Този текст се посвещава на няколко наши сънародници, живеещи в чужбина, помогнали на каузата ни Оле Мале, която днес навършва 1 година, да напусне пределите на България и да влезе в сърцата и къщите на хора в други държави. Имената на тези благодетели ще прочетете надолу в текста. Благодарим ви от сърце! Ваши Красимира и Елисавета, които сега ще разкажат за своите преживявания във Виена и Лондон, където Оле Мале направи първите си чуждестранни стъпки.

***************************************

Разказва Елисавета

Помня деня, в който решихме, че България е тясна за душата на Оле Мале и трябва да прескочим отвъд границата, за да покажем на целия свят страхотните неща, които майките на деца с увреждания правят за проекта.

Решихме го, защото никога не сме разбирали, че има граници. Такива сме. Но то това само с решение „Айде да идем на Марс“ не става. Трябват ни прекрасни хора, които да ни повярват, да ни помогнат и да ни дадат част от сърцето си.

Всичко започна с Никола Пенев и Елисавета в едно софийско заведение. Горкият Никола е млад, проспериращ българин, живеещ в Лондон и анализиращ неща в голяма фирма посредством математически знания, които дори не можете да осъзнаете.

Той неразумно беше дошъл да се запознае с Елисавета и да ѝ подари един телефон без да подозира, че Елисавета не оставя хората току-така намира, да се измъкнат само подарявайки нещо.

И го притисна да помогне да заведем Оле Мале в Лондон, за да се запознаем с българската общност.

Той така се уплаши, че ме запозна (това съм аз, Елисавета, ако не сте разбрали) с Мартина Ангелова – най-дейният и сърдечен човек, който съм срещала от доста време насам.

Мартина просто премина през нас като фурия и първом ни запозна с Милена Везенкова – прекрасна жена, директор на две български училища в Лондон, за които можете да научите от Фейсбук страницата им BG Shkolo London, предприемач и истински благодетел. Тя качи в своя онлайн магазин играчките на Оле Мале, за да бъдат достъпниза всички българи в Лондон (и те ВСЕ ОЩЕ СА достъпни там).

През това време Мартина неуморно организираше благотворителния коктейл и благотворителния базар в склада в Баркинг, където се намира българското училище „Васил Левски“.

Докато в Лондон кипяха подготовки, също толкова дейните българи от Австрия никак не искаха да останат безучастни и ни привикаха, на строг немски, тутакси да се явим на техния ден за българи – Infotag, където ни предоставиха напълно безплатно възможността да разположим щанд и стотици хора да се запознаят с каузата ни и купят играчки.

Във всичко това замесените са Димитър Георгиев, Мартина Шопова – Янева и Александър Детев, без които това нямаше да е възможно.

И така, един ден Елисавета пристигна с три възголеми кашона (те пристигнаха отделно, но така звучи по-драматично) във Виена – нашата първа чуждестранна спирка.

На летището я чакаше Димитър Георгиев. Вие го познавате. Той е Пътник О‘ Свиден, редовен автор на Майко Мила!, баща на две разкошни дъщери, женен за най-прекрасната руса бургазлийка на света (какъв късмет за варненец) и собственик на къща, ей там високо, на хълма, над едно виенско предградие, което аз постоянно наричах Вафелхоф и което така ще си и остане в моята памет.

Та този великолепен човек ме посрещна с кафе с мляко, постоянно говорене и такава сърдечност, че българският ми скептицизъм ми каза да внимавам.

„Знаеш ги тия хора, Елисавета, знаеш ги“, ми вика скептицизмът. „Те говорят, черпят те, водят те на музеи, ресторанти, пускат шеги, помагат ти за всичко, мъкнат кашони и накрая... всичко това го правят, за да те убедят, че има надежда за човешкия род и всичко ще бъде наред“.

Слава Богу, останах само два дни преди този човек да успее да разклати твърдите ми, негативни и мрачни устои. За всеобщ късмет се върнах почти толкова намусена, колкото отидох, макар че дни след това ми миришеше на кроасани наоколо.

В самата Виена продадохме толкова много играчки, на толкова много хора, че успяхме за един ден да съберем 1700 евро от продажби, а организаторите на Infotag ни дариха 200 евро, които покриха всичките ни разходи по транспорта на мен и играчките.

И така, аз, приятели, бях поена с кафета, водена на шницел от семейство вегетарианци, слушах деца как свирят на цигулка и присъствах на рождения ден на други деца, а накрая си взех българската самоличност, качих я на самолета и - с писъци и сълзи (страх ме е да летя), се върнах, щастливо стиснала парите, които българите във Виена с радост дадоха на майките на деца с увреждания, срещу което получиха фантастичните им играчки.

Неусетно дойде другата седмица и аз си стегнах чантите за Лондон. Нискотарифна компания, ставане в 4 сутринта, самолети и автобуси.

Този ми полет беше толкова страшен, че пищях първите десет минути без да спра. Хората бяха потресено-ужасени, една жена дори се опита да ми помогне и да ми подаде бонбон, но аз бях толкова концентрирана да върху последните си мигове и да се прощавам с децата си мислено, че ѝ се троснах да не ми пробутва бонбоните си.

Моля да ме извини, наистина. Простете на клетата истеричка.

Накрая ми се наложи да се успокоя и за това допринесе една от стюардесите, която ме позна, весело ме прегърна и каза „Колегите ме информираха, че има една неуравносвесена жена, която се държи непоносимо, та реших да погледна“. Благодаря ѝ, че ме успокои.

И все пак ми се наложи да изпия едно малко уиски, за да намеря сили да пристигна в най-изисканата столица в Европа, където ме посрещна Мартина Ангелова и с английска изисканост да ме погледна (аз принципно не съм много за гледане) и каза:

„Отиваме на ресторант, на фризьор и на чай в 5, а после на коктейла в известен лондонски клуб, където ще се запознаеш с принц и много прекрасни хора.“

Ако щете - вярвайте, точно така и стана. Бях завлечена на ресторант, оставена да поспя следобед, после издухана в салона, в който се издухва Кейт Мидълтън, пих чай в абсолютно изумителна обстановка, докато ми свиреха на арфа и накрая отидох на коктейла, за да се запозная с българите от Сити клуба и принц Кирил.

Стойността на билетите от това събитие ще бъдат дарени на нашата кампания, за което ние сме безкрайно благодарни.

За малко да реша, че животът е хубав и пълен с удоволствия, но още на другия ден си тръгнах обратно за София, за да отстъпя мястото си на Красимира, която пък долетя , за да домакинства на базара за коледни играчки съвместно с Милена Везенкова, Мартина Ангелова, принц Кирил и търговския аташе Таня Койчева.

Ето какво ни пише и клетата Красимира, докато клечи в КАТ, за да си смени собствеността на колата, и с умиление си спомня, че допреди два дни е пила капучино в Камдън и се е разхождала важно-важно по Оксфорд стрийт, а сега стърчи като побит камък на изтърбушено столче в Дървеница.

Разказва Красимира

Аз, за разлика от Елисавета, постъпих малко по-мъдро и си взех билет за нормалнотарифна авиокомпания, и, без писъци, припадъци и прегъната от ужас жлъчка – защото аз обожавам да летя със самолет, кацнах елегантно в Лондон, където отново бях посрещната от неуморната Мартина Ангелова.

Мартина, да ви кажа, покрай нас измина около десет хиляди километра от Лондон до всички възможни летища наоколо и обратно, само за да ни взима и откарва, и сега сигурно няма да пожелае да вземе когото и да било, от което и да било летище, в следващите осемнайсет години.

В Лондон спах в най-жестоката типична британска къщичка в прекрасния квартал Хамстед, където живее моята приятелка Ралица Барановски (виден и много талантлив гръден хирург в Лондон, скоро в отделен материал ще ви разкажа за нея), нейният съпруг Ярослав и бебето им Леа, за чието гостоприемство съм им дълбоко благодарна.

На 3 декември, облечена в пола и гримирана подобаващо, се явих в българското училище „Васил Левски“ в Баркинг, където ме посрещна Милена Везенкова – едно абсолютно фантастично създание, което ври и кипи от идеи и дела, продава български стоки в Англия и помогна играчките на Оле Мале да стигнат до британска публика.

В следващите 3 часа, в компанията на височайши особи, сред които принц Кирил, търговския аташе Таня Койчева, отново нашата неуморна Мартина Ангелова и Милена Везенкова, успяхме да продадем десетки коледни играчки за умопомрачителната сума от 1600 лири!!!

Милена, понеже предния ден явно е стояла осем минути без да върши нищо, беше опекла и феноменална баница с локум, с която съвсем взехме акъла на всички присъстващи. Само Красимира, която е известна по целия свят с това, че отказва да яде въглехидрати под формата на разточителни баници с локум, не я опита и досега още я сънува, но, както знаем, народът си е казал за гладните кокошки какво сънуват...

От това кратко видео пък ще разберете как протече базарът, ще се запознаете с всички намесени в неговата организация и ще чуете и лично принц Кирил!

А след това, въоръжена с 1600 лири и хиляди предупреждения от всички да внимавам за обирджии, крадци и всякакви други криминални елементи, препасала раницата пред мен и с очи, отворени на 16 и дебнеща за всякакви опасности, прекосих цялата Оксфорд стрийт, за да се нагледа и моята бедна душа на истинска коледна украса и празнично настроение.

Беше толкова фантастично хубаво, че ви пускам едно видео, да ви стане хубаво и коледно на вас в тоя живот.

Опазих лирите, напълних очите и, доволна, щастлива и на следващия ден добре нахранена (отново със съдействието на Мартина Ангелова) с тайландски манджи със скариди, тайландска бира и италиански шоколад, се натоварих като един махараджа на самолета, където имах привилегията да видя прословутата огромна луна, облещена срещу мен, на фона на море от облаци, стелещи се под нас, и да си мисля колко хубав и смислен е животът понякога (особено когато не клечиш в КАТ).

След което ни друсна такава турболенция, че почти изплюх една скарида върху предната седалка и си помислих какви щастливци са пътниците в този самолет, че с тях пътувам аз, а не Елисавета, която щеше да се е завряла с писъци в някое от отделенията за ръчен багаж и да крещи оттам за помощ.

С това нашите чуждоземни представления засега приключиха, но сме сигурни, че държат влага на много от намесените хора – за което сме им искрено, дълбоко и от сърце благодарни.

ПП: За наша радост, играчките ни ще летят и до Милано, където ние няма да ходим и на Елисавета няма да ѝ се налага да умира от страх, но благодарим от все сърце на Гергана Христова – най-търпеливата жена света.

Какво е Оле Мале, какво свършихме за 1 година с кампанията "Търся втора работа" и кои са майките зад каузата, можете да гледате в това видео.

Един от най-верните автори мъже в Майко Мила! - известният с псевдонима Пътник О'Свиден (докато Фейсбук не го заличи и не го накара да използва името си - Димитър Георгиев), е писал по няколко теми при нас, и всичките ви ги препоръчваме с шест ръце - Бременността е като казармата – като минат години, става хубава, За някои видове майки, “Как се справяте със секса?”, Четирима мъже в родилното, Тате. Днес Пътника е набрал скорост, защото се оказва, че всички, освен него, знаят какво е най-доброто за детето му, а той, милият, се върти като хамстер и не знае накъде да поеме...

*****************************

Виждали ли сте погледа на хамстер, чиято въртележка рязко е запецнала?

Те така гледам.

Виждали ли сте човек, бягащ неравномерно към тоалетна и срещащ табела “временно не работи”?

Те така се чувствам.

Трябва да взема решение, определящо следващите няколко години от живота на дъщеря ми, а не мога да реша. Отлагам избора и се оказва, че само аз не знам какво е добро за хлапето ми. Всички останали знаят.

Цялата кореспонденция от детски градини, училища и курсове съдържа поне едно изречение с “най-доброто за децата ви”. Всяка брошура или реклама на детски магазини, онлайн търговци и културни мероприятия за деца задължително включва и “Най-доброто за Вашето дете”.

Всеки път, когато стоя пред важно решение относно хлапетата и се чувствам несигурен, се изумявам как всеки на този свят знае какво е най-добро за децата ми. Докато аз си блъскам главата като евреин на Стената на Плача и гледам тъпо, като преяла крава с конюктивит, някой някъде отдавна знае какво е “най-добре за детето Ви”.

Казват, че всяка майка знае какво е най-добре за нейното дете. Не е вярно. Повечето родители всъщност правим това, което СЕ НАДЯВАМЕ да е най-добро. И стискаме палци за бъдещето.

Да станеш родител не е чак толкова трудно и не се държат никакви изпити, гарантиращи познания. Надяваме се. По нашите си критерии за “най-добро”. А те се разминават драстично.

Малко примери:

Майка води дъщеря си във Виена за две седмици. Взела си е отпуск, взела е заем. Две седмици. И ме пита кои са дискотеките, в които ходят богати млади хора. Ще води 19-годишната си дъщеря всяка вечер по клубове, докато “се запознае с някой обещаващ”.

Наели са и вечерна рокля, “ако я покани на ресторант”. Повтаря няколко пъти “за детето ми – най-доброто”.

Циганско семейство, просещо по улиците, ми предлага колата си за 80 €. Трябва да съберат 25 000 евро до януари, за да изпратят дъщерята в Румъния.

На училище за джебчийки.

“Хубаво е детето да има занаят, не искаме тя да пруститутства”.

Родители. Ходи им спорú.

Остава ни да се надяваме на образователната система. На учители, преподавателки в детски градини, треньори.

И пак примери:

Преподавателка в детска градина с над 30-годишен стаж не намира нищо лошо в това, децата да гледат телевизия в градината цял следобед.

“Изгледала съм хиляди деца, наистина ли мислиш, че знаеш по-добре от мен какво е добре за децата?”

Учителка във врачанска гимназия на първия учебен ден подарява на учениците дискове “Пайнер хит сезони - пролет 2017”.

На родителски мейл с протести по случая, тя отговаря:

“Ние много добре знаем какво ще зарадва Вашето дете”.

Всички знаят. Всички. И са убедени в правотата си.

Само аз постоянно се съмнявам.

Хамстер с блокирала въртележка.

Михаела Георгиева е майка на почти двегодишно момиченце, която ще ни разкаже какво е да пътуваш сама с дете в самолет и да клечиш по летища, особено на летището във Виена. Там Михаела прекарва три часа, достойни за пълнометражен филм, но тя хубаво го е синтезирала в този текст, който сега ви поднасяме и ви заклеваме да прочетете - особено ако ви предстои да пътувате с деца! Be afraid! Be very afraid!! А след това си припомнете, че сме публикували и Трикове за по-лесно пътуване с деца (двупосочно)

*************************

Предстои ми пътуване до София с 21-месечната ми дъщеря: за втори път ще летим само двете.

Първият път тя беше почти на годинка, не ходеше, носех си я в раничката и единствената запомняща се случка беше скандалът, който вдигнах на един господин, който, незнайно защо, се беше залостил в продължение на половин час в тоалетната за майки с бебета, точно когато трябваше да сменя пълния памперс на дъщеря ми и, разбира се, в момента, когато извикаха пътниците на нашия полет за качване.

И така, мисля си аз, няма как да е по-различно този път – ще се справя. Да, обаче, има моменти, в които Вселената решава да си направи експеримент и да забърка всички статистически невъзможни вероятности в едно тържество на невероятните случайности.

Три дни преди пътуването съм болна като куче и на антибиотик. В деня на полета се събуждам с усещането за дупка в стомаха, гади ми се и въобще замислям се сериозно дали да не зарежа всичко и да се върна вкъщи, където да легна и да не се помръдна поне три дни.

В главата ми се върти в 3D сцената как припадам и как ми оказват първа помощ. Въпросът, който ме гложди обаче, е къде е по-добре да се припадне: преди качването в самолета или по време на полет? Е, ето сега имам шанс да тествам емпирично тази несъвсем дооформена хипотеза.

Стискам количката, поемам дълбок дъх и се устремявам към контролата за сигурност. Там на въпроса дали съм извадила всички предмети с течности ме заглождва мисълта за едни капки за нос, които пъхнах в багажа в последния момент, но не се сещам къде точно. Успявам да прикрия колебанието си и, слава Богу, рентгенът не хваща подлите капки, и преминаваме благополучно.

Вече сме в самолета: след като надлежно сложих пликчето за повръщане най-отгоре, с облекчение установявам, че гаденето е отминало. До мен седи младеж на не повече от 30, който не отговаря на моя поздрав, но след известно време, ей така, изведнъж, започва да се закача с дъщеря ми. Аз съм свикнала на обичайните въпроси за бебето, но този ме хваща неподготвена: не проявява ни най-малък интерес към името, възрастта, дали ходи на ясла и прочее. Само я гъделичка от време на време по крачетата и ръчичките, и услужливо ми задържа чашата с вода, докато аз жонглирам с бебето и сандвича, който ни раздадоха.

Това поведение ми е много съмнително: аз задавам няколко разследващи въпроса с цел да установя какво точно да си мисля за моя спътник – нямал деца, но обичал децата. Хммм, в ума ми изплуват две опции: социално неловък тип или човек с лоши помисли относно деца.

Най-сетне кацаме във Виена. Моят спътник предлага да ми помогне при слизането и аз се съгласявам, мислейки си, че той ще вземе поне една от трите чанти, които мъкна.

Но не би - човекът взима дъщеря ми и се запътва към изхода.

Единственото, което ме възпира да се провикна “спрете този човек – отвлича бебето” е фактът, че долу ни чака автобус до терминала и няма къде да избяга. Догонвам го, взимам си бебето обратно и съм почти убедена, че трябва да докладвам на Европол за този съмнителен господин.

Запътвам се към опашката на самолета, където разтоварват количката и другия ръчен багаж, който не се побира в кабината. Устремът ми е спрян от служителка на летището във Виена, която с леден глас ми обяснява, че ще си получа количката в София. Изпадам в паника и ѝ показвам трите чанти и бебето и настоявам, че са ми казали да си взема количката при кацане. Освен това имаме близо 3 часа до следващия полет!

Без успех: политиката на летище Виена е да не разтоварва колички, имало под наем на терминала. В последен опит да я разоблича настоявам да видя дали на етикета наистина пише София и виждам как тя преценява каква е вероятността да грабна количката, да метна бебето с все трите чанти и да пробягам разстоянието до терминала, където да поискам убежище и се позова на чл. 5 от Хартата за родители, пътуващи соло.

Единствено болката в стомаха ме спира да прибягам до този сценарий и примирено се отправям към терминала.

Пристигаме на гишето за проверка на документите, където дъщеря ми се опитва да премине нелегално границата, докато аз ровя едновременно и в трите чанти, за да намеря писмото от баща ѝ и убедя австрийския полицай, че не я отвличам. Чувствам се като многоръкия Шива, но в режим на остеритет – с две ръце трябва да поема 3 чанти, 2 паспорта, 3 документа и едно дете, което прави пети пореден опит да премине зад линията на това стъклено гише и потъне в дебрите на терминала.

Запотена, изтерзана, викаща на горкото дете и проклинаща на глас политиката на виенското летище относно количките, се отправям към гишето за информация, откъдето се наемат колички.

Лош късмет – не са им останали никакви. Препращат ме към съседно гише, където също нищо не е останало. Единственото положително в ситуацията е, че покрай тътренето ни от гише на гише е минал около час от престоя ни. Намирам свободен кът с една осмоъгълна структура, наподобяваща басейн – явно предназначен за деца. Отдъхвам си – най-сетне някой е помислил за изтерзаните родители без колички на виенското летище и им е предоставил място, където да оставят децата да щъкат свободно в сигурно и оградено пространство.

Облекчението ми трая 2 минути и половина – толкова бяха необходими на дъщеря ми да открие, че може да се покатери, прекрачи оградата и избяга на свобода. И ето ме мен, като Рамбо в “Първа кръв” - моментално претеглям в ума си капаните на виенското летище и каква трябва да е следващата ми стъпка: грабвам само чантата с документите и парите, зарязвам останалите две и с подскоци настигам дъщеря ми, която вече е в магазина на Версаче и две мазни ръчички са на милиметри от най-новата рокля в колекцията, гордо изложена на манекен на първа линия.

Обзема ме тих ужас, но не мога да преценя дали заради осезаемата възможност манекенът да се стовари върху бебето или заради вероятността да се наложи да заплащам роклята.

Отдалечаваме се на безопасно разстояние от шопинг зоната, но дъщеря ми е оценила комичността на ситуацията да я гоня по летището и продължава да търси начини да се отскубне от мен и с кикот да изчезне зад някоя стъклена врата или коридор, където започва игра на криеница: тя се спотайва като мишка и не отговаря на моите викове да се покаже, а аз се заклевам, че на връщане ще си нося термален бинокъл в чантата с памперсите.

По уредбата за Н-ти път звучи предупреждението да не се оставя багаж без надзор и че глоба от 35 евро грози нарушителите. Вече подготвям наум защитна пледоария в случай, че някой докладва моите две безнадзорни чанти - как това е най-некомфортното летище за родители, особено тези, които пътуват сами с децата си!

И изобщо да не ми хвалят "шопинг и дайнинг" възможностите на летището. Не ща Версаче, не ща Старбъкс, даже и Моцарт Кугел не ща! Ето, пушачите си имат аквариум с висока концентрация на никотин, която им държи поне за един презокеански полет. И аз искам подобен аквариум за родители с деца – направо един паноптикум да ни подготвят, първа ще съм там!

Междувременно дъщеря ми е открила ескалатора – тези, хоризонталните, които се движат с десет стотни от секундата по-бързо, отколкото ако си на собствен ход.

Препускането по летището най-сетне придобива цел и посока: през следващите 45 минути преминаваме по ескалатора отново и отново - безспир и без колебание.

Крачкомерът ми прегрява, преизпълнила съм на 300% плана за деня: напът съм да достигна ново ниво на атлетически умения и се замислям дали да не предложа нова спортна инициатива само за родители: нещо като "Iron Parent – airport edition"!

До полета ни остава половин час – време е за тоалетната. Повечето родители сигурно знаят, че тоалетните за деца са също и тоалетни за хора с физически увреждания. Дотук добре, само че във Виена тези тоалетни са автоматизирани. Сиреч, няма резе или ключ, а бутон, който затваря вратата, отделен бутон, който я заключва и трети бутон, който я отключва.

Представете си неустоимото привличане, което всички бутони крият за малките детски ръчички; добавете и липсата на количка или друго ограничително средство, което да увеличи разстоянието между вашето дете и тези бутони поне за минута, която на вас, като на един трениран родител, ви е предостатъчна, за да ползвате тоалетната.

Имайте също предвид, че вратата се отваря тежко и тържествено и в пряка видимост към ескалатора, който е като един конвейер, доставящ делегати за поне едно мини-ООН.

Ето сега може да разберете моята дилема: да приема ли съвсем реалната възможност една тържествено отваряща се врата да разкрие голия ми задник (със сигурност и за това има глоба от 35, че и повече евро!) или напук на родителския ми инстинкт да използвам колана на дънките си, за да вържа временно малката изследователка за тръбата на мивката.

Най-сетне сме в самолета: трите чанти са напъхани в три различни багажни отделения, бебето стои кротко в скута ми и все още не си е прищипала пръстите на колана, торбичката за повръщане очаква прилежно да влезе в употреба, макар че, както сигурно е станало ясно, тя има по-скоро символна роля на потушител на моите обсесивно-компулсивни изблици. През място от нас стои мой сънародник, който учтиво поздравява и за голямо мое облекчение не проявява ни най-малък интерес към мен или бебето, нито пък раздразнение от това, че дъщеря ми прекарва почти целия полет до София в методично отваряне и затваряне на люка на прозореца.

Кацаме в София – и мисълта, че това изморително пътуване най-сетне привършва, ми дава прилив на енергия! Минути ме делят от моите мили родители, с които сборно най-сетне ще достигнем необходимия брой ръце за пренасянето на всички багажи и едно много немирно малко дете. Подавам паспортите за проверка и в този момент до мен изниква полицай, който взима документите ни и любезно ми казва да го последвам.

Първата ми мисъл е, че това е допълнителна проверка, за да разсеят всякакви съмнения, че отвличам (или в случая, "довличам") детето в София. Не е това – заподозряна съм, но не за отвличане. Едва сега се сещам, че когато аз и поне 1/3 от пътниците на самолета преминахме вратата, за да влезем в терминала, се задейства алармата за сигурност. Та в момента въпросният полицай и колегите му, с които разменят оперативна информация по телефоните си, се опитват да издирят всички заподозрени, които във въпросния момент са преминавали през вратата.

Питам полицая какво точно кара алармата да се активира и отговорът ме смущава дълбоко:

Радиация!

Веднага в мозъка ми изниква подозрението, че онези прословути коларголови капки, за които смътно си спомням, че пъхнах някъде в последната минута, са активирали системата за сигурност. Този ужасен кафяв цвят със сигурност се дължи на някаква радиация!!

Честно казано, моето притеснение в момента е, че въобще нямам идея къде са въпросните капки и колко ще е ужасно, ако извадят всички партакеши от всичките три чанти. Стигаме до вратата и полицаят ме кани да преминем отново – аз пристъпвам неуверено и за голямо мое облекчение алармата не се задейства. Отдъхвам си, полицаят се извинява за неудобството и веднага праща заръки на колегата си, да намери и спре “онази, другата жена с якето”. Запътваме се към изхода и почти съм се примирила, че сега ще получа количката ни, счупена на две и омазана с керосин, докато куфарът ни все още си седи в някой хангар на Виена.

Но, о, чудо – куфарът и количката ни излизат най-напред от багажното и невредими; дъщеря ми цвърчи от удоволствие, че количката ѝ най-сетне се е завърнала от своята одисея. Напрягам мускули, за да избутам едновременно един 25-кг куфар и количката с трите чанти плюс бебето – последни метри до финалната права...

Пристигнахме - ураааа!

И така, мили родители, ако ви предстои да пътувате сами с децата си:

1. Наспете се добре преди това, заредете се с високопротеинови десертчета за енергия, вода не ви трябва – в краен случай, пийте вода само десет минути преди кацане и ако имате поне час до следващия полет.

2. Не преминавайте транзит през летище Виена. Ако все пак летите оттам, носете си раница, слинг или която и да е друга допустима джаджа, която би могла при нужда (разбирай, неминуемо) да послужи като временна усмирителна риза за отрочето ви

3. Ако някой спътник ви предложи помощ с детето, непременно уточнете, че имате нужда от помощ с пренасянето на багажа, не на детето ви

4. Ако все пак е възможно някой да пътува с вас – дядо ви, съседката от долния етаж, пети братовчед по майчина линия, приемете помощта с отворени обятия – направо им купете билети и инструктирайте как успешно да удържат детето ви да не разкопчава колана си и тича по пътеката на самолета при излитане или кацане

5. Не се опитвайте да пренасяте плутоний през летище София. Не е 100% сигурно, но може да ви хванат в момента, в който тътрите куфара към изхода.

6. И накрая, въоръжете се с търпение и не се нервирайте, когато някой ви пожелае “приятно пътуване”.

Пътник о'Свиден е стар познайник на Майко Мила и наш скъп приятел. Вие също вече го познавате добре с текстовете му при нас - За някои видове майки и "Как се справяте със секса?". Днешното му включване е прекрасно и освен това си има специален повод - рождения ден на първото му дете. Оставяме ви да прочетете един чудесен разказ за това как един мъж се справя с раждането и ви обещаваме, че много ще му се зарадвате.

*******************************

В едно далечно минало, в живот, живян от някой друг, във всекидневие, непознаващо памперсите, безалкохолното безсъние и напоителните лиги, превърнали картоненото издание на Червената шапчица в подгизнала каша, любимата каза:

Май ще раждам!

И роди... Между двете последни изречения има всъщност десетина часа крясъци, рев, сълзи, смях и истерии... И всичко започна с крясъците.

От три стаи на нас дадоха средната. Акушерката Мария ме предупреди, че в първа и трета стая ражданията са вече в разгара си, но нищо не можеше да ме подготви за онези крясъци. Нищо! Беше като в сбъдната мечта на Торквемада. Когато половин час по-късно дойде доктор да се запознаем и ме пита имам ли нужда от нещо, аз го стиснах с треперещи пръсти за ръкава и през зъби изсъсках:

ДА ПУША!

На което той съвсем спокойно, с усмивка, отговори:

- Това тук е родилно, очаква се да има само жени. Още не мога да разбера на кого му е хрумнало да направи мъжка тоалетна. С пепелник на стената! Странна работа!

И си замина. Не го видях повече. Тук започна истинската история на раждането. Мъжката. Историята, която се зароди около едно тоалетно казанче, в мъжката тоалетна на родилното отделение в болницата St. Josef във Виена. В малката, тясна, стерилна и зверски задимена тоалетна бяха трима... Двама, застанали от двете страни на гърнето, пушеха. Третият, на колене между тях, повръщаше.

Не е такова, каквото очаквахме, нали?, заговори ме единият и преди да отговоря, се представи. Аз съм от трета стая. Коленичилият в молитва е от първа, те вече са на финалната права и гледката явно му дойде нагоре. А младежът срещу мен е от операционната. Имат усложнения и се наложило спешно секцио.

Така се запознахме и в следващите часове (и месеци) си останахме 1-ва, 2-ра, 3-та стая и "ОР". И днес не им знам имената.

ОР беше DJ и седеше в коридора с телефона си, записваше крясъците и ги миксваше.

Останалите прекарвахме доста време в стаите с крещящите половинки, срещахме се периодично в тоалетната да споделим важни информации за разкрития, честота и тоналност на крясъците и паузите между контракциите. Трета стая се оказа диригент и на всяка среща ме молеше за цигара. В един момент ме изблъска настрани и започна да повръща.

В главата ми се завъртяха картини от кланици, бойни полета и инквизиции и го попитах толкова ли е зле? На което той отговори: Не, от цигарите е. Никога досега не съм пушил...

Раждането в тази болница нямаше нищо общо със събраната предварително информация. В общи линии, почти през цялото раждане бяхме само аз и любимата.

Акушерката минаваше периодично да даде по някой съвет и да види "докъде сме". Когато стана наистина критично, Мария дойде първо при мен и ми обясни как да държа ръцете, какво и как да говоря, кога да я галя и успокоявам и кога да я юркам да напъва. Направи грешката да ми каже, че ако искам, мога да крещя с милото, да вия, да пея. Каквото искам, само да не спира да напъва.

Приех съветите много присърце и когато Мария извика, че главичката вече се подава, аз бях по средата на една песен, превъзнасяща великолепието на Спартак (Варна) и може би немекваща грозни неща за майките на Черно море (пак Варна).

Казвам може би, защото не си спомням до кой куплет стигнах. Пък и няма значение, защото Мария не разбира български, на любимата в момента въобще не ѝ пукаше, че съдията е пеерас, а аз просто изгубих контрол. Безумие без примеси.

Някъде след като рязах пъпна връв и получавах уроци по миене на новородено, от трета стая чух песента на Rapid. И там, наведен над мивката с бебе в ръце, с полуприпаднала от разкъсвания новоизпечена МАМА зад мен, аз получих пристъп на истеричен смях.

Неконтролируемо тресене, смях, сълзи. Истерия. И се започна едно надпяване. Аз превъзнасях Челси, първа стая крещеше нещо за Байерн Мюнхен, а от коридора пред операционната ОР обясняваше доста фалшиво как "you'll never walk alone"...

Минути по-късно се срещнахме в коридора. Всеки с опаковано дете в ръце, само ОР беше залепнал на едно стъкло, зад което беше кувьоза с неговата Лина. Четирима бащи се прегръщахме, поздравявахме, пеехме, докато зад нас съшиваха разкъсванията на любимите ни. Само на ОР не му беше първото дете и когато ние се развикахме, че вече е свършило, той ни прекъсна и каза:

Момчета, това е дълбока заблуда. Не е свършило, нищо не е свършило. Сега започва.

Днес, точно десет години, стотици памперси, хиляди приказки за лека нощ и милиони уроци и курсове по-късно, искам да го прегърна и да му благодаря. Но на онзи 3-ти ноември 2006-та, аз бях убеден, че трудното вече е минало.

Бях потънал в калта на "колко е хубаво да имаш дете" и сляпо вярващ в идиотизмите за "няма нищо по-хубаво"... Днес, десет години по-късно с ръка на сърце заявявам, че в много нощи бих предпочел и чаша вкиснало вино пред това "няма нищо по-хубаво".

Но ако имах възможност да избирам отново, щяха да са същите 10 години. Със същото дете. По същия начин.