Много обичаме да ни разказвате вашите истории, а ние да ги четем и да ги награждаваме. Така ще правим цяло лято. Този път конкурсът за читателски текстове е подкрепен от нашите приятели dm България и dm babybonus – вашия съветник по време на бременността и отглеждането на детето ви. Те ще наградят 5-ма от вас със страхотен сет от продукти на различни dm марки – всичките са ви любими. Ние от Майко Мила пък ще подарим на още 10 души най-новата ни книга „Майко мила, бременна съм!“.
Всички имаме истории, свързани с очакването, появата или първите мигове с бебето. И няма значение дали вече сме родители, дали говорим за близко до сърцето ни дете (племенник, внуче, дете на приятели) или тепърва ни предстои да имаме свое бебе. Така че може и да не сте били бременни конкретно вие, а да ви е развълнувала нечия друга бременност и да искате да ни разкажете.
Изискванията към текстовете можете да видите в края на материала. Очакваме ги до 25 август на konkursmaikomila@gmail.com.
Публикуваме разказа на д-р Радина Валентинова Ботева, в който има физическа болка, но има и голямо геройство и доза смях.
Пиша този текст, докато в лявата ми ръка спи моето малко момиченце, а на фон върви десет часа запис на звука „шшшшш“ в YouTube. Остроумен подход след като един час си правила звука сама.
Октомври, дни преди 29-ия ми рожден ден. За съжаление, не мога да пазя пуста тайна от мъжа ми и още при най-беглото съмнение затичахме заедно до аптеката за тест. Такъв не бях правила никога до момента и доста се втрещих, когато още при попадането на първите мокри капки върху него, чертите светнаха като фойерверки на Нова година.
Така започна – гледахме се като гърмяни зайци и си викахме един на друг „ами, к'во“ (въпреки че правехме опити от една година).
Две седмици преди термин бебето постигна невероятните 3 кг 800 г на кантара и очите на моята лекарка удариха ултразвука и се върнаха в очниците.
„Голямото бебе“, както стана известно в медицинските среди, щеше да се ражда с индукция пет дни преди термин.
Това ме окрили – знаех точния ден на раждането и можех да подготвя ума, тялото и духа си. Започнах сериозни тренировки за разкритие, което за жена, изглеждаща като планетата Сатурн, означава мандръсане върху йога топка и разтъркване на баджаците по 2 км на ден.
Постъпих в болницата с 3 см разкритие и без тапа. В приемния кабинет отново получих опулени погледи: „Ама то главата му не се хваща на екрана“ – толкова била голяма. Всички тайничко се чудеха
На другата сутрин с изгрева дойде и моят миг – влязох в родилна зала с 5 см разкритие и много настървена да се докажа (каква кукувица съм). Моят мъж пристигна в залата за кураж и пуснаха системата окситоцин. В следващите два часа аз обикалях стаята със системата, а той ми пускаше майтапи. С една дума – бихме си лафче, докато в 8:30 не заревах за упойка. Тя ме погали като ръката на самия Бог и не след дълго акушерката обяви шийката ми за готова.
– Да, ама бебето ти е високо, я се опитай да напънеш, да видим дали ще се спусне малко – предложи с недоверие тя.
„Ето го“, викам си, моят момент. Сега ще ви покажа кука ли кукувицата. И се напънах като звяр. Акушерката се втрещи:
– БРАВО, БЕ! ДАВАЙ! ОЛЕЛЕ!
Бебето се спусна за секунди.
– Чакай да извадя чаршафите и да викна екипа – започна да се суети из стаята.
– Можеш да си напъваш лекичко през това време.
Да, ама мен вече ме преряза и с остър демоничен глас през зъби изръмжах:
Следващите точно седем минути протекоха като сцена от филма „Екзорсистът“. Аз напъвам и ръмжа, чупя стойките, дето ми държат краката, идват две яки стринки да ги държат отворени, докторката над главата ми прави заклинания да напъвам, мъжът ми трепери зад пердето. И изведнъж тежко облекчение. „Голямото бебе“ се роди и изрева с цялото си дробче. Е, оказа се едва 3 кг и 400 г, с което мама избегна рязане и шевове.
На излизане акушерката с усмивка се обърна към мен:
– Ще дойдеш ли пак?
– Абсолютно – отговорих ѝ аз.
