"Майната ти, 2020-а!" и още куп къде-къде по-нецензурни думи и фрази по адрес на всичко, случващо се в последните триста шейсет и няколко дни, няма да оправят нещата.
Но пък облекчават. Признайте го.
И дори не е необходимо да сте невъзпитан простак и хулиган по душа. Никой няма да ви сметне за селянин грубиянин, ако теглите една на 2020-а.
Правят го и в една разкошна рекламна кампания на важна кауза.
Тя (може би ще се досетите) не е българска, защото ние тук много-много не обръщаме внимание на психичното здраве, но отвъд Океана хората гледат на темата малко по-сериозно.
Затова призовават да теглим една на отиващата си година и да дарим за центровете за психично здраве, защото много хора ще имат нужда от тях.
Рекламната кампания е дело на базираната в Торонта агенция Public. Ето я и нея:
На пресконференция на министъра на образованието днес беше обявено, че се обсъжда идеята за удължаване на учебната година за учениците от 1 до 6 клас.
При вземане на такова решение срокът, с който ще бъде продължена, е две седмици. Кирил Вълчев посочи, че това може да се случи по линия на т. нар. "проектни седмици" – това са допълнителни дни, които се включват към традиционните 14 учебни седмици.
Това обикновено е седмица, която е предвидена за екскурзии, проекти, работа по интереси и т.н. Възможно е училищата да вземат тази седмица сега – по време на преустановяването на присъственото учене, и да се добавят към нея още две седмици, а може да я оставят и за края на учебната година.
"Тоест, ако училищата решат в следващите седмици да провеждат дейности по интереси, проектни дейности, всякакъв тип занимания в електронна среда, могат да отложат учебните седмици за юни. Ако ги оставят за края на годината, могат и екскурзии да организират включително", посочи Вълчев, цитиран от Дневник.
За децата от 1 до 6 клас може да се помисли за две седмици през юни, за по-големите ученици не е редно да се навлиза с учене през юли, добавя министърът.
Педагогическите съвети на всяко училище ще вземат самостоятелно решение кога е най-удачно да се ползва тази проектоседмица.
В Майко Мила ни гостува един баща мил (в случая даже Емил), който ни разказва за първата си година като родител на едно чудно детенце. Какво му е дошло до главата в тези шеметни 12 месеца – той реши да сподели с широката бащинска (и не само) общественост.
Емил Джасим е успял да синтезира емпирично 5 правила, които според него всеки баща може и трябва да спазва.
Четем и си водим записки.
Бащата може да прави всичко, което и майката може (разбира се, без кърменето и раждането – да не се подведе някой).
Може да сменя памперси, да мие наакано дупе, да къпе сам бебето, да дърпа сополи с аспиратора за сополи, да стои буден когато и колкото е нужно, да чисти, храни и облича.
Но също и да говори, да пее песни, да разказва истории, да обяснява света, да направи детето си смело, да дава защита и сигурност.
Още не сме свършили, скрол надолу
Няма такова нещо като „това не е моя/твоя работа“. Всичко, което се отнася до детето, е работа и на бащата, и на майката.
Да си родител не е просто досаден „глагол“, който те кара непрестанно да се чувстваш виновен. А онова действие, в което непрекъснато вземаш решения в консенсус с другия родител.
Бащата носи детето си на ръце, на гръб, на рамо, подмишница и по всякакъв друг начин, ако това го успокоява.
Няма нищо по-хубаво от това детето да ти е в ръцете живо и здраво. Да, понякога може да е малко досадно, но няма кой друг да свърши тази работа. Точка.
Бащата, освен усещане за защита и сигурност, дава утеха на бебето, когато го мъчат колики, запек или всякакви други неразположения.
Понякога не можем да дадем друго, освен утеха... И това хич не е малко.
Бащата, освен всичко гореизброено, е и опора на майката. Това е неговата най-важна роля в първите месеци на новия живот. Щастлива и спокойна майка – щастливо и спокойно бебе.
Това е навярно само хилядна от наблюденията и изводите ми.
(Сигурни сме, че тепърва предстоят още.)
Днес беше проведен брифинг на министъра на образованието, на който той потвърди как точно ще започне и протече новата учебна 2020/2021 година. В сайта на МОН са публикувани и насоки за работа в условията на COVID-19. Министърът съобщи, че пригнозата е епидемичната ситуация да продължи 10-12 месеца.
Избрана е стратегия на “превключване” - при необходимост училищата ще минават от една в друга форма на обучение, заяви Вълчев, като добави, че ще се пишат оценки и отсъствия и при онлайн обучението с цел мотивация на учениците.
„Няма съмнение, че годината ще бъда трудна. Имаме голямо предизвикателство - да опазим здравето на децата. Ако оставим училищата затворени рискуваме да има повече негативни последици за децата, отколкото тези, които може да причини пандемията. Говори се и за поколенческа криза”, обяви министър Вълчев, цитиран от 24 часа.
Сред задължителните мерки за ограничаване на рисковете от разпространение на вируса са:
В класните стаи и другите учебни помещения задължително се носят предпазни средства от учителите, които преподават на ученици от повече от една паралелка/клас/етап, в зависимост от прилагания в училището модел на дистанциране (между паралелки/класове/етапи). При учители, които преподават само в една паралелка, носенето на защитна маска/шлем е по тяхно желание.
Носенето на маска или шлем в класната стая от учениците е по желание. Маските за учениците се осигуряват от децата, респ. техните родители. Училищата осигуряват маски в случаите, когато учениците нямат такива или не са подходящи за ползване, а за учителите осигуряват маски или шлемове.
Във всички санитарни помещения и тоалетни в училищата е необходимо да се следи за изразходването и своевременното осигуряване на течен сапун или дезинфектанти, еднократни салфетки за подсушаване на ръцете, тоалетна хартия, както и регулярно изхвърляне на боклука.
На дезинфекция и почистване подлежат и училищните автобуси преди и след всеки курс.
С приближаването на първия учебен ден много неща стават ясни за начина, по който ще протича учебната година, но се оказва, че тепърва ще има въпроси, които да се изясняват. За всички е ново и трудно, затова се надяваме да бъдат взети най-адекватните и ефективни мерки, за да може децата да продължат с образованието си, въпреки неочакваната и предизвикателна ситуация, в която живеем напоследък.
За да представят плана си за начало на учебната година и протичане на часовете в условия на пандемия, в края на миналата седмица МОН покани на среща родители и учители. На нея присъства и учителят и образователен експерт Петър Велков. Той сподели какво е разбрал и какво очаква да стане ясно в пост в личната си Фейсбук страница, обобщавайки някои важни моменти от срещата.
Публикуваме настоящия текст с разрешение на автора и с няколко незначителни редакции, а разговорите, предложенията и решенията за учебната година продължават.
Какво стана ясно:
МОН твърдо няма да дадат възможност на родителите, оценяващи реалния риск за своите деца, да имат право на избор за дистанционно обучение.
Ще се даде възможност за самостоятелна форма и индивидуална форма, освен на децата с хронични заболявания, и учениците от семейства, в които има родител/настойник в риск. (Не е ясно и по-скоро това няма да е опция, как ще се процедира, ако има друг член в риск в семейството, живеещ в същото домакинство.)
В индивидуална форма ще се предостави възможност 50% от учебните часове по учебен план да бъдат с учител. Как ще стане това при голям интерес за индивидуална форма – не е ясно. Директорите и учителите имат съмнение, че изобщо ще могат да осигурят такава подкрепа.
Децата с хронични заболявания в 5-12 клас ще могат да бъдат в дистанционна форма.
Всички деца от 1 до 4 клас, дори и с хронични заболявания, няма да имат достъп до дистанционна форма.
Към този момент семейства с родител/настойник в риск не могат да се възползват от дистанционна форма дори в 5-12 клас. Внесе се предложение да има такава опция като МОН усилено мислят как точно да се случи.
Давам ви част от малко по-подробни записки по темата от срещата относно формите, както бяха представени от МОН:
1. Започване в присъствена, в случай на карантина – един или повече ученици/класове или цялото училище минава в електронна среда от разстояние без смяна на формата за времето в карантина (важи и за грипни ваканции). Издава се предписание от компетентния орган. Тоест тук имаме присъствена дневна форма в електронна среда при карантина - превключва се без реорганизации;
2. В проектозакона се предвижда в паралелки от иновативни училища да се комбинира обучение с до 20% от часовете в електронна среда. Предвижда се също и по здравословни причини децата да имат възможност да наблюдават часа заедно със съучениците си до 30 дни при наличие на технологични условия в училището. Същевременно ще им се дава и обща подкрепа и консултация;
3. ФОРМИ
- Самостоятелна форма - по здравословни причини с документ, семейни причини (тук винаги може и по всякакви здравословни на семейството); самоподготовка и изпити за годишна оценка. Желанието е и децата в самостоятелна форма да имат възможност да наблюдават часа и да получат допълнителни подкрепа, както и някакви консултации.
- Индивидуална форма – по здравословни причини, по семейни причини (тук ще допуснем и по здравословни причини на родител/настойник). Разликата със самостоятелната форма е, че се гарантират поне 50% от реалните учебни часове по учебен план да бъдат с учител.
Ще се направи опит да се променят нормативните условия и например да може и тук евентуално да се работи с детето онлайн вместо присъствено (по-късно това бе отречено и се разбра, че по-скоро няма да стане). Ще се даде достъп на детето отново да наблюдава от вкъщи виртуално реалната класната стая, без да участва със съучениците си, ако неговото училище предоставя такава възможност.
- Дистанционна форма - има изисквания по закон: здравословни причини на детето, може да е само от 5 до 12 клас, както и за децата, намиращи се в чужбина. Тази форма представлява 100% присъствени виртуални учебни часове в пълно съответствие на рамковия учебен план - децата учат всичко от всички.
Особеността е, че тук те не учат със съучениците си в своя клас, а ще бъдат сформирани общи класове. Например в 5 клас учениците от 2-ро училище са 5, но там няма деца в дистанционна форма и тогава ще се включат в часовете на 81-во училище, за да учат едновременно с тях.
Тази форма ще се осъществява много рядко в училището, в което е самият ученик, а по-скоро в някое друго училище. Той формално ще е записан в училище Х, но ще се обучава с учители и ученици от училище У, което е училище тип дистанционен център.
Други промени:
Нормативната уредба ще се промени така, че да може през годината да се преминава от една форма на обучение в друга.
Беше обсъдено също, че компенсаторната мярка за виртуален достъп до реалната класна стая най-вероятно няма да бъде реализирана в много училища поради финансови и технически причини, както и че учителят няма да комуникира с детето вкъщи. Съответно нейната ефективност остава спорна, но поне е някаква допълнителна мярка.
Най-накрая някой кратко и ясно да обобщи какво точно значи да си баща, особено в първата година на детето и особено когато ви е първо дете. Всъщност няма нищо особено. Просто трябва да си баща и да правиш всичко, без да се изживяваш като мъченик или герой. Казва ни го Божидар Божанов, а ние няма как да не сме съгласни с всяка една дума.
В началото на месеца Оги стана на една годинка. След година бащинство ми се иска в една малко по-лична публикация да споделя размисли за ролята на бащата в целия процес.
Първата година е „код червено“ – всичко се променя много бързо, сблъсквате се с неща, които за първи път виждате, и за които няма „верен отговор“. Предвид статистиката, че рискът от развод се увеличава в първите години след раждането, периодът поставя под особено напрежение отношенията на родителите.
Приоритетната задача, разбира се, е малкото човече да расте здраво, наспано, нахранено и жизнерадостно. Но това е функция на много неща, в т.ч. информираността, дисциплината и организираността на родителите, но най-вече на тяхната психическа възможност да напредват с „мисията“ бебе.
А колкото и да помага бащата, психическата тежест диспропорционално пада върху майката – тя е тази, която стои по цял ден вкъщи с едно много сладко, но изискващо и не особено разнообразно същество. Без хора, които да ѝ помагат, с които да споделя ежедневието. Сама през голямата част от деня. И тя е тази, чийто живот е най-преобърнат.
Има африканска поговорка, че има нужда от цяло село, за да се отгледа дете. И тя е важала до голяма степен и за нашия континент до неотдавна. Децата са гледани от роднини, съседи, техните деца и внуци. И това е позволявало както много по-лесно предаване на знанията, така и доста по-малко стрес за майката.
В цивилизования свят, обаче, майката и бебето са между четири стени, извън които има предимно непознати, които най-много да се усмихнат на бебето на улицата (но и това е рядко). А тези, от които могат да черпят практични знания и за гледането на бебето, и за психическото си здраве – техните родители – почти нищо не помнят (а дори и да помнят, са препоръки, които междувременно са се променили – напр. дали да се дава вода на бебетата). Организираното излизане с приятелки, дори в рамките на същия квартал, е сложно – синхронизирането на съня на бебетата, особено като са по-малки, е доста трудно.
Говорейки за съня – липсата му утежнява ситуацията допълнително. Дори когато сумарно имаш определено количество сън, ако той е накъсан, качеството му е по-ниско и съответно се чувстваш като парцал. А това е ежедневие за много родители.
Бащата трябва да може да прави всичко, което може майката и е добре да го прави във всеки момент, в който е на разположение (защото през останалото време го прави тя). Невинаги това ще е възможно (напр. след шестия месец приспиването става сложно до невъзможно), но родителите трябва да са оперативно взаимозаменяеми – това спестява доста проблеми.
Бащата не е герой. И трябва да е наясно с това. Сменянето на памперс е лесно. Спането на дивана не е толкова лошо. От пускането на прахосмукачка не падат ръце. Извеждането на разходка е дори приятно. Написването на текст като този също не е геройство. А когато влизам с количката в тясна тоалетна, „не ти е лесно“ е позитивен коментар от придържащия вратата мъж, но изпуска цялата картинка – вкарването на количка в тоалетна не е трудната част. Може да попаднете и на статии, които обясняват, че след раждането майката все пак е „длъжна“ да прави неща за бащата. Това са опасни глупости, които могат да изострят и без това нелекия период (не, няма нужда жената да бъде „лирическият герой“ на Кобилкина).
И със сигурност не си и помисляйте да се скатавате. Изморени сте след работа? Жена ви е по-изморена. Не сте си доспали? Тя не е спала нормално от месеци. Някой ви е изнервил в офиса? Поне е имало с кого да се „напсувате“, тя и това няма.
Така че ролята на бащата, поне през първата година, според мен е да минимизира негативния ефект от съвременния начин на живот върху майката. Не само битово, но и емоционално. Чрез помощ, старание, разбиране, немрънкане, говорене, излизане, правене на неща заедно. Няма да се получава перфектно. Ако сте несръчни и разсеяни, колкото мен, ще е много далеч от перфектно. Вероятно ще е недостатъчно. Ще има криви моменти. Но от моята гледна точка това е правилният подход. Това означава и от възможно най-рано бащата да бъде равноправен родител, а не „детегледачка“.
А в по-общ план трябва да помислим как да решим дългосрочно тези проблеми. Явно е, че не можем да гледаме бебетата на улицата, заедно със съседите. Бабите и дядовците ни са работещи хора и не могат да помагат през цялото време. А оставянето на тримесечно бебе на бавачка с адаптирано мляко (както се случва в САЩ, например, поради липса на регламентирано майчинство), не мисля, че е най-доброто за бебето. Нямам конкретни предложения, но това майките да не бъдат гледани като „истерични бг-мами“, а да се чувстват добре трябва да е приоритет не само на бащите, а на цялото общество. По очевидни причини.
Първите дни, седмици, месеци, година с новото бебе са шантав период. Хем си изтощен да краен предел, хем е толкова вълнуващо и запленяващо да ти гукат насреща и, разбира се, да сменяш памперси за норматив, че няма описание, което да побере тази картинка. В първата година разбираш и много неща – за себе си и за околните, които дори не си подозирал. Днес в Майко Мила! Катерина Пунзарова празнува своята първа година майчинство с няколко мисли какво ѝ се случи и какво не през нея.
Да, мина една година откакто родих и откакто съм в пълно информационно, емоционално и социално затъмнение! Мъжът е в странство, за да изкара прилични доходи за памперси и мокри кърпи, които свършват толкова бързо, сякаш имам не едно, а 15 деца.
Сексът е мираж, също като наспиването. Родителите ми, слава на Бога, са огромното ми рамо и помощ, но все пак и те за хляб работят, не е като да им хвърлиш детето и да избягаш, докато навърши 18.
Приятелите... Имах ги малко, сега останаха още по-малко. Може би неродилите смятат, че да сменяш памперси, да чистиш повръщано и крещиш след гологъзото дете с ръка, омазана с крем до лактите, и с памперс в другата, е някакво страхотно, ултра, мега забавление и не смеят да те откъснат от него. Родилите те посещават рядко по същата причина, но с точно обратното мислене: да не развалим режима, че иначе ни е известно как бебето се превръща в разярена триглава ламя, която реве, крещи и те дърпа за крачола. Благодаря на всички!
Може би най-смелата ми приятелка, която идва редовно, е тази, преборила се с нейната ламя, а тя – повярвайте ми – не беше триглава, а по-скоро с 20 глави. Но както и да е, живея си и с ламята, и със сладкото в дъщеричката ми, и с ината в нея. Също така съжителствам с цялата си вежда и мустаците, които са толкова големи, че може би хората в магазина ме мислят за мъж джудже.
И в цялата картинка никъде не попада родата на съпруга ми, защото те са друга работа, чакат специална покана, изваяна върху бивна на индийски слон албинос, но пак не съм сигурна, че и тогава ще се престрашат да навестят 50-те процента от гените си. Здраве да е...
Годината отива към приключване, а ние пък започваме да ви представяме победителите в конкурса ни за Равносметка на 2019. В следващите дни ще прочетете текстовете на трите победителки, както и още няколко материала, които заслужават внимание. Парада на равносметките откриваме с текста на Надежда МакКюн и с нейните бременни приключения.
Преди две лета срещнах канадски викинг с рижа коса и огромен торс. Направих му мусака, той изостави годеницата си и така се сроди с балканско семейство. Годихме се, нема как, трябваше виза, и не след дълго заченахме дете на любовта. Зимата прекарахме в естествения му хабитат – канадска степ, където аз лежах премаляла и всичко миришеше лошо. То не че имаше нещо кой знае какво, но миришеше. Добре, че си бях взела чубрица и розова вода. И млечен бацил, ама не се хвана. То какво ли се хваща на -20°...
Първи триместър: Помня, че карах ски на тези -20°, падах по стълби; повърнах веднъж, но пък в присъствието на музикална звезда; научих се да плета, ходих два пъти в Бърза помощ и плачех, когато виждах нещо малко и сладко. Като камъче например.
Втори триместър: Помня, че спря да ми се гади и започна да ми се пие. Пих. И на джакузи ходих, и на изпит по пиано. Бях единствената женена и бременна в курса и май започнаха да си мислят, че вярвам в Господ или нещо такова. Нищо подобно, вярвам в мусаката.
Трети триместър: Продължих да пия всеки ден. Ходих на планина и на море. Междувременно запалиха колата на майка ми, та затова пътувахме на стоп. Аз, викингът и коремът. Надра ме котка по лицето, та айде пак в Бърза помощ. Носих лепенка и бях корава. Ставах все по-голям кит. Влязох и излязох от деветия месец, но нищо не се случваше.
Дойде есен. Качвах килограми, стълби и Витоша. Влязох в болница за пренасяне, дадоха ми розова нощница и ми замерваха температурата всяка сутрин в пет. ПЕТ!!!!! Отказвах всички процедури, намразиха ме и ми излезе името "тая, дето не ще да ражда". Ревях и друсах телеса на надуваема топка от Декатлон. Слушах как всички бебета реват в пет сутринта, докато си мерех шибаната температура. КОЙ МЕ БИ ПО ГЛАВАТА ДА РАЖДАМ, БЕ!!!
Помня, че вече нямаше накъде, трябваше това бебе да се ражда, нямаше да ме чакат повече. Аз им казах, че ще стане на моята и че ги мразя. Никой не се впечатли. Само милото дете се смили над изстрадалата си майка и три седмици след термин взе, че се роди.
Победих системата, свалих правителството, УРА!
Помня, че на втората вечер за пръв път написах в Гугъл "какво да правя с новородено", а на 40-я ден спах 4 часа. Някъде през ноември ходих на бар с мъжа ми. Пихме скъпа бира и се прибрахме в девет и половина като отговорни родители.
Другите две победителки от конкурса ни са Анна Шиндарова и Александра Михайлова, чиито текстове може да прочетете тук и тук.
Е, отново е 31 декември, скъпи приятелки, и остават само някакви си часове до момента, в който всички ще се прегръщаме, ще си заливаме обувките с шампанско и ще ревем като мандрили, за да отбележим фантастичната новина, че сме доживели да изпратим още една година.
И, разбира се, умопомрачени от този факт, ще си обещаваме – едни на други, както и сами на себе си, сума ти простотии, които никога няма да изпълним – да спортуваме всеки ден (ХАХАХАХ), да спестяваме пари (да, бе, да), да бъдем по-добри хора (защо??) и прочие фалшиви неща, които нито разбираме, нито можем да постигнем.
Затова, за разнообразие, тази година имам едно предложение – да си обещаем няколко неща, които наистина имат значение и смисъл. И така, седнете някъде, имате още малко време преди гостите да са дошли и да са почнали да белят фъстъци по килима ви, или вие да отидете на гости и да се напиете като казак.
Сипете си една руска салата, налейте си една чаша уиски, облегнете се на дивана и веднага си обещайте следните неща:
ДА СМЕ ЖИВИ
Да сме живи е едно много хубаво пожелание, както и една категорична база за останалите обещания. Мислете за това да останете живи като за една бетонна плоча, върху която след това ще построите криво-ляво някакви стени, ще сложите алуминиева дограма, за да не ви духа на кръста, и ще постелете персийски килим, върху който ще се въргаляте като щастлива и преяла мечка цяла година.
Защото, съгласете се, ако не сме живи, а сме умрели, няма как да спортуваме всеки ден, да пестим пари и да сме много добри към другите, по-лоши хора (в случай, че това е, което е важно за вас).
Освен това, ако сме умрели, няма да можем да се тъпчем с шоколад и баклава, да пием вино и да ходим на море в Гърция, което също е голяма загуба.
Така че, нека тържествено да си обещаем, че и догодина ще сме живи, като за целта не пресичаме на червено, не правим забранен ляв завой, не минаваме под балкони, когато от БАН предупредят, че ще има червен код за ураганен вятър, не ходим по джапанки да покоряваме планински върхове, не яздим коне, не берем гъби в гората, не се качваме на мотори, не скачаме през прозорци, и, казано накратко – не правим глупости, които намаляват шансовете ни да сме живи.
След като си обещаем да не извършваме всички тези и още няколко други тъпотии, ще се постараем и да сме здрави, за което вече е необходимо да си обещаем и други неща.
ДА НЕ СЕ СЪСТЕЗАВАМЕ С ДРУГИТЕ
Интернет, пък и реалният живот, е пълен с жени, които сякаш идват от други галактики, където да си организирана, изпълнителна и успешна майка на три деца, която работи, учи пета магистратура, винаги е с изряден маникюр и става за фитнес в пет сутринта явно е някаква тройна ваксина, която ти бият още в родилното.
Ако непрекъснато се блъскате в супер успешни майки, които гледат си децата по най-съвременни, щадящи, развиващи, когнитивно-стимулиращи, екологично чисти и органично издържани методи, според които никога не трябва да повишавате тон и всяка сутрин започвате деня с усмивка, изтискан лимон и каша от дива гречка, а в същото време вие едва успявате да сварите едни НЕПЪЛНОЗЪРНЕСТИ макарони със сирене за вечеря и да прочетете набързо и за шест хиляден път Вълкът и седемте козлета, а след това да заспите като изнемощяла коза на дивана – успокойте се.
И аз съм така.
Ето, вижте ме – признавам си, че аз съм една майка, която никога не е гледала детето си по метода Монтесори, още по-малко - по Валдфдорската педагогика.
Аз отглеждам детето си по метода КРАСИМИРА, което означава, че никога не съм низала пуканки на пръчка, не съм боядисвала шишарки, не съм правила броеница от бял боб, нито съм събирала обли речни камъни, които след това, в смях и закачки, да оцветим с екологично чисти боички, да им напишем номера и да наредим в банята, така че детето да се научи да брои, докато се къпе.
Не готвя курабийки от високопланински лимец, не изстисквам сок от био портокал (а само от обикновен, прозаичен портокал) и не купувам органични био солети по осем лева парчето, които след това да събирам със сълзи на очи от килима и да се опитвам да ги залепя с тиксо.
ПРОСТО НЯМАМ НЕРВИ ЗА ТОВА.
ПРЕДСТАВЯТЕ ЛИ СИ??? УЖАС!
И, да, ЗНАМ, че има много по-добри и съвестни майки от мен, чиито деца вече пеят химна, могат да водят лек и неангажиращ разговор на английски, а от догодина ще ходят да състезание по ски-алпийски дисциплини.
И, да, ЗНАМ, че всичко е въпрос на организация, планиране и ЖЕЛАНИЕ.
Само че в моя живот организацията, планирането и желанието ми стигат точно за това, което правя сега, и нищо повече.
И нямам намерение да се трепя от зор да си доказвам противното.
И също така смятам, че това е съвършено нормално. Пробвайте и вие.
ДА СЕ УСПОКОИМ И ДА ГО ЖИВЕЕМ ТОЯ ЖИВОТ
Това, разбира се, не означава да зарежете всичко и да хукнете към Еквадор, където да потънете в наркотици и разврат, защото един път се живее.
Не че звучи зле, но да бъдем реалисти – да се успокоим и да го живеем тоя живот в нашия случай означава да престанем да се опитваме да сме свръх-хора, които събират трохи от пода, търчат като катъри, попълват таблици в Ексел, пращат имейли, сгъват стотици скапани чорапи и се подстригват един път на три месеца.
Можем вместо това да си обещаем да я отпуснем тая сбръчкана душа, да излизаме по-често с приятели, да ядем хубава храна и да пием вино или каквото там ни се пие, защото, съжалявам, че ще ви разочаровам, но никой на тоя свят няма да ви връчи награда за най-чист килим, за най-добре лъсната плочка в банята или за най-хубаво сварен грах.
За най-добре избърсан под зад хладилника също не съм чувала да дават. Сори.
А сега си отпийте от чашата и се направете, че не виждате, че детето ОТНОВО е разсипало кисело мляко по пода. В смисъл – ДА, И НИЕ ВИЖДАМЕ, ЧЕ ТАМ ИМА ПЕТНО ОТ КИСЕЛО МЛЯКО, НО МАЙНАТА МУ.
Ако никой не го избърше, ще изсъхне от самосебе си.
Наздраве.
ДА СЕ ОБИЧАМЕ И ДА СЕ ГРИЖИМ ЗА СЕБЕ СИ
Знам, че за някои от нас това е много голямо предизвикателство, защото, хей, каква обич, каква грижа ти е влязла в главата, бе, Красимира, като има да се готви, да се пере и да се ходи на работа, за да се печелят пари и да се плащат детски градини, курсове по английски, частни уроци по математика и какво ли още не, но, вижте какво – колкото и да ви звучи тъпо и извадено като от семинар по позитивно мислене, да се обичате, да си пазите здравето и да се грижите за себе си е наистина важно.
Важно е и за вас, и за тези около вас – и децата, и близките, и приятелите.
Никой няма да има полза от вас, ако изведнъж получите бърнаут, или изпаднете в депресия, или станете алкохоличка. ИЛИ И ТРИТЕ ЕДНОВРЕМЕННО.
Така че, сега си обещайте най-тържествено, че през 2019-та година ще го карате по-спокойно, ще се обичате и ще се грижите за себе си, няма да се изтезавате, че нещо не сте свършили така, както СТЕ СИ ПРЕДСТАВЯЛИ, че ще го свършите, че не сте отслабнали с 15 кила, че не сте спестили шест хиляди лева за нова кола или че не правите по осем хиляди коремни преси на ден.
Вместо това си обещайте, че ще идете на редовен профилактичен здравен преглед, както и на мамолог (ето, и аз си го обещавам публично), а след това, ако искате, си обещайте да идете и на астролог, на рейки, на кънки или пък на кино, на шопинг, на масаж или просто някъде на тъмно, където има легло и възглавница, и няма часовник, деца и съсед, който разбива носеща стена с пневматичен чук.
Аз ви го пожелавам от сърце – бъдете здрави, грижете се за себе си, обръщайте си внимание и си позволявайте да си позволявате.
Честита Нова година и наздраве!
P.S. Добре, идете най-накрая да избършете това леке от земята, защото виждам, че вече ви треперят ръцете от нерви.
В края на 2018 г. 22% от българите очакват 2019 г. да е по-добра, a 30% - по-лоша. Според 31% следващата година ще е същата, а 17% не могат да отговорят.
Така нетната стойност на оптимизма у нас (дялове на оптимисти минус дялове на песимисти) е -8. През миналата година тази оценка беше +3. Това показва известен спад на общия оптимизъм. Изводът е от традиционния Глобален индекс на надеждата на "Галъп интернешънъл", разпространен днес.
България е по-песимистична на фона на източната част на ЕС. В Румъния индексът на надеждата е много по-висок (нетна стойност +21).
България показва по-малко оптимизъм от средното и за ЕС като цяло, отчитат от "Галъп интърнешънъл".
Според нетните оценки, на Балканите най-оптимистично са настроени албанските общности, а на другия полюс са Турция и Босна и Херцеговина. Ние сме в средата.
Данните за целия свят показват, че 39% от анкетираните очакват следващата година да е по-добра от приключващата. На обратното мнение са 24% от анкетираните. 31% от хората не очакват промяна.
Общо 48 745 души са били интервюирани в световен мащаб. Във всяка страна е реализирана представителна извадка от около 1000 мъже и жени: лице в лице (27 страни; 28063 души), по телефон (7 страни; 5922 души) или онлайн (16 страни; 14 760 души).
Президентът на световната асоциация "Галъп интернешънъл" Кънчо Стойчев коментира, че в продължение на десетилетия глобалното изследване "В края на годината" отчита парадокс: хората, живеещи в по-богати страни, са настроени по-песимистично към предстоящата година. И обратното. Изглежда, че страхът от загуба на това, което имаш, е по-голям от страха да нямаш.
28% от анкетираните по света очакват 2019 г. да бъде по-мирна, 34% смятат, че ще бъде по-проблемна. У нас 15% от анкетираните са оптимистично настроени за световния мир през 2019 г., 28% са на обратното мнение, 38% очакват да е същата, 19% се затрудняват да отговорят. Нетната стойност по този показател у нас е -13, близо до средните стойности за света.
