fbpx

Вероятно вече сте разбрали за билборда с визия на гей двойка (част от кампания за толерантост към ЛГБТИ хората на GLAS Foundation), който е бил вандализиран, надраскан с боя, след това нарязан и в крайна сметка свален. Това се случва във Варна след хомофобски призиви на множество недоволни от видяното хора.

Тъй като призивите към агресия и вандализиране на билбордовете продължават, ние решихме да покажем мащабите на проблемите на ЛГБТИ хората, като ви представим няколко души, които най-добре знаят колко зачеркнати и колко принудени да се крият се чувстват голям процент от младежите с различни сексуална ориентация или полова идентичност.

Вече ви представихме основателите на проекта Single Step в материала Ако детето ви каже, че е гей, не го лекувайте и не го гонете от вкъщи. Днес, благодарение на блога на Time Heroes , ще ви запознаем с доброволците към проекта, който стартира преди малко повече от година с мисията да подкрепя всеки ден, без почивка, ЛГБТИ (лесбийки, гей, бисексуални, транс и интерсекс) младежи и техните семейства в дългия път на самоосъзнаване, разкриване и приемане на сексуалната им ориентация и полова идентичност.

Снимка: Илиян Ружин за blog.timeheroes.org

През октомври 2017 г. Single Step отваря първия в България анонимен чат, в който ЛГБТИ младежи и техните родители могат да влязат и да попитат всичко, което тежи в душите им, да споделят тайните, които се страхуват да кажат на глас, да поговорят с някого, който разбира всички кръгове на ада, през който минават. И да получат конкретна, адекватна и безусловна подкрепа.

Главните герои, които правят възможно съществуването на чата, са на линия всяка вечер без изключение от 20:00 до 23:00. Железен екип от 12 доброволци, които през първата година на чата за провели над 600 онлайн разговора с хора от над 65 градове и села в цялата страна.

Ключова цел е именно достигането до ЛГБТИ младежи извън София, защото в малките населени места „да бъдеш гей“ е много, много по-страшно, отколкото в светлините и сенките на големия град.

Срещаме се с психолога Анна Жукивская и доброволците Десислава Пенкова и Константин Кунев, за да научим кои са най-често задаваните въпроси и защо семейството, а не средата, е критично важният фактор в живота на ЛГБТИ младежите.

Анна Жукивская

Ани е завършила психология в университета „Ричмънд“ в Лондон и има бърз и категоричен отговор на въпроса защо се е върнала в България: заради любовта (към човек, с когото днес имат две деца – на 10 и 6 г.). Започва работа в неправителствена организация, която работи с жени и деца, жертви на насилие. След първото си майчинство, 7 години е психолог и учител по предмета в частна столична гимназия, където е въвлечена във всички лични тревоги на учениците, сред които и ЛГБТИ темите. Така съвсем естествено, още от пръв разговор със Single Step, Ани добавя и ЛГБТИ каузата към професионалния си път.
Снимка: Илиян Ружин

-- Какво чувстваше при старта на проекта?

Доверие, вдъхновение. Всичко стъпваше на успешния модел на няколко международни организации и освен това изненадващо бързо получихме лиценз от Държавна агенция за закрила на детето – сигнал, че от такъв проект има нужда. И все пак се притеснявах – ще стигнем ли до целевата група, или ще водим битки с хейтъри и тролове. Първите „инфарктни“ вечери обаче бяха с позитивен знак – по няколко чата едновременно с хора с истински ЛГБТИ питания.

-- Кои са най-често задаваните въпроси?

По-голяма част са свързани с разкриването, с дилемата на кого да кажа, как да го кажа. Никога не форсираме някого да се разкрие просто ей така. Насърчаваме го да изследва какви биха могли да са рисковете, каква реално е средата му и нагласите в нея, какви са реакциите на родителите му при хипотетични разговори, че и той би могъл да е представител на най-големия им страх – ЛГБТИ.

-- Защо семейството е по-страшният съдник?

Мисля, че основният страх е „те ще спрат да ме обичат“. Те няма да го направят, но в незнанието си взимат решения, за които после съжаляват. Дори когато приемат новината, може да е в твърде жестоки форми: „Добре, но всичко остава тайна, да не си казал на никого“. По-страшното – търсят психолог, който да „излекува“ детето. И го намират…

-- В какви други посоки работите?

Голямата ни гордост е развитието на мрежа от психолози в страната. Проведох обучения с колеги от 8 града, чиито контакти са на картата в сайта и всеки може да ги потърси за индивидуална консултация. Чатът е входна врата, той осигурява емоционална подкрепа, но не е терапия в случите, в които ЛГБТИ хората имат сериозни депресивни или дори суицидни състояния, които изискват професионален фокус. Друго сигурно офлайн място са групите по взаимопомощ, които се провеждат в офиса ни. Ще засилим и анонимната безплатна телефонна линия 0800 900 18 като още по-ефективен канал за комуникация с родителите.

-- Основното ви послание към родителите на ЛГБТИ младежи?

Сексуалната ориентация или половата идентичност е само един аспект от личността на вашето дете. То все така има своите таланти и силни страни, а вие все така имате спомена как падна и се удари в трети клас и потърси помощта ви… Разбира се, позитивни примери идват и от родителите. Говорих с една майка, чиято дъщеря дошла при нея разстроена, за да ѝ каже нещо сериозно. Майката толкова се стреснала, че когато детето признало, че харесва момичета, казала: „Ох, боже, това ли е, помислих си, че имаш въшки…“

Десислава Пенкова

24-годишната Деси следва тийнейджърската си мечта когато порасне, да стане семеен терапевт, и вече е на ниво магистратура по психология. От две години е доброволка на Националната гореща телефонна линия за пострадали от насилие, а когато научава за Single Step, без колебание скача и в ЛГБТИ темата. Във вечерите когато не е на горещата линия или в чата, обича уюта на „обикновените неща“ – домашно сготвена храна, филм с одеяло и чаша вино.
Снимка: Илиян Ружин

-- Какво те привлече най-много в каузата на Single Step?

Свързаността ми с темата датира „откакто се помня“. Никога не бях имала приятели или близки от ЛГБТИ общността, но темата винаги е била една от каузите, за които чувствам вътрешно силно желание да се боря. Жегва ме. Мисля, че съм много роматична натура и това ме е водило в някои от изборите в живота ми. Може би пак заради тази романтичност мисля, че това кого обичаш е най-глупавата причина за омраза и дискриминация.

-- Какво очакваше и какво те изненада в разговорите в чата?

Очаквах разкриването да е водеща тема, неудовлетвореността от дискриминацията в съдебната система и сред обществото, нуждата от разбиране и подкрепа. До голяма степен тези очаквания се оправдаха. Но всъщност никога не знаеш какво да очакваш. Във всеки един момент могат да те изненадат с това, което е най-трудно и страшно за теб. Може би не очаквах до такава степен изолацията, която изпитват хората от общността. Най-награждаващото за мен преживяване е човекът да се чувства по-малко сам. Понякога това е за пръв път в техния опит…

-- От професионална гледна точка какво е най-ценно за теб?

Ценна е всяка работа с истински човешки истории. Ние не даваме оценки или точни напътствия, а се опитваме да подкрепим всеки човек да ги потърси и открие сам за себе си. Иска ми се да работим и с все повече родители, за да ги убедим, че ако успеят да стъпят на обичта към детето си като мост към приемането, много по-лесно ще минат през всичките си притеснения.

Константин Кунев

От 17-годишен Косьо използва страстта си към компютърните игри по-практично, работейки в IT сектора. После учи хидростроителство, вдъхновен от другото си хоби – лего, но кризата попарва ентусиазма му към специалността. Когато продължава IT кариерата си, разбира, че повече от софтуера го влече управлението на хора. Едва на 28 г. вече ръководи програмите за обучение и развитие в българската компания Software Group и следва магистратура по управление на човешки ресурси. Когато има време само за себе си, най-често ходи на йога, учи, чете или е в центъра на някоя приятелска компания.
Снимка: Илиян Ружин

-- Имаш ли личен мотив да избереш Single Step за своя кауза?

За разлика от реалността на много други младежи, аз имах огромния късмет семейството ми да приеме, че съм гей. Освен това никога не съм срещал дискриминация, включително на работното си място, и се надявах да предам моя позитивен опит в чатовете. Преди това имах доброволчески опит само в кръводаряването и не се бях замислял за нещо повече. Single Step ме грабна със стройния си план с ясни цели и мисия. Много организации се занимават с ЛГБТИ активизъм, но може би не много правят нещо практично. Посоката, в която работи Single Step, ми се стори правилният отговор на тази липса.

-- Помниш ли първия си чат?

Ако не се лъжа, беше с потребител, който имаше нужда от приятелство с други гей хора в града, в който живее, но нямаше представа как да подходи.

-- Беше ли притеснен дали ще се справиш?

Тъй като всеки ден работя с трудни човешки и бизнес казуси, в началото бях доста уверен. С времето обаче разбрах, че има супер предизвикателни ситуации, най-тежки от които са разговорите с хора с мисли за самоубийство. Изключително важна тук е подкрепата на Ани, за да се справяме с тях.

-- Кога се чувстваш най-убеден в смисъла на доброволчеството си?

Работим с млади хора, често от малки населени места, които за съжаление вярват, че половата им ориентация ги ограничава да реализират професионалните и личните си мечти. Мисля си, че като говорим с тях през някакъв хипотетичен план какви стъпки могат да предприемат, им помагаме да си представят много по-светло бъдеще и да повярват, че колкото и да е трудно, всичко е възможно.

През септември 2018 г. доброволците на онлайн чата и горещата линия на Single Step бяха отличени с Приз за сила на духа във вторите Годишни награди за доброволчество ГЕРОИТЕ.

Оригиналният текст е на blog.timeheroes.org

Има в световната съкровищница на поговорки една китайска, която гласи, че пътят от хиляди мили започва с първата крачка. Звучи уморително само като си го помислиш – аз лично бих се отказала веднага да тръгна на такъв път, или поне бих проверила дали няма билети за самолета, но, за щастие, повечето хора не са мързеливи и претенциозни като мен.

С двама такива ентусиасти в дългите и трудни пътешествия имах удоволствието за се запозная наскоро – те са Иван Димов и Николета Габровска от организацията Single Step, и за тях китайската поговорка е началото на дългото им и трудно общо пътешествие.

С Иван и Ники се срещнахме по време на общите ни обучения в Акселератора на „Промяната“ - най-голямата социално-отговорна инициатива на Нова броудкастинг груп в партньорство с фондация Reach for Change България.

Те, както и Майко Мила!, са сред селектираните хора и проекти, които искат да правят живота на децата в България по-добър, по-качествен и въобще – по-хубав. И - в техния случай, по-лесен, защото когато говорим деца и младежи с различна сексуална ориентация, трябва да имаме предвид, че животът им много често е всичко друго, но не и лесен.

Айде, сега ще кажете, пак драматизирате излишно и търсите под вола кокошка! Какъв секс, каква ориентация, та чак и различна???

Ами... такава. РАЗЛИЧНА.

Само преди няколко дни по Нова телевизия беше излъчен революционен за България репортаж – майка и син се появяват заедно, за да разкажат личната си история. Историята на Никола от Американския колеж, който един ден се върнал от училище и вместо да каже на майка си, че има шестица по физика, ѝ заявил... че е гей.

Никола и неговата майка. Снимка: Single Step

И тя знаете ли какво направила?

Нищо!

Или както самият Никола описва ситуацията:

„И какво стана, когато ѝ каза“?

„Ами... нищо. Нищо не стана“.

„Да, ето това е възможно най-добрата реакция!!“, казва Иван, основател на фондация Single Step, създадена да помага и подкрепя младежи от ЛГБТИ („лесбийки, гей, бисексуални, транс и интерсекс“) общността и техните близки и родители, в процеса на самоосъзнаване, разкриване и утвърждаване на сексуалната им ориентация и полова идентичност.

Иван и Николета с радост разказват, че след този репортаж за първи път, откак двамата говорят по темата пред медии, липсват негативни коментари. Според тях това се дължи на факта, че майка и син са застанали заедно пред камерите, и просто са разказали тяхната лична история. Без страх, без срам. И без опасения от обществената гилотина, съдържаща се в любимия за всички ни израз „Какво ще кажат другите“.

А това е история, в която ще се припознаят много деца като Никола. Надяваме се – и техните родители.

Никола вече не живее в България. Избрал е да учи в чужбина, въпреки че получава безрезервната подкрепа от семейството си. Защото грозната истина е, че нивото на хомофобия е толкова високо у нас (въпреки че всички се смятаме за толерантни и уверяваме хората с различна сексуална ориентация, че не те не са дискриминирани, а само си мислят, че са), че

Никола бяга в чужбина, за да не пострада физически

В репортажа младежът споделя, че често е изпитвал страх и притеснения да върви сам по улиците, защото се е случвало да го следят до вкъщи, а малко преди да замине, се разхожда за последен път в градината на Народния театър, обмисляйки дали взима правилното решение. Група момчета започват да го псуват и, един вид, му отговарят на въпроса. Да, избрал е единственият правилен път – този да напусне България.

Но, все пак, защо е нужда организация за подкрепа?

„До този момент по темата за ЛГБТ общността и техните проблеми медиите обръщат внимание предимно около Прайда и то ужасно истерично“, разказва Николета. Нали всички знаем - „Върнете дъгата на децата“, „Правете си каквото искате, но не парадирайте“ и прочие глупости, които набират сила всяка година около гей-парада, след това утихват. И всички продължават да се държат все едно проблем няма.

А проблем има и той е по-масов, отколкото дори можете да си представите.

Идеята за организацията се родила през 2016 година, когато Иван, който дотогава живее в САЩ, се връща в България и отива на парти с приятели. Там към него се приближава непознат младеж, който го моли за помощ и разговор, тъй като няма с кого да сподели това, което го тормози.

„Беше казал на майка си, че е гей, а тя... тя го завела на психиатър. Той пък я успокоил, че ще го излекуват“, разказва Иван.

Момчето, разбира се, избягало от вкъщи.

И опитало да се самоубие – за щастие, неуспешно

А след това  потърсило помощ от непознатия му до този момент Иван.

Иван и Николета от Single Step.

„Има много драма в нашите животи. В книгите, във филмите, във всичко около нас. Но когато виждаш езика на тялото на едно дете, на което очевидно му е много трудно, и иска все пак да сподели всичко с един непознат, разбираш, че става въпрос за много сериозно нещо. Защото това момче просто е готово да си тръгне от този свят! То не иска да живее!“, обяснява Иван.

След като преодолява първоначалния си гняв от всичко, което е чул, се връща в Ню Йорк и се свързва с двама свои приятели – българи, които, също като него, са напуснали България отдавна, и сега са успешни предприемачи и банкери, омъжени за партньорите си.

Заедно решават да предприемат нещо, а за да е абсолютно сериозен в изпълнението, Иван решава да промени живота си тотално. И се прибира в България. Тук среща и Николета, която дотогава работи в друго НПО, обединяват усилия и така се появява Single Step – първата крачка от дългия им път.

Само година по-късно организацията вече предлага първия в България онлайн чат за деца и родители, които имат нужда от подкрепа, консултация или разговор.

Той работи официално от 23 октомври и е на разположение на всички желаещи да пишат - от 20 до 23 часа всяка вечер. Там всеки, който иска да сподели тревогата или притесненията си, ще може да говори с един от деветимата доброволци, обучени от Single Step.

Всички те са или психолози със собствени практики, или студенти от подходящи специалности. А и доста от тях са част от ЛГБТ общността.

Преди да пуснат чата, двамата проучват редица организации по цял свят, които предлагат подобна услуга.

Разбрахме, че децата чатят, а родителите звънят по телефона.

Затова искаме да имаме и двете“, споделя Николета.

Телефонната линия също предстои да бъде пусната скоро. След това ще дойде ред и на общностен център, където ще има събития - културни, социални, ще има кафене, в което всеки да се чувства добре и приятно. Там ще бъдат предлагани и други услуги. Например медицинска помощ и информация, консултации, групи за взаимопомощ, правни съвети.

„Надяваме се така да подпомогнем общността, но и да се отворим за съюзници. Да протегнем ръка на съмишленици, които дори не знаем, че са съмишленици. Защото е наше задължението да я протегнем тази ръка. Никой не ни дължи нищо. Ако не излезем открито и не кажем – вижте, става въпрос за базови човешки права. Става дума за едни младежи, здравето им и съществуването им, никой друг няма да го направи вместо нас“, разказва Иван.

Той самият е минал лично по целия труден път на младеж, който трябва да сподели „страшната“ истина с родители, приятели и близки. След като завършва гимназия през 1991 година, заминава в колеж в САЩ, който е много либерален и има всякаква подкрепа за хора като него.

Аз скрито си знаех, че съм гей, но не го признавах и пред себе си.

Отне ми много време да си го призная. А веднъж признаеш ли го, следващата стъпка е да го кажеш на някого. Но тези думи трудно излизат от устата. Много младежи ги е страх. Често се случва така, че родителите изхвърлят детето си от вкъщи“, казва той.

В неговия случай нещата се развиват много благоприятно. Приятелите и сестра му го разбират и подкрепят веднага. Майка му обаче минава през всички фази, които Иван вече е установил, че са универсални за всички майки, които чуят такова нещо от детето си.

Първа фаза: СИГУРЕН ЛИ СИ? Ще ти мине! (като че ли е шарка)

Втора фаза: Аз съм виновна. Къде сгреших, какво стана с детето ми?

Трета фаза: „Приемам те, но не казвай на никого“. Според Иван обаче това се дължи на страх - страх от това какво ще направят другите с детето ти, от любов към него, защото се притесняваш, че то няма да успее да се интегрира.

И, разбира се, защото се страхуваш

какво ще кажат другите

„Ето, в САЩ например има хомофобия, базирана на религия. Там хората те заклеймяват, че ще гориш в Ада. Тук това го няма, но неговият еквивалент е „Какво ще кажат другите“, смята Иван.

„Има една стена, едно разбиране, че няма дискриминация, че нашето общество е най-толерантното.

И когато започнеш да обясняваш, че едни хора наистина си гонят децата, че едни хора лекуват деца с медикаменти, и по този начин ги докарват до свръхтежки психологически състояния, депресии и самоубийствени мисли, от които с години не могат да се спасят, хората са изумени.

Ето това за обществото не съществува. Защото децата ни разказват личната си история и ние я знаем, но тя не излиза никъде другаде. Никой не научава за тях и техния ужас“, продължава и Николета.

Истината е, че тази група младежи имат две опции - едната е да се крият и да живеят, лъжейки себе си и другите, а другият е просто да си вдигнат багажа и да се махнат от България.

Както, всъщност, постъпват много от тях.

Затова напуснах България

„Откакто се разчу това, което правим, много успешни българи, живеещи в чужбина – в САЩ, в Лондон, се свързаха с нас и казаха – „Това е моята история, затова напуснах България!!“ Сега те са успешни хора, които ни помагат с контакти и с пари, защото те самите са минали през всичко това и знаят колко нужно е това, което правим“, разказва Иван.

В личен план пък проблемите са за двете страни. За родителите започва ужасът от това, че детето ти е различно. Ужасът от съмненията, лутанията. „Какво ще кажат другите?“. Усещането, че само на теб се случва такова нещо!

За децата пък проблемът е с приемането. С това, че ги е страх, че семейството им ще ги отритне, ще ги изхвърли или че ще пострадат физически.

„Имаше случай на дете, за което цялото училище по някакъв начин беше разбрало, че е гей. То не искаше да се прибере вкъщи, защото казваше - „Ако баща ми разбере, ще ме убие!“.

Засега обаче основната им цел не е да променят обществените нагласи към това да си гей или да формират изцяло ново мислене у хората, а просто да предложат помощ и подкрепа на деца и родители, които минават през труден момент и имат притеснения как да реагират.

На едните искат да кажат, че не са сами, а на другите – че не са единствените. И просто трябва да подкрепят и обичат децата си.

„Ако искате детето ви да се интегрира и социализира – и ако не го подкрепите – то наистина няма да успее. Няма да се справи. Обичайте го и го приемете“, казва Иван и добавя, че след няколко случаи, в които научава, че родители изхвърлят детето си от вкъщи, защото им е споделило, че е гей, стига до момента, в който се пита:

Кое е онова чувство, което е по-силно от любовта към детето ти?

И разбира, че трябва да намери отговор точно на този въпрос, за да знае как да работи с родителите на тези деца.

Уви, както и сами можете да се сетите, отговорът е:

„Какво ще кажат другите!!“.

„В такъв случай, имате два варианта: любовта към детето ти и срамът от другите. Кое ще изберете?“, пита Иван и в заключение отправя апел към майките, защото те са хората, на които най-често децата се решават да споделят:

„Помислете си преди да кажете нещо на детето. Преди да му кажете, че ще му мине или че ще го излекувате. Защото ще го нараните и то ще страда целия си живот. И ще избяга. Това ли искате? Нещата са много прости - ако сте силни заедно, няма да ви пука какво ще кажат другите.

А ако любовта не е достатъчно убедителна, помислете и върху това – всеки човек е комбинация от милион неща. От навици, хобита, мечти, умения, таланти и дадености. И ето, едно от тези милион неща може да е, че си гей. Но не би трябвало всички около теб да те съдят по това, че си гей, нали? Или по това, че си кривоглед, с наднормено тегло или имаш мустаци. Не може целият ти живот и всичко, което правиш, да бъдат гледани единствено през призмата на това, че си гей, и то да те определя като човек в очите на околните.

Всички сме много неща и сексуалността е само едно от тях. Различна или традиционна – това няма никакво значение. Тя е просто част от твоята уникална идентичност и нищо повече.

На 10 юни, събота, от 18 часа, пред Паметника на съветската армия в София започва 10-то юбилейно издание СОФИЯ ПРАЙД 2017. Майко Мила!, като пространство, което свободно обсъжда и дискутира всякакви аспекти от живота, подкрепя провеждането на прайда и призовава всички, които са съпричастни към философията му, да присъстват на това цветно и вълнуващо събитие. София Прайд е не просто фестивал, а идея, имаща за цел да противодейства на дискриминацията спрямо хората с различна сексуална ориентация или полова идентичност. Ето тук можете да прочетете всички цели и задачи, които София Прайд си поставя, а ние ще отбележим темата с един искрен и чудесен разказ за това как се отглеждат деца в семейство, съставено от две майки. Да, гей двойки, отглеждащи деца, има и в България, и това е чудесно - защото важното е децата да са отглеждани с любов, внимание и уважение, така че да израстат уверени и пълноценни личности, независимо от структурата на семейството, и този разказ го потвърждава.

***********************

Майка съм на две момчета, близнаци на година и пет-шест дена, които отглеждаме заедно с партньорката ми. Тя им е и майка, и баща, и сестра, и приятел…

Започвам да пиша този текст, побутната не от наближаващия гей прайд, който за десета, мисля, година би трябвало да оцвети улиците на любимата ни София и да агитира за толерантност и любов между хората изобщо. Не, всъщност идеята дойде от една реклама за различните семейства - децата живеят в големи семейства, в малки семейства, в щастливи семейства, в не толкова щастливи семейства, в приемни семейства...

Но най-важното за едно дете е да има семейство, обичащо и искащо го.

Е, някои от тези семейства са и семействата на еднополови двойки, хомосексуалните семейства. Всъщност не са малко, въпреки че за тях не се говори много. Но е факт, че те съществуват. Съществуват по света, все по-често се осмеляват да съществуват и в България. Ние сме едно от такова семейство – истинско, с две майки, с две деца и все още без куче или котка.

Накратко предисторията е следната: луташ се един цял пубертет вляво и вдясно, и не знаеш какво се случва с теб. В моя случай това продължи почти до след 30. Срещаш се с една дузина хора, докато се опитваш да разбереш какво не е наред с теб и в един момент решаваш да си зададеш някои въпроси. И после е лесно. Винаги е лесно, когато знаеш кой си и какво искаш.

Гей хората според мен имат три житейски алтернативи:

- Да създадат хетеросексуално семейство и да живеят един много двойнствен и нещастен живот, особено болезнен и нечестен за другия човек. Той дори може и да не подозира, но това не означава че не усеща, че нещо не е наред. За съжаление, много са такива!

- Да останат сами

- Да бъдат смели, да следват сърцето си и да вървят по своя път!

Та, в този ред на мисли и с максимата, че всеки е господар на собствената си съдба, ние двете, след една 6-годишна свалка и 2-годишна връзка, решихме че е време за родителство! Че искаме да имаме дете, което да отгледаме в дом, пълен с мир и хармония, и да го дарим с много любов.

В България това не е особено труден процес, тъй като няма проблем жена, която не е встъпила в брак, да се подложи донорска инсеминация. Така и стана. Най-голямата радост дойде не просто с двете чертички, а с новината, че ще имаме близнаци!

Тук обаче идват и притесненията и някои въпроси, които все още засядат ни в гърлото и които много хора от т.нар. „нормални” семейства не си задават, защото не се сблъскват с тях:

Какво ще каже „обществото“, родителите, съседите? Егоисти ли сме? Редно ли е? Ще станат ли хора? Какво ще стане в службата? Аз ще изляза в майчинство, но Тя как ще отсъства като се наложи? Как Тя ще си вземе отпуск, след като аз родя? Ще останат ли дни да идем на море?

Това са неща, които ние не можехме да пренебрегнем, и имаше дни и нощи, в които се питахме дали трябва да продължаваме...

Дали пък деца не трябва да имат само хетеросексуалните двойки? Нали така пише в Библията! Изобщо кои сме ние да имаме деца? Не е ли по-добре да си живеем тайно и да се правим, че ни няма на тази земя?

Ами не, не е така! Децата трябва да бъдат създавани с любов, децата преди всичко трябва да бъдат желани, да бъдат обичани. А те се обичат еднакво истински и от мъж и жена, и от две жени, и от двама мъже… На тях трябва да им се дава добър житейски пример. Да бъдеш честен с тях, да ги научиш да обичат, да ги научиш да следват сърцето си, да бъдат смели, да знаят силните си и слаби си страни. Да бъдат добри с другите, да знаят какво ги прави щастливи!

Всъщност да си хомосексуален в България или пък още по-смелото, да имаш и деца и да ги отглеждаш по най-естествения начин, е голямо предизвикателство. За мнозина може би ще е изненадващо да разберат, че ние не се чувстваме дискриминирани от обществото, нито пък сме били някога.

Според мен обитателите на скромната ни територия са много толерантни, дори безразлични към гей-хората, както и трябва да бъде, ако не броим коментарите интернет по някоя подобна тема или изострените дискусии наближи ли юни месец и прословутия гей прайд.

Възможно е усещането ми да е в резултат на това, че ние общуваме с хора с добри професии, пътуващи и с широк мироглед, прихванали от западните ценности - „всеки да си живее както намери за добре, ако не пречи на другите“.

Откъде идва дискриминацията? Всъщност тя идва от страна само и единствено на държавата, изразена в липсата на легитимност на подобно съжителство, липсата ни на права като двойка, липсата ни на права като родители. Защото родител законово е само едната от нас, при това „самотна” майка. Проблемни за нас могат да са съвсем наглед обичайни неща за много от хетеросексуалните двойки.

Например: Каква би била съдбата на децата ни, ако се спомина? Завещание ли да пиша, пълномощно ли, wtf?!? Или пък как да си купим заедно жилище, при положение че банките ме броят за самотен родител с две деца? Или пък как едно от децата ми да влезе в болница с нея, а не с мен, защото все пак и другото трябва да го гледа някой!?!?

Е, не мога да скрия и факта, че има някои плюсове на така нареченото „самотно“ родителство, от които безскрупулно се възползваме – като прием в детските ясли, например.

Та, в общи линии това е. Да бъдеш родител е едно от най-хубавите неща, които могат да се случат на човек, независимо дали е бял, черен, жълт, пембен, зелен, хетеро или гей.

Децата се правят, за да бъдат обичани и да внасят радост и смисъл в живота ни. Семействата се създават, за да са силни, сплотени и единни. Нас ни има така, както ги има и всички други стандартни семейства, въпреки понякога срещаните учудени погледи в парка. Да!

Просто следващия път, когато видите две майки да бутат една количка в парка, не се обръщайте след тях - независимо дали искате да ги поздравите за смелостта им или искате да ги нахокате заради самоувереността им.

Всички ние сме различни в желанията си, в действията си, в мечтите си. Но сме еднакви само в едно – че всички сме ЧОВЕЦИ и имаме само едно слънце и трябва да се намери място за всички под него.

cross