fbpx

Публикуваме историята на Мариана-Регина Димитрова без редакторска намеса и с искрената молба да я прочетете до края и да помогнете да се разпространи, за да се намери ЧОВЕКЪТ, останал до Мариана и помогнал ѝ в последните мигове от живота на съпруга ѝ. Това се е случило в София на 13 януари тази година.


13 януари 2021 г. е дата, която ще помня до края на живота си.

По принцип не съм фаталист, нито пък съм крайно суеверна. Но това е денят, в който старият ми живот свърши. Денят, в който загубих мъжа си, бащата на детето ми, съпруга си и моята опора в живота. 

Но това е и денят, в който срещнах един герой – герой без име, на когото искам да благодаря от цялото си сърце и душа.

Семейството ми преживя драматичен декември, тримата бяхме болни от Covid-19, Явор (съпругът ми) влезе в болница с двустранна бронхопневмония и мислех, че ще го загубя. После се подобри, изписаха го и мислех, че всичко е наред. 

Така и беше – до този заветен ден, който преобърна всичко. 

В 12:00 часа той излезе от вкъщи за първи път сам след боледуването. Искаше да отиде до наше жилище в центъра, за да отметне задачи. Задачи, с които си мислех, че няма смисъл да се занимава, но той си беше упорит. 

В 13:00 се включи шестото ми чувство, просто знаех, че нещо не е наред, и му се обадих да го чуя. В момента, в който вдигна слушалката, разбрах, че нещо лошо се случва. Каза, че не се чувства добре и аз хукнах. Хукнах с всички сили, взимайки такси с идеята да го докарам обратно вкъщи. 

В 13:18 часа, когато бях на 3 минути от него, той ми се обади – за последно. Казах му, че съм наблизо и го помолих единствено да отключи вратата, за да не му призлее и да падне. В бързината не бях взела ключовете си, бяха в другата ни кола. Не съм и очаквала, че ще ми трябват.

Това бяха и последните думи, които той чу, защото в следващия миг чух как пада… и си отива. Минута по-късно бях разбила входната врата и правех отчаяни опити да разбия вратата на апартамента. Паралелно звънях на 112, но чувах как ми обясняват да викна авариен ключар. Знаех, че няма време за подобно нещо и ги умолявах да пратят линейка, полиция и пожарна.

Броях секундите – в подобна ситуация всяка секунда е от значение. Хукнах отчаяна на улицата да търся нещо или някого. И го намерих – младото момче, което, като ме видя, се притече на помощ. 

Колко пъти сте изпадали в беда на улицата и някой ви се е притичвал на помощ? Подминавали ли сте някой, който очевидно се нуждае от помощ? Е, той не го направи. Ще го помня до края на живота си. 

Секунди по-късно отново бяхме пред вратата. Със съвместни усилия я разбихме с три удара. Съпругът ми беше безжизнен. Аутопсията щеше да покаже, че си е отишъл от сърце, а няколко дни по-късно щях да разбера, че се е случило, защото му е изписано лекарство несъвместимо със състоянието му. Но това не беше от значение в този момент. 

Важното беше, че момчето не загуби и секунда – започна незабавно да прилага сърдечен масаж, аз обдишвах. И той не се отказа – бога ми, 10 минути по-късно, бях сигурна, че вече няма смисъл и му казвах „Няма смисъл, отишъл си е, няма го.“. Но той казваше – „Не, не е така. Не спирай. Винаги има смисъл, продължаваме да се борим. Не спирай!“.

20 минути се борихме. Линейката дойде 30 минути след първото позвъняване. Тези думи не са укор към „Спешна помощ“. Истината е, че и на петата минута да бяха дошли, не мисля, че нещата щяха да са по-различни. Явор си беше отишъл светкавично и внезапно. Някои неща са писани и не можем да избягаме от тях. 

Благодарна съм, че имах шанса да изпратя съпруга си достойно – възможност, която хората, чиито близки си отиват от Covid-19, нямат. Те дори не могат да ги видят. Времето от Коледа до 13 януари е било дар. Дар, който оценявам едва сега.

Но не бих могла да живея спокойно, ако не благодаря лично на това младо момче, което не ме подмина в този ден, както го направиха другите хора на улицата. И остана с мен до края. 

Затова ви моля, разпитайте, споделяйте историята ми. Искам да го намеря, защото искам лично да му благодаря за това, че е човек. Истински, достоен, почтен човек – герой!

Нели Славова е на гости на Майко Мила! с кратък разказ с елементи на забравени ключове, дъжд и развален домофон. Малко се посмяхме, изпитахме съчувствие и като извод можем да кажем - не излизайте никога без ключове от вкъщи!

*************************

Вчера. Дъждовна сутрин. Студена. Мързелива. Скучна.

Излизам да хвърля боклука. Без телефон и без ключове. За какво са ми - хвърлям го и се качвам обратно.

Входната врата е развалена и никога не се затваря. Днес точно след мен се затвори.

Адското!! Не мога да се кача до вкъщи. Не мога и да звънна да ми пуснат ключовете - без телефон съм и нямаме домофон. И той е развален.

Вали.

Хайде, момиче, мисли бързо и отривисто. Какво би направил Том Круз? Какво ще направи Спайдърмен? Сетих се...

Ще започна да крещя: Генооооооо, Коцееееее!!

Никой. Вали и не ме чуват. Кога ще усетят, че ме няма??

Ако трябваше нещо да искат, веднага да са разбрали, че ме няма. Липсвам бе, няма ме, търсете ме!

Оставих и вратата вкъщи отворена, на никой ли не му прави впечатление изобщо??

Започнах да чукам на прозореца на съседа. Винаги си е у тях, но сега го няма. И къде е бабата, която вечно стои на терасата? Къде е сега да ми хвърли една връзка ключове.?

Студено ми е. Никой не се сеща за мен. Иначе всяка вечер ме питат какво ще ядем.

Няма да ядете нищо сега три поредни дни, гадове мръсни, дето ви гледам и ви хвърлям боклука! Да го бях хвърлила и аз през терасата.

И защо 8 месеца нямаме домофон, бе, бахти животът смотан!!!

Почвам пак да крещя. Пуши ми се вече. Много ясно - и един познат няма да мине по улицата. Като не ми се говори с хора, всички минават. Елате сега, де...

Генооооооооооооо.... Не. ..свих се на кълбо. Тихо и кротко, до лайната на гълъбите. Може би и там ми е мястото.

И ето ги... Ангелът на лявото ми рамо, а отдясно стои Дяволът.

Ангелът казва: Хайде, стига... Нищо трагично не е станало, един ден ще се смееш на това. Радвай се на дъжда, скачай в локвите като дете. И мигом някой ще чуе свирепите ти писъци на заклан глиган. Не бъди толкова драматична. Carpe diem. Carpe diem.

Дяволът: Не го слушай тоя глупак. Цистит ли искаш да имаш? Или по-лошо – пневмония? Приготви се да чакаш на някое удобно място. Измисли стратегия и си подготви добро алиби, ще ти е нужно в следващите 24 часа. После, като се прибереш вкъщи, ги убий. Всички. Неблагодарници. Сложи им тежестите на вратовете, хвърли детето в Ропотамо, а мъжа си и майка си - в Струма. Добре е да не са на едни и същи места. Ще се справиш. Това е нищо за теб. И още нещо... косата ти е мазна, няма да изпращам познат да минава, изглеждаш покъртително.

Айде, бе, станете и вижте, че вратата е отворена широко и не казах къде отивам даже!!!

И детето винаги ме търси и вика, а сега мълчи като гъз.

Хора тук, долу съм, бе... вали ме дъждът и нямам цигари, това ми е най-близкото усещане до клошарство.

Чува се вик с моето име. Шшшшшитттт. Тихо.

Нелчеееее!!!

Не, не ми се струва. Викат ме.

Нелчеееее!!!

Бабата ми е чула писъците. Бабата е чула варварските ми викове и ще ме спаси.

- Тук съм! Нямам ключове. Вратата се затвори за първи път! Ще ми помогнеш ли??

- Да, Неле, ей сега слизам.

Даже ще слезе... Няма да ми ги хвърля от терасата, а ще слезе да ми отвори!

Дойде.

- Колко пъти и ти си ми носила багажа, сега и аз ще ти помогна, Нелче. Добре, че бях на терасата да точа зелето, иначе и аз нямаше да те чуя.

- Добре, благодаря ти. Бързам. Ще се лее кръв вкъщи, но ти ще чуеш всеки момент, така или иначе.

Влизам! Блъскам вратата. Двамата играят баскетбол. Не са разбрали, че ме няма. Коци бил с белите, Гено - с червените. Не видяха,че съм мокра.

Питаха ме на обяд какво ще ядем.

Трябвам им. Нужна съм. Не могат без мен. Хубаво е вкъщи, дори и да е скучно.

cross