fbpx

Това е историята на една жена, която се омъжва и адски скоропостижно се развежда. Три месеца след сватбата. Причините са стари като света, усещанията за тъга и за вина също. Както и крайният резултат, който е като от приказките или романтичните филми. Дай боже всекиму, дет’ се вика.  


Не мога да определя точния момент, когато всичко започна да се разпада. Но си мисля, че началото на края дойде, докато избирахме сватбения порцелан. Спомням си този ден, сякаш беше вчера. Стояхме по средата на „Мейсис“ и спорехме кои чинии да сканираме с онзи глупав четец. Той искаше нещо просто и непретенциозно. Аз клонях към шарките и цветовете. Мислех, че просто се поддаваме на стреса по планирането на сватбата. Всички двойки се карат по време на този процес (или поне така твърдят списанията).

Но тези чинии бяха метафора за цялата ни връзка. Просто бяхме фундаментално различни хора. За съжаление го разбрахме с четири месеца закъснение.

Трябваше да отменя сватбата ни дузина пъти, преди да стигнем до заветните думички „да“. Но не го направих. Просто продължавах да се движа напред, защото вярвах в лъжата, която ми бяха продали булчинските списания: че всичко ще стане по-лесно, след като стресът от планирането на сватбата приключи. Просто трябваше да свършим с този ден и щяхме да имаме целия си живот, за да се върнем в правилния път.

„Нека просто да приключим с това“ по пътя към олтара

„Нека просто да приключим с това“ не е мантрата, която искате да си повтаряте, докато вървите към олтара. Но това беше мелодията, която се въртеше в главата ми, докато баща ми ме водеше към брачните обети.

Подходящо за начало на живота ни като семейство, валеше почти всеки ден от медения ни месец. Бяхме мокри и кисели, когато отново се карахме за чинии в малък мексикански магазин за сувенири. Бях се влюбила в смелите цветове и ацтекските щампи, които ни заобикаляха по време на престоя ни в Мексико, но той изглежда искаше да държи дома ни безцветен.

Споровете продължиха по време на полета към вкъщи и през първите няколко седмици от брака. Вместо да празнуваме нашата новооткрита свобода от планирането на сватбата, ние започнахме да търсим свобода един от друг.

Един месец след сватбата седях сама в леглото и ядях суши. Съпругът ми беше някъде навън, вместо да яде суши вкъщи с мен. Един месец след сватбата ни, сама в леглото, потърсих в Google „брачни консултанти“ и „развод“.

В търсене на чудото, което да спаси брака

Прекарахме следващия месец в търсене на чудото, което да спаси брака ни. Той предложи да спре да ходи на бар с несемейните си братя всяка вечер. Обещах да правя повече забавни неща и да работя по-малко. Полагахме усилия известно време, но след това се връщахме към старите навици.

После плачехме, карахме се и плачехме още малко, докато се питахме как сме стигнали дотук. Най-накрая уговорих среща с брачен консултант, но ден преди да се видим с нея, той ми се обади, докато влизах в офиса си.

„Дори не съм сигурен, че искам този брак да проработи“, призна той. Знаех какво има предвид.

Глупавите чинии, за които се карахме, стояха неотворени в свободната ни спалня. Как може бракът ни да свърши, преди дори да сме прибрали подаръците? Все още имаше парчета опаковъчна хартия, залепени с тиксо отстрани на една от кутиите. Забелязах го, докато минаваше с тях през всекидневната ни в деня, когато се изнесе.

Майка ми ме заведе на среща с бракоразводния адвокат. Той беше мил човек, който тихо плъзна кутия с кърпички през бюрото си, когато започнах да плача. На път за вкъщи майка ми ме заведе на бар. Седнахме там в 14 часа във вторник и тя тихо плъзна леденостудена бира в ръката ми, когато започнах да плача.

Никога не съм била по-нещастна в живота си, колкото през годината преди онзи следобед в бара. Но краят на брака ми не беше решението, на което се надявах. Просто ми се искаше никога да не се бяхме женили.

Съпругът ми като крадец на време

Не след дълго се ядосах. Чувствах се измамена, защото се бях омъжила за мъж, който нямаше намерение да остане женен за мен. Все едно беше крадец на време. Крадец, ограбил от мен както последните няколко години, така и идните.

Заливаха ме и вълни от вина. Какво можеше да направя различно? Къде сгреших? Трябваше ли да се променя заради него? Трябваше ли да се променя заради семейството му, което никога не ме е смятало за достатъчно добра?

В крайна сметка стигнах до цялата истина. Истина, която включваше надхвърлен лимит на кредитната карта и други жени. Чувството ми за вина се измести от това да се обвинявам за провала на брака ни към въпроса защо не съм успяла да видя, че е бил обречен през цялото време. Гневът ми се върна – сляпа ли бях, или просто глупава?

Дните и седмиците след развода ми със съпруга-за-четири-месеца бяха пълни с тъга и срам. Скрих се вкъщи, докато не мина достатъчно време, за да мога да приема, че новината е обществено достояние.

Тъгата дойде и си отиде. С течение на времето осъзнах, че скърбя за нещо, което никога не е съществувало. Мъжът, в когото се бях влюбила и за когото се съгласих да се омъжа, не беше същият мъж, на когото казах „да“. Скърбях за загубата на този живот почти толкова, колкото скърбях за това, което очаквах да се нареди като собственото ми лекьосано бъдеще.

Не бих променила нищо

Бях изненадана от разнообразието и силата на тези емоции. Но най-големият шок в крайна сметка беше колко бързо животът се върна към нормалното. Един ден седях сама на дивана си и плачех над реклами за памперси, а на следващия се смеех насред мола със сестра ми. Сякаш последните няколко месеца се бяха случили на някой друг.

В една от онези съвсем нормални нощи, пет месеца и две седмици след деня на сватбата, срещнах истинската любов. Не му пукаше, че съм почти 30-годишна разведена жена с няколко котки. Не му пукаше, че бях срамежлива и нямах интерес към нищо повече от леко непринудено забавление. Той не искаше да се променям. Харесваше ме такава, каквато съм.

Пет години и седем месеца след онзи съдбоносен сватбен ден отново тръгнах към олтара. Беше петък 13-ти и това е най-късметлийското решение в живота ми. Все още сме много доволни от чиниите си, синьо-бял комплект, който взехме от Target. Всяка вечер ги използваме, за да вечеряме с двете си дъщери. И не бих променила нищо от това, което се случи, защото всичко ме доведе тук – на мястото, където винаги е трябвало да бъда.


Автор: Лорън Уелбанк

“Сериозно, недейте да играете с децата си”, казва писателката Идън Лепуцки в статията си за списание The New York Times

Тя има три деца под 10-годишна възраст и заявява, че не се включва в техните игри и ги оставя да си играят сами. А те дори и не искат да играят с нея. И това е съвсем съзнателно постигнато, без чувство за вина и без оправдания. 

Всеки има своя подход. Ето какъв е нейният. 


Най-големият ми син наскоро си направи автомат за напитки от кашон. Дъщеря ми уши дрехи за барбитата от хартия и тиксо. Бебето прерови гардероба в коридора, описвайки обувките с бърборене, от което едва една осма на разбираем език. И тримата участват в някакъв създаден от тях стиймпънк свят, в който строят дворци и часовникова кула от книжки с картинки. 

Когато играта им върви добре, си мърморят едно на друго “Представи си, че ние…” или “Ами ако…”, или “Кралицата трябва да бъде екзекутирана”. Също така има и доста крясъци. В това време аз решавам кръстословица.

Имам три деца под 10 години, които не очакват, даже не искат, да си играят с мен. Отне известно напасване, но с времето разбрахме, че сме по-добре, когато всеки си прави неговото нещо: децата без скучна родителска намеса, а аз и съпругът ми, свободни от схващането, че трябва да играем, за да присъстваме в живота на децата. 

С първото дете

Невинаги е било така. Първото ми дете, като беше съвсем мъничък, ако не ровеше в боклука или не дъвчеше възглавниците на дивана, обикаляше къщата с въображаемо оръжие. Никога не слушаше. Опитваше се да бяга при колите. 

Постоянното стоене нащрек и караниците бяха толкова изтощаващи, че със съпруга ми нямахме енергията да играем, както синът ни искаше – иначе казано всичко, включващо пълен телесен контакт и насилие наужким. Вместо това казвах “не” и спирах да играя цял ден и когато гълчането ми преминаваше в игра, се чувствах виновна и фрустрирана. Бях ужасна компания за игра и уморена майка.

Но когато вече беше около 3-годишен, осъзнах, че въображаемите му светове са достатъчно живописни, за да продължи и без мен. Всичко, от което се нуждаеше в началото, беше слушател. 

След време си отиваше в стаята сам, за да я преобрази в мястото, съществуващо в главава му. И това беше свобода - за всички ни. Така започна един експеримент с надежда: малко по малко двамата със съпруга ми увеличавахме времето, в което синът ни можеше да си играе безопасно самичък.

С второто

Дъщеря ми се роди година по-късно. Тя е срамежлива, изпада в различни настроения и беше доволна да си играе самичка, още откакто започна да пълзи. 

Никога не съм виждала толкова уверено дете - идваше да ми казва кога ѝ се спи. Никога не са ѝ харесвали игрите на брат ѝ и играта помежду им винаги е била въпрос на преговори. 

Игрите, които си измисляха, съчетаваха неговата любов към фантазията и драмата и нейната нужда от реализъм. Когато си бяха направили ферма за якове с възглавници и плюшени играчки, тя се наслаждаваше на въображаемия залез, а брат ѝ се тревожеше за хищниците, които биха нападнали това земно кътче. 

Преди, ако не можеха да стигнат до консенсус в каква посока да върви играта, се опитвах да помогна, но така само влошавах нещата. Бях като водещ на телевизионно риалити, който гледаше безпомощно как гостите му сипят обиди един срещу друг. 

Когато мама е там и слуша, стават отбранителни и зли. Когато им кажа “Разберете се”, го правят. 

Знам, че съм късметлийка, защото са двама и могат да си играят, затова се научих да се дистанцирам. Казвам си, че по този начин се учат какво са компромисите и границите. Уча се и аз. 

Полудяла съм от работа (и от живота). Мога да съм сприхава и доста критична. И не ми харесва да играя, особено да се преструвам с кукли или фигурки, или пък да се крия и да нося пушка. 

Девизът ми е “Майките не играят”. (И в другия смисъл - не си играя, т.е. не си поплювам.) Третото ни дете се присъедини към семейството в тази вече изградена система и е изключително самостоятелен, както и повечето трети деца.

В моето детство

Не казвам, че подходът ми е правилен за всеки. Знам, че за мен работи, защото отчасти има връзка с начина, по който аз съм отгледана. 

Нямам спомен родителите ми да са си играли с мен. Спомням си, че са ми чели и сме плували, но никога не са били замесени в модните ревюта, които “снимах” заедно със сестрите ми, нито са ми помогали да си направя списанието “Детски работи”. Нито веднъж не са вечеряли във въображаемия ми ресторант. 

И това не е оплакване, а благодарност. Може и да не присъстват в тези спомени, но това не означава, че ги няма. Бяха на границата - там, но не съвсем. 

Родителите ми ми позволяваха да имам лични светове, създадени специално от мен, и ги уважаваха. Представям си, че и те са се радвали като мен, докато гледам как децата ми си играят самостоятелно. 

Дъщеря ми отваря пекарна, докато брат ѝ скача на огромна гумена топка. Бебето си пълни камиона за боклук с кубчета. Всеки от нас диша в собствената си отделна сфера. Дадох си сметка, че това е най-любимата ми част от майчинството - да отклоня поглед и после да наблюдавам. 

Когато с децата спрем да правим нашите си неща и се съберем, то е защото искаме. Заниманията, на които се отдаваме заедно, носят удоволствие за всички ни. Избираме съзнателно да участваме в тях и затова са ни забавни. 

Може и да не си играя с тях, но съм шантава и любвеобилна и обичам да говоря за чувства. Обичам и да ги уча на разни неща - как да броят, как да четат, как се прави гуакамоле. Харесва ми да съм с децата си по такъв конкретен начин и да съм изцяло в момента. 

Трябваше ми време, за да осъзная, но в крайна сметка разбрах, че няма как да съм всички видове майки в една. Мога да съм само една. Тяхната.

Вчера една наша читателка, която предпочита да остане анонимна, е станала неволен свидетел на сцена, в която майка бие детето си. Решила е да не подмине и да се намеси, но всъщност не е знаела какво точно да каже. И ето тук казва поне малка част от нещата, които би ѝ се искало да чуят родителите, които имат навика да бият децата си.


Какво да правим, ако видим родител да бие детето си? Изключвам нашите собствени емоции, багажът който носим, понеже ние самите сме били децата си и чувстваме вина или сме били бити като малки. 

Трябва ли да заговорим родителя? Няма ли това да го предизвика и като остана насаме с детето, да го пребие от бой за назидание? Защото на нас ще ни олекне, че сме направили нещо и не сме оставили нещата така, но моят опит говори, че за детето е вредно да се намеси непознат. 

Преди ден станах свидетел на майка, която удряше малко момиченце. Имаше и момченце с нея. Удари я веднъж и замълчах, за да не го изяде детето после заради моята съвест. Подминаха ме, после няколко пъти спираха, за да я удря по главата. Целеше се под качулката на детето и налагаше здраво, само по главата.

Не издържах, хукнах след тях, виках да спре. Докато ги настигна, премислих хиляда сценария, за да спася малката от още бой - да извикам полиция и да вървя след тях, докато дойдат полицаите, само да я заплаша с полиция, да държа прочувствена реч... Представях си как би повлияло на жената всяко от тези действия и кое би я спряло. Очаквах и агресия, очаквах и на мен да посегне. 

Накрая те се спряха и като се погледнахме, аз почнах да заеквам и да рева. Говорих несвързани неща, знаех, че каквото и да ѝ да кажа, тя вече го знае. Мила, мила, сладка, възпитана и нежна дама, каза ми, че знае, че не е права. Изслуша ме, целуна детенцето и му се извини. Аз основно се извинявах, че се меся, доколкото си спомням. 

Ако четете това, госпожо, моля за извинение отново. Пак ми се губят всички обяснения защо не бива да удряте детето, а веднага ми стана ясно, че всички те са ви известни. Знам и че вероятно ще го правите отново и щом си позволявате да го правите на публично място, предполагам, че у вас е още по-зле.

Сигурно имате причини, всеки има причина. Моля ви да помислите следващия път, преди да ударите. Само няколко секунди си дайте и може би няма да продължите. Ударете себе си, ако сте бясна, викайте, скачайте, всякакъв друг начин измислете, за да се спрете.

Не е безобидно да биете децата, а по начинът, по който го правите, сериозно ги застрашавате, дори и само физически. За психическите последствия съм сигурна, че сме доста, които можем да "се похвалим", но не това е фокусът на този текст.

Знам, че сигурно никак не ви е лесно, повечето родители бият, когато имат трудности и самите те се чувстват беззащитни. Но общото във всички тези случаи е, че детето няма вина. Никое дете не е заслужило да го удрят, никое дете не е заслужило да гледа как бият брат му или сестра му. 

Не знам как да завърша.

Бъдете здрава. 

Любимият въпрос на всяка майка със сигурност е “Какво правиш по цял ден?” с лек укор и хапливо допълнение “Няма от какво толкова да си изморена, нали си си вкъщи”… 

Всеки родител, посветен на отглеждането на децата, особено докато са съвсем мънички, ще ви каже, че това е адски несправедлив и гаден въпрос, който освен да засрами, смути и агресира една майка, няма какво друго да направи.

Затова не е хубаво да го задаваме. Джон Шнек обяснява по-подробно защо, а ние няма как да сме по-съгласни.


“И… какво толкова прави цял ден?”

Вдигнете ръка, ако са ви задавали този въпрос в качеството ви на майка, гледаща децата си вкъщи.

А сега използвайте тази ръка, за да зашлевите питащия.

Аз самият като баща, който не си стои вкъщи, съм задавал такъв въпрос.

Виновен съм.

Виновен съм, че смятах бъркотията за бездействие.
Разхвърляните играчки са признак, че детето си е играло. 

Виновен съм, че смятах мръсните чинии за бездействие.
Мръсните чинии в мивката ознават добре нахранени деца. 

Виновен съм, че смятах разхвърляното антре, пълно с учебници и якета, за бездействие.
Разхвърляното ни антре ни показва, че си имаме място, което можем да наречем “свое” – дом, който ни посреща ден след ден.

Едва два часа от началото на съботната ми сутрин и двегодишното вече се е изакало под масата, а синът ми плаче, защото го помолих да си оправи леглото. Домът ни е взривоопасна арена на писъци и ревове. 

Дадох си сметка, че това се случва на съпругата ми всеки ден. 

Човешкото общуване, пред което съм изправен, е трудно и изключително физически изтощаващо. В мига щом подредиш нещо, и трите ни деца вече са разхвърляли друго. Родителят е слугата, детето е свиреп, омазан в кисело мляко, господар.

Проблемът с майките, които гледат децата си вкъщи, е, че обикновено са оценявани по същата скала, по която и другите, които работят извън дома си.

От работата, която върша, има реални, материални резултати. Мога да покажа таблица, фиш за заплата, доклад, да преброя срещите си и да направя всичко това с гордост. Мога да кажа “Това правих днес”. Майките, оставащи вкъщи с децата, обикновено са оценявани по същата скала, макар че резултатът от тяхната работа невинаги е осезаем. Няма таблици, няма доклади и често резултатите са контраинтуитувни на схващането как изглежда един успешен ден.

Трябва да си напомням, че изграждането на характер обикновено не се вижда. Думите от прочетената приказка не се виждат. Състраданието, прегръдките, успокоението, топлината и пълните коремчета са скрити под покривало от несгънати, но все пак чисти, дрехи.

Проблемът при жените по майчинство вкъщи е, че ги оценяваме по повърхностни стандарти.

Много често бъркаме парите, предприемачеството и социалния статус за базова линия на продуктивността. Крайно време е да спрем да оценяваме майките спрямо това колко е чист домът им и да започнем да ги ценим заради себеотрицателното им посвещаване на другите.

Минимализмът ми напомня, че най-важните неща, които правим, обикновено са невидими. Най-важните неща не са “неща”. Създаването на свестни хора е най-важният завет, който можем да оставим. Иска ми се да приветствам с усмивка разхвърляните резултати от един добре прекаран ден. 

Вече няма да питам “Какво прави цял ден?” с укор, а с желание да науча наистина какъв е бил денят ѝ.

И вече наистина трябва да отида да избърша под масата.


Да имаш три деца е велико щастие и ужасно, ужасно, ужасно много работа. Всъщност - по три.

Това важи с пълна сила, когато и трите ти деца са породени, както в случая с авторката на този текст Джил Солоуей Джонсън.

Тя си спомня много ясно момента, в който е осъзнала, че въпреки нейното чувство за вина третото ѝ дете ще се оправи в този живот по-добре, отколкото си е представяла.


Третото ни дете – Номер 3 – практически се самоотглежда, откакто се е родило.

Когато се появи, вече бях майка на две деца с разлика 1 година. Имах много видеа от първата му година, но той рядко се появяваше в тях. По-често го чувах, че плаче в миманса, докато камерата се фокусира върху нещо сладко, което правят Номер 1 или Номер 2.

Един от любимите ми спомени с Номер 3 е ден в парка. 

Когато се чувствах достатъчно смела да напускам комфорта на дома си, обикновено ги водех в близкия парк. 

По-големите деца се разкопчаваха, отваряха вратите на минивана и почваха да тичат в противоположни посоки, изоставяйки ме с Номер 3 (и голяма доза адреналин).

Бързо се окопитвах, грабвах Номер 3 под мишница и тичах към бебешките люлки.

Слагах Номер 3 в люлката и знаех, че не може да избяга никъде, което значеше, че мога да се концентрирам върху това да “паса” другите двама. 

Един ден тичах след Номер 2 и Номер 1, докато извършваха подвизи, обикновено запазени за цирковите артисти и олимпийските бегачи. Номер 3 (както обикновено) наблюдаваше хаоса от люлката, където го бях стоварила, веднага щом пристигнахме в парка. 

Аз бях майката на детето, което правеше циркови номера на самия връх на катерушката, както и майката на детето, което тичаше към хоризонта, твърдо решено да се отдалечи от мен колкото се може повече.

И - да, почти забравих - бях майка и на онова клето дете, практически изоставено в люлката (благодаря на човека, който е открил люлките с предпазител).

Последвалите събития се случиха за части от секундата.

Майчинският ми мозък въртеше на най-висока скорост. За части от секундата прецених кое дете е в най-голяма опасност и затова реших да спринтирам към онова, което се е засилило към улицата, тъй като знаех, че другото на катерушката има уменията да балансира поне още минута-две. 

Третото в бебешката люлка нямаше къде да ходи…

Така че се впуснах да бягам след Номер 2, грабнах я и я заведох пак на детската площадка. Потна, с разтуптяно сърце, почти без дъх чух сладкото гласче на Номер 3, който се обръщаше към някой преминаващ в близост: “Хей, може ли да ме залюлеете? Мама е малко заета.”

Това беше моментът.

Стоях в парка и се чудех в какво се забърках – три деца в рамките на две години и половина. Стресирана, пълна с вина и кълняща се, че повече никога няма да изляза от вкъщи.

В онзи момент, когато чух Номер 3 да моли някой да го залюлее, си дадох сметка, че ще си е добре.

Беше се научил да моли за това, което иска, и е експерт в преценяването на ситуациите, в стратегиите даже. В търсене на най-добрия възможен начин да отговори на нуждите си.

Беше усвоил това умение през многото дни в парка, прекарани в люлката.

Толкова много вина изпитвах към Номер 3, който плаче в столчето в колата, Номер 3, който го няма на видеата, Номер 3, който гледа от люлката как другите деца играят.

ВИНА.

Обаче онази люлка му беше дала най-добрия поглед как работи животът. Научи го да наблюдава внимателно и да разбира фините нюанси в човешките взаимоотношения.

От тази люлка ме е наблюдавал как трескаво тичам след другите две деца и е осъзнал, че ако иска да си прекара весело в парка, трябва да намери някой, който да му помогне. Видял е, че ръцете ми буквално са заети.

Номер 3 сега е на 16. Уверен, независим, мил и винаги, винаги забелязва детето в люлката в парка, което може би има нужда някой да го залюлее.

P.S. Бих искала да използвам възможността да благодаря на всички онези хора, които намериха време да залюляват от време на време Номер 3. Супер сте!


Вината, която майките и бащите изпитват по различни поводи по време на порастването на децата, е една от най-сигурните емоции в живота ни като родители. Без значение колко деца имаме и как ги отглеждаме, вината е вечният спътник, който седи кротко в ъгъла и чака удобно време, за да изскочи и да те посочи осъдително като "най-ужасния родител на света". Рене Бейкър споделя своята родителска "вина" – че не е успяла да даде необходимото, според нея, внимание на двете си по-малки момчета, с прозрението, че в крайна сметка нещата май не са чак толкова зле.


Докато отглеждах три деца под 5-годишна възраст, понякога ми се искаше да имаме само едно.

Когато най-голямото ни дете Хана беше бебе, я носих навсякъде с мен в слинг. Когато поотрасна малко, със съпруга ми правехме салта, за да отбележим успехите ѝ с гърнето. Когато започна детска градина, отговаряхме внимателно на всеки неин въпрос. Нямаше нищо по-хубаво от това да обръщаме внимание на Хана. И това да имаме повече деца изглеждаше като да имаме още хубави моменти.

Дойде второто дете - Айзък. Хана беше много лесна и аз подсъзнателно си мислих, че той ще е като нея. Но синът ни си имаше други планове. Беше много сладък и гушлив, но имаше много ушни инфекции, което значеше, че спеше малко и плачеше доста.

Най-голямата трудност в това да установя по-топла връзка с него, беше фактът, че във всеки един сладък момент помежду ни, се появяваше изискващо русичко момиченце, което ни прекъсваше, за да хапне, за да ѝ разкажа приказка или защото има да се тръшка за нещо. Какво стана със следобедния сън на нашето малко ангелче? Като се появи Айзък в картинката, изведнъж Хана вече никога не беше изморена.

Почти веднага почувствах, че Айзък е изтеглил късата клечка. И нямах много време да се фокусирам върху неговите успехи, защото още един малък човек бързо навлизаше в света ни.

Бени се роди, когато Айзък беше на 15 месеца. Парите бяха малко и знаех, че това ще ни е последното дете, затова си наложих да забавя леко темпото и да изживея бебешките му дни. Но изживяването беше невъзможно с две малки деца, постоянно търсещи вниманието ми.

И ето тук ще си призная нещо: вместо да предвкусвам с удоволствие дните му, в които расте и е в най-сладката възраст, исках да минат по-бързо. Понякога се улавях, че броя дните до третия му рожден ден, когато се предполагаше, че ще спре да прекъсва блажения момент пред телевизора на Хана и Айзък, като натиска дистанционното с невероятна бързина.

Когато Хана беше по-малка, нейните "ужасни две години" често ми се струваха сладки и затрогващи. С Айзък беше леко досадно, но си давах сметка, че е така, защото съм бременна и изморена. С Бени нивата на търпението ми заораха дъното.

Един ден пълнех ваната за децата в банята. Обърнах се за миг да съблека блузата на Айзък и в тази секунда Бени скочи с дрехите във водата.

"Бенджамин", изкрещях, добавяйки и някаква не особено прилична дума. Издърпах го рязко за ръката и се измокрих цялата.

Бени ревна с глас.

"Браво, мамо. Крещиш на едногодишно дете", каза 6-годишната Хана.

"Не съм крещяла", казах в своя защита, "Повиших тон."

"О, да, да, въобще не си крещяла", отговори тя, докато потупваше нежно брат си. Бени се сгуши в нея. Айзък го прегърна. Почувствах се като Лошата вещица от Запад.

Какво се беше случило с мен?

Години наред се чувствах виновна, че не мога да дам същото качествено внимание на синовете ни, каквото успях да дам на дъщеря ни. Понякога си представях какви деца биха били момчетата, ако бяхме прекарали толкова време с тях поотделно, колкото с Хана. Със сигурност щяха да имат повече интерес към книги и по-малко щяха да хленчат, да реват, да блъскат и да хапят.

И въпреки целия хаос и агресия, изглежда момчетата все пак растяха като умни, обичливи, щедри и забавни деца. Виждали ли сте някога как 15-месечно лежи с главата надолу на гърдите на брат си на 2 години и половина, за да може да си смучат палците заедно? Виждали ли сте как същото двегодишно споделя парче от любимия си ябълков пай, хапка по хапка, с брат си, без да е накарано от възрастен?

С порастването на децата стана по-лесно да намирам възможност да съм насаме с всяко от тях, водейки ги например в кварталното кафене за кексче с боровинки и топло какао. В крайна сметка осъзнах, че целанието ми за повече време с тях в ранните им години е било по-скоро нещо, от което аз съм имала нужда. Аз бях тази, която се чувстваше ограбена от възможността да опозная всяко от момчетата като бебе, както опознах момиченцето ни. Аз бях тази, която трябваше да се откаже от предварителните си нагласи за точните съставки, които правят чудесното дете. Каквото внимание не бяха получили от мен и от баща си, се оказа, че са получили един от друг или от сестра си.

И са си съвсем добре. Много повече от добре всъщност. И най-накрая знам, че животът и любовта, които сме им дали, са били повече от достатъчни.

Ема Николова ни изпрати текст, който звучи като зов за помощ или зов от отвъдното. Струва ни се, че голяма част от нас може да се припознаят в него, а друга – тотално да се разграничат. Важното е да имаме едно наум за вината. Ужасната вина, че не си достатъчно навреме, достатъчно добър, достатъчно умен, достатъчно внимателен... С други думи, че си доста зле.


Пиша този текст с ясното съзнание, че сигурно ще бъда много освиркана в коментарите. В случай че някой го прочете, разбира се. Но понеже не мога да си намеря място, а имам нужда да си кажа каквото ми е, ще рискувам. Пък ако ще после да ми е още по-зле.

Почвам оттам, че имам две деца на 1 година и на 3 годинки. Момчета, луди по цялата глава, не чуват нищо, освен ако съобщението не минава през мегафон или не включва нещо за ядене. Или е това, или аз нямам подход – не претендирам, че съм открила какво точно им е. 

Баща им е супер, подчертавам, за да се знае, че нямам трето дете. Аз съм леко посредствена като родител, но се справям, както мога. Извънредното положение ни завари с адски много работа и, разбира се, останахме да си я вършим вкъщи.

А това означаваше пълно чао на ритъма,

който в последните няколко месеца бяхме успели да закрепим (допреди това не сме имали нито чистачка, нито детегледачка):

без жената, която ни помагаше с чистенето, без жената, която идваше три пъти седмично да гледа за по 4-5 часа малкия, докато аз се опитвах концентрирано да избутам цялата работа на света, за да спя няколко часа на нощ (до онзи момент работех почти всяка нощ до към 2:00-3:00 часа),

както и без детска градина за големия (ходи в частна, защото никога няма да го приемат в държавна с нормалния брой точки; оттук може би става ясно, че се работи толкова, за да може хем да се живее, хем да се плащат градините и детегледачките на децата, пълен абсурд). 

Та, останахме вкъщи с две много малки деца и с много работа. Положението ставаше все по-изнервено и по-драматично. Крещенето по децата се засили ужасно много, а те ставаха още по-нервни и нетърпеливи за всичко. Съответно, ние се превръщахме в родителите, които никога, ама никога не съм си представяла, че ще бъдем

още по-зли, сърдити и крещящи

Децата постоянно се опитваха да си извадят по някое око, ако не измисляха начини как да си счупят врата, скачайки с главата надолу от дивана на паркета. Или да минат през стъкло на интериорна врата, яхнали колело или пързалящи се с бащина джапанка 47-и номер. Дори не искам да продължавам… 

Три седмици живяхме в този малък, спретнат ад. Без контакт с други живи същества на планетата, включително с баби и дядовци. После бабите и дядовците пожелаха да почнат да вземат за по малко някое от децата, защото вече им е много мъчно. А и за да ни облекчат и да работим малко по-продуктивно, тъй като оставането без работа не е оферта в този момент. Ние не се възпротивихме на това. Бяхме (и сме, дано така и да остане!) здрави, спазвали сме абсолютна социална дистанция и рискът за родителите ни не беше по-голям от и без друго всекидневните им ходения до магазина. 

И така полека-лека децата се разпределиха ту при едните, ту при другите. Докато се оказа, че аз вече осми ден не съм виждала големия син.

А детето НЕ ЖЕЛАЕ нито да ме вижда, нито да ме чува

След едва ли не насила проведен разговор по телефона, в който той ми говореше все едно съм чужд, ама много, много чужд човек, стана ясно, че той “не обича нито майка си, нито баща си, нито брат си и ако се прибере вкъщи, ще му е мъчно за дядо му, а той изобщо не иска да му е мъчно за дядо му, така че няма да си идва повече никога.”

Всичко това в комбинация с вината, че почти два месеца качественото занимание с децата е силно съмнителен елемент от нашата карантина, и с факта, че крещяхме по тях за какво ли не (в някои случаи оправдано според мен, защото не знам как да кажа спокойно “Не замеряй брат си с пиано!” и “Не скачай от масата!”), дава резултат в една изключително притеснена и уплашена за връзката си с децата жена. Жена, която изгризва вече трети нокът в пандемия от заболяване, предаващо се като си слагаме ръцете в устата.

Искам да се закълна, че никога повече няма да им крещя и че винаги ще им обръщам внимание по всеки един въпрос. Но истината е, че не мога да си позволя да го направя.

Финансово не мога да си го позволя

Ако тези карантини продължат през 2-3-5 месеца, както казват учените от Харвард, например, и ако децата окончателно спрат да ходят на детска градина, както в момента е ясно, че няма да ходят на училище до есента, аз наистина не знам как ще мога да съм адекватен родител и работник в един и същи момент от пространствено-времевия континуум. 

И ще гледам да изпреваря този, който държи да ми каже, че ми е много лесно като си “хвърлям” децата в детската градина или на детегледачки. Ще му съобщя, че ДА, ИСТИНА Е, много по-лесно ми е така. Макар че са на детска градина през не малка част от времето, знам, че имам часове и дни (почивните), посветени истински и качествено изцяло на тях. А сега нямам такива. Сега всичко е някакъв полуработен, полубитов, полуразпадащ се “карантин”. 

Ако някой има ноухау как да се справим с чувството за вина, когато има защо да си виновен – ще се радвам да го чуя. Суперяките майки, които ще цъкат с език, ще ме псуват и ще ми казват как жената трябва да се посвети на децата си завинаги-точка-край, също са добре дошли, защото озлоблението ми дава хъс за живот. Такъв човек съм аз. А на останалите, които се чувстват по подобен начин, нямам какво да кажа – достатъчно им е тъпо и без мене.

П.П. Тук сме обяснили как спортът помага при стрес. Не е за всеки, но наистина помага.

Днес в Майко Мила! публикуваме текст на психоложката Ирина Атанасова, доктор по Педагогическа и възрастова психология и психоаналитичен психотерапевт и медиатор. С този текст тя ще ни обясни сложните конструкции и причинно-следствени връзки, които се зараждат в главата на едно дете, когато то стане неволен съучастник в насилието над друго дете. Помолихме я да ни разкаже какво се прави в ситуация, подобна на случилото се в Пазарджик, когато учителка реши да накаже свой ученик, плюл други деца от класа, с всеобщо заплюване от всички съученици. Ирина недвусмислено определя ситуацията като насилие от възрастен към дете и споделя как би следвало да реагират родителите и училищната инстиуция.


Да говориш за насилието над деца е трудно по различни начини. Първата трудност произтича от идентификацията с детето жертва. Втората – от позицията ни на възрастни, а има и още нива на трудности.

Човечеството нямаше да оцелее, ако нямаше импулса да закриля потомството си от всичко и на всяка цена. Когато осъзнаем, че някъде има дете, преживяло ужаса на злоупотребата, у нас започва да се надига вълна от емоции, първата най-силна мотивационна система на психичния ни апарат.

Тя се усилва от поривите на друга естествена сила, задвижваща човешкото поведение – стремежа ни към справедливост. Той принадлежи към втората мотивираща система на психиката ни, а именно – интелекта и разсъдливостта.

Обичайно, системата на емоциите и системата на интелекта действат като две противотежести. Човек успява да обуздава емоциите чрез инструментите на разума. Удържа своеволията на разума си под нивото на студения садистичен разсъдък чрез емоциите и чувствата на съпричастност, жалост, любов и т.н. На практика живеем в относителен взаимопроникващ баланс (Платон му казва диалектика).   

Насилието над дете е ситуация, в която двете системи не действат в антагонизъм. Вълните от емоции се усилват от поривите на стремежа ни за справедливост и бурята е факт. Можем да го забележим във всеки коментар по темата, във всяка медийна реакция, дори в реакциите на институции и длъжностни лица. 

В стремежа си да защитим жертвата и охулим насилника забравяме, че когато в една общност се случи нещо като това в Пазарджик, тя цялата жужи като кошер дни наред.

Децата знаят какво се е случило, коментират, слушат, преживяват, фантазират. Случило се е с дете, което те познават, виждали са го на двора, в лавката, на стълбите. Усещат заплаха – „А можех да съм аз...“

Вероятно ще ви се стори пресилено, ако кажа, че жертвите в тази ситуация са всички деца в училището. Не е. Когато научите, че в друг град са се увеличили кражбите по домовете, тази новина не ви въздейства така, както думите на съседката, че вчера са обрали апартамента на горния етаж. Заплахата е тук и сега, в рамките на вашето териториално, социално Аз. Тя е близо, тя е на ваша територия. Чувството за защитеност се нарушава. Вероятно ще си купите ново резе или най-малко ще започнете да заключвате с още един оборот и да оглеждате повече непознатите във входа. Страх ви е да не ви се случи и на вас. Нормално е. 

С децата в училището е същото. Има действия, които общността следва да предприеме, за да се погрижи за косвените и реални участници в събитието. Именно това казва и приетият от МОН през 2012 г. и утвърден отново със заповед на министъра от 2017 г. Механизъм за противодействие на тормоза и насилието в институциите в системата на предучилищното и училищното образование. Той постановява в случаите на тормоз да се извърши професионална интервенция на всички нива в системата училище. Понякога това не се случва, защото липсва времеви и човешки ресурс, друг път – защото хората са твърде объркани и потресени или не знаят как, понеже никой не ги е учил какво точно да правят.

С детето, което е било обект на учителския гняв и тормоз, ще работи психолог. Ще бъдат дадени насоки на родителите. Така и трябва да бъде, това е първата зона на работа – жертвата. Относно неговото възстановяване, аз съм оптимистично настроена. Имаме добри специалисти, институциите се самосезираха, обществото се активира да го защити. Заклейми насилието, анатемоса насилника и ясно показа, че така не се прави.

Жертвата има шанс да получи справедливост и социална реабилитация. Това е от решаващо значение при възстановяването на всяка жертва на злоупотреба, било дете или възрастен. Тук нещата е по-вероятно да тръгнат и приключат добре. Струва ми се добре, че намесата на прокуратурата подсказва адекватно отношение към проблема.

Има и втори пласт: децата, които са предизвикали това момче, и техните семейства. Като детски психолог, за тях се тревожа най-много. Детската им свада е станала повод техен ученик да пострада жестоко. Човешкото мислене има причинно-следствена логика, която почива на времевата последователност. Ако събитие Х предхожда събитие Y, значи го предизвиква. Това е биологично зададена инерция в ума ни, коловозът на логиката.

За да НЕ залепиш Х за Y, се изисква допълнителна работа на психиката. Тя обаче е във вихъра на бурята, нали си спомняте? Няма никакъв ресурс за допълнителни усилия и преработки. И така започват самообвиненията:

„Ако не се бяхме скарали, това нямаше да се случи и сега госпожата нямаше да е наказана, съученикът ми нямаше да бъде оплют така и т.н.“

Психически здравите деца над 5 години естествено и неизбежно ще свържат тези събития и ще изпитват вина заради последствията от своите действия. При децата този процес се усилва повече заради несъвършената регулация на емоциите и т. нар. детски егоцентризъм.

(В тази история децата са на 9 години и се намират в залеза на детския егоцентризъм, но все още на несъзнавано, фантазмено равнище властва идеята, че моите желания и действия имат власт да карат другите да действат. С властта върви отговорността, с отговорността – вината.)

Както казах, тези деца имат нужда възрастните хора – директор,  учители, родители от общността и техните собствени родители, да положат усилия да не се влезе във вината. Това се прави по няколко начина, но най-ефективният е като възрастният се изправи пред децата и достойно поеме цялата вина за случилото се.

„Да, така е, вие се карахте, но аз съм възрастен човек и моите действия са моя отговорност. Аз трябваше да постъпя по друг начин. Вие не сте отговорни, че аз сбърках.“ 

Това може да го направи и директорът в присъствието на родителите на децата. Кратко и ясно да заяви, че действията на учителката са нейна отговорност, че възрастните вземат решения как да действат според писани правила и тя не е действала според тях.

За някои това звучи театрално и е факт, че има известна ритуалност в това поведение. Тя е нарочна. Ритуалността е онзи инструмент, чрез който човешките същества поставят нещата на официалните им места. Женим се с ритуали, правим президенти с ритуали, дипломираме се с ритуали, защото ритуалът постановява една необратимост.

Децата, провокирали своя съученик, имат нужда да поставим на място вината необратимо и окончателно далеч от тях.

Третият пласт разглежда децата, принудени да унижат съученика си. Тук ще е сложно и трудно. Възрастните си даваме сметка, че децата от класа също са жертва на насилие. Ние имаме капацитета да разберем какво е психичен стрес и емоционално насилие.

Децата са други хора. Възрастният „вижда онова, което мисли, че е“, детето „мисли онова, което вижда, че е“. Порастването е пътят да разбереш, че не всичко, е каквото изглежда.

На 9 години не си много напреднал в това. Може да знаеш, че опаковката чипс в магазина съдържа 120 грама чипс и много въздух. Той я прави да изглежда голяма. Разбираш, че това те кара да си я купиш вместо по-малката и евтина опаковка със същия грамаж чипс, но, общо взето, нещата спират дотук. За по-абстрактните теми детето не е така уверено и лесно се подвежда по изгледа.

Когато си унизил и плюл друго дете, приведено в напълно безпомощно състояние пред теб, е видно какъв си. Ти си насилник в собствените си очи. Ако имаш колебания дали е насилие онова, което си извършил, то всички възрастни наоколо вече го определиха като отвратително.

И така онова, което помага на жертвата – заклеймяването, шумът, активността на институциите, грижите за пострадалото дете – прави нещата за тази група деца по-трудни. Причината е, че те са засегнати от насилието чрез перверзния механизъм на подмяната.

От професионална гледна точка, работата с тази група деца изисква най-голям майсторлък заради наличието на подмяна на ролите насилник-жертва. На пръв поглед те са насилниците, а трябва да ги накараме да разберат, че психическият стрес, който са преживели, е форма на тормоз. Сложно и хлъзгаво.

Изисква се всяко дете да бъде заведено към определено ниво на разбиране за природата на човешките отношения и в частност - насилието. В момента това ниво му е чуждо за възрастта и установената конструкция на мислене. Безспорно този процес ще ги направи по-зрели след няколко месеца, но сега ще е трудно. Те не се чувстват жертви и не трябва да ги убеждаваме, че са. Какво може да се направи? Изисква се дългосрочна намеса на място на специалист, но понякога не достигат. Ето и минимума:

1. Трябва да снемем вината по подобие на предния пример, но ще трябва и още нещо. За участвалите деца трябва да има един ритуал на прошка, който трябва да се разположи правилно във времето. Нито твърде рано, нито твърде късно. Те трябва да могат да поднесат своите извинения. Това освобождава децата и те се чувстват добре, когато им е простено.

Дали това означава лично да се извинят на детето или на неговите родители, дали това означава да напишат заедно едно извинително писмо, в което, освен „Извинявай“, ще има и кратко пожелание – това е въпрос на избор. Ще е хубаво, ако след месец класът получи писмо с разказ от пострадалото дете как е в новото училище.

Тези техники възстановяват социалния образ на децата пред очите на връстниците. И, както казах, ритуалността е нужна, за да придаде категоричност и необратимост.  

2. Семейството тук има водеща роля. Родителите в класа трябва много ясно да покажат, че случилото се не прави децата им лоши в техните очи и те са толкова обичани и харесвани, колкото и преди. Този път това няма да е един декларативен акт, а по-скоро отношение на „обичам те и се гордея с теб за добрите неща, които правиш“.

3. Нямам никакво съмнение, че децата не са искали да участват в това, предлагам и вие да не се съмнявате. Въпроси от типа „Защо не каза, че си против?“ вменяват вина. Искам да вярвам, че е имало гласни протести и децата не са предварително смазани от властта на възрастните толкова, че да се страхуват да кажат „Госпожо, аз не искам да го правя!“

И все пак, този отказ нищо не решава в психичен план, защото не е зачетен от учителя. Въвлечен в подобен акт на унижение и насилие, субектът има разнопосочни емоции и чувства. Можем да предположим, че детето е ужасено и изплашено, че го карат да прави това. В следващия момент то си дава сметка, че няма избор, че всички правят така и трябва да се подчини. Ура! Отговорността не е само моя.

После се чувства зле, защото осъзнава, че можеше да е на мястото на съученика си – тази мисъл е непоносима. Идва нова мисъл – „Добре че не съм аз!“, радост и облекчение. Аз съм радостен, а върша нещо гадно и неправилно, следователно аз съм лош човек. А щом съм лош, и мен ще ме накажат някой път така... Това е примерен сценарий, но общо взето знаем, че описва динамиката на ужас, облекчение, страх и вина, която изгаря душата на един човек да насилва друг. (В психологията има достатъчно експерименти с възрастни и са анализирани показанията при разследвания на някои подобни престъпления.)

Родителите трябва да знаят, че детето може да повдига тези емоционални теми „ни в клин, ни в ръкав“, точно когато вече всичко е минало. Или напротив, трескаво да говори за това дни наред. Тук всичко зависи от индивидуалните особености на детето. Възрастните трябва да слушат това и да приемат детето да разсъждава на глас. „Не го мисли“ е невъзможно за детето и не е редно да искате това от него. Можете да му благодарите, че е споделило тревогите си с вас. Ако в момента нямате сили да слушате, помолете за отсрочка, но си удръжте обещанието.

Не ги подпитвайте, оставете да ви говорят онова, което искат. Може просто да търсят да чуят, че не са виновни. Вината може да е много тежка, а страхът, че има потенциалната възможност да се окажеш на мястото на заплюваното дете е парализиращ.

Това цели всяко „наказание за назидание“.

И точно тук идва ролята на възрастните, които трябва многократно и категорично да гарантират на детето си право на закрила в бъдеще. Това са посланията, които следва да чуят всички деца в училището, които са косвено засегнати: Какви права имам като дете и кой и как защитава тези права?

4. Що се отнася до децата от училищната общност – тук има много за вършене в дългосрочен план. На момента възрастните трябва да покажат неприемане и разграничаване от действията на своя колега.

В същото време трябва да се изготвят ясни за децата и родителите процедури как системата защитава децата от насилие. Родителите следва да бъдат информирани как училището действа в случай на насилие над дете от учител и от друго дете.

Работа на тези четири нива са минималните изисквания на Алгоритъма за прилагане на механизма за противодействие на тормоза и насилието в институциите в системата на предучилищното и училищното образование. 

За съжаление, тези практики рядко се спазват. Училищните власти често пренебрегват различните нива и действат като линейки на ниво жертва-насилник и поради тази причина проблемите се решават половинчато.

Реално, като родители, можем да направим доста това да не е така. Можем да стимулираме и подпомагаме училището на децата ни в тези дейности, защото структури като Обществен съвет към училището, Училищно настоятелство и подобни ни дават този шанс.

Можем да си спестим някои коментари към работещите жени (като например тези тук), защото те и без друго си задават хиляди въпроси, свързани с работата и отглеждането на детето.

Един от първите, който изскача в главите на много бременни жени, е дали да се върнат по-бързо на работа след появата на детето, или да излязат в отпуск по майчинство за по-дълъг период от време и да го гледат вкъщи, пише Inc.com.

Няма еднозначен отговор.

Щом приключи майчинството ви, бихте ли се върнали на работа веднага?

Дори и да сте сред най-добрите в работата си, може и да помислите за по-дълга пауза. Трябва да се обърне внимание на много неща, но финансовата част и кариерата не са единствените – има я и вината, която изпитваме като майки. Дали това, че не сме през цялото време до децата си в годините, в които най-интензивно растат, ще им се отрази като възрастни?

От Харвард ни уверяват, че може да спрем да се тревожим за това и да започнем да се тревожим за нещо друго.

В специално изследване учените са сравнили деца на работещи майки и деца на майки, които са останали вкъщи, за да ги гледат. И се оказало, че в крайна сметка евентуалното бъдещо щастие на децата ни изобщо не зависи от това дали работим, или не.

"Хората все още мислят, че работата на майката вреди на децата", казва професорът от Harvard Business School Катлийн Макгин, която е водещ на проучването. "Нашето откритие, че работата на майката не засяга щастието на децата като възрастни, е изключително важно."

Тези последни данни са част от по-голямо изследване, което води Макгин, за това как работата на майките засяга децата им. Макгин и екипът ѝ сравнили две международни проучвания, проведени през 10 години. 100 000 мъже и жени от 29 държави участвали в тях и отговаряли на въпроси, свързани с работещите майки и техните пораснали деца.

През 2015-а учените отчели първите данни, които показали, че дъщерите на работещите майки изкарвали повече пари, щом пораснат. По-точно 1880 долара повече годишно, отколкото дъщерите на майките, избрали да се грижат за децата си вкъщи на пълен работен ден.

Върху синовете на работещите жени също имало позитивно влияние. Те имали повече виждания, свързани с равноправието на половете, женели се за партньори, които също работят, и прекарвали близо час повече седмично в грижа за семейството си.

В изследването и синовете, и дъщерите били разпитани за цялостната си удовлетвореност от живота. Всички отбелязали еднакво ниво на щастие, без оглед на това дали са деца на работеща майка, или не. И въпреки това все още се смята, че жената наранява децата си, тръгвайки на работа. Макгин се надява тези открития малко по малко да смекчат чувството за вина. "Надявам се, че постепенното осъзнаване, че децата ни не страдат, ще премахне вината."

Вероятно много от вас вече са осъзнали, че няма такова нещо като почивен ден, когато работиш на пълно работно време и си майка. И че колкото и да чакате уикендите, те често могат да бъдат по-изтощителни и от 12-часов работен ден. "И за мен не беше изненада, че почивният ден, който реших да си взема по средата на седмицата, не започна много обещаващо", споделя
за workingmother.com.  Кристина Зауаки. Не е очаквала обаче, че няколко пъти ще си помисли "да бях си останала в офиса, вместо с децата", които се качват на главата ѝ още преди съмване...

...А само колко хубава беше предишната вечер. Синът  ми и дъщеря ми вечеряха, без да се налага да превръщам кухнята в модерно арт шоу, отидоха да се къпят без да се държат така, сякаш ваната е пълна с киселина, и се оттеглиха в леглата си без протест. Най-добрата част от вечерта беше, че можех да изключа всичките си сутрешни аларми, защото нали си бях взела ПОЧИВЕН ДЕН…

Той започна в безбожния час 5 сутринта с ужасяващи писъци „Мамо! Мамооооооо!”.  Пресилено е да кажа, че ме събудиха, защото съм бременна в шестия месец с трето и ме мъчат киселини, които не пожелавам на никого. Веднага разбрах откъде идваше вряскането. Намерих едногодишната ми дъщеря изправена в леглото, скачаща и изхвърляща всичко около нея. Защо е тази драма? Памперсът ѝ беше мокър, което беше разумна причина да надуе сирените.

След като я преобух и си изпи млякото, вече беше напълно доволна - за разлика от мен, защото връщането в леглото изобщо не беше в плановете ѝ.

Само след час и 2-годишният ми син реши да се събуди. Чух кикотенето от стаята му и си помислих „Леле, колко сладко“. Когато обаче влязох, за да му кажа добро утро, още преди да отворя уста, той започна да крещи: „Махай се, не те харесвам, искам тати!“. Опитах се да обясня, че баща му е на работа, нооо, УАУ, каква изненада, мама днес е вкъщи!!! Грешка. За двегодишните няма две гледни точки…

Закуската се оказа доста забавна. След като го измъкнах от пижамата му, молейки го да си измие зъбите, и се опитах да му дам от лекарството, докато той крещи, че вече е на две и е нинджа, синът ми поиска оная цветна като дъгата зърнена закуска, която благосклонно му поднесох… и той започна да я хвърля по пода. И по лицето ми – смеейки се! В този момент аз за четвърти път претоплям чашата си с кафе, направено преди повече от час, от което все още не съм отпила и глътка.

Ясно е, че трябва да измъкна всички от къщата, за да не превъртя. Децата обичат магазините за хранителни стоки, а аз имам достатъчно дълъг списък за пазаруване, така че ако отидем там, всички печелят. Държа дъщеря си в ръце, подпирайки вратата, за да може синът ми да излезе от къщата. Вместо това обаче, той затваря вратата и я заключва отвътре. Аз съм навън с дъщеря си. Синът ми е в къщата с чантата ми. Боже мой. СЕРИОЗНО? Малкият се показва от прозореца и започва да вика през стъклото: „Успях! Заключих!”

Опитвам се да запазя спокойствие и да се преструвам колко се гордея с него, за да го накарам да отключи проклетата врата, докато съседите не са си помислили, че съм напълно луда. Защото следва сцена, за която всеки съсед ще си каже, че не е за изпускане.

Най-накрая синът ми отваря врата и следва вкарване на две деца в новия миниван, който бях принудена да купя, защото през януари ще имам три деца. Синът ми толкова мрази минивана обаче, че всеки път, когато е в него, крещи:  „НЕ ИСКАМ ТУК! ПОМОГНЕТЕ! НЯКОЙ ДА МЕ ИЗВАДИ ОТТУК!”, карайки ме да изглеждам досущ като похитител.

Палейки към магазина, всичко изглежда що-годе нормално, докато не усещам удар по главата с маратонките, които синът ми е събул, а дъщеря ми започва да реве, защото и тя иска да си събуе обувките, естествено.

Паркирам, подпирам морно и отчаяно чело на волана, изпускам се малко и започвам да РЕВА по онзи странен начин, в който си отворил широко уста и от нея не може да излезе и звук. Още няма дори 8:00 часа сутринта и аз съм една победена жена. Победена от някакви сополонаковци, заради които не е спала в продължение на две години.

Събирам се, избърсвам лицето си с вътрешността на ризата си за бременни, защото за какво друго да служат дрехите за бременни, ако не да се позабършеш с тях, и решавам да обърна и да ги оставя в забавачниците им.

Ама защо? Защото трябва. Защото се нуждая от минута за себе си след тази нелепа сутрин и ще се опитам този път да избегна майчинското чувство за вина заради това, че не съм прекарала ПОЧИВНИЯ СИ ДЕН с децата си.

Карайки към занималните, на които всеки месец плащам суми, съперничещи на тези за ипотеката ми, се успокоявам, че така или иначе ще им е по-забавно там, сред техните приятели, а не с мен. Вече съм толкова разочарована, че вероятно днес няма да бъда най-приятната майка на света. Все неопровержими причини да им помахам за довиждане през вратата на занималнята, където те рязко променят настроението си, започвайки да ме прегръщат и целуват за чао.

Победа? Предполагам…

Сега вече се отправям към магазина, където списъкът ми се стеснява до един единствен продукт: нещо сладко. А когато се прибера вкъщи, ще си направя нова чаша кафе без утайка и ще ям колкото си искам, защото съм го заслужила. Ще си поръчам пица за обяд и ще я погълна, докато е още гореща, и ще помоля мъжа ми да вземе децата от забавачницата, когато свърши работа. Така че, когато се върнат у дома, аз съм ще съм много по-малко уязвима и не толкова лесна мишена за тях.

До следващия почивен ден.


Още малко от същата работа:

cross