fbpx

Мая Цанева е в Майко Мила! с разсъждения и спомени за неделята. Неделята е особен ден - хем е почивен, хем вече си с единия крак в новата седмица и задачите те натискат по главата с всичка сила. Но в нея има и хубави неща, а Мая ще ви напомни и за някои позабравени неделни навици от едно време...

******************

Много хора обичаме неделя, други съм чувала, че този ден от седмицата адски ги потиска. Последният ден от седмицата, този, в който дори Бог си почива, е особен. Той е кулминацията на много желания, илюзии, заблуди, задължения и време за тежки истини. И този ден винаги започва с култовото "неделя сутринта".

Да поговорим за „неделя сутринта“. Като дете на късния социализъм, за мен това беше комбинация от палачинки/мекички/пържени филийки и телевизионно мързелуване с „1000 и едно желания“.

В неделя ядяхме кралска закуска, така че никой не огладняваше до ранния следобед, и гледахме по пижами детски филми. Някъде около 14 часа осъзнавахме колко е кратко щастието – утре сме на училище и забравените домашни заплашително ни дебнат от захвърлената в ъгъла раница.

Горе-долу по това време и майка ми започваше да готви за първите поне три дни от седмицата и така неусетно идваше време за „Всяка неделя“.

Помните ли предаването?

Кеворк Кеворкян го свързвам с две неща: гладене и публицистика. Щом предаването започнеше, майка ми вадеше купчината с изпрани дрехи и започваше маратон с ютия, в който постепенно се включихме и ние. Мразя да гладя, но го правя!

Въпреки това прекъснах ужасната традиция за неделното вечерно гладене и се занимавам с това късно вечер в делничните дни, с фон кулинарно предаване или концерт.

Като тийнейджърка и студентка, и аз имах своите епични изпълнения в стил „неделя сутринта“. Те бяха малко, но достатъчни. Тъй като не обичам бира и шкембе, аз съм на айрян и препечени филии, и остатъци от каквото е останало от снощи.

Късното ставане от леглото ми беше любимо независимо дали бях снощна или с ведър поглед. Неделята беше ден за мързеливи кафета и разходки, за четене на книги, за писане на закъснели текстове… за всичко, което съм отлагала цяла седмица.

Неделята беше ден и за пътувания в посока София, за да стана отново столичанка.

Влакът и рейсът бяха пълни със студенти, които спяха, покосени от махмурлук, или четяха записки от лекциите си. Други се целуваха, събрани отново след уикенда при мама. Други тъгуваха по гаджето, или се караха с него, ей , така между две гари.

Всъщност, май съм виждала не една и две раздели, между две гари, в неделя.

Именно във времената на онези спокойни неделни дни открих неделите на другите.

Неделята на разделените семейства, на необвързаните или самотни жени и мъже, които сядат на кафе и торта още в 9,30 часа сутринта или се разхождат безметежно в късния следобед, когато семейните хора вече се изнервят понеделнишки, готвят и чистят усилено.

Неделята остава и денят, в който отсъстващите мама или татко плащат дълговете си към често пренебрегваното дете с преяждане с торта или пица, посещение на куклен театър и кино.

Ако отидете на кафе в неделя сутрин, ще видите, че компания ще ви правят местните пияници, много двойки „родител и дете“, както и единични почитатели на тортички и кроасани, които усилено цъкат по телефоните си или четат програмата за събития през деня.

Единици са хората, които работят нещо закъсняло, в последния момент преди понеделник.

Сега, ако в неделя сутрин съм навън, аз или компенсирам пропуснатото време със сина ми, или работя.

Неделята ми се промени радикално, когато наследникът се появи. Късно ставане?! От времената на кърменето, та досега, в събота и неделя той става още в 6,30 часа и е готов за… палачинките на татко.

Отдавна съм се простила с илюзията, че ще наспя през почивните дни. Дори и да сме „снощни“, айрянът и печените филийки отдавна не вървят в комбинация с късно ставане или още по-малко с безразборен мързел. Който мързелувал до 10 часа - мързелувал! Малкият човек е готов за предизвикателства навън и все някой трябва да изтегли късата клечка за неделни приключения.

Това всъщност е по-приятната част, защото следобед тъмните облаци на понеделника вече се сгъстяват. Но преди той да дойде, си имаме цялата неделя на разположение - дали я обичаме или мразим, няма значение - все пак, какво щеше да е понеделникът без "неделя сутринта"?

*По парчето "Неделя сутринта" на Ъпсурт


След текста ни Хроника на една хронична умора получихме безброй съобщения от други жени в подобно състояние, но едно от тях ни стисна за гърлото много силно.

Млада жена се престраши и ни разказа историята на нейната хронична умора - от зараждането до този момент, в който състоянието е толкова неуправляемо и тежко, че единственото, което я крепи, е... алкохолът.

Публикуваме текста анонимно и призоваваме всички коментиращи да се въздържат от безсмислена критика и хулене - жената няма нужда от това. Прочетете обаче нейната история и ако тя може да ви е от помощ, за да спасите себе си или някоя приятелка в подобно състояние - и тя, и ние ще сме доволни. И за да спестим въпросите - на авторката сме препоръчали добър психолог и всякаква друга подкрепа, каквато ни е по силите.  


Какво точно е хроничната умора?

Повечето казват, че ние сами си я причиняваме в старанието си да бъдем перфектни във всичко - в домакинството, в отглеждането на децата, в чистотата, в работата, във външния вид, в социалния живот.

Има много жени, които успяват. И не само това - изглеждат така, сякаш това са чакали цял живот - от сутрин до вечер да слушат ревове и крясъци, да дебнат най-пресните моркови и пащърнак на пазара, да са измили и сложили децата в точно определен от тях час и след това да обърнат внимание и на половинката си....

И да са щастливи - за това, че яденето е прегоряло, че големият е разсипал млякото по пода, а малкият в това време е изял малко от храната на котката.

Е, аз не съм от тях.

Историята е много дълга и със сигурност ще отнеса много критики за начина ми на мислене и действията ми. Въпреки това я споделям, защото мисля, че не съм единствената.

Знаете ли как се лекувам?

ПИЯ. Пия алкохол.

От първия рев сутрин до последния рев вечер преди заспиване, защото сме прочели 2, а не 3 приказки, аз пия. Лошо е, знам... но това е моето лечение.

Имам 2 деца - и двете бяха желани, но не и планирани. И двете се появиха точно в най-неудобния за мен момент, когато реших да правя кариера, когато ми увеличиха заплатата, когато смених позицията.

При първия бях много потисната - грях ми на душата, но си казвах “точно сега ли?”.

Предстоеше ни местене, ремонт, обзавеждане и боядисване. Малкото човече изживя всичко в корема ми - нагълта се с целия прахоляк от съборени стени, намириса латекс и боя, и се появи точно когато завинтих последното болче на една етажерка в 12:00 през нощта, защото мисълта, че нищо не е наред, не ми даваше мира.

Едно страхотно бебе - да, с коликите му и всичко останало, типично за момчетата - но страхотно. Не спрях да работя през цялото време. Бебокът висеше на гърдата ми, а аз водех служебни разговори по телефона или скайп. Изключително тих. До едно време.

Детето проходи и проговори много рано благодарение на една детегледачка, която не спираше да му бъбри през цялото време (за което съм безкрайно благодарна, защото той в момента говори като голям човек). Докато беше бебе, както аз, така и таткото не бяхме подготвени за дете - искахме, но моментът никога не бе подходящ.

И когато се роди, татко му продължи живота си както си беше и преди. Добре че поне дойде за изписването, въпреки че ме накара да остана още един ден в болницата, защото искал да се напие с приятелите си и да се наспи....

Ако можех, сега щях пак да отида в болницата, уж да раждам. Там ми беше по-спокойно.

Таткото не погледна сина си близо година - няма смяна на памперси, няма прегръдки, няма целувки... за него детето не съществуваше.

Започна се един ад за мен - по цял ден с бебето, вечер таткото се прибира и пита “Какво има за вечеря?”. Аз не съм от домакините. Не бях. Не обичам много да готвя - каквото и да направя, или е прегоряло, или е пресолено, безсолно, безвкусно... затова и не правя нищо.

Но таткото реши, че имам прекалено много свободно време и мога да го инвестирам в това да приготвя нещо (преди това да изчета 1001 рецепти, да експериментирам няколко дена, докато не успея).

Прибираше се вечер вкъщи и, без да погледне детето си, сядайки на подредената маса, на която обаче липсваха приборите, питаше:

“Добре де, ти какво прави цял ден?”.

Въпрос, на който не можех да дам отговор, защото не си спомнях. Спомнях си кога за последно бебето е акало и кога е яло, но не и какво съм правила целия ден. Идея нямам и сега.

Бебето пропълзя, скоро и проходи. А аз започнах да пия. Основно заради чувството на безсилие - седиш си вкъщи по цял ден, виновна си, че поръчваш детска кухня, защото сама не можеш да сготвиш нищо, апартаментът прилича на взривена китайска будка - навсякъде се търкалят пластмасови играчки и всяка свири в различна тоналност.

Започнах да пия, защото се чувствах безсилна - нито можех да работя нещо, нито да се грижа адекватно за детето си, нито да му наготвя.

От половинката си получавах само упреци, че заспивам в 21:30 ч, а той все пак иска нещо от мен...

Партньорът ми сутрин ставаше, изкъпваше се и отиваше на работа.

Детето ревеше в кошарата и аз започнах.

Започнах да си сипвам чаша вино и да я изпивам. Оправях се с детето. На обяд, когато се разплакваше, защото му се спеше или защото любимата му играчка се е счупила, си сипвах вино.

Вечерта, когато мъжът ми се прибираше и, отново пренебрегвайки съществуването на детето, питаше “Какво има за вечеря?” - аз си сипвах вино.

Така, полека лека започнах да се лекувам. С алкохол.

Една година след раждането на първото ни дете разбрах, че съм бременна.

Изпих много алкохол...

Втората бременност протече много странно - не се зарадвахме, не я усетихме (говоря в множествено число, защото това се отнася и за мен). Когато разбрахме, че не е момиче, тонусът ни спадна още повече.

В това време половинката ми осъзна, че има дете. Не напълно, но до голяма степен. Започна да ми държи сметка с какво и кога го храня, как го обличам, кога го приспивам - неща, които преди изобщо не го интересуваха.

Една вечер, докато за пореден път приспивах големия и четях приказки, а татко му работеше.... се случи нещото. 1 месец по-рано. Изтекоха ми водите и вторият каза, че иска да излиза.

Роди се след 16 часа мъки, предизвикани контракции, задушен, без сърдечна дейност и посинял. Гледах как го държат с главата надолу и го удрят, и не можех да кажа нищо друго освен “Какво става?”

Остана в кувьоз за седмица, защото нямаше сукателна дейност. Хранеха го със спринцовки и вливания. Беше ми много тежко. Защо ли? Обвинявах се, че съм виновна за всичко това - че не съм го искала, че не съм обръщала достатъчно внимание на детето си и на мъжа си, на себе си, че намирах утеха в чашата вино - не само вечер, но и през деня, и по време на бременността – цялата.

Сега децата са малко поотраснали и... ми е още по-трудно! Големият ходи на детска градина, малкият проходи наскоро.

Аз продължавам да работя и да пия.

Таткото до такава степен изведнъж се привърза към големия, че се стигна дотам синът ми да ме гони от стаята, да ме блъска и да крещи “Махай се от тук, искам татко”.

Не мога ни да го прегърна, ни да го приспя, ни да го облека. Когато го попитам защо да се махам, той ми казва “Отивай си при Х“ (вторият ми син).

Не бих казала, че ревнува. По-скоро аз ревнувам повече.

И пия още повече, защото сега ИЗОБЩО не мога да се справя.

Таткото облича големия, таткото му мие зъбите, таткото го учи как да пишка в тоалетната, таткото го води на градина, таткото го взема от градина - ако се случи да го взема аз, той ме пита разочаровано “Защо идваш ти?”.

Имаме си детегледачка, но когато нея я няма, е пълен ад.

Сутрин повтарям около 1000 пъти “Обуй си чехлите”, “Измий си зъбите”, “Не влизай при бебето“, “Не му вземай биберона“, “Седни да закусваш”... и това, докато таткото си тегли поредния блажен горещ душ, за който аз само си мечтая.

След като бащата се оправи и види, че майката не си е свършила работата за тези цели 30 минути, той взема детето и прави всичко, за което съм крещяла, в рамките на 5 минути, и то с такава лекота - дори с насмешка в погледа, която казва:

“Ето, видя ли, за нищо не ставаш.”

И, да, наливам си чаша вино. Мисля даже да мина на по-твърдо, че това не помага.

Всичко това съм го споделяла с мъжа ми - за слабостта си, за загубата на търпение... отговорът му винаги е бил един и същ: “отдели време за себе си, бъди спокойна, децата ти имат нужда от спокойна майка, не готви, не чисти, отиди на маникюр, фризьор, виж се с приятелки, купи си нещо”.

Хахаха - какво? Маникюр? Ноктите ми са изпочупени от липса на витамини!

Фризьор? За какво - по цял ден съм вкъщи и над тенджерата.

Приятелки - кои? Тези, които споделят колко пъти се е наакало тяхното дете? Не, мерси!

Купи си нещо? С майчински 340 лв е малко трудно - а памперсите и пресните и ДОМАШНИ плодове и зеленчуци са по-важни!

Ето и как минава и денят ми.

06:30 – ставане. Тишина в апартамента. Измъквам се на пръсти. Обикновено съм хремава или кашлям. Затварям се в някоя стая да се облекча. Започва великото мислене - КАКВО ДА НАПРАВЯ ЗА ЗАКУСКА? Последвано от въпроса “А те какво ядоха вчера сутринта?” Нямам спомен. Машинално се прави нещо.

07:00 - време е да събудя големия (вмъквам, че татко му още се излежава в леглото).

Светвам лампите, дърпам завесите и започвам да го милвам по главата и да говоря нежно. Той пък ми отговаря с ритници и крясъци "НЕ НЕ НЕ НЕ, Искам Таткуууууу". Оставям го.

07:20 - закуската е готова, миялната е изпразнена, столчетата на децата - изчистени, дрехите за деня - приготвени. Таткото си е взел душ и влиза доволен в хола по хавлия.

Целува ме и ме обвинява, че съм станала прекалено рано, а той искал да ме гушка.

07:30 - след поредния безуспешен опит таткото събужда сина си, успява да му измие зъбите и да го облече, да го изпишка и дори да поиграе с него.

Аз съм си наляла вече чашата с вино.

07:45 - големият остава с мен в хола, за да закуси, докато татко избере какво ще облече. Започват се големи борби - “Седни и и си изяж закуската”, “Не си играй с това!”, “Не плюй в яденето, не си върти главата така”...

07:57 - таткото пристига облечен и казва, че има 5 минути и дотогава детето трябва да е готово. Сяда и го нахранва сам (защото аз не мога) за 3 минути.

В това време от спалнята се разнася жалостен плач на едно малко бебе, което се е събудило от безбройните викове вкъщи и плаче, защото баща му е минал няколко пъти покрай него без изобщо да го забележи и накрая го е изоставил сам в стаята.

Пренебрегвам това, въпреки че ми се къса сърцето...

08:15 - номер 1 трябва да се обуе. Започва велик спор за това защо при 3 градуса навън не можем да сложим зелените сандали... следва рев и тръшкане. Номер 2 се тръшка още по ожесточено в съседната стая, защото чува всичко, а баща му се чуди дали ризата, която е избрал, е достатъчно добре изгладена или трябва да се мине още веднъж през ютията.

08:30 - успешно изпращам Номер 1 и се залавям с номер 2, който вече е плувнал в сълзи.

Оттук става малко по-лесно, защото е само 1 брой - нахранва се, отваря всички шкафове, прищипва се няколко пъти, наакан е няколко пъти, мия го постоянно, накрая към 11:00 излизаме. Аз придремвам на някоя пейка. Пийвам си вино и се наслаждавам на тишината за цели 40 минути.

Детегледачката пристига. Аз отивам на работа. Чакат ме купища проблеми и хора с въпроси. Не мога да се съсредоточа.

Мислите ми са при децата - защо единият не ме иска, защо другият не искаше да яде, защо мъжът ми ме обвинява за всичко, виновна ли съм наистина?

Какво да направя, за да се променят нещата? Как може да има жени, които да са щастливи от този начин на живот? Защо аз не съм щастлива?

Работният ден минава бързо и без всякаква ефикасност.

Бързам в задръстванията да взема номер 1 от градината (на другия край на града). Когато ме вижда, не е въодушевен. Възпитателките се споглеждат смутено. Повечето деца се радват на родителите си, моето ми казва да си ходя...

Прибираме се при Номер 2. От 18:00 до 21:00 се играе на “Недей, НЯМА и НЕ” - знаете ли я тази игра? Майката е грамофонна плоча, която е запецнала, а децата не я чуват и правят каквото си искат. Много е весела.

Таткото в това време е недоволен, че не всичко е сложено на масата.

21:00 - къпане - във “високата вана”, както казва Номер 1. Номер 2 излиза по-рано, за да бъде облечен и сложен в леглото. Пее му се песничка, пускат му се звездички на небето и, милият, сам заспива.

Номер 1 иска три приказки, фенерче, звездички, да играем на баскетбол, да играем на карти, да ми покаже колко колички има и накрая да ми каже:

“Не искам теб, искам ТаткУУУ”

Не си спомням кога за последно съм спала повече от 3 часа.

Нощем не мога да спя, защото ме измъчват не само плачовете на децата, но и неща, които през деня не съм успяла да свърша:

платих ли сметките, купих ли листа за баница, обадих ли се на дърводелеца, поръчах ли си прясно мляко от специалния човек от Самоков.... хващам телефона и започвам да правя това, което не съм успяла през деня. Включително и да работя.

Сънят ми започва в 22:00 и приключва в 03:00.

Това е. Чувствам се отвратително, но си излях душата.

Благодаря ви.

Вижте сега. Красимира и Елисавета може и да не са перфектните домакини (хаха!), но все пак дори и те се стараят членовете на семействата им да не приличат на омачкани вестници и да ходят по улиците в що-годе приличен вид! Така че, колкото и да е НЕВЕРОЯТНО, дори и ние понякога прибягваме до услугите на... ютията!

И понеже сме родени под щастлива звезда, попаднахме не на ютия, а на диамант - глади всичко САМО на пара, няма кьораво копче (добре, де, има само едно и то не е кьораво), няма настройки на температурата и най-якото - дори и да я забравите върху нечии гащи, НЯМА ДА ГИ ИЗГОРИ. Никога!!

И да не забравяме - контейнерът ѝ събира толкова вода, че няма да се налага да сновете между мивката и дъската и да сипвате през 10 минути. Честно, толкова е яка, че направо ни се прииска да се оженим за нея, но понеже еднополовите и междувидови бракове още не са позволени, се възпряхме... Но вие вижте за какво става въпрос, а ако ви се доще да се опознаете по-отблизо, кликайте смело тук 

cross