fbpx

Сортирането на поща не изглежда някаква колосална задача, но в разкъсваната от Втората световна война Европа, това не е точно така. Особено за Централната поща – 6888-ия батальон – единствената част от Женския армейски корпус, съставена изцяло от чернокожи жени.


До 1945 г. приблизително седем милиона военни, служители на Червения кръст и правителствен персонал от САЩ са били разположени в Европа. Пощата е спасителната линия, свързваща ги с дома. Същевременно това е и единственият начин семействата да поддържат връзка с близките си на фронта.

Според Кимбърли Гиз, старши куратор на Националния музей на Втората световна война в Ню Орлиънс, повече от 3,3 милиарда пратки са преминали през военните пощенски служби, за да стигнат до фронта само през 1945 г. Изобилието от поща и недостигът на квалифицирани пощенски служители, които да я сортират, водят до огромно натрупване на писма и пакети. Включително на такива, пратени три години по-рано.

Армията на САЩ се нуждае от хора, които да подредят хаоса. И се решава, че новосъздаденият 6888-и батальон е правилната единица за тази задача.

Резултатът е повече от успешен. Според висшестоящите на батальона ще са му нужни поне по шест месеца във всяко място, където са разпределени, за да се оправят с пощенския хаос. Вместо това им отнема по три. 77 години по-късно частта получи заслужената си награда – Златен медал на Конгреса. Това е най-високата награда, присъждана от висшия орган на законодателната власт в САЩ. 

Невъзпяти герои на своето време, това е история за тяхното невероятно пощенско майсторство.

Историческа мисия в чужбина

От повече от 140 000 жени, които служат в женския армейски корпус на САЩ по време на Втората световна война, около 6500 са чернокожи. Армията създава батальон 6888 в края на 1944 г. и включва пет роти с общо около 850 жени. Те са командвани от майор Чарити Адамс, която завършва войната като подполковник. Така Адамс се превръща в най-високопоставената чернокожа жена по време на войната.

Макар частта да не се насочва към фронтовата линия, войници ѝ трябва да преминат през седмици основно обучение. Включително преодоляване на трасета с препятствия и тренировки с противогази, разказва Гиз. Армейски историци допълват, че жените изучават вражески самолети, кораби и оръжия. Учат се да се качват и евакуират от кораби и дори ходят на походи със снаряжение.

6888 - батальонът от пощаджийки

Батальонът е разгърнат в Англия през февруари 1945 г. Шест-три-осмици пътува с кораб в гъмжащите от подводници води до Глазгоу, Шотландия. При пристигането си жените веднага вкарват в действие наученото, защото немска ракета V-1 избухва близо до дока. След това се качват на влака и отиват в Бирмингам, Англия. Там започва работата им по натрупаната поща.

Задача е сложна. Те не само сортират пощата. Тяхната основна задача всъщност е да повишат морала на всички сили на САЩ. Повечето войници на първа линия не са получавали поща от месеци и отрядът започва истинска мисия. Жените работят 24 часа в денонощието, разделени на три смени. Пресяват, сортират и пренасочват натрупаните писма. А тъй като са самостоятелна единица, управляват собствено помещение за снабдяване, моторен парк и столова.

Студено, мрачно и сложно

Още при пристигането си в Бирмингам жените от 6888 заварват огромни купчини поща, достигащи тавана на складовете. Шест от тези складове са всъщност хангари за самолети, пълни с коледни подаръци. Според публикация на Института за военни изследвания на армията те са върнати след Арденската офанзива. Това е най-голямата и кървава битка на САЩ във Втората световна война с над 60 000 жертви. Складът е със затъмнени прозорци, за да предпази обитателите от нощни въздушни нападения. Тъмната среда обаче води до неочаквани странични ефекти – стотици плъхове. Те търсят пакети с торти и бисквити, лесна плячка в неотопляемите и лошо осветени помещения.

Работата има и други усложнения – жените попадат на получатели с еднакви имена. Докладите показват, че има 7500 мъже на име Робърт Смит. Отделът също трябва да разследва и дешифрира парчета поща, които съдържат само прякори на получателите или нямат достатъчно адреси. 

Тъй като войската, в опит да притисне германците, непрекъснато се мести, много от опитите за доставки са отхвърлени. След това частта сортира отново върнатата поща, търсейки новото местоназначение за нейния получател. Според Армейския институт за бойни изследвания всяка поща е била обработвана 30 дни. Ако получателят не може да бъде открит за това време, писмото се маркира като недоставено и се връща на подателя. Същото важи и за починалите – военнослужещите от 6888 имат незавидната задача да се справят и с тази обратна поща.

17 милиона пратки за три месеца

Армейски историци твърдят, че в Бирмингам военните от 6888 са обработвали 65 хил. пратки за 8-часова смяна. И са изчистили 6-месечното изоставане само за половината от това време. А става въпрос за общо около 17 милиона пратки.

След края на този сизифовски труд през юни 1945 г. жените са изпратени в Руан, Франция. Мисията им продължава, въпреки че войната в Европа е свършила. С помощта на френски цивилни и германски военнопленници отрядът изчиства изоставане с размер, подобен на онзи в Англия. И то със същата бързина.

6888 - батальонът от пощаджийки
Батальонът в Руан

През октомври 1945 г. частта е изпратена в Париж. Но шест-три-осмици е с около 300 войници по-малко – те са демобилизирани заради края на войната. Това води до по-ниска работоспособност и проблеми с морала. Заради лишенията, които французите претърпяват по време на войната, жените от поделението трябва да се справят и с куп кражби на пакети. Те обаче разследват тези случаи, работейки с местните жители, и дори си връщат част от тях.

Устойчив сексизъм и расизъм

Жените от 6888 получават висока оценка за работата си и често се случва военни да им благодарят по улиците. Дискриминацията поради цвета на кожата и пола обаче също е често срещана. Според Националния музей на американската армия (НМАА) няколко чернокожи военнослужещи предположили, че жените са изпратени в Европа, за да им осигурят компания – идея, която 6888 бързо изяснява. Но когато Червеният кръст им отказва достъп до техния клуб и вместо това отваря сегрегиран клуб за жените, батальонът не стъпва в него. И така показва всеобщото си неодобрение от подобно отношение.

6888 - батальонът от пощаджийки
Батальонът в собствения си бар

Според НМАА някои от баскетболистките на звеното са били поканени да играят в отбора на звездите на армията. Поканата обаче е отменена, когато армията научава, че жените са чернокожи. Смесването на раси тогава е против политиката на армията – дори за спортни отбори. 6888 обаче намира и тук колая – през същата година печели Европейското първенство по баскетбол за военнослужещи в Европа.

Дискриминацията придобива абсурдни размери, когато трима членове на отряда загиват в катастрофа с джип в началото на юли 1945 г. Военното министерство не предоставя средства за погребенията им. Отделението събира собствени средства и ги погребва в американското гробище в Колвил-сюр-Мер.

Дългоочаквани почести

До март 1946 г. всички жени от 6888 се завръщат в САЩ и отрядът е разформирован. Неговите членове получават медала за Европейска африканска и близкоизточна кампания, медала за служба на женския армейски корпус и медала за победата във Втората световна война. И свършеното от тях потъва в забрава.

Това обаче бавно се променя. През 1981 г. много от тях се завръщат в Англия и Франция, където са отличени за своята военна служба.

След това историята на 6888 е включена в изложби, образователни програми, документални филми и публични церемонии. Освен това се издават книги за отделението. През 2018 г. в тяхна чест във Форт Ливънуърт, Канзас, е издигнат паметник. Година по-късно 6888 получава наградата за заслужил отряд.

На 28 февруари 2022 г. Камарата на представителите приема законодателство за награждаване на 6888 със Златен медал на Конгреса. 

Президентът Джо Байдън подписва двупартийния законопроект на 14 март, а церемонията по връчването на наградата се провежда на 15 юни. Живите членове на 6888 се броят на пръстите на двете ръце. Но мястото им в историята на Втората световна война е запазено.

Източник: defense.gov

Олег Загородний е украински театрален и кино актьор. Роден е на 27 октомври 1987 г. в Киев. През 2005 г. постъпва в Националния киевски университет за театър, кино и телевизия. Кариерата му започва в театъра в Киев, а през 2015 г. става част от трупата на московския театрален център „Гогол“. 

От 2010 г. се снима във филми, като прави своя дебют в "Демони" и "1942". През 2021 г. Излиза игралният филм на естонския режисьор Петер Ребане „Жар птицата“ (Firebird) със Загородний в главната роля. Филмът разказва история по действителен случай от 70-те години на миналия век, в разгара на Студената война. Историята е за любовната връзка между лейтенант от съветските военно-въздушни сили Роман Матвеев (Олег Загородний) и редника от армията Сергей Серебренников (Том Прайор). 

Филмът е показан на българската публика в рамките на специална прожекция по време на Sofia Pride Film Fest, а втората бе преди дни с участието на самия Загородний.

Олег, щастливи сме да ви видим на българска земя. Сигурно ви беше трудно да дойдете в България?

Радвам се, че съм в прекрасната ви страна, която помага на много мои сънародници да намерят сигурност, любов и грижа в тези тежки за родината ми времена. Да, не беше лесно да стигна дотук. Наложи се да ползвам няколко вида транспорт, да прекося Украйна с влак, да пътувам с кола, да се кача на самолет. Знаете, че войната в Украйна е причината да нямаме никакви полети, което много затруднява пътуванията. 

Но, вижте, това са малки проблеми на фона на трудностите, които имат украинците, свързани както с усещането за сигурност и свобода, така и с глада, насилието и злоупотребите на руските нашественици. Чувствам се добре от това, че мога да пътувам покрай филма „Жар птица“ и да разказвам какво се случва в моята родина, която е нападната по ужасен начин от един полудял окупатор. 

Затова километрите, денонощията път и умората нямат значение. Важно е много хора да научат, че в моята родина има война, която убива невинни деца, жени и мъже, армия, която изнасилва, ракети, които унищожават живота ни. Благодаря на България, че се грижи за нашите хора и че им дава надежда и подслон. Надявам се скоро войната да свърши.

Как живеете вие в Киев сега?

Животът ми в Киев е близък до нормалния. Уви, вместо самолети, над града ни летят само ракети. Опитваме се да сме нормални и да запазим самообладание, въпреки че е трудно. Животът ни се промени от войната. 

Аз имам свое място, кафене, което отворих преди войната, в което сам правя кафето – бариста съм, както и сладките неща. В началото на войната всички бяхме много уплашени и стреснати, никой не вярваше, че това ще се случи. 

Сега в кафенето ми идват все повече хора, говорим за войната, пием кафе, опитваме се да сме нормални въпреки ненормалните условия, които войната ни създава. 

Ужасно е да се събудиш от взрив и да разбереш, че ракета е паднала близо до дома ти. Странно е всеки ден да виждаш и войници по улиците, както и да се срещаш с бегълци от унищожените градове Мариупол, Херсон… Това е много страшно, но е действителността, с която трябва да се борим. А аз вярвам, че Украйна ще победи в тази война. Моят народ е свободен и няма нужда да бъде освобождаван от никого. Ние имаме път към Европа, където има свобода, равенство, мир и уважение на различието. 

Разкажете ни за ролята ви в „Жар птица“. Защо приехте поканата да участвате в този филм, в който играете войник гей?

Аз съм актьор и за мен всяка роля е предизвикателство, включително тази. Да изиграя Роман Матвеев, пилот на изтребител, беше приключение в личен и професионален план. В личен – защото трябваше да науча английски за три месеца, а в професионален – защото трябваше бързо да се напасна с големия екип на тази изключително професионално създадена продукция. 

За мен този филм е важен, защото е филм за любовта. Не е филм просто за двама гей мъже, които се крият от КГБ, защото са войници и това е забранено. Не е дори филм за страстта между двама мъже. Тази история е за нещо много повече – за това да си свободен и щастлив да обичаш някого въпреки измислените правила и ограничения. 

Имам приятели – гей хора, които живеят в Москва. Живеят заедно, като семейство, повече от 10 години. Когато единият, Миша, влезе в болница, другият не можа да се погрижи за него, да бъде с него, защото не е роднина. 

В това се превръща сега Русия – в онзи Съветски съюз, в който свободата, достойнството, личността нямат значение. 

В това иска Русия да превърне и моята страна, но няма да се случи – ние сме свободни и избираме щастието, свободата и равенството, които ще имаме само ако сме в Европа. В света, в който има все по-малко любов, да убиваш в името на идеология, е античовешко и е равносилно на геноцид.

Много българи са на страната на Украйна в тази война, не са малко и хората, които подкрепят военните действия и Русия. На тях какво бихте искали да кажете?

Вижте, аз знам, че вашият президент е на страната на Русия във войната, социалистите – също. Но познавам и българи, които са на страната на свободата и отлично разбират, че това е абсолютно необходимо условие, за да живеем достойно. Такива хора са Кремена от „За доброто“, Ива и нейния екип от центъра „Ела“, Сашо Миланов, Алек Алексиев, Георги Божилов, момчетата от Дома на киното, техни приятели и хиляди българи, които са приютили в дома си мои събратя украинци. Нормалните хора разбират, че агресията е недопустима. Опитът за превземане на една независима държава, изнасилванията и убийствата са ужасни извращения на идеолози с болни мозъци. 

Казахте имената на няколко българи… Какво ви свързва с България?

Войната. Войната и ужасните последици от нея за хората от страната ми. Посетих центъра на Кремена (Интеграционен център „За доброто“ – бел. ред.), който помага на деца и техните майки от Украйна. Видях в очите на българите онази добрина и топлина, която ни трябва сега. Видях братя и сестри, които са отворили дома си за нас и нашите проблеми. Украйна е благодарна за това. 

Алек Алексиев пък помогна на украинско момиче да стигне до български дом, където сега е спокойна. Георги Божилов и Алек са пътували няколко пъти до Украйна, за да дарят техника и хуманитарни помощи. Георги беше с мен и моите приятели, за да напазаруваме и дарим на центъра на Кремена стоки от първа необходимост. Видях и признанието, уважението и подкрепата в очите на българската публика на филма „Жар птица“. Виждам и оценявам усилията на обикновените българи. И в същото време се чудя къде са ви политиците. Но това е дълга тема…

Какво бихте искали да пожелаете на читателите на Майко Мила? 

Пожелавам ви да сте свободни и обичани. Да обичате децата си, да се грижите те да пораснат свободни, в свят без войни, да им дадете възпитание, с което да се гордеете, и те да направят велики дела. 

Пазете се. Ако сте жертви на насилие или злоупотреби, не се крийте, бъдете като нас, украинците – борете се за достойнството и свободата си. Не мълчете. Щастието и добротата са в основата на добрия живот.

Можем да започнем този текст много емоционално. Можем да ви разкажем какво е над главата ти да летят военни самолети и да падат бомби, докато се опитваш да изпратиш на сигурно място детето и родителите си. 

Сигурно можем да ви разтърсим с детайлни описания на зверствата в Буча и в цяла Украйна. Ако искаме да ви разплачем, вероятно ще е добре да ви накараме да се замислите какво ли е да не си виждал детето си близо 40 дни, да имаш възможност да го зърнеш за няколко часа и после пак да се върнеш там, където утре-то не е гарантирано за никого. Просто защото като живееш във война, “утре” е рядко употребявана дума. 

Няма да ви караме да се чувствате така, както се чувствахме ние, докато разговаряхме с депутатката от Върховната Рада на Украйна Юлия Гришина. Ще ви кажем само че почти нямаше момент от този разговор, в който да не се налагаше да се гонят сълзи, които така и не искат да си тръгнат.

Юлия Гришина е народен депутат от Върховната Рада на Украйна от 2019 г. Тя е част от партията на президента Володимир Зеленски “Слуга на народа”. Родена е в Киев през 1978 г. и завършва юридическото си образование в Киевския университет. Юлия е доктор на юридическите науки и преди да стане депутат, се е занимавала с образователна дейност. Част е от комисията по образование в украинския парламент.
Юлия Гришина беше на посещение в България за срещи с български народни представители, в които да ги запознае от първа ръка със случващото се в Украйна и да отправи още веднъж молба за подкрепа. 

Помните ли първия ден на войната, къде бяхте? Какво си помислихте?

Да, но преди това много се говореше, че може да има война. Всички разбирахме, но никой не вярваше, че може да стане точно така - в центъра на Европа, в центъра на Киев, да бъдат хвърляни бомби. 

Бяхме подготвени, че е възможно да има някакви агресивни военни действия, да има сблъсъци на изток, защото всъщност война в Украйна се води от 2014 г. Никой не беше готов да падат ракети върху домовете ни. 

На 24 февруари дъщеря ми трябваше да замине с родителите ми на почивка в Западна Украйна. Но се събудихме в 5:00 сутринта от полетели бомби. А домът ми се намира по линията към Буча, т.е. усетихме пълната сила на ракетните удари.

Не е възможно да се предаде с думи онова преживяване, когато не знаеш какво е война, какво е звук от ракета, какво е взрив. А се събуждаш от нещо, което се взривява, в дома ти се чупят прозорците и ти инстинктивно падаш на земята. 

Дъщеря ми така или иначе беше с готов багаж, просто с мъжа ми събрахме документи и пари и веднага тръгнахме към колата. Когато излязох на улицата, видях че минават танкове, хората бяха в паника, всички бяха излезли на улицата, никой не знаеше какво да прави. Мнозина просто се качваха на колите с децата си, тръгвайки нанякъде. Други оставаха вцепенели, защото не можеха да разберат какво се случва. Виждахме взривове, летящи ракети в небето, които бомбардираха града ни. 

Няма как да забравя ужаса, който изпитваш, когато бомбардират града, в който е детето ти, а ти не можеш да го защитиш.

Какво обяснихте на детето си за всичко, което се случва?

В годините сме се опитвали да се подготвим до някаква степен за подобна ситуация, затова в цяла Украйна се провеждаха подготвителни действия. В този смисъл, дори на децата в детските градини и училищата показваха какво означава въздушна тревога. Пускаха им сигнала, за да разберат какво е и ги инструктираха какво да правят. Така че по принцип децата ни знаеха за какво е сигналът “въздушна тревога”, но не и какъв е звукът от истински бомбен взрив. 

Но го научихме на сутринта на 24 февруари. 

Каквото и да е обяснявано на децата в училище, не е възможно напълно да подготвиш дете за такова нещо. И когато чухме първите ракети над дома ни, се опитах да обясня, че това е война, това са бомби, но все пак става дума за дете и не е нужно да казвам всичко в детайли. Въпреки всичко тя разбираше какво се случва. И това е голяма травма за децата. 

Тук се срещнах с много украински майки, дошли в България, и те ми разказаха как в началото децата са стоели пред електронните си устройства, за да разберат какво става, да четат новини. Това е екстремна ситуация и те търсят информация в интернет. 

Няколко дни след това повечето родители решават да ограничат достъпа им до интернет, защото потокът ужасяваща информация, която виждаме, ги натоварва психически. 

Особено последните новини от Буча и околностите - децата виждат всичко и много страдат. Трябва да има служби, които да работят за справянето с тези травми. Бях и в Румъния и видях, че психологическата помощ за децата е много лоша. 

Дъщеря ви е тук сега. Откога не сте я виждали?

Не я бях виждала от 36 дена. 

Какво беше първото, което ѝ казахте, когато я видяхте?

Трудно ми е да ви го разкажа… Нямам думи да ви опиша как се чувстваш, когато не си виждал детето си толкова дълго. И най-тежкото е, че не знам кога ще е следващият път, в който ще я видя. 

Всеки знае, че Украйна не е безопасно място в момента. Всеки от нас знае, че някой от близките ти може да не се върне. Всеки един от нас живее с мисълта, че това може да са последните му минути живот. Всеки ден умират близки за теб хора.

Какво е всекидневието ви в момента като депутат от Украйна?

Преди няколко дни бях в Киев, на събрание, гласувахме с останалите депутати. След това отидох в района, от който съм народен представител, събрахме се с някои депутати, организирахме създаването на хуманитарен хъб към Върховната Рада на Украйна. 

Работният ни ден започва всеки ден в 9:00. Ние, народните представители, работим като обикновени доброволци, разпределили сме си задачите. На мен ми определиха да съм координатор на една от областите на Украйна. 

На международно ниво изпращаме писма до посолства, държави, парламенти, за да може да координираме доставките на хуманитарна помощ. Някои депутати са зачислени в склада - помагат за разтоварване, товарене и изпращане на помощ в най-горещите точки. 

Разбира се, продължаваме да се занимаваме и със законотворческа дейност. Имаме заседания на комисии, всяка седмица имаме заседание на Върховната Рада в Киев, където всички присъстваме и гласуваме. 

Ето, в момента съм в командировка в чужбина, за да разкажа на депутати, правителства, на хората - очи в очи, каква е обстановката в Украйна. Това са много важни срещи с хора, от които зависи вземането на решение по отношение на санкциите към Русия, във връзка с предоставянето на оръжия, за хуманитарните помощи. 

Затова е важно да се видим - да го гледаш по телевизора е друго, защото си мислиш, че това никога няма да ти се случи на теб. Но на всички - и на нашите съседи, и на Великобритания, казваме “Войната е тук”. 

Ако Украйна не устои, ако я превземат, тази война ще стигне по-далеч. Затова трябва да направим всичко възможно, за да се обединим и да прекратим тази военна агресия. 

Как изглежда украинският парламент в момента? Имате ли обединение?

Имаме мнозинство от партията на Владимир Зеленски. Бяхме 450, но когато анексираха Крим и Донбас, станахме 423 депутати, от тях ние сме 240. Няма понятия като коалиция-опозиция. 

Е, имаше някои партии, които бяха в нещо като опозиция, но в момента, в който почна войната, стана въпрос за статуса на проруската партия ОПЗЖ (Опозиционна платформа “За живот” на Юрий Бойко), които напоследък не гласуваха изобщо - нито за, нито против, нищо. 

С началото на войната на дневен ред дойде въпросът за целесъобразността на такава партия в Украйна и се взе решение да бъде закрита. Много депутати решиха да напуснат тази фракция. 

Всички останали партии работят заедно, мобилизирали сме се. В момента искаме Украйна да получи реална военна подкрепа. Има страни като Америка, Великобритания, Италия, Турция, които да бъдат гаранти за Украйна. Това ще бъде много по-реална защита от НАТО. 

За нас националният интерес е по-силен и по тази линия търпим критики - опозицията казва, че предаваме националния интерес, защото искаме да се откажем от НАТО, а през цялото време самото НАТО казва, че няма да ни приеме.    

Искате ли да се обърнете към украинците, които търсят закрила тук? Сигурни сме, че посланието ви ще стигне до тях през хората, които им помагат.

Огромно благодаря на българите, които помагат на жените и децата ни, намиращи се на територията на България в момента. Моето дете също е тук. Отношението е приятелско, разчитаме на помощта ви. 

Не съм знаела, че исторически България е разчитала толкова силно на подкрепата на Русия, но в тази военна ситуация, в която се намираме в момента, всички българи разбират как страда Украйна сега, когато убиват мирни хора. 

Подкрепата е много силна и благодаря за това.  

Всички наши жени и деца, които се намират тук сега, имат нуждата от тази временна подкрепа, от този статус, за да имат възможност украинските деца за обучение на украински език поне до някаква степен. 

И… Трябва да се държим. Всеки град, който е на фронтовата линия, както и нашите жени, които са тук, за да предпазят децата си от войната… 

Искам да ви кажа, че ние там, в Украйна, работим, борим се и правим всичко възможно да спрем тази страшна война. 

Тези, които имат възможност, сега са тук, под мирно небе, опитват се да помогнат на децата си в техните чувства и травми от преживяното. Подкрепят се и се поддържат един друг. 

Уверена съм, че в най-близко бъдеще всички ще се върнем у дома и заедно ще построим нова страна. Надявам се на подкрепата и на България, затова да станем част от Европейския съюз.

Снимка горе: education.24tv.ua/Alexander Senko

Благодарим на Зорница Христова и "Книговище", че позволиха да споделим с вас текста ѝ с кратки и много човешки съвети, които бихме могли да дадем на децата си, когато по новините говорят постоянно за война.


Много деца може би се чудят какво да правят, когато по новините говорят за война.
Това са съветите, които бих дала на собственото си дете и неговите приятели. Надявам се да са полезни и на теб.

1. Пиши си домашните. Виждай се с приятели. Чети книги. Гледай детски филми. Яж си закуската и си прибери стаята.

Да, интересувай се от това, което става, но не преставай да бъдеш дете
Не са твои вината и отговорността за това, което се случва. Не спирай да живееш.

2. Споделяй с родителите си - или с други близки възрастни.

Не оставяй въпросите и тревогите в себе си. Възрастните сме за това.

3. Ако можеш, помогни.

Можеш да говориш с родителите си дали да не съберете помощи за бежанците. Със сигурност ще се почувстваш по-добре.

Има много пунктове за дарения - проверете от какво има нужда. В някои класове децата събират помощи - ако при вас има такава инициатива, включи се. А може и ти да предложиш.

4. Не се карай с другите деца на политическа тема.

Всъщност добре е да не се караш на никаква тема, но особено в този момент би било твърде жалко децата да воюват помежду си, макар и с думи. Разбира се, можеш да изразиш мнение, да споделиш информация и т.н. Но не се ожесточавай, ако някой мисли различно. Децата не са виновни.

5. Ако познаваш дете, чиито близки са въвлечени във войната, прояви към него внимание и търпение.

Попитай как можеш да помогнеш. Украинчетата вероятно са много тревожни за своите семейства, може би имат роднини на фронта. Ако познаваш руски деца, имай предвид, че не те са виновни за войната. Може да са против нея. Недей да съдиш някого само по това къде е роден.

6. Грижи се за себе си. 

Яж здравословно, спортувай, прекарвай време с хората, които обичаш. Напомняй и на тях да не стоят непрекъснато пред новините, а да се информират веднъж дневно, например като проверят сайта на някоя световна агенция. Обратното всъщност не помага на никого, само вреди на тях. Дай им за всеки случай прегръдка.

Прегръщаме те и ние и сме с теб.

Сигурно повечето от нас се страхуват от случващото се в Украйна. И няма по-нормално нещо. В 21 век в европейска държава се води война. Може би не можем да направим много, но можем да сме съпричастни, казва Яна Палагачева, която е автор на този текст.


Колко точно отнема преходът от нормалност към война? Една секунда, една сирена време?

Какво е нужно да прескочим в новата реалност? Ужасът в очите на изплашено дете достатъчно ли е?

Факт е, че много войни са се водили в съзнателния ни живот и апатията към която и да е от тях е неоправдана. Все ми се иска да вярвам, че фундаментално не сме лоши хора, а имаме много силни защитни рефлекси, които ни карат да се дистанцираме от случващото се някъде там много далече.

Колко близо трябва да е случващото се обаче, за да го вземем наистина присърце? В очите на нашето собствено дете ли трябва да видим този ужас, с нашите собствени уши ли трябва да чуем смразяващия звук на сирени, последван от този на взривове? 

Допреди няма и седмица ми се струваше напълно нормално основната тема във Фейсбук да е сексизмът в предаването "Ергенът". Струваше ми се и нормално да водим с часове дискусии на тема колко точно захар е редно да ядат децата ни. 

И на майките в Украйна вероятно това им се е струвало нормално допреди седмица. Техните проблеми също са били до съвсем скоро first world*. Докато един луд човек не реши да промени това. 

И сега нашата реалност вече също е различна, макар в много по-малък и далеч не толкова ужасяващ мащаб. Вече по форумите не си говорим само за авокадо, а за оказване на първа помощ, превоз на бежанци, събиране на дарения. 

Знам, че ситуацията ще се променя в следващите дни. Знам, че ще наизлязат къде платени, къде уплашени хора, които ще апелират за неутралитет, ще споделят противоречиви или направо неверни факти. Ще има и такива, които ще се опитват да изместват фокуса обратно върху "Ергенът", за да не става твърде сериозно и потискащо.

Но аз искам да кажа на тези, които като мен за друго не могат да мислят и се побъркват от това колко са безсилни – не сме. Най-важното, което можем да направим в момента е да не извръщаме поглед и да не позволяваме фокусът да се измести. Общественото мнение е винаги ключов фактор в конфликти. Ако не беше, нямаше да се влагат толкова усилия и финанси за пропаганда. 

Информирайте се от адекватни източници, говорете за войната, назовавайте нещата с истинските им имена и бъдете съпричастни. 

Защото колкото и да ни се иска да се върнем към ерата на first world problems, това е невъзможно, докато хора на няколкостотин километра от нас се крият в бункери, изоставят домовете си и биват убивани без никой реално да разбира защо. 

Колко точно отнема преходът от нормалност към война? Едно събуждане, едно пряко включване, една снимка на срутен блок, едно разплакано дете. Днес войната е срещу всички нас и апатията ни точно сега би била непростима. 


first world problems - букв. "проблеми на Първия свят"; проблемите, които ни се струват много значителни, когато нямаме никакви други проблеми

От днес, 27 февруари, Българският Червен кръст (БЧК) открива кампания за набиране на материални дарения в подкрепа на пострадалите от войната в Украйна.​ На фейсбук страницата си БЧК публикува най-необходимото, което може да се дари:

Най-неотложни са нуждите от:

  • нови мъжки, дамски и детски дрехи и обувки (с етикет на производителя);
  • спално бельо;
  • топли завивки;
  • хигиенни материали.

Даренията ще бъдат приемани в областните структури на БЧК в страната. Адресите и телефоните на всички областни организации вижте в сайта на БЧК. В София даренията се приемат в централната сграда на организацията на бул. "Джеймс Баучър" 76.

"Обръщаме се към български фирми-производители за съпричастност към пострадалите, като ги призовава да подкрепят кампанията както с изброените по-горе артикули от първа необходимост, така и според възможностите си с палатки, отоплителни уреди за палатки, фенери, батерии и генератори", призовават от БЧК.

Както се казва - ако те е страх от отговора, не задавай въпроса!

Когато един от потребителите на Twitter решава да попита общността има ли по-корава мацка от Тейлър Суифт, едва ли е очаквал такава вълна от отговори.

Тейлър Суифт се опитва да избяга от образа си на "невинно момиче, което плаче, докато пише любовни песни" и да се превърне в "безскрупулен тиранин, който седи на златен трон, заобиколен от змии", обаче интернет обществото не се хваща на този номер. И когато потребителят на Туитър с псевдоним @Xnulz публикува клипа на песента на Суифт "Виж какво ме накара да правя", и поиска останалите да разкажат има ли "по-корава кучка от Тейлър Суифт", Туитър общността го заля с неудържима буря от истории за истински силни жени в историята на човечеството.

Вижте сами всички невероятни отговори - търсете ги по хаштага #badderthantaylor.

От решителни политици и активисти до изпълнители и артисти, тези жени са били причина обществото да се променя към по-добро, далеч преди Тейлър Суифт да пусне своя албум "Репутация".

Bored Panda е обобщил някои от най-смешните и вдъхновяващи отговори на предизвикателството. Прочетете, добавете любимите си и кажете дали сте съгласни с тази своеобразна класация.

"Сестрата на баба ми е избягала от концентрационен лагер, след като е била застреляна и оставена да умре в яма, пълна с трупове, и е преживяла остатъка от Втората световна война, като е живяла в кашон от хладилник в едно мазе..."

******************************

"Баба ми е преживяла две световни войни. Няколко седмици преди да умре, гледаше през прозореца и се смееше. Попитах я защо се смее, а тя отговори: "Надживях всички, Хитлер, Сталин, Мусолини. Ще танцувам на гробовете им."

***************************

"Майка ми. Тя отвори кризисни центрове в цялата страна за жертви на домашно насилие и всеки ден се сблъсква с вбесени типове, които бият жени. Тя тежи 45 килограма, но е безстрашна."


***************************

"Франческа Ман, полска балерина, която, докато я извеждат към газовата камера, откраднала оръжието на един от нацистите, застреляла го и повела женски протест, което дало голяма надежда на всички затворници в Аушвиц, които ги чакала смъртна присъда."


***************************

"Моли Крейг, 14-годишно момиче абориген, която е извървяла 25 километра, за да се прибере заедно с малката си сестричка у дома, след като насила е отвлечена от семейството си, след това е отвлечена отново насила и пак изминава същия път."

***************************

"Баба ми се е скрила зад декоративна стена заедно с бебетата си по време на Арменския геноцид, докато турците са избивали всички в селото ú. Откърмила е други осиротели деца, избягала е в САЩ, където е отгледала 6 деца, двe от които са наградени като герои във Втората световна война. Иначе... да, Тейлър Суифт е супер корава."

***************************

"Аз съм тези 66 милиона жени, които са лишени от правото на образование. - Малала Юсафзаи."

***************************

"Хутулун, праправнучка на Чингис хан, която е била страхотен воин и е настоявала всеки мъж, който иска да се ожени за нея, да я победи в борба. Ако той загуби, трябва да ú даде коня си. Притежавала е 10 000 коня..."


***************************

"Майка ми пребори рака 6 пъти в продължение на 20 години с чувство за хумор и винаги по-загрижена за другите около нея. Умря от рак, когато той най-накрая стигна до мозъка ú преди 3 години. Тейлър Суифт е певица с много продуценти....много ви се моля..."

***************************

"Соджурнер Тру, афро-американка, родена робиня, която успява да избяга заедно с новородената си дъщеря през 1826 година и след това успява да изправи на съд бившия си господар, за да поиска и сина си. С което се превръща в първата чернокожа жена, която печели подобно дело срещу бял мъж."

***************************

"Людмила Павличенско, руска снайперистка, която убива над 300 нацисти, в това число и много офицери. Когато посещава САЩ, я питат колко човека е убила, а тя отговора: "Нито един човек, само фашисти." Има песен, посветена на нея. "

Понякога, когато четем коментари под някоя статия, се случва да се заблудим, че майките вече не се избиват в интернет пространството, както и че времето, когато са воювали една срещу друга, е останало някъде назад, в епохата на онлайн клубчетата. Виждаме преобладаващите „Браво!“, „Страхотна майка сте!“ и „Аз също така правех!“, става ни едно такова приятно и спокойно и просълзено си казваме – „Божее, значи можело“!

После, обаче попадаме на коментар, под който има 74 бесни отговора и вече знаем: с кликването на стрелкичката, за да се покажат отговорите, отваряме буркан отдавна забравено вкиснало зеле.

„Нищо чудно, че детето ви е такова!“

„Като не можете да гледате деца, не ги правете!“

„С такива родители и аз бих се удряла в стената!“

„На майки като вас трябва да им отнемат децата!“

Опитваме се да не се задълбочаваме емоционално и в тези коментари. Излишно е, от опит знаем, че винаги някъде има човек, скрит зад екранче и клавиатура, който няма да се замисли преди да излее подобна жлъч. Безмислено е. Подминаваме тези хора и коментарите им, защото са отровни и от тях няма никакъв смисъл, полза или цел.

Някъде измежду многото коментари и отговори, обаче, се прокрадна една друга нишка. Тънка, но постоянна, тя е като заден фон на всяка онлайн дискусия:

Войната на различните „видове“ майки

Едните са Отраканите майки, те това са го правили, онова го знаят отдавна, другото го разбират по-добре. А срещу тях са Новите майки. Те все едно още не са извоювали титлата Майка, все едно са още в изпитателен срок.

Явно да си майка е титла и има определени изпитания, през които една родила или осиновила жена трябва да мине, за да има самочувствието на Истинска майка. До всяка подкрепяща майка, която окуражава Новата майка да е по-смела, по-уверена, по-спокойна и да знае, че не е сама и всички са минали през същото, има поне една скрита зад ъгъла Отракана майка, която смачква с лопата всеки опит за емпатия.

Не е нужно дори да покажат най-лошите си оръжия, нужно е само тук-там да пуснат коментар от позицията си на многознайка с леко назидателен тон:

„Радвай се на всяка минута и не се оплаквай! Времето минава много бързо и преди да се усетиш, са пораснали!“

„Прекарвай повече време с детето, някой ден ще съжаляваш! Времето назад не се връща!“

„Ох, на тази възраст са най-сладки! Ти после да видиш какво става, като пораснат...“

„Ако продължаваш така да правиш, ще стане еди какво си!“

„По мое време не гледахме така децата и станаха хора!“

„Когато са малки бебета, всеки ден е Божия благословия!“

Разбирате ли какво имаме предвид?

Някой трябва да каже на ТЕЗИ майки, че може и да не са прави. Не за всяка жена всеки ден с бебето е „Божия благословия“, защото системното безсъние месеци наред, телесните несгоди, усещането, че се разкъсваш на 100, за да обърнеш внимание и на другото дете, и на мъжа си, и на бебето, и да сготвиш, и да не изоставаш от живота и новините или да се видиш с приятели (защото И ти си човек!), и да знаеш кога е подходящо да дадеш на бебето жълтък и кога – риба, невинаги е това, което жените си представят като „щастие и благодат“.

Повечето от нас просто активират допълнителни супер сили, за да издържат този период, и са като бойни машини, които работят на пълен капацитет няколко години, докато другите около тях се научат да са независими.

А иначе, прави сте – времето НАИСТИНА минава бързо и това го знае всеки, дори и без да има дете. Децата растат бързо, знаем го от опит – все пак, и ние някога сме били деца, не чак толкова отдавна. Не сме останали малки и не размазваме вече бананова каша по стените.

Никой родител не обожава детето си непрекъснато. Не е възможно да харесвате детето си в АБСОЛЮТНО всеки момент – със сигурност не ви е много симпатично, когато се тръшка в магазина, когато къса любимата ви рокля или бутне телевизора в хола.

Явно сте забравили тези моменти, защото ако помнехте, никога нямаше да отправяте съвети, че люлеенето по два часа вечер, болките в гърба и пренасянето на количка през подлез са едни вълшебни и щастливи моменти, на които трябва да се наслаждаваме. Това е просто невъзможно и ето затова на никого не му е нужно назидателното поучаване как и кога да обичаме децата си или коментари от род „ТОВА Е ЧАСТ ОТ МАЙЧИНСТВОТО!“

И още нещо - отглеждането на деца ДНЕС е различно от отглеждането на деца ЕДНО ВРЕМЕ, когато родителите ни са гледали нас. Не казваме, че е по-трудно, а че е различно. Да си родител е било трудно и тежко посвоему още от зората на човечеството, с трудностите и препятствията на своето време и всяко семейство.

Дали живее в къща в центъра на града, в бащината си къща от кирпич на село, или в панелна гарсониера – всяка майка има своите трудности. Върху всяка от нас има очаквания – от нас самите, от роднините ни, обществото, децата ни. Така че определено нямаме нужда от още един човек, който да ни дебне как ще се издъним и как не правим нещата по „правилния“ начин.

По-възрастните сега ще кажат, че сме неблагодарни, арогантни, че едно време те са били по-скромни и по-възпитани. Това не е трамвай, в който младото поколение трябва да отстъпи мястото си на по-възрастното поколение.

Има обаче една причина майките, които нападат други майки, да са такива. Причината е, че розовите очила, които са сложили върху високо вирнатия нос, им пречат да погледнат назад в собствените си спомени - за началото, за времето, когато и те са били Нова майка.

Някога и те са били недоспали, уморени и несигурни дали ползите от антибиотика са повече от вредите и дали да оставят бебето да плаче или да го гушнат.

И те някога са учили детето да ходи на гърне или са влизали в магазин с врещящо бебе.

И те някога са гледали едно и също детско толкова пъти, колкото го излъчат по телевизията (или на видео касета, зависи колко отдавна са спомените ви).

И те някога са разказвали „Червената шапчица“ поне няколко милиона пъти.

И те някога са поглеждали в часовника с надежда по-скоро да стане време за лягане.

Възможно е сега да виждат някои неща, които ние още не сме преживели, но, моля, не крадете тези моменти от нас, не ни казвайте как по-късно „ще съжаляваме“ - защото това е нашето време и нашият път.

Времето не е приятел на никого. Когато загубите близък човек, научавате колко важно е било да имате поне още една минута с този човек. Не е нужно да губим близък, за да знаем колко хубаво е да прекарваме времето си с децата. Няма нужда да бъдем майки в изпитателен срок, а просто нормални майки, които със сигурност ще имат своите съжаления и постижения.

Не ни поучавайте и назидавайте как да бъдем повече, да правим повече, да постигаме повече (КАТО ВАС), защото всъщност така сочите с пръст, че не правим достатъчно, не сме майки достатъчно и не постигаме достатъчно (СПОРЕД ВАС).

Никой няма нужда да го сочат с пръст и да го поучават.

Всички обаче имаме нужда някой да ни каже да не се притесняваме и да ни окуражи, че се справяме. Ако вие не можете да го кажете, поне замълчете.

*По публикация на Мередит Етингтън за войната между майките

 

Осми март... Що за празник е това? На майката ли, на „милите дами“ ли или както казва Красимира – на зюмбюла от чувал, защото ясно си спомня, макар да е била крехко девойче, че навремето колегите в „службата“ са идвали с по един малък чувал със зюмбюли и са раздавали на поразия де що видят същество от женски пол.

Всъщност, осми март е датата, която отбелязва дългогодишната борба на жените за равни права и задължения. Или простата възможност да бъдат третирани от закона и обществото като свободни, пълноправни граждани без оглед на пола.

В България това в голяма степен е факт, особено що се отнася до законодателството. И макар да има още много да се желае от обществото ни, страната ни е направила огромни крачки напред в наглед простата задача

да предостави на жената същите възможности, каквито имат и мъжете,

па всеки да се оправя кой както може.

И когато казвам „обществото ни“, имам предвид цялото общество, защото съм далеч от мисълта, че идеята за равнопоставеност е трудна за възприемане само от мъжете. Има безброй жени, които по една или друга причина все още не могат да заживеят напълно с концепцията за свобода, но се надяваме заедно, помагайки си да преминем в една друга епоха на себеосъзнаване.

Затова и днес, на този празник, ще ви запознаем с две велики българки, които почти никой вече не си спомня. Те надали са получили и един зюмбюл в живота си (дори и да са получили по случайност някъде из горите и планините, не е било от чувал), нито са била на банкет, а още по-малко са се обръщали към тях тържествено от трибуна с думите „Жените са нежни цветя“, но пък са най-добрият образ, който можем да ви представим на днешната дата, за да трепне кръвта ви, да се събуди приспаната смелост и да разсъним свободния дух, който, вярваме, спи във всяка жена.

И така, ето ги и тях. Юначната дъщеря на българската бойна слава – Донка Ушлинова или както е била известна – Донка Комитката и нейната етърва Сребра Апостолова.

Родена през 1885 в село Смилево, Битолско, днешна Република Македония, страховитата Донка не само е била революционер, четник, но и професионален войник в Българската армия.

Но нека ви разкажем нейната впечатляваща история.

Донка съвсем рано остава сираче и на 16 години се жени за Ставре Ушлинов. На седемнайсет години тя вече е красиво момиче, мъжът ѝ е на гурбет, а местният ага – Реджеп Ага, я пожелава за ханъма, заедно с етърва ѝ Сребра. Двете девойки не могат да преживеят такава съдба и

затриват агата по особено кървав начин с помощта на съпруга на Сребра.

След подобно престъпление, нямат друг избор освен да избягат и да се влеят в редиците на четниците на ВМОРО. Там Донка е облечена в четническа униформа и започва пътят на нейните бойни подвизи.

Донка Ушлинова. Снимка: Уикипедия

Участва в десетки сражения, смело, рамо до рамо с четниците, като в един момент дори е обявена за подвойвода. Двете с етърва ѝ Сребра, която също не е шега работа, се бият наравно с мъжете и се прочуват навред. След редица боеве, Донка успява да се прехвърли в Княжество България и се установява във Варна, където, като всяка благоприлична и скромна девойка… започва да следва в университет.

Тук трябва да си признаем, че малко ни хвана срам, защото, както отбеляза Красимира - „Виждаш ли, хората идват с пушка от гората и стават висшисти, а ние двете с теб едвам сколасахме“.

За Донка обаче висшето образование не е оправдание да загърби основната си страст и се записва доброволка в последващите две Балкански войни, където е наградена с два ордена за храброст. После следва Първата световна война и Донка отново е в редиците на армията, вече произведена в ефрейтор.

Сигурно се чудите какво ли е казал мъжът ѝ за цялата тази работа.

Съвсем логично е да предположим, че не е бил никак доволен и само е мърморел, че няма кой една леща да му завърти, няма кой чорапът му да зашие и двора да измете, а да не говорим съседите какво ще си кажат.

Но такива специални жени надали биха се занимавали с мъже, които мрънкат, и не е никак чудно, че самия Ставре Ушлинов се бие като доброволец редом до жена си през всичките три войни. Ето и част от спомените, които разкриват, че дори и смела като лъвица, тя е имала своите страхове:

Донка в униформа. Снимка: Уикипедия

„…Когато ни строиха, аз бях облечена с македонската си куртка, шапка, цървули и една лека рокля. Полковник Влахов и полковник Драганов като ме приближиха засмени и ме попитаха какво търся тук и че трябва да си ида. (…) Каква мъка изпитах в този момент. Страх ме обзе като си помислих, че сега могат да ме върнат и да не ми позволят да остана при другарите си.“

В този момент десетки войници се застъпват за Донка

и разказват на двамата полковници за нейните геройства. Приета е с почести в редовете на армията и получава още два ордена за храброст – този път първа и втора степен. В спомените си Донка признава, че не отстъпва на мъжете по нищо друго освен в близкия бой с ножове.

След края на войната се завръща с мъжа си във Варна, където двамата си построяват дом и им се ражда син – Александър. Донка умира на 52 години и остава в историята незаменима диря, която да служи на поколения жени след нея.

А ако някой от вас се запита какво стана със етърва ѝ Сребра Апостолова, то тя също е пример за изключителна храброст. Участва в македонските освободителни борби и след потушаването на Илинденско-Преображенското въстание, също отива във Варна, където ражда 4 деца и живее в изключителна бедност и скромност. Умира на 59-годишна възраст, заобиколена от големия си род.

Така завършват своя житейски път двете етърви – неразделни в сърцата си.

И тъй като знаем, че нищо не може да илюстрира по-добре душата на един човек от собствените му думи, в заключение ще дадем думата на самата Донка Ушлинова, която е произнасяла страховити речи пред своите другари.

“Победата не е в юначеството, а в търпението. Сега е моментът да докажем пред света, че сме еднакво смели и храбри както при щастие, тъй и при нещастие, както вчера, тъй и днес… Рано или късно всички ще умрем, но блажени са тия, които умрат за отечеството си, защото няма по-сладка и по- славна смърт от смъртта за отечеството“.

cross