fbpx

Вторите деца... Тези чудесни малки хора, които идват на този свят, за да ни покажат още веднъж, че нищо не ни е ясно, дори когато сме вдигнали родителското ниво.

Говорили сме си за тях. Особено забавно е правенето им. Чели сме го в текста "10 сцени из филма "Второ дете". Проследявали сме поведенческите, психологическите и асоциалните промени в майките с второ дете в текста на Ралица Николова.

А сега е време да видим как става така, че ти не искаш второ дете, даже предпочиташ лоботомия пред това да забременееш пак, но ето, че в един момент всичко започва да трепти на честота "ново бебе". Става с помощта на първото, което успява да ти вкара мухата в главата. Или поне така се е случило при Цвети Христанова.


От около 3 години чувам въпроса кога Теодор (синът ми) ще се сдобие с братче средно хиляда пъти на ден. Всеки път отговарям, че трябва първо да ми бъде направена лоботомия, за да се навия. Често срещам жени, които тъкмо родили и вече плануват второто.

И се замислих: аз ли нещо съм сбъркана?

Тео вече е на 3 години, защо не искам и аз второ? Какво кара хората да изберат да имат породени (или много!) деца и защо при мен не работи? Рационално знам всички плюсове и минуси, но това не е ли решение свързано с копнеж на сърцето и душата? Чудя се как ще имам сили, търпение, достатъчно крайници и място в сърцето за още едно дете?

Знам, че е глупав въпрос, тъй като Теодор ме учи всеки ден колко бездънно е майчиното сърце, и всеки път, когато си помисля, че е невъзможно да обичам някого повече, той идва да ме погали или да ми каже, че иска само малко да ме гушне.

И сърцето ми се разширява още малко.

Явно съм идиот.

Е, то не че и Теодор ме улесни, де. Още в корема ми вкара строг режим срещу спането. И е щур – няма какво да се лъжем. Само си се представям как обикаляме да търсим съкровища или да бягаме с колелото: той, аз и колосалният ми корем. И да дойде вечерта, за да си почина, и той да почне по нощите с "МАМА, МАМА, МААМААААА!!!"

Не. Просто не. Не, не.

Но после се започна.

Знаците.

Жуженето в ухото...

Лятото, когато повечето му приятели ги нямаше, тъгата се настани във вечно усмихнатите му очи. Като се чуваше детска глъч от някой двор, той заставаше до вратите да слуша. Мъничък, тъжен, самотен. И ми се разбиваше сърцето. Кучето ни Лина помагаше, но не всеки път.

Приятелите се завърнаха, но тъгата продължи да идва и да си отива. Не след дълго, както си играеше веднъж вкъщи, дойде при мен супер сериозен и ми каза: "Мамо, искам вкъщи да има много деца!".

После заваляха въпросите, защо еди кой си има сестра, а друг - брат. "Вече и Робин си има бебе вкъщи. Мамо, защо?“ След като посетихме въпросното "бебе на Робин", Теодор все по-целенасочен и устремен започна: "Ако имаме бебе вкъщи, аз ще го гушкам, ще ти нося памперсите да ти помагам и ще му мия ръцете. И ще бутам количката. Ще му дам и да спи при мен и ще му нося вода".

Бъдещ търговец... непреклонен и с артилерия аргументи.

След 6-месечната обработка от негова страна се предадох и го попитах: „Добре, ако има бебе вкъщи какво искаш да е - братче или сестричка?“ Тео светна. "Ммм, брат, не, не - сестра. Не. Не знам, само искам да мога да го гушкам и да си играем." Ох, да му се не види. Добър е.

И след това се случи. Сънувах ги. Двама. Толкова реални. Помня всеки детайл от съня. И името ѝ. Отрони се от устните ми като капка утринна роса. Толкова леко сякаш цял живот съм го повтаряла. Събудих се и трябваше да се огледам дали случайно няма бебе до мен. Толкова беше истинска.

Така се започва. Идеята се заражда в мозъка ти, забутана в дълбините на подсъзнанието. Расте и набира сили. Докато не изплува в мислите ти и не заеме място в сънищата ти. Ами сега? Сега ми е спукана работата...

Нека поне да спя един месец първо, ама всяка нощ. Тогава ще го мисля.

Кейти Мишел Рeйeс има бебе на 10 месеца, но вече ѝ се иска и второ дете. И понеже само допреди няколко месеца изобщо не е било така, Кейти решава да попита приятелките си с повече от едно дете кога са усетили, че вече е време за второ.


Бебето ми тъкмо навърши 10 месеца (нямам идея как стана!) и на мен ми се иска и второ дете. Толкова е гушлив, сладък и забавен, че искам 10 такива като него – спешно! Стигна до онзи чудесен момент, в който спи като ангелче, държи се добре, всичко, което прави, е сладко и е абсолютна радост да си покрай него. Колко бързо забравяме за болките покрай раждането, беззсънните нощи и съсипващите дни! Просто искам още бебета, проблем?!

Ако преди няколко месеца някой ми беше казал, че скоро ще искам да имам второ дете, щях да му се изсмея в лицето. А сега? Сега нещата се промениха. И това ме накара да се замисля как моите приятелки с деца са разбрали, че са готови за второ. Затова питах всички. А ето това тук са отговорите им – до един сладки, забавни и откровени.

"Някой някога ми беше казал, че най-големият подарък, който човек може да направи на детето си, е да му подари братче или сестриче. Никога не съм го разбирала, докато един ден не видях сина ми да си играе в хола и да си говори самичък все едно си е другарче. Тогава осъзнах, че е редно да станем четирима." – Кей В.

"Няколко месеца след като спрях да кърмя първото, вече бях готова за второ. Имах нужда да си взема тялото обратно за малко, преди отново да го отдам на друг малък човек." – Британи Л.

"Страдах от следродилна депресия с първото дете, така че известно време се колебаех дали да включа в картинката още едно бебе. Наложи се съпругът ми да ми се помоли и да ме сръчка малко и сега имам 7-седмично момченце!" – Манди Б.

"Искаше ми се първото ми дете да си има всички бебешки моменти само за нея! Затова решихме, че разликата от 3 години е чудесна." – Манди А.

"Всъщност съпругът ми ми каза, че иска още едно дете! Голямата ни дъщеря тъкмо беше отпразнувала първия си рожден ден, а той вече искаше второ! Лесно се дадох." – Кортни У.

"Знаех, че съм готова за друго бебе, когато видях двете черти на теста за бременност." – Кейт Р.

"Бях готова за второ дете, когато първото започна да ходи на гърне! Двойната смяна на памперси просто нямаше как да се случи." – Менда Б.

"Дъщеря ми тъкмо стана на две и аз съм вече съм в началото на нова бременност. Исках да бъда бременна, исках да кърмя отново. Искам да държа малко бебе. Липсва ми, откакто дъщеря ми стана независима. Повече от готови сме!" – Стефани Дж.

"Винаги съм била наясно, че искам повече от едно. И знаейки, че ни отне почти три години, за да заченем сина ни, не искахме да възпрепятсваме възможността за друго бебе. Как можехме да знаем, че когато синът ни е едва на 4 месеца и половина, ще забременея за втори път! Така че реално нямахме шанса да репим дали сме готови, или не! Но не съжалявам за нищо." – Дезире Л.

"Яйчниците ми крещяха "Скоро ще си на 30!" Та това беше необходимото разтърсване." – Кейт Ф.

"Един ден видяхме как синът ни си играе с по-малко дете на площадката и сърцата ни се разтопиха. Спогледахме се с "онзи" поглед и оттогава пробваме за номер 2." – Лаура Дж.

"Исках бебе номер 2 възможно най-скоро след първото, за да са си приятели. Изчакахме малко повече от година и ще са с 22 месеца разлика. Струва ми се, че ако човек почне много да го мисли, е лесно да се откажеш от идеята за второ дете, защото става много по-лесно да се грижиш за по-голямо дете и не искаш да се връщаш към безсънните нощи и памперсите. Така че моят съвет е не му мислете много." – Тасиана Т.

"Човек изобщо някога готов ли е наистина?" – Хедър Н.

"Знаехме, че искаме децата ни да са близки по възраст, затова веднага щом получихме ОК от лекаря, започнахме опити за номер 2. С 16 месеца разлика са и са най-добри прители, точно както се надявах." – Джес Д.

"В деня, в който момиченцето ми навърши 3 месеца, бях готова за друго дете. Планираме да почакаме още някоя и друга година за номер 2, но, ако трябва да съм честна, ще се зарадвам на някоя щастлива случайност." – Кейтриел Б.

"Искахме децата ни да са с малка разлика, а аз започнах да се чувствам "гладна" за ново бебе, когато първото навърши 8 месеца. Струва ми се, че човек просто си знае." – Марси У.

Говорили сме вече много пъти за следродителната депресия, но някак сме свикнали, че щoм минем по пътя с първото дете, със следващото е по-лесно. Само че изобщо не е така, предупреждава ни със собствената си история за Washington Post Даниел Кампоамър. Грижете се за себе си и не се притеснявайте да помолите за помощ. Няма нищо срамно в това да кажеш "Пичове, дайте едно рамо, не се справям!" Понякога "геройството" носи големи щети.


След 4 години, 3 спонтанни аборта и една извънматочна бременност на света се появи второто ми дете, за което бях копняла. Въоръжена с 4-годишния ми родителски опит, ми се струваше, че съм много по-добре подготвена за живота с новородено, отколкото първия път. Оцелях през безсънните нощи, справих се с ужасните температури, предшестващи пробиващите зъби, и се научих как да се справям с ирационалните страхове, които те връхлитат, когато се грижиш за абсолютно безпомощно човешко същество. Изплувах от следродилната депресия, овладях кърменето. И се научих да разбирам бързо кой родителски съвет ще ми свърши работа и кой - не.

Когато тричленното ни семейство се увеличи с един, просто знаех, че ще се справя. Не се чудех защо болничният персонал ми позволява да си тръгна от болницата с бебе в ръце. Дори не ме интересуваше, че нямах второ парти за новото бебе или че приятелите не ми бяха оставили неща за хапване в хладилника, които да ме посрещнат след болницата, както първия път. Случвало ми се е вече, правила съм го.

Осем месеца по-късно докато плача на кушетката

в кабинета на психиатъра ми и си признавам за първи път на глас, че не мога да се справя с две деца, бях принудена да разбера колко съм се объркала.

“По време на второто майчинство приятелите и семейството обикновено очакват, че жената е овладяла тази смяна на ролите и по тази причина не се интересуват толкова, не предлагат толкова често помощ или не празнуват дребните моменти така, както се прави с първото бебе”, обяснява Джесика Зукър, психоложка от Лос Анджелис, специализирала се в репродуктивно и майчино психично здраве. “Ако още първия път майката се е справяла добре в определени ситуации, то се предполага, че същото ще е и с второто дете.”

С първото дете хорските приказки ни подготвят и информират за трудностите на това да си родител: “Животът ти ще се промени!”; “Няма как да си съвсем подготвена!”; или дори “Край с живота ти!” - тези са най-разпространените.

Но тогава има и повече хора, които предлагат помощ. Ако неизказаната (а понякога и изказана) представа за живота ми като майка, беше “Това ще е много по-трудно от всичко и вероятно няма да се справи добре”, отговорът на хората покрай мен, които ме обичат и подкрепят, би бил

“Тук сме да ти помогнем, за да не потънеш.”

И когато това, че имам бебе не ме унищожи и не прекрати живота ми - напротив, даже кариерата ми процъфтя и преместих семейството си от Сиатъл в Ню Йорк, за да започна работата на мечтите си към онзи момент - предложенията за помощ се изпариха. От кариера на фриленсър станах редактор на пълен работен ден, докато едновременно с това родих и отглеждах дете. Писала съм за следродилната депресия, за загубата на бременност, както и за всеки хубав, лош, скучен или зашеметяващ момент между двете, докато записвах часове за педиатър, ходех на семейните вечери в детската градина и се наслаждавах на вечери навън с партньора си.

Отстрани изглеждаше, че "имам всичко". Какво можеше да се обърка с още едно дете, когато вече съм работеща майка?

Отговорът, стана ми ясно, е уловка. Уловка, за която си мечтала и си си я представяла, и си я планирала, и си я обичала – но уловка, която разпердушинва внимателно изградената машина, която ти помага да запазиш психическото си здраве като майка на едно дете.

Лепкавите пръсти на следродилната депресия

ме хванаха по-бързо от първия път - или може би аз забелязах по-рано. Чувството за безпокойство беше по-свирепо, заплашващо да ми прекърши гръкляна, когато 5-седмичното ми бебе беше диагностицирано с бронхиолит и прието в детското интензивно отделение. Напрежението да успея да продължа по същия начин на работа, както досега, беше толкова силно, че се тресях в паника сутрин, докато пътувах към офиса. Ставаше все по-трудно да се измъкна от леглото, да заведа голямото си дете на градина на време, да си спомня да пусна този имейл или да спазя онзи срок, да поддържам къщата чиста, да готвя, да се къпя, да бъда майката, от която момчетата ми имат нужда.

И точно когато най-много ми трябваше помощ, беше почти невъзможно да помоля за такава.

"Очакваме, че майките обожават това, което правят, правят го добре и не е необходимо да молят за помощ или дори да разкриват, че имат нужда от такава", обяснява Зукър. "По същата причина много често обкръжението им не мисли, че трябва да попита "Как се справяш?", "Как се чувстваш?", "Мога ли да направя нещо за теб по време на този изключително важен момент от живота ти?" Ще е хубаво, ако казваме тези неща по-често."

През първата годинка на сина ми имаше една жена – също майка на две деца – която ми носеше топла храна.

Аз потъвах, но бях решила да си потъвам тихо,

за да се държа на положение пред хората, така че онези, които преди години ми казаха, че с живота ми е свършено, да не се окажат прави. Партньорът ми, който работеше 12-часови нощни смени по 60 часа седмично, си мислеше, че съм просто изморена като него. Не забеляза, че се опитвам да се боря с нещо повече от обичайното изтощение по време на първите месеци на бебето, повече от болките на следродилната депресия, повече от обикновените раздразнения на родителството.

Не се справях на работа, не се справях вкъщи. И след като ме приеха в болница с паник атака, с партньора ми осъзнахме, че ако не поискам помощ, ако не призная, че ми е трудно да се справям с живота като майка на две деца, следващата вълна ще ме завлече към дъното.

Отне ми месеци да си намеря психолог, който би работил с нов пациент. Продължих да изпускам сроковете в работа и след като работодателят ми не можеше повече да удовлетворява нуждата ми да работя два дни седмично от вкъщи, за да се грижа за синовете си, напуснах.

Предписаха ми антидепресант, насочиха ме към психолог

и след като останах без работа на пълен работен ден от 4 години насам, можех да отделя повече време, за да се концентрирам върху себе си и само върху себе си.

Здравната ми осигуровка, възможността да получа медицинска помощ и подкрепящият ме партньор също свършиха работа. Всичко това са привилегии, заради които успях да стигна до спасителната лодка, която ми се предложи. Месец след първия рожден ден на сина ми, най-сетне чувствам, че мога да дишам. Че животът ми като майка на две деца не е краят на всичко, което познавам, а началото на нещо много по-хубаво.

Осъзнах, че това е двупосочна улица: ние, майките с две деца трябва да запомним, че да помолим за помощ не е точка срещу нас. А тези, които ги е грижа, не трябва да чакат да признаем, че имаме нужда от подкрепа, преди да я предложат, без значение дали е първото ни бебе, или третото. Ако наистина е нужно цяло село, за да се отгледа дете, трябва да се сещаме колко е важно това село, когато семейството ни се разраства.

Когато родите за първи път, и ви дадат бебето, и го гушнете, си мислите, че няма друго нещо на света, което бихте могли да обикнете повече. Когато разберете, че сте бременна с второ, започвате тайно да разсъждавате има ли нещо, което би могло да ви разсее от връзката ви с първородното. Убедени сте, че не. Ето какво обаче се с случи с мен, пише Рейчъл Рамас за ScarryMommy:

Да започнем с това, че когато се приберете вкъщи с бебето и по-голямото ви дете се втурне към вас възторжено, вие се отдръпвате инстинктивно, за да защитите малкото. И така започва издигането на бариерата.

Намирам всичко това за доста иронично, тъй като аз бях по--голямото дете в семейството. И винаги съм усещала тази бариера между майка и мен, когато ставаше дума за по-малкия ми брат. Защо винаги съм виновна, когато нещо се счупи? Защо, когато той вече е на 25, тя все още му прави закуска? Защо беше моя отговорност да давам добър пример - да завърша гимназия с добър успех и университет за три години?

Имах страхотно детство и невероятна връзка с двамата ми родители и до ден-днешен, но това отношение на майка ми винаги е стояло като въпросителна някъде в съзнанието ми. И сякаш се върна като модел в мига, в който влязох вкъщи с новородения си син при тригодишната ми дъщеря.

Разбира се, че обичам и двете си деца по едни и същ начин, безусловно. Но това, за което никой не ви предупреждава, е странното чувство на неудовлетвореност, което ще изпитате към първото си дете. Вие очаквате вашето първо бебе да действа като възрастен, тъй като сега имате истинско бебе в къщата.

Спомням си как казвам на дъщеря си: "Можеш да си направиш закуска сама; Можеш сама да си вържеш обувките; Намери си сама играчката, ако обичаш.."

Чувам сина си да плаче и веднага си мисля, че дъщеря ми е направила нещо, за да го нарани случайно или да го събуди (по-голямата част от времето тя го будеше). Усещах нарастващото си негодувание към нея. И се мразех. Тя висеше на врата ми, докато кърмех сина си, и просто исках да се разкара. Исках да имам специално време с бебето. И най-вече - просто исках време за себе си.

Най-накрая имахме ситуация, в която тя се тръшна за нещо дребно. Вместо да крещя, аз просто я попитах: "Какво става?"

Тя се обърна към мен с красивите си сини очи и каза: "Просто искам да ме прегърнеш".

Сърцето ми се сви. Не можех дори да си спомня за последния път, в който съм я държала в прегръдките си. Контактът ни преди лягане се изчерпваше с това да ѝ позволя да гледа пет минути YouTube Kids и припряно произнасяне "Лека нощ", докато люлеех сина си цяла вечност, за да го приспя.

Именно в този момент за първи път се почувствах сякаш се провалям като майка на две души. Трябваше да сваля тази бариера, която беше поставена в деня, в който влязох с новородения син у дома. Взех я в уморените си ръце и я гушнах. Чух бебето да плаче в далечината за следващото си ядене. Дъщеря ми ме пусна и каза: "Добре, мамо, отиди да го вземеш."

Не. Оставих го да извика още малко, докато държах в прегръдките си първото си бебе.

Година по-късно дъщеря ми е голямата сестра, която всеки би искал да има. Тези първи три до шест месеца с ново бебе и малко дете са мъчителни, но някъде по средата на хаоса по-голямото ви дете ще види и научи да проявявате любовта, която имате и към двамата.

Дъщеря ми е предотвратила повече шокови ситуации, като това синът ми да се задави с дребни случайни предмети, много повече пъти, отколкото аз съм го правила. Тя се грижи за него, тя си играе с него, тя го обича. Не винаги всичко е цветя и рози, но в по-голямата част от времето те си прекарват страхотно заедно.

Научих се как да разрушавам невидимата бариера. И макар че все още от време на време се очаквам повече дъщеря си, има причина за това. Поощрявам я, така че тя да бъде уверена, горда със себе си и в крайна сметка успешна. Защото, както казват, по-вероятно е най-големите ви деца да стигнат до високи позиции, включително президент. И всеки астронавт в космоса е бил най-голямото дете в семейството.

Аз също съм доста страхотно по-голямо дете.


За разнообразие:



Скорошно проучване твърди, че второто дете е по-вероятно да си създаде неприятности в училище или да има проблеми със закона по-късно в живота. Резултатите от проучването определено ще зарадват по-големите братя и сестри по света.

Група изследователи от Масачузетски технологичен институт, Северозападния университет и Университета на Флорида (плюс още няколко) са анализирали хиляди двойки братя в Дания и щата Флорида - две коренно различни култури.

Те са открили, че по-малките синове са по-склонни да са несъгласни с авторитетна фигура, отколкото по-големите си братя.

"Въпреки значителните разлики в средата между двата района, стигаме до изключително сходни резултати: в семейства с две или повече деца, второто момче има между 20 и 40% вероятност да бъде наказвано в училище и да попадне под ударите на закона, за разлика от първородния син, дори когато се сравняват всички братя и сестри", пишат авторите на изследването.

Как е възможно поредността на раждането да влияе на вероятността някой да стане престъпник?

Учените обясняват теорията си, с това, че второто родено момче не получава същия изключителен фокус и внимание, което братята и сестрите му получават. В резултат от това, детето с готовност нарушава правилата, за да получи вниманието на родителите си.

Изследователите посочват също и факта, че родителите си взимат много по-дълът отпуск за гледане на първо дете, в сравнение с отпуска по майчинство и бащинство за второто.

Второто дете не само се състезава с братята и сестрите си за внимание, но трябва да пребори и кариерите и отговорностите на родителите си. В допълнение, второто дете гледа и се учи от по-големия си брат или сестра, докато първородното дете се учи и гледа от възрастните, и те са основния му ролеви модел.

С други думи, по-голямото дете прекарва повече време с възрастни и така самото то израства и се развива.

Второто дете обаче гледа като ролеви модел своя по-голям брат, който обичайно е подрастващ или ученик, и е естествено да се държи по-импулсивно, егоистично и емоционално.

Не е изненада и резултатът от предишни изследвания, според които по-големите деца са по-умни от по-малките си братя и сестри. Причината за това е, родителите, естествено, са прекарали повече време сами с първото си дете и са му отдали цялото си внимание.

Много от родителите в научното изследване признават, че са изпитали по-малко ентусиазъм да се занимават с по-малкото дете, като например четенето на приказки преди лягане, майсторене на всякакви неща и свирене на инструменти, което са именно дейностите, които помагат да се развива интелектът.

Някои майки признават и че не са били толкова стриктни към себе си при следващите бременности, т.е. че е възможно някои да са си позволявали да пият или да пушат.

Преди родителите на две и повече деца да изпаднат в паника, има и добри новини. Макар изследването да показва 20 до 40% по-висок риск от поведение, създаващо проблеми, като цяло цифрата остава ниска. Едва малцина от децата, може би 1 на 10 или 1 на 20, си създават сериозни проблеми.

Въпреки това авторите на изследването казват, че сред това малцинство от деца се открива значителна разлика между първородния син и второто родено момче.

Ралица Николова е на гости на Майко Мила, за да ни сподели някои свои открития по отношение на майките, на които едно дете не им е достатъчно и се сдобиват и с второ. Как се къпе второто бебе, кога му се сменя памперсът, носят ли се играчки на площадката и колко често се бършат ръце с антибактериални кърпички - това са все въпроси, на които Ралица ще ни даде компетентния отговор на човек, който е врял и кипял във въпросната тематика. Четете и си взимайте бележки!

Честно, ама много се дразнех на мъжа ми в първите дни, след като се роди второто ни дете. През час минаваше кахърен покрай мен и бебето и въздишаше: „Много съм притеснен, не го гледаме като първото”.

Ами, нали затова е второ!

За да се научиш, че памперси се сменят не през три часа, а когато на пипане са три пъти по-големи от дупето на бебето. Или по-често, само ако миризмата не ти понася. Че къпането на бебето може да е просто приплакване на мивката, а не СПА процедура, в която да се включи цялото семейство. Че коликите са най-деликатното неразположение, с което малкото съкровище ще ви рисува сенките под очите.

С второто вече прекрасно знаеш, че миенето на зъби, посещението на тоалетна и краткият душ съвсем не са самотно занимание. Това добре го знае вече и половината от 14-етажния ви блок. Затова, когато бебето „рисува” с четката за тоалетна по стената, а голямото крещи от спалнята „акаааааааааам” в 6,30 сутринта, ти просто продължаваш да си миеш зъбите. Все пак това (със зъбите) ти се случва веднъж на няколко дни, ако все още ти се случва.

Докато с първото си била виртуоз на изкусителните, красиво подредени и неповтарящи се изненади за закуска, то с второто все те влече към нещо по-сухичко и с добра консистенция, която лесно се събира от пода, дамаската и монитора на лаптопа.

Също така прекрасно знаеш, че е по-вероятно бебето ти да се задави с вода, отколкото с парче бисквита, нищо че няма нито един зъб. Още по-прекрасно си запомнила, че няма никакъв шанс да убедиш отрочето, че пясъка, кестените, тревата и фасовете са по-малко вкусни от броколи, например.

Абсолютно си се примирила, че водата става за всичко друго, освен за пиене – разливане, поливане, цопане, мазане, близане, плюене…Просто купуваш мушамен гащеризон и гумени ботуши още преди годинката.

С второто вече използваш мокрите кърпи изключително пестеливо. Бършеш основно своите дрехи и в редки случаи ръцете на бебето, ако са лепкави или съвсем черни. През другото време прилагаш поиздухване, поизтръскване, потупване или… нищо. Същото се случва и с бисквитата на земята – просто му я подаваш отново. Докато малкото вече си изравя остатъци от миналия месец изпод дивана.

На площадката майките с второ се познават някак. Не тичат с истеричен молещ глас от пързалката до люлката и от тях не можеш да чуеш „Миличко, това не е наше, не го пипай”. Защото чудесно знаят, че тези думи никога нямат никакъв, ама никакъв ефект. Същите не мъкнат половината покъщнина в багажника на бебешката количка. По същата причина – знаят, че на площадката дори камък и листо са по-интересни от собствените играчки. И че така или иначе ще има разплакани, истерия, някой-друг шамар или ухапване. И всичко ще се приключи с дружно гризане на солети, в по-добрия случай банан, разделен на пет или смукане на сок от обща сламка.

С първото, признавам, винаги съм се учудвала на майки, които позволяват на детето си в магазина да излапа вафла, сладолед или нещо подобно, още преди да е стигнало до касата. И на продавачката се подава изпомачканата празна опаковка, придружена от извинителни изречения и укорителни думи към прегладнелия наследник. Да, ама с второто разбираш, че или му отваряш пакета, или всичко ще бъде изядено заедно с найлона. Независимо дали си до касите, или не. Още повече, че рискуваш, докато убеждаваш ревящото бебе да почака, голямото да ти препълни количката с шоколадови яйца на „Замръзналото кралство” и макарони на звездички, „каквито ядем в градината”.

С второто се „рафинираш” в някои социални умения. Като общуването с умилени бабички, които щипят бузи и повтарят „Слушкаш ли, бабиното?”. Нахилено отговарям „Мама слуша най-много!” и с бърза крачка се отдалечавам. Любимо ми е, разбира се, да черпят мъника с шоколадови бонбони или пък с лукчета. Докато с първото направо се дразнех и казвах нещо от типа „Благодаря, но тя е много малка”. Сега просто подавам „подаръка” на бебето и с охота наблюдавам как то излапва умело опаковката, а вътрешността изплюва с погнуса и дори с лек плач.

Има и други тайни и правила, които след първото дете вече си разгадала или наизустила. Например, че сополите са като хлебарките – непобедими. Че винаги, винаги трябва да проверяваш барабана на пералнята, преди да го заредиш с дрехи. Че матракът и паркетът могат да събудят току-що приспаното бебе по-добре от сирените на пожарна кола. Че съседът кърти плочки от 14 до 16 часа. Задължително. Че „красиво” означава цикламено розово или в по-добрия случай шарено на цветя. Че в джобовете ти винаги има място за още една количка. Или още една шишарка, камъче, кестен или цвете.

cross