fbpx

Въпросът дали и докога детето да вярва в Дядо Коледа е много щекотлив и наистина зависи от личния избор на родителите (и детето), стига съучениците му да не решат да го изненадат.

Всяко семейство е различно, но това, което ни обединява, вероятно е желанието да запазим тънката граница между преждевременното порастване и помъдряване, и порастването, придружено от прекалено развинтено въображение до по-късни години.

Много 8 и 9-годишни още вярват в Дядо Коледа, но на 10 години, според някои, детето вече е достатъчно голямо, за да е трудно да продължаваме тази утопия.

Наистина ли е така?

На 10-годишна възраст децата са почти тийнейджъри и започват да се занимават и да мислят за неща като извънкласните занимания и уроци, слушането на безумна музика, която е непонятна за родителите им, на децибели, които причиняват главоболие.

Те не би трябвало да вярват в белобрад дебел старец и неговите магически елфи, които пропътуват за една нощ целия свят от Северния полюс и разнасят подаръци от комин на комин всяка година.

Наистина е трудно да си представим как едно дете научава какво е Космос и с каква скорост светлината достига до Земята и все още да вярва, че за една нощ е възможно един човек да обиколи цялото земно кълбо.

Докато са малки, децата вярват безусловно в това, което възрастните им казват. На 10-годишна възраст обаче тези деца би трябвало да развиват любопитството си и да го обличат с факти и знания.

Способността да си задаваш въпроса "защо" и "как" е ключова за училище и живота. Тези въпроси създават големите мислители, откриватели и изобретатели, и спомагат за развиването на индивидуалността у всяко дете и бъдещ възрастен човек.

Да запазиш детското, не детинското

Да вярваш в Дядо Коледа на по-голяма възраст не е толкова признак на желание детето да запази своята невинност и детски вярвания, а по-скоро нежелание (или неспособност) да осмисля и опознава рационално заобикалящия го свят по логически и любознателен начин.

На всеки родител понякога му се иска да спре времето или поне да го забави. Да не вярваш в Дядо Коледа донякъде означава да приемеш, че детето е пораснало, което наистина понякога е трудно за една майка. Но и да поддържаш мита за Дядо Коледа дълго време намеква за потребността на родителя да забави порастването на детето.

Има, обаче, други начини, чрез които да запазим тези мили спомени и усещания от детството, вместо да продължаваме с утопичното вярване във фоклорна приказка, измислена за невръстни дечица. В крайна сметка, искаме дете, а не детинско поведение, нали?

Ако детето ви е на 10 години и все още вярва в Дядо Коледа, има всякакви начини да му кажете истината.

Ето една практична идея: можете да го направите и чрез "писмо от Дядо Коледа" до детето, в което белобрадият старец се сбогува с него, защото вече е пораснало, а други малки дечица (например малкото му едногодишно братче) имат още нужда от подаръците на Дядо Коледа и елфите му.

Какъвто и подход да изберем за разкриване на тайната, добре е да насърчаваме логическото мислене на детето и любознателността му към света.

Когато то осъзнае фактите и започне да възприема света наоколо по рационален, а не магически начин, ще разбере, че вълшебството на Коледата не идва от Северния полюс, а е в сърцето и в семейната обстановка по празниците. И, разбира се - в подаръците!

Автор на текста, чийто превод публикуваме в Майко Мила!, е Jancee Dunn. Открихме го в сайта LENNY. Jancee Dunn е и автор на книгата How Not to Hate Your Husband After Kids

*************************************

Когато имаш дете, всякакви отколешни твои вярвания, които дори не осъзнаваш, внезапно изплуват на повърхността. Това е особено шокиращо, ако сте се смятали за по-свободен тип човек, защото често те клонят към по-традиционната нагласа: след години на пълна незаинтересованост внезапно религията или по-честото общуване с вашите роднини, или редовните семейни вечери стават все по-важни за вас.

При мен майчинството изкара всякакви подобни прашасали, ретро схващания за половите роли, които ме изкарваха извън нерви – най-ярко проявеното от тях беше това, че мъжете имат нужда от „време за себе си“ много повече от жените.

Всичко започна в седмицата, когато се появи дъщеря ни и когато – при невероятно съвпадение – съпругът ми Том реши да отиде да кара колело в продължение на часове. Всеки уикенд той изчезваше за шестчасова обиколка - новото му хоби, с което се занимаваше, когато не тренираше за маратон.

Когато стана баща, социалният му живот не се промени особено. Обикаляше страната с група колоездачи. Вечер излизаше с приятели по барове и ресторанти, докато аз седях вкъщи. Сутрин отиваше да тича , а аз ставах с бебето.

Преди да станем родители, връзката ни беше относително равнопоставена и без драми. Но след като се появи бебето, започнах непрекъснато да преглъщам някакви ситуации и да негодувам. Дори не можех да погледна постовете му в Инстаграм от обиколките в гватемалската джунгла или италианските Алпи.

Защо изобщо не обелих дума?

Защото наистина вярвах, че за него е жизненоважно да има време за себе си.

Тази широкоразпространена идея захранва цяла една индустрия за създаването на т.нар. Мъжка бърлога (ако напишете Man Cave в сайта Houzz, ще видите примери какво представлява идеята за мъжката бърлога - места, обзаведени и стилизирани за свободното време на мъжете).

Част от това вярване възникваше от начина, по който съм възпитана: майка ми си стоеше вкъщи, докато баща ми работеше като мениджър в „Дж. К. Пени“. През нощта и уикендите баща ми редовно прекарваше време си в работилницата си или в гаража, където носеше транзистора си и хладилна чанта с бира.

Двете ми сестри и аз бяхме научени "да не го притесняваме", защото неговото време беше свещено. Сега той е на 75 години и все още има нужда да бяга от нас: по време на последното ни семейно събиране в къщата на родителите ми в Ню Джърси, отидох в мазето, за да заредя пералнята. Когато включих светлината в мазето, видях баща ми да стои там, на тъмно. Беше някак зловещо.

"Татко, добре ли си?”, попитах.

„Какво? А, да...“, отговори ми той весело. Просто прекарваше няколко минути далече от разглезените си внуци. Всъщност, беше повече от момент. Може да е стоял там повече от час. Може да е загубил представа за времето, не знам.

Междувременно не можех да се сетя някога майка ми дори да е споменавала израза „време за мен“.

През целия си живот съм слушала от стотици други жени как мъжете имат нужда от малко време сами. Чудех се: Защо си казваме такива неща? Има ли някаква еволюционна причина мъжете да имат желание да избягат – например, за да сканират хоризонта за хищници или нещо такова?

Затова направих малко проучване и - изненада, открих, че тази ми хрумка не е вярна. Сред експертите, с които говорих, беше и Джоузеф Хенрих, професор по човешка еовлюционна биология в Харвард.

„Не мога да се сетя за никаква еволюцонна причина, която да обясни това поведение,“ каза той.

На всичкото отгоре открих и още едно остаряло вярване: че жените нямат проблем да нямат време за себе си (въпреки проучването на Pew Research, проведено през 2013 г., което установява, че жените имат пет часа по-малко свободно време на седмица в сравнение с мъжете и ново проучване, поръчано от Националният здравен институт, което показва, че жените са почти два пъти по-стресирани от мъжете).

В първите години на детето винаги гледах да съм около нея. Бавно, но постепенно започнах да се виждам с приятели по-рядко, много рядко спортувах, никога не пътувах през уикенда или дори за една нощ.

Ами ако тя имаше нужда от нещо? Трябваше да съм около нея.

Уморена и ядосана, но около нея. Когато станах раздразнителна, Том забеляза и дори ме окуражаваше да изляза на разходка или да отида сама на кино (някога обичах да правя това). Но в повечето случаи аз отказвах. Защото добрата майка е тази, която се жертва, нали?

Вземах си двуминутни душове като войник („Идвам!“, крещях от банята, ако някой звъннеше или ме повикаше, докато яростно се сапунисвах и плакнех). Ако случайно ми останеше малко свободно време, се чувствах длъжна да го запълня с нещо полезно, например да напазарувам за вечеря или да купя чорапи на детето – нещо, което социолозите наричат „опорочаване на времето“, което засяга основно жените.

Осъзнах, че съм възприела тази идея до крайност, когато забелязах, че ако ям бисквити от кутията, ще избера само счупените и ще запазя целите за съпруга и детето. Което е пълна тъпотия.

Когато наскоро срещнах писателката Кейтлин Морън (автор и журналист в The Times), тя ми каза следното:

„Много дълбоко е вкоренено схващането, че жената никога няма да спре да обича, да се грижи и да отделя вниманието си на другите и че трябва да е спобосна да го прави, докато умре.“

Осъзнах това един съботен следобед, когато дочух дъщеря ми (понеже се намирах на около метър от нея) как казва на Том, че „татковците правят забавните неща, а майките правят досадните неща“.

Защото явно от всичките мои пламенни речи за това как момичетата могат да направят всичко и бъдещето е на жените, това, което тя е видяла и запомнила, е че майка ѝ винаги слага себе си на последно място. И прави скучните неща.

Както Джеймс Балдуин пише: "Децата никога не са били много добри в слушането на по-възрастните, но винаги успяват да ги имитират".

А междувременно моята безмилостна саможертва измиваше връзката ми със съпруга ми. Тъй като моят свят се сви до границите на нашия малък апартамент в Бруклин, разговорите ни се въртяха най-вече около логистиката. Сексуалните ни живот беше пуснат в тоалетната (важно е да се отбележи, че според дългогодишно проучване на Социалния институт към Университета на Мичиган, липсата на време за себе си е по-честата причина за нещастни бракове, отколкото лошия/нередовния сексуален живот).

И понеже рядко оставях Том с дъщеря ни, постоянно му изпращах посланието, че не се доверявам на способностите му – поведение, което се определя като „майка-орлица“, при което майките контролират или ограничават участието на бащата.

Как можеше той да научи нещо, ако непрекъснато сновях около него, докато сменяше памперс и му сочех, когато пропусне да забърше някоя останала частица ако?

Трябваше някакси да разбера, че желанието за лично време за себе си не е потребност и желание на мъжа, а на всеки човек.

Неслучайно проучвания свързват по-високото удовлетворение от живота с по-доброто справяне със стреса. Ключово е да можете де наслаждавате на собствената си компания: да отидете вълнуваща разходка, да направите нещо, в което сте напълно потопени в творчески процес. Но това трябва да е наистина солово изпълнение!

Както ми каза един професор по социология, трябва напълно да се посветите и да излезете от проклетата къща. Не може просто да затворите вратата и да прегледате някой уебсайт, докато някой отвори вратата и ви попита къде е чипсът.

Майка ми обичаше да рисува и да прави скулптури, да ходи на йога и да пише разкази, но всичко това изчезна, когато роди три деца.

Ако ме бяхте питали, когато бях тийнейджър, дали майка ми е имала някакви хобита или страсти, щях да съм доста объркана. Рециклиране, може би? Тя винаги подреждаше нещо. Или разтребването?

Тогава не мислех много за вътрешния свят на майка ми, но на същото семейно събиране, когато намерих татко в мазето, я попитах за онзи период от миналото. Тя призна, че да, било ѝ е малко тежко (с обичайното за майките изражение в стил „не бих променила нищо, защото имам вас, момичета“).

"Непрекъснато си повтарях, че ще започна отново всички тези неща, когато отидете в колеж", каза тя, докато правех чай в кухнята.

С други думи, казах аз, поставила си на заден план всичките си интереси в продължение на две десетилетия.

„Е, ако поставиш нещата така, звучи малко депресиращо, нали?“, отговори тя. Отпихме от чая в мълчание, докато се оглеждахме наоколо в кухнята, където навсякъде бяха изложени нейни рисунки.

Не искам да повтарям този модел в моя собствен живот, така че с постоянни усилия престанах да пренебрегвам собствените си нужди.

Заминавам за уикенда и оставям детето със съпруга ми.

Тя първоначално протестираше, но вече е изработила цял набор от ритуали и двамата си имат някакви си техни шеги и игри, които не биха се случили, ако бях седяла закотвена в хола.

Излизам с приятели за вечеря. Правя неща, които правех по-рано, преди детето (от хубавите неща, свързани с творчество).

Ходя сама на дълги колоездачни обиколки, работя върху собствените си проблеми, размишлявам над себе си и се връщам по-щастлива и спокойна. Научих се да защитавам и да уважавам свободното си време, точно както прави Том. Вземам си дълги душове и заключвам вратата на банята. Ходя на сутрепи кино прожекции през уикенда.

И ям целите бисквити.

И така, вече сте видели двете чертички на теста. Или пък, ако сте почитатели на традиционните методи, сте се сдобили с малка, клета жаба*, вкарали сте я против волята ѝ в банята, опикали сте я от глава до пети, изчакали сте до сутринта, установили сте, че вследствие на опикаването е снесла яйца и така сте разбрали, че след 9 месеца и вие ще я последвате в този свещен акт - снасянето.

Честито – и на двете ви! Това е наистина велик момент, на който може и да сте надявали отдавна или пък ви е дошъл като гръм от ясно небе (на жабата - със сигурност). За съжаление, това е и моментът, в който много жени от напълно разумни хора, които не вярват на поличби и идиотски фолклорни измишльотини, се пробразяват в ходещ алманах, в който по азбучен ред са подредени суеверия за пола на бъдещото дете, дали то ще се роди с коса или плешиво и какъв ще е цветът на очите му.

Довчера хладнокръвна и уравновесена личност, която, като срещне черна котка, ѝ махва за здрасти и я тупа приятелски между плешките, бременната изведнъж се превръща в същество, което започва да кръстосва пръсти срещу уроки, връзва конци, върти се като улава, когато въпросната котка ѝ мине път, и в никакъв случай, сакън, не забравя да плюе през рамо.

Това поведение се запазва и след раждането на бебето. А то, горкото, става естествен приемник на всичките конци и гердани от кристали. И понеже това не е достатъчно, често бива търкано със свинска мас и къпано в осолена вода. Така ще здраво, румено и, очевидно – мазно и солено.

Разбира се, не всички бременни и бебета падат жертва на подобни суеверия и предсказания. Скромните ми наблюдения обаче показват, че видиотяването е заразно. По тая причина видиотяването заслужава да бъде описано надлежно, та който може – да се спаси овреме.

Започваме със суеверия около новината

Със самото начало на бременността вълнението обзема жената до такава степен, че ѝ се иска да сподели новината на ВСИЧКИ. И като казвам ВСИЧКИ, имам предвид репортаж в централната емисия новини по осем канала едновременно, холограмен надпис в небето и официално изявление към масите от терасата на покрива на НДК. От друга страна обаче, суеверието е започнало да пуска отровните си пипала и в главата на жената светва червена лампа. До третия месец няма да казвам нищо на никого!!, заклева се тя.

Отвътре обаче я напира да дебне пътниците в автобус двеста и тринайсет и когато най-малко очакват, да извади положителния тест от чантата и да го развее пред лицата им с викове „ЗНАЕТЕ ЛИ КАКВО???? БРЕМЕННА СЪМ, ПУКНЕТЕ СЕ!!!“. На третата седмица вече е споделила на всички приятелки. Но, разбира се, ги е накарала да се закълнат, че няма да казват на никого. В края на втория месец продавачките в кварталния магазин я викат най-отпред, за да не чака на опашка.

Аз разбрах, че съм бременна на 1 юни, а на 2-ри ходих на концерт заедно с баща ми и мъжа ми (които бяха наясно), както и с няколко приятели (които нищо не знаеха). На вечерята след концерта приятелите започнаха ме питат недоумяващо „Ама, кво ти е, бе, що не пушиш, да не си болна, искаш ли цигара??“, аз в отговор подскачах като превъзбудена пуйка и обяснявах „не, мерси, просто вчера много препуших, хаха, хихи, хохо“.  Баща ми около тринайсет пъти тържествено каза „Айде, НАЗДРАВЕ!!!“, гледайки ме многозначително, докато аз шумно сърбах айрян.

Въобще – много особена вечер, в която хем исках да се изкрякам пред всички „АЛООО, ВЕЧЕ СМЕ ДВАМА В ТОЯ МИ ТИ КОРЕМ!!!“, но в същото време нещо ми подсказваше, че не трябва да го правя, защото вторият в корема все още прилича на попова лъжичка и трябва да му дам шанс да се развие в нещо по-висше преди да го обявявам официално. Много беше трудно, но суеверието надделя и не се издадох.

Конци, прежди и грозни гривни с отвратителни очички

Признавам, че на това и аз поддадох. Някъде в петия месец доброволно протегнах дясна китка, за да ми вържат червен конец, който опазих цял до около две седмици преди да родя. Скъса се една вечер, докато си лягах. И това ме хвърли в неописуем ужас – егати каръка, сега знаеш ли какви нещастия и прокоби ще ти се изсипят на главата, Красимиро!!! По това време на бременноста вече е много трудно да правиш физически упражнения, каквито са лягането и ставането от леглото, но заради конеца се оттласнах от матрака - така, както моржовете се оттласкват от пясъка, за да си потопят туловището в океана, с тежка стъпка се добрах до кутията с конците, откъснах нов, вързах го и се гмурнах отново в леглото. Бях спокойна. Бях си осигурила берекет за бъднините.

И тъй като съм наясно колко е важно за една бременна да е спокойна, ще си позволя да ви посъветвам. Ако имате приятелка или съпруга, която желае да се опакова с конци и гривни, и да нацвъка къщата с ония гадни очички против уроки – не я спирайте. Ако ще - да ходи облечена като кукер, с все косматата глава и гегата. Ако иска дори да спи така, все тая – някакси ще преживеете да си лягате до чорлаво плашило няколко месеца. Изкушавам да кажа, че това даже ще ви подготви за вида ѝ в първите седмици след раждането, но ей на - сдържам се и не го казвам.

Какъв ще е полът на детето?

Въпреки че медицината доста е напреднала, дори и у нас, друго си е да почнеш да гадаеш пола на детето по храната. Някакси до последно не можеш да си сигурен момче ли ще родиш, защото, тва, киселите краставици направо с бурканите си ги гълтала. Но пък двата тона шоколад СИЛНО наклоняват везните към момиче (и към диабета). За едни пристрастяването към лимоните са сигурен признак, че ще родите момиче. За други момчетата се издават по това, че майките им безобразно се тъпчат с компот от кайсии. Влезте в произволен форум и ще се замаете от информацията по тази тема. „МНОГО е странно, но докато бях бременна с Гошко, всеки ден изяждах по пет ананаса с кюфтета. После с дъщерята само сирене с ориз ми се ядеше! ИМА НЕЩО ВЯРНО В ТОВА!!“.

За съжаление, народният фолклор мълчи по темата как се храни жена, която носи момче и момиче едновременно. Сигурно е нещо неописуемо.

Полът обаче не се познавал само по храната – формата на корема също била показателна. Поверието гласи, че ако шкембето е остро – значи носите момче. Ако шкембето е кръгло – ще имате момиче. Мен ако питате, коремите на бременните в 99% от случаите са кръгли и огромни. В тях няма и помен от острота, квадратност или триъгълност, хипотенуза съвсем не се забелязва, и като цяло изглеждат така, сякаш жената преди малко е глътнала цветен телевизор "Велико Търново". Но щом поверието твърди, че има разлика, кои сме ние да спорим?

Затова, ако видеозонът не успява да излезе с категоричен отговор, грабвайте транспортир и започвайте да мерите ъглите. Дори и да не познаете, изненадата няма как да е чак толкова шокираща. Със сигурност ще е или момче, или момиче, и много малко вероятно – таралеж или цаца.

С коса или плешиво?

Любимото ми поверие е свързано с киселините, които повечето нещастни бременни имат. Според множество суеверия те означават, че бебето в корема ти има много, АМА МНОГО коса. Това, разбира се, е много приятно успокоение за всяка бъдеща майка. Особено за тези, които никога не са раждали и не са наясно какво ще видят на първа среща с бебето – обикновено властват опасенията, че ще е нещо плешиво и лилаво, с вид на стар, смачкан вестник. Въпросните суеверия очевидно имат за цел да разсеят бременната от тоя ужас. А в добавка ще ѝ вдъхнат увереност, че ще даде живот на нещо що-годе прилично.

Затова – ако всяка вечер имате киселини, в никакъв случай не го отдавайте на факта, че коремът ви подпира всички органи, нито на фреша от грейпфрут и половинката буркан Нутела. Мислете си как у вас расте нещо като ирландски сетер, с огромни, буйни къдрици, които плуват, красиво разстлани в околоплодните води, и ви гъделичкат по хранопровода, докарвайки ви ужасяващо и изгарящо усещане. Ако от тая мечта не ви мине, пробвайте с хапче против киселини – няма смисъл да се мъчите. И имайте едно наум, че въпреки киселините бебето може и да се роди плешиво – и това ще е съвършено нормално. По-нататък ще се оправи. Ще му порасне и коса, и мустаци, и зъби. Всичко ще му е наред.

Свинска мас, чесън, лук и сол

Тук му е мястото да споменем и някои чудесни суеверия и традиции, свързани с бебето. Например мазането със свинска мас, което, ако изключим практикуването му през юли и август (по очевидни причини), може да мине и за почти нормално. Особено на фона на следващата традиция.

Натриването на бебешката глава със стрит чесън или лук, за да му стане гъста косата, е обичай, който поражда някои тревоги. Първо, явно майката на такова бебе не е страдала от киселини и то се е родило плешиво. Второ – гледайте, като го търкате с чесъна и лука, да не се заплеснете и, без да се усетите, да нарежете и два картофа, малко червен пипер и да го метнете във фурната. Къпането в осолена вода носи горе-долу същия смисъл. Но по-лошото е, че е и опасно – бебето може да получи рани от солта. Бъдете добри – спестете му го.

Добре е да споменем и за някои суеверия, които дават много точна информация какво ще се случи с вас и детето, ако (не) се следват инструкциите. Например:

Никога не се перат дрехи във водата, в която е било изкъпано бебето. Това води само до болести на детето. Водата се изхвърля и коритото се изплаква четири пъти“. Не си и помисляйте да го изплакнете три или пет пъти, че шарката само това чака!

Първите пеленки се простират на зелена пръчка. Честито!

„Първите пеленки на новороденото се простират на зелена пръчка. Прибират се преди залез слънце“. Честито на печелившите, най-вероятно – таткото. Уведомете го овреме, че освен всичко друго, трябва да инсталира на балкона пръчка, и то не каква да е, а зелена. После назначете отговорник, който осторожно да следи прибирането на първите пелени. Най-добре ще е въпросният да се осведоми от сайта на Института по метеорология кога залязва слънцето и да заседне да чака точния момент.

Любимото ми обаче си остава следното:

Ако детето не може да заспи, се измива с топла вода, в която е измит сребърен пръстен. След това детето се избърсва само с лявата част на кърпата или на хавлията. След тази процедура бебето ще заспи бързо и ще спи през цялото време спокойно.

Указанията имат някои неясноти (как, например, да разпознаем лявата част на кърпата?). Но нищо не пречи да се пробва. Ако детето така или иначе не спи, наистина не виждам какво ви спира да къпете сребърни пръстени с топла вода и да бършете ту с лявата, ту с дясната част на кърпата, докато някой най-накрая заспи – най-вероятно вие.

Разбира се, всичко това може и да ви подмине. Може би никога няма да изкукате и да си вържете конец на ръката. Може би няма да имате киселини и никога няма да ви се прияде боб с корнишони. Може би коремът ви нито ще е кръгъл, нито ще е остър, просто ще си е един нормален корем. Ако нещата се развият така – честито, вие сте съвършено нормална.

Но ако отвътре ви гложди желание да се омотаете в червена прежда и да се въртите около оста си при вида на всяка пършива котка – еми, не се спирайте. Плюйте, въртете се и не излизайте от вкъщи без конец, ако това ви успокоява. В края на краищата, важното е да сме живи и здрави. Наистина!


  • Така нареченият "тест с жаба", с който до около края на 50-те години на миналия век официално се е потвърждавала бременност. Подробно за него сме писали тук.  
cross