fbpx

Дъщеря ми проговори на английски и за мен това никога не е било проблем. Логопедът ѝ е на същото мнение – ако едно дете иска да говори, няма значение на какъв език го прави. Но това не означава, че няма повод за притеснения. Защото според логопеда в последните години има сериозно нарастване на броя деца с трудности в проговарянето и говора.

Първата дума на дъщеря ми беше „котка“. Казана дълго и протяжно на две отделни срички. Ето така: „коооо-тка“. Една година по-късно тя говореше великолепен английски без каквато и да е помощ от наша страна. И го говореше с толкова прекрасен английски акцент, че ѝ завиждах. Никога не бих могъл да кажа липсващото r в strawberry по начина, по който тя го казва и досега. Нищо че за първи път започнах да уча английски преди 38 години, че съм завършил английска гимназия, че го използвам всеки ден, че чета, пиша и говоря постоянно. Няма никакъв шанс. 

Това, че тя говореше само на английски, макар да разбираше български, не беше проблем за нас. Партньорката ми говори английски, другите ни деца – също. Моите племенници живеят в Щатите и макар да говорят български, естествено предпочитат английския. По-сложно беше за бабите и дядовците, но и там течеше отлична двуезична комуникация, а ако не се разбираха, ние превеждахме.

Мечтата да си логопед

Дъщеря ми не е единственото дете в България, което говори само на английски като малко. Причината, ако няма англоговорящ родител, е съвсем прозаична – устройство с екран и интернет. Английският е по-лесен за научаване от българския, а освен това има изобилие от всевъзможно съдържание за деца на английски. Всеки родител го знае – онлайн детското съдържание на български е плашещо бедно и (в повечето случаи) грозновато.

Това, че някое дете научава английски и говори на английски не е чак такъв проблем (стига да има кой да го разбира) – в крайна сметка повечето деца забравят английския и с времето минават на български. А и насреща има армия от логопеди, която винаги е готова да помогне с произношението. Пък и логопедът на дъщеря ми е прекрасен пример, че винаги можеш да научиш български. 

Акулина Арикова не е родена тук. Но идва като студент в България и остава. „Бях решила, че ще съм логопед още като дете, защото самата аз ходих на логопед и осъзнах колко е важно да получиш подкрепа, когато никой не те разбира. Когато видях, че предлагат такава специалност в българската програма, не се колебах нито за миг. Най-трудното за мен беше да науча детския говорим български език и съответно „изчистването“ на речта“, казва тя. Според нея логопедът може да оправи всичко. Освен едно: „липсата на желание за комуникация“. 

Проблемът с екранното време

От гледна точка на Акулина проблемът не е, че детето бърка произнасянето на даден звук или че смесва два езика. Проблемът е, че ранното излагане на деца на екраните води до промени в развитието. „Детето губи интерес към комуникацията и общуването, защото само имитира това, което чува. Освен това при екраните няма диалог – то само слуша. И макар да помни, без значение колко много, то не се учи да формира идея, която да изрази“, обяснява тя. 

Арикова е за твърдо ограничение на екранното време – 20-30 минути на ден, максимум един час. „Знам, че всеки родител има нужда от почивка и тишина, Но не трябва да се прекалява, защото това има отрицателни последствия“, казва тя. И добавя, че няма значение на какъв език ще говори детето, стига да говори.  

Според нея пандемията е довела до сериозно нарастване на броя деца с трудности в проговарянето и говора, най-често заекване. „Причините са ясни: хиперпрожекция на децата от много ранна детска възраст и стресът за родителите и съответно и за децата“, казва тя. Най-често срещаните проблеми, които тя споделя са:

  • трудно проговаряне
  • разстройство в развитието
  • неясна реч
  • заекване
  • трудности в ограмотяването

Да научиш английски сам

В това отношение дъщеря ми е имала късмет. Въпреки многото екранно време тя няма спиране, ако някой си говори с нея или ѝ чете. 

Нейният сценарий не е по-различен от този на много деца от ковид ерата. Партньорката ми се разболя и изкара доста време на легло. Аз също, но по-леко, но все тая – нямаше време за всички деца, за нея и за работа. И най-малкият герой получи един таблет, за да се оправя. Ковидът свърши, но дойде следващ медицински проблем и тези две седмици самоотглеждане станаха месец, после три, а после и още. Разбира се, процесът беше улеснен от факта, че тя не ходеше на градина, защото за нея нямаше място в градината.

После екранното време намаля рязко, но дори и тогава тя продължи да говори на английски. И то така, че ако се направиш, че не я разбираш, сменяше думите в изречението, за да го поднесе в друга форма. Имаше си нов майчин език.

Разбира се, тази наша гордост не ѝ вършеше особена работа на площадките. Повечето деца не разбираха какво иска от тях и не си играеха с нея. Тя плачеше и търсеше трите англоговорящи деца на чужденци, с които се засичаше. 

Как да запазим другия език

Приемането в детската градина, макар и само за половин ден, стартира процеса по подмяна на английския с български. Тя започна да използва все повече български думи и да говори с другите деца на български. Процесът стана необратим, когато я записахме в подготвителна група в училище и сложихме край на мъчението „детска градина“. 

Сега тя има отличен български и великолепен английски. Преди месец имахме спор за unfreeze и defrost и тя го спечели. Но говори на английски само с мен и с майка си. Дори не желае да покаже на учителката си по английски в училище колко много може всъщност. Не иска и да се научи да чете на английски. Иска да се научи да чете на български и тренираме почти всяка вечер. 

„Най-добрият вариант за запазване на езика е постоянната употреба, комуникация и четене на въпросния език. За предпочитане е детето да говори с носител на езика и/или да посещава държави, където се говори въпросния език“, обяснява Акулина.

Колко езика може да говори едно дете

Едно време имах съученичка, която говореше четири езика – български, английски, немски и руски. Български и английски в училище, немски и руски – вкъщи. И то в различните дни от седмицата – немският и руският се редуваха. 

„Имах едно дете, беше на седем години, което говореше на пет езика – руски, английски, български, немски и испански. Майката му говореше само на български, бащата – на немски, бабите и дядовците – на английски. За другите два не съм сигурна защо. Но то се справяше отлично. Да, понякога слагаше думи от различни езици в едно изречение, но имаше ясна мисъл какво иска да каже“, разказва Арикова.

Тя твърди, че в случай, в който дете говори повече от един език, е съвсем нормално те да се смесват. „Това не е повод за притеснение. Ако детето попадне в ситуация, в която не разбират другия език, на него ще му се наложи да използва само единия език и ще положи максимум усилия да не ги смесва. Отделянето на езиците е много индивидуално при всеки човек. Много зависи за какво се използват различните езици и дали е нужна ясна граница. Децата обикновено могат да правят разграничения около проговарянето на 2-3 годишна възраст и спокойно да разговарят на различните езици около 5-6 годишна възраст“, обяснява тя. 

Според нея чужд език може да се придобие като майчин език най-лесно точно в най-ранно детство. „След това не е невъзможно, но е по-сложно. Трябват много повече работа и много повече усилия. И някои неща пак ще останат не толкова добри. Ето, аз съм в България толкова години, чета и говоря на български, логопед съм. И ако седна да решавам кръстословица, ще ми е много трудно, защото част от думите в кръстословицата не ги използвам, нямам нужда от тях и съответно мозъкът ми не ги е складирал“, завършва тя.

“Това дете просто не спира да говори! Никога не млъква! Повечето пъти започва изречение, без дори да знае как ще го завърши. Често се случва да гледаме телевизия и той започва: „Мамо, какво ще стане след това във филма? А досега какво стана? Кой е този? Какво ще направи?“

Отговаряме му: „Ако замълчиш за малко поне, ще можем да чуем какво става във филма и ще разберем!“, и тайно се моля поне за няколко минути да млъкне.

Познат ли ви е този сценарий?

Понякога родителите имаме усещането, че детето НАИСТИНА никога не млъква - може би само когато спи.

Истината обаче е, че да имаш приказливо дете всъщност улеснява живота ни. То може да ви каже от какво има нужда, какво го тревожи или дразни. Въпреки това, действително да си от другия край на този безкраен монолог може да е адски изцеждащо. Педагози и детски психолози ни успокояват, че можем едновременно да помогнем на детето да се научи да изразява себе си и в същото време да знае кога да замълчи, така че да не полудеем.

Въпросът, който трябва да си зададем тогава, е: Защо детето е като латерна? Какво се крие зад тази логорея? Имате ли усещането, че всяка мисъл, дори и незавършена, която мине през главичката на детето ви, излиза през устата му?

До известна степен сте прави.

До около 7-годишна възраст децата мислят на глас, това е част от процеса на развитие и израстване. Всъщност детето говори на себе си повече, отколкото на вас. Някои деца са по-разговорливи, други - по-малко. Детските психолози обясняват това със сравнението, че ако колата ви започне да поднася на завой, ще вземете решение да намалите скоростта мислено, докато детето ви ще го направи на глас.

Това не е непременно лошо. Да си говорим сами е положително, стъпка в посока да се научим как да решим даден проблем и да развием вътрешен самоконтрол в критична ситуация.

Често децата обясняват всичко: „Камионът се движи нагоре по улицата. Сега завива зад ъгъла. Сега се движи бързо“. Това е като обяснение на света, стъпка по стъпка. Около осмата си годинка детето се научава да мисли за околния свят, без да изказва на глас мислите и наблюденията си.

Може и да не му отговаряте

Не е задължително обаче да участвате в монолога на детето или дори да му отговаряте, защото детето говори на себе си, не се нуждае от публика. В неспирното бърборене, обаче, има много повече от процес на развитие. За някои от нас е напълно естествено да обсъждаме всяко нещо от всекидневието ни, докато други са по-мълчаливи и не споделят мислите си.

Дайте си сметка как детето ви реагира на околния свят. Ако денят ви е бил дълъг и тежък, колата се е развалила и сте имали проблеми в работата, в случай че сте екстроверт, вероятно ще искате да споделите с други хора преживяното и как се чувствате. Това общуване ви разтоварва. Интровертите, от друга страна, е по-вероятно да се затворят в себе си, да предпочетат да четат книга или да имат друго занимание сами, за да релаксират.

Освен това, момчетата и момичетата са различни по отношение на говоренето и споделянето. Това не е просто стереотип - жените наистина са склонни да обработват информация повече на глас.

Понякога неспирното говорене на детето е начин да ви привлече вниманието. Децата, които се чувстват пренебрегнати, търсят внимание и публика. Бърборенето е един от начините да го забележите. За съжаление, този навик няма да му помогне в социалното общуване някой ден, защото никой не харесва хора, които монополизират разговора, но на този етап му помага.

Какво да направите, за да помогнете на себе си и на детето в този период?

Научете го да слуша

Обяснете на детето важността от слушането. По този начин го учите и на съпричастност и емпатия. Попитайте го, например, как според него се чувства някой, който много силно е искал да сподели нещо вълнуващо, но не му дават думата.

Повечето деца се научават да слушат в училище, но за някои е по-трудно. Можете да им помогнете, като им заявите нещо просто, например: „Знам, че имаш много за казване и споделяне и искам да го чуя, но е важно и другите хора да могат да споделят историите или идеите си“.

Понякога се чувстваме виновни заради това, че не слушаме внимателно непрестанното бърборене на детето, но няма нужда да се съдите прекалено строго.

В това нещо трябва да има баланс. Да, искаме да дадем глас на детето и уважаваме мнението му. Искаме да чуем гледната му точка. Не искаме да стъпчем желанието му за споделяне.

Научете се да слушате

Въпреки това, обаче, то не може да изисква от нас целодневно внимание само за себе си – така ще го приучим да изисква същото от други хора, което не е правилно.

Факт е обаче, че и ние, като родители, трябва да се научим да слушаме и под това имаме предвид наистина да слушаме. Не може да сме фиксирани върху детето непрекъснато, но децата имат нужда да знаят, че са най-важното за родителите си. Дори няколко минути, но отделени само на него, са по-смислени от часове вяло внимание, когато хем физически присъстваме пред детето, но умствено никакви ни няма.

Да сме изцяло посветени на детето, дори за кратко, е изключително важно за него. Детските психолози предупреждават да избягваме реплики като: „Престани да говориш!“ или „Ти никога не млъкваш!“. Дете, което често чува такива думи, се затваря в себе си и може да има трудности със споделянето по-нататък в живота си.

Планирайте

Добре е да планираме и време за разговори. Представете си следните, често действителни, ситуации: приготвяте вечеря и внимавате да не изгорите нещо, да не се порежете и така нататък, опитвате да се преоблечете насаме или искате да отидете до тоалетната, а в този момент детето ви следва на всяка крачка и бърбори. Можете да му кажете: „Това звучи наистина интересно. Като приключа с това, ще седнем и ще си говорим.“

Дайте на детето място и час за този предстоящ разговор. По този начин то ще знае, че тогава ще получи цялото ви внимание. Може дори да планирате един ден предварително. Например: „В работните дни ще си говорим от 6 до 6:30 или след вечеря, или след като си напишеш домашните“. Планирайте го около или след някаква рутина от всекидневието на детето, за да свикне по-лесно.

Бъдете подготвени. Искате ли дълга дискусия как се сглобява лего по време на сватбата на леля му? А може би не? Вземете превантивни мерки. Кажете на детето: „Знам, че е трудно да седиш на едно място дълго време и че искаш да си говорим, но по време на това тържество всички трябва да седят мирни и да мълчат. Какво да направим заедно, за да ти е по-лесно и да си мирен и да мълчиш?“.

И после заедно намерете решението. Ако детето само́ предложи решение, вероятността да мълчи кротко е по-голяма.

Починете си

Изтощително е да имате дете, което не спира да говори. Времето, което родителите са сами, както и времето, в което децата са сами, е важно. Поставете граници. Например, от толкова до толкова часа мама има време само за себе си. Дори и да погледа телевизия, това не е чак толкова страшно за детето, стига да ви даде малко спокойствие и свобода.

Може да го запишете на някакво занимание или спорт - това хем го държи заето и ще изчерпва енергията му, хем през това време вие ще си почивате (или ще правите каквото там искате да правите). Ако усещате, че вече сте на предела на издръжливостта си, споделете с детето, кажете му, че сте изтощени и имате нужда от малко време, за да съберете енергия и пак да си говорите или играете.

И все пак, ако говори прекомерно много?

Има ситуации, в които прекаленото говорене дава индикация за проблем, който изисква по-задълбочен подход.

Свръхумните деца често говорят повече. Непрекъснатото говорене може да значи, че имате надарено дете, което е отегчено и трябва да измислите с какво да занимава ума си.
Раздразнителното дете често говори за страховете и притененията си или за „свой приятел“, който има подобен проблем, по същия начин, по който възрастните обсъждат някакъв проблем или инцидент в опит да го проумеят.

Ако това се случва с детето ви, обърнете внимание да не е стресирано или да страда от безпокойство. Децата, които страдат от синдрома на хиперактивност и дефицит на вниманието, също говорят прекомерно. Този проблем по-често като че ли се открива у момчетата – заради традиционното схващане, че момичетата принципно говорят повече, което често забавя поставянето на такава диагноза при тях.

И накрая - ако имате съмнения или притеснения, че детето ви говори твърде много, най-добре поговорете с неговия учител – той, все пак, прекарва достатъчно часове на ден с него и би забелязал някакво отклонение.

Все по-често може да срещнете тригодишно дете, което почти не говори или казва само „мама“, „татко“. В следващите редове ще се опитаме да отговорим защо се случва това и дали е нормално.

Речта е един от най-важните показатели за развитието на бебето. Счита се за норма на тази възраст то да може да използва изречения с две думи. На две години детето вече трябва да използва около 50 думи. Тук сме писали повече за забавянето на речта.

Бабите може и да ви обясняват, че на една година вече сте разказвали приказки, а вашето дете мълчи дори на три години. Не им обръщайте внимание. Има няколко фактора, които могат да причинят забавяне на говора. Опитали сме се да ги подредим според това колко често се срещат. Но за ваше успокоение е добре да не сравнявате детето с други деца. Всяко дете е уникална личност, няма друг човек като него, така че сравненията няма да свършат работа.

Телевизорът (или друг вид екран)

Ако детето само гледа картинките и никой не говори с него, то възприема информация визуално. Но няма диалог – то само вижда и чува, а не изслушва и не отговаря. Детето се нуждае от диалог, който не получава. Понякога е напълно достатъчно тригодишното с остра липса на комуникация в семейството да започне да посещава детска градина. Сред връстниците си много деца се научават да говорят по-бързо, отколкото в компанията на възрастни.

Родителите, решили сами да се занимават с говорното развитие на тригодишно си дете при липса на заболявания, трябва да се подготвят за бавен процес. Детски психолог или детски психотерапевт може да помогне, помощта на логопед също е особено важна. Но 70% от ключа към успеха са усилията на родителите.

Заболявания

Ако причината за забавянето в развитието на речта е органична (слухови заболявания, неврологични аномалии, патологии на речевия апарат или речевия център на мозъка), трябва да ѝ обърнете внимание. На детето трябва да се осигури адекватно лечение в зависимост от диагнозата. Лекарят ще даде препоръки за посещаване на логопед.

Този факт е труден за възприемане от родителите, но голяма част от децата с някакво първоначално увреждане могат да наваксат забавянето и да станат пълноценни хора.

Мама говори вместо детето

Свръхзащитното родителство може да доведе до липса на мотивация за говорене. Ако майката пита какъв вид ябълка иска бебето („Зелена или червена?“), след което сама си отговаря („Червена, защото ти е любима“), тогава детето няма смисъл да намира думи и да отговаря. При редовно повторение на подобни ситуации децата развиват навик да мълчат. Ако тази случка напомня на ситуации във вашето семейство, променете отношението си към детето и го освободете от това обгрижване – не му правите услуга.

Шепотът и мънкането не трябва да се насърчават, както и използването на бебешки думи. Те са много по-трудни за произнасяне. Говорете с детето си като с възрастен. Ще му бъде приятно и полезно.

Уплаха, стрес и проблеми в семейството

Уплахът също е често срещана причина. В ранна детска възраст детето може да е много уплашено от нещо, дори от бучане на машини или от неочакван остър звук.

Стресовите ситуации или проблемите с родителите имат силен ефект върху децата. Раздялата с майката и тръгването на детска градина може да е огромен стрес за детето – то вижда най-скъпото си същество за максимум два часа на ден. И това може да остави сериозен отпечатък върху психиката му.

Ако причината за мълчанието на детето се крие в социални, педагогически или психологически проблеми, трябва да премахнете факторите, които му пречат да изразява мислите си чрез реч.

Смесица от шумове

Телевизорът, който работи само като фон, също пречи на възприемането на речта. Същото важи за радиото или друг вид фонов шум. Думите се разтварят в някаква какофония от речта на родителите, музика, реклами, специалните ефекти и какво ли още не. И в целия хаос детето просто не разбира кое какво е.

Двуезични семейства

Говорни проблеми могат да се появят и в двуезични семейства. Мама и татко могат да си говорят на два различни езика, те се разбират, но детето не разбира какво става. С малко дете е най-добре, докато проговори, да се говори само на един език.*

Семейство с няколко деца

Ако в семейството има няколко деца, тогава обикновено проблеми с развитието на речта се наблюдават при по-малките. Психолозите вярват, че е заради честото общуване с други деца. Според изследванията общуването с възрастни се счита за оптимално за развитието на речта.

Какво да правим, ако детето не говори

  • Пускайте музика. Детски песнички, класическа музика, ваша любима музика – това има благоприятен ефект върху способността за възприемане на света, звуците и речта.
  • Използвайте всеки час, прекаран с детето си. По пътя към магазина или на разходка опишете и обсъдете с него всичко, което се случва на улицата: минава кола – червена е, голяма е, куче се разхожда – малко, сладко куче и т.н.
  • Докато готвите, показвайте приборите и назовавайте на глас (лъжица, тенджера), както и продуктите (ябълка, морков, зеле, ядки).
  • Задавайте често въпроси. Дори и детето да не може да им отговори, продължавайте да питате. Рано или късно ще ви отговори.
  • Комуникация с много хора. Оставяйте детето при баба и дядо, така не само ще установите връзка между поколенията, но и ще му помогнете да се развие пълноценно.
  • Ограничете гледането на екрани. Не е крайност – изобщо не се препоръчва на дете под 18 месеца да гледа екрани. След тази възраст гледането е добре да не надвишава 15 минути на ден (според някои изследвания).
  • Когато говорите с бебето, нека да гледа лицето ви, устата ви. То ще види как движите устните си, как издавате звуци и ще се опита да повтори.
  • Фината моторика винаги и по всяко време е незаменим помощник на майките. Различните игри с пръсти не само „сприятеляват“, но също така развиват определени части на мозъка.
  • Четете книги на детето си. Това не само развива речта, но и паметта.

Съвет на психолога

Вижте детето си като личност, също толкова важна, колкото всеки възрастен във вашето семейство. Говорете с него, обсъждайте важни въпроси, обсъждайте домакинство (какво да сготвите за вечеря, къде да се разходите през уикенда и т.н.). Дори детето отначало да не отговори нищо, то ще започне да формира полезен навик – да общува. Паралелно с това ще започне развитието на вътрешната реч, по-добро разбиране на пасивната реч.

Преглед при специалист

Ако едно дете няма някаква свързана реч на 3-годишна възраст, това е причина да посетите лекар. Задължително нека го прегледа невролог. Дори за ваше успокоение. Ако няма напредък, направете ултразвук, фонограма, свържете се с логопед. Именно тези действия ще ви помогнат да установите причината за забавянето в развитието на речта.

Когато оценяват речевите способности на детето си, родителите трябва да вземат предвид не само колко и какво казва в момента, но и да следят динамиката на речта. Ако детето говори определен брой думи на две години, а след още година речникът му практически не се е увеличил, според специалистите това е по-скоро притеснителна тенденция. И обратното – ако речникът се увеличава, това е положителна динамика в личностното развитие.

Ако родителите полагат усилия, за да развиват речевите функции на тригодишното дете, вслушват се в съветите на специалисти и детето получи лечение, ако е необходимо, тогава прогнозата е доста благоприятна. 85-90% от децата напълно „наваксват“ речевото забавяне, ако изобщо е имало такова, и започват да говорят както всички деца, когато навършат 6–7 години.

Ако се чудите как в това динамично време, в този нов век да се присъедините мигом към модерните и съвременни майки и да покажете, че не сте някоя оклюмала идиотка, която по цял ден прави някакви супер смотани неща, единственото, което се изисква от вас, е да спрете да говорите за вас и вашето дете в първо лице, множествено число

Или поне аз така разбрах от последните си години на общуване с хиляди майки. Модерната и съвременна жена всичко може да прости. Че сте обърнала две ракии от седем сутринта, че ходите без гащи до детската градина или че сте излели тенджера с горещи спагети върху главата на съседското дете, но, да не дава Господ, някоя изстрадала нещастница да каже „Ние с бебчо ядохме пюре“. Eeeeeee, не е за вярване какво се случва!

Веднага се надига някаква невъобразима врява като в кокошкарник и всички започват да крякат в един глас „Оффффф, стига сте говорили за вас и детето в множествено числоооо! Да не би и двамата да сте акалииии?!. И двамата ли ядохте пюре? Ах, о, колко смешно, колко сте смешна и тъпа, и смотана.“

Голям смях пада, голямо презрение, голяма веселба.

Към този хор от възмутени граждани се добавят и мъжете, които пък никой ни ги е питал, ни се интересува от мнението им, особено когато става въпрос за хора, които не могат цял живот да научат разликата между рокля и пола и да разделят бяло от цветно пране

Даже в интернет наскоро се появи българският еквивалент на американския оригинал, който размахва табели по хавлия. Снимал се господинът на Ендекато на центъра и написал „Спри да говориш за себе си и детето си в множествено число“. 

На всички тези хора искам да кажа няколко неща.

1.

В първите месеци от раждането на детето съществува една понякога прекрасна, понякога мъчителна симбиоза между детето и майката. Реално майката е лишена в голяма степен от разполагане със собствената си личност и съвсем несъзнателно се идентифицира като едно цяло с детето, с което прекарва 24 часа в денонощието.

За нея всяко действие е споделена грижа, а и както спомена много точно една дама в един диспут: „Когато детето яде и двете правим усилия.” Тази симбиоза има своето изражение в езика, и то е на емоционално и първично ниво, а не на интелектуално. Дали говорим „ние спахме“ или „аз спах“ няма отношение към интелектуалния капацитет на говорещата, а към състоянието, в което се намира в момента.

2.

Детето е било част от тялото на майката. Детето цялото е тъкан на майката, нейната кръв и кости. Заради децата на много майки им изпопадват половината зъби и половината коса, защото неусетно са си дали почти целия калций, докато отглеждат бъдещето на света в тялото си. Има жени, на които им се налага да лежат по 8 месеца за задържане. Има жени, които са на лекарства през цялата бременност, такива, които не могат да легнат от болки и киселини.

И накрая отделянето на детето може и да се случва физически, но психически майката преживява неща, които няма как да се обяснят на цял куп хипстъри. Но ето, че светът е пълен с умници, които не само имат обяснение, но и безброй велики смешки по въпроса. Ха-ха. Много сте смешни.

3.

За общество, в което говоренето на „Вие“ е остър, непреодолим проблем, говоренето на „ние“ не е никакъв. И ако има нещо, което бих казала на всички в тази държава, е: „Спрете да говорите на „ти“!” Бих го казала и на онова момче, което се прави на смешно по хавлия.

Спрете да ми говорите на „ти“ по магазини, делови срещи, в градския транспорт, в мейли, в чата, по телефона и ВЪОБЩЕ, КЪДЕТО МЕ СРЕЩНЕТЕ С ДЕТЕ ИЛИ БЕЗ ДЕТЕ. Говоренето на „Вие“ показва, че сте възпитани в рамките на европейската цивилизация и че уважавате личното ми пространство в езиков план. И за да спестя на всички усилията да ме питат „А може ли да си говорим на „ти“?“: не, не може. Не искам. Не ви искам в личното си пространство, няма как да ви искам на първа или втора среща. 

Искам да спрете да се смеете на това как една майка говори за себе си и детето си, заради което не е спала от една година, и да помислите вие как говорите на другите. Защото майките поне имат обяснение, вие – не

Жанет Бодурова ни сподели, че дълго време се е чудила дали да ни пише. После, когато все пак се е престрашила, не е била сигурна дали да го направи анонимно или не. Сега обаче е напълно наясно, че иска да сподели за преживяното с истинското си име с една-единствена цел – ако може да помогне на някого.

Не че това, което ѝ се е случило, е нещо особено, нещо необикновено, което не се е случвало на никой друг. Напротив, случва се на много жени, но рядко говорят за него. Следродилната депресия заради хормоналния дисбаланс, натрапливите мисли, страхът са все неща, с които не една и две жени встъпват в майчинството.

Няма страшно. Просто говорете. И да ви се струва маловажно, и да звучите като мрънкачка. Вероятността така да си помогнете не е никак малка, защото все ще има кой да ви сподели, че може би някога е бил в същото положение.

А ако нещата изглеждат безнадеждно, потърсете специализирана помощ.


Това, в което никога не съм вярвала, е следродилната депресия. Колкото и да съм чела и каквото и да съм преглеждала по време на бременността си, все си казвах, че това е състояние на ума. Ако съм с акъла си няма как да изпадна в такова състояние! Е, да, ама не!

Беше ме срам да си призная! Не съм стигала до крайни състояния, за да приемам антидепресанти, но никак не беше приятно.

Ето как започна. Карах си аз една невероятна бременност, без никакви оплаквания – щастие и усмивки греят от мен. Ходя на фитнес, ходя в университета, уча, ходя по изпити и доста изненадващо за мен ги взимам с високи оценки. Общо взето, честно да си призная, не я усетих много тази бременност.

Терминът ми беше на 19 май, но моето малко човече беше решило да си почака. Имах Бракстън-Хикс контракции, но нищо повече. На 24 май отидох на контролен преглед и ми казаха, че до ден-два ще родя. Но след като не родих до 26 май, ми дадоха час за 2 юни за предизвикване на раждането. На 27 май в 3:00 часа започнаха контракциите ми и три часа по-късно, в 6:18 сутринта, се появи моят син – Петър. 

Родих нормално, 20 минути след раждането се изкъпах и ме преместиха в друго отделение за майки с новородени. Не се шегувам! Наистина станах и се изкъпах! Аз такова раждане не съм си представяла – толкова бързо и безболезнено, като се има предвид, че ми е първо дете.

24 часа след това започна да се случва това, в което не вярвах! Понеже все още нямах кърма, а и бебо не можеше да суче, започнаха през главата ми да минават мисли, че не мога да си нахраня детето, че ако умре от глад, вината ще е моя, че ще бъда ужасен родител, че ако започна да го храня с адаптирано мляко, едва ли не винаги ще е болно и аз ще съм виновна за това. 

И всичко това, разбира се, беше подкрепено с много рев, ама много. Просто си стоя и сълзите ми вървят, не мога да ги спра.

А през цялото време ми се обаждаха много хора да ми честитят, казвайки ми, че това е най-хубавото, че сега трябва да съм най-щастлива, че най-важното е, че сме живи и здрави и трябва да съм благодарна. Това е чудото на живота, най-голямото щастие! 

Да, така е. Но никой не ти казва за вълната от хормони, които ще те залеят, за най-лошите мисли, които ще ти минават през главата, за това, че ще се чувстваш виновна за абсолютно всичко! 

И това не отминава за ден-два. 

При мен трая може би месец-два и ме беше срам да кажа на когото и да е. В България никой не говори за проблеми от подобно естество, включително и аз. Не смеех да кажа на никого и си мълчах. 

Докато накрая се престраших да споделя на една приятелка, която ми каза – извинявам се за циничните думи, но ще я цитирам дословно: –  “Жанет, надявах се ти да не изпадаш в такова състояние. Не съм ти казвала, за да не те плаша, но на мен хормоните ми е*аха майката!”

Може да звучи цинично и ужасно, но точно това трябваше да чуя, за да знам, че не съм сама, за да вляза отново в пътя и да се възстановя. Трябва да говорим за проблемите си! 


Забелязвали ли сте, че хората говорят с по-емоционални думи на дъщерите си, отколкото на синовете? Оказва се, че родителите не говорят на момчето си по същия начин, по който биха говорили на момиче.

Има проучвания, които доказват, че използването на стереотипни послания към момчетата може да им нанесе травма. Така се случва и с момичетата, когато се употребяват сексистки, закостенели модели при общуването с тях, пише mom.com

Изследване на Университета Емори, цитирано преди време от The New York Times в техен материал за общуването със синовете ни, показва, че бащите се усмихват и пеят много повече на момичетата си.

Освен това използват и доста по-аналитичен език и са склоннни по-често да обръщат внимание и да зачитат емоции като тъга и притеснение при момичетата, отколкото при момчетата.

Лексиката използвана при синовете е обвързана повече с постижения, победа и гордост.

Според учените начинът, по който се говори на децата от бащите им, може да повлияе на работата им в училище. Показателен пример според тях е традиционно по-доброто представяне на момичетата в клас.

Оказва се обаче, че не само бащите използват различен подход и подбор на думи при дъщерите и синовете. Правят го и майките.

И двата пола говорят различно на момчетата и момичетата, когато се е наложило да тичат в спешното заради някакво нараняване.

Родителите са склонни 4 пъти по-често да предупреждават момичетата си да бъдат по-внимателни, отколкото момчетата. 

Дългогодишно изследване, протекло в продължение на повече от 3 десетилетия, на Харвардския медицински факултет, водено от д-р Едуард Троник, показва, че несъзнателно майките общуват повече с малките си момчета, отколкото с момиченцата, защото първите имали по-голяма нужда от подкрепа, за да контролират емоциите си. 

Обикновено, когато момче падне и се удари, му се казва да стане, да се изтупа и да продължи. Рядко това се случва с момичетата. Там обикновено има целувка и прегръдка. 

Би следвало същото да се случва и с момчетата, но се наблюдава някакво несъзнателно емоционално ограничаване.

Според някои изследователите това вероятно се прави с цел да ги подготвим за битка (буквално и метафорично). Според харвардската психоложка Сюзан Дейвид обаче стабилните момчета/мъже не се създават по този начин. 

“Изследванията посочват, че хората, които потискат чувствата си, са по-малко устойчиви не достатъчно емоционално здрави”, казва тя.

За да променим културата на говорене на момчетата, може би трябва да им позволим да изпитват всички емоции, без да ги осъждаме. Трябва да ги научим, че чувствата не са добри или лоши и не са нещо, от което трябва да се страхуваме или да се притесняваме.


Някога правили ли са ви забележка, че говорите много? Признайте си, казвали ли са ви откровено да млъкнете? Сега съвсем спокойно може да извадите едно научно изследване от ръкава и да го плеснете на масата, защото се оказва, че с говорене се грижите за здравето и продължителността на живота си, така че следва да ви оставят на мира.

Група учени от медицинския колеж Алберт Айнщайн и университета Йешива в САЩ са направили изследване върху броя думи, които изговаряме на ден, и как това влияе на продължителността на живота ни. Те установили, че общителните, приказливи хора, които демонстрират по-толерантно, позитивно и оптимистично поведение и идеи, имат по-добро здраве, което увеличава живота им, предава Bright Side.

Проучването е ръководено от д-р Нир Барзилай и включва 250 души между 95 и 100-годишна възраст, а фокусът му е върху връзката между характер и гени. Анализът на индивидуалностите показал някои забавни резултати: хората, които се определят като по-позитивни, обичали да говорят повечко.

До подобен извод стига и испанският психиатър Луис Рохас Маркос, който обяснява в книгата си "Ние сме това, което казваме" (We Are What We Speak), че хората, използващи повече от 15 000 думи на ден, живеят по-дълго в сравнение с тези, които говорят по-малко. Според него приказливците прекарват дните си, чувствайки се удовлетворени, което ги прави по-здрави и съответно увеличава живота им.

Неговите открития подкрепят изследванията, които обясняват защо жените живеят по-дълго от мъжете, като се има предвид, че обикновено жените са тези, които говорят повече заради високите нива на протеина FOXP2, по-известен като "протеин на езика". Учените смятат, че по-високият FOXP2 кара жените да изговарят средно по 20 000 думи на ден, докато мъжете се задоволяват с около 7000. На тези 13 000 разлика си заслужава да обърнем внимание.

Кравите си казват една на друга как се чувстват с мучене (а представяте ли се да беше с Шекспирова поезия?!). Това може и да ви зчуви като шега, но не е. Доказано е от учените от университета в Сидни, предава Independent.

Според изследователите животните имали индивидуални вокални характеристики и променяли интонацията си според емоциите си. Водещият учен Александра Грийн казва: "Кравите са изключителни, социални животни. В известен смисъл не е изненадващо как запазват индивидуалността си през целия си живот. Сега за първи път имаме възможност да анализираме гласовете им, за да имаме убедително доказателство за тази им черта."

Проучването установило, че кравите използват гласовате си, за да са в контакт със стадото и за да изразяват вълнение, превъзбуда, ангажираност или страдание.

Говорейки за животните, които изучава, Грийн казва: "Всички те имат много отличителни гласове. Дори и без да гледам стадото, мога да кажа коя от тях чувам."

Учените записвали и анализирали зова на кравите, използвайки тоновете, за да преценят колко превъзбудено или развълнувано е животното в дадена ситуация.

"Всичко е свързано с емоциите им и с начина, по който се чувстват в конкретния момент", добавя Александра Грийн.

Предишни изследвания са установили, че в стадата едър рогат добитък майките и децата им си комуникират с по-ниски звуци. Сегашното проучване се е задълбочило и е установило, че кравите имат индивидуално мучене, което остава такова през целия им живот, дори когато "разговарят" една с друга. Доказано е и че си говорят една с друга по време на сексуално активния им период, когато чакат за храна, когато отказват храна или когато са разделени от основната група.

Един от професорите в университета определя проучването на Александра като Google Translate за крави. И то си е точно такова. Когато разберем какво си говорят кравите, ще можем да разберем и как да се държим по-добре с тях, смята Грийн.

Изследване от 2018-а е доказало, че всички животни комуникират помежду си по подобие на хората. Първоначално се е смятало, че редуването в изразяването и изслушването на другия е характерно само за човешките разговори, обаче се оказало, че такива характеристики съществуват и в животинското царство.

Сега остава да си припомним и ние като хора колко е хубаво да си общуваме честно и откровено и да си споделяме без проблеми какво чувстваме.

cross