fbpx

Случката, която ще прочетете в началото на текстa на Стефана Манева, е само повод за размишления как се държим помежду си, трябва ли да подминаваме всекидневните прояви на неуважение и простотия и, въобще, можем ли да живеем заедно, без да искаме да се избием ежеминутно.

Би било добре, ако можем да помислим над всичко това и да изберем от коя страна на демаркационната линия на цивилизацията да застанем.


Вторник. 16:30. Гишето за продажба на билети, метростанция Театрална. 16-годишно момиче с личен документ за временна закрила като гражданин на Украйна се доближава до гишето, показва документа и моли служителката да го пусне (с решение на СОС гражданите на Украйна имат право на безплатен градски транспорт в рамките на София). 

Служителката сканира с поглед първо документа, после момичето. След кратка мисловна обработка на видяното изстрелва:
“Ти ли бягаш от Украйна, бе? Ти не си от Украйна! С тоя грим, маникюр и татуировки можеш поне един билет да си купиш. Изчезвай!”

Детето смаяно отстъпва. 

Тя е Аня, моето внезапно появило се украинско дете. Аня е на 16, от Харков, един от най-бомбардираните украински градове. Баща ѝ я изпрати в България сама. Търсеше някой, който да се погрижи за дъщеря му - помоли напълно непознати хора да я приютят, но по-добре така, отколкото под бомбите.

Аня ми звъни по телефона. Моли ме да дойда да я взема, защото не носи пари за билет. Гласът ѝ малко трепери. Пращам сина ми на същата възраст. Двете деца се навеждат през гишето и подават току-що донесения паспорт на Аня. 

Служителка кисело махва с ръка и великодушно я пуска. Синът ми отваря уста да каже какво мисли за нея, но Аня го издърпва - не иска разправии.

“Тази жена трябва да знае, че аз не бягам от бедност”, ми казва Аня, когато се връщат. “Аз бягам от война.” 

Аня не е искала да идва сам-сама на 16 години при хора, които не познава, в страна, която ѝ е чужда, без да знае езика. Не хленчи и не се оплаква. Не иска съжаление, просто ако може да не я обиждат. 

Това са общо взето фактите. 

Не искам този текст да е драматичен и да хваща за гърлото. Няма нужда да си представяте бедно, треперещо украинско дете. Това, което искам, е да поговорим за цивилизацията. 

Точно както жената на гишето няма как да знае личната история на Аня и нейните травми, точно така и аз не знам личните травми и история на служителката. Може да е самотна майка с 3 деца, мизерна заплата и натрупан социален гняв. Може. 

Всичко това обаче са детайли, които нямат нито значение, нито трябва да бъдат обмисляни. Не сме свещеници или психиатри, за да анализираме поведението, да проявяваме разбиране и да даваме опрощение. Изобщо не ме интересува дали жената на гишето е имала кофти живот или кофти ден. 

Няма значение дали е добър, или лош човек; дали е русофил, или поддържа Украйна. Въобще нейната лична и персонална “гледна точка” ми е точно през… (червена точка).

Едно-единствено нещо в случая е от значение - ние сме цивилизовано място и общество. 

ЦИ-ВИ-ЛИ-ЗО-ВА-НО! 

А в тези общества има РЕД! И когато някой служител вземе, че се самозабрави, следва да му се наложи дисциплинарна санкция. Така  хората зад гишетата ще се научат, че не бива и през ум да им минава да изричат подобни неща.

От доста време си мисля дали лошотията, глупостта, пошлия вкус, простотията трябва да се подминават, или да се наритват в ъгъла, за да знаят къде им е мястото. Дали наглите  хора трябва да бъдат просто подминавани и да не се хаби време и енергия за тях, или да им се търси сметка по всички правила.

Много късно разбрах, че великодушното подминаване с набърчен от погнуса нос на наглия и арогантен човек, оставянето на варварите без ответна реакция води до това, че без да осъзнаваме, стандартът на подстандартните хора става водещ.

Изведнъж се оказва, че може... ама всичко може.

От дребничкото отстъпление всички да си говорим на “ти", през следващото дребничко отстъпление - да няма значение с какво си облечен и да е съвсем ОК президентът или премиерът да се пъчат по анцузи и подпетени чехли. 

По-сериозните вреди: публичното говорене стана махленско, нивото на общуване на хората в сферата на услугите падна под санитарния минимум, докато стигнем дотам - на една редова служителка зад гише изобщо да ѝ мине през ума да взима решения на собствено основание кого да пуска в метрото и кого не, да коментира външния вид на едно дете и изобщо да дръзне да си помисли, че има право да каже на клиент "като имаш пари за татуировки, можеш да си купиш билет за метрото”.

Когато глупавите хора кротко пребивават, живеят си и си правят там каквото си правят, говорят помежду си за вселената, уринотерапията и световната конспирация, насочена лично срещу тях, всичко си е ОК.

Но когато пробват да започнат да задават дневен ред, обществен тон, да опитват да слагат летва, която да се превръща в обща мярка, то тогава, уважаеми дами и господа, трябва да бъдат хващани за врата, да им се натика муцуната в собствения им отпадък и да бъдат удряни с вестник през муцуните. 

И така всеки път, докато те се научат къде им е мястото, а останалите разберат, че летвата на цивилизацията няма да бъде сваляна. 

А на приятелите ми, които считам за образовани и цивилизовани хора, бих искала да кажа, че ако продължим да позволяваме башибозукът да дава общия тон, а ние да сме възпитани, заслужили сме Костя Копейкин да е в парламента. 

Затова: писмена жалба до СОС, пост във Фейсбук на страницата на Софийското метро и статия в Майко Мила. Така се реагира в цивилизованото общество.

Реагирайте винаги, иначе…

Да, знаем, че това е като непоисканите съвети и знаем, че всяко дете е уникално и не прилича на другите, но за едно можем да сме единодушни и да си стиснем ръцете: пътуването с малки деца е малко напрягащо. Особено когато комбинацията включва пищящо дете, гладно бебе и недоспали спътници - тогава всеки би разбрал желанието това пътуване да е еднопосочно.

Ще се опитаме да ви помогнем да планирате пътуване с деца, така че в края на пътуването да имате все още и деца, и здрави нерви, и здрав разум. Някои от предложенията (компилирахме ги от няколко сайта - roughguides.com, skyscanner.net и ytravelblog.com), са особено важни, ако в превозното средство пътуват и други хора, които не са преки роднини на вас или детето.

  • Изберете най-подходящото време за пътуване. Някои родители се кълнат, че пътуват само по време на обичайните часове за сън на децата, но според нас това са онези родители, чиито деца не плачат, само спят и обичат да ядат броколи (да се чете - НЯМА такива!). Освен ако вашето дете не е някакво природно чудо, което спокойно заспива навсякъде по всяко време и при всякакви обстоятелства (гладно, жадно, с мокри гащи, на шум, на тихо, на светло, на тъмно...), много по-реалистично е да планирате пътуването за часовете от деня, когато детето или децата ви са в обичайно в добро настроение (при повечето това е сутрин).
  • Очаквайте най-лошото. Психически бъдете готови за най-лошите си кошмари, за да си спестите нервния срив. Така няма да се разочаровате, ако детето ви истерично започне да се тръшка за желирани бонбони, после за дъвка, после за топката, после за отиващата си зима, после за друго. Смятайте, че сте късметлии, ако САМО ви оповръща, защото е ревало 20 минути - можеше и да ви напикае.
  • Пътувайте с тъмни дрехи. Да бъдем реалисти. Няма да са минали и 15 минути от тръгването и вече ще имате петно от банан или засъхваща лига. С тъмно облекло ще изглеждате по-малко злощастна на пристигане и минувачите няма да ви подхвърлят монети и храна.
  • Носете чифт дрехи за смяна за децата И ЗА СЕБЕ СИ. Защото отсега ни е ясно, че макар и с тъмни дрехи, все в някакъв момент детето ще се изповръща върху себе си или ще ви залее с доматен сок, докато яде торта, която маже по корема си. Дори не искаме да си представяме как ще мирише това.
  • Носете няколко вакумни пликчета за храна. Ще видите, че все ще се наложи нещо да затворите там по време на пътуване – използван памперс, мокра кърпичка с която е избърсано нещо гадно, нацапани гащи, наполовина изядена храна, надъвкана изплюта дъвка, недосмукан бонбон...изобщо всякакви олигавени, недоядени, извхърлени опикани/наакани гадости.
  • Дезинфектант за ръце. И голяма опаковка мокри кърпички. Онази част от мозъка на децата, която отговаря за хигиената и за усещане за гнусота, явно ще се развие по-късно, след около двайсетина години, т.е. не разчитайте на нея по време на пътуването.
  • Опитайте се да накарате детето да посети тоалетната преди да тръгнете към автобуса, самолета, влака или с каквото ще пътувате. Хаха, успех! ХА ХА ХА! Да, извинявайте, не е смешно, но поне се опитваме да ви развеселим! Понеже едва ли ще имате успех вкъщи, опитайте да ги накарате да отидат до тоалетната на гарата или летището, преди качване. Иначе – това си самата тъжна истина - в момента, в който автобусът тръгне или светне лампичката да затегнете коланите, на детето рязко ще му се допишка или доака. Досега не сме срещнали толкова отзивчив шофьор, машинист или стюардеса, които с усмивка на лице да спрат превозното средство, за да може малката гадинка, излязла от утробата ви, да отиде до тоалетната, където да реши, че вече не му се пишка или ака.
  • Ако детето ви още е с памперс, предвидете по един за всеки прекаран в път час и се запасете с няколко допълнителни за аварийни случаи. В сто от сто случая детето ще получи диария в момента, в който напуснете дома си, както и във всеки неподходящ за това момент.
  • Купете много и супер евтини играчки. Колкото по-малки, толкова по-добре, защото ще заложите на количеството (внимание: играчките и големината им трябва да са съобразени с възрастта на детето). Опаковайте ги или ги дръжте скрити и давайте една по една на детето, когато се отегчи от предната или е напът да изпадне в истерия. Ако ги опаковате в подаръчна хартия, разопаковането ще ви донесе още поне минута тишина, а в майчиния свят минута тишина си е като век на спа процедури.
  • Заредете телефона, таблета или лаптопа си с любимите приложения на детето, клипчета, анимационни филми и т.н., които да спасят положението в краен случай. Не забравяйте да вземете отделни слушалки за детето, за да не се налага да му давате своите. Препоръчваме ви да замените електрониката с книжки за оцветяване или детски книжки с картинки, ако е възможно.
  • Запасете се с огромно количество храна. Като казваме „запас“, имаме предвид точно това. Самолетната храна е отвратителна и недостатъчна, а и в малко атобусни компании у нас предлагат храна за из път и тя обикновено е престоял сандвич, който по-добре не разопаковайте, докато не приключи здравната реформа. Внимавайте обаче да не носите храна, която може да се разтече (сочни плодове например), да се развали бързо от температурата (сладолед, яйчени или млечни продукти) или лепкава храна (сладка, мед и т.н.) Много внимавайте и с горещите напитки. Солетите за пореден път си остават чудесен вариант!
  • Накарайте детето или децата сами да си носят вещите. Ако може да ходи, може и да носи (по-скоро да влачи след себе си) детска чанта на колелца. Проверете какво е помъкнало, за всеки случай, за да не се окаже, че покрай важните неща, които вие сте сложили, малкото влачи и ножица, конструктор от 250 части, възглавницата си и котката.
  • Не се качвайте прекалено рано. Сведете до минимум времето, през което детето ще седи оковано в колани на неудобен стол. Ако пътувате с друг възрастен, разпределете си задачите – единият да се качи и да натовари чантите и багажа, да приготви седалките, а другият да се занимава с детето или децата.
  • Облечете детето на пластове. Особено ако летите със самолет! В самолета температурата варира от полюсов глетчер до повърхността на слънцето, а освен че ще ви е мъчно детето ви да страда, ще се изнервите от мрънкане, че му е топло/студено/топло/студено.
  • Не давайте лекарства и успокоителни на детето (освен ако не са предписани от лекар). Знаем, че има родители, които дават на децата си Панадол преди пътуване, за да ги успят по пътя. Не го правете! Не само тровите излишно детето, но и никога не можете да предвидите дали за нещастие някой от страничните ефекти няма да се прояви или да се случи някаква авария с транспортното средство, а детето ви да е неадекватно.
  • Опитайте се да си купите билет за аварийното място. Там винаги има повече място за краката ви, в които малкото човече да пълзи, да седи и да чопка по настилката на пода, и да си играе. Недостатъкът е, че не можете да пъхате вещи под седалката (ако сте в самолет), затова преди да тръгнете, вземете до себе си всичко необходимо.
  • За ръчен багаж ползвайте раница. Така ръцете ви ще са свободни, ще изглеждате по-млада (като повтаряла много пъти ученичка или леко закъсняла студентка).
  • Обяснете на детето какво предстои. Разкажете му за скенера (ако ще летите), за проверката на билети, за багажното, за планираните спирки и т.н.
  • Ако детето е много малко да дъвче дъвка, дайте му да смуче близалка или биберон. Това е особено важно, ако летите, защото помага на тялото да се адаптира към променящото се налягане. Ако е възможно, сложете кърмачето на гърда. Направете същото и когато самолетът започне да се снишава. Така детето ще се адаптира и няма да го заболят ушите. Препоръчваме ви близалки или дъвки с ментов вкус, защото той действа превантивно против позиви за повръщане или виене на свят. Мокри кърпички с миризма на мента, с които да обтриете лицето му, също помагат.
  • Бъдете любезни и се извинете на другите пътници. Едно просто „много съжалявам“ върши чудеса, когато детето ви не е спряло да рита седалката пред себе си вече час.
  • Ако все пак някой спътник сметне за нужно да цъка с език и да прави многозначителни физиономии, игнорирайте го! Хората трябва да разберат, че всяка майка прави всичко възможно и по силите си, за да направи най-доброто за децата си и за другите да преживеят това пътуване. Подготвяли сте се за пътуването много повече от другите и сте положили много повече усилия, за да сте с детето в този самолет или този влак, или автобус. А ако някой все пак е забравил, напомнете му, че някога и те са били пищящи, акащи дразнители – да, ВСИЧКИ някога сме били, и всеки от нас все някога е пищял, акал и дразнил околните, така че многознайковците да млъкнат, ако обичат, за да си довършите пътуването.
  • Ако някъде около вас има родител, на когото очевидно му е трудно да озаптява детето, споделете каквото можете с детето. Първо обаче попитайте родителя дали може да дадете на детето нещото. Ще се изненадате какво спокойствие се постига само с един споделен чипс или гривна мартеница.

Лек път и сполай ви! И ако се сещате за още трикове за оцеляване на път с деца, споделете ни ги!

Да идеш в Италия – кой не го е правил? Aко не сте го правили, тутакси съберете оскъдни средства, огледайте се за някой евтин полет и тичайте да видите страната, в която Бог, ако съществува, е събрал всички красоти, произведения на изкуството, вкусотии и прелести на този свят. Гмурнете се в тази прекрасна държава, надарена с великолепна природа, вина, меса, спагети, опера, картини, сладолед, прекрасни хора, статуи и хилядолетия история.

Нашето пътешествие до Италия беше малко по-различно, защото решихме да го съчетаем с тридневен круиз на един от онези грамадни кораби, които сте виждали по немските филми, на които или се заражда любов или някой мистериозно бива убит. В колективното световно съзнание тези кораби са населени предимно с пенсионери и всички се спукват от скука, плетат ковьорчета или ги намират мъртви от старост на някой шезлонг към обяд.

Ние, макар и да не сме пенсионери, а преработващи се представители на българската работническа класа, решихме да идем, защото не бяхме ходили на почивка от година и половина и определено имахме нужда, па дори и това да значеше да лежим като болни от артрит на някой шезлонг.

Всъщност, не го решихме заедно, а го реших аз, докато мъжът ми тънеше в неведение, защото той не обича да планира и всяко планиране го изнервя неимоверно.
Но аз мечтаех... Круиз само за нас двамата! Да заплуваме като герои на средна възраст от роман на Розамунде Пилфер, вятърът да вее моя шал и неговото пардесю, да пием коктейли и да танцуваме валс под звуците на елегантен, чуждоземски оркестър.

Цялото това преживяване бе предназначено да бъде подарък за рождения му ден и да бъде предплатено, за да няма как да се измъкнем от осъществяването му. Ние, да ви кажа, сме властелините на измъкването от почивки. Ако ни оставите сами да решаваме, спонтанно се отказваме от всякакви почивки, докато не получим тремор от преработване.

Но аз бях решила. Беше 12 юли и ако резервирам круиз и хотели за ноември все щяхме да намерим време да идем, щом веднъж всичко е платено.

Този ми ти круиз, обаче, трябваше да отговаря на няколко условия:

1. Да е евтин. Ние все пак имаме три деца, току що си бяхме купили ново жилище, вечно на косъм от байпаса и всеобщия семеен банкрут. По принцип изразът евтин круиз звучи като пееща камила или розов крокодил, но всъщност нещата не се оказаха толкова страшни.

2. Да е хубав. Да, знам , че капризнича, но все пак не ми се щеше да прекараме единствената си почивка за годината на дъното на някоя виетнамска джонка, да си ловим сами риба и да спим на кълбо с други 34 виетнамци и 24926493 пиявици, за да се топлим нощем.

3. Да е кратък. Хората с три деца нямат много време да се развяват наляво-надясно. Кой луд би ни гледал децата за 2 месеца, докато ние обикаляме на забавен каданс с вплетени ръце из Нова Зеландия и откриваме с далекогледи нови животински видове?

И започна едно ровене в интернета. Не, не се обадих на фирма за екскурзии, а може би трябваше, и си направих всичко сама. Открих най-евтината круизна компания в Eвропа – MSC. Спрях се на 3 дневен круиз „Генуа-Барселона-Марсилия-Генуа“. Месец – ноември.

Цена – 1000 лева общо и за двамата.

Преди това, разбира се, елегантно и небрежно го подпитах дали би се качил на кораб, докато навън е студено и вали, а той ми отговори, че не му дреме дали вали и не му се ходи никъде в жегата. Така че, ето!!! Бях готова. Изпотена и истерична, с треперещи пръсти платих с кредитната си карта и след това си казах – край, няма връщане!

И тъй като все пак отивахме в Италия, а и бях успяла да разквартировам децата за цяла седмица, си казах, че няма да е зле да обиколим и да скокнем елегантно до Флоренция и Рим с влак за по една две вечери. Двама хипари с по една раница обикалят из Италия, за да пристигнат в лъскав апартамент или хотел - какво по-хубаво.

Но това, уважаеми читатели е страшно планиране. Кога да кацнем и къде, кога трябва да сме на кораба, после кога да хванем влака за Флоренция, после кога за Рим, откъде се прибираме, хотели, условия, закуски.

Какво, мислите, направих?

Оставих го на моята любима приятелка и колежка в предприемачеството – Ани. Велик организатор, който разчерта една екселска таблица, насложи всички полети, спанета, абордажи, дори мисля включи и няколко случайни смъртни инцидента за по–голяма сигурност, избра ни хотелите и накрая след 2 часа и 40 минути планиране,
резервиране и разплащане, се облегна назад и каза „Готова си, ще ти изпратя списък с места и дати“. И после си легнахме, че трябваше да ставаме в 5, за да работим.

Ако нямате такава приятелка, можете да се справите и сами, не е страшно.

Всичкото това планиране се случи през месец юли. Едвам дочаках края на август за да подаря на мъжа ми подаръка.

Той много се зарадва, но ще ви излъжа ако ви кажа, че сме го чакали с нетърпение и сме говорили за това. Всъщност, нищо не чакахме, а се пренасяхме в новото жилище. И работехме. Долазвахме до леглата, пребити като кокер шпаньоли, преплували Ламанша. Не се и сещахме за пътешествието до самия ден на заминаване.

Бяхме на ръба на тоталната депресия от умора и стрес. В деня на заминаването мъжът ми стана с налудничав поглед и обяви, че никъде не иска да ходи, иска да лежи ей тука и никой да не му говори един месец.

Аз побеснях. Отчаяно тръшнах раниците на земята

„ДОБРЕ, НИКЪДЕ НЯМА ДА ХОДИМ. КРАЙ“

и ревнах безутешно. Исках да го убия, а после да се убия себе си, да ни намерят в новия ни апартамент умрели и никой да не може да ни каже „Айде ставайте да работите, да бършете сополи и да попълвате фактури“.

Той въздъхна, каза ми да не му обръщам внимание и се успокоихме с мъгливата идея, че всичко ще се нареди. Клети и в несвяст се подпряхме един на друг, качихме се на едно такси, слязохме от него и като два бели трупа от криминални разследвания Маями се натоварихме почти в безсъзнание на самолета.

3 часа по-късно, все още стресирани, нещастни и потиснати слязохме на летището в Милано, където мигом мрачно се качихме на влака и после на още един влак за Генуа. Ако очаквате да ви кажа какво представлява Милано, няма как, защото помня само, че изядох един дюнер и се метнах на вагона. Но това е положението – иди до Италия да ядеш дюнери! Любовта ми към дюнерите е интернационална.

Щом слязохме в Генуа нещата започнаха сякаш да се пооправят и да виждаме мъничка светлина в края на тунела и в буквален и в преносен смисъл.

Всичко, всичко е зад гърба ни. Проблемите, безкрайните месеци непрестанна работа, огромното количество деца, президентските избори. Пред нас беше само морето, пет звездния хотел на пристанището, който бях резервирала за една вечер преди да отплуваме на половин цена и ...

Е, и университетската библиотека в Генуа.

Сигурно си мислите, че Университетската библиотека е някаква голяма генуезка забележитеност, че да хукнем към нея веднага след пристигането ни. Всъщност забележителността си я водех с мен. Моят възлюблен не беше дошъл току така в Италия. Той, освен всичко, е и твърдоглав македонец с голяма любов към историята и имаше задача да намери интервю, което Яне Сандански бил дал през пролетта на 1903-та за Il Seculo – най-големия италиански ежедневник по това време.

Та, слязохме от влака, той отиде в библиотеката и любезните италиански власти му предоставиха фотографирани на лента всички броеве на Ил Секуло от март до юни - да седи, да гледа на един апарат и да търси. Да търси и да се вълнува, докато се взира в малките буквички и намери къде Яне се е провикнал, че морен сокол пие вода на Вардаро.

Въобще не очаквахме, че толкова лесно ще се случи. В България, като идеш в библиотеката, то са карти, картони, вписване на данни, „имате ли абонамент“, заплащане на такси. Тук влизаш, казваш, едва ли не на диалект, "я подай, ми мили италиано, своя вестник“ и той веднага скоква и подава. Че и усмихнат и доволен, все едно кой знае какво хубаво си му казал.

Аз, уважаеми читатели, от своя страна, излязох навън, обикалях, мушках се по китайски магазини, блях, подритвах кофички, гледах морето и чаках библиотеката да затвори.

Генуа ми беше таман по мярка – красив, мръсен, оживен и на море.

Не забравяйте, че идвах от пъпа на света – София, където сивото е преобладаващият цвят през ноември и където бяха всичките ми задължения, напрежения и задачи.

Генуа, от своя страна, беше цветен, нацвъкан с палми и с най-лазурното море, което бях виждала, преливащо директно в най-лазурното небе, което бях виждала (беден ми е речникът и "виждала" съвсем естествено идва втори път).

Та, директно от жилищните квартали на нашата столица, се намерих сред сини, розови, бледо жълти къщи, сладкарници, ресторанти, море и десетки огромни кораби (един от които - нашият), хиляди яхти и стотици хиляди лодки. Генуа е най-важното пристанище на Италия, град с многовековна история, който е бил център на търговци, банкери и властимащи още от 12-ти век.

Беше ми хубаво, седнах на една пейка, дочетох си книгата и библиотеката затвори. Метнахме си раничките и отидохме в скъпия хотел, който бях намерила през юли на изключителна цена, която пак беше доста висока. Но бяхме щастливи.

Изкъпахме се, излязохме и малките, мръсни улички на Генуа ни очакваха. Там намерихме прекрасни хамбургери с телешко, великолепна италианска бира (Moretti), седнахме на стълбите на една църква, ядохме, пихме бира и си говорихме като че бяхме на двайсет и отново можехме да дишаме с онази свобода, която бях забравила, че съществува.

Цяла вечер се разхождахме, ядохме сладолед, подпирахме се по стените и гледахме към морето. Имахме време. Беше незабравимо.

После се прибрахме и заспахме като мъртви. До другата сутрин, когато всички пари за хотела се отплатиха - на пищно отрупаните със закуски, шунки и плодове маси, се мъдреха няколко бутилки просеко или шампанско - така и не разбрах. Аз съм проста жена - просто си сипах.

Хотелът ни се намираше точно срещу известния генуезки делфинариум и огромните му прозорци гледаха към десетките яхти, паркирани в морето пред нас, виждахме и подскачащите делфини, хапвахме и си говорехме само за едно. Че все едно вече сме втора седмица на почивка, а дори още не сме се качили на кораба.

Всичко тепърва предстоеше.

И така моята първа сутрин в Генуа започна с няколко чаши просеко/шампанско, кроасани с шунка и рокфор, чай, кафе и... делфини.

След като закусихме обилно, мен внезапно ме удари истерията, която неминуемо ме удря навсякъде, където отида - НЯМАХ ДОСТАТЪЧНО КНИГИ ЗА ЧЕТЕНЕ. Какво ще правя аз на тоя ми ти кораб, където бях платила най-евтината каюта на най-евтината палуба, без прозорче, без дори процеп, през който се вижда морето?

На тая цена сигурно ни бяха изпратили в трюма, където ще ни връчат по една препаска и една летва с парцал да търкаме палубата, да перем чехлите на богатите немски пенсионери и да гнием в мизерия. Поне книги да имам. Та, обиколихме набързо Генуа, видяхме колко чудесен град е, намерихме книжарница и аз се заредих с един куп книги.

Трябва да отбележа, че тъй като бяхме избрали един ниско тарифен полет и се бяхме екипирали за обикаляне пеша из Италия, имахме само по една клета раница за цяла седмица, в която беше по-разумно да има повечко дрехи и тоалетни принадлежности, но в моята имаше предимно книги, защото хигиената и красотата са на преден план, но

психическите отклонения са винаги на най-преден план.

След като завършихме тази мисия, аз с бързи крачки се отправих към едно суши, в което ядеш колкото сили имаш за 20 евро. Не спагети, не пици – суши! И ядох. Ядох така, че ушите ми пращяха, очите ми обикаляха орбитите, а косата ми хвърчеше на всички страни. Мъжът ми, който не е фен на тези японски глупости, си намери един класически италиански уличен тезгях отрупан с бутове, кървавици, салами, шунки и бахур.

Посочи бута, посочи бахура и кървавицата и му направиха един мощен италиано-македонски сандвич, който беше далеч от изисканите японски салтанати, които аз погълнах. И така... охранени тръгнахме към пристанището, за да се качим на огромния, необозрим кораб, където на единадесетия етаж се намираше нашата каюта - 11246.

А другата седмица ще ви разкажа какво стана на кораба, дали умряхме от старост на шезлонги или оживяхме и се върнахме подмладени. На бас, че не може да предположите дали сме умрели или не!

МАЙКО МИЛА ИЗДАВА ПЪРВАТА СИ КНИГА! ВЕЧЕ МОЖЕ ДА НАПРАВИТЕ PRE-ORDER ТУК, А МОЖЕ ДА ДОЙДЕТЕ И НА ОФИЦИАЛНОТО Ѝ ПРЕДСТАВЯНЕ НА 23 ФЕВРУАРИ – ПОВЕЧЕ ИНФОРМАЦИЯ ЗА СЪБИТИЕТО ТУК!


Валентина Стоичкова ни допадна много с краткия си и забавен разказ за една незабравима морска "почивка" отпреди повече от 15 години, който единодушно решихме да покажем и на вас. Ето какво ни написа тя:

"Аз съм една „попораснала” майка - дъщеря ми е на 23 години, но като чета историите за деца на почивка, се сетих за една моя такава и реших да я споделя, защото е актуална и смешна."

Дъщеря ми беше за 2-ри клас и аз взех леко неразумното решение да ида на море сама с нея и да взема още две деца за нейна компания, а аз да си почина ИСТИНСКИ.

Боже, колко млада и глупава съм била!

Въпросните 2 деца бяха мой племенник, завършил 4-ти клас, и синът на една приятелка - завършил 6-ти клас. Пътувахме в посока Варна със спален вагон, настанихме се в кв. Чайка и морето започна.

Всеки ден ходехме на плаж, давах им пари и тримата ми купуваха вестник, вода и кафе (най-големият носеше кафето по обясними причини). Пусках ги на воля във водата и само ги предупредих като погледна към тях, водата винаги да им е до кръста.

Нещата вървяха добре, но на третия ден тича към мен дъщеря ми, цялата посиняла и накокошинена от студ, и ми вика - „Айде, бе мамо, изкарай НИ от водата, каква си такава учителка???!!”

Викам ѝ - „Не съм учителка в момента, в отпуска съм”.

Вечер, изкъпани, вечеряли и полузаспали, изпитвах дъщеря ми по таблицата за умножение (която тя и до ден днешен не знае за цифри, по-големи от 6).

Водих ги по музеи (да им мине изгорялата червенина от плажа), на Златните и на дълги вечерни разходки.

На връщане пътувахме през деня с влак и аз измислих цял репертоар словесни игри, за да кротуват. Към Вакарел репертоарът ми се изчерпа и аз млъкнах, за да измисля още нещо, а тримата моментално си отметнаха главите и веднага заспаха. Чак се ядосах, че по-рано не прекъснах игрите...

В купето с нас седяха още 2 жени, които се чудеха из целия път какъв ми е случаят. Да сме лагерници - не сме, малко сме като бройка. Да са мои и трите - горката жена...

Излязох по едно време в коридора на влака и аз да видя свят и жените поразпитали децата - и получили следните отговори от тях:

Дъщеря ми: „На мене ми е мама”

Племенникът: „На мене ми е стринка”

Синът на приятелката: „На мен ми е на мама приятелка”

Сега, като се сещаме за това море, момчетата твърдят, че им е най-хубавото море в детството, а дъщеря ми мълчи многозначително...

Идеята ми е, че каквото и да е преживяването, като минат години, човек се сеща само за хубавото и смешното, и слава Богу, че паметта услужливо е изтрила лошото.

Драгослава Греве ни изпрати история, от която отначало ни втресе, защото си представихме как това се случва в България. Когато прочетохме, че случката се е разиграла в Цюрих, си отдъхнахме, посмяхме се от сърце и решихме да я публикуваме, за да се развеселите и вие, пък и да прочетат повече хора какво се случва, когато швейцарски влак потегли с все децата и количката, но без майката!

Вярно е, че съм пишман-майка. Пишман-майка на близнаци. Но да съм си забравила количката с децата във влака – не съм. По-скоро влакчето забрави да качи мен и отнесе децата, докато аз подскачах глуповато по платформата, крещейки и размахвайки ръце.

Тази история обаче не е и за изгубените във влака деца, а за онези малки детайли и непознати хора, които направиха всичко възможно да си прибера безаварийно леко шокираните наследници няколко спирки по-надолу.

Тогава близнаците нямаха още две години, Емил се представяше като Миу-миу, а Карл гордо се определяше като 'айче-байче. В кантон Цюрих, като правило, хората не се срамуват от майки с колички и хората в инвалидни столове, и за това са им създали сносни удобства за придвижване както по улиците (шок!), така и в градския транспорт (ужас!).

Въпреки старанието на общинската управа, моят малокалибрен танк изискваше определено планиране на маршрута, главно за да намеря превоз с достатъчно големи врати. Тази злополучна сутрин влакът, който пристигна, явно беше пуснат извънредно - от старите, вече извадени от употреба модели, със стъпала и малки тесни вратички. Въздъхнах и започнах да вадя оборудване – огромна чанта с всичко за всички, дете номер едно, дете номер две, междувременно успях да придумам случайно изпречил се господин да се включи в помагането да набутам кервана във влака, ако е възможно - днес. Качи той чанта; качи дете едно; качи и дете две; аз през това време успях да сгъна количката, да му я подам и в момента, в който дойде и моят ред, влакът изпуфтя, затвори врати и плавно започна да се отдалечава, оставяйки ме, както отбелязах, да подскачам глуповато, крещейки и размахвайки ръце по платформата.

Минута и микроинфаркт по-късно се озовах на гишето, където обясних на младата девойка как ей те тоя те влак, дето току-що замина към центъра, ми отнесе децата. Докато аз разработвах драматични сценарии как – край, тия деца стигнат ли Централна гара, пиши ги разфасовани за органи – младата дама много професионално проведе няколко разговора по телефона и ме уведоми, че:

а) всичко ще бъде наред;
б) транспортната полиция е уведомена и ще се качи във влака 4 спирки по-надолу;
в) в този влак няма комуникационна връзка, но шофьорът на насрещния влак е уведомен и ще сигнализира, ако види децата на някоя от спирките;
г) и всичко, все пак, ще бъде наред.

В някакъв момент на просветление се сетих, че би било добре да се обадя и на бащата на децата, което и направих, докато около мен обществеността се организираше в спасителна операция.

Една възрастна швейцарка си отвори чантата и ми предложи нещо успокоително за нервите, вероятно местния еквивалент на Диазепам; друга жена ми предложи някакви зловонни бонбонки, от които ми изтръпна езика, но пък след това се оригвах на билков чай; от някъде се появи шофьор на такси (турчин) с бутилка минерална вода и готовност да гоним влака.

Диспечерката ни прекъсна, че шофьорът на идващия влак е видял количка с деца, отговарящи на описанието, на перона две спирки по-надолу. Ако мъжът ми не се беше обадил, че ме чака на паркинга зад гарата, вероятно щях да получа и топла супа с пилешко по пекински от съседите азиатци. Късметът ми жестоко проработи, защото в подлеза под гарата се осъществи среща на тристранката - аз, мъжът ми и Човекът от влака, който ми помогна с количката. Той, горкият, запъхтян и накуцващ, ми разказа, че са свалили децата на едикоя си спирка, оставил е две жени да чакат с децата, спрял някаква кола на стоп и ето го, идва да ме води при децата. Добре, каза, че не съм тръгнала нанякъде си.

В колата, Човекът ни разправи как, след като влакът тръгнал, той намерил две жени (испанки), разбрали се криво-ляво те да пазят децата, а той хукнал от вагон на вагон към шофьора. Понеже наскоро бил опериран, не успял да се придвижи толкова бързо - отнело му цяла спирка докато стигне до локомотива и каже на шофьора какъв е идиот. Свалили децата, жените слезли и те да помагат, извадили бисквити, Човекът спрял кола на автостоп, обяснил какво е положението, колата го докарала до нашата гара и ето, сега всички, облекчени, пътуваме към децата. Те били добре, между другото, похапвали бисквити.

Сърдечно благодарих на милите хора, опазили децата ми. Често си мисля как, когато си го прибрах, Карл все още стискаше парченцето ябълка, което му бях дала на гарата, точно преди да започне приключението с влака.

Често си мисля и за всички случайни присъстващи и намесени, които можеха да отминат, да се оправдаят, да са заети. Всички, без изключение и без оглед на произход, националност и език се погрижиха за изгубените във влака дечица и за изплашената им майка. Вечно ще съм благодарна.

Ние, хората сме велика работа. Можем да сме пълни кретени, можем да сме добрата фея от приказките. Въпрос на личен избор.

cross