Раждането може да се превърне в забавна история, освен по време на раждането. И все пак, когато отмине достатъчно (незнайно колко) време, майките си спомняме с леко мазохистична наслада за истеричните крясъци, раздиращата болка и абсурдните въпроси, докато контракциите имат сила да пробият тавана, но не и да излезе бебето.
Възможно е някои от нас да са стисвали с мощен хват дупето на крехката дежурна гинеколожка, докато са търсели дръжката на леглото в предродилната зала (о, чакайте, то няма дръжка!)... Или да са молели за преминаване към секцио в момент, в който единственият правилен отговор от лекарския екип е: „Миличка, късно е за секцио.“ Всяка от нас има история, с която да изпъчи гърди напред и да запуши устите на мъжете, опитващи се да респектират с техните наивни разкази за „тежката“ казарма или изтощаващото почистване на хола.
Събрахме част от най-забавните и куриозни ваши истории.
Естествено раждане, аз викам:
– Оооо, мамоооо!
А акушерката:
– Не е майка ти виновна, викай на мъжа си!
Аз казах на анестезиолога, че ще зарежа мъжа си и ще се омъжа за него.
По време на силните контракции точно преди началото на самото раждане.
– Доктореее, много боли!
– Всичко е наред! Още малко! (Със съчувствие.) Знам колко много те боли.
– Знаеш ти...
– Добре де, така поне пише в учебниците...
Аз съм вече в кулминационната фаза, лежа на магарето чисто гола, но С МАСКА, защото е незабравимата 2020 Ковид година и съм в Мадрид. Акушерката, случила се на смяна тази нощ, и тя е с маска (но не гола), притъмнено е, бучи някаква апаратура с бял шум, а аз се опитвам да се концентрирам върху най-великото събитие в живота си, когато акушерката решава, че е идеалният момент да започне small talk. „Как се казва бебето?“ – дочувам аз през маските. „Ема“, казвам. „Как?“. „Емаа“, викам. „Ева ли?“. „Емааа“, крещя. „Ева? И аз се казвам Ева“. Ох, че глуха акушерка, си мисля. „Емаааааааа“. И детето, на мама послушното то, като чу, че го викам тъй настойчиво, си показа главата.
Всичко накуп – преждевременно раждане, но поне мина за час и половина. Най-култовото беше: „Качвай се към родилната зала бързо, ама си сложи ръката отдолу, да не го изсипеш по стълбите.“
Бяха ми казали, че ще имам момиче. Раждам момче. Изненадах се! Но една акушерка не спря да ме пита „Разочарована ли си?“ Как мога да съм разочарована, че съм родила здраво дете?!
Аз и докторите не исках да са при мен, та камо ли мъжът ми. Не мога да изброя колко пъти се наложи да клякам до земята, защото бебето беше много високо и трябвало да си го сваля, че да го родя... Да, бе?! Нали съм в болницата, пак ли аз?! Но аз трябвало… Криех се да пия вода и през цялото време чаках някой да ме пита дали искам упойка – така и не ми предложиха. Най-хубавото нещо беше накрая, сложиха ми маска с някакъв вълшебен газ, да ме закърпят и после се чувствах като преродена.
Започва раждането. Мъжът ми с мен (тъкмо влизаше в стаята). Акушерката отиде нанякъде... Водите ми изтичат в този момент. Казвам на мъжа си: „Викай акушерка, че ми изтекоха водите.“ Той седи и се оглежда наляво-надясно в стаята. Казва: „Ама ти къде си оставила водата? Не я виждам.“ Милият мислил, че искам вода да пия...
Първия път мъжът ми беше с мен, хилихме се през цялото време, накрая той рева, а аз продължих да се хиля и спекох супер много, когато ми тупнаха бебе да си гушкам. Втория път се наложи да бъда сама, че дъщеря ми все пак да има с кого да остане за половин-един час (не върви да я взимаме с нас в залата, нали...). Та, аз съм от примерите, които са на другия полюс от снимката. Има и прекрасни, леки раждания. И бащи, които гледат ОТПРЕД целия екшън и нямат никакъв проблем с това.
Четях почти до края и за кутсуз се падна спортното предаване на едно рок радио. Мъжът ми не припадна, ама не стоеше и фронт стейдж все пак. Дадоха му дъщеря ни – първо на него и той така се шашна, че забрави да я снима, а имаше само тази задача. После акушерката ходи с двата телефона, добрата жена, та да имаме и ние снимки на алфата от появата ѝ.
С първото раждане по време на контракциите мъжът ми разказва вицове. На една от контракциите попита: „Не е ли смешно, че не се смееш и не говориш?“
С второто раждане в реанимация съм с бебето, той отиде да хапне, че бил гладен и изтощен от раждането.
С третото раждане направи забележка на акушерката, че влиза много често в стаята – бил изморен и му се спяло.
В крайна сметка и с трите деца беше до мен и отряза пъпната им връв и имаше първия контакт кожа в кожа с тях.
Аз спорех с анестезиолога, казвайки му, че няма да успее да ми намери вена да сложи абокат. Той ми се скара и каза да не му казвам какво да прави. Опитах се да си спестя боцкането. След не знам колко опита, се отказа да търси вена и ми сложиха каквото трябваше през тръбичката за епидуралната упойка.
Също така, незнайно по какви причини, бях адски стресирана детето да няма Синдром на Даун и когато докторката дойде да ми честити за красивото момиченце, първото нещо, което я питах (още под упойка) беше дали има Даун. И тя ме погледна неразбиращо. Мъжът ми отстрани само го чувам, като ѝ казва: „Игнорирайте я.“
Още не сме свършили, скрол надолу
Milena Djolova (Милена Джолова)
'87 г., лято, 40 градуса жега, 15 дни след термина, изтекли води предната вечер, разкритие – йок, разходки по коридора цяла нощ, на сутринта – системи, инжекции. Започват контракции, разкритие няма, боли, вода не дават, само една мокра марля, която смуча, барем пусне малко. Слагат колан за тоновете, той се забива в корема при всяка контракция. Не знаех, че мога да псувам толкова дълго, без да повтарям, та да ме чуе цялото отделение. Накрая към 10 ч. вечерта ще раждам вече. Да, ама пусто! Главата на бебето стои кръгла и не ще да се сплеска, та да излезе. Скачат ми по корема (на другия ден не можех да дишам), резват малко и с триста зора дзверът излезе. Показват ми я, а аз викам: „Леле, колко е грозна.“ А акушерката ме репликира: „Ти да не си по-хубава, ма. Виж какви мигли има, то за коса не останало.“ Докторът сяда удобно и започва шев и кройка. Всички гледат студио Х, а аз в коридора с торби на корема. През нощта изпих водата на София. Обаче още на другия ден бях забравила всички мъки. Не бих родила със секцио, ако не е необходимо.
Най-изнервящото (от смешните спомени) е как ме държат гладна от предния ден, заспивам за някакви два часа, през които сънувам огромен, вкусен сандвич и ахааа да го захапя – усещам, че някой ме бута по ръката. Мъглата на съня избледнява, но ръката е истинска – буди ме сестрата, за да ми правят клизма. И така стартира едно 13-часово приключение.
През цялото време, докато траеха най-силните контракции и „активната“ фаза на раждането ми, си мислех за белия шоколад, който си бях взела в багажа. Това доста ме е мотивирало явно, защото родих за по-малко от 20 минути.
40-годишна майка на две момчета, родени през 2005-а и 2009 г. ни изпрати този текст с посланието колко по-привилегировани майките днес - заради достъпа до информация и възможността да бъдеш незабавно подкрепен. Прочетете историята на нейното майчинство, което започва с "новината", че новороденото ѝ прави поглед „залязващо слънце“ (във време, в което родилките са абсолютно офлайн). И с препоръката да го изостави...
Първата ми бременност беше лека и без усложнения. Много съм благодарна на гинеколожката ми, която ми пусна всички изследвания и абсолютно всеки месец ми правеше ехография. Бях с термин 20.05.2005. На 19 май вечерта започнаха да ми изтичат водите. Имахме уговорка да платим 200 лв. на лекар от родилно отделение (сума, която към днешна дата е около 800 лв.)
Постъпих в болницата, нямах никакво разкритие. Понеже бях първескиня, след прегледа ми казаха, че ще започна да раждам към сутринта и ме настаниха в една стая, близо до предродилна зала. По някое време идваше акушерка да ме пита дали имам болки и как съм, но лекар не дойде, защото този, с когото се бяхме разбрали, не беше на смяна.
Към 23 часа всички си легнаха да спят. Болките започнаха да се усилват, но аз си мислех, че е нормално. Имах психическата нагласа, че ще родя сутринта. По някое време след полунощ много зачестиха. Не ми бяха направили клизма, имах усещането, че ще се изпусна в леглото. Пробвах се да звъня на лекаря, не вдигна. Не можех да стана дори от леглото. Толкова много ме болеше.
Мина някаква бременна с планирано секцио по коридора. Аз се развиках. Казах ѝ да повика санитарка с подлога. Тя успя да намери санитарка, която да не спи на горния етаж. Дойде и акушерка. Погледна ме, настъпи паника.
Дотича лекаря на смяна, обадиха се на моя. Вкараха ме в предродилна зала. Аз си казах притесненията, че не са ми правили клизма. Сложиха една подлога, и след това отидохме в родилна зала. Казаха ми да напъна, аз не знаех как. Хванах се за дръжките на родилния стол. Затворих очи. Напънах. Докторът ме натисна толкова здраво по ребрата. Примрях от болка. Отворих очи, за да питам дали пак да напъвам.
От болката в гърдите не бях усетила, че съм родила! С един единствен напън. В 01.30 часа през нощта.
Бях много доволна от себе си. И много горда. До сутринта. Когато ми казаха, че
Не ми стана ясно какъв е проблемът. Нямах смартфон, бях абсолютно офлайн. 2005 г. нямаше Facebook, нямаше ги тези специализирани групи за бременност и майчинство.
След това неонатолог ми обясни, че това е симптом на тежко неврологично заболяване – хидроцефалия. Виждала съм такъв човек – с огромна глава, не можеше да говори нормално. Веднага си представих него. Казаха ми, че бебето ми ще е ненормално, може дори да е в инвалидна количка. Вече си бях избрала педиатърка, която работеше в дом за деца, изоставени от родители. Неонатоложката и тази педиатърка бяха много добри приятелки и постоянно си говореха.
Казаха ми, че мога да забременявам и да раждам и няма смисъл да се мъча да отглеждам дете с хидроцефалия.
Бяхме 8 родилки в стая. Аз, на 27 години, прекъснала докторантурата си (а иначе работех) и няколко мургави непълнолетни майки. Те злорадстваха, че моето бебе е ненормално, защото аз съм възрастна. Ходех в тоалетната да плача.
Аз казах, че си искам бебето и няма да го оставя в дом, няма да се откажа от него. Дадоха ми да го кърмя. Нямаше проблеми в това отношение. Но като ме погледнеше, зениците му потъваха надолу, не можеше да ме фокусира, над ириса му оставаше една бяла линия и ме гледаше ококорено.
Като майка на първо бебе, не можех да преценя дали това е нормално, доколко тежко му е състоянието. Но бях категорично решила, че ще си го отгледам и след като раждането е толкова лесно ще си родя и друго дете.
Гледаха го на ултразвук през фонтанелата. Лекарката ми говореше нещо за задни рога в мозъка, изказа се с толкова много неразбираеми за мен термини. В крайна сметка ни изписаха,
Аз бях с хемоглобин 72. Сигурно съм имала и дефицит на витамин B12, но тогава изобщо не бях чувала и още тогава започнах да изпадам в следродилна депресия. В комбинация с тези проблеми, дългоочакваният ден на изписването далеч не беше радостен. Не ми се искаше бебето да си отваря очите и другите да се отнасят с мен като към майка на ненормално дете.
Спомням си, че интернетът тогава беше много бавен. След нормалното раждане на бебе 3100 г и 50 см не можех много да си сядам на задника. От анемията ми се виеше свят, чувствах как като стана рязко, ще припадна. Но въпреки всичко тръгнах самичка да чета и да се осведомявам.
Какво е това хидроцефалия? Какво е поглед „залязващо слънце“? Доколко е ненормално детето ми? На 20 май родих, а на 1 юни съм успяла да пиша с ник Eldiva в bg-mamma. Там малко се поуспокоих, но като отидохме на консултация наричаха първородния ми син „бебето с хидроцефалията“.
Въпреки че беше изписан от родилния дом като клинично здрав, не му биеха ваксините, за да се видело какво ще стане. Мразех ги тези консултации, в които ни третират така. И то точно тази лекарка, която работи в дом за изоставени деца. Аз очаквах може би някаква морална подкрепа за отглеждането на дете с умствена изостаналост.
Разредиха се периодите, в които ме гледаше ококорено.
На 3-месечна възраст пак ходихме на преглед при невролог с ултразвук през фонтанелата. Мозъкът на бебето нямаше никакви изменения, всичко беше нормално.
Още тогава, през 2005 г., бях бясна на лекарите в родилния – каква хидроцефалия, какви мозъчни увреждания, те нормални ли са да ме докарват до такива психози?!
Аз си обяснявам, че стоях без лекарско наблюдение часове, въпреки че имах уговорката да си платя (после платих на ръка на лекаря, според когото трябвало да съм доволна, че съм родила толкова лесно и за мен раждането било като едно голямо сране!). Явно бебето е имало оток на мозъка, който с течение на времето се разнесе.
Днес е на почти 14 години, няма никакви заболявания и е отличник. Но определено животът и на двама ни щеше да е друг, ако се бях поддала и го бях изоставила още в родилния дом.
Още при раждането му си обещах да имам второ дете. В края на февруари 2008 г. имах положителен тест за бременност. След това се появи леко кафеникаво кървене. Всъщност вече бях чела достатъчно и знаех, че може да е от имплантацията. Но отидох в частния кабинет на друг много известен гинеколог. Той ми каза, че не му харесва как се развива плодът, трябвало да има вече пулс. Аз се опитвах да му обясня, че при първата бременност съм била с късна овулация, но
В началото на март 2008 г. ми направиха аборта. Беше едно от най-неприятните изживявания в живота ми, защото много исках бебето. Бях убедена, че съм бременна, че всичко е наред и просто трябва да се изчака. Но лекарят избърза, защото иначе можело да се имплантира по-добре и да му бъде по-трудно. Аз съм имала едно дете, можела съм да забременявам...
През април отидох при гинеколог номер 3, който ми погледна хистологията и каза, че според него не е било кухо яйце, имало е ембрион и е трябвало да се изчака и да се даде шанс на тази бременност. Беше ми тръгнала кърма и пих Бромокриптин да я спра.
През май 2008 г. имах отново положителен тест за бременност. Притесних се, че е толкова скоро. Бях изпила толкова хапчета след аборта. Но с бебето всичко беше идеално. Ходех на консултации при лекар номер 3. Той ми каза, че имам право само на 2 прегледа с ултразвук, а аз още в 7-ма и 8-ма седмица ги използвах. Плащах му всеки път, въпреки че бях здравноосигурена. Иначе само ми казваше да стъпя на кантара да се претегля и ми мереше кръвното. Чашата на търпението ми преля, когато бях с термин 17.01.2009 г. а той отказа да ми пусне изследванията, които са 45 дни преди раждане. Той щял да си почива по Коледа и чак в началото на 2009 г. щял да има направления по здравна каса.
В 9-тия месец го смених и се върнах при първата ми гинеколожка. Толкова бях ядосана, че подадох жалба срещу него в Здравната каса. Отидоха проверяващи. И познайте какво се случи. Всеки път, когато ходех на преглед, подписвах листи на пациента, знаете ги. Този гинеколог подправил 5 от 10 такива документа, че не съм искала изследвания, или написал несъществуващи прегледи.
Но забравил факта, че всеки месец дава копие на CD! В НЗОК писах декларации, че в 5 документа подписът на пациента не е мой. Той се отърва само с глоба. През 2008 г. аз нямах Facebook профил. Но много исках да се чуе за това. Някак си успях да се изкача по тесните стълби на втория етаж до редакцията на местен ежедневник. Така на 18 декември излезе публикация във вестника.
На 02.01.2009 г. родих втория си син, 3600 г, 50 см. Отново исках да платя на лекар при раждането. Но в родилна зала беше лекарят, при който раждах първия път. Въпреки че междувременно сигурно са минали хиляди родилки, той ме позна и настояваше да не плащам на друг лекар, а да ме изражда той – безплатно. Наистина се постара. Въпреки че ми беше второ раждане, не мина така бързо и гладко. Бебето се роди посиняло и не изплака веднага. Сложиха го на кислородна палатка. Опитаха се да ми кажат нещо за проблеми, хич не ги отразих. Вече знаех за проблемите с анемия, носех си желязосъдържащ препарат. Чувствах се прекрасно!
На съседното легло обаче жената се съдираше да реве. Разбрах, че беше родила в първите минути на 2009 г. със секцио по спешност. Вместо да се радва, че нейното дете можеше да е бебе на годината за 2009 г. тя беше толкова нещастна. Новороденото беше в кувьоз, а на нея не ѝ позволяваха да го вижда. Не ѝ даваха достатъчно информация.
По някое време казаха, че бебето повръщало на фонтани всичките адаптирани млека и се съмнявали в рефлукс. Имало някакво увреждане и може би щяло да се наложи операция.
Аз ѝ разказвах за нашите премеждия с хидроцефалията, опитвах се да я успокоя. Казвах ѝ да не се впряга на лекарите, че сигурно грешат.
Тогава решиха да правят рентгенова снимка на бебето ѝ. Понеже акушерките не искали да се облъчват, трябваше тя да държи бебето. По него време родилния дом в Русе беше в стара сграда, доста далеч от болницата в града. Майката беше толкова изненадана. Бебето, което виждаше и беше в кувьоз, защото не можело да диша, се носеше от акушерка само в една пелена.
Като се качили в линейката, прозорецът бил отворен (беше януари), защото шофьорът пушел. Цялото това пътуване, чакане по коридори и снимки отнело към 2 часа, в които бебето си дишало нормално. Тогава на нея ѝ просветнало, че има нещо вярно в моите думи. Междувременно бяха дошли репортери да отразят раждането на това бебе, но не снимали, защото не ги пуснали в отделението. И то не спечели приза за бебе на годината. Но бях до майката, видях нейните сълзи. След години се засякохме на една детска площадка. Аз с моите 2 момчета. И тя с нейното – здраво и без никакви проблеми.
Не знам дали сте имали търпението да стигнете дотук. Но вие не предполагате какви привилегии имате днес. Имате смартфони. Имате Facebook профили. Можете да се допитате до други майки. Аз нямах това през 2005 г.
И въпреки всичко някъде
Поставят се тежки диагнози. Майки се изкарват прекалено бедни и неспособни да отглеждат собствените си деца.
За известен период от време аз се чувствах като майка на дете с тежки увреждания. Изцяло симпатизирах на крещящите майки. Да, наистина някои деца се изкарват тежко болни. Както се оказа в нашия случай. Но системата не само ги убива, но и отнема още в родилния дом.
Разбира се, аз не се поучих от грешките си. След като родих второто бебе, доброволно отидох на преглед в частния кабинет на онзи лекар, който ми направи аборта, защото го хвалят, че е много добър. Той между другото е оперирал толкова много жени за кисти на яйчниците. На мен пък ми каза, че светнали някакви клетки и имам рак на маточната шийка. Ако не взема мерки съм имала 3-4 години живот. В момента, в който каза да му дам 80 лв., за да ми вземе биопсия на мен ми светнаха други лампички и се изстрелях към друг град. Оказа се, че нищо ми няма. Но за малко да вляза във филма за отстраняване за конизация, отстраняване на матката, лъчетерапия и пр.
Години след това аз съм здрава. Децата ми са здрави. Не се занимавам с лекари, които фалшифицират подписа ми върху документи. Нито с такива, които ме третират като касичка с пари.
В крайна сметка се надявам написаното да помогне на някоя бъдеща или настояща майка. Не се срамувайте да споделите негативния си опит. Не се оставяйте на отчаянието.
П.П. За да не се отчайвате - тук имаме великолепен текст, посветен на акушерки и гинеколози, които са свършили отлично работата си.
Въпреки че споделените удоволствия са важни за брака, за повечето мъже актът на раждане на детето им e удоволствие, което жена им може да си споделя сама.
За да преосмисли този стандарт, преди време един откровен татко ни сподели: Аз присъствах на раждането на сина си и не ме е страх да разкажа! Напълно се уверихме, че мъжката психика не може да бъде срината от чудото на раждането и в статията Пазете се! Баща в родилното.
Някои татковци пък направо плуват в свои води, веднъж попаднали в родилната зала – те могат да обсъждат с гинеколога мача от снощи така разпалено (какъвто случай имахме в Глупостите, които мъжете казват и правят, докато жена им ражда),
че чак да се притесним да не им секнем ентусиазма с виковете си.
Каквото и да сме чували и преживявали по темата Баща в/пред/далеч от родилното обаче, винаги има нещо по-коварно от собствения ни опит.
Такъв е случаят на бременната с близнаци Изабела Лагуна, която крехко сподели в социалната мрежа Quora, че съпругът ѝ настоява родителите му също да присъстват в залата за раждане.
Дали защото той си представя, че тая работа минава като семейна вечеринка пред телевизора, или пък иска да си поплаче на нечие рамо по време на родилните мъки – Изабела не казва.
Угнетена от това намерение, тя просто моли потребителите на Quora за съвет и… как мислите, дали са я подпомогнали? Вижте Boredpanda селекцията с най-пламенни отговори, които Изабела отнася:
“Скъпи, когато се сдобиеш с утроба и ти се отдаде възможност да раждаш, можеш да поканиш целия футболен отбор на Англия в родилната зала“.
„Кажи му, че преди да допуснеш мама и тате в родилното, той също трябва да стои гол и разчекнат поне 12 часа, по време на които е вероятно да се „изпусне“ – ако приеме това предизвикателство, родителите да заповядат!“
„Това е вашето дете и той би трябвало да има равни права при взимането на всички решения, свързани с всяка част живота на вашето дете. С изключение на раждането.“
„Какво? Чакай малко? Как така НАСТОЯВА? Защо изобщо му позволяваш да иска каквото и да било? Скъпа, ти си пациент, кралица, ти си звездата на шоуто! Нищо няма да се случи без теб. Това е твоето здраве, твоят комфорт, твоята болка. Това е твоята гола вагина!“
Други потребители се грабват да дадат някакъв по-практичен съвет:
„Честно да ти кажа, този твой съпруг никак не ме радва. При нормални обстоятелства бих казала, че решението е в комуникацията. Но говорим за това, че чакаш близнаци – двойно безпокойство и двоен потенциал за медицински усложнения.
Той би трябвало да е приел отказа ти от първия път. Фактът, че държи на своето, предполага, че ти ще преминеш в защитна позиция, която ще ти причини стрес, който не ти е необходим в този момент от бременността.
Отнеси въпроса до компетентните лица в болницата! Така ако твоят съпруг и роднините ще се ядосват на някого, нека беснеят на докторите, вместо на теб.
Сподели на гинеколога си за идеята на мъжа ти да раждаш пред свидетели, която ти причинява непоносим стрес, но се страхуваш, че той няма да уважи отказа ти. Поискай от него да забрани присъствието им в родилното и се увери, че той ще предупреди целия персонал никой, освен мъжът ти, да не бъде допускан вътре.
Мисля че в дългосрочен план ще имаш драми и с мъжа си, и с родителите му, но се опитай да решиш поне този проблем засега. Това е времето, в което трябва да се фокусираш върху свиването на гнездо, да се подготвиш за посрещането на две здрави деца. Така че остави ролята на лошото ченге на гинеколога. Късмет!“
Да откриете акушер-гинеколога, който ще е с Вас преди и по време на цялата бременност, може да е наистина тегава работа. Особено, като се замислите, че този човек ще отговаря за това вие и бебето или бебетата да са добре по време на раждането. Ако знаете точно какво търсите в този лекар, ще Ви е много по-лесно.
Този акушер-гинеколог препоръчан ли е и от кого?
Има ли и какви са отзивите за него/нея?
С кои болници е свързана практиката на акушер-гинеколога?
Какво е отношението на акушер-гинеколога и каква е политиката на болницата към личните предпочитания и желания на пациентката при раждане?
Какъв е опитът и каква е практиката на този акушер-гинеколог с рискови и усложнени бременности?
Колко бебета изражда на година?
Колко струва раждането в това медицинско заведение?
Колко струва изборът на екип?
За да е точно този акушер-гинеколог в екипа, колко ще ми струва?
Кой ще замести този акушер-гинеколог, ако не е на смяна или в същия момент на моето раждане е в друга операция?
Какъв опит има този акушер-гинеколог с епизиотомията, ако се наложи?
Какво е отношението и как подхожда акушер-гинекологът към обезболяващите при раждане?
Какво е отношението на акушер-гинеколога и болничната политика към това моят партньор да присъства на раждането?
Как мога да се свържа с този акушер-гинеколог в извънработно време? Мога ли да го/я потърся с въпрос без насрочен час или има колега, към когото да се обръщам?
Един от най-важните критерии е собственото Ви усещане дали лекарят Ви е слушал наистина, когато споделяте притеснения или какво искате и на какво се надявате. Ако с бъдещият акушер-гинеколог сте на доста различни мнения за забременяването, бременността и раждането, че дори и следродилната грижа и възстановяване, по-добре да продължите да търсите. От опит знам колко е важно да имате доверие на гинеколога си и да знаете, че Ви подкрепя.
Този текст, чиято авторка ще остане анонимна по нейно желание, е за всички жени, които - по една или друга причина, отказват да практикуват секс за една нощ и въпреки смазващата самота, продължават да вярват, че все някъде и някога ще намерят своя партньор - този, с който ще имат истински удевлетворителна сексуална и емоционална връзка.
***********************
Това е първият въпрос, който ми задава гинекологът, докато разглежда поставените на масата хормонални изследвания, които тъкмо съм донесла, за да видим дали всичко е наред.
А аз вече знам, че нещо не е съвсем наред, защото съм изчела почти всичко в нета и съм стигнала до някаква самодиагноза, която чаках да се потвърди. Тя обаче не включваше въпроса „правиш ли секс“?
Та въпросът продължаваше да си седи на тази маса, редом до листовете с изследванията. С лека усмивка казвам: „Ами не“. После се поправям на „В момента не“, мисля си, че с това темата ще приключи и ще продължим напред. Но не би.
„От колко време не си правила секс?“ продължи той с въпросите. Знаех отговора, но както когато бях малка и не ми беше удобно да кажа колко точно бонбона съм изяла, винаги намалявах цифрата от неудобство - и тук подходих така.
И отново с лека усмивка, правейки се, че това е нищо работа, отговорих „Ами една...не, по-скоро две години“, докато в главата ми цифрата превърташе на поне 4.
Ето в този момент на полуоткровения, докторът вдигна иначе съсредоточения си над листовете поглед и ме погледна така, сякаш току-що в стаята е влязла извънземна форма на живот, която се кани да сложи него на магарето, а не мен.
Той обича да се шегува, казвам си, това си е нещо като част от шоуто, опитай се да го отиграеш, въпреки че ти е леко неудобно да си признаеш, че не си правила секс от толкова дълго време.
След което последва разговор горе долу в този стил:
Той: Абе, на тази възраст какъв е този живот на монахиня дето го водиш?! Станала си бабичка на 29 години!
Аз: Ъм... Да, добре, схванах....
Той: Какво, принцът на бял кон ли чакаш?
Аз: Ами не точно, отказала съм се вече от принцовете. Ама това е дълга история.
Той: Добре, ти си знаеш, ама ..... Хм... Не е добре това.
Мълчание.
Той: Няма нищо лошо и в секса за една нощ. Ето, дори се налага с терапевтична цел!
След още няколко шеги и закачки се установи, че имам занижени нива на единия от хормоните. Нещо, което с времето може да резултира в доста неприятни ситуации, за които дори и не искам да се замислям. Назначи ми лечение за 3 месеца и ме пусна да си ходя по живо-по здраво, а излизайки от кабинета, сълзите просто рукнаха и по целия път от болницата до вкъщи плаках... от мъка.
Плаках не защото имах диагноза и трябваше да мина през курс на лечение, а плаках, защото ме болеше.
Не защото не съм правила секс от 4 години, а защото съм сама.
Защото от 4 години не съм имала гадже и защото малцината мъже, които срещнах през това време, се бяха оказали огромни разочарования.
Плаках затова, че нямам отговор на въпроса защо съм сама. Плаках, защото се чувствах наказана – не стига, че не ми вървеше в любовта, но и трябваше да плащам за това с цената на здравето си.
Плаках за собственото си нещастие, че да съм 29-годишно необвързано момиче е непростим срам.
Плаках и за това, че така и не се научих да правя секс за една нощ. Плаках и за най-близките ми приятелки, които също са сами от години и сякаш споделяме една карма – на несбъдналите се връзки.
А всички копнеем за онази любов, която всеки очаква – голямата и помитащата, в която ще се изгубиш и ще споделяш до края на дните си.
Но такава все не идва. Вместо това идва някой, който докато е с теб, излиза с още няколко. Или някой, който е с теб само за пробата. Или пък някой, който е с теб, защото го е страх да не остане сам. Или някой, който не смее да направи нещо голямо с теб. Или този, който вижда заплаха в теб, че ти си умна, красива, вече си успяла в кариерата си жена, а той все още не е постигнал това, което иска.
Или някой, който просто ти казва, че сега не е на твоята честота.
А ти в един момент просто се уморяваш от разочарования и оставяш нещата просто да се случат. По възможност - сами. Защото нали казват, че ти като най-малко очакваш и те нещата си стават.
Само че от 4 години те не си стават. И когато в такава ситуация те попитат „правиш ли секс?“, си не просто огорчен, ти си направо разбит от собствената си самота и неуспех да намериш не просто инструмент за правене на секс, а партньор в живота си.
Смазан си, защото някой се опитва да те накара да се чувстваш виновен за проблемите в личния ти живот, които и без това тежат над теб със страшна сила.
Смазан си, защото този някой не знае какво ти е коствало да преодолееш раздели, разочарования и емоционалната болка, която си изпитал през всички тези години.
Но да.... всичко се свежда до един въпрос:
Правите ли секс, скъпи момичета?
За двойките с репродуктивни проблеми и безкрайните (и тежки) процедури по зачеване ин витро сме писали доста, но всеки разказ по темата е ценен. Затова днес в Майко Мила! публикуваме анонимния разказ (и апел!) на една млада жена и нейния съпруг, които се борят от три години да имат дете. Това е текст за въпросите, които те не искат вече да чуват, за пожеланията, съмненията и отношението на околните - в повечето случаи добронамерено, но болезнено.
************************************
Не, това не е сълзлив разказ с „хепи енд“, с описание на това колко сладко този „хепи енд“ спи в съседната стая. Ние все още чакаме своя „хепи енд“. Не искам да драматизирам – чакаме го от едва 3 години и, слава Богу, нашите проблеми не са неразрешими.
Но това не прави преживяването по-лесно. Та... този текст е за всички онези смели и търпеливи мъже и жени, които чакат своето „спящо в съседната стая“ чудо. За всички онези, които безброй пъти са ходили на бебешки партита на приятелки, а после са се прибирали в тихия си дом и са плакали на раменете на съпрузите си.
За вас, които сте избирали дрешки за чужди деца и само си представяте как биха изглеждали в тях вашите бебета.
За вас, които с умиление, страх и разбито сърце гледате коремите на всяка бременна, с която се разминете по улицата.
За вас, които не проумявате как е възможно някой да изостави или малтретира детето си.
За вас, които изгаряте от ярост когато чуете статистика за абортите.
За вас, които с все сили се опитвате да не завиждате, а истински да се радвате за вашите приятели, когато всъщност те изживяват мечтите ви...
Този текст е и за майките, които имат лесно заченати 13 деца; за жените, които въобще не си мислят за деца; за тези, които са преживели болката на чакането, за експертите, за всичко знаещите...
И аз съм чела много статии за това от какво имат нужда двойките с репродуктивни проблеми, но днес реших да съставя списък на нещата, от които ние НЯМАМЕ нужда.
Моля ви, замислете се и ако някога сте правили едно или повече от тези неща, ами... спрете.
Въпроси
За тези макар и не толкова много +/- 1095 дни съм чувала какви ли не въпроси. Знам, че хората, които ги задават, го правят със загриженост и добри чувства. Но това не променя факта, че тези въпроси са като порязване с хартия – не те убива, преживява се, но е особено болезнено, още повече когато е на едно и също място и често оставя белези за цял живот.
Старая се да отговарям учтиво и търпеливо, но е друг въпрос какво се случва вътре в мен след всяко „Хайде, де, вие кога? Какво чакате?“. Умолявам ви, проявете тактичност и не питайте. Не, ние не мразим децата. Не ни се „живее“. Не чакаме да забогатеем.
Просто за някои от нас зачеването е трудно, а понякога и невъзможно. Когато напълнеем, не искаме някой да слага ръка накоремите ни и да ни пита „Как СТЕ?“. Не всеки има нужда или желание да говори за тази интимна част от живота си, така че уважавайте това. Не всички страдаме публично.
Сравнение
Краят на света е различен за всеки. Нашите 3 години сигурно са нищо в сравнение с дългите години на чакане на други хора. Но сравнението не ни помага. Моята болка си е моя. Не я мерете с вашата. По-добре се опитайте да състрадавате – прегърнете, кажете „С теб/вас съм“ или просто замълчете, отколкото „Ооо, това нищо не е, да знаеш ние колко чакахме...“
„Насърчителни“ истории
Не знам защо хората си мислят, че истории за техни приятелки, братовчедки и съученички помагат. Ами не! Радвам се, че съседката ви без да иска е паднала върху съпруга си и заченала или че леля ви най-после е забременяла след 48 години и 13 хиляди лева, но това по никакъв начин не ме насърчава. Нямам нужда от чужди истории. Чуждата радост не намалява моята мъка.
Съвети
Ето някои от любимите ми: „То не става, защото много го мислите“, „Когато спрете да се тревожите за това, ще стане“, „Трябва да пиеш есенция от диви краставици, а мъжът ти – чай от опашка на тихоокеански дракон, много помагат“, „Ами да, хормоните ти не са добре“, „Знам за един много добър лекар в Тимбукту, трябва да отидете при него.“ „Прогестерона си изследвай!“
Покрай това преживяване аз и съпругът ми станахме наполовина гинеколози, ендокринолози, андролози и имунолози. Информирани сме, знаем какво да правим, имаме си лекари. Затова нямаме нужда от акъл.
А ако още някой ми каже „Не го мисли“, търпеливият полу-лекар в мен ще се наложи да лежи в затвор за убийство. Не знам за вас, но аз и съпругът ми от деца мечтаем да бъдем родители, така че моля ви – по-добре не казвайте нищо. Не можем да не го мислим! ТОЧКА.
Съжаление
Да, трудно ни е. Да, има дни когато губим надежда и ни се иска да зарежем всяко лечение. Яд ни е, че за повечето хора нещата се случват естествено, а за нас е измислен специален глагол – бебеправене. Но погледите на жалост, сякаш някой е умрял, също не помагат. Борим се. Доколкото можем. Не ни съжалявайте.
Съмнения
Особено неприятно е да споделиш на някого къде и при кого се лекуваш и да чуеш: „Там ли бе? Да знаеш колко лоши неща съм чувала/чела за този – колежката на чичото на бълдъза ми си загуби не само яйчниците и тръбите заради този доктор, но и далака, петата на левия крак и 87 мигли.“
Така или иначе намирането на добър специалист по репродуктивна медиците е трудно. Не ни карайте да се съмняваме в избора си. За нас е важно да имаме доверие в лекаря. Не рушете това доверие.
Пожелания
Като цяло не са лоши, но някак си е много дразнещо когато честитиш рожден ден, годишнина, бебе, имен ден, нова кола или Ханука, да ти пожелаят: „Айде, дано и вие скоро си имате бебе.“ Когато ви честитим нещо, просто благодарете и това е.
Скъпи хора, думите и действията ви имат много голяма сила. Дори и да сте добронамерени, помислете преди да кажете или направите нещо. Не ни питайте. Не ни сравнявайте. Не ни разказвайте истории. Не ни съветвайте. Не ни съжалявайте. Не ни карайте да се съмняваме. Не ни пожелавайте. Бъдете тактични. Състрадавайте без да ни поучавате. Не омаловажавайте болката ни.
Ако не умеете да съчувствате, просто ни оставете на мира. (Или ни дайте няколко хиляди лева... Знаете ли колко струва лечението на стерилитет в България?!)
Предполагаме, че щом четете това, значи може би сте над 12 години, вероятно вече сте имали първата си менструация, случило ви се е да посетите гинеколог и знаете що е то
СПЕКУЛУМ.
Да. Разбираме ви.
Прегледът при гинеколога е като да ходиш на зъболекар три пъти в седмицата и не винаги да те хваща упойката. Когато гинекологът посочи акушерския стол и ви помоли да легнете, знаете, че идва времето на спекулумът.
За тези от вас, които сега за първи път чуват и виждат спекулум - много се радваме да се запознаем, моля, разкажете ни къде и как сте живяли без спекулум досега?
Спекулумът е метално, студено и гадно птицечовко-подобно пособие за изследване на вашата вагина, което е измислено от "бащата на модерната гинекология" Джеймс Марион Симс. Основната причина за измислянето на спекулумът е да се "изследват вагиналните фистули".
Джеймс Марион Симс, обаче, е останал в историята и чрез един доста противоречив пробив - оперирал е цветнокожи робини ... без упойка. Той е усъвършенствал оперативните си умения, като се е упражнявал върху робини и бедни жени, след което е прилагал вече подобрените си и по-хуманни умения върху бели пациентки.
Но дори и върху тях той не е имал кой знае колко милост - извършвал е насилствена клитеродектомия или обрязване (или пълно премахване) на клитора по желание на съпруга или бащата на пациентката.
Така да се каже, спекулумът е най-нежното, което д-р Симс е оставил на пациентките си...
И така стигаме до съвремието, в което световната компания за дизайн frog, основана през 1969 г. в Германия, която всъщност става известна с дизайна на едни от първите продукти на Apple, решава да се намеси и да видоизмени дизайна на спекулума.
Дизайнерите от frog решават да създадат спекулум, който всъщност да носи приятно изживяване за жените.
И така се ражда ... Йони.
Тази дума може да ви звучи познато поради две причини - първата е свързана с една жена в България, която непрекъснато говори за "Ваше Йони", а другата е, че йони е санскритската дума за влагалище.
От компанията казват, че дизайнът на спекулума Йони (или Йона, както са го нарекли от frog) е революционен и включва три важни компонента - отваря се по три начина вместо два (като патешка човка), има по-дълга дръжка, така че вече не е нужно да се разчеквате на 90 градуса на акушерския стол, и е направен от силикон, който лесно се стерилизира, което означава, че не е студен като сегашния леден метален инструмент за мъчения.
Много ни харесва слоганът на новия продукт: Йона - здраве за хора с вагина. Ето тук можете да видите видео от експеримент, който компанията е направила, като е дала на мъже да разгледат какво представлява спекулума и да кажат какво мислят.
Иво Домозетов ни разказва за това как е присъствал на раждането на сина си (да, НАЙ-НАКРАЯ, имаме и такъв татко!) Доживяхме и ние да разберем какво изпитват те, горките, докато ние се мъчим да се освободим от този деветмесечен товар, какво ги тревожи, лесно ли се реже пъпна връв и други съществени проблеми, които мъжете имат по време на раждането. Четете, татковци, и ако жена ви не ви сиктирдоса изрично, може пък да се навиете да ѝ правите компания в това изживяване.
Ако трябва да цитирам свободно любимия си автор (Тери Пратчет), споделените удоволствия са нещо чудесно и важно за всеки брак, но за повечето мъже самият акт на раждането на тяхното отроче е удоволствие, което жена им може да си споделя сама.
Аз обаче, като един истински биолог и нереализирал се медик, бях решил още преди сватбата, че задължително ще участвам в бременността на любимата с каквото мога. Имах твърдото намерение да присъствам на раждането, да държа ръце и решителнно да казвам „Дишай!“ в ключовите моменти и най-вече да гушна незабавно потомството си.
Това мое решение, за щастие, беше приветствано от половинката ми и подкрепено и улеснено от гинеколога ни – стар семеен приятел, необременен от старомодни закостенели схващания по отношение на бащите и ражданията.
Къде по-забързано, къде с изнервящата скорост на охлюв с мускулна дистрофия, деветте месеца бременност избръмчаха покрай нас и наближи Терминът! Това е една дата, която гинеколозите подхвърлят на дамата, бременна за пръв път, с лековата игривост, неосъзнавайки доколко им се връзват някои жени. На моята, например, такива не ѝ минаваха. Със свръхразвитата си чувствителност на по-висше същество, носещо в себе си Нов Живот, тя бе убедена, че ще роди около седмица преди Термина.
Съдбата, разбира се, обича такива хора – все пак и тя трябва да се позабавлява. Седмицата преди термина завари бебето ни в добро състояние, с нормални каквототамситрябва, но с нулева тенденция да наруши статуквото. След това и Терминът се изниза гузно, сподирян от неприкрито разочарование, леки забележки към съсловието на гинеколозите и прорицателските им способности, и нежен, но настойчив намек към сина ни да престане да рита майка си в пикочния мехур и да се отправя незабавно към изхода.
Той обаче, типично по рачешки, се ослушваше и упорито киснеше вътре. За допълнителен разкош лятото на 2008-а беше с приятната температура от около 30 градуса дори и среднощ. Това със сигурност не действа благотворно на жена, напълняла с 18 кг, с корем, напомнящ купола на средна по размер катедрала и твърдяща, че прилича на втасала питка (не приличаше, беше много сладка и в деветия месец).
Седмицата след Термина се проточи. Вземаха се мерки – „Четох, че ако правя това и това, може да ускорим нещата…“. Включи се и агенцията „А пък Надя ми каза, че ако...“. Правеха се разходки в парка. В 10-11 ч. През нощта. Вярно, имаше светулки и бира. И групички щастливи млади хора, забавляващи се активно. Но други бременни, поклащащи се като патета в тъмницата, не видях. В един момент на крайно отчаяние ми възобновиха съпружеските права, така да се каже. Явно все пак комбинацията от тези неща е помогнала някак.
Накрая, на паметната дата 4-и юли, се появиха Контракции. В такъв момент въпроси от сорта „Сигурна ли си, време ли е наистина?“ не се приемат добре, така че без много приказки, намятахме в една чанта нещата по списък и потеглихме към родилния дом, който, за щастие, бе удобно разположен на 200 м от нас. Все пак, за по-престижно, отидохме с колата. Чичо Милко, семейният гинеколог, се появи за нула време и делово потривайки ръце, набързо прегледа положението. Оказа се, че сме подранили малко поради неопитност. Нямахме почти никакво разкритие. Т.е. аз, разбираемо, изобщо нямах, но на жена ми беше под 3 см, което, казват, не било достатъчно през отвора да излезе три кила и нещо бебе.
Оттам любимата пое към предродилно отделение, където да чака засилване („Още по-силни?!“) на контракциите, а аз – към диванчето в кабинета на доктора, където подкарахме лек светски разговор за това – онова. Беседата ни бе прекъсвана на неравни интервали от негови прескачания догоре за изваждане на някое и друго бебе (уви, не и моето). След няколко часа, в които обсъдихме вариант ли е непланираното секцио, за да не се мъчи (не беше вариант) и какви нови сърф дъски има това лято, ме пратиха обратно вкъщи със заръката да поспя и да се върна на разсъмване.
Раждането се оказа тегава история и се бях поизтощил, та след лека късна вечеря си легнах на дивана и уверено задрямах на някакъв филм.
Събудих се преди навитата аларма и с интерес установих, че дават „Пришълецът 4“. Финалната сцена с раждането на хибридния човекопришълец, с рядко гнусен белезникав цвят и доста противна външност, ми се видя особено символична, така че скоро след това, сподирян от птича песен, се засилих към мястото на действието.
Нощта явно не бе минала така забавно за жена ми. Бяха ѝ сложили епидурална упойка в момент, който, за жалост, отдавна бе отминал, и болката видимо я мъчеше. На опита ми да разведря обстановката, получих леко изнервен отговор, което ми напомни онзи епизод на „Приятели“, в който Рейчъл раждаше и малко се беше проточило.
Още не сме свършили, скрол надолу
Следващите два-три часа гледах да съм неотлъчно до нея, да ѝ държа ръцете, да я милвам и да я убеждавам, че е герой и че още съвсем мъничко остава. Не знам дали съм бил много убедителен, но вярвам, че беше утеха и облекчение за нея да съм там и да чувства, че и аз участвам. Най-сетне, около десет без нещо сутринта, медицинският екип реши, че колкото разкритие – толкова и тръгнахме към родилна зала. Тънък слой студена пот по тялото ми подсказа, че това е то, най-сетне и връщане назад няма – ще ставам татко!
Попътно ми метнаха престилка ими казаха да сложа маска и ръкавици. След като добих задоволително акушерски вид, допълнен от собствените ми брада и очила, ме инсталираха откъм горния край на съпругата ми, за да не се пречкам. Оттам нататък действието се разви по-скоростно, макар реално да не мога да си спомня колко време е продължило точно.
Жена ми охкаше и крещеше доста усърдно, аз също така усърдно я увещавах да диша коремно и да напъва. Виждах я, че се мъчи много и не можех да си представя как се оцелява от тази болка, само се молех да свърши по-скоро. Екипът на долния край също се трудеше активно, като в един момент ги забелязах да си помагат с лакти при натискането на корема, но тя сякаш не забеляза на фона на ада, в който беше. Явно беше отигран трик, защото в следващия момент гинекологът ми викна „Идваш ли да видиш как излиза?“. Как да не искам – нали за този момент се борихме толкова време!
Сега, това е общо-взето ключова сцена, която е основен довод на гинеколозите да не пускат бащи на раждания. Смятат, че да видиш как мястото, което иначе е извор на наслади и основен фактор в отношенията Венера-Марс, се разтяга до степен оттам да излезе среден по размер грейпфрут, последван от немощно телце, ще откаже бащата от полов живот завинаги и ще го травмира непоправимо. Това са пълни глупости, поне според мен. Все едно да мислиш за червата, костите и останалите неща под кожата на красивата си жена, докато правите секс.
Аз се бях абстрахирал в този момент от анатомичните подробности и просто чаках да видя моето лично човече, в чието създаване бях участвал, пък макар и само с една клетка. Малко като фокус беше – показа се нещо общо-взето комично („Това главата ли е? Защо е такава продълговата? Това не е главата, нали? Това нормално ли е?!“), след което доста бързо се изсули останалата част по някакъв мистериозен и гумен начин.
И, ето на – в ръцете на лекарите се мяташе истинско, наше бебе! След това ми връчиха ножица, за да прережа тържествено лентата (пъпната връв) на започващия нов живот. Бях предупреден от опитни татковци и срязах рязко и решително, защото пустата връв беше жилава, но успях от раз. След това помня, че целувах жена си и гледах отвеяно бебето, не съм сигурен в какъв ред, но и двамата ми се видяха много красиви.
Когато ѝ го подадоха за първо гушкане, след целия ужас и безкрайна нощ, измъченото ѝ лице сякаш се изглади и озари от светлина, в която подозирах намесата на Висша сила. Малкото красиво нещо обаче писукаше някак накъсано. Изненадан от липсата на мощен рев, попитах дали всичко е наред. Леко тросната сестра ми отвърна „Ми не, не виждате ли, че не е наред – не диша нормално“ и го метна в един кувьоз.
Еуфорията ми рязко спадна, заменена от мощна вълна надигаща се паника, като се стараех да не ми проличи, защото жена ми също усещаше през розовия облак на бушуващи хормони, че нещо се е объркало. Разкъсвах се от противоречиви чувства – исках да се прегръщаме всички, да пеем оди на радостта и да се въртим в буен танц, а в същото време ме гризеше ужасна несигурност какво става, защо точно сега, кому е нужно изобщо?! След няколко безкрайни минути на агония намериха време да ми обяснят какво става и малко се поуспокоихме.
Сладкото ангелче на мама и татко се беше овъртяло няколко пъти в пъпната връв, позадушил се и преди да тръгне надолу, се нагълтал с мекониум (вид пренатално ако/лайно). Съответно имаше опасност от инфекция и затруднено дишане, които отложиха първата сцена на семейна идилия, такава каквато си я представях, докато кувьозът и антибиотиците си свършат работата. Останах до жена ми, която вече имаше гордата титла „майка“, и се поуспокоихме взаимно, че няма как всичко да не се нареди добре.
И наистина, няколко часа по-късно, вече можех да гушна безспорно най-сладкото момче в родилния дом, града и Вселената. Лекарите ме увериха, че нещата се оправят и скоро няма да има никаква опасност. В душата ми остана лек потрес обаче, което отложи безпаметното напиване с приятели за следващата вечер – когато останалите двама от семейството вече започваха да се опознават.
Така че, бъдещи бащи, ако не ви става лошо от малко кръв и натурализъм, препоръчвам ви да сте там, когато новият човек идва – за мен беше безценно изживяване (за раждането на дъщеря ми в друга болница не ме пуснаха и досега съжалявам).
Жена ми също твърди, че съм ѝ бил голяма подкрепа и утеха. Освен ако вашата жена не ви разкара изрично, моят съвет е да се пускате смело в дълбокото.
Лилия Петрова ни даде този чудесен текст и ние моментално се възползвахме от щедрия жест, за да го споделим и с вас!
Не мога да устоя да не ги опиша. Тези мъже и жени, чиито имена и ръце завинаги ще останат в паметта ми….
Ще започна с д-р С., която преди повече от 15 години представи, на моя беден до тогава от гинекологична гледна точка опит, вагиналния видеозон с думите – „Тичай да си купиш презерватив от аптеката, даже два”. Добре че беше жена, че не се притесних сериозно, а и в последствие размерът на съответния апарат окончателно ме развесели.
По-късно през годините, след като дойдох в столицата да си търся късмета, естествено, се наложи да си търся и нов гинеколог. Та тогава се случи и кратката ми среща с д-р М. Той противно на вече обръгналия ми на модерна вагинална апаратура организъм ме прегледа простичко и мануално и веднага установи, че имам сраствания, възпаления и накратко е необходимо незабавно и високоплатено лечение. И това без никакви изследвания. Провинциалното ми благоговение беше преборено от също толкова провинционалния ми скептицизъм – Я па тоя! - и така попаднах на д-р К. или както я наричах на женските партита – Баба Костенурка.
Баба Костенурка беше толкова сбръчкана и толкова бавна... точно като прякора си. За ходенето на преглед при нея отделях минимум два часа. След като положех дупе и крака на „магарето”, започвах да следя с интерес свещенодействията ѝ. Тя миеше ръце, сменяше си очилата, сядаше на табуретка току пред…нали се сещате кое…., насочваше пак натам специално поставения прожектор. И започваше…. Тук вече не виждах точно какво става, но се чуваше подрънкване на инструменти и от време на време - изсумтяване.
По време на един такъв преглед, след като внимателно беше ровила в мен около десетина минути, тя се показа иззад краката ми, махна очилата си и каза: „Вчера сте правила секс”. Твърдението ужасно ме смути. Не бях правила секс не просто вчера, а за огромно мое съжаление - през последните шест месеца (не всички са убедени, че това е драма - вижте тук). Нали се сещате – старото гадже звъни и драматизира, проект-новото нещо се дърпа и ти си седиш любовно нещастен и сексуално незадоволен в емоционалните кълчища. Казах ѝ го максимално деликатно, като за нейната възраст – „Ами не, не, всъщност не съм”. И диалогът продължи така:
„Ама моля ви се, не ме лъжете, правила сте!”
„Не, аз такова, извинявам се, ама не съм”
„Защо ме лъжете, нали ВИЖДАМ, че сте правила”!
Тук вече изумях! Бре, виждало се! Чак си помислих – абе, да не би аз нещо да не си спомням и да съм се поддала на упоритите набези на бившия? Не бях, но от неудобство да споря с по-възрастните смотолевих нещо, че да, да, ама нали... щото не било кой знае какво и то се забравя, нали….
След раздялата с нея, си викам - абе стига съм ги подбирала, ще отида в кварталната поликлиника, те там са си специалисти хората, я каква опашка има, значи са доволни пациентите.
Влязох при д-р И. (гинеколог), прегледахме се, предписахме си там стандартните таблетчици против гъбички. Тъкмо вече ще слизам и се сетих да я питам защо понякога точно след секс получавам свирепи болки в корема. И не само свирепи, но и упорити - дори след сериозно натъпкване с лекарства ме мъчат с часове. И тогава леко грубоватата докторка ме изгледа и каза: „ Знаеш ли защо те боли корема след секс? Ще ти кажа. Защото българските мъже са лоши е..чи!”. И докато се опитвах да смеля неочакваната диагноза, продължи: „И знаеш ли защо са такива? Защото майките им не са ги научили!”
Аз съвсем се притесних, сестрата наведе глава над регистрационната тетрадка и подозрително се разтресе. А докторката продължи: „Ми така де, кой, ако не майката, трябва да научи сина си, че трябва да се грижи за удоволствието на жената. И задължително, ама задължително да я докара до оргазъм. Ето ти мойто момиче, явно в тези случаи не си изпитала оргазъм, изнервила си се, получила си спазъм и схващане на всички органи – от матка до жлъчка - и си страдала. И защо? Заради българските майки!” .
Благодарих, излязох и веднага звъннах на бившия да го уведомя, че това дето все го твърдях за секса ни, вече е потвърдено от лекар.
Има и други образи (не само в литературния смисъл на думата), за които мога да пиша. Но ще завърша с гинеколог 1 и гинеколог 2, които не ме разсмяха, а разплакаха:
Докторът, при който отидох след безсънна нощ и по време на прегледа ми каза: „Вътре е, сърцето бие, Господ си знае работата!” и после ми даде първата снимка на сина ми – незабележима светла точка в малко по-голямо тъмно петно.
Докторката, която държеше ръката ми при внезапния край на втората ми бременност. И заедно с мен плака, когато след години ми показа дъщеря ми.
