fbpx

Жена в Колумбия роди момиченце, чийто корем съдържа малкото, полуоформено тяло на собствената ѝ близначка, разказва Ню Йорк Таймс.

Този вид раждане, пример за “fetus-in-fetu”, е много рядък, но не безпрецедентен, посочва здравният репортер на изданието Доналд Макнийл.

Състоянието е описано в британски медицински журнал през 1808 г. и се смята, че се среща при едно на всеки 500 000 раждания. През последните години подобни раждания е имало в Индия, Индонезия и Сингапур.

Последният случай е още по-необичаен, тъй като лекарите ясно идентифицират “fetus-in-fetu” по време на бременността, казва д-р Мигел Пара-Сааведра, специалист по рискова бременност в Баранкила, Колумбия.

Той за първи път вижда 33-годишната майка Моника Вега, когато тя е в 35-та седмица от бременността - пет седмици преди термина. Нейният акушер е мислел, че плода ѝ има чернодробна киста.

“Fetus-in-fetu” понякога погрешно e диагностициран като тератом.

Чрез цветен доплер и 3D/4D ултразвуково изображение обаче, д-р Пара-Сааведра успява да види, че плодът всъщност съдържа малко бебе, поддържано от отделна пъпна връв, която черпи кръв, свързана с червата на по-голямата близначка.

"Казах на майката и тя каза: - Какво? - Не, докторе, това е невъзможно - разказва д-р Пара-Сааведра, - но ѝ обясних всичко стъпка по стъпка и тя разбра."

Ултразвуковото сканиране, показващо малък зародиш, образуващ се в корема на неговата сестра-близначка.
Източник:
 Dr. Miguel Parra-Saavedra

На 22 февруари, когато бебето Ицамара е на 37 седмици и тежи около 3 кг, лекарите решават да го извадят чрез цезарово сечение, защото се страхуват, че вътрешният близнак ще смаже коремните ѝ органи.

На следващия ден те отстраняват плода в коремчето ѝ чрез лапароскопска хирургия. Той е дълъг около 5 см, има оформена глава и крайници, но няма мозък и сърце, обяснява д-р Пара-Сааведра.

Колкото до бебето Ицамара, тя се справя добре, каза лекарят. "Тя има малък белег на корема си, но сега е нормално бебе, освен че целият свят говори за нея."

Източник:
 Dr. Miguel Parra-Saavedra

Тъй като по-малкият плод се храни от неговия брат/сестра, той се нарича паразитен близнак (научният термин е heteropagus). Някои от тези близнаци се раждат заедно със своите здрави братя и сестри, а в други случаи растат частично отвътре и частично извън тялото на близнака.

Смята се, че състоянието “fetus-in-fetu” се появява скоро след 17-ия ден на бременността. То обаче може да остане незабелязано в продължение на много години. През 2015 г. 45-годишна англичанка, живееща в Кипър, е претърпяла операция за това, което e изглеждало тумор на яйчника. При дисекцията лекарите стигат до заключението, че тя е имала близначка, която е погълнала в утробата на майка си - образуванието е имало частично оформено лице и коса.


Още:

Средно около 9 бебета се раждат мъртви във Великобритания всеки ден. ДЕВЕТ. МЪРТВИ. ВСЕКИ ДЕН.  
Журналистката на BBC Фиона Крак забременява със своето дългоочаквано бебе миналата година, но водите ѝ изтичат рано и дъщеря ѝ умира. Това е нейната история за една година, прекарана в болка и възстановяване, придружена от историите на пет забележителни жени, които споделят съдбата ѝ. 

Превод специално за "Майко Мила" от Ася Филипова


ФИОНА

Братовчедка ми роди, когато бях на 8. Тъй като майка ми знаеше, че обичам бебета, реши да ме остави в дома ѝ, да помогна за няколко дена. Явно съм се справила добре, тъй като ме пратиха и при другата ми братовчедка, когато роди. Разхождах бебетата нагоре-надолу из коридора, закриляйки ги от ревниви братя и сестри.

Помагах и на съседката, когато къпеше и приспиваше бебето си. Нямах търпение да стана на 12 и да мога да се грижа за всички деца в селото. Нямах търпение самата аз да стана майка.

Когато навърших 29, ми откриха рак на шийката на матката. Операцията, която щеше да спаси живота ми, щеше също така да ме лиши от способността ми да износя бебе.

Намерих друга процедура в едно медицинско изследване, която щеше да остави възможността отворена. Намерих и специалист, способен да я извърши. Последваха изтощителни години, изпълнени с ин витро процедури и спонтанни аборти.

Една сутрин обаче, ултразвукът показа дългоочаквано движение и акушерките ме отпратиха с пожелания за успешно раждане.

Бях на работа онзи следобед и хапвах лимонова торта на изпращането на мой колега, когато почувствах обилна течност да напира през панталоните ми.

Това бяха водите ми, които изтичаха два месеца по-рано от очакваното.

В болницата се опитахме да отложим раждането колкото се може по-дълго, за да дадем време на бебето да се развие. Десет дни по-късно ми казаха, че всичко изглежда наред и мога да си ида вкъщи на следващия ден. Малко след полунощ обаче, пъпната връв се палпира, прекъсвайки достъпа на бебето ми до кислород и хранителни вещества.

В шестте минути, в които им отне да ме закарат до операционната, сред врявата от сновящи сестри, бутащи леглото ми из празните коридори, бебето ни умря.

Не мигнах в продължение на 48 часа. Обикалях безцелно напред-назад. Отказвах да приема обезболяващи. Моето съкровено, дългоочаквано бебе тихичко седеше сгушено в утробата ми, но връвта, която досега ни бе свързвала, сега висеше извън тялото ми.

Когато краката ме заболяха от обикаляне, легнах с лице към партньора си, Тим.

Спомних си историята на една майка, на която бяха казали по погрешка, че бебето ѝ се е родило мъртво. Повиках сестрата и попитах дали и те не са сбъркали. 20 минути по-късно Тим я повика отново, питайки същия въпрос...

Родих с Цезарово сечение на следващата сутрин. Докато вдишвах през маската и усещах как упойката проникваше във вените ми, си мислех как след 30 години, прекарани в очакване на срещата с детето си, най-накрая ще мога да го погледна в очите, като се събудя.

Когато ми я дадоха – моята малка дъщеричка – сърцето ми се пръскаше от любов. Беше прекрасна, във всичките си 30 см. Бяха ѝ сложили малка бяла рокля и шапка, и я бяха завили в бяло плетено одеяло. Пръстчетата ѝ бяха перфектни. Имаше дълги крайници, досущ като нас. Нарекохме я Уилоу (бел. ред. върба).

Почти чух как на Тим му се скъса сърцето, когато произнесе името ѝ. Гледах я в захлас. Не можех да разбера защо беше мъртва.

Акушерките и лекарите дойдоха. Въпросите ни останаха без отговор. Може би не бяха правилните въпроси. Бяхме в края на родилното крило и постоянно чувах родилките и проплакващите им новородени.

Ръцете ме заболяха. Помислих, че имам съсирек, но лекарите ми казаха, че е нормално – тялото ми било шокирано, че няма бебе, което да държа в ръце, и това бил биологичният му отговор. Разридах се. Кърмата ми тръгна и изцапа тениската ми, но бях прекалено изтощена, за да изпитам срам.

Помещението за скърбящи включваше кухня, в която можехме да си приготвим чай – не мисля, че някой скърбящ родител би се възползвал. Зазяпах се в окачения график на чистачките – изведнъж ми напомни за всички други семейства, които бяха минали през това помещение. Замислих се за загубата им. Фокусирах се над факта, че са оцелели.

Останахме още 4 нощи, дъщеричката ни – в хладилно креватче. Никой не ни спомена нищо за тръгване, но знаех, че е време. Не намирах начин да се сбогувам с акушерките, които останаха с нас през онази нощ, които облякоха дъщеричката ни. Нямаше начин да изкажа благодарността си, така че всички просто плакахме, кимнахме си и после двамата си тръгнахме.

Акушерките ни бяха напомнили, че бяхме задължени да регистрираме раждането на Уилоу. Един ден отидохме до регистрационната и служителят там тихо ни попита редица тъжни въпроси. Тръгнахме си, държейки официалното доказателство, че тя бе съществувала, че бе истинска. Раждане и смърт си поделяха документа – единствения документ, който тя някога ще има.

Отказвах да обърна внимание на другите хора, на тяхната неловка любезност. Някои приятели дойдоха; някои роднини – също. Навлякох си родилните дънки и си разменихме по някоя друга баналност, но те нямаше какво да кажат, така че си отидох обратно в леглото.

Вместо кръщене, планирахме погребение…

Снимка :Unsplash

Две седмици след него Тим намери убежище в офиса си, а аз останах сама вкъщи. Скръбта ни пое по различни пътища и аз се чувствах все по-самотна и изолирана.

Плашех се, като четях за това колко връзки се разпадат след смъртта на дете и реших да намеря терапевт. Открих, че се предлага много подкрепа за майките, но изключително малко за бащите – накрая обаче успях да намеря някой, който да ни помогне заедно, и когото все още виждаме.

Дойде ми. Изпитах бяс към тялото си, задето така ме бе предало 

Изтрих всичките си Фейсбук приятели, които имаха бебета на възрастта на Уилоу, както и тези, бременни с второ или трето дете. Алгоритмите в социалните мрежи направиха виреенето ми в тях непоносимо – постоянно изскачаха реклами за бебешка храна, колички, дрешки… Станах мрачна, озлобена и необщителна.

Смених три влака до далечния североизточен край на Англия, за да посетя 103-годишната си баба Нанси. Влязох и седнах в краката ѝ, полагайки глава на колената ѝ. Тя самата бе родила мъртво бебе преди повече от 60 години. Галеше косата ми, нямайки представа, че щяхме да го кръстим на нея. Беше най-трудното посещение, което някога бях правила, но някак ми помогна да започна да се възстановявам.

Станах истински детектив, поисках всички записки от всички болници, в които бях лежала през последното десетилетие, и изследвах всеки етап от лечението си и бременността си, разшифровайки и сравнявайки драсканиците на лекарите.

Манията ми извираше от чувството ми за вина – чувството, че по някакъв начин аз бях виновна за всичко. Неоправдан страх, който обаче се оказа често срещан при родителите на мъртви деца.

Намерих 9-седмично пале и го прибрах вкъщи. Тежеше 2 кг – точно колкото едно новородено. Чувствах се полезна. Треперехме заедно на студа, когато я извеждах до тоалетна нощем, а тя скачаше към мен, досущ като детенце, чакащо да го вдигнат. Когато я виках в парка, понякога я наричах Уилоу.

Коледа наближаваше, но аз си отвличах вниманието, като пълнех картички за племенниците и племенничките ми с пари. Избягахме от неосъществените ни блянове за първата ни семейна Коледа в далечна овчарска хижа в Съфолк. Ходехме по няколко мили на ден и се редувахме да носим палето. На Бъдни вечер отидох на прекрасна среднощна литургия в една малка църква наблизо. Плаках тихо през цялото време. Една възрастна жена до мен – напълно непозната – сграбчи и задържа ръката ми в своята.

Мъртвороденото бебе дава на майката същите права и закрила като живороденото такова. Така реших да използвам правото си на майчинство, като се върнах на работа 4 месеца по-късно. Беше по-лесно да съм в офиса, отколкото вкъщи. На работа можех да се скрия от загубата си. Толкова свикнах с рутината, че понякога се изненадвах, когато колегите ми питаха дали бях родила момче или момиче.

Свикнах да отговарям „дъщеря ми се роди мъртва“, потупвайки ги по ръката и казвайки „всичко е наред, моля те, не се притеснявай...“

През дългите вечери вкъщи поглъщах прекалено много вино. Постоянно преповтарях сезоните на Modern Family (бел. ред. американски комедиен сериал). През зимата обаче се появиха проблясъци на надежда, подобни на кокичетата, чиито главички смело пробиваха снежната покривка.

Определени дни отново се чувствах позитивно настроена. Определени дни бях способна да се видя с приятели и да се смея. Понякога бях готова да се усмихна още като Тим отвореше входната врата. Мисля, че и двамата просто се стараехме, много пъти не заради себе си, а заради един другиго.

Винаги се чувствам по-добре, когато съм активна, така че направих план как да префасонираме и посветим част от градината ни на Уилоу. Започнахме работа през най-студената и влажна февруарска седмица. Наехме масивен багер. Приятели и роднини дойдоха да помагат в студ и мраз и пресяха пластове подгизнала почва и камъни, за да ги изчистят от бурени.

Малкото ни, радостно пале Пина си играеше в калта и после оставяше мръсни отпечатъци от лапички по целия кухненски под. Намерих скулптор, който направи дървена скулптура от върбови клонки. За пътеката в градината използвахме камъни, които събрахме от любимите си плажове. Използвахме работата, за изтощим телата си напълно.

През седмицата преди Деня на Майката стоях пред близкото училище и наблюдавах децата как си тръгваха. На самия ден отворих вратата на детската за първи път. Разгънах и сгънах наново бебешките бодита. Сгуших последното от тях в обятията си и легнах на пода.

Прашинките се рееха във въздуха, осветени от следобедното слънце. Спомних си имейла, който ми пратиха, че завесите за детската са готови. Когато им написах, че вече нямаме нужда от тях, те ми отговориха чисто и простичко: „Ще ги пратим, когато сте готова.“ Чудех се дали и самата продавачка не бе изгубила бебе.

Ридах с часове и най-накрая заспах. Беше тъмно когато се събудих. Бях получила две картички за Деня на Майката. Едната беше от мама, а другата от Тим – пишеше, че съм била прекрасна майка за Уилоу и винаги ще остана такава.

От този ден оставих вратата на детската отворена – въздухът в къщата е по-лек сега

Подготвихме празненство за първия рожден ден на Уилоу в градината ѝ, за да съберем пари за благотворителни организации, посветени на засегнатите от мъртви раждания. Една от организациите, на които искаме да помогнем, изготвя упоменателни кутии, които изпраща на скърбящи родители в болниците. Ние също получихме една за Уилоу, която намерих сили да погледна отново.

Вътре имаше:

  1. Бяло плетено одеялце
  2. Болничната гривна на Уилоу
  3. Снимки на новородената Уилоу
  4. Отпечатъци от стъпалата ѝ
  5. Боди от детската ѝ

Някои от нещата бяха в кутията, когато я получихме, други бях добавила сама. Исках да намеря други жени, които можеха да разберат силата на подобна кутия. В седмиците преди рождения ден на Уилоу обиколих страната, за да посетя други скърбящи жени, които бяха по някакъв начин свързани с тези 5 предмета.

Това са техните истории

ВАЛ

Вал Ъшърууд управлява The Tigerlily Trust – организация, която снабдява болници с одеяла, завивки и нощници за мъртвородени бебета.


Снимка: Unsplash

"Всичко вървеше много добре с бременността ми до около 16-ата или 17-ата седмица. После ми казаха, че бебето ми има нещо на име Синдрома на Едуардс - и да не очаквам да оцелее след 28-ата си седмица.

Беше в 32-а, когато отидох да взема нещо от бюрото в хола и почувствах прорязваща болка. Отидохме в болницата – сърдечният ѝ ритъм вече беше спрял.

Въпреки че бяхме опитали да се подготвим за този момент, не мога да си спомня почти нищо от самия ден. Помня, че ми казаха, че ще ми дадат хапче, ще си ида вкъщи и ще се върна на следващата сутрин.

Изведнъж много се уплаших, като осъзнах, че имах мъртво тяло вътре в себе си, и си помислих колко е жестоко да ме пратят вкъщи така. Сега обаче съм много благодарна, че ни дадоха това време - това беше последната ни нощ заедно. На сутринта във вторник вече изобщо не ми се връщаше в болницата. Просто исках да я задържа завинаги в безопасност вътре в себе си, чувствах, че не биваше никой да я отнема от мен.

Времето, което прекарахме в болницата обаче, беше красиво. Приятели дойдоха да видят Лили, което се оказа много важно, тъй като минах през фаза, през която се питах „бях ли някога изобщо бременна?“

Още в ранната си бременност бях купила дрешки за нея, но те ѝ бяха прекалено големи, така че нямахме в какво да я облечем – болницата също не ни снабди с нищо. В началото на раждането отидохме да потърсим из града и единственото нещо, което намерихме - беше една тенисчица, която майка ми преправи на малка рокличка в болницата.

Опитахме се да си направим друго бебе веднага след Лили, и обмисляхме ин витро като опция, но възрастта ми значеше, че всичко щеше да е много по-трудно. На този етап вече бях на 46 и не мислех, че можех да премина през всичко това и накрая дори да не проработи.

Казах си, че така е трябвало да стане. Осъзнавах обаче, че имах нуждата от отдушник за всичките енергия и обич, които бях отделила за Лили.  The Tigerlily Trust е вдъхновен от всичко, което аз исках да имам през този период. Така започнах да издирвам хора, които да изплетат дрешките, които ми се щеше Лили да бе имала в онзи момент. 

Много от родителите, които се свързват с нас, не могат да повярват, че някой е положил толкова много усилия да изплете дрешка за бебето им, за да защити достойнството му дори в неговата смърт.

Съветът ми към родителите, тепърва преминаващи през това, е да скърбят на воля. Не се страхувайте от мъката си – споделете я с околните. Това е скъпоценно време, защото след това светът ще очаква да сте отново нормални..."

РЕЙЧЪЛ

Рейчъл Хейдън основава Gifts of Remembrance – организация, която обучава акушерки как да снимат мъртвородени бебета

"Роуън беше един от тризнаците, които се появиха изненадващо – аз вече бях 40-годишна майка с две деца. Интересното беше, че когато разбрах, че съм бременна, като че ли веднага го усетих в себе си – имах чувството, че вече знаех кой е.

Около 31-ата седмица отидох на ултразвук, където установиха, че Роуън нямаше пулс. Сигурна съм, че всички родители на мъртвородени познават това чувство. Чувството, когато няма нищо на монитора.

Може да се получи така, че освен да оплакваме смъртта на бебетата си, да скърбим и заради факта, че дори не сме успели да ги видим.

Все още си спомням начина, по който акушерката му говореше, как се отнасяше с него – накара ме да почувствам, че и аз мога да направя същото. Казваше неща като “Здравей, как се казваш?“ и „Сигурна съм, че майка ти иска да те погушка“ – всичко това беше чудесно за мен, защото аз нямах идея какво да правя. Дори не допусках, че можех да помоля да участвам в увековечаването на тези моменти. 

Тя го взе и сне отпечатъците от дланите и стъпалата му, облече го и го положи в легълцето му, а после му направи две снимки, докато лежеше там.

Нямах представа как всъщност е изглеждал без дрешки или какво е носел под малката си нощничка. Също така на всичките ѝ снимки той беше сам – изглеждаше толкова самотен.


Снимка: Unsplash

Въпреки че бях изключително благодарна за всичко, което имах, по-късно осъзнах, че съм могла да имам много повече. 

Обучавам акушерките да мислят за бъдещето и да напътстват родителите през процеса на документиране на всеки момент, уча ги да обясняват: „Може и да е прекалено тежко за вас в момента, но ще разберете колко е важно впоследствие.“

Говоря им за това как някои от фотографиите са за споделяне с други хора, но много от тях просто ти помагат да се върнеш назад, така че всяка снимка ще е много важна за семейството. Всичко това е терапевтична намеса, с която помагаш на семейството да проумее какво се е случило.

Все пак не просто се сбогуваме с бебето си – в тези моменти се и срещаме с него за първи път."

Рут


Рут Роджърс работи в сферата на финансите преди мъртвородената ѝ дъщеря Скарлет да я вдъхнови да се преквалифицира като акушерка. Обучението ѝ приключи това лято, а наскоро постъпи на първото си назначение.

"Скарлет се роди ноември 2011, когато бях в 31-ата седмица на бременността си. Осъзнах, че се движеше много малко, но не се притесних толкова много – отидох в болницата чак след като свърши работният ми ден. Не можаха да открият пулс още от началото.

Имах прекрасна акушерка – Джейн – с която разговарях по телефона. През двата дни преди да родя, тя ми каза да не се притеснявам за погребението или аутопсията, а да се фокусирам върху времето, което имах с малкото ми момиченце – така тя насочи вниманието ми към това, което беше наистина важно.

Акушерката в родилното отделение също беше прекрасна. Странно е за какви неща започваш да се притесняваш – например, мислех си, че дъщеричката ми ще се роди вкочанена. Притеснявах се как ще се почувствам като я видя такава.

Акушерката обаче каза: “Просто ще изглежда като бебе. Ще е малко по-мъничка, кожата ѝ може да е доста тънка, и очите ѝ сигурно ще са затворени, но настрани от това, тя просто ще изглежда като твое бебе.“

Това бе всичко, от което се нуждаех, за да продължа.

Роди се малко преди 6 сутринта и помня как се радвах, че е още топла и си мислех, че трябва да запомня това чувство, тъй като нямаше да остане така още дълго.

Забременях 7 седмици, след като родих Скарлет и пометнах отново – бях помятала и преди. Тогава станах обсебена от процеса на раждане на бебета, от ембриологията като цяло. Четях учебници, научни изследвания, пишех имейли на професори по повтарящи се спонтанни аборти – моят подход към живота винаги е бил такъв.

Пометнах още два пъти след това, като Джейн ме подкрепяше през цялото време – изградихме много специално приятелство. Предполагам, че от там ми дойде и идеята да стана акушерка – цялата идея за поддържащата връзка между жена и нейната акушерка.


Снимка :Unsplash

Извадих достатъчно късмет да родя две красиви момчета, едното преди да започна преквалификацията, а другото – по средата на обучението ми. Бях изключително притеснена по време на първата си бременност, но Джейн ми помагаше много, както и консултантите и моята лична акушерка – те всички знаеха историята ми и разбираха как се чувствах. Без тях, нямаше да успея да мина през всичко това без то да се отрази много тежко на психиката ми.

През третата си година на обучение дълго време работех в родилно отделение. Веднъж дойде една жена – мислеше, че ражда, но всъщност бебето ѝ беше починало. Беше изключително преживяване да се грижа за нея и бебето ѝ и да я подкрепям докато минава през всичко това.

Срещнах толкова много хора в онлайн групи през последните години, като всеки един е минал през скръбта си и през това да има бебе след това по различен начин. Всеки човек се справя с мъртвото раждане чрез свой си, личен механизъм.

Изследванията са категорични, че скръбта невинаги идва от самата бременност – имат връзка, но всъщност проблемът идва с охарактеризирането на бебето като личност. В момента, в който приемете бебето като личност, вие създавате връзка с тази личност, и скърбите много по-дълбоко, когато тази личност спре да съществува."

АЛИЯ

Завършилата книгоиздаване, Алия има онлайн магазин за тапети по поръчка, които помагат на родителите да ознаменуват името и датата на раждане на бебето си, а в момента работи и над създаването на личен годишник. Алия очаква друго бебе в края на октомври.

"Най-мъчителното беше, че вече бяхме купили всичко за Аамия – имахме много дрехи, бяхме сложили креватчето ѝ в спалнята, всичко беше чистичко и само я чакаше.

Имах оток, но те казаха, че е нормално за бременността. Не бяхме много притеснени, тъй като нямах никакви други симптоми. Една сутрин обаче се събудих и не можех да почувствам нищо – реших, че е време да ида да се прегледам. Тогава ни казаха, че е починала, и разбрах, че съм имала прееклампсия.

Казаха ми, че кръвното ми е прекалено високо и че има твърде много протеин в урината ми и веднага ме пратиха в родилното.
Предполагам съм заспала, защото когато се събудих, тя лежеше в хладилното креватче, вече измита и облечена. Въпреки че не зависеше от мен, все пак много съжалявам, че съм изпуснала обличането ѝ и моментите непосредствено след раждането – малките неща, които винаги си представяш как правиш за бебето си.

Когато започнах да правя годишник посветен на Аамия, разбрах за групата за подкрепа за хора изгубили бебетата си в Инстаграм.
Започнах да разговарям с много майки от целия свят и им споделях за всекидневието си и проектите, върху които работех. В един момент доста хора започнаха да питат дали мога да направя нещо и за техните бебета.

След раждането на Аамия почувствах, че искам всичко в къщата да я ознаменува, за да може всички да помнят, че е съществувала. Мисля, че това беше моят начин да се справя с болката – да създавам неща, с които да напълня къщата, за да ми напомнят за нея.

Снимка: Unsplash

Определено съм доста по-притеснена за бременността си, откакто минах 30-ата седмица. В самото ѝ начало, въпреки че бях много щастлива и се чувствах благословена, че успях да зачена отново, се чувствах и виновна задето малкото ми ангелче може да си помисли, че е забравена. Нещо, което никога няма да се случи – аз и партньорът ми мислим за Аамия всеки ден.

С времето обаче чувството на вина утихна – аз искрено вярвам, че това бебе бе изпратено от Аамия. Тази бременност минава леко. Понякога се поддавам на притесненията си, но се опитвам да съм позитивно настроена. Аз и партньорът ми ще отгледаме детето си така, че да знае абсолютно всичко за голямата си сестра Аамия."

МЕГАН

Меган Евънс започва влог посветен на раждането на мъртво дете само седмици след смъртта на сина си Майло

Бях много млада и ужасена, когато тестът се оказа позитивен. Директно отворих YouTube и написах „19 и бременна“, но не намерих почти нищо. Имаше няколко видеа, но те бяха направени от богати 19-годишни момичета. Имах нужда да видя някого, който беше нормален човек, не богаташ. На следващия ден казах на майка ми, че ще започна влог за собствената си ситуация.

Веднага, след като започнах да правя видеа, с мен се свързаха жени, които казваха, че се чувстват по същия начин – нямаха собствена къща и финансовото им състояние изобщо не беше стабилно. Така започнах влога и много ме радваше, когато разни хора се свързваха с мен и казваха “аз също съм така“ – накара ме да се почувствам по-уверена.

Странно е как майчинският ти инстинкт просто се появява все едно че винаги е бил там.

Един ден осъзнах, че не бях почувствала никакво движение от Майло цял ден, и реших, че е добра идея да ида да се прегледам.

Акушерката не успя да намери пулс. Когато видях цяла редица хора до леглото ми, разбрах, че нещо не е наред. Все едно попаднах в напълно непознат за мен свят, в който нямах идея как да се държа.

Прекарах следващия ден със семейството си и разбрах, че баба ми беше родила син, който умрял само няколко дни след това. Попитах я как щях да го преживея и тя каза: „Направи много снимки и се наслади на времето си с него.“

Когато отидох в болницата, за да предизвикаме раждането, бях много уплашена при мисълта как щеше да изглежда той, така че помолих майка ми да го види първа. Тя възкликна: „О Боже, той е просто перфектен“ и ми го показа. В този момент осъзнах, че това е бебето, което бях носила в себе си в продължение на осем месеца.

Смъртта не променя нищо – това беше първата среща със сина ми...

Но беше и опустошително. В ръцете си държах всичко, за което бях копняла, но знаех и че ще трябва да върна бебето си обратно. Бъдещето ми изчезваше пред очите ми.

Казах на една от акушерките: “Имам чувството, че съм единственият човек, на когото се е случило нещо подобно.“ Отговорът ѝ беше: „Просто е едно от онези неща, за които никой не говори.“

Три дни след като излязох от болницата, започнах да мисля за влога си. Все още имаше коментари от сорта “уау, аз също съм бременна.“
Потърсих влогове, посветени на темата за мъртвото раждане, но отново не успях да намеря нищо.

Не очаквах толкова хора да гледат видеата, тъй като не знаех колко често срещани са мъртвите раждания.

Възможността да разкажа историята му ме утеши, но още повече ми помогна това, че виждах други хора да произнасят името му.

Ако някой в обкръжението ти минава през всичко това, не е необходимо да знаеш точно какво да кажеш. Просто приеми болката им, приеми скръбта им, проумей, че никога няма да разбереш напълно, и ги остави да говорят докато вече няма какво да кажат."

Снимка :Unplash

Роуън, Скарлет, Аамия, Лили, Майло и Уилоу... Въпреки че не успяха да видят света, те все пак го промениха чрез вдъхновението, с което дариха майките си.

Но тези са малка част на фона на всички, които избират да не споделят спомените си с околните и да скърбят далеч от всички.

Една на 225 бременности във Великобритания завършва с мъртво раждане...

Родителите, с които разговарям, са на мнение, че темата започва да се обсъжда все повече и повече, но все още има много хора, които така и не поговориха с мен за Уилоу и никога дори не произнесоха името ѝ...

Ръцете ми не ме болят както в първите часове след раждането, но са все така празни – аз съм майка, но без бебе

cross