Вас как ви гледаха едно време и кои от методите прилагате умишлено към децата си? Нашата читателка Нели Трифонова ни изпрати пореден страхотен текст, в който разсъждава върху моделите на различните поколения и оправдаването на някои съвсем нелогични начини за възпитание.
Ако сте родител, а и да не сте, вероятно поне веднъж сте чували едно от следните изречения:
„На нас като са ни давали сладко, какво ни има?“
„И ние гледахме детски и нищо ни няма!“
И любимото ми:
„Нас като ни биеха, станахме хора!“
И така нататък, и така нататък.
Всеки път, когато чуя подобно изказване, в мен се заражда силното желание да отговоря:
Защото ми се струва наистина, че все пак някои неща ни има. Мога много да разсъждавам над факта защо е по-лесно да се преструваме, че всичко си е супер, както си е било и най-добре така да си остане и бъде. Повече ми се иска обаче да (ни) провокирам да погледнем на нещата малко по-реалистично и да се предизвикаме тук-там да опитаме нещо различно.
Например, достатъчно е да погледнем статистиките за хронични, автоимунни и психични заболявания, за да се съгласим, че не можем да махнем нехайно с ръка и да кажем „на нас нищо ни няма“.
Сега, можем ли да обвиним (единствено) факта, че сме разгазирали колата си със захар за инсулиновата ни резистентност? Или безконтролното гледане на детски за лошата ни концентрация? Не, разбира се. Практически е невъзможно да се проследи точната причина за тези неща. А и „точна причина“ едва ли има, тъй като болестите обикновено са резултат от много и комплексни фактори като генетична предразположеност, влияния на околната среда, начин на живот и т.н.
Освен това би било несправедливо да обвиняваме за всичките си здравословни (а и не само) проблеми решенията на родителите ни преди 30 години. Особено ако си признаем, че сега, когато сме възрастни и независими хора, невинаги имаме най-здравословните навици. Така де, захранването със сокчета на 3 месеца вероятно е нанесло някои поражения, но закуската от кафе и цигара и спортуването за две седмици в началото на януари определено са част от картинката.
Същевременно няма нужда (а и смисъл) да се опитваме да сме перфектните родители, които никога не дават сладко, а хранят детето само с био моркови, брани по пълнолуние; никога не пускат филмчета, а всеки ден и час предоставят на децата разнообразни Монтесори занимания; и, разбира се, никога не повишават тон, прилагат 100% от времето позитивно родителство, валидират всички чувства и емоции на детето и изобщо живеят в една саморегулация, хармония и спокойствие, докато един мармот завива шоколада в станиол.
За мен в случая те са точно в тези две представи: че едва ли не няма никакво значение какво консумират децата ни (във всеки смисъл на тази дума) и от другата страна, че ако не съблюдаваме непрестанно всичко да е „най-доброто“, то – край! Ще повредим детето необратимо и безвъзвратно и ще сме виновни за всички негови потенциални бъдещи проблеми и нещастия.
И като говоря за „повреждане“ на детето – все някак вероятно ще го повредим. Даже може би именно тази наша склонност, която и у мен избива на моменти, да сме перфектни във всичко, увеличава риска от „повреда“, но… да кажем, че това е отделна тема.
Та някъде по средата на крайностите е тази прекрасна възможност да се възползваме от това, че живеем в 2.1 век и разполагаме с толкова много информация! Всъщност нашите родители също са ни гледали спрямо наличната към онзи момент информация. Само че, за щастие, към днешна дата има нови знания, на които можем да се опрем и някои неща все пак да се опитваме да направим малко по-осъзнато и добре. Ако искаме, разбира се.
И като говоря за знания, най-вече имам предвид… научно базирана информация. Сега някой пак ще каже: „Ооо, ама ти си гледаш детето по книга!“. Така и не разбрах какъв точно е проблемът с книгите. Като отидем на лекар, се надяваме и той да е учил медицина „по книга“ (и ако може тая книга да е по-съвременна), нали така? А не да лекува с пускане на кръв и екзорсизъм. Та, не разбирам защо при отглеждането на децата ни не важи тази логика.
Като това разбира се не изключва да се уповаваме и на инстинктите си на родители! Едното обаче не би трябвало да пречи (много) на другото.
И ето: вече знаем, че захарта в ранна детска възраст увеличава риска от затлъстяване, както и от ендокринни и сърдечно-съдови заболявания. Че екранното време при децата влияе на развитието на речта, концентрацията, регулацията на емоциите и съня. (И само да вметна, че гледането на телевизор преди 30 години е несравнимо със зомбирането в екрана на телефона.)
Още не сме свършили, скрол надолу
За шамарите трябва направо един отделен текст. Та, не е нужно да даваме био моркови и всичко да е по Монтесори, но може все пак да избягваме вафлите за закуска (и това го казвам като човек, който доста време като тийнейджър изкара на вафли за закуска) и да не тикаме екрани в ръцете на бебета.
И веднага допълвам с още два любими цитата, които за мен влизат в същата категория като първите.
„Баба ти само в столче за кола се е возила!“
Да, в каруцата не е била в столче за кола, факт. Но днешната ралност налага да вземем допълнителни мерки, когато возим децата си. Можем да се преструваме, че това не е така (на цената на доста голям риск), а може и просто да го приемем и да си купим (хубаво) столче за кола.
И последно, може би малко встрани, но все така за „носталгията“ към едно минало, което и на нас не ни е харесвало, но поради някаква причина сякаш държим да причиним и на децата си.
„Е, и аз едно време съм ставал в 6 за училище и оцелях!“
Този и много подобни коментари прочетох наскоро под публикация във Фейсбук относно ранното започване на учебните часове, което очевидно тормози много деца и родители. Да, факт, и аз оцелях от ранното ставане за училище,
Защо би ми се искало (не ми се) детето ми да преминава през същото, ако има алтернатива?
И изобщо, пак питам – защо настояваме да гледаме децата си, „както нас са ни гледали“ под претекст, че „нищо ни няма“ (че даже и някои неща като шамарите са ни се отразили добре, уж)? Защо за всичко друго държим да сме „в крак с времето“ – да имаме нов телефон, модерни дрехи, да пътуваме, но децата си – да гледаме по методи отпреди 30-50 години, някои от които са обективно вредни или опасни?
И защо сме се вкопчили в това как сме живели ние и държим децата ни и те да живеят така, макар и инстинктивно да знаем, че няма нужда, че нещо може да променим, да подобрим, да направим по-добре (или поне да се опитаме)?
Може би все пак е добре да поразсъждаваме над тези въпроси, за да стигнем изобщо до момента на промяната. И пак – не за да сме перфектните родители, които гонят „най-доброто“ (и нищо не правят както „едно време“). А просто да можем да кажем „Нас така ни гледаха, но сега може да пробваме друго.“
Карла Дилън опитала много начини да дисциплинира буйния си 13-годишен син, включително карайки го да напише едно и също извинително изречение сто пъти. Но когато той я напръскал с воден пистолет, след като тя изрично го помолила да не го прави, Карла видяла само един изход:
„Най-добрите уроци в живота са трудните“, казва тя в история за The Wall Street Journal.
В интернет подходът ѝ се нарича FAFO, съкратено от F*** Around and Find Out (бел.ред. нещо като „само посмей и ще видиш“). Това е стил на възпитание, който поставя на преден план последствията за разлика от „нежното родителство“, повлияло върху поколението Z.
FAFO (често се произнася „фаф-оу“) се основава на идеята, че родителите могат да предупреждават, но ако детето наруши правилата, мама и татко няма да го предпазят от последствията. Няма да си вземеш дъждобрана? Прибери се в пороя. Не ти се яде лазаня за вечеря? Ще седиш гладен до закуска. Пак ли не си прибра играчката? Ще я намериш в коша за боклук. Точно под лазанята, която не изяде.
Но този подход е критикуван за някои от проблемите на поколението Z в зряла възраст. Цитират се проучвания, според които младите хора се затрудняват в работните отношения (дали защото родителите им никога не са им казвали „не“) и страдат от депресия и тревожност (дали защото родителите им са се намесвали във всички техни проблеми).
За родители, които с години са се старали да задоволяват емоционалните нужди на децата си, без да ги разглезват прекалено, FAFO звучи като суперлесно решение.
Обратно към Карла Дилън (35 г.), която е майка на две деца. Тя знае, че нейният подход не е за всеки. „Може би на вашите деца няма да им хареса, но без да бъда груба, моето дете е по-кораво от тях“, казва тя.
Синът ѝ, който е свикнал с водата, решил, че случката е изключително забавна, но въпреки това си взел поука. Карла иска да научи децата си да бъдат отговорни, да устояват на трудности и да се отнасят с уважение към другите. В същото време знае, че някои деца имат различни нужди и може да им е необходим по-нежен подход. „Моите деца ще ми се качат на главата, ако действам по-леко“, казва тя. „Пробвала съм.“
„Строга любов“, авторитетно възпитание или, както го формулира и Дилън, метод „да надхитриш дивото в децата, като си по-див от тях“.
Но FAFO се използва и в друг контекст. По време на дипломатически спор с Колумбия президентът Тръмп публикува в Truth Social обработено изображение на себе си с шапка пред жълта табела с надпис FAFO.
За някои дебатът около родителството отразява разделението в САЩ. Парадигмата на „нежните родители“ срещу „FAFO родителите“ не е съвсем като „Снежинки срещу MAGA деца“ (бел. ред. MAGA от Make America Great Again – „Да направим Америка велика отново“), но леко намеква за това. Не е толкова политика, колкото стил.
Твърдата дисциплина е необходима за оцеляването на едно дете в суровия свят, смята Джон Уелингтън, баща на пет деца и привърженик на FAFO подхода. „Епохата на наградите за участие свърши“, казва той. „Тя ни направи мекушави.“
Джон (46 г.) е стендъп комик от Самървил, Южна Каролина. Той си спомня, че когато с брат му са се държали зле, родителите им ги карали да се гледат в очите, докато ги пошляпват едновременно. И не му се вижда прекалено, че е накарал дъщеря си да продължи да посещава тренировки, на които вече не искала да ходи.
„В реалния свят, когато се обвържеш с кредит, с вноска за кола, с ипотека или дори с брак, трябва да го довършиш докрай“, казва Уелингтън, който платил таксата за участие на дъщеря си по нейно настояване.
Андреа Мата, клиничен детски психолог, която води уебинар със заглавие „Нежното родителство не работи“, прилага своя собствена версия на FAFO. Напоследък 8-годишният ѝ син започнал да допуска „инциденти“, което според Мата било умишлено игнориране на нуждата да отиде до тоалетната по време на забавни занимания. След няколко опита да го коригира, тя му казала да си вземе от джобните и сам да си купи нови гащи.
По-късно открила, че проблемът на детето е здравословен, затова му се извинила. Но не му върнала парите, тъй като той пък я излъгал и се опитал да прикрие случилото се. А тя продължава да отстоява позицията си за последствия, когато децата съзнателно не отговарят на очакваното поведение.
„Фините нюанси на техниките за нежното родителство са толкова трудни, че ви трябва докторска степен по детско развитие, за да ги усвоите“, казва 41-годишната Мата.
Психоложката Беки Кенеди, известна като д-р Беки, която не определя методите си като „нежно родителство“, но често е асоциирана с този етикет, признава за работещи елементи във FAFO. Цялото това „съзнателно възпитаване“ е отнело свободата на родителите и ги е оставило да стъпват на пръсти около чувствата на децата си. Тя твърди, че по-нежният подход не защитава такива неща, но е бил изкривен в култура, която се храни с крайности.
Въпреки това авторката на книгата „Добри по душа“ се противопоставя на авторитетните методи на FAFO. „Съществува една много стара идея, че зачитането на чувствата означавак, че отглеждаш „снежинки“ – сякаш чувствата са слабост“, казва тя.
Още не сме свършили, скрол надолу
Мадисън Барбоса (31 г., майка на две деца), която е от поколението на милениълите, признава, че има трудности с поставянето на граници. При нея „да угажда на хората“ се е превърнало в хронична болест заради възпитанието, което е получила. Затова вместо да плаши децата си, за да ги накара да я слушат, иска те да ѝ имат доверие.
„Ако някога попаднат в беда, не искам да си мислят „Мама ще ми е толкова ядосана“, казва тя. „Хората се притесняват, че създаваме поколение от „нежни“ деца, но дали това наистина е толкова лошо?“
Един път Мадисън публикувала снимка на ръката на едното си дете, на която личала следа от ухапване – двете ѝ деца се сбили и това бил резултатът. Майката нарича случилото се „моят провал в нежното родителство“, защото се развикала на по-малкото си дете. Приятелите ѝ я подкрепят. Но в коментарите е лесно да се разпознае FAFO родителят: „И аз ухапах моето дете“, пише един човек, „и то никога не го направи отново.“
Без да искаме, може да предадем на децата си поколенчески характеристики, защото сме ги копирали автоматично като поведение от родителите си. Те от техните и така нататък. Тревожността да не се случи нещо с децата и страхът ни да ги предпазим от всички опасности, като ги побутнем към конректно, правилно според нас решение, може да са изключително вредни за тях. Испанската медия El País ни среща с няколко експерти, които се аргументират в търсенето на отговора на въпроса защо отглеждането със страх е вредно.
Страхът е една от емоциите, които могат да нанасят най-голяма вреда на човека, въпреки че има и положителни аспекти. И майките, и бащите също изпитват това чувство. След като им се роди дете, много родители изпитват страхове – нещо, което според експертите е напълно естествено, тъй като идеята за отглеждане без съмнения и без неувереност не е много реалистична. Всъщност, страхът предупреждава и подтиква към използване на защитни механизми, които ни предпазват от опасности.
„Когато си родител, е нормално да си уплашен и да си задаваш въпроса: „Правилно ли действам?“. Да вярваш, че ще отглеждаш дете без съмнения и без да изпитваш неприятни емоции, не е реалистично“, казва психоложката Силвия Алава Рейес, специализирана в детската и юношеската психология. Въпреки това, както уточнява тя, когато страхът блокира, парализира и пречи на вземането на решения, а дори и се проявява неосъзнато, той се превръща в проблем:
Тези страхове карат родителите да стават свръхпротективни и да се опитват да предотвратят неща, които дори още не са се случили.
Психоложката обяснява, че възпитанието с прекомерна бдителност възпрепятства развитието на собствените потенциал и ресурси на децата, които са им необходими, за да се справят с живота: „Родителите решават вместо детето, но то не учи; освен това му се показва, че светът е враждебен и опасен, затова е много вероятно това дете в крайна сметка да развие друг проблем като тревожност или депресия.“
Алава добавя, че в процеса на възпитание се формира прекомерен контрол, като родителите постоянно вземат решения вместо детето. Така го лишават от самостоятелност заради страх, че ще направи грешен избор.
Алехандра Мелус, учител по специално образование, насочено към оптимизиране потенциала на хора с увреждания, добавя, че страхът е нормална емоция, но не трябва да бъде норма или модел, който родителите да следват при възпитанието: „Родителите трябва да помислят какво наистина се случва, да се фокусират върху решенията и да предприемат действия“.
Още не сме свършили, скрол надолу
„Възпитанието, основано на страх, води до тревожно прикрепване, тоест, когато емоциите на родителите надвишават и блокират тези на децата, вместо детето да търси утеха от своите родители“, коментира Алава, която добавя, че възрастните трябва първо да работят върху своите страхове и да са наясно с ограниченията си, както и с начина, по който се справят със света, защото това е, което техните деца научават.
Проучване от 2023 г., публикувано в научното списание ScienceDirect, озаглавено „Родителска тревожност и развитие на децата“, анализира как страхът и тревогата на родителите по време на възпитанието в детството и юношеството излагат техните деца на по-голям риск от емоционални и поведенчески проблеми. В този обзор се препоръчва в такива случаи да се прилагат превантивни мерки, които да включват и двамата родители, както и семейни подходи, които обхващат цялото семейство, за да се спре прехвърлянето на проблемите със здравето на психиката между поколенията.
„Важно е, ако родителите не се чувстват способни да се справят със своите страхове, да потърсят пътя, помощта и сигурните подходи, за които да се хванат, за да подкрепят възпитанието и семейството, което създават“, казва Мелус. „Когато лекуваш себе си, лекуваш и своето обкръжение. Един осъзнат родител не само възпитава детето си, но го учи как да открие своята същност, да живее автентично, без тежестите от миналото“, продължава педагогът. Тя обобщава:
Най-доброто наследство, което можем да оставим на децата си, не са парите или знанията, а свободен ум и спокойно сърце.
В последния си подкаст в YouTube, озаглавен „Възпитаване без страх“, педиатърът Карлос Гонсалес анализира как отглеждането на деца, основано на уважение, без наказания и заповеди, е най-подходящото: „Любовта на децата към родителите е това, което ги кара да се опитват да ги слушат и да не ги разочароват. Макар че не очакват нищо, те все пак ще ни обичат по същия начин. Просто трябва да им кажем с учтивост и уважение какво смятаме за правилно и необходимо да се направи и с времето ще го разберат.“
Алава анализира защо е важно винаги да се валидират емоциите на децата и да им се дават стратегии за регулиране, за да се справят с всяка ситуация, която възниква.
„Децата винаги разбират, че нещо се случва, тоест, чувствата на техните родители, и когато настъпи юношеството, те се бунтуват, с фрази като: „Тате, не е толкова страшно.“ Но последиците вече са изпитани“, казва тя.
В крайна сметка според експертката трябва да се позволи на децата понякога да поемат отговорност за собствените си решения, дори за тези, с които възрастните не са съгласни.
Източник: El País
Монтесори е най-разпознаваемият образователен метод в сравнение с методите Реджо Емилия и Валдорфската педагогика.
Монтесори има универсална природа – изграден е върху научното разбиране за развитието на човешката личност и потенциал. Tова е методология, която се прилага по целия свят в много различен контекст.
Най-голямата разлика е, че в Монтесори децата се учат чрез специално създадена среда и материали, които отговарят на техните естествени етапи на развитие, докато Валдорфската педагогика акцентира върху творчеството и ритуалите, а Реджо Емилия залага на социалното и проектното обучение.
Всички тези подходи уважават детето като активно учещо, но методите и философиите им са различни.
А по темата какво всъщност възпитава Монтесори и какви са критиките към него си говорим с педагозите Анна-Мария Йоцова и Мила Томова – Прусийска.
„Светът вече е друг и обществото осъзнава нуждата от различни умения – разсъждение и свързване на данни по нов начин, критично и творческо мислене, умения за планиране на ресурси и реализиране на мащабни проекти, умения за сътрудничество, глобално мислене. Това е територия на човешкия потенциал. Не могат да бъдат постигнати със стария начин на образование и оценяване. Монтесори методът с холистичния си подход за образование на човешкия потенциал дава отговор на тази нужда“, казва за Анна-Мария Йоцова, Монтесори педагог и съосновател на „Монтесори Общност България“.
За взаимовръзката между свободата и дисциплината в Монтесори подхода Анна-Мария допълва, че е важно да говорим с децата, за да разберат как се изграждат взаимоотношенията в обществото и как функционира самото общество. И дава повече яснота по възрастови периоди.
„За всяка възраст концепциите за граници, дисциплина и отговорност са свързани с развитието на личността и особеностите на ума на детето. Постепенно се изгражда вътрешно разбиране за последствията и усещане за степента на тяхното влияние“, обяснява Анна-Мария. Монтесори методът залага на това, че съществуват паралели между биологичното развитие на човешките същества и техния психологически и духовен растеж.
„Има хора, които вярват, че подходът дава на децата твърде много свобода и това може да доведе до хаос или до липса на дисциплина в класната стая. Родителите може да се притесняват, че децата ще се разсейват или няма да се научат на основни социални умения. Но свободата в Монтесори не е безконтролна“, категорична е педагожката. Има ясни граници и правила, които гарантират сигурност, докато децата изследват. В същото време методът дава свобода да мислиш и да действаш независимо и отговорно, така че децата да могат да правят избори и да поемат отговорност за своето учене. Всъщност, както обяснява и Анна-Мария Йоцова, Монтесори им помага да развият самодисциплина и инициатива с времето.
Монтесори философията е психолого-педагогика с екологична визия за света. Тя се базира на научното разбиране за психологическите нужди за цялостно развитие на личността от раждането до зрелостта. Всеки развитиен етап надгражда предходния спрямо характеристиките и нуждите на всички аспекти от личностното развитие – духовно, емоционално, когнитивно, социално, физически.
„Монтесори подходът подпомага децата да се развият в способни, знаещи и можещи личности, които имат умения за самостоятелно мислене, за изследване, за сътрудничество и работа в екип, за състрадание и разбиране на другите, за комуникация, за работа в постигане на лични и общи цели. Освен това подкрепя личността да израсне цялостно и в интегритет, поведението да е водено от ценности, а не от страх от наказание или стремеж към награда. Ако обществото ни е изградено от личности с такъв калибър, хармонията ще е норма“, казва Анна-Мария.
Макар и популярен, не е задължително Монтесори методът да е подходящ за всяко дете. Според Анна-Мария, въпреки че подходът се фокусира върху индивидуалните нужди и уважение към естествения темп на развитие на всяко дете, има някои фактори, които могат да направят метода по-малко подходящ за определени деца.
„Монтесори подходът поставя във фокус самостоятелността и самоинициативата, което може да бъде предизвикателство за деца, които имат затруднения в социализацията или при регулирането на емоциите. Някои деца може да се нуждаят от повече структурирана подкрепа и насоки“, допълва тя.
„Въпреки че Монтесори методологията може да бъде адаптирана за деца със специални образователни нужди това предполага специализирана работа с допълнителен подход, който да включва повече индивидуализирана подкрепа или специализирани педагогически интервенции, отколкото в автентично Монтесори училище. Например деца с изразени езикови или когнитивни забавяния може да се нуждаят от методи, които предлагат различна структура и ръководство.“


„Монтесори не е просто име или набор от играчки – това е цялостен подход към детското развитие“. Според Мила Томова – Прусийска много детски градини, центрове и дори играчки носят етикета „Монтесори“, но невинаги следват истинските принципи на метода. За съжаление, популярността на педагогиката е довела и до комерсиализация. „Някои места използват името просто като маркетингов трик“, обръща внимание тя. И споделя няколко характеристики, по които да направите разлика:
Ако се чудите дали една детска градина наистина е Монтесори, Мила съветва да попитате за подготовката на учителите. Имат ли сертифицирано Монтесори обучение (AMI, AMS или техни партньори)? Разгледайте средата – изглежда ли спокойна, подредена и достъпна за децата? Наблюдавайте какво правят децата. Свободни ли са да избират занимания, или всички следват една и съща програма?
Според Мила Томова – Прусийска методът е подходящ за всяко дете, но не за всяко семейство. Въвеждането на Монтесори у дома означава да създадете среда, която насърчава самостоятелността, реда и естественото детско любопитство.
„Кой не би се чувствал добре в среда, която хем те оставя да обследваш, подхранвайки любопитството ти, хем научаваш много повече от връстниците си? Насърчава малките победи, вместо да те критикува, учи те на самостоятелност, отговорности, уважение и взаимопомощ, дава ти любов и подкрепа във всеки един момент? Децата често пъти не искат да си тръгват от детската градина. Не всяко семейство обаче е привърженик на позитивното родителство, съзнателното вникване в нуждите на детето и изследователското „да следваш детето“ с неговото темпо и интереси за учене“, казва Мила.
И допълва, че методологията има много положителни качества, но като всяка образователна система, тя не е перфектна за всяко дете и за всяко семейство. Родителите и учителите трябва да се вгледат в своите вярвания, философия и визия за образованието на техните деца и ако принципите им намират отговор в Монтесори методологията – тогава това е подходящото образование.


„Неслучайно Монтесори детските градини по цял свят се наричат „къща на децата“ – всичко е съобразено с нуждите им“, обяснява Мила. „Те например са първите в света, които въвеждат стандарта за детски мебели в детските ясли и градини, вместо мебели за възрастни. Целта ни е да подготвим децата за живота, като ги учим на отговорност, любов към знанието и науката, приятелства и грижа за околната среда. Едни от най-открояващите се аспекти на Монтесори детските градини, в сравнение с останалите са:
Навлизане в дълбочина на познанията – уменията на децата често надхвърлят с много очакваните резултати по държавните образователни стандарти, защото никой не ги ограничава, а точно обратното – насърчава се изследователството;
Смесването на деца от различни възрасти – както в реалния живот не сме разделени по набори, така и децата биват учени да са кооперативни и подкрепящи по-неопитните си приятели;
Учене без стриктна програма – децата свободно избират от десетките образователни материали спрямо интереса и нивото на уменията си, като понякога ги насочва учител;
Всяка сутрин след закуска децата се поздравяват в Монтесори кръгче. Там могат да споделят преживявания, да разглеждат календара, да си говорят за важни теми като празници, сезони, рождени дни и др. След това започва т. нар. Монтесори работен цикъл, по време на който работят индивидуално или в малки групи с материали, подкрепяни от учител, когато е нужно“, разказва Мила.
Още не сме свършили, скрол надолу
Внедряването на Монтесори в държавни ясли и градини е възможно, но изисква промяна в мисленето и обучение на персонала и управлението – а това е дълъг процес. Теоретично, елементи от Монтесори могат да се интегрират в учебните дейности на общинска ясла, но има няколко сериозни пречки:




И вие ли търсите формулата, Свещения Граал за отглеждане на успешни хора? В продължение на 15 години авторката Марго Махол Бисноу интервюира стотици предприемачи и техните родители, за да научи как са били възпитавани. От статията ѝ за CNBC става ясно, че тези семейства са удовлетворени от развитието на децата си (ръкопляскаме им!). Родителите казват, че порасналите им вече деца са не само успешни в бизнеса, но са се оказали и щедри и мили хора. Ето четирите неща, които родителите на успешни предприемачи биха казали на по-младата си версия.
Повечето родители, с които говорих, мислеха, че дипломата от университет е от съществено значение за успешна кариера. Предприемачът Мат Муленвег, основателят на WordPress, стартира компанията, докато е студент в университета в Хюстън. И напуска университета, за да я управлява. Стойността ѝ днес се оценява на 7,5 млрд. долара.
Родителите на Томас Ву искали той да стане лекар. Вместо това Ву напуснал Калифорнийския университет в Сан Диего, за да се присъедини към първия стажантски клас в Electronic Arts. След това става водещ продуцент на League of Legends, креативен директор за Riot Games и изпълнителен продуцент на номинираното за Еми хитово шоу „Arcane“.
Връщайки се назад във времето, родителите признават, че не е трябвало да се тревожат толкова много. Децата им не получават диплома, но това в крайна смета няма значение за реализацията им. Те преследват и сбъдват мечтите си, а уменията им, отдадеността и увереността се оказват повече от достатъчни.
Родителите на режисьора Джон Чу (Now You See Me 2, Crazy Rich Asians, Wicked) споделят, че още на 10 години Джон обичал да разказва истории и да прави филми. Те се притеснявали, че страстта му можела да разфокусира вниманието му от истинската работа и отговорности. Дали са били прави да се тревожат, като се има предвид международният успех на най-новия филм на Чу Wicked?! Сега осъзнават, че вложените от сина им 10 000 часа в правене на онова, което обича и в което е добър, си е заслужавало.
Много родители, които интервюирах, се чувстват по същия начин. Те признават, че страстта на децата им се е оказала ключов двигател в кариерата им.
Много бъдещи предприемачи са спортували интензивно в детството си, но никой от тях не става професионален спортист. Родителите им се притеснявали, че часовете, прекарани на игрището, вместо в класната стая, са загуба на време.
Ерик Райън, основателят на Method, Olly и Welly (компания за продукти за първа помощ, витамини и екологични препарати за дома), споделя, че е бил ужасен ученик, но обичал ветроходството. Там научил ценни умения като издръжливост, смелост, постоянство и увереност. Именно те го превръщат в предприемача, който е днес. Родителите му са се тревожили излишно, че всички часове във водата ще попречат на успешната му реализация. Точно обратното – Ерик създава бизнес, който днес се оценява на 34 млн. долара.
Още не сме свършили, скрол надолу
Много от тези предприемачи и лидери отдават на родителите си заслугата, че са ги научили каква е стойността на парите. А някои родители пък съжаляват, че не са били по-открити относно семейните финанси. И не са ги използвали по-добре като учебен инструмент. Например да включат детето в купуване на големи неща за семейството като кола или инвестиране на фондовата борса. Други споделят, че е трябвало децата им да имат банкова сметка или кредитна карта още в гимназията. Днес вече мислят, че обучението как да харчат парите би им помогнало при стартирането на техните си компании.
Родители на успешни възрастни казват, че са внимавали да не се карат и да не наказват децата си, когато са се проваляли. Много от тях смятат, че неуспехите трябва да се отбелязват така, както и успехите. Защото в един момент тези родители са осъзнали, че така децата поемат творчески рискове, които водят до иновация. Провалът е начинът, по който се учим и растем, а поражението трябва да бъде гориво за следващия успех.
Всъщност провалите на децата са по-важни от лесните победи.
Това бих казала и на себе си като млад родител. А на собствените си пораснали деца предавам мантрата на Били Джийн Кинг:
„Това не е провал, а обратна връзка.“
Източник: CNBC
Храните детето здравословно, внимавате колко или дали изобщо стои пред електронното устройство, следите какви книги чете, но всичко това отива по дяволите, когато то отиде в прогимназията.
Джулия Уилямсън е майка на две вече пораснали дъщери. Тя е писателка на свободна практика, и както се определя „магьосница по разчистването на вещи и заклет оптимист, независимо от реалността“. Ето какво споделя тя пред Scary Mommy за възпитателните навици и доколко се следват, когато детето ви влезе в онези „вълшебни“ години между 5. и 7. клас.
Мислете за мен като за Призрака на бъдещото родителство. Тук съм, за да ви кажа, че макар и да е прекрасно, че се стараете толкова много, че сте прочели изключително подробни статии, гледали сте толкова много рийлове в Instagram и сте си изградили наистина целенасочена стратегия за отглеждане на деца, повечето от вашите обмислени и добре проучени родителски практики няма да имат никакво значение, когато детето ви навлезе в прогимназиалните класове.
Ние избираме какво да ядат, на какви медии да бъдат изложени, кога да спят – всичко! Но в един момент контролът ви (доколкото изобщо сте имали такъв!) започва да се изплъзва. Кой знае на какво са изложени в училище, по време на летния лагер и на игрището?
Език, който смятате за обиден, политически възгледи, които ви карат да се потите и да се стряскате, неудачен моден избор, странни идеи за религията – децата ви ще влизат в контакт с външния свят.
Няма значение дали сте хранили децата си с органична веганска храна, или сте ги тъпкали с Биг Мак – когато станат на 12 години, те ще ядат това, което ядат приятелите им.
Може би готините деца няма да пълнят своите бутилки за вода с нищо друго освен със синя енергийна напитка или с безумно скъпа кокосова вода. Каквото и да е, детето ви ще иска точно това. Години на обмислено приготвяне на храна ще излетят през прозореца.
Може да се окаже, че детето, което е гледало само анимета и специални предавания за природата, сега иска да следи някое риалити и моли да го закарате до мола, за да гледа най-новия филм на ужасите.
И макар че, разбира се, това не са ужасни неща сами по себе си, важното е как те са избрали тези дейности. Всичко се свежда до следното:
Вероятно се чудите какво сте направили погрешно, а отговорът е: нищо. Направили сте всичко правилно. Единствената ви грешка е, че вярвахте, че влиянието ви ще устои на духа на тийнейджърския език, мода и поведение.
Един ден детето ви отново ще стане разпознаваемо за вас. Вероятно дори ще спре да върти очи на всяка дума, която излиза от устата ви. В края на краищата, вероятно сте виновни за посивелите коси на собствените си родители, когато сте били в тийнейджърска възраст.
Още не сме свършили, скрол надолу
В съвременния свят сме превърнали родителството в олимпийски спорт, изпълнен с наръчници за обучение и всекидневни контролни проверки, за да видим кой е на върха на класацията.
Изглежда сме стигнали до погрешното заключение, че микроменажирането ще ни осигури желаните резултати. Но това всъщност е гласът на колективната ни тревожност. Оказва се, че всичките напътствия и надзор на света не са противоотрова за лошите неща, които децата ни ще преживеят и може би дори ще провокират.
Нито това да позволите на детето си да яде брауни за вечеря, нито пък да изхвърлите захарта от вкъщи ще доведе до години с хранително разстройство. Ако детето ви иска да си боядиса косата в лилаво, следвайте интуицията си и признайте, че какъвто и отговор да дадете, той едва ли ще повлияе на способността му да стане успешен възрастен. (Между другото, лилавата коса е готина.)
Ако сте възпитали децата си да бъдат внимателни, да спазват здравословни граници и да поставят под въпрос нещата, които им се казват, вашето влияние и това на връстниците им в крайна сметка ще се изравни. Но знайте, че в продължение на няколко години децата ви може да изглеждат и да се държат като непознати.
Източник: Scarry Mommy
Колкото родители, толкова и родителски подходи. Колкото деца, толкова и начини да сбъркаш. Няма правилно и грешно възпитание. Има различни нюанси, различни подходи и много, много различни деца, родители и емоции. Авторката Амил Наязи oт The Cut представя една по-различна гледна точка за т.нар. „позитивно родителство“ и споделя защо то не работи съвсем за нея.
Аз съм телевизионно дете. Продукт на сапунените сериали, токшоутата и филмите в прайм тайма. Родителите ми, които имаха 3 деца с малка разлика и работа, която трябваше да вършат от офис, практикуваха всекидневно това, което сега наричаме „добронамерено пренебрегване“. И до ден днешен сравнявам някои истински житейски случки с неща, които съм гледала по телевизията.
Един определен епизод от сериала Who’s the Boss? се върти в главата ми, откакто самата аз станах родител. Ако не сте запознати със сериала, разказвам набързо – актьорът Тони Данза играе ролята на детегледач на детето на самотна майка на име Анджела, която е и голяма шефка в корпорация. В онзи епизод Тони и Анджела посещават курс за родители, защото най-малкото ѝ дете е започнало да се държи много зле и да не слуша.
Звучи лесно на думи, но предизвиква истински хаос щом се прибират у дома и опитват да го приложат на практика. Моментът е доста забавен и показва какво се случва, когато сухата теория се сблъска с реалността.
Малко след като родих първото си дете, майка ми ми изпрати имейл със статия, в която се описват опасностите, които ни дебнат, ако казваме на децата си „не може“ и „не“, и се опитваше назидателно да ме убеждава как трябва да бъда нежен и позитивен родител.
В нейна защита – възприемането на по-малко авторитарен и твърд подход към родителството, отколкото в миналото, е станало нещо съвсем нормално и повсеместно. Тази идея за „нежното родителство“ се наложи сред милениълите и Gen-Z родителите, които искат да предложат на собствените си деца различен модел на връзката родител – дете.
Идеята на нежното родителство е да подхождате към децата с уважение и съпричастност, да предлагате избор, вместо да поставяте изисквания, да давате място на чувствата и емоциите на детето и да избягвате да губите самообладание в изнервящи ситуации. Не е трудно да се разбере защо е станало толкова популярно.
Нежното родителство ми допада въпреки активно ми избягване на книги и теории за стиловете родителство и начините на възпитание. Докато растяхме, къщата ни беше шумна и хаотична, с ясния указ, че децата трябва да правят каквото казват родителите. Веднага след като със съпруга ми започнахме да правим опити за деца, реших да предприема обратния подход и да се уверя, че домът ни ще остане свободен от това усещане за стъпване по тънък лед.
Нежното родителство също има подобни цели. Но истината е, че не всичко е цветя и рози и невинаги родител и дете излизат от голямото тръшкане по-мъдри, по-добри и по-еволюирали. На теория е чудесно и магично, но на практика – повечето сме изтощени, объркани, ядосани и търсим подход, който да не ни е толкова труден.
Непрестанно се опитвам да намеря начин да се държа мило и отговорно към децата ми и техните изисквания и емоции. И се усещам как много често се чувствам сякаш на котлоните ми неконтролируемо завират няколко тенджери с вода, противопожарната аларма пищи, а децата ми крещят и искат цялото ми внимание НА МОМЕНТА.
Трябва ли всяка сутрин пот да се стича от челото ми, докато кротко и методично обяснявам на сина ми за пореден път защо трябва да ходи на училище, макар да не иска? Трябва ли да губим един час във внимателни и тихи приготовления, които ме изнервят до крайност, вместо да сме бързи и стегнати и да сме готови за половин час?
Вместо да казвате „не“, се опитвате да предлагате алтернативи, за да дадете възможност на детето си да участва във вземането на решения. Онази вечер синът ми поиска сладолед след вечеря и аз се съгласих, но той не хареса вкуса, така че му казах, че има друг, който мога да му дам. Той веднага ми каза, че и вторият не му харесва, тъй като е свикнал да има опции и да избира. Започна да пита какво друго има във фризера. Разсмях се, когато чух гласа на собствената си майка в главата си, който ми заявяваше, че това не е магазин за хранителни стоки.
Неизбежно е този метод да поражда чувства на негодувание, не непременно срещу децата ми, а срещу самата философия, която по-често изглежда предназначена да ограничава и засрамва родителите, особено майките.
Защо децата да не трябва да разбират, че понякога поведението им наранява? Че можем да променяме и управляваме емоциите си на мига? Че понякога мама трябва да се скрие в ъгъла на кухнята и да крещи в шепи?
И не само родителите страдат от този подход, макар границите уж да са в центъра на нежното родителство. Усещам как мислим прекалено много за дисциплината и кога и как да я наложим внимателно, за да не нараним нечии чувства.
И така, в стремежа си да се грижа и за себе си, а не само за децата, реших да практикувам едно „по-нежно родителство“, което включва не само емоциите на децата ми, но и моите собствени. Онзи ден закъснявахме за училище и реших, че няма да предлагам избори, да обяснявам на колене защо трябва да излезем веднага и да бъда внимателна в подбора на думите си. Те разбраха на мига, че съм адски сериозна, дискусията беше приключена и излязохме навреме.
Искам да изградя здрава и уважителна връзка с децата си. Но не искам да валидирам само техните чувства, пренебрегвайки тези на останалите членове на семейството. Защото понякога нежното родителство ми идва твърде нежно.
Източник: The Cut
Казват, че споделянето е грижа. И често така ни учат още от деца. Самите ние често караме децата да си споделят играчките на площадката, когато те не искат. Споделянето е важно, но трябва да се случва, когато децата станат готови за това действие. И не бива да бъде на всяка цена.
Ето какво казват специалистите по темата и защо е важно да изчакаме правилния момент и възраст, за да научим децата си да споделят.
Малките деца не могат да разберат концепцията за споделяне. Така че няма смисъл да се опитвате да им обяснявате, че трябва да споделят играчката си с друго дете. Те просто няма да го разберат и вашите думи няма да ги научат на нищо съществено.
Ето защо е важно да изчакате детето да порасне малко и когато се е развило достатъчно умствено и емоционално, ще може да разбере как споделянето и грижата за другите са свързани и защо е добре да споделяме с хората около нас.
Една от причините малките деца да не разбират концепцията за споделяне е, че те все още нямат представа за себе си като отделна личност. И това, че имат играчки, които са само техни и ничии други, може да им помогне за това разбиране. Така че, когато грабнат нещо и решат, че е тяхно, не се държат като егоисти. А просто „тестват хипотезата, че са отделни личности“.
Малките деца също така не разбират, че нещата могат да принадлежат на други хора, а не само на тях.
Друго нещо, което усложнява процеса, е концепцията им за времето – все още не разбират как тече времето. Така че, докато ние може да си мислим, че не е голяма работа да оставим друго дете да играе с играчката на нашето за известно време, детето ни вижда това като отказване от играчката завинаги. Същата неспособност за разбиране настъпва и когато им кажем да се редуват да си играят с нещо.
За малките деца е трудно да контролират импулсите си. Така че ако искат нещо и искат да бъде само тяхно, няма думи, които да ги убедят в обратното.
Още не сме свършили, скрол надолу
Понякога то може да сподели нещо с вас. Това обаче не е съзнателен акт на споделяне, те просто изследват и експериментират. Ако все пак се случи, можете да покажете на детето си, че е било мило от тяхна страна да сподели, а също така да му дадете нещо и вие. Ако такива ситуации настъпват естествено, можете да ги използвате като възможност за обучение.
И ако някой вземе играчката на вашето дете, важно е то да се почувства разбрано. Опитайте се да опишете емоциите му и да подчертаете, че разбирате, че не му харесва, когато някой му взима играчката. Можете също така да му кажете, че не е задължително винаги да споделя нещата си, защото и това е негово право.
Що се отнася до детето, което е взело играчката, можете да му предложите да попита дали може да разгледа играчката следващия път, вместо просто да я грабне.
Въпреки това не притискайте детето си. Ако продължавате да настоявате да споделя играчките си с друг, то може да започне да свързва самата дума „сподели“ с нещо негативно. Съответно това създава риск периодът на „егоизъм“ и ба желание да имат неща само за себе си да продължи по-дълго.
Обикновено около четвъртата година децата започват да разбират, че взетите „за малко“ неща трябва да се връщат, и придобиват умения за споделяне.
Не е лесно да си родител. Точка. Отговорността за формирането на един изцяло нов човек, който ти се иска да излезе от отбора на свестните, на моменти е смазваща. Но това, което всички трябва да запомним, е да не се вземаме прекалено на сериозно в позицията на строгия родител и възпитател. Защото децата ни ще станат, каквито ще станат. И е много вероятно страшно да приличат на нас.
Вяра Стойкова ни разказва за всички онези неща, на които иска да научи дъщеря си. Както и като какъв човек се надява да я възпита и защо се надява да бъде зла като майка си.
Искам дъщеря ми да бъде добър човек. Тя Е добър човек. Виждам го в очите ѝ още от деня на раждането. Сладка е, мъничка е, гушка силно (когато е на кеф), целува още по-силно, плаче, сърди се, тръшка се, дразни ме ужасно много. Тя е добра и се надявам светът да я запази такава.
Искам дъщеря ми да има късмет. Пожелавам ѝ да среща по пътя си добрина. И светли хора. И приятели, които ще се сещат за нейното име, когато изникне някаква страхотна възможност. И любови, които да не ѝ разбиват сърцето прекалено много, често и силно.
Искам дъщеря ми да бъде зла като мен. Не… не искам да е злодей, да бъде лош човек, който прецаква останалите. Но искам да се научи на всички онези качества и трикове, които сякаш имат леко негативен отенък. Но майка ѝ вече знае – малко „злина“ никога не е излишна.
Искам дъщеря ми да знае кога и как да каже „Не“. Да не се притеснява да отказва и да не се страхува да приоритизира себе си. Да цени качествата, времето и енергията си. И да не ги пилее за хора, места и чувства, които не си заслужават.
Още не сме свършили, скрол надолу
Звучи жестоко, но знам на колко неща ме е научил горчивият провал. Да си изплачеш мъката и срама, да си съблечеш достойнството, да си го изпереш и пак да си го сложиш. И си като нов.
Искам дъщеря ми да бъде егоист. Искам да поставя себе си на първо място. Може би не винаги, може би не всеки път. Но поне понякога. Не е родена, за да бъде мъченица върху нечий чужд кръст.
Да не се страхува да каже на фризьорката, че прическата, която ѝ е направила, е грозна. Или на маникюристката, че ѝ е сложила отвратителен цвят лак. Или пък да върне храната в ресторанта, защото е студена, развалена или в чинията има косъм.
Искам да знае, че може да си добър човек и едновременно с това да кажеш „Това не ми харесва“ и „Не съм съгласна“. Защото да бъдеш добър, не е човешкият еквивалент на изтривалка.
Искам дъщеря ми да бъде зла, добра и каквато още се налага. Да име смелостта да бъде искрена, но и хитростта да премълчава. Да има „топките“ да отстоява себе си, но да познава думата „емпатия“. И да бъде ангажирана – със света, който я заобикаля, с проблемите, които трябва да се решават, и с бъдещето, към което се стреми.
В днешно време има доста родителски стилове на възпитание – всеки със своите плюсове и минуси. Какви родители ще бъдем често се определя от нашето собствено детство, от моделите на поведение, които сме възприели, и от грешките, които не ни се иска да повтаряме.
Такъв е случаят на Емма Хардинг, която разказва своята история пред Bright Side. Тя си служи с един родителски подход, който може да се стори странен на някои, и признава, че често търпи критики за начина, по който е решила да отглежда сина си.
Емма си е обещала да прекъсне един порочен семеен модел, от който самата тя е страдала като дете, а и като възрастен след това. „Имам 8-годишен син на име Джордж. През целия си живот съм искала да стана майка. Когато разбрах, че съм бременна, си обещах, че няма да повтарям грешките на моите родители.“
Решението ѝ произлиза от горчивия ѝ опит: „Израснах с изключително строги и авторитарни родители. И осъзнавах последствията от това. Не беше трудно само за мен, цялото ни семейство страдаше от начина. Бях под постоянно напрежение, което доведе до тревожност и ниско самочувствие. Отношенията с родителите ми бяха отчуждени и обтегнати.
Но колкото повече растях, толкова повече се опитвах да работя върху това и да преодолявам травмите от детството. Важно е да намерим баланс между дисциплината и разбирането, когато отглеждаме и възпитаваме деца. Ето защо искам да създам за сина си спокойна среда, в която на първо място са обичта, уважението и откритата комуникация.
Не искам всичко да бъде дисциплина, наказания, крясъци и заплахи. Не искам детето ми да преживява същото като мен. Проблемът е, че съпругът ми не одобрява моя подход. Той смята, че синът ни трябва да разбира социалните норми и да знае, че действията му носят последици.
Вярвам, че този подход би му нанесъл травми. Когато караме дете да каже „Извинявай“, без да го иска, го учим да бъде фалшиво. Детето ти може да не чувства, че трябва да се извини в дадената ситуация и няма нищо лошо в това.
Изисква време децата да се научат на емпатия и да разберат, че действията им имат последствия. Принудителните извинения ги учат, че чувствата на другите значат повече от техните собствени. Когато самите ние сме ядосани, често ни трябва време да помислим, да се успокоим. Това време ни помага да видим проблема и да осъзнаем къде грешим.
Но когато принуждаваме детето да се извини веднага, то няма време да помисли. Така го караме да игнорира собствените си чувства и да се фокусира само върху останалите хора и техните емоции. Това може да превърне децата ни във възрастни хора, които винаги угаждат на останалите, затрудняват се да отстояват себе си и не знаят как да получат това, което искат и заслужават. Ето защо не карам сина си да казва „Извинявай“ и „Благодаря“, когато не иска.“
Още не сме свършили, скрол надолу
„Джордж блъсна едно дете, но вместо да го накарам да му се извини, аз отидох и се извиних на детето вместо него. Вярвам, че синът ми ще запомни какво съм направила и следващия път ще последва примера ми. Но майката на детето не беше доволна, че Джордж не се извини лично и го изиска от него. Аз ѝ обясних моята гледна точка, а тя ме нарече лоша и безотговорна майка.“
Емма признава, че среща доста критики и от страна на роднини и приятели. „Инцидентът на детската площадка разпали страстите и дебатите у дома. Мъжът ми настоява да бъдем по-строги и да имаме повече контрол. Но аз искам да бъда приятелка със сина ми. Да му помагам да разбира и приема емоциите си, да навигираме заедно живота му. Искам той сам да разбере какво е свободата, но и отговорността, която идва с нея. В никакъв случай не игнорирам авторитета, който трябва да имаме пред него като родители. Просто не смятам, че съм нещо повече от детето си и трябва да се държа с него като с подчинен.“