани на плажа, слушайки спокойна музика и пиейки домашно направени коктейли. Успяхме да си легнем малко след полунощ - идилия за хора над 30-годишна възраст! 

Втората вечер обаче решихме, че ще обикаляме баровете, ще пием и танцуваме, изобщо ще дивеем. Започнахме да изучаваме нощния живот на къмпинга с известна доза предпазливост. Преди десетина години, когато аз прекарвах летата си на Градина, баровете бяха два и пускаха сходна музика. Сега обаче властваше една объркваща еклектика от взаимноизключващи се субкултури и музикални стилове. 

Подминаваме бързо леко футуристичен бар, от който дъни техно, както и ресторант с жива музика, в който ентусиазирано пеят новия хит на Галена.

Запътваме се категорично към другия край на плажа и ето ти спокойно на вид барче, в което звучат… Румънеца и Енчев?!

Ха, това ще да са набори...

Влизаме и леко озадачени осъзнаваме, че средната възраст на посетители и персонал едва ли надминава 23. Докато се опитвам да пресметна дали тези хора изобщо са били, когато тези песни са били хитове, започва парче на вече несъществуващата група Каффе и решаваме да останем. 

Throwback партито продължава с пълна сила и ние все повече се отпускаме, връщаме се към миналото, припяваме и се смеем на забравени вече истории. Изведнъж обаче настоящето решава да се завърне с пълна сила. Телефонът звъни и майка ми притеснено ме информира, че едното дете е с разстройство, а другото със запушен нос. Покоят отпреди минута се изпарява и започвам бързо да давам насоки: „Пробиотикът е в шкафчето. Едно пакетче, да... А капките трябва да са на масичката в спалнята“.

Около мен хората весело пеят „Искам твойто тяло, алеле майко...“ 

Затварям и анализирам ситуацията. Децата пак са болни, аз утре се прибирам и пак съм майка на пълен работен ден. Но сега не мога да направя повече, а бабите знаят какво да правят (да живеят бабите!)

И така решаваме, че ще сме млади и безгрижни още малко и ще минем през още един бар за по питие.   

Още с влизането в следващия бар осъзнавам, че тук средната възраст е поне с 5 години по-надолу, а присъстващите са с доста напитки преднина. Музиката е силна, барът се пука по шевовете, а на опашка чакат още поне толкова хора. Неписано правило е, че ако влезеш в препълнен бар и нямаш нито един познат, не ти е там мястото. Ние обаче познавахме диджея и решихме, че това ни дава достатъчно основание да останем. 

Използвам познанството с диджея, за да се сдобия с джин, но ми е почти невъзможно да го пия, защото ме бутат хора от абсолютно всички страни. Я подпийнали танцуващи, я сервитьорки с препълнени табли. 

Абе, много исках парти като от едно време, но май това ми стига, готова съм вече да си лягам.

В този момент симпатична девойка, сбутана до мен, решава да ме заговори, докато мъжът ми прави донякъде успешен опит да си поръча второ питие на бара. От дума на дума, мацката ни кани да се присъединим към нейната компания и ние приемаме с готовност тази протегната ръка.

Компанията се състои от 20-годишни студенти от София, с които аз веднага опитвам да завържа разговор. Диджеят е вече друг, но също от старата школа и решавам да демонстрирам своите завидни знания. „Този диджей го знам. Мисля, че още навремето пускаше в Double Vision и Amor“, казвам с гордост. „Какво са Double Vision и Amor?“, любезно питат те.

Добре, де, няма да се получи така. Я просто да пийна още един джин, да потанцуваме и да си ходим. Неусетно обаче партито е във вихъра си, танцуваме върху външния бар с 20-годишните и аз с ентусиазъм споделям възрастта си на всички „Аз съм на 33 и имам две деца“, крещя на една непозната девойка, която се кърши до мен. 

„Браво, не бих ти дала повече от 27“, отговаря ми тя. Изглежда искрена. 

Партито продължава с пълна сила до ранните часове на нощта така, както трябва да бъде в този първия свят на къмпинг Градина, към който аз вече не принадлежа. На другия ден ни е твърде лошо да осмислим ситуацията и просто си казваме с махмурлийска усмивка, че май още ни бива. Сигурни сме обаче, че по същото време някъде в другата част на къмпинга някой се буди и сънено пита: „Абе, какви бяха тези стари хора с нас снощи!“.

Текстът на Саня Иванова е част от конкурса на Майко Мила „С обич за баба“, подкрепен от Milkiss, в който читателите ни разказват любимите си истории със своите баби и дядовци.

Майко Мила ще публикува в специалната си рубрика всички текстове, които ни изпратите до 30 ноември 2021 г. на имейл konkursmaikomila@gmail.com, а трима от участвалите ще получат и специални награди от Milkiss.


Смятам, че всички имаме специални отношения с бабите си, защото те имат специално отношение към нас. Ясно е, че при баба винаги се случват най-интересните и вълнуващи неща. Когато бях малка, много често гостувах на баба. Тя живееше чааак в другия край на града – далече от очите на родителските тела и от правилата, които са установили. Казваха ми „Отиваш на заточение при баба си!“ – най-големият кеф на света! Колкото по-дълго беше заточението, толкова по-радостна бях.

За мен тези „заточения“ винаги бяха изключително вълнуващи. Бяха ми позволени най-различни интересни неща – от не особено оригиналните, като да скачам на леглото, да ходя из къщата с обувки, да ям сладолед, до неща, които правят възрастните като да гладя с истинска (и доста гореща!) ютия, да помагам при тъкането на страшно грамаден стан или да се катеря по дърветата на собствена отговорност. 

Естествено освен да ме глада баба си имаше и друга работа и аз често бях придружител и пръв помощник в разнасянето на пощата, събирането на дърва за огрев и най-често ходенето на градината, където се отглеждаха най-вкусните зеленчуци. Точно за тази градина ще стане въпрос сега. 

Тръгваме с баба един летен следобяд да поливаме градината. Вървим си по една пътечка през разни храсталаци, шубраци и други буедаци и сме почти пристигнали на нашето местоназначение, когато не щеш ли пред нас от двете страни на пътеката се извисява коприва. Свежа и зелена, висока поне метър и половина, само като я гледаш и почва да ти пари от нея. Ние ни напред, ни назад. И аз почвам:

– Ооо, бабооо, не искам оттук да минаваме. Страх ме е, ще ни изгори копривата. Няма ли друг път за тая градина?

– Няма, друг път. Оттука ще минем, няма как. Ще бъдем внимателни и нищо няма да стане. 

– Ааа, не! Аз няма да мина оттука. Ще ме изгори копривата. 

– Добре, сега ще спасим положението. Качвай се на конче, ще те пренеса и нищо няма да ти стане.

– Ама, бабо, ще можеш ли, аз вече не съм малка.

– Абе, па ти... Ще мога. Айде, скачай и да минаваме.

Скачам аз на конче и баба внимателно тръгва напред. Аз викам „Олеле, олеле“, защото сме опасно близо до неприятното изгаряне с коприва, но на баба не ѝ е първа среща с някакви си треви и маневрира професионално.

Вече сме на средата на опасния участък, най-гъсто обраслия със зелена пареща коприва, когато нещо става... Както си се движим леко и спокойно, изведнъж, от нищото, баба губи равновесие и двете падаме в най-голямата коприва. Аз съм по къси панталони, баба няма ръкави на блузата – лято е все пак.

Падането ни е ориентирано хореографски надясно и кракът ми се оказва затиснат под ръката на баба. Усещането е ужасно – парѝ, сърби, боли, абе всичко. Имаше писъци, аз се погрижих за това, имаше и смях, като осъзнахме какво точно ни се случи. Баба запазва самообладание и казва:

– Е, поне няма да имаме ревматизъм, ти на крака, а аз на ръката. 

– Аха, това е добре. Бабо, ти винаги знаеш как да спасиш положението!

Станахме, поотупахме се и заминахме да поливаме градината. Кракът ми беше грозно червен и изглеждаше сякаш има обрив в следващите два дни, но сега толкова се смея на тази история, та падането ни напълно си заслужаваше, а и няма да имам ревматизъм!

Спомени с баба имам много, но избрах да споделя този, защото ми е хем мил, хем е приключенски, че и малко драматичен. 

Текстът на Бела Велчева е част от конкурса на Майко Мила „С обич за баба“, подкрепен от Milkiss, в който читателите ни разказват любимите си истории със своите баби и дядовци.

Майко Мила ще публикува в специалната си рубрика всички текстове, които ни изпратите до 30 ноември 2021 г. на имейл konkursmaikomila@gmail.com, а трима от участвалите ще получат и специални награди от Milkiss.


В паметта ми има ясна времева граница, с която започват спомените ми за моята баба Бойка. И те са белязани с отиването ми в Москва. Там от години работеше дядо, преди мен се бяха изредили за гледане другите двама по-големи внуци. „Никой не е длъжен да гледа внуците на бабите“ все пак, та дойде и моят ред.

Смених омразната ми детска градина с руско училище. И първият ми спомен е свързан именно с това – твърдата ръка на баба. Говорех по телефона с баща ми, когато той ме попита: „Как е в училището?“ И аз имах глупостта да кажа: „Като в детската  градина“. Изпуснати думи и то покрай ушите на баба Бойка. 

„Като в детската градина ли?!“ – ми зададе тя риторичния въпрос, щом затворих телефона.

Тотална грешка, която осъзнах веднага щом баба разтвори тетрадки и учебници на голямата маса. Започна мъката училище с писане на ченгелчета и букви. От нея съм запомнила, че „повторението е майка на знанието“, което явно в онзи момент е трябвало да ми даде кураж. Още помня двата самолета „Ту“ и „Ан“, които упорито ми сочеше в буквара. Съвсем скоро разбрах от сестра ми, че целта била всъщност да прочета как се казват, което ясно показва, че дългата ръка на баба не е подминала и нея. 

По това време освен за внуци баба се грижеше и за една котка на име Даша. Мисля, че в нейно лице съм се сблъсквала с най-злобното създание от семейство котки. През нощта не можех да отида до тоалетната, защото тя дебнеше като хищник. Хвърляше се по движещите ми се крака в тъмното със зъби и нокти. 

Червеното също я дразнеше, затова баба забраняваше да носим червени чорапи. Преродена лъвица в персийска котка – това беше Даша. Освен че не можеше да понася никого освен баба и дядо, Даша имаше ужасния навик да бъде, когато пожелае, невъзпитана. 

Невъзпитанието си проявяваше като радар, когато баба се готвеше да посреща гости. Тя правеше нещо като днешнитие тийм билдинги в домашни условия. Двайсет гости от работата на дядо, отрупана маса, между другото винаги съм се чудела на количеството храна, което баба е в състояние да сготви за ден, и на този фон - подаръкът на Даша.

Снесено едно миризливо и кафяво нещо, точно под масичката за телевизора в хола. Баба го подушваше и отдалече наддаваше вой: „Ах, ти, мискинино!“

Най-милите ми спомени от баба са, когато остаря и си заприлича на типичната баба. Обичаше да готви, все я питах за какво прави купища курабии, като за своята къща оставяше няколко, а другите ги изсипваше в торбата ми.

Тъй като държеше да не стоим гладни в гладните времена, винаги се обаждаше и с тон, нетърпящ възражение, ме инструктираше с „ела“. Ама няма "по-късно", "не искам" или "имам работа". Щом баба е казала, трябва да се изпълни. Натоварваше ме като муле с продукти, които едва носех, и ме изпращаше по живо по здраво. Това "тежко е" и "не мога да го нося", не важеше при нея. 

Друг любим спомен – палачинки и мекици. Баба по пеньоар, споделяща, че нещо ѝ се върти главата, кухнята пълна бъркотия от съдове, брашно по пода и масата. Ние сме тримата внуци у тях, ядем изобилие от палачинки или мекици и си приказваме.

След това ароматът на кафе, задължително турско на джезве. Колко кафе съм изпила само и само след това да си обърна чашата и баба да започне да ми гледа. Винаги завършваше гледачеството с: „ Я си завърти пръста и си намисли едно желание“. Познаваше, имаше дарбата да вижда образи в черната утайка –  кучета, вълци, мечки. Държеше и аз да ги виждам за доказателство, че не си въобразява. Наместваше си очилата и сочеше с пръст и питаше: „Виждаш ли?“. Понякога виждах, но повече я слушах. 

Когато баба много остаря и я подхвана дископатията, се подпря за опора на един бастун. Любимото ѝ място беше под навеса на входа, седнала на кухненски стол, подпряла брада на бастуна си, гледаща градината, която с двете си ръце беше създала пред блока. Досущ като на село, само че не пред двора на къщата, а на входа.

Е, точно тази градина е отнесла много скандали. Баба едва се държи на краката си, ама влязла вътре и копае. Бастуна е заменила с мотика и прави по нейните думи „гимнастика“. Нейната гимнастика завършваше или с падане в нея, откъдето молеше случаен минувач да я измъкне, или на другия ден с „помощ, умирам“.

Във втория случай баба ставаше много хрисима, клатеше глава и се съгласяваше, че повече няма да копае, за да не вдига кръвно, краката ѝ да не се подуват, да не ѝ се върти свят. Само тогава тя слушаше и изпълняваше, докато не се почувства по-добре.

Често я виждах на стола пред входа, подпряла брада на бастуна, и я предупреждавах: „Никакво влизане в градината!“. „Няма“ –  отвръщаше. Прибирам се и тя пак там, пак прави своите „упражнения“.

Такава беше баба Бойка – твърдоглава, опърничава, инатеста. Никой не можеше да излезе с нея на глава. А нейния характер го носим по малко всички – и внуци, и деца. „Същинско Бойче“ е станало нарицателно за рода ни. Отсега си знаем, че остарявайки няма да е лесно за наследниците ни. Ще си скубят косите и ще побеляват с Бойчиното проявление на характера.

Градината на баба още съществува, столът, на който стоеше подпряна с брадичка, от години го няма. Когато почина, оставих две откъснати хризантеми от нейната градина на нейния стол. Спомням си за нея с усмивка, с любов, с носталгия, но не и с болка. Мисля, че така човек трябва да се разделя с хората и с живота – спомените да предизвикват усмивка, а не сълзи.

Баба живя с размах, градивно, беше щедра и беше добра не на думи, а на дела. Правеше и грешки, но ѝ ги прощавахме, защото я обичахме. Още я помним, ще е в сърцата ни, докато сме живи.

Кой не е знае за епичния детски сопол? Кой не е чувал за него? В родителския фолклор песни се пеят и горко се плаче. Защото когато дойде той, СОПОЛЪТ, животът ти се променя завинаги. Извън драматичните краски безобидните (но за сметка на това чести) градински боледувания на децата са още една писта, по която да се шегуваме с родителските си “неволи”. Днес с челен опит в борбата със СОПОЛА влиза Алекс Попова, а ние четем и само кимаме с глава. 


Някога чудили ли сте се как е възможно един детски нос да произведе такова количество сопол? Такава необятна шир от жълто-зелена слуз и цялата натикана в това миниатюрно копче, по-известно като носа на детето ви. 

Освен вас, със сигурност се чудят и дробовете ви, които отчаяно се опитват да изсмучат цялото това чудо през някаква нелепа смучалка, направена по-скоро за пиене на коктейли. И докато вместо тях сърбате сополи и лицето ви рязко започва да наподобява това на бял бродник, в мозъкa ви нахлува една-едничка мисъл – ето от какво вероятно е страдал Пришълецът, та от него нонстоп капеше нещо. Градински сопол.

Никой не знае, докато не му дойде до главата

Сега като се замисля, ми става малко неудобно от горката извънземна животинка. Тя вероятно се е насадила в кораба на Сигорни Уивър с едничката цел да си намери Виброцил, Назик или, дай боже, ГОТОВ Коларгол, а то гледай какво стана. После хората сме били разбиращи.

Колкото разбиращи сме били към приятелките си, сдобили се с едно-две деца преди нас, докато те вече са водили епична битка със Сопола, а ние предимно с махмурлука си. Недоумението, което изпитваме през ергенския си живот към приятелките си майки, е всеизвестно. 

Първо, какво ТОЛКОВА чак правят по цял ден, второ какво пък ТОЛКОВА мрънкат, като само обикалят парковете, и трето, какво пък ТОЛКОВА чак се превъзнасят по тия сополи. Защото когато сте способни да погълнете 12 шота B52 след три-четири големи уискита и на другия ден да отидете на работа, сополите трудно представляват проблем.

Това просто е нещо, което, ако се осмели да се всели във вас предвид процентното съдържание на кръв в алкохола ви, панически изчезва малко след това, когато сте започнали да го къпете с ракия и през носа си. Разумен, медицински издържан съвет за лечение от приятелите ви. 

Сополи + деца = ?

Няколко години и едно, две, три деца по-късно нещата изглеждат малко промененени. Сополът заема основно място в живота ви и всъщност трудно водите разговор, без да вмъкнете и темата за него. 

Избори. Сопол. Новата ни космическа програма. И Северна Македония. Сопол. Трансграничният въглероден данък. Сопол. 

Изчели сте де-що има литература по въпроса с лигавиците и техните секрети, както и с обилното възпроизводство на носни изтечения. Наясно сте с всички капки, спрейове, хапченца, хомеопатия и шамански церове за нос, а думата “ксилометазолин” изстрелвате по-бързо от собственото си име. 

Знанията ви могат да ударят в земята всеки УНГ специалист, раждал се някога, а когато сте в аптека, се държите като преподавател на изпит. На способността ви да различавате различни нюанси носен секрет би завидял и служител на Оргахим, а сополиво дете на детската площадка идентифицирате от километри.

Наред с компетентността ви по сополознание обаче, във вас бавно нараства и страхопочитанието. Ако преди настинките ви са били удобен повод да се проснете на дивана и да изгледате наново всички серии на “Приятели”, сега изпитвате тих ужас при всяко подсмръкване на детето ви. 

Просто защото подозирате, че това, което расте по детските градини, не е нещо обикновено, а някаква сатанинска твар, оцеляла векове наред през всички потопи, световни войни, ядрени атаки, извънземни инвазии и кремчето “Малеби”. Че и през Фандъкова, която най-подло се опита да стесни естествения ѝ хабитат до 3-4 детски градини за цяла София. 

Ако го прихванете

В случай че го прихванете от детето си, хремата ви е гарантирана до към 2028-а. През това време личният ви лекар щедро ще ви е предписал към 73 антибиотика, които вие, дай боже, няма да сте изпили. 

Първите дни от заразяването много наподобяват прегазване от валяк, а ако случайно ушите ви все още функционират, то със сигурност можете да се разделите с леда в узото си за година-две. Цветовете, които изтичат от носа ви, спокойно могат да ви класират за фен на Прайда и поне в липса на толерантност никой няма да ви обвинява в този и без това нелек период.

В случай че го прихване мъжът ви… Я по-добре се разведете преди това. Ще спестите доста мъка на човека. 

Вижте, за детето си не се притеснявайте, то ще го изкара най-леко от всички ви. Най-много да се наложи да му натикате някоя носна кърпичка в джоба за завършването. На гимназията.

Таксата за детска градина за 5 и 6-годишните деца в София се намалява с 10%, а от такса се освобождават няколко групи деца, съобщават dnews.bg.

Това са децата на родители със 71% или повече намалена работоспособност, деца пълни сираци или с един родител, деца на родители, загинали в производствени аварии, природни бедствия или при изпълнение на служебен дълг, деца с медицинска експертиза 50% и над 50% намалени възможности за социална адаптация, деца на учащ родител или студент, както и второ, трето и следващи деца на многодетни семейства.

Това предвиждат промени в Наредбата за местните такси и цени на услуги на Столичната община, приети днес от Столичния общински съвет.

Задължителното предучилищно образование за децата в общинските градини е безплатно, като родителите плащат само за храненето. Тази такса в София е 60 лв., а с намалението с 10% става 54. В момента на задължителна предучилищна подлежат децата на 5 и 6 години, а от 2023/24 г. тя става задължителна и за 4-годишните.

Отварянето на детските градини и ясли е неизменна част от дневния ред на обществото в последно време. Задават се въпроси от всички страни, но те не получават достатъчно отговори. Преди време публикувахме отвореното писмо на Антонина Кенова от гражданската инициатива „За качествена и иновативна образователна система“, в което тя призоваваше Министерски съвет да помислят не КОГА, а КАК да се отворят детските градини.

След известно колебание дали изобщо да се отварят, МОН пусна анкета към родителите, за да ги попита и за тяхното мнение.

Днес публикуваме част от тревогите на хората, заети в образованието на децата ни, които са оформени от управителния съвет на Съюза на работодателите в системата на народната просвета в България като въпроси към министъра на образованието. На част от тях вече има отговори, за останалите все още се търсят.

Кога ще направим тестове на персонала? – Не можем да направим тестове предварително на всички. Нямаме толкова тестове и капацитет на лабораториите. МЗ ще направи учителите тестова група, но вероятно до месец ще успеем да тестваме само няколко хиляди.
Колко често ще правим тестове на персонала? – Не можем всеки ден да правим тестове.
От къде ще се осигурят средства за тестовете? – В писмо до МЗ, МОН заявява, че на първо време има готовност да финансира тестовете.

С какви медицински изследвания ще приемаме децата? – Няма да се искат изследванията по Наредба. Ще стане голямо струпване пред лекарски кабинети и лаборатории, което ще създаде по-голям риск.
Ако няма да се правят тестове и изследвания на децата, кой и как ще гарантира, че здрав персонал ще се грижи за здрави деца? – Родителите носят отговорност. Това е основен принцип в протоколите и на другите страни. По същия начин и ДГ не може и няма да се изисква да гарантира, че децата, които са доведени на детска градина са напълно здрави. Гаранции никой на никого не може да даде.

Ще се определи ли максимален брой деца в група, предвид изискванията за спазване на отстояние и избягване струпването на хора? – Изискване за отстояние между децата в група не може и няма да има. В клас – да, но в група в ДГ – не. Така е и в другите страни. Максимален брой деца може да има – например 12, но тогава ще се наложи в някои групи децата да се редуват на смени (например: едната седмица едните, следващата седмица – другите.)

Колко ще е максималния брой деца в група? – МОН ще предложи 14, но решението предстои да се обсъди. В заповедите на МЗ пише, че дейности в групи се допускат до 10 души, но можем да презюмираме, че средно дневната посещаемост ще бъде близо до 10.
Ако се определи максимален брой деца в група, какъв механизъм ще ползваме, за да върнем децата, които са над максималния брой? – Няма да се връщат, а предварително ще се питат родителите и ще се направи график. Към момента 50% от родителите декларират, че ще си пуснат децата. Това означава, че за малък процент групи ще се налага сменен режим. МОН ще призове който може, да остане вкъщи, а след 01 юни се надявам, че както обикновено ще има и спад на желаещите да посещават ДГ.

Ще посещават ли детска градина децата с хронични заболявания? – Не можем да ги лишим. Въпрос на индивидуална преценка.
Как осигуряваме грижа за децата, в случай че част от персонала не се върне на работа? – Ако не се върне част от персонала – сборни групи и редуване (сменен режим). Нищо друго не можем да направим.
Как една медицинска сестра извършва качествено и адекватно сутрешен филтър? – МОН очаква указания на МЗ, но са против меренето на температура. Както за матурите – връщат само на децата с видими признаци мерят температура и ги връщат. Родителите декларират, че са здрави.

Колко често сменя предпазните средства медицинската сестра при провеждането на сутрешен филтър? – МОН очаква указания на МЗ.
Децата ще ползват ли предпазни средства? – Не. Децата е невъзможно да стоят с маски.

Кой ще изготви указания за спазване на дистанция по време на различните режимни моменти? Леглата в спалните помещения на какво отстояние ще са? Как ще се организира храненето на децата – на една маса по колко деца ще сядат? – Основен принцип в страните, които са утвърдили протоколи – дистанция между децата и на децата с учителите не може да се спазва. Спазва се дистанция между: 1. Групите не се смесват на двора и коридорите; 2. Между персонала в различните групи – директорът не ги събира; 3. Между родителите и персонала – децата се оставят отвън и се дава по-широк интервал за оставяне и взимане на децата. Изчакват разредени пред входа на детската градина, ако се натрупат повече хора. Колкото се може повече активности се провеждат на открито, ако климатичните условия позволяват. UV-лъчите убиват вируса.

В случай на заразяване кой ще е под карантина – цялата група, целия етаж на детската градина, цялото крило на детската градина, или цялата детска градина? – Цялата детска градина се поставя под карантина.
В случай на карантина персонала, семействата на персонала и семействата на децата ще бъдат ли поставени под карантина за 14 дни? – Да
В случай на карантина детската градина преустановява ли дейност? – Да.

Когато родителите водят децата си на различни места и не спазват противоепидемичните мерки и излагат себе си и децата си на риск от заразяване, отговорността е изцяло тяхна. Когато родителите доведат децата си в детската градина и децата се заразят, чия е отговорността?

В случай на заразяване на персонала, директорът каква отговорност носи за това, че не е осигурил здравословни и безопасни условия на труд? Не сме готови да носим отговорност с толкова много неизвестни. – За формална отговорност можем да говорим, ако някой не е спазил противоепидемичните мерки. Иначе всички, малко или повече носим морална отговорност. Не можем до безкрай да държим ДГ затворени. Основната отговорност е на родителите, затова ще им кажем следното:

Посещението на ДГ след отварянето им не е задължително;

Опасността от заразяване и епидемията далеч не са отминали.

Ако можете, задръжте децата си у дома;

Няма правила и мерки, които могат да се приложат и да Ви гарантират, че детето Ви няма да се зарази;

Следва да декларирате, че детето не е болно;

Ако можете, не водете децата с обществен транспорт.

Скъпи родители, ако не сте имали ексклузивното усещане, че денят може да приключи към 9 сутринта, защото до този момент вече са ви свършили батериите само със събуждането, обличането и разкарването на децата по градини и училища, значи не сте живяли. Сутринта – родителската сутрин – е един апотеоз в живота на зрелия човек. Разказвали сме ви и друг път за нея, защото тя с нищо не може да се смени. Но днес имаме още от същото, защото в Майко Мила е Диляна Сакалиева с една сутрин, която пада изцяло на нейните крехки (пилешки – ще стане ясно защо) плещи.


Ранно пиле, рано пее. Да, ама си зависи от пилето. Аз, например, като една видна кокошка, рано ставам, ама не пея, не говоря, звук може, ама обезателно нечленоразделен и с низходяща интонация, която достатъчно ясно казва: „Не ме закачайте или ще има последствия.“ Засега сработва добре въпросният звук. 

Петелът – ах, този петел как сладко си кърти! Толкова за него. 

И сега на вашето внимание – пилето, или на кокошката малкото, онова дето няма събуждане, брате мили! Не е учудваща или непозната информацията, то си е нещо като неофициално написан закон, гласуван, обнародван и т.н. ЧЕ: децата отказват да станат за градина, но през уикенда изземват функциите на алармата, ама с допълнителни екстри - удар в областта на бъбреците, скок върху глава с коленете напред, изпълнение с инструмент в непосредствена близост до ухото, което чува по-добре (другото е пострадало от миналия уикенд) и така нататък, та докато си буквално принуден да станеш. Ако не за друго, то само за да го докопаш ранобудното му пиле с пилетата!! Но докато го стигнеш мисълта за кафето, което ще ти освежи мозъка и притъпи болката в бъбреците, вече надделява и в повечето случаи пилето отървава кожата. 

Ще се спрем все пак на една конкретна сутрин. От повече няма и нужда, те просто повечето са до болка идентични. Напредва си времето, кокошката е в пълна бойна готовност за ритуала. Амунициите са заредени, оръжието е в ръката, сутрешната загрявка е направена и противно на невнушителните размери и килограми на кокошката, ще се учудите колко пъргаво и умело се спрява. Петелът си спи.

И се започва: нежна поредица от десетки, нанасяни плавно и с финес, целувки – НИЩО. Леки, приятни, но и дразнещи мишената пиле пощипвания по нос, ухо, ръка, крак, дупе. Дупето е обезчуствено на допир в тия часове, изглежда. Ръка и крак имат леко раздвижване, но толкова. Нос и ухо – крайно незаинтересовани. И пак НИЩО.

Налага се да ползваме оръжието – плюшения говорещ мечок, който продължава терора, но с добавен глас (това е преправения такъв на кокошката, разбира се) За 5 минути се разиграва такъв сценарий, че на кокошката ѝ минават много мисли през кокошата глава – аз що не взема да правя сценарии, да пиша за деца нещо...

– Остави ме! Ще спя! – pрорязващи тишината думи, прекъсващи потока от кокоши мисли. След тоя блестящ куклен театър, кокошката започва да се възизнервя:
– Ставай, бе, дете! Да не мислиш, че аз нямам друга работа в живота от тoва да мисля как да те събудя!
– Отивай да работиш, аз ще си спя! – пак се включва 4-годишното пиле с все така затворени очи. Кокошката вижда лъч светлина: това пилето свърза две изречения, има реален шанс да стигнем навреме в градината.
– Край! Изтече ти времето, ако не станеш ще те извлека от леглото!

1,2,3 – е, тука вече влиза в действие оная пъргавина, за която се спомена по-горе. Кокошката хваща чевръсто пилето за двата крака и внимателно го изтегля от пределите на леглото. Онова се е отпуснало и се усеща като 100 кила. Няма значение, кокошката е тренирана, а и инат от световен ранг. Ако трябва и петела ще измъкне в същата схватка, ама сега не ѝ се занимава с него. И така, пилето е в ръцете на кокошката и тя го пренася към банята. Върви и си мисли: „Аз що не взема да те плисна с един студен душ, да видиш как ще се събудиш...“ И както си тече мисълта, бааам, тъп удар, пилето е събудено и гледа по-ококорено и от кокошката.

– Аууу, мамче, извинявай! Отплеснах се и ударих касата на вратата с тебе!
Сега пилето е и объркано. 
– Как, бе, как ще удариш касата с мене!? 
Кокошката се възползва от случая и почва да облива, направо полива, пилето с вода – хем да избегне синината, хем да направи сутрешната баня и, разбира се, целта – да го събуди. Не че след тоя удар имаше опция да си продължи сладката дрямка. ХА!

Пилето вече се движи само и даже е в настроение, прави плахи опити да дразни петела, но има пресни спомени от друга сутрин и с една забележка от кокошката спира да го дразни. Следват 10 минути, в които хвърчат пижами, чорапи, гащи , хавлии. Важното е, че след малко пилето е готово да излита. И докато кокошката оправя малко бъркотията, онова се настанило за закуска.

– Ти, какво правиш на масата? 
– Ами гладен съм.
– Ами да си станал по-рано. Сега няма време за закуски, кафенца и приказки. 
– Аз не пия кафе!
– Остана и да пиеш. Както и да е, тръгваме, ще закусваш бисквити в колата! 
– Ами добре!

Пилето се е примирило и явно разбрало, че поспиването сутрин си има цена и се налага да я плаща. Не го бърка особено. Нали си е поспало. Следва кратко пътуване до градината, в което, не знам как, но се побират дъъълги сесии въпроси-отговори, задължително разказване на една по-атрактивна случка от вчера, споделяне на кулинарните предпочитания за вечерта, опити за изнудване, недоволство от бавната скорост, с която кокошката управлява превозното средство, посочване на предмет, животно или човек, привлякли вниманието на пилето по време на въпросното кратко пътуване. През цялото това време, разбира се, пилето си закусва.

Кокошката още благодари на всички приказни божества, че пилето все пак се събуди сравнително в норма, нямаше сериозни последствия след удара с касата, закуси все пак, макар и по пътя. А на вратата на пилешката група пилето и кокошката се целунаха, прегърнаха и си пожелаха хубав пилешки ден!

Публикуваме историята на една българка, живееща в Швейцария, която пожела да не споменаваме името ѝ, най-малкото защото то изобщо не е от значение за разказа ѝ. А той е за това как изглежда родителството на три малки деца там, където е избрала да живее. Задъхахме се, само докато го четяхме. Дали и не вдигнахме малко кръвно, или по-скоро беше лека паник атака...


Гледам как напоследък теми като кърмене на обществено място, епизиотомии, майчинство и какво ли още не предизвикват голям обществен интерес. Най-често краен и негативен. И като прясно "изпечена" трикратна майка, която живее в друга страна, често немея и още по-често се смея. А най-често се радвам, че, видиш ли, не живея в България. Не съм го планирала да стане така, просто навремето последвах сърцето си (загубих го по един швейцарец).

Родният негативизъм и крайни мнения направо ме карат да крещя:

Тук майчинството е 14 седмици. ЧЕТИРИНАЙСЕТ!

Някои институции дават 16 седмици. Или работиш и пускаш децата на нещо като частна ясла, или си стоиш вкъщи и гледаш деца. Ако искаш. Това си е твой избор.

Яслата е доста голямо перо. Може да се кандидатства за държавна субсидия, която се изчислява на база годишния семеен доход. Реално обаче, колкото по-висок е семейният доход, толкова по-ниска е субсидията. Има и уловка: за да си осигуриш място в избраната от семейството ясла, записваш още нероденото дете за месеци напред според това кога планираш да се върнеш на работа (да речем, когато бебето ще е на 5 или 6 месеца).

Ако изчакаш и го запишеш след раждането, то тогава трябва да планираш да си го гледаш поне до деветия му месец. Ние записахме "нероден Петко", след като влязох в осми месец, без да знаем пола. Всъщност така записахме и трите деца. Като прескочихме всички суеверия.

Та, третото ще започне да посещава ясла от средата на месец декември, за да свикне с нея. Тоест, тъкмо ще е станало на 6 месеца и в най-добрия случай ще е захранено. Официално започва ясла от януари догодина.

Как се оправяш във времето между третия и шестия месец с работа и деца си е твоя работа. Аз викнах на помощ баба от България. Тукашната баба отказа. Много е заета.

Защото моите планове да започна работа по-късно се провалиха.  И с мозък "кърма" започнах работа от първия ден след официалното приключване на майчинството. Този път нямаше и възможност за преговори за неплатена отпуска. Всъщност имаше: аз исках да се върна обратно през ноември. И нямаше да има проблем, но насрочиха одит по моя проект точно в началото на октомври, така, за добре дошла.

Спокойно заявих, че току-що се връщам и че ще изчезвам от време на време, за да помпам. По закон имам право на между 30 минути и 1 час на ден време за помпане (това зависи от процента работно време, за което си назначена). Но пък няма определено място за това. Тоест, трябва да намериш стая, да "изриташ" колегите и да се заключиш. Аз използвах обедните почивки, за да кърмя бебето (или майка ми го водеше, или аз тичах до вкъщи). А за капак - моят офис се премести от един град в друг. И от средата на октомври аз пътувам два дни в седмицата (по час и нещо в посока) до новото работно място. С помпа и безброй шишета на гръб. И далеч не съм единствена. Тук ежедневното пътуване с влака до местоработата ти е практика.

Можеш да си наемеш електрическа помпа във всяка една аптека. Здравната каса поема около 70% от разходите ти за нея. Това е местният "стимул" да си кърмиш бебето. Но наемаш само помпата. Шишетата и прилежащите шнурове трябва да си купиш от хигиеннк съображения. Един комплект струва 44,50 франка. Ако искаш да помпаш едновременно, ти трябват минимум два. Не дай си Боже, да си ги забравиш на плота в кухнята. Тичаш и си купуваш нови в близката аптека в другия град. Пък и проверяваш по 100 пъти дали си ги затворила добре, защото е много вероятно като тичаш, за да си хванеш влака за вкъщи, тази така безценна течност да напои добре раницата ти (за късмет служебният лаптоп оцеля).

Прибираш се и се мяташ да кърмиш, защото, разбира се, с помпата не е същото и гърдите ти пулсират от болка. А после се захващаш и да готвиш, за да нахраниш и другите две, които междувременно баба е прибрала от занималня. Няма как - те посещават занималня в дните, в които мама е на работа, защото градината не е целодневна. Детето я посещава задължително във времето от 8.20 до 11.50 всеки ден и само един път седмично има занятия от 13.30 до 14.50.

Точно така. Няма обяд.

То и закуски няма - ти ги приготвяш, като имаш дълъг списък с насоки какво може и какво не може да носи в градината (ядките и шоколадът са забранени). През останалото време имаш вариант за занималня към близкото училище, която предлага обяд и закуска. Платена, разбира се. Всички подробности са добре координирани между институциите и обикновено някой преподавател придружава децата от градината до занималнята. А семейството посочва часа, в който ще си прибере отрочето (Не дай си Боже да закъснееш и да не си се обадил...)

Първокласникът има горе-долу подобна програма като в детската градина, но следобедните занимания са две за седмица. И пак в дупките (за обяд и след 15.00) децата масово ходят на занималня. Разликата е, че тук децата са от различни класове и възраст.

И като знаете вече всичко това, пробвайте да си представите следния вариант на един обикновен делничен ден (защото аз още не мога и безкрайно много се страхувам от наближаването му):

Денят започва в зори с бебе на гърда, после се приготвя закуска (по традиция това се пада на таткото), стерилизираш шишета и ги прибираш в раницата, барабар с помпата, приготвяш шишета с кърма и пюре за бебето, приготвяш себе си и три броя деца, изпращаш в 7.55 две от тях на училище и градина, в 8.00 оставяш детето на ясла, хващаш автобуса в 8.14 за гарата. В 8.34 ти е влакът до Базел, използваш единия час път с него за работа (и спокойно пиене на топло кафе с кроасан в скута). В 9.45 влизаш в офиса. Започват срещи и кореспонденции. Междувременно трябва да изгониш няколко колеги и да намериш време да се изпомпаш. Блокираш и хладилника. Идва време за обяд - или ядеш, или помпаш (ако не си смогнала преди това). Една мила колежка ми направи табела за вратата "Временно заета". Приключва ти работният ден и тичаш да хванеш най-ранния възможен влак и, разбира се - най-евтиния, защото си плащаш сам пътя. Работодателят ти не го интересува къде живееш. След това тичаш, за да стигнеш преди 18.00 и да си вземеш първо едното дете, после другото от занималните, след това и бебето, което, само като те види, започва да реве, за да го храниш. Прибираш се с трите деца, кърмиш, приготвяш вечеря и намираш време за игра. И хайде по леглата. Защото денят има само 24 часа. А с мъжа ти я сте се видели, я не.

За щастие реалността е малко по-различна. Нашият татко поема много голяма част от дейностите описани по-горе. Като приготвянето, изпращането и прибирането на децата, готвенето и каквото още може да поеме. Но той работи повече време и е с по-стабилната работа от двама ни. И въпреки всичко сме в разкрачен стоеж. Както много други двойки. Но и двамате сме на такива работи, в които е нормално да работиш от вкъщи. Аз пътувам между два града до максимум два дни в седмицата. Как си правя и откъде останалите часове е мой избор. А сряда е денят ми със и за децата.

И не, не се оплаквам. Това е въпрос на личен избор. Моят. Дали ще успея с всичко - все още е рано да се каже. Но ще пробвам да се вместя - все пак денят има 24 часа.

"Всяка учебна година в държавната детска градина или ясла нови 25 деца в яслена група прекрачват прага за първи път. От тях около 12 деца имат нужда от по-плавен преход и плачат продължително при раздяла. Приблизително 5 деца ще са със сериозни затруднения с адаптацията и може и да се наложи да бъдат спрени от детското заведение до започване на следващата учебна година или до достигане на първа група от родители¬те си. Причина могат да бъдат и честите разболявания, към които децата стават по-предразположени заради високите нива на стрес. Положението не е много по-различно и при започващите в първа група. Някои от децата не успяват да се адаптират и социализират напълно дори и до последната си година в детската градина."

Това е част от предговора на книгата Адаптацията в детската градина (изд. Сиела), чиято авторка Цветелина Зидарова казва, че процесът е труден не само за децата. От позицията на психолог в държавна детска градина, тя всеки ден се сблъсква и с тревогата на родителите, както и с мъчителните моменти, през които минават самите педагози. Целта на книгата ѝ е да даде яснота за всички елементи, които имат най-важно значение за по-лесното приспособяване на детето, за да избегнат и трите страни стреса, объркването, усещането за безсилие и взимането на неконструктивни решения. Книгата е на пазара и можете да се запознаете с полезните съвети в нея, а днес разговаряме с Цветелина Зидарова за работата и опита, които стоят зад създаването ѝ.

Цветелина Зидарова e завършила магистратура по „Семейно консултиране“. Основател е на Център за психологически обучения и консултации „Как да…?“ и Адаптационна занималня „Фукльовци”. През последните 10 години помага активно на деца и родители, които срещат трудности в адаптацията в детската градина. Успоредно с това от 7 години работи и като психолог в държавна детска градина.

-- Колко голям е проблемът с адаптацията в детската градина у нас, за да ви мотивира да напишете книга?

Зависи кого ще попитаме. В процеса на адаптация са включени основно три страни – родителите, децата и персоналът в детската градина. Всяка от тези страни има своето преживяване за страдание. Не мисля, че мога да сравня страданието и да придам важност на едното пред другото, но в практиката си срещам хора, които носят с години в себе си спомените от детската градина, страхът и травматичните преживявания. Плачът на децата и на родителите от двете страни на вратата, детето, което спира да се храни, да спи, което повръща от плач, според мен дават ясен отговор за това колко е важна тази тема.

-- В книгата описвате и вашите лични спомени от годините в детската градина - затова ли решихте да се върнете там като психолог?

Върна ме най-вече в търсенето на отговор на въпроса „Защо трябва да съм тук?". Защо е толкова страшно за едно дете да е в градината с децата и да предпочита да стои дори и само – вкъщи?“

Написването на книгата, според мен, е съвсем естествено и логично последствие от процеса ми на работа по тази тема. Когато си натрупал почти 11 години опит в изследването ѝ, срещнал си се с много семейства и случаи, откриваш много общи елементи в техните истории. Повтаряемостта на темите, въпросите и възможностите за подготовка ме наведе на идеята, че е хубаво да ги опиша в нещо като помагало, което родителите да могат да четат, когато имат нужда и да се срещаме на консултация след това, ако имат допълнителна нужда от подкрепа.

-- Разкажете ни малко повече за проекта си за адаптационна занималня?

Проектът започна 2009 г., когато с моя съдружник основахме център „Как да…?“. Аз тогава работех като психолог в държавна детска градина и още трупах опит в работата с деца и семейства. Забелязах, че много от родителите, които ме търсят, имат нужда от подкрепа за детето си относно процеса на адаптация. Идваха в кабинета ми и плачеха от жал и безсилие, защото се чувстваха виновни, че причиняват страдание на детето си. Някои дори се отказваха и спираха децата си от градина. Имаше и случаи на напуснали работа родители, които стигаха до сериозни конфликти със съпрузите си на тази тема. Случаи, заплашващи цялостта на семейството им.

Там, където работех аз, нямаше практика родителите да остават, да успокояват децата си и като цяло в повечето градини е наистина трудно да се създаде този преход. Необходима е много яснота за ролята на всеки от участниците, за да не се злоупотребява и да утежнява процеса още повече.

Поради тази причина решихме да създадем пространство, където да се отработват трудностите около раздялата в една защитена среда, където с помощта на психолози да се подкрепят и детето, и родителите. Този проект стана доста успешен, даде ни наистина много опит и знания да трудностите, пред които се изправя семейството и самото дете и създадохме метод за преодоляването им.

Когато натрупахме достатъчно опит, логичното продължение беше да се опитаме да адаптираме това знание в държавната детска градина. Така започнах работа като психолог и опознах средата и възможностите да се приложат тези техники вече на територията на градината.

-- Кои фактори оказват най-голямо значение за приспособяването на детето към детската градина, кои от тя липсват в градините и възможно ли е системата да се промени и да ги осигури?

Няколко са основните фактори. Както казах, участниците са трима. Всеки от тях е нужно да направи своите “ настройки“, за да се получи „коридор“. Важно е семейството да се е подготвило за промяната. Важно е и средата в детската градина да е по-гъвкава и толерантна, за да може детето да не се „разкъсва“ и да трябва да се пренастройва постоянно. Най-трудно е различието. Както за всеки от нас – всяка смяна на среда, на работа, на партньор изисква пренаствойка.

Дали системата може да се промени? Отговорът за мен е неясен. Мога да кажа, че се случва много бавно, защото са вплетени много вярвания, ценности, опит който се пренася като знание, което обаче не винаги отговаря на настоящите потребности. Има много поле за промяна и много нужда. Има градини, в които нещата се случват по-добре, при други нещата са както от преди 30 години поне.

-- Какви модели на поведение и отношение към детето трябва да следват родителите, когато се сблъскат с по-трудната му адаптация към новото място? Какви грешки им помагате да избегнат, чрез книгата си?

Подготовката при децата се случва чрез преживяване, чрез опит. Не става само да му говорим колко е хубаво в градината. Нужно е да се осъзнае, че това е промяна за цялото семейство, която има своите етапи още след раждането на детето, а не само за тръгването му на градина.

Природата ни е направила така, че да минаваме плавно, да тренираме уменията си. Детето не се ражда научено да ходи, например. То прави опити, изправя се, заяква и се пуска, когато е стабилно. Пък се изисква от него да е самостоятелно от раз. Не може да се получи без болка. Всяко ненавременно нещо и всяка рязка промяна провокира страх и травма.

-- Какво тогава трябва да направим като родители вкъщи, преди да дойде време за детска градина? Кои са успешните модели, чрез които да научим детето на самостоятелност?

Да си представим средата в детската градина, да си дадем ясна сметка какви умения са му нужни, за да се чувства добре на новото място. Да не си казваме „Те в градината ще го научат, аз не мога"; "То вкъщи си спи с нас, а там ще свикне само в легло..."; "Вкъщи аз го храня, но там ще се научи само...“ Когато детето учи новите неща в сигурна среда, сред най-близките си, е по-леко. Така новата среда няма да е стресираща толкова, ако си подготвен. Както ние самите, когато сменяме работа.

-- Казахте, че проблемите при приспособяването на детето към градината често са причина майки да напускат работа или да не започват работа, за да останат вкъщи с детето. Какви са капаните в този избор, който все повече родители смятат за абсолютно правилен?

Ако майката е взела решение да не започва работа и това решение е лично, не би трябвало да има проблем. Когато обаче семейството има нужда от доходи, които не могат да бъдат осигурени, защото детето се страхува да ходи на градина, това дава усещането за жертва, за липса на избор. Така се ражда неудовлетворение, напрежение, спорове между партньорите.

Работата не е само възможност за доход. Тя е социализация, реализация, усещане за важност, ценност, полезност, идентичност. Когато не можеш, а не, че не искаш – се получава усещане за капан. Много могат да бъдат последствията от това и за развитието на детето, но те вече варират в зависимост от конкретното семейство.

-- Можете ли са финал да споделите история за успешен процес на адаптация на дете в детската градина, към който сте допринесла като специалист и ще разберем повече за него от книгата ви?

Много са историите. Имахме дете в градината, което не можеше да се успокои. Плачеше силно при раздяла, след това плачът спираше, но детето не общуваше с деца. Затваряше се в себе си и правеше едни и същи стереотипни движения. Дори в колегите се прокрадваха съмнения за психическото здраве на детето. Оказа се, че връзката с майката е болезнено силна и детето не можеше да функционира буквално без нея. След няколко срещи с майката и бащата, те промениха много неща в дома си и отношенията с детето. Още след един месец състоянието му се подобри и започна да общува и да участва в ежедневните ритуали.


По темата:

Изобщо не предполагахме какво ще се случи, когато тази седмица пуснахме в групата „Положението е „Майко Мила!“ въпроса „Какви идиотщини сте вършили като деца?“.

Оказа се, значи, че доста от нас са изхвърлили огромно количество зарзават, яйца, орехи и водни стрели (а Красимира и прибори от 20 СОУ!!) през балконите, така че каквото и да метнат през тях това лято децата ви (нищо, че кротко си цъкат на плейстейшъна) трябва много добре да помислите как да завършите репликата „аз като бях на твоята възраст, знаеш ли какво правех…“

Защото на възрастта на децата прескачахте огради, за да крадете череши, ходехте по парапети, звъняхте на случайни номера от телефонния указател и питахте клети хора „Измихте ли си краката?“, правехте си манджи от цветята в градината на баба си, тормозехте кокошките ѝ, къпехте котките с прах за пране и телена четка, отпивахте небрежно от бутилка веро и предлагахте на по-малкия си братовчед от същото, палехте свещи по покривите и ги изпускахте бог знае къде, мъкнехте се с пирони в ходилата, разбити вежди, счупени носове и скъсани менискуси.

И това е само малка част от поразиите ви. Ето още няколко фрапантни случки от детството на днешните майки, след които цялата умора покрай организацията на 1 юни ще ви се стори като най-невинната детска игра.


Des Vasileva: Във Варна има Римски терми с подземни тунели. Ходихме да се крием там. Аз бях 100 кила и успях да се шмугна много навътре. Ама не можех да се измъкна в обратната посока. Мен и една друга надарена приятелка ни вадиха от пожарната. Пред цялата махала…

Mira Yotkova: С приятелка решаваме, че ще мокрим топчета тоалетна хартия (от онази старата, която е почти кафявата) и ще ги хвърляме на тавана (за да правим лайненца). Нахвърляхме доволно количество по тавана на цялата спалня (залепват се за него). През нощта тоалетната хартия започнала да изсъхва и да пада по главите на майка ми и баща ми… Изкарали си акъла, естествено.

Ralica Savova: На 2 години седнах в тава с току що изваден от фурната шаран - плакаха всички. На 5 ме изтърваха от поглед при митническа проверка на границата с Румъния – зад гърба им откраднах печатите на митничаря и аз и братовчед ми заприличахме на току-що подготвени и подпечатани колетни пратки…

Danny Pencheva: Катерех се навсякъде и по всичко. На 5 се качих на една черница да си хапна. За мое нещастие тя беше в средата на строеж... Като ме погна пазачът, скочих от клона и си набих крака на един пирон. За да избягам, тътрех закованата за крака ми дъска. След това тътрех гипс на ходилото...

Ивана Павлова: Обожавах да обличам кучето с дрехите на баща ми. Знаете ли как прилично изглежда доберман с риза и панталон? Лошото беше, че една вечер така добре спретнатото куче беше избягало и съседката го видяла. Обадила се на майка ми, че ризата на баща ми пресича улицата хоризонтално...

Ivana Mihaylova: Правехме майтапи по телефона. Избираме произволен номер от указателя и звъним. Репликата беше: „Вдигайте килимите, бетонът идва!“ Най-интересното беше, че една жена каза: “Ама аз бетон не съм поръчвала!”

Michaela Bekiarova: Събрах охлюви, около 50, и ги прибрах в банята да си ги гледам. Майка ми се прибира и без да има понятие от моето творение влиза в банята- следват писъци, защото е имало охлюви и на тавана...

Svetoslava Krasteva: Исках да разбера дали петната от сока на бяло грозде по резедавата боя на стената изсъхват като вода и изчезват. Не изчезнаха. Изрязах си "шпионка" в една завеса с ножичка.

Списък със задачи

Musha Busha: Един ден майка ми тръгна за работа в 9 сутринта и ми заръча да обера вишните. Аз и моят 7-годишен мозък решихме да шием блуза от най-скъпия плат, който тя пазеше за чеиз. Разстелих топа на два ката на земята, легнах и се очертах с креда, срязах и само минута след зашиването разбрах, че май не трябваше така да правя... За да се поправя, реших да закача шпековия салам (ЗА ДА ИЗСЪХНЕ по-бързо), забравяйки, че имаме 27 котки. Уморих се от дейности и отидох да играя със съседката, която предложи да ме подстриже на венец, което било много модерно. Косата ми обаче, която беше до под дупето, се оказа до над ушите... Наближаваше време майка ми да се върне от работа, когато осъзнах, че не съм набрала вишните. Качих се на покрива на къщата с една кофа и от паника се подхлъзнах, паднах и си изкълчих глезена брутално... Нека приключим историята тук, няма да разказвам реакцията на майка ми - украинка, с много страшен гняв…

Jenia Yordanova: На 9 съм и съм в лятна ваканция. Нашите ми оставят сутринта списък със задачи. Първата от които е: "Полей цветята". Да полея цветята у нас беше като да полея джунгла - има страшно много цветя. И виждам в коридора десет 10-литрови туби, пълни с вода(?). Тежат, ама съм корава - вдигам и поливам. По едно време се позатопли и от цялата къща започна да се носи някаква странна миризма. Отварям, за да се проветри, но и от терасата навлиза тая смрад, ад. Баща ми беше първа смяна и се прибира малко следобед. Влиза в коридора, поглежда празните туби и пита "АМА КЪДЕ Е РАКИЯТА НА ЧИЧО ТИ?"...

И като стана дума за ракията…

Стефани Панева: Обожавам цветя от малка. Имахме някаква висока до тавана палма. Гледам аз в кухнята 3 л туба и си викам „чакай да НАЛЕЯ на цветето. Цялата туба изсипах. Оказа се на тате ракията...

Сузана Стоименова: А аз изсипах 12 литра домашнярка в тоалетната, защото бяха спрели водата и обърках тубите. Голяма мъка беше вкъщи.

Злоядите деца

Hristiana Tsareva: Отново бях принудена да ям супа, която не обичах. Издебнах момента, в който майка ми излиза от стаята и в бързината, без да гледам, изсипах купичката през прозореца. Последваха крясъци и викове, но не посмях да се покажа да видя какво съм сътворила. А майка ми така и не разбра. (Добре, че супата не беше гореща).

Milena Stoyandzhova-Pavlova: Аз пък не успях да я изсипя през прозореца… Стана течение и пердето застана отпред точно като хвърлях супата и тя мазно се стече по дивана…

Blagovesta Yordanova: Мразех тиквички и ги пъхах цели в раклата със зимните завивки. Откриха ги чак есента…

Lucy Stamenova: Няма видео в тая държава, което да не е яло филия с лютеница или пастет (вместо видео касетки)…

Пращам поздрави на баба ми и ѝ се извинявам

Svetla Pavlova: На 4 съм решила да отида на работа. Обула съм обувките на майка ми, грабнала съм чантата ѝ и съм казала чао на баба ми. Някъде на спирката една жена ме е спряла и с доста усилия ме е завлякла до нас.

CeBu To: На 3-4 години сме изпратени аз и братовчед ми (наборче) на гости при баба в Белене. Освен боядисаните с мляко стени и скъсани тапети, се носи легендата как аз акам в гърнето, ставам и отивам да изсипя половината в на братовчед си гърнето. Да сме равни.

Tsvetelina Tsekova: Люта зима, на 3-4 съм и си играя в снега. Внезапно (или не толкова) се напикавам. Решавам, че трябва да направя всичко възможно, за да не разбере баба ми, че съм се напикала - събличам се ЧИСТО ГОЛА, скривам си напиканите дрехи зад един БИДОН в мазето и продължавам да си играя В СНЕГА ГОЛА, но доволна, че никой нищо няма да разбере. Когато баба ми ме видя, щеше да получи инфаркт.

Dilyana Dobrikova: Скачането на ластик беше много модерно, но едно лято нямах ластик на село и реших че мога да отпоря ластиците от произволни дрехи на баба ми и да ги съединя в по-голям…

Antoniya KZ: Бяхме в къщата на баба ми четири братовчедки и тя ни слагаше да спим в една стая. Голяма грешка. Хвана ни да се опитваме да слезем през прозореца - по връзките лук и чесън. Т.е. - мен хвана. Бях по-пухкава и не можах да сляза…

Още бягства от следобедния сън

Natalia Chalakova: Заключваха ни с моята приятелка у тях за задължителен следобеден сън и ни прибираха ключовете да не се изкушим да излезем. Ние обаче прескачахме през преградата на общата тераса и се озовавахме в гарсониерата на леля Веска - издебвахме я и минавахме през стаята, в която тя не е, и излизахме през входната ѝ врата. Така до 5 часа, когато се връщахме по обратния ред. Правили сме го поне 3-4 пъти и винаги сме имали късмет. Апартаментите бяха на 5-ия етаж. А сега и едни прозорци отвън не мога да измия без да ми се разтреперят краката...

Мистерии в детската градина

Anita Koleva: Докато уж всички спят в детската градина, аз реших да се направя на призрак и си разбих главата в неуспешния си опит да се скрия. Докарах припадък на младата госпожа и се наложи и двете да ни карат в болницата. До 10-ата си годишнина бях разглобила всичката дребна техника на територията на къщата. Изгърмях инсталацията на къщата, решавайки да измервам напрежението в контактите. Редовно засядах по дърветата, защото знаех кака да се качвам, но не и как да слизам. И най-големият ужас (за майка ми) - гореща ютия върху голия ми корем в неуспешен опит да се изгладя…

Кошмари в кухнята

Десислава Горова: Правехме си "червен пипер" от настъргани тухли, а аз истински вярвах, че истинският червен пипер се прави точно така. Бях чула майка ми да казва на татко, че е свършил и трябва да купи. Естествено, реших да я изненадам и да съм полезна на домакинството. Стъргахме цял следобед с една приятелка и вечерта тайно напълних кутията, за да изненадам мама. Тя решила, че татко е купил и напълнил съдчето. Изненадата настъпи, когато сготви с пипера от тухли…

cross