fbpx

Някъде до края на първи срок на първи клас синът ѝ се развивал долу-горе алтернативно, за да не се страхува, че (тя самата) ще попадне в една от най-тревожните групички – тази на родителите, чиито деца тренират усърдно футбол. Или някакъв друг популярен спорт, който трябва да се практикува само за обща култура и нищо повече. Това ни сподели една (пожелала да остане анонимна) майка, която е имала великолепно детство, благодарение на много строга връзка със спорта. Но това щастие вече ѝ се вижда невъзможно. И обяснява защо. 

Допреди 3-4 години синът ми кротко си строеше корабите от Междузвездни войни с лего, радваха го физически активности като катерене, каране на скейт и колело, ходеше на едно бойно изкуство и роботика, мацаше се с някаква глина. Изобщо, никакъв сигнал, че изведнъж върху пода вкъщи ще има няколко слоя от най-досадния и лишен от всякакъв смисъл формат на култа към личността – албуми и стикери с портрети на футболисти, плюс шалчета на ЦСКА и пластмасови аксесоари от магазина на Барса на El Prat. Клише върху клишето.

Признавам, че преди да се почне с това, не бях никак сговорчива на тема "голяма работа, че синът ти не иска да играе футбол". Със същия успех можеха да ми кажат "моят пък не може да си бърка в носа и да сяда гол върху мравуняк..."

Все едно някой забиваше ножица в бедрото ми, като видех посоката, в която топката поемаше, когато и той горкият се пробваше да рита – не напред, нито встрани. Беше единственото момче, което риташе толкова лошо, че топката се завърташе леко - като последния оборот на пумпал - и оставаше толкова близо до краката му, че се спъваше в нея.

Но май бях готова да живея с този срам, само и само да не попадна в групата да родителите, чиито деца тренират футбол.

След първи срок в първи клас, обаче, децата стават част от по-трайна и влиятелна среда и ако пет-шест от приятелите ти тренират футбол, ръгваш и ти. В началото започна да рита в училищния "отбор" и всичко беше супер, защото  упражняваше някакъв спорт, без това да се случва в толкова амбициозна и обсебваща среда, а и другите деца бяха толкова яки, че май никой не се подиграваше на (не)уменията му.

Миналата година футболът в училище спря, което амбицира децата сами да си организират тренировки и мачове след часовете, а след това да си прекарат лятото в ритане по площадките. Звучи чудесно, детето даже дръпна, веднъж, без да искам, видях, че ритна топката така, че тя, ехеее, подмина вратата.

Изпитах жестоко облекчение, че синът ми хем не се държи като на кръжок по икебана на игрището, хем не ми се налага да влизам в групата на родителите, чиито деца тренират футбол.

До втория учебен ден в 4 клас, когато детето забеляза, че в едни 30 секунди съм изпаднала в нещо като добро настроение, и изтърси: „МОЖЕЛИДАТРЕНИРАМФУТБОЛПРОФЕСИОНАЛНО?“

Не знам как успях да не му кажа „Не ме разплаквай“, усмихнах се по-хладко от Моуриньо и викам „Добре, ще видим какви са вариантите“. Само това му стигаше да почне да звънка на всичките си приятели и да се хвали, че дааа, и той ще тренира футбол, което вече сериозно ме разстрои и отидох да изтичам 6 км вдън горите на Борисовата.

Започнах да тренирам колективен спорт на 7 и на 12 вече знаех, че адът не са загубите, не е и скъсаният менискус. Адът е присъствието на родителите по мачовете и изобщо непрекъснатият им зор да питат треньора „какво му е на детето, че не го пускате“, „добре ли се справя“, „другият мач титуляр ли ще е“, "да, да и аз му говоря много за техниката" (не пич, не му говориш, крещиш му пред цялата зала).

Имах късмета професионалният спорт да ми даде среда, в която да бъда независима от родителите си и да раста интересно, далеч от битовизмите, далеч от България през страшните 90-те изобщо. За други деца обаче това беше още един стрес дали са изпълнили очакванията на родителите си. Дали са вкарали достатъчно голове. Дали не са предали спортните гени на рода. Ще стъпят ли на игрището въобще при официални мачове или ще си докарат пневмония, седейки на пейката, защото в залите през 90-те въздухът беше толкова леден, че можеше да се схруска.

Това, което ми позволи да обожавам спорта – и да започна да се оттеглям в мига, в който по-интересни ми станаха Nirvana, да речем, или пък това да демонстрирам как се възвисявам на книгите на Достоевски – беше абсолютната ирония на баща ми към тщеславието и невротичния родителския ангажимент, с които е назобана спортната среда. Почти тоталното му физическо отсъствие от невероятния ми живот като ляв гард в най-добрия държавен отбор по хандбал (и най-лошия национален).

През 90-те поне нашите родители не можеха да дойдат с нас до Гьотеборг. Не можеха да дойдат и до Скопие, а и да можеха, никой нямаше да им позволи. Достатъчно близо съм до спорта все още, за да знам, че днес за родителите на трениращите нещо деца всичко е възможно и тяхната намеса е още по-страховита.

Деца отиват на турнир в Гърция. И родителите, разбира се, кретат след автобуса - ей я къде е Атина. Отиват да създават овации, да дебнат треньора добре ли е разпределил състава и ако техните деца са в него, да се накланят от трибуните към терена, сякаш чрез гъвкавата си стойка ще им помогнат да сипят голове.

Разбира се, давам си сметка, че днешните родители са далеч по-въвлечени в живота на децата си, отколкото тия дето едвам си плащаха тока през 90-те - и даже им се възхищавам на отдадеността, с която висят по тренировки и мачове до стъмване. Разбирам, че искаме да им дадем най-доброто на тия деца и тайно си мечтаем те да са звездите, около които да бъде изграден отбора. Не съм убедена обаче, че пътят към това е родителят да виси на всяка божия тренировка и след края ѝ да тупа детето по рамото и да му вика "Браво, шампионе" или "Още-малко-можеш-шампионе". Винаги съм си мислела, че звезда се става като си незащитен и можеш първо да риташ портокали на тъмно в махалата, а после на добре осветен стадион.

Не че някой сега ми е виновен, че детето ми изведнъж иска да почне като халф или поне като резервен защитник в ШЕСТИЯ детско-юношески състав на някой клет софийски отбор или пък вече си представя как си пие с Марадона и го пита колко показва часовникът му на дясната ръка и колко тоя на лявата. Просто ми предстои да стана най-лошият родител на света, който нито ще си стане приятел с треньора и ще му подарява прасе, пълнено с бутилки отлежало уиски, за именния ден, нито ще търчи на футболен туризъм до Гьотеборг, Атина или Скопие (за концерт може), нито пък ще се надвиква или поздравява любезно с родители на трениращи футбол деца. Или поне докато някой не ме убеди, че спортът може да ти даде нещо смислено в присъствието на мама и тате.

След като ни зареди със супер факти за затапване в Как да изберем за кой отбор да викаме на Световното, спортният журналист Петър Хераков връща топката назад и започва темата за най-обожаваната игра от правилата. Ако знаете какво е аут и корнер, минете директно на Правила за напреднали. А ако сте чували за Дузпа Велизарка и знаете не само какво засада, но и пасивна засада, значи ви е достатъчно само Правилото за ултрамегаексперти, за да обогатите познанията си. И така, добре дошли в света на футболните термини!    

Футбол може да се играе и от трима човека и бордюр и чанта за врата. Затова е и толкова популярен. Това е игра за развлечение, макар понякога да изглежда, че е война. Сигурно не е случайно, че много от термините в играта са военни.

Накратко: Целта на играта е да вкараш повече голове във вратата на съперника, която е с размери 7,3 м дължина на 2,44 м височина. Гол е когато топката мине с целия си обем голлинията.
Диаметърът на топката трябва да е около 22 см. Което ви дава перфектно извинение да проверите дали възлюбеният ви лъже за размера. Теглото й е между 410 и 450 г.
Официалните размери на терена са между 90 и 120 м дължина и между 45 и 90 м широчина. На него тичат два отбора от по 11 души - десет полеви играчи и един вратар. Вратарят е единственият от тях, който може да играе с ръце (освен Диего Марадона, но той е Бог и това не се брои). Вратарят може да играе с ръце само в своето наказателно поле.
Футболистите се ритат, дърпат, блъскат, плюят и всякакви други детски неща. Затова на терена има съдия (рефер). Той решава кой футболист първи е нарушил правилника. Съдията има и двама помощници край двете странични линии. Понякога има и още двама край наказателните полета.
Футболът се играе в две полувремена от по 45 минути. Вече доста години към тях се добавят още минути в края. Колко е минималното добавено време се решава от съдията.

Правила за начинаещи

Централна линия: Линията, която разделя терена на две. От нея се изпълнява началния удар - в специално място по средата на линията. Нарича се център. От центъра се подновява и играта след отбелязан гол.

Аутлиния: Линията от двете страни на вратата.

Голлиния: Линията между двете греди на вратата.

Аут: Когато топката мине линията от двете страни на вратата и с нея последен е играл футболист, който напада - опитва да вкара гол.

Корнер: Когато топката мине линията от двете страни на вратата, но с нея последен е играл футболист, от отбора, който защитава по-близката врата. Изпълнява се от мястото, където линиите правят прав ъгъл.

Тъч: когато топката излезе от страничната линия (дългата част на терена/тази на която няма врата).

Нарушение: Когато съдията прецени, че има нарушение, той дава звуков сигнал.

Жълт картон: Официално предупреждение. Ако съдията реши, че нарушението отговаря на някой от всичките критерии, които са записани в правилника, той показва жълт картон на провинилия се. Един вид, внимавай какво правиш, за да не се стигне до червен картон.

Червен картон: Изгонване от игра. Футболистът, който го е получил, трябва да напусне терена и не може да се върне в игра. Отборът му играе до края с човек по-малко. Дава се или за изключително груба игра (шпагат през кръста), или за спиране на голова ситуация (не е вратар, а подлага ръка преди топката да мине голлинията), или за два жълти картона в един мач.

Пример: Съпругът ви е забравил рождения ден на майка ви - жълт картон. Съпругът ви е забравил годишнината от сватбата - червен картон.

Пряк свободен удар: Когато съдията отсъди нарушение, в повечето ситуации има пряк свободен удар. При ПСУ, ако пратиш топката във вратата на съперника, има гол.

Непряк свободен удар: Има ситуации, в които реферът пак отсъжда нарушение, но дава непряк свободен удар. Тогава неговата ръка е вдигната нагоре във въздуха. При НПСУ, топката трябва да бъде докосната от друг футболист (без значение съотборник или противник), за да влезе в игра. Ако бъде пратена във вратата от НПСУ се отсъжда не гол, а аут.

Ситуации, в които се отсъжда НПСУ: две докосвания на топката от статично положение (все едно си подаваш сам от тъч или ПСУ), вратарят улавя топката с ръце, когато му е върната от съотборник, засада, показване на картон без да има нарушение (двама си подават, а съперник отива и напсува единия от тях).

Кори/Предпазни кори: Задължителна част от екипа. Предпазва долната част на крака от ритници и прочие нескопосани прояви. Но синините и деформираните долни крайници са задължителни за футбола.

Ръкавици: Всички футболисти могат да носят ръкавици. Вратарите имат специални такива, но чак от последните 50 години - преди това са пазили с голи ръце.

Други екстри: Не се позволява носене на синджирчета, медальони, пръстени, обеци и прочие бижута. Могат обаче да се носят очила (Едгар Давидс) или шлемове (Петер Чех), стига да не представляват опасност за другите играчи.

Правила за напреднали

ВАР система: ВАР означава видео асистент рефер. Тоест още съдии гледат внимателно на няколко екрана какво се случва и казват на главния съдия дали е объркал или не (само за наистина важните решения). Той също може да прегледа ситуацията на екран и да реши дали да отмени решението си. Това е последното нововъведение във футбола.

Симулация: Целенасочен опит чрез театралния действия да излъжеш съдията. Някои страни, най-вече по-южните, произвеждат експерти в това отношение. Съдиите би трябвало да наказват симулациите с жълти картони, но понякога не го правят. ВАР системата ще отнеме нечестното предимство от симулацията, но ще отнеме и малко от чара на играта. Причина за спорове, които продължават дълги години в някоя кръчма.

Дузпа: Нарушение в наказателното поле на съперника. Още една причина за спорове, които продължават дълги години в някоя кръчма. Един футболист, срещу вратаря на съперника. Ако топката се отбие от гредата или вратарят я избие, играта продължава. Ако топката мине голлинията се присъжда гол.

Дузпа Велизарка: Дузпа, кръстена на перничанина Велизар Димитров. Известен с това, че падаше като посечен с мачете, и трудно можеше да се прецени дали симулира или наистина е фаулиран. Известен и с това, че не никога не е сменял стила на прическата си - на път, с модерна през 80-те дължина отзад. Канят го понякога в различни телевизии.

Продължения: Две по 15 минути. Прилагат се при мачове на елиминации. Тоест, когато единият от двата опонента трябва да отпадне. Това се случва в различни турнири. В първенствата се играят определен брой кръгове и се излъчва шампион. На Световни, Европейски, Шампионска лига, Лига Европа и т.н. структурата е следната: предварителни елиминации (някой трябва да отпадне и може да има продължения), групова фаза (като първенство, но с по-малко кръгове), още елиминации (може да има продължения).

Дузпи при елиминации: Ако в продълженията не се излъчи победител, това става чрез изпълнение на дузпи. Избират се петима играчи предварително и те се редуват да бият. Ако резултатът е равен и след тези пет изпълнения се продължава на принципа на внезапната смърт - по една дузпа докато някой не сбърка.

Правила за експерти

Засада: Правилото, което тормози най-много хора, включително съдиите и някои коментатори. Правилото е, че при пас напред между голлинията и футболиста, които получава топката, трябва да има най-малко двама противникови футболисти. При засада асистентът сигнализира с флага си. Най-лесно се показва с картинка.

Случай на засада: Вратарят е излязъл напред и между играча, който получава топката и голлинията има само един защитник. Какво правим? Реферът отсъжда засада и това е.

Случай на засада 2: Вратарят е излязъл напред и между играча, който получава топката и голлинията има двама защитници. Какво правим? Нищо - играта продължава.

Пасивна засада: Почти ново правило с цел подкрепа на нападателния футбол. Един футболист е в пасивна засада, ако е в положение на засада, но не играе с топката. Тогава, ако пасът не е насочен към него, не се отсъжда засада. Пример: Гошо е в засада, но топката е подадена към Пешо, който не в засада. Той пробива и подава на Гошо, който вече не е в засада. Гошо вкарва гол и всичко е наред - той се признава, а Гошо и Пешо празнуват. Съперниците псуват.

Допълнение: Засада има само в съперниковата половина. Ако тръгнеш от своята половина на централната линия, засада няма – прекрасен пример е вторият гол за Швейцария срещу Сърбия.

Правило за ултрамегаексперти

Виждали ли сте как, когато някой вкара особено важен гол в самия край, всички се събират и се прегръщат заедно? Правилото постановява следното: "Подновяването на играта се случва, когато съперникът се прибере в своята половина". Но ако всички футболисти на съперника празнуват извън терена, то съдията може да реши, че не е нужно да бъдат чакани и да поднови играта. Поради тази причина при мега радост се налага на треньорския щаб с остър шпагат да спира най-бавния, за да го остави в съперниковата половина. Така съдията не може да поднови мача, дори и да иска да го направи.

 

Аксиния Генчева, позната ни чудесно с текста си Най-дразнещите Фейсбук родители днес в Майко Мила!, защото има преки наблюдения върху огромната разлика между това децата да правят най-различни безчинства и същите да бъдат извършвани от възрастни. Идеята за текста е взета от публикации на блогъра 

*********************

Дечинята безспорно са изключително сладки и може би заради това (почти) всичко им се разминава. Ако обаче аз и вие се държим дори наполовина като тях, много е вероятно да си четем пощата в Сливенския затвор. Защото сме възрастни! И защото като се държим като деца, "нарушаваме закона", за разлика от децата, които "са много сладинки" и от "детско любознание" разглобяват грамофона на приятелката, на която сте на гости. Никой не посочва с пръст счупения грамофон и не крещи на детето, че руши чужда собственост и ще бъде подведен под отговорност по НК, нали!

А истината е, че децата извършват престъпления всеки ден под носа ни и все още никой не им е сложил белезници! Ето малко сравнения между това, което правят те и какво би ни се случило, ако го правехме ние!

Разголване на обществено място. Синът ми Максим тичаше гол и бос по улицата, когато беше при баба си, в по-добрите моменти обут в памперс, в по-обичайните - по "без нищо". Ако аз се засиля по бул. България "по без нищо", все ще се намери някой полицай да ми цитира указ № 904 от 1963г. за борба с дребното хулиганство, изразяващо се в разголване на обществено място, което представлява непристойно действие съгласно чл. 325 от НК и накрая ще ме облекат в раирана пижамка в някой столичен арест.

Нарушаване на обществения ред. В Детстволандия това се нарича тръшкане. Макар да не знам какво е от личен опит (Максим никога не се е тръшкал, стискам палци и хвърлям сол и Явор да не го прави), виждала съм деца, които в истерия се търкалят на пода в детски магазин и така вият, че прилепите в Леденика оглушават. Аз, обаче, ако легна на пода между щандовете на Фантастико и започна да си дера джигера до посиняване, охраната услужливо ще ме запознае с едни батковци в синя униформа, които пък ще ме заведат до новите ми приятели в бели престилки, които ще ми подават малки хапченца и ще сме винаги усмихнати, благи и тихи.

Ако не сте чели Наредба 1 на Столична община (която си има алтернатива във всяка друга община в България) за опазване на обществения ред, другия път, когато детето ви се затръшка истеричаво на тротоара, цитирайте му чл. 2. (1), който казва, че на обществени места и в частни имоти, находящи се на територията на СО, се забранява викането, шумният говор, пеенето, свиренето и създаването на неестествен шум, използването на озвучителни системи и други електронни устройства, нарушаващи обществения ред и спокойствието на гражданите, включително и за религиозни, политически и търговски цели.

После може и да го обсъдите и анализирате, ама тихо!

Вандализъм. Когато хлапето надраска с перманентен маркер стената на стълбището в блока, за да нарисува миньон, възрастните снимат за спомен този артефакт. Ако обаче ме хванат да рисувам Пеевски на някой трафопост със спрей, ще ме обявят за хулиганка и ще квалифицират изкуството ми като административно нарушение (по Указа за борба с дребното хулиганство) или като престъпление по смисъла на Наказателния кодекс (чл. 325, ал. 1). А ако въпросният ден съдията е в много лошо настроение, ще ми размаха НК и ще ми посочи чл. 106, за да ми обясни какво е диверсия и вредителство и как мога да получа от 5 до 15 години, защото "с цел да отслабя властта съм унищожила или повредила обществена сгради". Не знам дали ако нарисувам миньон наказанието ще е 5 години, а за Пеевски - 15...

Уриниране на обществено място. "Опс!" беше реакцията на една майка, чието дете се напишка на плажа преди две седмици, преди тя да успее да му сложи памперса (добре де, аз бях тази майка!). Руските, румънски и германски олинклузив баби наоколо само се усмихнаха, всяка каза нещо на родния си език, за да покаже на мен, клетницата с пикльото, че такива неща се случват, това е нормално, детенце е, няма проблеми. Никой не ми поиска 200 лева, не ми написа наказателно постановление за нарушение на Наредба № 1 за опазване на обществения ред и поддържане на приветлив вид на общината, не извика патрул на "Паркове и охрана". Никой не възропта срещу пикаещото бебе, не му кресна, че е нарушител. Може би защото е момче, а у нас сме свикнали да виждаме пикаещи по улиците и парковете мъже...

Изнудване. А така, да си дойдем на думата. Тука направо ще цитирам Раздел V, Чл. 214 от НК, четете внимателно: "Който с цел да набави за себе си или за другиго имотна облага принуди някого чрез сила или заплашване да извърши, да пропусне или да претърпи нещо противно на волята му и с това причини нему или другиму имотна вреда се наказва за изнудване с лишаване от свобода от шест години и глоба до петдесет хиляди лева."

А така. Значи, дребното се цупи, ако го заплашите да е наказан без телевизия тази вечер, а вие ако изнудите класната да го изпита още един път за 6-ца за годината, ви взимат апартамента и ви пращат за 6 години да живеете в една стая с тоалетна в ъгъла. Кажете му на хлапака да си избере - без телевизия довечера или другото, ха да видим!

Разстройство на здравето и причиняване на болка или страдание. Явор спи като пън, след като се е уморил да пищи в 3 през нощта, защото не искам да си играем на самолетче. Моето здраве вече е много раз(с)троено, направо разчетворено.

Последният път, когато спах цяла нощ непробудно, телевизията беше само от 3 канала.

И точно когато призори вече спя с едното око, а другото будува и внимава къде слагам сместа за палачинки, по-голямото дете се събужда и с наспан ентусиазъм скача връз изтощения ми, изтерзан гръб.

Пробация и глоба от 300 лева, Максиме, защото колко пъти преповтаряме раздел II Престъпления против здравето, как па не го наизусти тоя чл. 124, ееее!

Шум, викане и говор на висок глас нощем. Имам съседка, на която искам да подаря възглавница с извезан надпис: "ПИСЪЦИТЕ ОТ БАЛКОНА В ПОЛУНОЩ СА ПРОТИВОЗАКОННИ!" И вместо книжка с приказки за лека нощ, ще ѝ подаря НАРЕДБА № 1 за обществения ред на територията на Столична община с оцветени в жълто Глава II, т. 6 и чл. 2 (1). Не е справедливо 6-то РПУ да идват да се запознават само с моите гости за вечеря!

Кражбата, която децата наричат "взех за малко". Искам и аз "за малко да взема" една вила на морето, до която да стигна с автомобил с много R и S около името, който съм "взела за малко" и да похарча трилиони левове, които "за малко взех". Ама, уви, чл. 194 от НК...

Интересно дали дечицата на площадката пак ще посегнат към камиончето на Явор, ако следващия път, когато имат право на свободно придвижване, вече са станали тийнейджъри? Как неусетно тече времето зад решетките...

cross