Ако сте от хората, които цял живот взимат решения на база списъци с плюсове и минуси, този текст е за вас. Понякога има и по-лесни начинин, напомня ни Десислава Иванова. И ни дава пет въпроса, на които да отговорим, за да решим дали сме с правилния човек.
В дебрите на интернет има ВСИЧКО. Може би е вярно, че който търси намира, но покрай всички алгоритми, които следят поведението ни, но не познават дълбоката ни душевност, понякога правилните постове, съвети, насоки, вдъхновения, хора и цели трудно достигат до нас.
И в тези моменти, случайно видео, цитат, статия или фраза могат да се окажат точно онзи „аха“ момент, от който всъщност имаме нужда.
Една от темите, които следя отблизо в последните две години, е тази за съвместния живот. За срещите, избора на партньор, интимните отношения, модерната романтична любов, близостта и отдалечаването на хората, създаването (и разпадането) на семействата.
Хората често мислят за избора на партньор като за „човека, с когото ще прекарам живота си“. И са прави донякъде. Но този човек всъщност сте вие самите и работата винаги започва оттам. Ако сте във връзка в този момент, независимо дали искате тя да продължи, или да я прекратите, има, оказва се, относително лесен начин да разберете дали сте с правилния човек. И да разберете какво всъщност мислите за него.
Защото за да сме по-осъзнати в интимните си отношения, трябва да не се страхуваме да търсим и да питаме. Затова днес ви задавам пет въпроса, на които да отговорите, като вярвам, че дори само първият и последният ще ви разкрият къде стоите във връзката си (и дали не трябва да сте извън нея).
Когато прекарваме доста време с някого, често забравяме да се спрем и да се запитаме дали действително това е човекът за нас. Всичко върви по инерция, надпреварваме се със самите себе си, но се оказва, че са минали месеци, или дори години, а не сме сигурни в отношенията си. Или пък сме, което е идеалният случай. Но пак не пречи да си зададем тези пет въпроса. Те важат и за мъже, и за жени, и са практичен начин да излезем от обувките си и да видим ситуацията отстрани.
Ще се учудите, но днешната мъдрост идва от дълбините на Reddit и беше цитирана в подкаст (никога не бих изслушала цял епизод, макар че са само по час и половина).
Но преди време ме накара да се замисля и реших, че може и на вас да е интересно да си отговорите:
Или ще се обидиш? Какви качества има другият човек, на които се възхищаваш? И какви недостатъци има, които те дразнят? Кои са повече? какво надделява? И най-важното е искаш ли да приличаш на него/нея? Всеки въпрос води до нова доза въпроси, но в сърцевината си не е толкова трудно да отговориш положително или отрицателно, с просто ДА или НЕ. И може би спонтанният отговор, който първо е дошъл в главата ти, ще ти покаже истината.
Щастието е относително. Не е нещо, което можем да изпитваме постоянно, няма нужда и да се стремим да сме щастливи 24/7. Но много често когато сме във връзка, бъркаме щастието със страха от самотата. Наистина ли този човек ни прави щастливи, или просто запълваме времето си, защото не искаме да сме сами? Отново първосигналният отговор може би е верният, но не пречи да си дадем малко време, за да осмислим какво влагаме в думата щастие в контекста на връзката си. Както и доколко страхът от това да сме извън нея играе роля във формирането на чувствата ни по темата.
Отговорът на този въпрос понякога зависи от продължителността на връзката, тъй като с времето разкриваме все повече от себе си. Няма как да покажем всичко за 3 срещи или 3 месеца. Хората научават нови неща един за друг в продължение на години и въпреки това чак когато се разделят, осъзнават, че започва истинското опознаване помежду им. Иронично, нали!? И все пак, ако се чувствате спокойни и в безопасност да споделяте не само хубавите, но и тъмните страни от характера и личността си с другия, това е огромен зелен флаг. Но ако веднага си спомнихте ситуация, в която не е било така, отговорът по-скоро е отрицателен.
Никога не се влюбвай в нечий потенциал. Това е съвет, който ще чуеш отново и отново и ще си мислиш, че е клише. Или че не се отнася за теб, че ти не правиш така. Винаги си мислим, че ние сме специални, че сме изключението. Може да се е случило на много хора около нас, но някак си ние ще избегнем капана на надеждата, че бъдещето крие нещо уау. Грешим, но ще го осъзнаем чак когато му дойде времето и сме готови да научим урока от личния си опит. Което НЕ означава, че хората нямат безкраен потенциал, не се променят или не се развиват. Но често значи, че може би промените няма да станат в посоката, в която ние очакваме. Или няма да станат със или заради нас. Затова е много важно да сме сигурни, че обичаме човека в неговата цялост сега, независимо какво ни очаква. Настоящият Аз е този, с когото сме. Всичко останало е голяма променлива.
Още не сме свършили, скрол надолу
От петте въпроса за мен този е най-ключов. Защото мисля, че винаги искаме най-доброто за децата си. Затова представи си, че имаш момче или момиче и той/тя се среща с човек, който е същият като настоящия ти партньор. Искаш ли това за него/нея? Като родител ще одобриш ли връзката им, знаейки за какъв човек става дума? Ще се чувства ли потенциалното ти дете щастливо с него/нея? Ако отговорът е ДА – честито. Предполагам, че имаш отличен 6 в живота и си попаднал на човек, с когото да го споделиш. Ако не, може би е време сериозно да помислиш дали да не прекратиш връзката си.
Ако човекът не е достатъчно добър за бъдещото ти дете, защо е достатъчно добър за теб?
Надявам се, че тези пет въпроса са внесли някаква яснота в сегашните ви отношения и още по-силно се надявам да сте затвърдили сигурността си, че това е човекът за вас. В динамично променящ се свят устойчивите интимни и романтични отношения са предизвикателство, но също така хората са все по-осъзнати за нещата, които търсят, искат и които не биха толерирали. Или поне се надявам да е така.
„Как се правят бебетата?“ е един от въпросите, които често заварват родителите неподготвени. Не е нужно да изпадате в паника. Тук има някои съвети как да обясните бременността и раждането по подходящ за възрастта начин.
Въпросът „Как се раждат бебетата?“ може да е провокиран от факта, че очаквате дете, или че ваши близки съвсем скоро са обявили, че ще стават родители или че вече имат бебе. Естествено е детето да е любопитно. Ако сте били изненадани от въпроса му за бебетата, отделете няколко минути, за да се успокоите, преди да отговорите. Окуражителното „Това е чудесен въпрос!“ може да ви спечели малко време.
Когато сте готови, направете всичко възможно, за да отговорите на въпроса на детето, без да го превръщате в нещо специално. Обяснете му за бременността и раждането по подходящ за възрастта му начин.
Започнете разговора, като установите какво детето ви вече знае (или си мисли, че знае) за това откъде идват бебетата. Задайте му и вие няколко въпроса, за да усетите нивото на неговото разбиране и какво според него представлява бременността.
Непринуденият разговор ще ви помогне да си създадете концепция кои думи да използвате, които да съответстват на възрастта на детето. Например с дете в предучилищна възраст можете да започнете разговора, като го попитате дали знае как бебето се озова в корема на майката. След като чуете отговора му, дайте и вие вашия.
Децата възприемат пола и частите на човешкото тяло по различен начин от възрастните. Те не изпитват срам или неудобство, освен ако този срам или неудобство не са им пряко или косвено предадени. Така че направете всичко възможно да останете неутрални и безпристрастни.
Можете да обясните, че бебето расте от сперматозоид и яйцеклетка, както плодът расте от семе. На тази възраст може да бъде полезно и забавно да обясните как бебето в корема ви прави всички неща, които бебетата правят, след като се родят – ядат, спят и си смучат пръстчетата. Някои по-малки деца може би ще поискат да ги уверите, че бебето е в безопасност и се чувства удобно в матката.
При децата в училищна възраст може да подходите по същия начин. Попитайте какво вече знаят и след това се напасвайте покрай въпросите им. Училищната възраст е подходяща за въвеждане на точен анатомичен език, като например може да употребите думата „матка“ вместо „корем“.
Ключът към отговора на всеки подобен въпрос е да слушате внимателно и да определите какво точно пита детето. Често се случва да избързате и да се втурнете в грешна посока. Когато става въпрос как да обясните бременността и раждането, придържайте се към темата и излагайте фактите по ясен и кратък начин.
По-малките деца вероятно ще се интересуват само от фактите, докато тийнейджърите и подрастващите може да имат по-сложни въпроси за секса, взаимоотношенията, бременността и раждането.
Когато децата пораснат, можете да добавите повече подробности, за да подпомогнете по-задълбоченото разбиране на тези теми.
Въпреки че сексът, бременността и раждането не са нещо, от което да се срамувате, напомнете на детето си да не обсъжда тези теми с други деца. Никога не се знае на какъв етап в обясненията по темата са те и семейства им.
Когато говорите, винаги използвайте лексика, която е свързана с думи и понятия, които детето ви вече използва и разбира.
Въпреки че 3-годишно и 6-годишно дете могат да зададат един и същ въпрос, е възможно контекстът да е различен. Тригодишното може би просто да иска да знае как бебето е излязло от корема ви, докато шестгодишното всъщност пита как се прави бебе.
Винаги имайте предвид възрастта и степента на зрялост на детето си, когато му предавате информация по въпроса откъде идват бебетата. Използването на неподходящи думи или фрази понякога може да изплаши децата. Ако например ви попитат как е излязло бебето и обясните за цезаровото си сечение с думи като „разрязване“ или „операция“, е възможно детето да се разтревожи.
Същото важи и за решението дали да използвате специфични термини, или по-общи. Например описването на матката позволява на детето да разбере, че тя е отделна от стомаха и корема.
Ако имате нужда от допълнителна подкрепа, намерете книга за сексуално образование, която описва бременността и раждането по подходящ за възрастта начин. Споделянето на истории може да помогне на детето ви да разбере. Книгите отварят вратата за конструктивен разговор, като в същото време отговарят ефективно и точно на въпросите на детето ви.
Още не сме свършили, скрол надолу
Децата са любопитни и често имат много въпроси. Колкото по-сложен е въпросът, толкова повече ще ви се наложи да помислите върху него, преди да отговорите. Не се притеснявайте да кажете на детето, че се нуждаете от още малко време, за да намерите подходящ отговор, но не забравяйте да го дадете. Важно е да не пренебрегвате въпросите им.
Честността е най-добрата политика. Естествено е разговорите за птичките и пчеличките да ви се струват неловки или неудобни, но това не е причина да ги избягвате напълно.
Децата, които не получат отговор и чиито въпроси са отхвърлени, може да изпитат срам или притеснение или да започнат да мислят, че въпросите им са неподходящи или лоши. Ако не могат да получат честни отговори от вас, напълно възможно е сами да потърсят (и да намерят) грешна информация от други деца, от възрастни или от интернет.
Вие най-добре познавате детето си и инстинктивно усещате с какво може да се справи. Като останете честни и не се впускате в приказки за щъркели, които носят бебета, можете да му помогнете да развие здравословно отношение към човешкото тяло, бременността и секса. А това ще му е само от полза за бъдещите му взаимоотношения с другите хора.
Източник: Parents.com
Получихме писмо от едно момиче, което минава през голямо изпитание заедно с партньора си. Двамата се опитват да имат деца и знаят, че при тях няма да се получи с щракване на пръсти. Въпреки това са готови да положат всички усилия, за да станат родители.
Ситуацията обаче допълнително се усложнява от всички близки, които имат огромно желание да разберат защо това младо семейство все още няма деца. Някои хора могат спокойно и аргументирано да отговорят на тези въпроси. Други - не. И понеже никога не знаем дали човекът срещу нас е от едните или от другите, най-добре е да си траем, докато някой ден не решат сами да ни споделят.
Публикуваме апела на нашата читателка към всички приятели и роднини, които са готови да зададат нетактичен въпрос. Ще се учудите колко много ще помогнете, ако се опитате да си го спестите.
Скъпи роднини и приятели,
Вие, които сте загрижени за любимото ви младо семейство и трепетно очаквате те да си имат дете. Представяте си момента, в който ви го обявяват, и вече нямате търпение да ги прегърнете силно и да им зададете всички въпроси, които ви изгарят отвътре.
Не дебнете знаци дали дамата е бременна. Не търсете под вола теле. Не им казвайте „Кога?!?“ и „Хайде, време ви е вече!!!“. Не им показвайте нетърпението си, защото не знаете в колко дълбока рана, най-вероятно, изсипвате сол, и то с чувалите.
Уви, нещата не се случват толкова бързо, колкото младото семейство си е представяло и това е трудност, през която те двамата минават. Само те си знаят колко безсънни нощи са прекарали, плачейки, обвинявайки се, търсещи какъв е проблемът. Само те знаят колко трудно е било да се вземат в ръце и да спрат да си повтарят, че проблем има. Да повярват, че няма защо да бързат и че може би сега не е моментът. Да се опитат да се пуснат по течението и да не го мислят. Само те знаят дали всъщност действително няма някакъв проблем, с който се борят.
Моля ви, спомнете си го! Следващия път, когато ви се прииска да намекнете на младото семейство, че им е време за дете, или търсите знаци дали жената е бременна, защото се държи за кръста или защото е напълняла, или защото просто е решила да откаже цигарите. СПОМНЕТЕ СИ ГО!
Спомнете си и си прехапете езика. Бъдете милостиви! Защото една ваша дума може да коства цял ден неконтролируем рев, притеснение, нервна криза или паник атака. А по този начин изобщо не помагате на двойката.
А хората, независимо колко добродушно го правят, да спрат да се бъркат там, където не им е работата!
Пиша това писмо, след като прекарах цял ден плачейки и опитвайки се да се събера след поредния удар под кръста…
Благодаря ви за отделеното време.
Надявам се, че следващия път ще се замислите, преди да зададете любимите си въпроси.
Ако и вие искате да напишете писмо на някого, дайте ни го на maikomilabg@gmail.com – ние ще го пуснем вместо вас.
Вижте още по темата:
Чудесна кампания, подета от сдружение “Безопасни детски площадки”, се задава на хоризонта. Тя се казва “Децата питат кмета” и - сами разбирате - в нея се събират въпроси от деца на възраст между 8 и 18 години, които после ще бъдат изпратени на кметовете на различните градове в България, за да отговорят.
Децата са любопитни и често много ангажирани със света около тях, вследствие на което задават и много въпроси - от това защо плочките на тротоара по пътя за училище са счупени до съвсем резонното “Тук е детска площадка, защо спират коли?”. Може да се пита за всичко, свързано с градската среда и решенията, които се вземат за нейното благоустройство.
Въпросите могат да бъдат задавани към кметовете на населени места, на общинските съветници, както и на кметовете на райони в големите градове. Подозираме, че ще се получат много адекватни и сериозни въпроси, на които искрено се надяваме, че ще бъдат дадени нормални отговори, ангажирани със срок за поправянето или създаването на нещо.
Въпросите могат да бъдат задавани като се попълни специалната форма, която можете да откриете тук. Кампанията тече до края на септември, след което ще бъдат обобщени всички въпроси и най-популярните 6 въпроса ще бъдат зададени към институциите и техните представители, а отговорите се очакват до края на ноември.
На 24 години бях първата с дете сред приятелите ми и се оказа, че не е много лесно да се справя с началото на родителството без подкрепа, споделя Сара Гароун. Ето какви са нейни съвети към всички родители (без значение от възрастта), които се оказват първите с деца в социалния си кръг.
Винаги съм знаела, че искам да съм майка, и имах мисия: да приключа с раждането на деца до 30 години.
Може и да звучи странно за милениал да си постави такава цел. В днешно време възрастта за майчинство продължава да се покачва и жени като мен започват да мислят за деца някъде около 30-те. Има достатъчно добри причини да почакаш малко със забременяването – кариера, пътувания, социален живот.
За мен просто беше въпрос на личен избор, когато станах на 24 и след като бях омъжена от няколко години, да родя първото си дете. И набързо осъзнах, че съм абсолютно неподготвена за майчинството.
Гледам през мъглата на спомените и вече си спомням първите ми дни като родител с чувство за хумор, но на моменти се чувствах изключително изолирана и пренатоварена. Нямам по-малки братя или сестри, нямам приятели с бебета, нямам почти никакъв опит като детегледачка и синът ми се приземи в живота ми като метеорит от неизвестни.
Никога не бях сменяла памперс. Нямах идея колко изтощаваща е липсата на сън в първите месеци с новородено. И - чакайте малко - очаква се от мен да кърмя това дете на всеки два часа?! Ама не, никой не ми го каза това.
И макар че беше безспорно трудно да вляза в ролята си на родител, особено когато моите връстници се радваха на живота си след университета, все пак това преживяване дойде с много уроци.
Ето какво научих за успешното навлизане в майчинството, дори когато никой около вас все още няма деца (без значение на каква възраст сте).
И така, прителите ви не са експерти по биберони и единствените им проблеми със съня са, когато се приберат късно през нощта? Може би е време да се обърнете към някой друг.
Специалисти като педиатъра, консултантите по кърмене и психотерапевтите съществуват, за да помагат на родителите. Така че възползвайте се от тяхната експертиза. Не се притеснявайте да се обадите на лекаря си с притесненията, които имате.
Използвайте детските консултации, за да зададете всички въпроси, на които бездетните ви все още приятели няма как да отговорят. И ако имате възможност, възползвайте се от всякакви услуги като консултации след раждане, курсове за родители и подкрепа за кърмене.
По време на първите няколко седмици от живота на сина ми не бях образец за успешна кърмачка. Разранените, кървящи зърна и болезненото уголемяване на гърдите ме караха да мисля дали да не се откажа от кърменето. Само няколко посещения при консултант по кърмене ми помогнаха да стъпя на правилната писта. Приключих с кърменето на сина ми малко преди първия му рожден ден.
Не е задължително това да е съпроводено с много средства. Има и доброволни консултанти по кърмене, както и онлайн групи за подкрепа, които са напълно безплатни.
В днешно време има всякакви апликации, които могат да улеснят живота на родителите, особено когато не можете да разчитате на приятелите си за съвет. Има приложения за следене на храненето на бебето и основните моменти от развиетието му.
Въпреки това внимавайте за достоверността на информацията и източниците. Ако информацията не идва от експерт, на когото може да се разчита, подминете я и се обадете на педиатъра си.
Няма да ви лъжа: като новоизлюпена майка страхът да не би да пропускам някакви невероятни неща в живота, си беше съвсем реален. Колкото и да обожавах новородения си син, нямаше как да не завиждам поне малко, когато виждах, че приятелите ми се събират за по едно питие. В това време аз седя вкъщи в компанията на подложки за кърмене и крем против хемороиди.
Тогава не си давах сметка, че изпускането на различни социални активности е съвсем естествена част от живота на родителите. Но и това се преодолява. Стига да съумеете да го споделите и да намерите начин с партньора да си отделите време за социализация.
Докато единият е с приятели, другият гледа детето, или обратното. Или пък поканете приятелите си вкъщи, за да се видите малко, след като бебето заспи. И това е вариант.
Това, което промени съществено живота ми като млада майка, беше контактът ми с други майки. Тъй като в съществуващия ми социален кръг почти никой нямаше деца, трябваше да потърся приятели родители някъде другаде.
Оказа се, че има групи на майки, които се организират и срещат от време на време. И това ми осигури мрежа от други жени, с които можем да сме заедно с парка и да си говорим за медикаменти против колики, секса след появата на бебето или кои са по-добрите пелени.
Може и да ви е малко неудобно в началото, особено след появата на Covid-19, когато е съвсем трудно да се сприятелиш с някого на живо. Въпреки това всякакви контакти, които можете да установите в този период, са здравословни за психическото ви състояние.
Но това, че инвестирате в нови контакти, не означава, че трябва да зарежете старите. Просто не спирайте да си припомняте какво ви свързва и какво общо имате, защото, макар и в различни житейски ситуации, все още имате основата на доброто ви приятелство. Само му трябва време да си намери път отново.
Трудно е за вярване, но 3,5-килограмовото вързопче, което ме направи майка, когато бях на 24, вече е тийнейджър. И другите ми две деца, които се родиха, когато бях на 26 и 28, вече го настигат.
Сега съм в 30-те си години и съм се концентрирала върху кариерата си. Преподавам в курсове за родители, сред които има майки, които произхождат от предизвикателна среда. Докато ги обучавам, извиквам обратно спомените на своята първоначална неопитност като майка и им помагам да се подготвят за родителството по-добре.
И ако ви е трудно с майчинството в началото, не се притеснявайте. Ползвайте всички налични ресурси, които имате, образовайте се и намерете общност, към която да се присъедините, за да дадете най-доброто от себе си като родител независимо на каква възраст.
В началото на третия локдаун за последната година все по-често срещан лаф е „лятото плажът ще е пълен с антитела“. И въпреки че ефектът от заседяването вкъщи е най-видим върху тялото, не трябва да забравяме, че душата също може да страда. Отдавна е ясно, че физическото и психическото състояние са пряко свързани и ако едното не е в добра форма, вероятно и другото ще го последва – без да сме сигурни кое е яйцето и кое – кокошката.
Една година след първия локдаун е време да си зададем откровения въпрос „Добре ли съм?“ и след това също толкова откровено да си кажем истината. Ама без локуми от рода на „нашите баби са преживявали много по-тежки неща“ и „единственото, което се иска от нас, е да си стоим на дивана вкъщи“. Защото не се иска само това от нас, ще прощавате. Иска се да останем нормални, да си изпълняваме задълженията, да гледаме децата и на някои от тях да им обясним, че някак си трябва да преживеят онлайн обучението по химия, да изкарваме пари и да си плащаме сметките. При това дори не му се вижда края – колко още време ще изкараме така? Никой не знае.
Та ако вече малко ви е писнало и усещате, че губите почва под краката си, не се шашкайте – нормално е и е разбираемо. На никого не му е лесно в момента, не че това е някакво успокоение, но е добре да го знаете.
Да споделяте, да говорите с приятели, да потърсите помощ от психолог, да правите по 10 000 крачки на ден, да не се тъпчете с храна от пакетчета, а заедно с това и да влезете в новата платформа „Красив ум в красиво тяло“ на верига концептуални фитнеси Next Level.
Няколко пъти сме ви разказвали за нея, но ето че, тя вече е онлайн и е достъпна за всички. Идеята ѝ е да ви помогне да разберете как се е отразила пандемичната обстановка в последната година на тялото и духа ви, а след това да получите персонални препоръки за подобряване на формата. И на двете форми всъщност – на психическата и физическата.
Ако втората вече е кръг, а първата е доста разклатена, значи със сигурност имате нужда от подкрепа, така че направо влизайте в платформата и се залавяйте със седемте въпроса, с които ще бъдете насочени към най-правилната тренировка за вашето състояние.
Тестът е създаден с цел да щрихира вашия психопрофил, по който път специалистите от Next Level ще ви насочат към най-подходящия спорт, който да практикувате след локдауна. Имайте предвид, че с регистрацията си в платформата ще спечелите и три безплатни тренировки в залите на веригата фитнеси, а също и възможност за индивидуални съвети от екипа на психолога Ани Владимирова.
Кампанията „Красив ум в красиво тяло“ на Next Level цели да помогне на повече хора да застанат смело срещу негативните ефекти от локдауните и да се захванат със спорт, който им харесва и им помага да се отърсят от тревожността. Много тренировки са налични и в сайта, така че да можете да ги изпълнявате и вкъщи, докато чакате любимия ви фитнес отново да отвори врати.
Затова вече са достъпни и редица онлайн тренировки по HIIT, табата, йога, функционални и кондиционни тренировки. Next Level са и единственото място, на което можете да се запознаете с многокомпонентните тренировки Les Mills, които са любими на много звезди по света. Накратко, Les Mills е тренировка, в която има комбинация от движения с различния вид натовареност, които са съпроводени със специална хореография и подбрана музика, така че трениращите и за секунда да не изпитват скука и досада (знаете, че да спортуваш с досада е... ами, АДСКИ ДОСАДНО и не води до нищо добро).
Най-общо казано, да покажете какво ви тревожи и от какво имате нужда под формата на спорт. Например, ако от теста си проличи, че имате нужда да се освободите от негативни емоции и предпочитате това да става със силови тренировки, платформата ще ви препоръча да опитате BodyCombat. Ако пък имате нужда от медитация и успокоение, ще ви насочи към йога практиките.
Пак напомняме, че всеки, който се регистрира в платформата, ще получи три безплатни тренировки в Next Level, за да види и разбере от личен опит кое как му въздейства. Очаквайте с вас да се свърже човек от екипа на веригата фитнеси, за да уточните подробностите за безплатните тренировки.
Няма повече да дрънкаме, направо подайте теста там и да се свършва с тая тревожност и това заседяване вкъщи. За да може това лято на плажа да има само красиви умове и красиви тела. Пък, дай Боже, да са и с антитела.
Любимият въпрос на всяка майка със сигурност е “Какво правиш по цял ден?” с лек укор и хапливо допълнение “Няма от какво толкова да си изморена, нали си си вкъщи”…
Всеки родител, посветен на отглеждането на децата, особено докато са съвсем мънички, ще ви каже, че това е адски несправедлив и гаден въпрос, който освен да засрами, смути и агресира една майка, няма какво друго да направи.
Затова не е хубаво да го задаваме. Джон Шнек обяснява по-подробно защо, а ние няма как да сме по-съгласни.
“И… какво толкова прави цял ден?”
Вдигнете ръка, ако са ви задавали този въпрос в качеството ви на майка, гледаща децата си вкъщи.
А сега използвайте тази ръка, за да зашлевите питащия.
Аз самият като баща, който не си стои вкъщи, съм задавал такъв въпрос.
Виновен съм.
Виновен съм, че смятах бъркотията за бездействие.
Разхвърляните играчки са признак, че детето си е играло.
Виновен съм, че смятах мръсните чинии за бездействие.
Мръсните чинии в мивката ознават добре нахранени деца.
Виновен съм, че смятах разхвърляното антре, пълно с учебници и якета, за бездействие.
Разхвърляното ни антре ни показва, че си имаме място, което можем да наречем “свое” – дом, който ни посреща ден след ден.
Едва два часа от началото на съботната ми сутрин и двегодишното вече се е изакало под масата, а синът ми плаче, защото го помолих да си оправи леглото. Домът ни е взривоопасна арена на писъци и ревове.
Дадох си сметка, че това се случва на съпругата ми всеки ден.
Човешкото общуване, пред което съм изправен, е трудно и изключително физически изтощаващо. В мига щом подредиш нещо, и трите ни деца вече са разхвърляли друго. Родителят е слугата, детето е свиреп, омазан в кисело мляко, господар.
Проблемът с майките, които гледат децата си вкъщи, е, че обикновено са оценявани по същата скала, по която и другите, които работят извън дома си.
От работата, която върша, има реални, материални резултати. Мога да покажа таблица, фиш за заплата, доклад, да преброя срещите си и да направя всичко това с гордост. Мога да кажа “Това правих днес”. Майките, оставащи вкъщи с децата, обикновено са оценявани по същата скала, макар че резултатът от тяхната работа невинаги е осезаем. Няма таблици, няма доклади и често резултатите са контраинтуитувни на схващането как изглежда един успешен ден.
Трябва да си напомням, че изграждането на характер обикновено не се вижда. Думите от прочетената приказка не се виждат. Състраданието, прегръдките, успокоението, топлината и пълните коремчета са скрити под покривало от несгънати, но все пак чисти, дрехи.
Проблемът при жените по майчинство вкъщи е, че ги оценяваме по повърхностни стандарти.
Много често бъркаме парите, предприемачеството и социалния статус за базова линия на продуктивността. Крайно време е да спрем да оценяваме майките спрямо това колко е чист домът им и да започнем да ги ценим заради себеотрицателното им посвещаване на другите.
Минимализмът ми напомня, че най-важните неща, които правим, обикновено са невидими. Най-важните неща не са “неща”. Създаването на свестни хора е най-важният завет, който можем да оставим. Иска ми се да приветствам с усмивка разхвърляните резултати от един добре прекаран ден.
Вече няма да питам “Какво прави цял ден?” с укор, а с желание да науча наистина какъв е бил денят ѝ.
И вече наистина трябва да отида да избърша под масата.
Анелия Горгорова ни писа с разказ от първа ръка как се провежда един от най-тежките и най-важни разговори с децата – този за смъртта.
След няколко ужасни загуби в много кратък период от време Анелия успява все пак да синтезира най-важното, за да е полезна за някой друг.
Дълго в мен узряваше темата, както и дали да подхващам този разговор, но реших, че може да бъде по-полезно за всички онези, които имат малки деца и преминат през загуба на член от семейството. Винаги сме неподготвени за тези житейски загуби, когато и да ги срещнем.
По стечение на обстоятелствата при мен се случиха три загуби за година и половина, за които никой от нас не се оказа достатъчно готов. Дори аз, с моята клинична психология и уж значителен житейски опит, се оказах неподготвена за мъката. Просто ми се струваше твърде рано да се случва, и то в такива размери.
Когато и да ти се случи, се чувстваш като дете – незащитен и неподготвен за емоциите, които те връхлитат. И въпреки че тогава се бориш със собствените си чувства, когато имаш деца, вече се налага да мислиш и за техните.
Когато загубих баща си, малката ми дъщеря беше почти на 6 години. Тя стана свидетел на тежкото му и бързо боледуване, малко преди това и на тежкото боледуване на баба ми, която едвам спасихме. И двамата поживяха известно време вкъщи и се налагаше и тя да ходи с нас по болници и беше свидетел на емоции, които не са разбираеми за дете на нейната възраст.
И в един момент се замислих как ще проведа разговора, с който да обясня на толкова малко дете, така че да разбере какво се случва, без да се плаши. Без да вижда ужаса в очите ми и да усети изпепеляващата болка и безпомощността, че вече си сам и нищо не можеш да направиш.
Независимо колко хора имаш около себе си.
Избрах да проведа разговора си с нея след погребението, защото по ред обстоятелства взех решение да не присъства. Струваше ми се много малка, за да може да осъзнае какво се случва, и можеше да се изплаши необосновано.
Следвах правилото да разкажа под формата на история. Използвах мита, че когато умреш, отиваш на небето.
„Как така умря?”, „Къде е сега?”. Бъдете готови и да им отговорите, дори и да се разплачете. В сълзите няма нищо лошо. Просто трябва да ги държите под контрол, така че да не изплашите детето. Ако мислите, че има вероятност да не можете да овладеете емоцията си, пийте нещо успокоително, преди да провеждате такива разговори.
Аз бях най-шокирана от няколко въпроса, като класацията водеше „Дядо сега чува ли ни, когато говорим? А може ли да ни отговори?”. Децата са по-мъдри, отколкото си мислим, и са способни да приемат здравословно такава загуба.
Неизвестното поражда повече страхове, отколкото самата мъка и загуба. Понеже моето дете търси винаги логиката и подробните обяснения, имаше кръстосан разпит на всички членове на семейството, включително подробности около погребението и сверяване на версиите.
Но има деца, които няма да искат или да понесат толкова подробности. Затова основното правило е да се водите от неговите въпроси и да подавате само толкова, колкото поиска.
Няма лошо в това да си поплаче, да се погушка винаги когато има нужда. Дори да поспи няколко дни при вас, ако го е страх и му е мъчно. При нас се появи и страх да стои и заспива вечер сама. Но изчезна след няколко седмици, в които спа при мен.
Съвсем логично е малките деца да си помислят, че могат да загубят и вас. Аз усетих този страх в дъщеря си, когато след като ѝ изясних поне 1000 пъти какво се е случило с дядо ѝ, дойде и ме попита: „Мамо, нали си млада и няма да умреш?”.
Оттогава досега темата за смъртта присъства индиректно, когато пита за някой актьор, певец или просто човек, за когото си говорим, с редовния въпрос „А той жив ли е?”.
Естествено, че винаги отговарям, но вече си позволявам да се шегувам, че не може да ме пита за всеки дали е жив. Разбира се, и тези въпроси няколко месеца след загубата вече не са толкова чести.
Покажете на детето си, че го обичате. Че сте там за него. Че ще отговорите спокойно на всичките му въпроси, че ще го обичате, че ще го гушкате, докато се почувства спокойно.
Децата също са част от ритуалите по почитане на паметта на онези, които не са с нас. Те също имат нужда да отдадат почит и да знаят какво се прави.
Един от най-важните ритуали, които направи малката ми дъщеря малко след загубата на баща ми, е, когато намери негова паспортна снимка и я сложи в портфейла си. Там, където държим снимките на най-близките от семейството си. Тя винаги проверява и кой от нас каква снимка има в портфейла си.
Аз дълго време след като си тръгна баща ми, се обвинявах, че не съм могла да се сбогувам. Същото се случи и когато майка ми почина, защото поради пандемията не ни позволиха да я видим в съзнание и да си поговорим с нея за последно.
Когато загубихме баба ми, към която и аз, и двете ми деца бяхме изключително привързани, имахме възможност да се сбогуваме, преди да си тръгне.
И двете ми деца имаха възможност да си поговорят с нея, да я прегърнат, да чуят, че ги обича. Тя си се сбогува с тях по типичния за нея начин с много любов. И съм сигурна, че това е топъл спомен, който ще им остане за цял живот.
Когато си тръгна след два дни, аз самата имах нужда да се затворя и да плача. Не исках да чувам никого, още повече да говоря. Знаех вече какво ми предстои. Но и ясно осъзнавах колко много ще страдат и двете ми деца, защото и двете я обичаха изключително много.
По-скоро със сърцето си взех решение, че и малкото, вече на 7, има право да се сбогува с баба ми и да присъства на погребението. Можете да го направите само, ако детето е спокойно, отговорили сте на всичките му въпроси, обяснили сте му какво се прави в такива ситуации.
И само ако можете да държите – вие и останалите присъстващи – емоциите си под контрол.
Дръжте го за ръката. Прегърнете го, когато плаче, за да се почувства защитено. Дъщеря ми плака много за баба ми. Преди и дълго време след погребението плачеше, че иска баба да се върне. И обяснението, че винаги ще е с нас, че може да си говори с нея, защото я чува, след време я успокои.
Дори сега, когато ме види, че понякога се натъжавам и си поплаквам за нея, идва да ме прегърне, за да се почувствам и аз по-добре. Така детето не се притеснява от това, че аз все още тъжа, не се притеснява да си поплаче и не затваря емоциите си, за да може да излезне здравословно от загубата. Като не превръщаме смъртта в тема табу.
Децата са по-мъдри, отколкото си мислим и са способни да преминат здравословно през загубите, ако им позволим. И ако си мислите, че е било прекалено – децата ми преживяха загубата на майка ми два месеца след загубата на баба ми.
За всички от семейството беше ясно, че майка ми е болна. И даже малката ми дъщеря се отнасяше с нея с голямо търпение, като възрастен. С тази загуба ми се наложи да добавя нови детайли в обяснението си защо сме избрали да я кремираме. И само тогава такива детайли не изглеждат толкова плашещи. Както и две погребения за толкова кратък период от време.
Анатомията на загубите предполагат да си позволим да преминем и да преживеем емоцията от тях пълноценно, без да ги изтласкваме, подценяваме, капсулираме. Без да се правим, че не съществуват.
Същото трябва да позволим и на децата си, разбира се, с нашата любов и подкрепа. Защото смъртта и животът са част от пътеката, по която вървим. И ако видите, че вие или детето ви не успявате да преживеете емоциите си, да ги изразите, да ги успокоите, дори да ги разберете и уважите, тогава трябва да се консултирате с фамилен терапевт, детски психолог или дори психиатър.
Децата задават всякакви въпроси и постоянно се търсят всякакви обяснения. Нашата основна роля като родители, освен да ги опазим живи и здрави, е да пробваме да им отговорим доколкото ни е възможно. И това е едно от нещата, на които децата ни учат: да намираме отговори, дори когато ни се струва, че такива няма.
Тъкмо такива бързи и ловки обяснения успява да измисля Бориславa Кузова, след като се сдобива с разкошен син, който има да пита всякакви неща.
Ако питате Борислава на какво я е научил фактът, че е майка на момче, ще ти отговори точно това – блиц разговорите с обяснения по всякакви теми. А когато синът вече е на 11 години, започват и въпроси, които е съвсем нормално да вълнуват едно момче, навлизащо в тийнейджърството. Борислава е твърдо решена и на тях да отговори.
И как само го прави…
Аз съм съвременен будител – в смисъл събуждам първо кротко и нежно и после крещя по народа да става за училище. Като такъв имам силен ограмотителен инстинкт, появил се от момента, в който отрокът – на баба златото, на мама и татко гордостта, венецът на творението, разбираш ли, – спря да мучи като маймуна и да сочи с пръст всичко, което не е в устата му.
Около втората му година, за мое щастие, установих, че може да комуникира и като нормален хомо сапиенс. Или почти.
Това с Y хромозомата е непоправим дефект и рядко води до смислен разговор, но двата хикса винаги се жертваме. С надежда. Макар често утрото да изгрява без никаква полза.
И тъй сексуалното възпитание и просветителство сме го почнАли отрано. Още като се роди се пробвах да наричам “израстъка” между краката му по научному.
Баба му ме гледаше супер възмутена и леко потресена, когато питах възпитано: „А на това бебе измихте ли му пениса?“. (Защото в първите няколко седмици го къпеха със съпруга ми, сакън да не го изпусна на главата му с кашкавалените си ръце. Той после съвсем успешно се изтряска съвсем сам, и то неведнъж, та нямаше нужда толкоз да го пазим, де, и все тая.)
Някъде на шестия месец кандисах на „пишка“, след като при едно посещение на педиатъра и разговори на анатомични теми, жената щеше да си изплюе коронките от надутия ми стил. Представете си, тя го наричаше „чурка“. И това ми било медицинско лице, хайде, де!
Порасна детето така и по чудо нищо му няма от употребата на тая дума, макар и досега да ми е тъпо да го питам с мазен глас на теляк в турска баня дали си е измил... мхм-то.
Някъде петгодишен беше, когато реших да го пробвам дали все пак му е останало нещо в главата от образователните ми методи. Къпя го, значи, пипам разните бъдещи семейни деликатности, и почвам прямо, щото още тогава си беше шугав, а разговорите – на къс спринт: „Кажи ми, бе, маме, ти знаеш ли другата дума за пишка?“.
И чакам да го ограмотя, разбираш ли, ако се отклони от правия път с разни чурки и бубки. Детето най-спокойно си стиска гуменото пате и ми отговаря с апломб и лека досада: „Знам. Х*й“.
Мисля, че тогава за първи път си глътнах наедно граматиката барабар с пунктуацията. Какво знам аз, детето е пушка! Образованието в детската градина грешка няма!
Пак някъде там, на петия-шестия му рожден ден черпя махалата с бАмбони и събирам поздравления като цъфнал люляк раншен сняг. Една устата тьотя му изтръска най-искрено да е голям еб*ч. Ясно ви е как съм гледала, а ако не ви е ясно, си представете как се пулите и се давите едновременно, докато мозъкът ви се опитва да намери речевия център и да благодари благоприлично за искреното пожелание, за да не ломотите като след лоботомия.
В края на краищата наистина не е лошо човек да си е образован в тая област от малък, та като порасне да знае как да използва „израстъка” по другото му предназначение, не само като чурка. Оп, пардон, исках да кажа пишка. Или пенис. Все тая.
Напоследък с три изречения обяснявам щекотливи въпроси за секса. Владея суперсила! Няма нужда да се чудите Батман или Супермен като отговорът седи срещу вас. Само с един мой поглед и са аут.
Пита детето. И аз отговарям. Само̀ си го проси. Това в нощната лятна тишина на отворени врати, гъз до гъз със съседите. Ама пита не човешки, ами със засилка, тряскайки вратите, глас ли е да го опишеш, провиква ми се жизнерадостно: „Мамо, мамо, мамо, какво е МАСТУРБАЦИЯ?“
Още не сме свършили, скрол надолу
Баща му междувременно се е промъкнал на пръсти да ме пита време ли било за тоя разговор. Че какъв разговор, бе?! Веднага включвам свръхсветлинна, защото в момента, в който започвам с „Това е да правиш секс със себе си…“, детето разтваря широко и супер възмутено очи, леко отвратено що за перверзно същество съм аз, и тръгва заднишком в другата стая с вик: „А, не, не, не искам да знам...!“.
Скачам рязко и тръгвам след него, ръсейки мъдрост, щото, налЕ, няма да оставям улицата и Порнхъб да ми учат детето. Съответно скорострелно обяснявам как момчетата си търкат... сешсе... и им е гот и че макакевъзможнобе и момиченцата го правят.
Детето е на дивана в шок зад три възглавници и си запушва ушите, ама аз от раз му ги дърпам, щотосъмразкрепостенродител, това много ясно, и тия на мен не ми минават. Всичко трябва да се каже докрай, да няма чуденки после и „ама аз не разбрах“.
Три изречения, пичове. С толкоз обяснявам, щото иначе трябва да го гоня в Занзибар. Спрях се, малко преди да го повредя за цял живот с информацията, че мама и тати също... сешсе. Тоя разговор вчера го водих, де. Пак с три изречения.
Пък всичко тръгна от някакъв филм за супергерои, моля ви се! Какви са тия семейни филми, бе?!
Както и да е. Важното е, че детето ме научи супер ефективно да обяснявам.
Питах го впрочем дали понякога не му се приисква да има нормална майка. Не, че ще го огрее, де. Ей тъй си питам, да сверя часовника. Слава богу, каза „Не”. Ще му дам манджа и тая вечер.
Отглеждам дипломат. И мъж.
Детето, което мълчи, слуша и учи, или това, което задава въпроси и мисли по темата на урока, ще се справя по-добре в живота? Оказва се, че концентрацията и примерното поведение може би не са най-важното. Защо децата трябва да са любопитни и защо възрастните не трябва да спират това, разказва Уенди Берлинър в текст за The Guardian.
Малки деца седят на пода срещу учителката си, която, подготвена със снимки на облаци, ще им преподава урок за времето. В същия момент потъмнялото небе навън е озарено от светкавица и се чува гръм. Любопитни децата започват да викат и да сочат, но учителката отново привлича вниманието им към урока – така по план трябва да протече часът им за времето.
Това би могло да е сценка във всяко едно училище. Децата, пълни с въпроси за нещата, които ги интригуват, се учат да не ги задават в училище. На фона на тестове и програми спонтанните питания остават обикновено без отговор и така децата губят множество възможности да научат нещо.
Въпреки това едно от последните американски проучвания твърди, че трябва да окуражаваме въпросите, защото любопитните деца се справят по-добре. Учени от Университетската детска болница в Мичиган и Центъра за човешки растеж и развитие са изследвали любопитството при 6200 деца като част от продължителното Американско изследване на ранното детство.
Учените са измерили нивото на любопитство в децата, когато са бебета, тодлъри* и в предучилищна възраст, използвайки родителски посещения и въпросници. После в първата училищна година били проверени четене, смятане и поведение и станало ясно, че най-любопитните деца се справяли най-добре. А що се отнася до изключително трудната за преодоляване разлика между по-бедни и по-богати деца, при тези, които нямали толкова възможности, имало най-силна връзка между любопитство и добро представяне.
Още нещо, изследователите установили, че когато говорим за добро представяне в училище, възможността за концентрация и, например, способността да не се разсейваш от гръмотевична буря, не била толкова важно, колкото любопитството – въпросите, които децата биха имали за тази буря.
Учителите, които се стараят да развиват концентрация и добро поведение, защото те са свързани с доброто академично представяне, може би трябва да преосмислят любопитството като нещо дори по-важно.
Водещият учен на изследването – д-р Прачи Шах, педиатър по развитие и поведение в детската болница и асистент учен в Университета Мичиган, казва: "Развиването на любопитството в децата, особено при тези, идващи от икономически по-нестабилна среда, може би е важен, но и подценяван начин да се справим с разликата в постиженията. Окуражаването на любопитството е в основата на ранното учене, на което трябва да наблягаме повече, когато говорим за академични постижения."
Децата се раждат любопитни. Броят въпроси, които едно малко дете може да зададе, клони към безкрайност – това е един от най-важните методи, с които хората се учат. През 2007 г. учените записали въпросите, зададени от деца на възраст от 14 месеца до 5 години, и открили, че задават средно по 107 въпроса на час. Едно дете задавало по три въпроса на минута.
Но изследването на Сюзан Енгел, автор на The Hungry Mind и водещ международен авторитет по детско любопитство, открива, че задаването на въпроси пада главоломно, щом децата започнат училище. Когато с екипа си записвала въпросите на децата в класната стая, открила, че най-малките в едно американско начално училище от предградията питали между два и пет въпроса за период от два часа. Още по-лошо, щом пораствали, децата спирали да задават каквито и да е въпроси. Имало цели часове, в които ученици в пети клас (10-11-годишни) не задавали нито един въпрос на учителите си.
Тя забелязала, че в един от часовете деветокласничка вдигнала ръка, за да попита дали има места по света, където никой не е създавал изкуство. Учителката я спряла по средата на изречението със "Зоуи, без въпроси; сега е време за учене."
Енгел, която е професор по психология на развитието в колежа Уилямс в Уилямстаун, Масачузетс, казва: "Когато посещаваш училища в различни части на света, понякога е трудно да не забравиш, че са пълни с активни, интелигентни деца, защото никой не говори за това, което се случва в главата му. Колко добре се държат и колко добре се представят изглежда много по-важно за мнозина в образователната гилдия. Много често образователната бюрокрация е натиква любопитството в ъгъла."
Когато учителите учат малките деца да не задават въпроси, няма защо да се изненадваме, че децата, показали най-високи резултати, изследвани от група американски учени през 2013 г., били по-малко любопитни, защото смятали, че любопитството е риск за постиженията им. Въпросите, които задавали, били свързани с подобряване на резултатите им, докато въпросите, задавани от по-любопитните ученици, били с цел темата да бъде разбрана по-дълбоко.
Разбира се, има и учители, които окуражават и засилват любопитството – Енгел споделя, че във всяко училище, което посещава, има един учител, който се справя с това. Но обикновено зависи от отделния човек, вместо да е системен подход, какъвто например са въвели в детска градина Илминстър Авеню в Бристол.
Градината предприела радикална крачка да премахне за постоянно повечето играчки, които ползвали 2-годишните деца, и да ги замени с най-различни кашони, тенекиени кутии, тенджери, тигани, стари телефони, чайници, компютри, водопроводни консумативи – всичко с креативни възможности.
Децата се хванали за новите предмети веднага, правейки си тунели, бърлоги и космически кораби с картонените кутии и говорейки си с въображаеми приятели по старите телефони. Старите ключове били използвани за заключване на разни неща или за отключване на магически кралства. Повечето деца не потърсили играчките отново.
Главният педагог в градината – Мат Калдуел, казва, че скептичните родители и учили били веднага убедени, че промяната е за добро, защото видели как се покачват нивото на креативност и разговорите между децата.
"Децата обичат да копират това, което правят възрастните с предметите. Това, което хората и предметите правят, създава любопитството им към света. Училището убива любопитството. Кога може децата да питат нещата, които ги интересуват? Веднага щом влязат в началното училище, трябва да мълчат и да учат. Учителите нямат вина. На тях им се налага да гонят планове и програми."
Пол Хауърд-Джоунс, професор по невронаука и образование в Университета Бристол, който е посетил децата, за да види как си играят с новите "играчки", казва, че хората се учат от новите ситуации в живота им и че любопитството е много важна част от този процес.
"Децата трябва да бъдат подтиквани и окуражавани да питат, дори и това да създава известни предизвикателства за учителя. Трябва да намерим време за тези въпроси в някакъв момент през деня. В училищата няма достатъчно време за креативност и за следване на любопитството."
