fbpx

Ето тук, скъпи приятели, идва краят на приказките от извънредни времена. След като известно време ви разказвахме какво се случва с Червената шапчица, Пепеляшка и Снежанка в тези смутни дни, сега е ред да си кажем "... и заживели щастливо!", "... три дни яли, пили и се веселили!", "... оженили се и си родили много деца!" или какъвто друг приказен край предпочитате.

Но няма да го направим, преди да ви съобщим кой е победителят от играта ни с Мебели Виденов за ваучер на стойност 700 лв. Победителката е Петя Петрова, а това тук е нейната силно осъвременена и ужасно смешна версия на "Пепеляшка". Приятно четене!


Жената на един богат човек починала след екскурзия в Милано и контакт със заразноболен. Дъщеря ѝ толкова много страдала, че не усетила как времето минало, извънредното положение вече било част от ежедневието и не минало много време, когато баща ѝ довел в
дома им вдовица с три дъщери. Момичетата по принцип учели във Франция, но пандемията и последвалото онлайн обучение ги принудили да се върнат при майка си.

Нашата главна героиня не ги харесала особено, както и те нея, а общата им неприязън се засилила, когато фирмата, в която работела, съкратила половината персонал и кандидатствала за средства за запазване на заетостта по схемата 60/40. Момичето било оставено да работи на половин работен ден и все по-често се грижела за домакинската работа вкъщи.

Доведените й сестри карали онлайн курсове за маникюристки, което я обрекло на денонощно пране, гладене, чистене и претакане на зелето. От тук дошъл и прякорът ѝ – Пепеляшка, защото постоянно била мръсна от никога несвършващите домакински задължения.

Един ден в селото се разнесла мълва, че виден търговец на фурми в Обединените арабски емирства се е завърнал в столицата, за да открие нов хотел. След срязването на червената лентичка щяло да има банкет, на който били поканени всички живеещи в областта.
Мащехата и доведените сестри на Пепеляшка теглили 1 500 лв. безлихвен кредит и си купили рокли и бижута за вечерта. Желанието на Пепеляшка също да се присъедини към тях бързо било угасено с мрачната мисия, която ѝ поставила мащехата – да отиде на пазар.

Списъкът за пазаруване съдържал 3 пакета тоалетна хартия, 5 пакета леща, 4 пакета брашно, 12 пакета ориз и 2 пакета спагети – все стоки с ограничено количество. Пепеляшка бързо се отправила към магазина, но ентусиазмът й изчезнал като дезинфектант от аптека, когато видяла че опашката е 3 километра и докато влезе, напазарува и мине през касите, няма да успее да се подготви за бала.

Активното ѝ социално присъствие и предишният ѝ инфлуенсърски опит я провокирали да публикува в групата "Фриленсърски услуги" молба за помощ - някой да ѝ осигури безплатна рокля и транспорт до хотела. Случайна жена се отзовала на молбата при едно условие -
бартер на рокля срещу два пакета тоалетна хартия, тъй като в нейния магазин вече нямало.

Пепеляшка се съгласила и не минало много време, когато тираджия, възпрепятстван да пътува в чужбина поради 14-дневна карантина, решил да преотстъпи на драго сърце тира си за ползване само до 23:00 часа, защото в полунощ се очаквало да бъдат премахнати КПП-тата и искал да тръгне към селото си за ежегодния събор. "Агне ще се коли, все пак, важно е!“

Пепеляшка, разбира се, нямала изкаран курс за категория С+Е, но дългогодишният ѝ опит в управляването на Лада „Нива“ от 1980 година я карал да вярва, че ще успее да удържи тежкотоварното возило в правия път.

Пепеляшка бързо се прибрала вкъщи, взела роклята и паркирала тира в пряката пред дома си. Попълнила декларация, с която трябвало да мине през КПП-то, в която твърдяла, че отива на работа. Със скорост над позволената се отправила към мечтата си да отиде на
банкета, но за нейно нещастие полицаите на пункта се усъмнили, че никой не отива работа с бална рокля, и решили да направят пълна инспекция на тира, откривайки в него щайга пресни картофи и 10 литра домашно червено вино (за събора на село, разбира се) и върнали Пепеляшка обратно.

Тя – да не забравяме все пак – била иновативна, паркирала тира отвъд
хълма и минала незабелязано пеша през близките ниви, стигайки до заветната цел. На входа охраната ѝ дала медицински ръкавици и калцуни, а когато ѝ подали маска за еднократна употреба, тя извадила от дамската си чантичка целолицева маска модел Helsinki
с високо ниво на защита, която майка ѝ била донесла от Милано.

Танците вече били започнали, но всеки танцувал сам – заради социалната дистанция. Тогава тя видяла най-красивите очи в залата и отишла да се запознае с притежателя им. Почти не успяла да чуе
как се казва, защото мъжът носел същата целолицева маска като нейната, но пък ѝ се сторил симпатичен и цяла вечер танцували на два метра разстояние един от друг, опитвайки се да си разменят някое изречение.

Пепеляшка изгубила представа за времето и когато чула извънредния брифинг за премахването на КПП-тата, хукнала да бяга през хотела. Мъжът, от своя страна, тръгнал след нея в желанието си да разбере коя е тайнствената непозната, но тя бягала толкова бързо, че той не успял да я стигне навреме. Излизайки пред хотела, намерил медицински калцун за еднократна употреба, вероятно паднал от нейния крак. Тогава той твърдо решил, че ще обиколи цялата област с калцуна в ръка и ще намери момичето на сърцето си.

Бизнесменът обиколил надлъж и нашир, запознал се с много жени, но никоя от тях не била избраницата. В предпоследната къща калцунът предал Богу дух и се скъсал, а охраната на влюбения бизнесмен тотално загубила надежда, че ще намерят девойката. Ще кажете, нормално – това е просто универсален размер калцун, какво въобще си е мислел?! Той също знаел това, но имал и още нещо наум, което не бил споделил с никого – маската, която била същата като неговата.

Почукал в последната къща, където му отворила мащехата на Пепеляшка и го поканила да влезе вътре. Запознала го с трите си дъщери, които носели последен модел Gucci маски и определено нито една от тях не била неговата жена. Пепеляшка, улисана в работата си, дори не била разбрала, че имат посещение, и тръгнала отново към магазина. Засекли се на вратата и той познал веднага маската. Тя също го разпознала, а сърцето ѝ подскочило в гърдите.

Охраната пуснала „Бяла роза“ и заиграла хоро насред улицата, което им донесло акт за нарушаване на обществения ред и установените правила по време на извънредно положение, но радостта, че любовта по време на пандемия е възможна, нямала цена.


Ваня Далекова идва в Майко Мила! с една история от близкото минало, която съвременните майки, да се надяваме, никога няма да изживеят. По "онова" време изборът на имена на бебетата не е бил лична работа на родителите - как така те ще си избират име на детето! Държавата е одобрявала или отхвърляла избраното име и това донякъде обяснява океана от Марийки и Ивановци. Та, Ваня много увлекателно ще ни разкаже за бременността си през 1988 година, от която се появява Моника... пардон, Марийка! 

*******************

Вървим с дъщеря ми из града, отиваме на кафе и си говорим. Рядко ни се случва - от 14 години тя е самостоятелна, живее далече и срещите ни на два-три месеца са очаквано събитие. Иначе имаме всекидневна комуникация - съвремието предоставя безброй възможности.

Разминаваме се с мъж на средна възраст, с когото се поздравяваме. Тя ме пита кой е, не може да го разпознае. Нямам си работа и казвам: ”Това е човекът, който първи те е видял”. Учуден поглед, вдигнати вежди, недоумение...

Обяснявам - това е лекарят, който е акуширал при раждането ѝ. Заговаряме по темата, тя още няма деца, интересно ѝ е... и ме пита:

- Ти къде ми хвърли пъпа?

Уточнение - брат ѝ е роден 10 години след нея и пъпът му още се пази в кутийка, заедно с бебешка къдрица и медальон от кръщенето му. На нея обаче отговарям:

- Ми, той падна още в болницата, най-вероятно е изхвърлен с биологичните отпадъци.

Отново вдигнати вежди, обидено:

- Ти всъщност колко време стоя в родилното отделение?

- Пет.. не, седем дни, отговарям.

Налага се да давам обяснения, сядаме пред едно кафе и се пренасяме 29 години назад.

1988 година.

Развит социализъм, от следващата, 89 година, вече наречен тоталитаризъм. Млади попзвезди - Майкъл Джексън, Уитни Хюстън с буйни къдрици, Фалко, Шаде, изгряваща Мадона.. La isla Boni-i-taaa.., филмът “Вчера”, масло, сирене и кашкавал от истинско мляко, университет само за комсомолци, Кореком...

Аз - млада булка, бременна с първо дете, студентско семейство, квартира. Ходя на консултации, където се събираме петнайсет-двадесет корема, мерят кръвно налагане, тегло, тоновете на бебето се слушат с дървена фуния, акушерката демонстрира повиване - голяма бархетна пелена, правоъгълна бархетна, квадратна тензухена, правоъгълна тензухена, отгоре памучно одеало.

Бременните с второ дете гледат надменно, те това вече го знаят.

Лирично отклонение - думата „памперс” въобще не съществува в българския език. Приятелско семейство, живеещо във Финландия се прибира за лятото с шестмесечния си син, майката финландка с възмущение споделя, че са ѝ конфискували кашона с пелени на летището и са ги разпорили - да търсят наркотици вероятно. Това го разбрах десет години по-късно, тогава въобще не можах да си представя за какво точно става дума.

Та, консултация. Акушерката дава практични и полезни съвети, като... какъв сутиен се носи, за да не увисне блюстът, кога точно се слага ластичен колан, за да се прибере коремът ... и, шепнешком, с оглеждане, името на аптекарката-алхимичка, която приготвя вълшебен мехлем срещу стрии на основата на свинска мас и ланолин... ”малко е скъпичък, но действа безотказно.”

Записваме телефона, обещаваме да не казваме от кого сме го научили, конспирация.

Наближава терминът, ще раждам в родния си град, предстоящото събитие съвпада със зимната сесия на бъдещия татко, той остава в квартирата, аз се прибирам. През време на бременността, естествено, избирам имена.

Ако е момче - името на дядото, без изменения и възражения, ако е момиче, обаче, възникват известни вариации. Бабата е Мария, прабабата е Мария, три съседки са Марии, комшийчето отсреща е Мария, всички са Мичка, Мара, Маца, Мими, Мита, Марушка... не, няма да е Мария, нещо сходно ще е.

Аз живея с лишеното от всякакво логично основание убеждение, че детето ще е момиче. Понятието „ехограф” съществува някъде, в някаква столична болница, и от ухо на ухо се разказва, че майка е родила дете с увреждане (да не дава Господ), защото била облъчена от видеозона.

И така, аз избирам име за момиче. Всекидневието изобилства от Станки, Данки, Пенки, Генки, Иванки, тук-там Деси, Тони, Таня, Ваня, Галя, Емилия... но с буква М не са толкова много. Записвам в един тефтер всяко чуто име и чакам прозрение свише да открия Името с главна буква...

Една вечер сме седнали с майка ми на раздумка, идва нейна колежка - бъдеща свекърва, подготвят сватба, носи покана, току-що е взела халките на младоженците от златаря. Вади кутийка, изсипва ги на масата-гладки кръгчета, гравирани, дата, имена „Иван”, „Моника”.

Бинго! Ето го името.

След два дни, неделя вечер, установявам, че май събитието излиза на дневен ред. Нощта минава спокойно, сутринта медитирам, чакам семейството да се събуди и обявявам, че ще раждам. Таткото е на важен изпит и ще пропусне.

Настава овладяна паника, дядото изкарва колата, бабата се суети, аз пия кафе и се гримирам, прабабата дежури на терасата и чака съседката с лошите очи (Мара, естествено), да замине на работа. Влиза „...Мара замина” ...тръгваме..... ”Мара се връща” - ние обратно...

След малко съседката наистина излиза, тръгваме. Приемат ме в отделението, картон, изследвания, процедури - в малкия град всички се познават, предродилна зала, родилна зала.

”Дишай, напъвай, стига си крещяла, спри да напъваш, бебето идва"... и рев. Тя се е родила и реве.

Този рев е всекидневие в следващите 12 месеца, сутрин, обед, вечер, денем, нощем, непрекъснато, но това е друга тема...

Акушерката, позната на семейството, обявява:

"Марийка се роди!"

Аз изфъфлям „Моника”. Тя пак „Марийка”, аз пак „Моника”.

Бебето млъква, двете акушерки, санитарка и въпросният лекар също млъкват, бързо се съвземат и в един глас казват:

- Не може!

Ма кое не може, бе? Не може моето дете да бъде Моника, защото това име го няма в официално разрешения именник.

Не съм в кондиция да споря, нито пък в подходящата позиция.

Слагат номер на бебето, къпят, повиват, отнасят, аз съм сама в стаята, заспивам. Общо взето от този ден помня само половината, останалото ми се губи. Вечерта ми носят бебето, питат - Решихте ли за името? Казвам, решила съм, Моника ще бъде.

В отговор ми връчват именника, там има Монка, същото било, да бе, да.

И така първи ден, втори, трети... пети, седми, другите ги изписват, мен - не, моето бебе още е само номер, няма акт за раждане и по всичко личи, че ще посрещнем първия рожден ден в родилното.

Аз не отстъпвам, те не отстъпват.

Още едно отклонение - завършвайки гимназия, не ме приемат в университета и трябва да работя осем месеца, за да мога да кандидатствам следващата година. Започвам работа в служба „Граждански ритуали” към съвета. Това е било преди три години. Сега се сещам, че имам приятели там и изпращам таткото, колегите взимат казуса присърце, чукат на подходящите врати и заветното разрешение е издадено.

"Общински народен съвет, град ... дава настоящото разрешение на семейство... и... да нарекат новородената си дъщеря Моника. Дата, подпис, печат, изходящ номер”

И така, вместо пъпчето в кутийката с бебешки къдрици, плетена от мен шапчица, петсантиметрови лачени обущета (Кореком!) се мъдри и въпросното разрешение.

Аз все пак извадих късмет и връзки, но братовчедка ми, която роди малко след менq не можа да се пребори за мечтаното "Мария-Тереза" ,а се задоволи само с Тереза - и това беше много. Но, както казах в началото, годината беше 1988.
Второто ми дете се роди през 1997 година. Болницата беше същата, лекарят беше същият и акушерката, но филмът вече беше съвсем друг. Жан-Виденовата зима, петцифрената заплата, която стигна за парче луканка и една морена, липсващите ваксини, които купувахме на черно... а, да , и памперсите.

Но това наистина вече беше друг филм и други битки.

cross