Warning: Undefined variable $cai in /home/customer/www/maikomila.bg/public_html/wp-content/plugins/oxygen/component-framework/components/classes/code-block.class.php(133) : eval()'d code on line 17
Майката е голяма работа – тя е притегателният център за семейството, ядрото и същността. Тя е жената, която може всичко и в същото време не е свръхчовек. Тя търпи, но е и непримирима. Способна е, но има и лимит на силите. Без нея сме за никъде, а тя самата понякога не знае къде се намира.
Майката е избрана от природата да износва живота, да го запазва и да го появява с цената на много лична болка и тежест. Тя е избрана и от стилистиката на редица езици като протагонист в клетвите и псувните. И въпреки това образът ѝ е основно свързан със символиката за святост.
Събрахме няколко майки, за да измерим през личните им истории колко мощ носи в себе си тази юнашка жена. Направихме място и за слабостта ѝ, за страховете и тревогите ѝ. Върнахме се и назад през вековете, за да погледнем в очите на нашите прабаби. Но преди да застанем лице в лице със симптомите на една майка, се обръщаме към нейната функция, изобразена в числа.
Средната възраст, на която българката става майка за първи път, според данни на НСИ от 2024 година, е 27,6 години. А средната възраст на всички майки (при всички раждания, а не само за първите раждания) е 29,1 години.
За 2024 г. НСИ посочва общо 53 428 живородени деца в страната.
На 1000 души се падат по 14,6 починали жени през 2024-а. При децата този коефициент за смъртност е 4,5 деца на 1000 живородени. За сравнение – на 1000 души население в Европейския съюз се падат по около 10,8 починали според последните налични данни на Евростат от 2023 г., публикувани през 2024 г. При децата коефициентът на детска смъртност в Европейския съюз е около 3,3 починали деца на 1000 живородени.
Средното население на България според последните данни на НСИ от 2024-а е 6 441 421. От тях мъжете са 3 096 419, а жените – 3 345 002.
Числата вършат работа за цифровото измерение, но не достигат до същността на човека, нито предлагат щрихи на облика му. За да се въвлечем заедно в душевността на българската майка, влизаме в машината на времето с проф. Маргарита Карамихова, етнолог и бивш преподавател във Великотърновския университет. Проф. Карамихова е един от любимите ни събеседници, когато имаме нужда от проучена и потвърдена информация за прародителите ни. Може да си припомните един от разговорите ни с нея:
Още на стартовата линия към ретроспективния образ проф. Карамихова дава заявка, че не можем да обобщим майката с едно лице. Набелязаваме обаче модели:
„Тенденциите са на една свръхчувствителност към потребностите на детето. Защото сега е възможно да родиш и да отгледаш, да ожениш всичките си деца живи и здрави. Нещо, което е било много рядко и изключителен късмет – било е чудо във времената, които изследвам (б. а. времето до края на 19. век).“
Момичето е възпитавано, че трябва да стане майка. Смъртността и на децата, и на родилките е била изключително висока, затова пред момичетата не е стоял изборът „или, или“. Работата ѝ е била да копае на нивата, да гледа добитъка, да жъне, да консервира, да готви…
„И да бъдеш майка в този смисъл не влиза в противоречие с професията. Не става въпрос да си завършиш висшето образование и чак тогава да мислиш: „Абе, дали мога да раждам вече? Няма ли да ми попречи, ако сега тръгна да правя кариера и дали ще се справя с кариерата и с майчинството?“ Тези въпроси въобще не са стоели пред жените“, обяснява проф. Карамихова.
И ако днес се лутаме в несигурност дали сме добри майки, или не, родителското мерене преди няколко века е било насочено по-скоро върху това дали децата ти ще оцелеят, дали ще знаеш как да ги предпазиш от болести.
Смисълът на традиционното християнско възпитание, добавя Маргарита, е свързан с непрекъснатия страх от Бога – че ако сбъркаш нещо, ще те накажат.
„Наказанието е било най-бързият, най-ефикасният метод за възпитаване на децата. Тази идея за наказанието, за вината, за постоянния страх, постоянното чувство, че нещо не е направено както трябва, са съпътствали живота на нашите прадеди, независимо дали са били деца, или възрастни хора. Шамарът не е бил изживяван като някакъв проблем. Бил е най-бързата, най-достъпна, най-лесна комуникация, която показва неодобрение.“
Според професорката днешната майка се стреми да бъде разбираща, но в същото време е твърде грижовна: „Детето няма право на собствения метод – на опита и грешката, а това невинаги е добра услуга за него. Вероятно на много от вашите читателки им е омръзнало да слушат как моята генерация порасна с ключове на врата и как си се гледахме самички. Тогава нямаше закон, който да забранява малките деца да бъдат сами вкъщи. И аз имам един много ясен спомен. Била съм на 5 години, бях болна и трябваше да пия лекарство, но мама трябваше да отиде на работа. Нави ми часовника, сложи го до мен, заедно с чай, храна и лекарството и ми каза: „Като звънне часовника – пиеш лекарството.“
Информирана и мултифункционална – така вижда майката днес Мила Атанасова. Тя е психолог и консултира специалисти по „Човешки ресурси“, а в момента е в майчинство и има две деца. Според Мила достъпът до информация в настоящето, какъвто поколенията преди нас не са имали, понякога ни помага, друг път ни пречи.
Мила Атанасова
„Сега майката не е само майка, не е само домакиня. Ние носим много шапки в ролята си на жени и често трябва да ги сменяме. Жените използват опита, който получават в родителстването и в кариерата си. Работя с жени на мениджърски позиции и чувам от тях, че са се научили да поставят граници с децата си и това сега им помага в работния живот. Или виждам как жената сменя тези шапки и това ми се струва специфично за нашето поколение родители.“
Мила уточнява, че границите са необходимост, само че предишни поколения родители са допускали твърде строги методи. Според нея нашите майки и бащи не са се замисляли толкова и са следвали традиции, докато в настоящето търсим подходящ родителски подход.
„Ако някога родителите са организирали живота си около материалното оцеляване на децата си, сега имаме лукса да мислим за тяхното цялостно благополучие.“
Опитът на Мила като психолог показва, че след като стане майка, жената не става изневиделица друг човек – напротив, нещата, които са били трудни преди, си остават трудни и сега. „Даже може да станат по-трудни. Ако да кажем, си била тревожна, преди да станеш майка, изведнъж се откриват сто нови неща, за които да можеш да се притесняваш. Може би затова не сме подготвени – защото всъщност оставаме същите“, обобщава Мила.
Според нея много жени гледат с романтична фантазия към майчинството и с очакване, че детето ще ги направи по-търпеливи и любящи. Реалността, пълна с недоспиване, умора и стрес обаче, отключва проблемните аспекти от личността ни и ги извежда на преден план. Заедно с това се задействат и автоматичните ни механизми за справяне, които сме придобили в рожденото си семейство.
„И ако не си подготвен за този преход и за стреса, който може да донесе майчинството, може да ти дойде много. „Къде остана тук магическото време, гушкането с бебенцето, което си представях?“
В същото време майчинството е възможност да научиш много нови уроци, изправяйки се пред трудности, добавя психоложката. Жената добива мотивация, за да преодолее трудностите, защото децата са най-добрият мотиватор и учител на търпение.
В някои семейства майчината фигура по една или друга причина обаче липсва. Въпреки това, казва Мила Атанасова, детето вероятно има възможност да развие привързаност към друг възрастен, който го отглежда. В този случай то може да израсне като адаптиран и пълноценен човек.
Ако обаче е формирана привързаност с майката и по някаква причина тази майка изведнъж изчезва (напускане, изоставяне, болест, смърт), уточнява, че подобен сценарий би породил травматизъм у детето.
„Майчинската фигура или фигурата на грижещ се човек е много важна за съзряването, за развитието на един човек и когато се наруши, това поражда проблеми“, обобщава психоложката.
Още не сме свършили, скрол надолу
Павлина Петрова е майка, но вече и баба. Тя вижда майчинството като „комплексна функция“, защото е свързано със силна любов, грижа, отговорност, готовност да се поставиш на заден план и способност да прощаваш, включително на себе си. Но не с идеята да си жертва, а през осъзнатия избор да подредиш приоритетите си. Което, добавя Павлина, предполага невинаги да постъпваш, както на теб ти е лесно, а така, както би било добре за детето.
Павлина Петрова
„Повечето хора, преди да станем родители, си представяме образа на родителя съвършен. Един човек, който може всичко, прави всичко, прави го както трябва. И после разбираме, че сме хора и че е човешко да се греши.“
Едно от децата на Павлина е с увреждания и според нея е оцеляло, благодарение на нейната майка, която е лекар. Бабата на детето разпознава проблема още в родилния дом.
В медицински аспект семейството получава помощ именно заради професията на бабата, но в същото време се сблъсква с дългия и труден път на бюрокрацията, с липса на координация между институциите и с образователна система, която не е подготвена да работи с деца със специални потребности, а Павлина я определя и като враждебна.
Тя ни разказва за тежко увредено дете в специално училище, където учебният материал не е адаптиран, а родителите реално вършат работата вместо системата, за да може детето да „добута“ до следващ клас.
От опита си Павлина знае, че всяко дете има индивидуални нужди, но системата поставя всички „под един знаменател“. Липсва емпатия, насочване, реална подкрепа за семействата още от момента на поставяне на диагнозата.
„Родителите на деца с увреждания са оставени да се справят сами в голяма част от случаите, в които всъщност имат сериозна нужда от подкрепа.“
Въпреки трудностите Павлина вярва, че изход има. Решението вижда в търсенето на възможности и взаимна подкрепа, а не в изолацията.
Изход и подкрепа намира и следващата героиня. Част от историята си Габриела Махлелиева вече разказа в конкурса ни „Майко мила, бременна съм!“. И двете ѝ бременности са изключително тежки.
Габриела Махлелиева
При първата всичко изглежда нормално до шестия месец, когато започват силни контракции и се стига до хоспитализация. В началото на осмия месец ражда по спешност със секцио заради влошени тонове на бебето. Детето се е с тегло 1900 г, с инфекция и прекарва около месец в неонатология, но в крайна сметка се възстановява напълно. Днес е на 5 години.
След спонтанен аборт и открита тромбофилия следва нова много рискова бременност – с кървене, постоянни контракции, почти липсваща околоплодна вода и силен стрес. Тази бременност Габриела описва като кошмарна. В 35-ата седмица тя ражда отново със секцио. Оказва се, че маточната стена е била опасно изтънена. Второто дете е с тегло 2200 г и остава около две седмици и половина в неонатология. То също се възстановява успешно и днес е на 8 месеца.
И в двата случая за майката най-болезненото е изписването от болницата без бебе в ръцете. Първия път Габриела преживява тежко емоционално и физическо сриване, включително операция. Втория път успява да бъде по-силна – заради по-голямото си дете и заради подкрепата на съпруга си.
За нея майчинството е постоянство, присъствие и сила. Дори в случаите, когато те е страх.
„Всекидневно си задавам въпроса, както предполагам всяка майка – достатъчно ли правя, достатъчно добра майка ли съм, достатъчно внимание ли обръщам и на двете деца, достатъчно адекватно ли се грижа за тях. Защото има моменти, в които наистина се чувствам все едно всеки момент ще полудея. Но може би фактът, че съпругът ми е толкова подкрепящ… Без него нямаше да успея да се събера.“
Тя обобщава:
„Това, което прави една жена майка, е да бъде до децата си и да ги подкрепя.“
Да си майка за Петя Георгиева-Натова означава да си поел съзнателната отговорност да се грижиш за някого и този някой да зависи от теб. При Петя положението е „пълна лудница“, но в същото време е добре организирана система, в която планирането спестява нерви и енергия. Причините за блажения хаос са на 9, 6 и на 1 година.
Петя Георгиева-Натова. Снимка: Кирил Станоев
Да си майка на три деца Петя сравнява с „наистина тежка работа“ – енергоемка и времеемка. „Но в 90% от времето си напълно изтощен и изтормозен, а в останалите 10% изпитваш такова удовлетворение, че всичко негативно се нулира и остава само хубавото“, добавя тя. И ни припомня, че професията майка е единствената, която не можеш да напуснеш, макар че някои от нас многократно са заплашвали да си подадат оставката.
Освен от личния си опит, Петя Георгиева-Натова черпи родителска информация и подкрепа и от Майко Мила. Раждането на първото ѝ дете съвпада с появата на медиата ни (няма да ви лъжем, мед ни покапа). Като майка на три деца тя разбира, че освен как да сменя памперси, как да кърми, какво да прави, ако детето погълне малко дезинфектант и куп сходни дилеми, ще се налага предварително да мисли маршрути при излизане от вкъщи, защото:
„Ако излизаш с повече от едно дете и е за повече от час, трябва абсолютно винаги да си подготвен. Трябва да имаш и провизии. Трябва да носиш вода. Но ако пият много вода, означава, че трябва да имаш тоалетна наблизо. Задължително трябва да има нещо малко за ядене и трябва да се избегнат точките, които предизвикват някакви състояния.“
Във всекидневие, което се нуждае от специално менажиране, Петя получава пълната подкрепа и на съпруга си, с когото наравно споделят ангажиментите към децата.
Още не сме свършили, скрол надолу
В следващата история влизаме в дома на Лилия Бабулкова и Дарина Коилова, които също съвсем наравно и в подкрепа отглеждат детето си. Те обаче нямат статут на семейство в България, въпреки че са сключили брак във Великобритания през 2016 г. Биологичната майка е Лили и въпреки че са заедно в дългия процес с репродуктивни процедури, емоции, планове за дете и отглеждането му, Дари не е вписана в акта за раждане или в други документи.
Признава, че не се притеснява толкова от възприятията на околните, колкото от институционални казуси. Например ако Лили отсъства, а детето е в болница или в други специални ситуации, Дари няма как документално да се идентифицира като родител. Онова, което според нея прави една жена майка, не опира задължително до биологията, а до нуждата да се грижиш за някого.
Лили (ляво) и Дари (дясно)
Двете с Лили все още не са решили как ще учат детето да ги нарича, тъй като дъщеря им е все още на 9 месеца.
„Но мисля, че сме се насочили в посока на: мама Лили и мама Дари или нещо подобно. Но със сигурност и двете сме ѝ майки, и двете ще търсим такова обръщение от нея. Ясно е, че с времето сигурно ще започне да ни казва брат“, шегува се Дари.
Онова, което Лили частично би възприела от родителския модел на предишното поколение майки, е грижата. Но прави уточнение: „В живота си получаваме много грижа от всички членове на семейството си, особено от майките си. И това е прекрасно. Но от друга страна имаме и пример за толкова отдадена грижа, че се стига до тревожност.“
Лили е съгласна, че специфичният модел на тревожно майчинство и превръщането на майката в мъченица няма място в тяхното родителстване:
„Вярваме, че детето е приоритет и е редно да е приоритет, защото то не е избрало да го има. Ние сме избрали и носим огромна отговорност за това свое решение, но със сигурност, за едно дете би било добре да види майка, която цени себе си, която показва грижа към себе си, а не само към останалите. Бихме искали да предадем нататък и идеята за семейството като ценност. И да запазим това нещо от нашите родители, за да продължи напред и към нашето дете.“
В крайна сметка, майката е всичко. И това включва освен качества на ръба на свръхчовешкото, така и нечовешки много грешки, защото… и майката е човек. Въпреки че е особена порода – емоционална, грижовна, викаща, утихваща, смела, страхлива, подкрепяща, има и своите състояния на безпомощност.
Затова, ако видите някъде майка с едно, две, три и повече деца – едното легнало на земята, другото дърпащо я, защото му се пишка, третото с още по-голяма нужда, а четвъртото, ревящо, защото се е ударило на площадката (а може и едно и също дете да прави всички тези неща едновременно), пощадете я! Погледнете я без осъждане, прегърнете я в мисълта си и ѝ се възхитете, защото тази жена е направила 5 милиона неща, за които вие дори не подозирате, за да са малките чудеса около нея живи. Защото майката юнашка появява живота, а после прави всичко възможно да го съхрани. Понякога с цената на своя собствен.
