fbpx

Ако човек е това, което яде, ние всички сме сарми. Вие може да си мислите, че сте кейл, годжи бери или в краен случай тученица, но не - и вие сте сарма. И понеже сармата е изкуство и за нея се изисква майсторлък и свободна творческа енергия, ние и нашите прители от Gastronom.bg обявихме конкурс (още кОнкурс) за най-вкусна НОВОГОДИШНА сарма.


Изпратихте ни страхотни рецепти, а ние решихме да наградим две от тях, като ги сготвим (каква награда, какво признание!) и като връчим на авторките им по един ваучер за пазаруване от Gastronom.bg на стойност 100 лв.

И така, победителките са Мария Шопова и Елизабета Христова! Поздравления, вече сте короновани за Мис Вселена и Мис Свят на сармите.

Във видеото се опитваме да сготвим двете рецепти. На готвенето може и да не сме най-убедителните, но на яденето после… Добре, че бяха изключени камерите. Вие сигурно ще се справите по-добре, така че направо ги почвайте.

И не забравяйте, че за всички сарми на света, а и за каквото друго се сетите за празничната трапеза, можете да разчитате на поръчка от Gastronom.bg. Всичко идва директно на кухненския плот - само да си го сготвите и да си го изядете! Да ви е сладко!…


Ето ги и рецептите:

Сарми с пиле, праз и печени чушки от Мария Шопова

Продукти:

  • 1 парче пилешко месо (от гърди);
  • 2 печени чушки;
  • 1 стрък праз лук;
  • 1/2 пакет ориз;
  • 1 глава кисело зеле;
  • къри, сол, черен пипер, пушен пипер;
  • олио;
  • 2 ч.ч. зелев сок.

Приготвяне:

Задушавате праз лука, пилето и чушките, нарязани на кубчета, в малко мазнина. Добавяте ориза, подправките и малко вода. Оставяте оризът да набъбне, но да не е готов. Махате от котлона. Отделяте по-големи листа от зелето и ги почиствате от жилките. Навивате по-големи по размер сарми и ги нареждате в тенджера, в която предварително са застлани остатъците от зелето. Отгоре можете да поръсите с пушен пипер и малко мазнина, да добавите зелевия сок и малко вода. След това оставете да къкрят на бавен огън. Проверявайте, защото може да се наложи да долеете още малко вода. След час и половина трябва да са готови.

Мързеливи сарми във форма за кекс от Елизабета Христова

Продукти:

  • 5-6 големи листа кисело зеле;
  • 600 гр кайма;
  • 2 стръка праз лук;
  • 3/4 чаша ориз;
  • червен пипер, чубрица, черен пипер;
  • олио.

Приготвяне:

Запържете праза и ориза. Добавете каймата и подправките. Зелевите листа се подреждат в кръгла форма за кекс с дупка в средата, така че да покрият стените. Изсипва се плънката и се завива плътно с краищата на листата. Налива се чаша и половина вода и се пече за около час и половина на 170 градуса. След като се изпече, се обръща в голяма чиния и се реже на порции.

Не може да не ви се е случвало: сядате на масата с компания - независимо дали вкъщи, или на ресторант, започвате да коментирате храната, наслаждавайки ѝ се, и лека-полека преминавате към разпалено обсъждане какво ще ядете след това и как точно ще го приготвите. Говорим си какво ще ядем, докато ядем. Класика. 

Знаете ли защо е така? Защото храната е все повече споделено преживяване, отколкото само гориво за човешкия ни мотор. Затова обръщаме все повече внимание на произхода ѝ, на вкуса и реалните ѝ хранителни свойства и на начина, по който можем да я приготвим, така че максимално да запазим всички ползи от нея, но и да ни е вкусно, да сме сити, без да сме отчайващо дебели, и най-важното – да сме здрави.

В духа на по-здравословното и разнообразно хранене е и навлизането на много нови храни на нашия пазар, които, да, не са “традиционни” за българската трапеза, но пък иделно се вписват. В този ред на мисли днес ще разгледаме кои са най-популярните за готвене масла и защо не е лошо да ги имаме предвид за някои рецепти и, изобщо, за разнообразяване на домашната кухня.

С какво можем да готвим

Доброто старо слънчогледово олио си го знаем чудесно. То е традиционно за българската кухня и се ползва за всякакъв вид готвене и овкусяване. Но то има алтернативи, които са не по-лоши. Сред тях са добре познатото ни маслиново масло, както и царевичното, оризовото, авокадовото и кокосовото олио. В кулинарията, особено за десерти, се ползва и какаовото масло. 

А какви са ползите

Растителните масла съдържат ненаситени мастни киселини, а животинските – наситени. Затова най-общо едните са течни, а другите твърди – като масло и мас. Кокосовото и какаовото масло обаче са специфични растителни мазнини с мастни киселини със средна дължина на веригата. Преди да започнете да ровите в спомените си от химия за 10 клас (ако изобщо разполагате с такива – ние, лично, нямаме), ще обясним: заради тази структура и “верига” могат да имат стегната, кремообразна, дори твърда форма при стайна и по-ниска температура и да се втечняват при затопляне. Те са от малкото растителни масла, които имат подобно свойство. 

Мазнините са една от основните хранителни групи и, макар че има някои хранителни режими и диети, които ги изключват напълно от менюто, са задължителна част от здравословното и пълноценно хранене.
Изключването на мазнините при желание за редуцуране на теглото например не е съвсем правилно, тъй като те са важни за редица процеси в организма. 

Те са източник на енергия за тялото и градивен елемент на клетъчната мембрана. Освен това имат съществена роля в синтеза на хормони. Необходими са ни за усвояването на мастно разтворимите витамини D, A, E, K и са отговорни за топлорегулацията на тялото. От първостепенна важност са за здравето на женския организъм и за доброто състояние на кожата и косата. 

Сами разбирате, че тоталното им изхвърляне от храненето не е най-добрата идея. Просто можем да ограничим филиите с мас и готово! Последното е шега, но не съвсем, защото нежеланите мазнини, които се натрупват по тялото ни, всъщност се образуват от излишъка приети калории. Казано съвсем опростено, тялото решава, че за функциите му е необходима определена част от калориите, които сме приели в изблик на ентусиазъм. Обикновено избликът на ентуасиазъм включва комбинацията от мазнини и въглехидрати под формата на някое парче баница или кекс. И понеже тази комбинация е по-калорична, отколкото, да речем, комбинацията на въглехидрати с протеини, имаме излишък на калории. Тялото ги струпва за черни дни под формата на мазнини, защото те са с висок калориен заряд и са най-леки (леки, леки, колко да са леки едни 10 килограма отгоре). 

Известно е, че кокосовото масло например подпомага храносмилането и забързва метаболизма. Много популярно в последните години, именно с цел „събуждане“ на метаболизма, става сутрешното кафе с лъжичка кокосово масло, както ни подсказват от Smart Organic

Много хора обаче се колебаят, преди да посегнат към кокосовото масло за готвене, защото го свързват с палмовата мазнина.

Кокосовото масло и палмовата мазнина едно и също ли е?

Накратко: не. Знаем, че като се чуе “кокос”, естествено си идва и палмата, а с нея и палмовата мазнина, която все по-често срещаме на гърба на някои етикети.

Всъщност кокосовото масло се добива от месото на кокосовия орех. Палмовата мазнина може да бъде добита както от плода, така и от ядката на палмовото дърво,  и има различен хранителен профил. 

Палмова ядка и палмово олио (вляво), кокосов орех и кокосово масло (вдясно)

Нали щяхме да готвим?!

Натам вървим. Ето, почти стигнахме. Само още малко, защото ни е важно да разкажем за специфичния строеж на кокосовото и какаовото масло.

Та, специфичният строеж на мастните киселини в кокосовото и какаовото масло ги прави устойчиви на по-висока температура и подходящи за готвене за разлика от повечето студенопресовани растителни масла, които са добри за овкусяване. 

Свойството им да променят консистенцията си към по-твърда при по-ниска температура е помага при стягане на различни кремове, мусове, сурови бонбони и десерти. 

А ако не си представяте как можете да готвите с нещо, което така силно ухае на кокос, не се притеснявайте: на пазара вече има и био кокосово масло без аромат, което е чудесно за основни ястия. Подходящо е за сотиране, печене, задушаване, готвене. Имайте предвид обаче, че то е растителна мазнина, затова не е препоръчително да се ползва на много висока температура – за пържене например. 

Пърженето може и да го пропуснете, но десертите не бива, затова си ето ви една бърза, прохладна рецепта от Smart Organic. Те ни казаха как да си направим

Лесен домашен веган сладолед 

Необходими продукти

За сладоледа

2 банана
2 с.л. какаово масло
2 с.л. кокосово масло
1 ч.л. какао на прах
1 с.л. лешников тахан

За украсата (по желание)

300 г пресни малини
100 г захар
30 мл амарето (или друг ликьор)

Начин на приготвяне

Замразете двата банана в камерата. След това ги нарежете на средно големи парчета и ги смелете в блендера до хомогенна смес заедно с какаовото и кокосовото масло, какаото на прах, лешниковия тахан. 

Може да сервирате веднага или да върнете в камерата за 10 минути, за да стегне още малко сместа. Ако искате, можете да добавите някакъв подсладител, но и без него ще е достатъчно приятно заради естествената сладост на бананите, какаовия аромат и лешниковия привкус. 

А ако все пак искате да го подсладите и украсите допълнително, може да изсипете малините с малко захар в нагорещен тиган. Когато захарта се стопи, добавете ликьора. Залейте следоледа с топлата смес.

Яжте и плачете! От радост, разбира се.

Имайте предвид, че съхраняването на този сладолед за ден-два във фризер ще промени кремообразната му текстура. Затова е добре преди сервиране отново да се блендира. 

А след сладоледа?

След сладоледа – или преди него, както си решите – може да пробвате и някоя друга традиционна за вашата домашна кухня рецепта, приготвена с кокосово масло например. Пишете ни как е станало, донесете да опитаме, за да се произнесем и ние.

А ако се чудите откъде да се заредите с всякакви видове био масла, подходящи за кулинарни приключения и, въобще, с всички продукти за така подсказаната ни рецепта, минете през някой от био щандовете в магазини ФАНТАСТИКО. Оттам можете да си купите над 800 биосертифицирани продукта, сред които и такива, подходящи за хора с хранителни непоносимости и специални режими на хранене.

И пак да кажем - сгответе и донесете, не ни жалете.
Добър апетит! 


Този текст е публикуван с подкрепата на ФАНТАСТИКО.


Нали не си представяте, че в тази година, в която НИЩО НЕ Е СЪЩОТО (ако някой го каже още веднъж, думите ще изгубят значението си – толкова пъти го чухме), ще имате една съвсем обикновена, празнична, бляскава и обсипана с брокат и пайети Нова година?! Не. Всъщност, защо не – може и да имате, но предвид обстановката, вероятно повечето хора ще си бъдат вкъщи с децата.

А как да направите прекарването на този празник с деца забавно преживяване за всички? Даваме набързо три идеи за занимания, останалото е от вас.

Безкраен празник

С оглед на това, че децата ви може и да са малки и да не успеят да дочакат речта на президента и Дунавското хора, може би ще е забавно, ако започнете да празнувате заедно още с първия часови пояс, в който влезе Новата година. Бенгалски огън и конфети на всеки кръгъл час – идеално звучи. 

По този начин може да разказвате на децата за различните държави и култури и да гледате заедно в интернет в реално време кой как чества Нова година.

Облечете се празнично още от сутринта, сипете си малко шампанско в портокаловия сок (ако искате!) и я посрещнете тази 2021-ва един път завинаги (или по-скоро “няколко пъти” завинаги)!

След толкова много танци и празнуване не сме сигурни, че и вие ще можете да дочакате да стане 00:00, но според нас вече ще ви е все тая коя година е и кога е започнала.

Синхронно готвене (и чистене!)

Това не сме го пробвали, не знаем дали ще е успешно – но защо пък не?! 

Изберете някое видео на топ готвач и опитайте да сготвите празнична вечеря в синхрон с него. Уловката е, че трябва да направите това заедно с децата. Правите каквото прави и шефът и стискате палци да става за ядене.

После всички заедно чистите, за да продължи синхронизацията, и накрая синхронно си хапвате блажено, докато чакате да дойде 2021-ва. Ако ви се е получило много вкусно и попреядете – не се притеснявайте, това ще ви е последното преяждане за 2020-а, така че няма проблеми.

Писмо в бутилка

Ако децата ви са малко по-големи, т.е. на възраст, в която могат сами да изложат някакви мисли върху лист хартия, седнете заедно и нека всеки от вас да напише какви са най-важните, интересни, страшни, смешни, тъжни, запомнящи се моменти от отиващата си година. 

Започнете празничната вечеря с празнично четене на тези писма, после ги приберете в една бутилка и я скрийте някъде из къщата. След години ще я намерите и ще се умилявате и/или забавлявате с писанията си.

Ако децата са по-малки, може да ги накарате да съберат в една кутия няколко ценности, с които свързват 2020-а, за да ги оставят за “идните поколения”. След това я скрийте някъде и ако я намерите след 10–15 години, им я връчете, за да видят какви бръмбари са им били в главите.

Има и още един забавен начин да запазите спомен от този момент. В сайта Memories има опция да изпратите съобщение на ваш близък, което той да получи и прочете в бъдещето. Един вид, дигитална машина на времето.

Дайте и още идеи за новогодишно прекарване с децата!


Днес при нас е Даниела Динева от Cooks & Bakes с двете ѝ прекрасни момчета, които ѝ помагат в готвенето. Заедно ще ни покажат рецепта за лесни и здравословни крекери, а преди това ще си споделим няколко причини защо да "забъркаме" и децата в готвенето. Към тях има и много интересно видео с рецептата за полезния и вкусен снакс от Даниела. Съветваме ви да го гледате със слушалки!


Колкото повече си стоим вкъщи, толкова повече осъзнаваме колко е трудна ролята на работеща майка и домакиня. Постоянно търсим начини да улесним процеса, а едновременно с това да ангажираме вниманието на децата с нещо различно от електронни устройства.

И ако не ви е страх от бъркотия, готвенето е перфектното решение, затова събрахме няколко причини, които да ви мотивират да вкарате децата в кухнята заедно с вас.

Децата, които готвят, хапват. 

Включването на децата в процеса на готвене значително увеличава шанса те наистина да опитат готовото ястие. Може би така ще успеете да ги накарате да пробват нови продукти или поне да възпитате у тях приветлив и открит подход и ръце и стомах, отворени към нови вкусове, култури и нагласи.

Децата, които готвят, казват „мога“, не „не мога“. 

Давайки на децата си отговорни задачи в кухнята (разбира се, съобразени с възрастта им и винаги в присъствието на възрастен), им даваме увереност, че могат да сътворят нещо вкусно и красиво. А това събужда у тях креативното мислене и желание за експерименти.

Готвенето е начин да се говори за здравето. 

Експертите казват, че най-важното нещо, което можете да направите за здравето си, е да готвите у дома. А да поканите децата в кухнята от ранна възраст, насърчава навик, който ще им е полезен за цял живот. Освен това ви дава възможност да разказвате за полезните съставки на всеки продукт и с това да създадете култура за здравословното у децата си.

Готвенето сближава готвачите от всички възрасти. 

Готвенето винаги е било семеен момент, изпълнен с традиция и любов към предците. Можете да покажете на децата си рецепти, които вашите родители са ви показали. Ако имате някакви международни корени, можете да ги почувствате по-силно през кулинарията. И най-вече готвенето е споделен момент, който да ви помогне да опознаете децата си, а и те вас.


А ето и рецептата за крекери без глутен.

Необходими продукти:

  • 100 г бадемово брашно
  • 60 г мляно сусамово семе
  • 30 г чия, накисната в 150 мл хладка вода за 10 минути
  • щипка сол
  • микс от подправки - чубрица, червен пипер, босилек

Начин на приготвяне:

Оставяме чията за 10 минути да набъбне. Смесваме брашното, семената и подправките и разстиламе върху тавичка с хартия за печене. Правим леки разрези с ножа като крекери.

Печем 20 минути на предварително загрята на 160°С с долен и горен реотан фурна. Като изключим фурната, оставяме вътре за още 10 минути.

Много подходящи с дип или сос от авокадо и подправки.

Цялата рецепта и как се справиха децата на Дани, можете да видите тук. Само не забравяйте да си сложите слушалките! 

Който боядисал яйца - боядисал, който месил козунаци - месил, трансферният прозорец е затворен. И тази година, като всяка друга, интернетът е пълен с яйца и козунаци, с които този път си мерим на кого повече му е скучно по време на домашната самоизолация. Вероятно именно заради нея в клуба на хората, правещи козунаци, се включи и вашата Елисавета, която омеси козунак за първи път, и той взе, че стана. Което е притеснително за всички, които я познават, защото тя истински, искрено и непреодолимо МРАЗИ да готви.


Където и да отворя, чета, че ще излезем от кризата по-добри и по-сплотени и това ме учудва премного, защото аз самата с всеки изминал ден ставам все по-кисела, нещастна и… тъпа.
Ходя с развлачени дрехи, блъскам вратите на стаите, чистя с озлобление и режа марули с жестокост.

Готвя.
А мразя да готвя. 

Простирам, подреждам и мисля за самоубийство. Но как да се обеся? Децата ще отворят банята, ще започнат „За какво ти е това въже?“, „Може ли ние да те обесим?“, „Може ли и ние да се обесим също?“, „Искам да пишкам!“.

В пика на депресията ми, когато искам да лежа на пода и да дъвча килима, а именно четвъртък, внезапно се сещам, че трябва да се боядисват яйца и да има козунак. Излизам да купя яйцата, децата ме дърпат, пищят и реват, чакаме на опашка, за да влезем на пазара, чакаме на опашка за козунак, на опашка за яйца. Купуваме всичко, мъкнем, те се заливат с айран. Започвам да се чудя защо са разпънали Исус. Не е ли трябвало просто да го оставят затворен вкъщи с четири-пет деца, ако са искали да се откаже от Бог.

Но да не прекалявам, разбира се. Прибираме се. 

Козунакът, който съм купила, е отвратителен.

Ма толкова отвратителен, че плюнах на земята и размахах юмрук по посока на пекарната.

И тогава си викам „Защо АЗ не направя козунак?“ Е, така, за първи и последен път в живота си. И без това съм затворена като плъх, нека се изправя срещу най-голямото предизвикателство в религиозната кулинария, а именно козунака.

Каква феминистка съм аз, ако не съм успешна във всичко. Да изкарвам пари, да вдигам щанги, да ходя на 12-сантиметрови токчета, да уча по математика дигитално, да пиша книги, па да излизам на сцената на зала 1 на НДК – всичко това го мога. А козунак мога ли? Не. Правила ли съм? Не. Как да се обеся преди да ми се е вдигнал козунака? Кой ще плаче за такава като мен?

От друга страна си викам, че това с козунаците е твърде немодерно и някои хора могат да решат, че съм смотана. Но пък кой знае?

Ако Бионсе направи козунак, може да стане модерно.

Решавам да бъда българската Бионсе и се заемам.

Първата ми работа е да оповестя решението си в групата „Положението е Майко Мила“, където има 9000 забавни жени, които тутакси започнаха да ми се подиграват, но и да ми дават рецепти, защото женската природа е такава – двулична. Започвам да чета рецептите и си викам „Боже, как два часа, бе? Няма ли някой козунак, тип омлет, който да бухне за 12 минути?“ Няма.

Трябва да разточвам и да чакам да бухне. На мен нищо не ми е бухвало никога като изключим задните части. Но си викам, почнала си Елисавета, нещастнице, давай.

Вадя машина за хляб, за да си омеся тестото. Искам да ви кажа, че аз тая машина за хляб никога не съм я докосвала. Не знам как работи и не разбирам защо съществува, но мъжът ми дойде с нея и откак сме заедно, седи в един плик на хладилника. Не мъжът ми, машината за хляб. 

Започвам да чета упътването. Оказва се, че просто трябва да сложа едни неща и да пусна да се върти. Еми, добре. Пускам, върти. Вадя. Сплитам на плитки и слагам в тава.

Не вярвам, че ще стане нещо. Нали в готвенето трябва да вложиш любов и внимание, а

аз съм вложила депресия, омерзение, скука, трагедия и хаос. 

След двайсет минути козунаците са червени, бухнали и красиви, а аз съм втрещена. Обзема ме вълнение. Истинско вълнение.
„Елисавета, ти си жена от плът и кръв“, си викам и в очите ми напират сълзи. Усещам кръвта на прабабите и прапрапрабабите ми във вените си, всичко българско и родно ми домилява, кухнята ухае на уют. 

Но депресията ме настига и се свличам на стола. Ужасена съм от успеха си. Никога не съм искала да правя успешни козунаци. Надявах се да не станат, за да кажа „Ето, това не е за мен.“ Но напук на всичко те взеха, че станаха. Реве ми се.
Сядам на дивана и главата ми висва между краката. Дъщеря ми идва и ме прегръща, усещайки трагедията. Започва да ме гали по главата и да ми говори успокоително

„О, мамо, не се притеснявай. Един ден ще се събудим, няма да има коронавирус и ще излезем. Навън ще е хубаво, ще се срещаме с хора, клубовете ще са отворени и ще стоим по ресторанти цяла седмица.“

Какво умно деветгодишно дете, си викам, и подсмърчам. Така е. Един ден ще излезем навън и веднага ще влезем в клубовете, ще работим, ще се блъскаме в трамвая и ще ходим на кино.
Дотогава козунаците ми ще бухват и депресията ми заедно с тях. 

Но пък и кой знае. Може от кризата наистина да излезем по-добри. В козунаците, в чистенето и в математиката за трети клас. Това ще се види. 

Много важен текст, в който авторката (пожелала да остане анонимна) накълцва на парчета стереотипа, че пълните хора са лакоми, безволеви и мързеливи. А стереотипът, че ако една жена готви, то тя непременно е безработна или пък обсебена от храната, е настърган през най-ситното ренде.


Много хора казват, че са „нещотърсачи“. Аз не търся неща. Не търся и хора. Търся себе си в нещата. И у хората. Не познавам сама себе си до край и възприемам всяка трудност, като възможност да се опозная, да се разбера, да се намеря и дори да се обикна.

Тези дни мислите ми се въртят около вкуса на живота, вкуса на храната и женствеността – не точно в тази последователност.

Всъщност, последователност няма, само безкрайно много въпроси, чиито отговори търся през целия си съзнателен живот.

Преди няколко дни внезапно изпитах силно желание да сготвя нещо на себе си и на любимия си мъж. Замислих се от кога не съм готвила и най-вече – защо?

Малко преди тези мисли, ме занимаваха едни други. На почти 31 години, осъзнах, че изобщо не съм сигурна какво обичам да ям, кога обичам да ям и какъв вкус има храната за мен. И понеже съм „търсач“, взех да търся отговорите на всички тези въпроси.

Започнах да записвам всяко свое хранене – но не за да следя калории, грамажи и макроси, а за да разбера дали наистина харесвам храната, която приемам – какво ми носи тя - като емоция и като енергия.

Този експеримент продължи два дни и чрез него разбрах няколко неща – първото е, че от много време храната ми няма вкус. В стремежа си да работя за здраве и визия, започнах да виждам и преживявам храната само като химия : 100 гр. А е равно на 30 гр. Б, което трябва да се впише в общата картина на N %.

Много дълго време нямаше особено значение дали харесвам храната, която консумирам, дали я обичам и дали тялото ми я приема. Беше ултимативно. По формулата „Щом искаш онова, трябва да направиш първо това и това“.

Един известен фитнес човек в своя статия беше казал, че за да отслабнеш, трябва да убиеш вкуса. Ако ти е вкусно – ядеш повече от нужното. И това така дълбоко се запечата в под съзнанието ми, че сякаш предизвикваше срам, ако храната ми е вкусна.

Въпросът е там, че при мен нещата не стоят точно така. С убийствата де. Аз всъщност много рядко прекалявам с вкусната храна. Точно обратното – ям много по-малко от нея, защото насладата и задоволяването идват бързо, а липсата на вкус, провокира желание за запълване на тази липса с количества.

На мен, на сетивата ми и дори на стомаха ми, ни стига нещо малко – хапка от ястието на приятел (аз всъщност много обичам да споделям храната в чинията си с другите и приемам за висша форма на доверие и обич, да си взема от чинията на някого нещо малко).

Стига ми малка порция нещо сладко, нещо вкусно, нещо хрупкаво, нещо напоено с емоция. Но никога не бих си взела от чинията на някого, когото не харесвам, на когото не вярвам и в чиято компания не бих искала да бъда. Защото за онзи, който познава „магията“ на храната, е ясно, че тя е социален акт, че тя е сакрално действие на даване и приемане. Вероятно, ако имах възможност, бих избирала местата на които се храня, според начина, по който приемам готвачите.

Второто нещо, което разбрах за себе си от този експеримент, е обвързано със срама да ми бъде вкусно и вината, следваща този срам.

В нашето общество е някак закодирано мисленето, че пълните хора са лакоми, безволеви и мързеливи. Темите за отслабване са пълни с изповеди на жени, които постоянно наказват себе си, които декларират нуждата да бъдат съдени или оневинявани, чрез споделянето на грешки и отклонения от режимите, които са избрали да спазват. А изпитват вина най-често, защото са изяли нещо вкусно. Или са изяли голямо количество не-вкусна храна.

Хората функционират по различен начин – за някои от нас, убийството на вкуса на храната е посегателство върху „вкуса“ на живота. Ние се храним сред хора, консумираме, храна отгледана и приготвена от хора. Храненето е ритуал.

Ако отнемем част от тази ритуалност, като вкуса, подправката, сладостта, отнемаме сами на себе си една цяла вселена от преживявания и емоции. И не говоря само за храната. Просто различни процеси минават и се свързват с нас през храната, вкуса ѝ, мястото и компанията. Храната е грижа – преди всичко към нас самите.

Осъзнаването на тази грижа и обич при мен доведе до отдалечаването от всичко вредно, което някога консумирах. И в тази статия, под думата „храна“ разбирам именно това – ястие, компоненти, подправки, продукти.

В никакъв случай не говоря за силно преработени храни, носещи на тялото ни само празни калории. Но тези храни също заслужават особено внимание, може би в някоя друга статия. Защото, без да пренебрегвам личната отговорност на всеки от нас, не може и да мълчим до безкрай за всички съставки на този тип „храна“, които провокират определени центрове в мозъците ни, влияят ни и ни карат да искаме още и още и най-вече, да се чувстваме „слаби“, „безволеви“ и виновни.

Осъзнавайки, че не съм от хората, на които им е „все тая“ какво ядат, у мен се зароди любовта и към готвенето. Месеци наред не бях готвила нищо, освен когато приятели идваха на гости у дома.

Провеждайки „себеизследването“ си се запитах – защо? Защо спрях да готвя? Нахвърлях различни думички на белия лист и една свързваше всички тях – с р а м.

Вече споменах, че съм на почти 31 години. Освен това преди няколко месеца придобих образователна и научна степен „доктор“. И съм безработна. И за 2 години свалих 50 кг, които задържах 3 години, след което качих 8 от тях.

А защо ме беше срам да готвя ли? Вероятно точно поради тези факти от живота ми. Не заради тях сами по себе си, а заради стереотипите обвързани с образите на „безработната жена“, „домакинята“ и „дебелата жена“.

Често ми отправяха упреци, че готвя прекалено много и качвам твърде често снимки на храна в социалните мрежи. Само човек, който не ме познава, може да допусне, че огромният ми вътрешен свят се свежда до готвене.

Всъщност, много по-често предпочитам да тренирам, да чета, да правя градивни неща, пред това да прекарвам часове в кухнята. Но понякога обичам да готвя. Обичам от ръцете ми да излиза нещо, което после носи емоция.

За мен да нахраня приятелите си, любимия си, семейството си, е нещо женствено, творящо, съзидателно, раждащо емоция и преживяване. Всъщност, за себе си бих казала, че много повече харесвам да готвя, от колкото да се храня.

За известен период бях попаднала в клопката на мисленето, че в този модерен и бърз свят, ако имам време да готвя и то не по задължение, не за децата и семейството си и не, за да изкарвам пари с готвенето си, то тогава имам прекалено много „празно“ време. Или съм обсебена от храната и готвя от лакомия, през желанието да консумирам.

Което всъщност, днес си давам сметка за това, беше огромното противоречие, което не осъзнавах. Защото истински аз готвех само за други хора, никога не съм се впускала в кулинарни приключения, за да си доставя вкус само за себе си.

Приемах готвенето като даване и даряване на част от мен на хората, които обичам. Въпреки това, имах усещането, че ме съдят – ако намирах време да тренирам, всичко беше наред – полагах грижи за себе си, за тялото си и за психиката си. Но с готвенето нещата бях коренно различни, чувах „пак ли готвиш?“, „каква манджа измисли сега“, дори няколко пъти чух, че съм прекалено претенциозна към храната си, защото не ям или не изяждам всичко, което друг ми сервира.

И така, смело си признавам, че престанах да готвя от срам. Не исках „хората“ да ме виждат и да мислят за мен, като за безработна, миришеща на лук и запръжка, претенциозна млада жена (пък вече и не толкова млада, както ми бе напомняно).

Може би, ако не допусках, че част от тези стереотипи съществуват и в моето мислене, те нямаше да ме засегнат така дълбоко. Може би и аз съм продукт на криво разбрана еманципация, в която жената трябва да докаже себе си, като редица други неща и области извън кухнята.

Покрай Осми март доста се говореше за жените, техните права и феминизма, като течение и произход. Ако можех да кажа само едно, то би било „нека изгорим етикетите и стереотипите, за да не пламнем в кладите на Средновековието, които сами подхранваме“.


По темата:

След текста ни Хроника на една хронична умора получихме безброй съобщения от други жени в подобно състояние, но едно от тях ни стисна за гърлото много силно.

Млада жена се престраши и ни разказа историята на нейната хронична умора - от зараждането до този момент, в който състоянието е толкова неуправляемо и тежко, че единственото, което я крепи, е... алкохолът.

Публикуваме текста анонимно и призоваваме всички коментиращи да се въздържат от безсмислена критика и хулене - жената няма нужда от това. Прочетете обаче нейната история и ако тя може да ви е от помощ, за да спасите себе си или някоя приятелка в подобно състояние - и тя, и ние ще сме доволни. И за да спестим въпросите - на авторката сме препоръчали добър психолог и всякаква друга подкрепа, каквато ни е по силите.  


Какво точно е хроничната умора?

Повечето казват, че ние сами си я причиняваме в старанието си да бъдем перфектни във всичко - в домакинството, в отглеждането на децата, в чистотата, в работата, във външния вид, в социалния живот.

Има много жени, които успяват. И не само това - изглеждат така, сякаш това са чакали цял живот - от сутрин до вечер да слушат ревове и крясъци, да дебнат най-пресните моркови и пащърнак на пазара, да са измили и сложили децата в точно определен от тях час и след това да обърнат внимание и на половинката си....

И да са щастливи - за това, че яденето е прегоряло, че големият е разсипал млякото по пода, а малкият в това време е изял малко от храната на котката.

Е, аз не съм от тях.

Историята е много дълга и със сигурност ще отнеса много критики за начина ми на мислене и действията ми. Въпреки това я споделям, защото мисля, че не съм единствената.

Знаете ли как се лекувам?

ПИЯ. Пия алкохол.

От първия рев сутрин до последния рев вечер преди заспиване, защото сме прочели 2, а не 3 приказки, аз пия. Лошо е, знам... но това е моето лечение.

Имам 2 деца - и двете бяха желани, но не и планирани. И двете се появиха точно в най-неудобния за мен момент, когато реших да правя кариера, когато ми увеличиха заплатата, когато смених позицията.

При първия бях много потисната - грях ми на душата, но си казвах “точно сега ли?”.

Предстоеше ни местене, ремонт, обзавеждане и боядисване. Малкото човече изживя всичко в корема ми - нагълта се с целия прахоляк от съборени стени, намириса латекс и боя, и се появи точно когато завинтих последното болче на една етажерка в 12:00 през нощта, защото мисълта, че нищо не е наред, не ми даваше мира.

Едно страхотно бебе - да, с коликите му и всичко останало, типично за момчетата - но страхотно. Не спрях да работя през цялото време. Бебокът висеше на гърдата ми, а аз водех служебни разговори по телефона или скайп. Изключително тих. До едно време.

Детето проходи и проговори много рано благодарение на една детегледачка, която не спираше да му бъбри през цялото време (за което съм безкрайно благодарна, защото той в момента говори като голям човек). Докато беше бебе, както аз, така и таткото не бяхме подготвени за дете - искахме, но моментът никога не бе подходящ.

И когато се роди, татко му продължи живота си както си беше и преди. Добре че поне дойде за изписването, въпреки че ме накара да остана още един ден в болницата, защото искал да се напие с приятелите си и да се наспи....

Ако можех, сега щях пак да отида в болницата, уж да раждам. Там ми беше по-спокойно.

Таткото не погледна сина си близо година - няма смяна на памперси, няма прегръдки, няма целувки... за него детето не съществуваше.

Започна се един ад за мен - по цял ден с бебето, вечер таткото се прибира и пита “Какво има за вечеря?”. Аз не съм от домакините. Не бях. Не обичам много да готвя - каквото и да направя, или е прегоряло, или е пресолено, безсолно, безвкусно... затова и не правя нищо.

Но таткото реши, че имам прекалено много свободно време и мога да го инвестирам в това да приготвя нещо (преди това да изчета 1001 рецепти, да експериментирам няколко дена, докато не успея).

Прибираше се вечер вкъщи и, без да погледне детето си, сядайки на подредената маса, на която обаче липсваха приборите, питаше:

“Добре де, ти какво прави цял ден?”.

Въпрос, на който не можех да дам отговор, защото не си спомнях. Спомнях си кога за последно бебето е акало и кога е яло, но не и какво съм правила целия ден. Идея нямам и сега.

Бебето пропълзя, скоро и проходи. А аз започнах да пия. Основно заради чувството на безсилие - седиш си вкъщи по цял ден, виновна си, че поръчваш детска кухня, защото сама не можеш да сготвиш нищо, апартаментът прилича на взривена китайска будка - навсякъде се търкалят пластмасови играчки и всяка свири в различна тоналност.

Започнах да пия, защото се чувствах безсилна - нито можех да работя нещо, нито да се грижа адекватно за детето си, нито да му наготвя.

От половинката си получавах само упреци, че заспивам в 21:30 ч, а той все пак иска нещо от мен...

Партньорът ми сутрин ставаше, изкъпваше се и отиваше на работа.

Детето ревеше в кошарата и аз започнах.

Започнах да си сипвам чаша вино и да я изпивам. Оправях се с детето. На обяд, когато се разплакваше, защото му се спеше или защото любимата му играчка се е счупила, си сипвах вино.

Вечерта, когато мъжът ми се прибираше и, отново пренебрегвайки съществуването на детето, питаше “Какво има за вечеря?” - аз си сипвах вино.

Така, полека лека започнах да се лекувам. С алкохол.

Една година след раждането на първото ни дете разбрах, че съм бременна.

Изпих много алкохол...

Втората бременност протече много странно - не се зарадвахме, не я усетихме (говоря в множествено число, защото това се отнася и за мен). Когато разбрахме, че не е момиче, тонусът ни спадна още повече.

В това време половинката ми осъзна, че има дете. Не напълно, но до голяма степен. Започна да ми държи сметка с какво и кога го храня, как го обличам, кога го приспивам - неща, които преди изобщо не го интересуваха.

Една вечер, докато за пореден път приспивах големия и четях приказки, а татко му работеше.... се случи нещото. 1 месец по-рано. Изтекоха ми водите и вторият каза, че иска да излиза.

Роди се след 16 часа мъки, предизвикани контракции, задушен, без сърдечна дейност и посинял. Гледах как го държат с главата надолу и го удрят, и не можех да кажа нищо друго освен “Какво става?”

Остана в кувьоз за седмица, защото нямаше сукателна дейност. Хранеха го със спринцовки и вливания. Беше ми много тежко. Защо ли? Обвинявах се, че съм виновна за всичко това - че не съм го искала, че не съм обръщала достатъчно внимание на детето си и на мъжа си, на себе си, че намирах утеха в чашата вино - не само вечер, но и през деня, и по време на бременността – цялата.

Сега децата са малко поотраснали и... ми е още по-трудно! Големият ходи на детска градина, малкият проходи наскоро.

Аз продължавам да работя и да пия.

Таткото до такава степен изведнъж се привърза към големия, че се стигна дотам синът ми да ме гони от стаята, да ме блъска и да крещи “Махай се от тук, искам татко”.

Не мога ни да го прегърна, ни да го приспя, ни да го облека. Когато го попитам защо да се махам, той ми казва “Отивай си при Х“ (вторият ми син).

Не бих казала, че ревнува. По-скоро аз ревнувам повече.

И пия още повече, защото сега ИЗОБЩО не мога да се справя.

Таткото облича големия, таткото му мие зъбите, таткото го учи как да пишка в тоалетната, таткото го води на градина, таткото го взема от градина - ако се случи да го взема аз, той ме пита разочаровано “Защо идваш ти?”.

Имаме си детегледачка, но когато нея я няма, е пълен ад.

Сутрин повтарям около 1000 пъти “Обуй си чехлите”, “Измий си зъбите”, “Не влизай при бебето“, “Не му вземай биберона“, “Седни да закусваш”... и това, докато таткото си тегли поредния блажен горещ душ, за който аз само си мечтая.

След като бащата се оправи и види, че майката не си е свършила работата за тези цели 30 минути, той взема детето и прави всичко, за което съм крещяла, в рамките на 5 минути, и то с такава лекота - дори с насмешка в погледа, която казва:

“Ето, видя ли, за нищо не ставаш.”

И, да, наливам си чаша вино. Мисля даже да мина на по-твърдо, че това не помага.

Всичко това съм го споделяла с мъжа ми - за слабостта си, за загубата на търпение... отговорът му винаги е бил един и същ: “отдели време за себе си, бъди спокойна, децата ти имат нужда от спокойна майка, не готви, не чисти, отиди на маникюр, фризьор, виж се с приятелки, купи си нещо”.

Хахаха - какво? Маникюр? Ноктите ми са изпочупени от липса на витамини!

Фризьор? За какво - по цял ден съм вкъщи и над тенджерата.

Приятелки - кои? Тези, които споделят колко пъти се е наакало тяхното дете? Не, мерси!

Купи си нещо? С майчински 340 лв е малко трудно - а памперсите и пресните и ДОМАШНИ плодове и зеленчуци са по-важни!

Ето и как минава и денят ми.

06:30 – ставане. Тишина в апартамента. Измъквам се на пръсти. Обикновено съм хремава или кашлям. Затварям се в някоя стая да се облекча. Започва великото мислене - КАКВО ДА НАПРАВЯ ЗА ЗАКУСКА? Последвано от въпроса “А те какво ядоха вчера сутринта?” Нямам спомен. Машинално се прави нещо.

07:00 - време е да събудя големия (вмъквам, че татко му още се излежава в леглото).

Светвам лампите, дърпам завесите и започвам да го милвам по главата и да говоря нежно. Той пък ми отговаря с ритници и крясъци "НЕ НЕ НЕ НЕ, Искам Таткуууууу". Оставям го.

07:20 - закуската е готова, миялната е изпразнена, столчетата на децата - изчистени, дрехите за деня - приготвени. Таткото си е взел душ и влиза доволен в хола по хавлия.

Целува ме и ме обвинява, че съм станала прекалено рано, а той искал да ме гушка.

07:30 - след поредния безуспешен опит таткото събужда сина си, успява да му измие зъбите и да го облече, да го изпишка и дори да поиграе с него.

Аз съм си наляла вече чашата с вино.

07:45 - големият остава с мен в хола, за да закуси, докато татко избере какво ще облече. Започват се големи борби - “Седни и и си изяж закуската”, “Не си играй с това!”, “Не плюй в яденето, не си върти главата така”...

07:57 - таткото пристига облечен и казва, че има 5 минути и дотогава детето трябва да е готово. Сяда и го нахранва сам (защото аз не мога) за 3 минути.

В това време от спалнята се разнася жалостен плач на едно малко бебе, което се е събудило от безбройните викове вкъщи и плаче, защото баща му е минал няколко пъти покрай него без изобщо да го забележи и накрая го е изоставил сам в стаята.

Пренебрегвам това, въпреки че ми се къса сърцето...

08:15 - номер 1 трябва да се обуе. Започва велик спор за това защо при 3 градуса навън не можем да сложим зелените сандали... следва рев и тръшкане. Номер 2 се тръшка още по ожесточено в съседната стая, защото чува всичко, а баща му се чуди дали ризата, която е избрал, е достатъчно добре изгладена или трябва да се мине още веднъж през ютията.

08:30 - успешно изпращам Номер 1 и се залавям с номер 2, който вече е плувнал в сълзи.

Оттук става малко по-лесно, защото е само 1 брой - нахранва се, отваря всички шкафове, прищипва се няколко пъти, наакан е няколко пъти, мия го постоянно, накрая към 11:00 излизаме. Аз придремвам на някоя пейка. Пийвам си вино и се наслаждавам на тишината за цели 40 минути.

Детегледачката пристига. Аз отивам на работа. Чакат ме купища проблеми и хора с въпроси. Не мога да се съсредоточа.

Мислите ми са при децата - защо единият не ме иска, защо другият не искаше да яде, защо мъжът ми ме обвинява за всичко, виновна ли съм наистина?

Какво да направя, за да се променят нещата? Как може да има жени, които да са щастливи от този начин на живот? Защо аз не съм щастлива?

Работният ден минава бързо и без всякаква ефикасност.

Бързам в задръстванията да взема номер 1 от градината (на другия край на града). Когато ме вижда, не е въодушевен. Възпитателките се споглеждат смутено. Повечето деца се радват на родителите си, моето ми казва да си ходя...

Прибираме се при Номер 2. От 18:00 до 21:00 се играе на “Недей, НЯМА и НЕ” - знаете ли я тази игра? Майката е грамофонна плоча, която е запецнала, а децата не я чуват и правят каквото си искат. Много е весела.

Таткото в това време е недоволен, че не всичко е сложено на масата.

21:00 - къпане - във “високата вана”, както казва Номер 1. Номер 2 излиза по-рано, за да бъде облечен и сложен в леглото. Пее му се песничка, пускат му се звездички на небето и, милият, сам заспива.

Номер 1 иска три приказки, фенерче, звездички, да играем на баскетбол, да играем на карти, да ми покаже колко колички има и накрая да ми каже:

“Не искам теб, искам ТаткУУУ”

Не си спомням кога за последно съм спала повече от 3 часа.

Нощем не мога да спя, защото ме измъчват не само плачовете на децата, но и неща, които през деня не съм успяла да свърша:

платих ли сметките, купих ли листа за баница, обадих ли се на дърводелеца, поръчах ли си прясно мляко от специалния човек от Самоков.... хващам телефона и започвам да правя това, което не съм успяла през деня. Включително и да работя.

Сънят ми започва в 22:00 и приключва в 03:00.

Това е. Чувствам се отвратително, но си излях душата.

Благодаря ви.

Има срещи в тоя живот, които са съдбовни - такава е и срещата между Майко Мила! и Elica Koteva, с която се видяхме случайно в Arte Spa&Park Hotel Velingrad и моментално се харесахме - откачалките се надушват отдалече, нали знаете. Нямаше как да не организираме и един двубой, в който се опитваме да правим клети яйца по бенедиктински, но повече подскачаме (особено Елисавета, която изглежда като прекалила с разни вещества) и крещим малоумно! Как ни издържа Елица - не знаем, но яйцата станаха вкусни и нямаше жертви! Гледайте и не опитвайте това вкъщи!

Всички тук сте запознати с безкрайния кулинарен талант на Майко Мила!, а който случайно е пропуснал да ни види как се вихрим в кухнята и хвърляме жълтъци по стените, веднага може да навакса във влога ни.

За незапознатите със скъпоценните ни умения само ще споменем, че на Красимира веднъж ѝ отне около 43 минути да нареже една глава лук, а Елисавета най-добре владее салатата от домати, където доматът е нарязан на три-четири едри парчета и е щедро поръсен със сол.

Ако навремето се бяхме въртели повече около майките ни, в моментите, когато са готвели телешко варено и мусака, може би и ние щяхме да имаме някакви по-съществени умения, но, уви, и двете не сме се въртели изобщо – затова най-високите върхове в кулинарните ни умения приемат образа на сандвич с кашкавал и клето пиле с ориз.

Не е като да не сме имали желание, обаче. Вече съм ви разказвала как един следобед реших да направи шоколадов кейк и отворих книгата с рецепти, писана на ръка от майка ми. Чашите с брашно и двете яйца не ме затрудниха особено, но когато стигнах до следния йероглиф

¾ ч олио

вашата приятелка, тогава в 4-5 клас, се облещи срещу написаното (Красимира освен много талантлива готвачка, е и свръх надарена математичка, и всичко, що има вид на дроби или уравнение с неизвестни, ѝ докарва обрив по врата с неизяснен характер).

След известно пулене реших, че това би трябвало да означава 3-4 чаши олио, така че отривисто грабнах цялата бутилка олио и щедро я изсипах в сместа – няма да се стискаме за 1-2 чаши, нали. Рядката кал, която се получи след добавянето на олиото, доста ме обърка и в паниката си реших, че ще е най-удачно да я изсипя през балкона, където бълвочът засъхна от слънцето и се превърна в една естествена хлебно-мастна топлоизолация.

Уменията ми претърпяха известно подобрение през годините и сега ПОНЕ различавам кога нещо е три четвърти и кога – 3-4. Вероятно никога няма да напълня патица с кестени, нито да направя на детето домашен бухнал козунак, но не го спирам, когато иска да се качи на стол до мен и да ме гледа с удивление как бъркам яйца в тиган (а то си е сложно – установила съм, че ако не ги бъркаш, изгарят) и иска да хвърля - от разстояние! - парчета сирене в него.

Наясно съм също така, че ще дойде момент, в който играта с омлета ще изгуби притегателната си сила, но поне ще съм научила това дете да прави пет-шест (ПЕТ-ШЕСТ, НЕ 5/6) бъркоча, с които ще може да се изхранва сам и няма да чака някоя клета жена (НАПРИМЕР АЗ!) да му свари пилешка супа и да му опече кюфте.

Но вие, мили ни майки, не сте такива. Вие сте едни умели и сръчни жени, които пълнят чушки, правят лазаня и знаят как да опекат гювеч без да си нарежат в него половината пръсти и да разсипят буркан с червен пипер в картофите. Освен това сме сигурни, че имате търпението да учите децата си как се вари яйце, как се пържи филийка и куп други завъртяни кулинарни тайнства.

Затова днес ви хвърляме ръкавицата – готварската, разбира се, и ви предизвикваме в един вкусен конкурс, наречен МАМА И АЗ ГОТВИМ, по едноименната книга на издателство РИВА.

Книгата cъдъpжa здpaвocлoвни и вкусни peцeпти, интepecни фaĸти зa xpaнaтa и зaбaвни общи кулинарни дeйнocти. От нея дeцaтa могат да се нayчaт ĸaĸ дa гoтвят и cepвиpaт xpaнaтa - разбира се, c пoмoщ oт мaмa, татко, по-голям брат, сестра или първа братовчедка.

А същo и ĸaĸвo cъдъpжa яйцeтo, ĸaĸ ce oтглeждaт pacтeниятa, ĸaĸ ce пpaви бpaшнoтo и дpyги въпроси, с които така или иначе децата ще ви застрелят в кухнята, та е добре да сте подготвени какво да им отговорите (в случай, че не знаете какво съдържа яйцето).

А ако ви се прииска веднага да се сдобиете с нея, можете да си я поръчате от Ozone.bg тук.

Та, ето какво очакваме от вас. В следващите 2 седмици (до 1 август включително) да пратите на имейл maikomilabg@gmail.com снимки от процеса на готвене, в който детето активно ви прави компания, като ви подава маслото от хладилника или бърка супата на котлона.

Бъдете креативни, покажете ни как сътворявате вкуснотии заедно с вашето дете (или деца!), илюстрирайте и готовото ястие, и не забравяйте да добавите и рецептата – току виж и ние се запалим по нея (въпреки че, доколкото се познаваме, по-скоро ще се запалим ОТ нея).

Ние пък ще ви наградим петте най-готини снимки и рецепти с книгата МАМА И АЗ ГОТВИМ, за да можете да усъвършенствате готвенето на четири ръце и да взимате акъла на всички, които ви идват на гости – включително и на нас. Защото ние може и да не умеем да готвим, НО УМЕЕМ ДА ЯДЕМ!!

И така – снимайте се докато готвите с децата, пратете ни доказателства за готовата продукция, напишете и рецептата, а ние ще ви наградим. Имате 2 седмици, запрятайте ръкави и започвайте! Успех и котлонът да ви е винаги на 6 (или на колкото там е добре да е включен!)

В последните дни една от най-обсъжданите теми е връщането на казармата – онази черна прокоба, която дебне зад ъгъла горките, крехки мъже и заплашва тяхната физическа, психическа и емоционална цялост.

Не бих желала да ви скандализирам, но от тази трибуна тук искам да се обявя за моментално и пълно връщане на казармата. Колкото по-бързо я върнем, толкова по-доволна ще съм.

Но, разбира се, при едно условие. Тя да е достъпна само за многодетни майки. Или за майки на особено буйни деца.

Нямам търпение да върнат казармата, да получа призовката, да нарамя пушка и да се обърна към мъжа си с думите „Отивам в казармата, съжалявам, но ще трябва да се оправяш сам“ и после внимателно и тихо да затворя вратата зад гърба си, за да не събудя децата.

Колко да е страшно в тази казарма?

Щяло да има много готвене, чистене и стоене прав в казармата.

Господи, смея се през сълзи.

Колко чистене, готвене и стоене прав да има?

Откога мечтая да ми дадат един казан, да нахвърлям безразборно 40 пакета боб, 35 чушки, едно кило олио, едно кило пипер и да кажа „Яжте“ без заплахата всички да започнат да се кривят в погнуса, да имитират повръщане и да започнат да крещят „Не го искааам тоя гадеен боооб“.

Наместо това - дълги маси и десетки многодетни майки, облечени в зелените си дрехи, ядат боб разсеяно и от време на време някоя се провиква „Страшен боб, благодаря ти, че сготви вместо мен. Здраве желаем“.

Мечтая да ми връчат една четка за зъби, една кофа и да търкам фугите на коридора, докато не стана едно цяло с голямото вселенско съзнание. Да не се тревожа, че старшината не си е написал домашното, че другият старшина се е наакал в гащите, че свинското загаря, че проектът ми е две седмици назад, че трябва да се обадя на лекаря на третия старшина, за да го питам кога му е ваксината. Само аз, четката за зъби и фугата. Една майка – Буда в казармата, която чисти в пълна концентрация.

Щели сме да имаме униформи.

Чудесно. Няма да има 5 вида различни перални – една за бяло, една за цветно, една за червено, една за вълна и прочие. Край с гардеробите, край с милионите чорапи в различни размери. Два чифта униформи, три чифта чорапи и блаженството на простия живот.

Искам да давам наряд. Да стоя права цяла нощ в тишина, да наблюдавам звездите и да си мисля колко е спокойно и тихо около мен. Никой не реве. На никого не никне зъб, никой няма шарка, разтройство, кашлица, заекване. Въшките не са проблем, защото в казармата не е като в детската градина. В казармата не връщат никого за въшки, докато ти плачеш истерично в банята и се чудиш как ще ходиш на работа и ще си гледаш детето. В казармата въшките и военното дело вървят ръка за ръка.

Искам да марширувам. Нарамила огромна раница, пълна с неща, равностойни на онези, които всеки ден мъкна – две кила патладжани, кило домати, 9 пилешки бутчета, две кила картофи, лаптоп, документи, резервни обувки за децата, кърпи, памперси, зарядно за телефона, бисквити, био сок... извинете, отнесох се. Както и да е, имах предвид нещо тежко, с което да обикалям с часове и най-сетне да отслабна. Да си обърна внимание, защото извън казармата това просто нямам никакво време. Но в казармата ще имаме тичане, маршируване, клекове, лицеви опори. Всекидневен, безплатен фитнес. След 6 месеца ще съм с онези мечтани плочки на корема, които се стремя да направя от 1987 година.

Искам да си лягам рано.

В девет ако може, благодаря. Вечер, щом изгасят лампите, с другите майки ще си шушукаме колко е тихо в казармата, какъв чудесен ред има, как всички си подреждат дрехите и обувките и никой не си разпилява пъзела по пода. После доволно ще се смеем преди да потънем в дълбок сън чак до 6 часа, когато всички ще ставаме заедно, а не майките да стават в 6 и половина, а мъжете да спят до осем, до девет и други блажени часове, защото „трябва да се наспят, че после са на работа“.

Искам някой друг да крещи вместо мен. След всичките години крещене „Колко пъти съм казала, че...“, „Как е възможно да ...“, „Вие в гората ли сте отраснали?“ и прочие, бих искала Българската армия да ме замести в тази ми функция. Нека някой друг крещи, аз ще кимам в знак на съгласие, защото, в края на краищата, убедила съм се от опит - който крещи, е един нещастен, изморен човек, докаран до крайност, който е прав, но никой не му обръща внимание. И не само ще кимам в съгласие, а от време на време ще се провиквам „Точно така, благодаря ви, лейтенант Иванова. Благодаря ви, че си правите труда да крещите и изразходвате малкото ви останали нерви и сили, за да ни научите нас на нещо. Искате ли чаша вино и кекс? Здраве желаем!“

Искам да слушам военни маршове. Искам да отворя тази уста и от нея да не излиза за разнообразие „Олд макдоналд хед а фарм“ или „На дивана, под юргана“ а мощно да запея „Шуми Марица окървавена!!“ без някой да шътка и да ми шепне "Престани да крещиш, ще разстроиш децата!!!"

Искам и да стрелям.

Да застана на онази проклета мишена, да се замисля за размера на социалните надбавки, състоянието на тротоарите в София, фактът, че не съм била на фризьор от 4 години и да започна да стрелям, да стрелям, докато всичко се оправи, не се успокоя и усетя аромата на пролетните цветя.

И когато ми разрешат телефонно обаждане до вкъщи и мъжът ми в паника ми изкрещи в слушалката "НО ТЯ НЕ ИСКА ПИЖАМАТА НА КОНЧЕТА, ИСКА ПИЖАМАТА НА ЗЕБРИ, А АЗ НЕ ЗНАМ КЪДЕ Е И ТЯ НЕ СПИРА ДА РЕВЕ!!!!", аз ще му кажа "Но, съкровище мое, аз съм в казармата. Не мога да ти помогна. Трябва САМ да разбереш къде е пижамата на зебри. Знам, че ти е трудно, но аз все пак имам да браня територията ни от вражески сили". И ще затворя.

И накрая, когато се върна от казарма, да говоря за това до края на живота си с мъченически израз на лицето. А след някоя и друга година да ме викнат в запас. Защото нивото на армията трябва да се поддържа.

А ако започне война и се наложи да ида на фронта, нима се съмнявате, че ще има нещо по-страшно и опасно от майка на три деца с пушка в ръка?

Извинете, прави сте. Има.

Майка на четири.

Та, кога връщат казармата?

cross