fbpx

Конкурсът ни „Истории от лято 2023“ продължава с текст от Ивелина Кусарова, която ни напомня, че понякога „вкъщи си е най-добре“. Особено когато детето ти се разболее от варицела, докато сте в хотела на морето.

Очакваме и вашите истории от лятото на konkursmaikomila@gmail.com до 1 септември. 

Тази година основен партньор на конкурса е ePay.bg, които ще изберат един от участниците и ще го наградят със страхотен таблет Samsung Galaxy Tab A8, 10,5-инчов дисплей. Ние от Майко Мила ще наградим още петима от вас с пълен комплект от книгите ни – „Да оцелееш като родител“ 1, 2 и 3, както и с новото и допълнено издание на семейния ни пътеводител „Стигнахме ли вече?“. Ще раздадем и още пет поощрителни награди – тениска на Майко Мила. Пишете ни!

Привет от мен, Ивелина! Майка съм на едно момче на 3 години. Тазгодишната лятна „почивка“ определено ще бъде запомнена. Първо, тази почивка се планира 6 месеца по-рано. Освен това за първи път се организирахме да сме заедно с майка ми и баща ми, сестра ми с мъжа и двете ѝ деца, двете ми братовчедки със своите семейства, вуйна и вуйчо. Към компанията се включиха родителите и братът на съпруга на едната ми братовчедка.

Дано ми проследихте мисълта.

Близо 30 човека роднини за 7-дневна почивка. Уникално! Още в началото резервацията условието беше всички стаи да са на първия етаж на хотела. Пристигайки обаче, ни разхвърляха из целия хотел. Нашата стая беше на третия етаж без асансьор. Поне не напълнях от обездвижване с постоянното мъкнене нагоре-надолу на куфари, торби, раници и кисело дете.

Но не това ме напрегна.

Напрегнах се още първата вечер, защото детето спря да се храни, а цялото разнообразие от олинклузива остана непробвано през целия престой. Накрая пак купувах солети и марети. Напрежението продължи и когато отидохме на плажа. Детето стоя като препарирано в момента, в който го допра до пясъка. А се нахъсвахме цяла зима, как като отидем на море, ще копаем в пясъка, ще прескачаме вълните...

Поредна година писъци, рев и носене на ръце, докато сме на плажа.

Е, какво пък имаме басейн. Да, но! На третата вечер детето се изпъпчи... На сутринта – варицела! Пъпки по целия корем, гръб, лице, по скалпа, ушите. Впоследствие и температура. Бях готова да прекратя почивката и да загубя три нощувки, но компанията ме убеди да останем, защото всички деца и възрастни са преборедували варицела. Съответно повече нито морето видях, нито на басейн бяхме.

Но не само ние имахме проблеми.

Малкият син на сестра ми също беше с температура 4 дни, майка ми си сецна кръста от неудобно легло и едва ходеше, на баща ми кракът отново се схвана от неудобния диван, на който трябваше да спи (големият син на сестра ми го изолираха в стаята при майка ми и баща ми).

Накрая с вълнение и ентусиазъм си събрахме багажа и си тръгнахме. Както се казва „вкъщи си е най-добре“. Дано да се посмеете на моето преживяване, защото пишейки го, аз самата се смях, но докато бях в този филм, не ми беше смешно.

Щастието, наречено „Днес детето тръгва на детска градина“ - няма родител, който да не го е изпитал и чакал така, както се чака любимата невяста или автобус 72 (или на когото каквото му се е случвало да чака повече, освен ако не сте някакъв пълен нещастник, който е чакал любимата невяста, пътуваща в 72, за което получавате моите съболезнования).

След последния ден в яслата, в който си казала на детето – айде, кажи сега ЧАО на госпожа Симеонова, и детето гръмко се е изцепило – ЧАО! ПОВЕЧЕ НИКОГА НЯМА ДА ДОЙДЕМ! (защото то може и да говори на бебешки шопски, но поне се старае да го прави ясно и отчетливо), след безкрайната лятна ваканция, след едни 50 дни прехвърляне между баби, дядовци, единия и другия родител, така че всеки да може да свърши поне някаква работа в усамотение, след множество следобеди, прекарани в паркове и градини в ловене на попови лъжички, каране на колички и брулене на кестени посредством огромен прът, който майката трябва да разнася навсякъде със себе си като един послушен пастир, след въдворяване на детето в курорти за отдих и осигуряване на всякакви рекреационни забавления, така че мозъкът му да е свеж, имунната му система да е некомпрометирана и цялостният му вид да е на едно отпочинало дете, което гори от желание да тръгне в I-ва група на детска градина и да е способно да направи отчетлива разлика между таралеж и портокал, ако му бъде зададен такъв въпрос от госпожата, та след цялата тая одисея аз с изплезен език чаках датата 25 септември, на която в личния ми календар бе записано

ПЪРВИ ДЕН НА ДЕТСКА ГРАДИНА!!!

Вие да не си мислите обаче, че този ден идва просто ей така – ставате си в понеделник и хоп, айдеее, отивате на детска градина, като някакви граждани в други държави.

Не.

За тоя най-пръв ден в детската градина си има строга подготовка, която започва още от началото на август и кара много родители (или поне мен) да си мислят, че детето всъщност ще бъде интегрирано в свръхсекретна космическа мисия, свързана с изпращане на подбрани деца от I-ва детска група на екскурзия на Уран, но тъй като средата там е стерилна, в никакъв случай на планетата не трябва да припарва Земна въшка и най-вече, да не дава Господ - Земен глист.

Само това ми хрумна, когато разбрах, че синът ми трябва да мине един куп стриктни изследвания, документални проверки и всякакви изпитания, които да ГАРАНТИРАТ, че това е едно напълно чисто, изпразнено откъм вътрешен живот дете, без кьорав глист, тения, чернодробен метил и фини прахови частици, полепнали по червата му.

Как протича тази подготовка?

Започваме с най-лесното, а именно - караме детето да пикае в чашка. То го приема на игра, опикава всичко около чашката, опикава и вас, но какво е това на фона на факта, че имате три милилитра пикня в чашка, и, дето се вика, първата стъпка от мисия УРАН е изпълнена?

След това му показвате как събирате части от акото с миниатюрна лъжичка, която, ЕСТЕСТВЕНО, изпускате в лайната, защото тя е с големината на едно зърно леща, и бързо го възпирате то да рови вътре и да я търси, въпреки че детето с охота иска да ви помогне.

А накрая идва най-хубавото - някак трябва да му обясните ЗАЩО то трябва да се надупи срещу вас, така че вие - неговият цял свят, човекът, който му прави чай, палачинки и пържоли, който го гушка и приспива, и му чете за вълци и червени шапчици, се налага да му лепи ТИКСО на дупето, да го отлепи и след това да го залепи наново на специално закупеното за целта лабораторно стъкълце.

МАМО, ЗАЩО МИ ЛЕПИШ ТОВА НА ДУПЕТО? - ето това е един въпрос, достоен за викторина в национален ефир. Аз излязох от ситуацията с обяснението, че така проверяваме дали в дупето има буболечки, давайки си сметка, че това е един разкошен сценарий за въображението на тригодишно дете, но на тоя етап родителят малко вече е кът откъм нерви и креативни идеи, така че е позволено да обясните каквото си искате - важното е то да влезе в детска градина, така че да го обезпечите в образователно отношение и някой ден то да може да изкарва много пари, които да дава на психотерапевт.

След това отивате в лаборатория, където оставяте находките и успокоявате детето, докато му дупчат пръста и му точат кръвта, чакате 1 седмица, взимате си резултатите и отивате при личната лекарка.

Тя трябва да види резултатите от фекалния урожай, да осигури бележка, че детето не е било в контакт със заразно болни три дни преди 25 септември (посредством неизвестни за мен предсказателни способности) и да проведе преглед на слуховите и зрителните способности на детето.

Как става това ще разберете най-точно от следния кратък диалог:

Медицинска сестра: И така, хайде, моето момче, иди до вратата на кабинета, застани там и гледай онова мече горе, а аз ще застана ето тук, до прозореца, и ще ти прошепна НЕЩО, а ти ще го повториш.

Дете: ЪЪЪЪЪ (блее, отива до вратата и си бърка в носа)

Лична лекарка: Пууу, баш сега ще ми звънне телефонът! (започва да крещи в слушалката)

Медицинска сестра: СЕДЕМ (шепти)

Дете: Все още е на първата част от изречението, а именно – гледай онова мече, и въобще мозъчните му клетки не са обработили задачата „чуй и повтори“.

За зла беда в този момент отвън, под отворения прозорец на кабинета, някой някъде започва да реже НЕЩО С ФЛЕКС.

Започва един кратък водевил, в който:

аз крещя ГЛЕДАЙ МЕЧЕТО И СЛУШАЙ КАКВО ТИ КАЗВА ЖЕНАТА,

сестрата шепти СЕДЕМ! СЕДЕМ! СЕДЕМ!,

отвън флексът бичи нещо като ЖЖЖЖЖЖЖРРРРРРРРРРРРГГГГГГГГГГГГГГГГГЗЗЗЗЗЗЗЗЗЗЗЗЗЗЗЗЗЗЗЗЗЗЗЗЗ,

а личната лекарка крещи по телефона.

Всичко това влиза в безпощаден кръговрат.

СЕДЕМ!! ГЛЕДАЙ МЕЧЕТО!! ЖЖЖЖРРРРРРРРРГГГГЗЗЗЗЗЗЗЗЗЗЗЗ!! ГЛЕДАЙ МЕЧЕТО И ЧУЙ КАКВО ТИ КАЗВА ЖЕНАТА!! ЖЖЖЖРРРРРРРРРГГГГЗЗЗЗЗЗЗЗЗЗЗЗ!! АЛООО, НЕ ТЕ ЧУВАМ ДОБРЕ, ЩЕ ТИ ЗВЪННА АЗ!!! СЕДЕМ!!! СЕ-ДЕМ! С-Е-Д-Е-М! ЖЖЖЖРРРРРРРРРГГГГЗЗЗЗЗЗЗЗЗЗЗЗ!! СЕДЕМ!!

На прага на осмото повторение слагам край на проверката и обявявам, че евентуално само делфини биха чули шепот в тоя джангър, след което моля детето да бъде проверено поне дали вижда правилно. За мое щастие, то вижда и разпознава на картинки върху стената всички скапани катерици, ягоди и бобри, в разнообразни размери и разцветки!

Междувременно, в настъпилото затишие, успява да чуе и думата СЕДЕМ, аз от радост гръмвам шампанското, всички са щастливи и половин час по-късно напускаме кабинета на личната лекарка, въоръжени с един наръч документални доказателства, с които удостоверяваме, че имам дете с цифром и словом НУЛА глисти в себе си, едно дете, което чува, разпознава И ПОВТАРЯ думата СЕДЕМ, едно дете, което вижда катерица от три метра и същевременно не я нарича жаба, едно дете, годно да посещава I-ва група на детската градина без опасност да зарази същата с паразити и тъпота, едно дете, годно да стъпи на брега на океана от педагогически дейности, гланцови блокчета и супа топчета и да отплава към безбрежната шир на познанието и следобедните закуски със салам.

Абе, едно дете на прага на големия живот!

И, разбира се, неговата щастлива, чорлава, леко изнервена, но горда майка – горда, че е родила дете без глист, без въшка, без проблеми в разпознаването на ягоди и таралежи на картинка.

Така идва 25 септември.

Майката е от щастлива по-щастлива, детето – напротив. Майката крещи – АЙДЕЕЕ, СТАВАЙ, ТРЪГВАШ НА ДЕТСКА ГРАДИНАААА, детето крещи НЕ ИСКАМ НА ДЕТСКА ГРАДИНАААА, НЕ ИСКАМ ДА РАБОТИИИИИШ, майката обяснява – а как иначе ще ти купувам шоколадови яйца и кюфтета??, детето млъква пред този неочакван материален аргумент, и така, в керван от писъци, ревове и закани, акостираме пред детската градина.

Аз, той, трийсет и три документа и нито един глист.

Звънец, качване по стълбите, медицинска сестра, добър ден – добър ден, това е моят син, който ДНЕСТРЪГВАПРИВАСНАДЕТСКАГРАДИНА (опитвам да държа радостта си под контрол, но тя излиза от мен неконтролируемо), хайде, ела да влизаме, и тогава чувам гласа на сестрата някъде над мен:

АМА НИЕ СМЕ В КАРАНТИНА ОТ ДНЕС. ИМАМЕ ВАРИЦЕЛА! ЕДРА ШАРКА! (??!!)

Каквооооооооооооооооооо?

ЕЛАТЕ ПАК НА 10 ОКТОМВРИ, НО ПРЕДИ ТОВА ЗВЪННЕТЕ ДА ВИ КАЖЕМ ДАЛИ НЯМА ДРУГО БОЛНО ДЕТЕ.

Зави ми се свят, единият ми клепач започна да подскача и започнах да виждам всичко като в пелена от глисти.

Ама как така? Защо? Откъде накъде?

Можела съм да го оставя, разбира се, ако се подпиша на нещо си, но по-добре да си го взимам. Наоколо още някакви нещастници като мен започнаха да мигат и да преглъщат, опитвайки се да смелят чутото, размахвайки и те скъпоценен наръч с документи, удостоверяващи, че децата им са чисти и годни за внедряване в градината.

Довиждане! И утре елате на родителска среща!

Взех си го. Не успях да преценя на минутата дали да го пусна и да се разболее след 1 седмица от варицела, или да не го пусна и да се разболее някога си, но това, което поне успях да издействам, е официална клетва от сестрата, че аз повече документи и изследвания няма да правя, и глисти, ягоди и катерици няма да броя. Каквото е преброено – преброено.

Междувременно обаче мен цял ден ме глождят няколко въпроса, като например защо няма ваксина срещу варицела в официалния имунизационен календар, как се случват нещата в детските градини по света, когато там има варицела, и най-вече – да го пусна ли утре на детска градина или да не го пусна? Хамлет, един вид, ама с по-прозаични проблеми.

И докато намеря отговор, не ми остава нищо друго, освен да ви кажа – не бързайте да се радвате, приятели. Това че детето ви няма глисти и разпознава ягода на снимка ВЪОБЩЕ не е гаранция, че утре то ще тръгне на детска градина.

Нещата у нас са далеч, далеч по-сложни и, да ви кажа, чак почвам да се чудя ние въобще как сме завършили висше образование, при наличието на толкова глисти, варицела, въшки и всякаква друга биологична гад, която възпрепятства образователния процес в България??

P.S. Смятам за удачно вместо картинки на ягоди и бобри, детското зрение да бъде проверявано посредством снимки на пъпки от различни шарки, та белким порасне поколение, което знае, че едра шарка на тая планета няма от 40 години

Няма друга начин за овладяване на епидемията от морбили у нас, освен доброто ваксинално покритие - това е мнението на д-р Ангел Кунчев, главен държавен здравен инспектор.

Вероятно си спомняте епидемичния взрив на морбили по-рано тази година. На 20 юли е регистриран последният случай у нас. По време на епидемията бяха заразени 165 души, като 140 бяха в Столипиново, имаше и едно малко изнесено огнище в Пазарджик с 20 случая и още едно в Монтана - с 4 души. В Румъния само за тази година има регистрирани 7000 случая и 23 починали, около 4000 са заразените в Италия, 1000 в Германия и т.н.

В интервю за clinica.bg д-р Кунчев споделя, че за 2018 г. не се очакват промени в изпълнението на имунизационния календар, но препоръката е да се отвори наредбата за имунизации и да се направят промени, които да важат за 2019 г.

Очакваните промени включват влагане за нови антигени, най-вече за варицелната ваксина (тя е част от календарите на развитите западни страни), редуциране на някои приеми там, където България има повече от средноевропейските (при пневмококовата ваксина – приемът от схема три плюс едно може да се намали на схема две плюс едно), както и премахване на една от реимунизациите срещу туберкулоза.

Предвид предстоящия зимен период, д-р Кунчев споделя информацията от СЗО за очакваните вируси тази година: "два щама – „Мичиган" А(H1N1), който замести много дълго задържалия се – 7 години, пандемичен грип. И другият е „Хон Конг" А(H3N2). Тази година има ваксина, в която са включени два типа А и В вируси, така че е с по-пълен обхват."

А ако се притеснявате, че детето ви може да пропусне някоя от задължителните ваксинации, ето този PDF файл е официалният имунизационен календар на Република България.

Изтеглете си го и следете на каква възраст каква ваксина се слага и как се прилага тя.

Имунизационният календар е утвърдената от министъра на здравеопазването схема на приложение на задължителните планови имунизации и реимунизации. Те са безплатни, т.е. за сметка на МЗ или Здравната каса. Освен задължителните, съществуват и препоръчителни имунизации (напр. имунизациите срещу хепатит А, хепатит Б, дифтерия, тетанус, коклюш, полиомиелит, морбили, паротит, рубеола, грип, менингококови, пневмококови, хемофилус тип Б, ротавирусни инфекции*, коремен тиф, бяс, жълта треска и инфекции с човешки папиломен вирус*).

Напомняме ви, че децата без необходимия набор задължителни ваксини и без решение на Областната комисия за освобождаване от имунизации не могат да бъдат приети в ясла и детска градина.

На бременни жени е позволено прилагането на някои ваксини (напр. срещу грип, рак на маточната шийка, варицела, хепатит А и други), но това би трябвало да се случва след консултация с наблюдаващия я лекар. Други ваксини са забранени по време на бременност, например срещу туберкулоза, комбинирана ваксина срещу морбили, аерозолна противогрипна ваксина, варицела и други.

*По план имунизациите срещу ротавирус и човешки папиломавирус би трябвало да са безплатни, т.е да се поемат от Министерството на здравеопазването или Здравната каса, но знаем от много майки, че се е наложило да ги заплатят.

В последните дни една от най-обсъжданите теми е връщането на казармата – онази черна прокоба, която дебне зад ъгъла горките, крехки мъже и заплашва тяхната физическа, психическа и емоционална цялост.

Не бих желала да ви скандализирам, но от тази трибуна тук искам да се обявя за моментално и пълно връщане на казармата. Колкото по-бързо я върнем, толкова по-доволна ще съм.

Но, разбира се, при едно условие. Тя да е достъпна само за многодетни майки. Или за майки на особено буйни деца.

Нямам търпение да върнат казармата, да получа призовката, да нарамя пушка и да се обърна към мъжа си с думите „Отивам в казармата, съжалявам, но ще трябва да се оправяш сам“ и после внимателно и тихо да затворя вратата зад гърба си, за да не събудя децата.

Колко да е страшно в тази казарма?

Щяло да има много готвене, чистене и стоене прав в казармата.

Господи, смея се през сълзи.

Колко чистене, готвене и стоене прав да има?

Откога мечтая да ми дадат един казан, да нахвърлям безразборно 40 пакета боб, 35 чушки, едно кило олио, едно кило пипер и да кажа „Яжте“ без заплахата всички да започнат да се кривят в погнуса, да имитират повръщане и да започнат да крещят „Не го искааам тоя гадеен боооб“.

Наместо това - дълги маси и десетки многодетни майки, облечени в зелените си дрехи, ядат боб разсеяно и от време на време някоя се провиква „Страшен боб, благодаря ти, че сготви вместо мен. Здраве желаем“.

Мечтая да ми връчат една четка за зъби, една кофа и да търкам фугите на коридора, докато не стана едно цяло с голямото вселенско съзнание. Да не се тревожа, че старшината не си е написал домашното, че другият старшина се е наакал в гащите, че свинското загаря, че проектът ми е две седмици назад, че трябва да се обадя на лекаря на третия старшина, за да го питам кога му е ваксината. Само аз, четката за зъби и фугата. Една майка – Буда в казармата, която чисти в пълна концентрация.

Щели сме да имаме униформи.

Чудесно. Няма да има 5 вида различни перални – една за бяло, една за цветно, една за червено, една за вълна и прочие. Край с гардеробите, край с милионите чорапи в различни размери. Два чифта униформи, три чифта чорапи и блаженството на простия живот.

Искам да давам наряд. Да стоя права цяла нощ в тишина, да наблюдавам звездите и да си мисля колко е спокойно и тихо около мен. Никой не реве. На никого не никне зъб, никой няма шарка, разтройство, кашлица, заекване. Въшките не са проблем, защото в казармата не е като в детската градина. В казармата не връщат никого за въшки, докато ти плачеш истерично в банята и се чудиш как ще ходиш на работа и ще си гледаш детето. В казармата въшките и военното дело вървят ръка за ръка.

Искам да марширувам. Нарамила огромна раница, пълна с неща, равностойни на онези, които всеки ден мъкна – две кила патладжани, кило домати, 9 пилешки бутчета, две кила картофи, лаптоп, документи, резервни обувки за децата, кърпи, памперси, зарядно за телефона, бисквити, био сок... извинете, отнесох се. Както и да е, имах предвид нещо тежко, с което да обикалям с часове и най-сетне да отслабна. Да си обърна внимание, защото извън казармата това просто нямам никакво време. Но в казармата ще имаме тичане, маршируване, клекове, лицеви опори. Всекидневен, безплатен фитнес. След 6 месеца ще съм с онези мечтани плочки на корема, които се стремя да направя от 1987 година.

Искам да си лягам рано.

В девет ако може, благодаря. Вечер, щом изгасят лампите, с другите майки ще си шушукаме колко е тихо в казармата, какъв чудесен ред има, как всички си подреждат дрехите и обувките и никой не си разпилява пъзела по пода. После доволно ще се смеем преди да потънем в дълбок сън чак до 6 часа, когато всички ще ставаме заедно, а не майките да стават в 6 и половина, а мъжете да спят до осем, до девет и други блажени часове, защото „трябва да се наспят, че после са на работа“.

Искам някой друг да крещи вместо мен. След всичките години крещене „Колко пъти съм казала, че...“, „Как е възможно да ...“, „Вие в гората ли сте отраснали?“ и прочие, бих искала Българската армия да ме замести в тази ми функция. Нека някой друг крещи, аз ще кимам в знак на съгласие, защото, в края на краищата, убедила съм се от опит - който крещи, е един нещастен, изморен човек, докаран до крайност, който е прав, но никой не му обръща внимание. И не само ще кимам в съгласие, а от време на време ще се провиквам „Точно така, благодаря ви, лейтенант Иванова. Благодаря ви, че си правите труда да крещите и изразходвате малкото ви останали нерви и сили, за да ни научите нас на нещо. Искате ли чаша вино и кекс? Здраве желаем!“

Искам да слушам военни маршове. Искам да отворя тази уста и от нея да не излиза за разнообразие „Олд макдоналд хед а фарм“ или „На дивана, под юргана“ а мощно да запея „Шуми Марица окървавена!!“ без някой да шътка и да ми шепне "Престани да крещиш, ще разстроиш децата!!!"

Искам и да стрелям.

Да застана на онази проклета мишена, да се замисля за размера на социалните надбавки, състоянието на тротоарите в София, фактът, че не съм била на фризьор от 4 години и да започна да стрелям, да стрелям, докато всичко се оправи, не се успокоя и усетя аромата на пролетните цветя.

И когато ми разрешат телефонно обаждане до вкъщи и мъжът ми в паника ми изкрещи в слушалката "НО ТЯ НЕ ИСКА ПИЖАМАТА НА КОНЧЕТА, ИСКА ПИЖАМАТА НА ЗЕБРИ, А АЗ НЕ ЗНАМ КЪДЕ Е И ТЯ НЕ СПИРА ДА РЕВЕ!!!!", аз ще му кажа "Но, съкровище мое, аз съм в казармата. Не мога да ти помогна. Трябва САМ да разбереш къде е пижамата на зебри. Знам, че ти е трудно, но аз все пак имам да браня територията ни от вражески сили". И ще затворя.

И накрая, когато се върна от казарма, да говоря за това до края на живота си с мъченически израз на лицето. А след някоя и друга година да ме викнат в запас. Защото нивото на армията трябва да се поддържа.

А ако започне война и се наложи да ида на фронта, нима се съмнявате, че ще има нещо по-страшно и опасно от майка на три деца с пушка в ръка?

Извинете, прави сте. Има.

Майка на четири.

Та, кога връщат казармата?


Мая Цанева е от авторите-ветерани в Майко Мила – разказът ѝ “Приспи Митко – игра за напреднали” събра доста разгорещени мнения, а след това ни разходи из семейните Упражнения по „Татко“. Нейният съпруг и герой от въпросния разказ пък много технично ни разведе из дебрите на разходката с малко дете в Южния парк, а сега, съвсем логично, идва и един разказ за тяхната любов.... по време на ВАРИЦЕЛА - на тази тема пък имахме включване и от Гергана Миланова с текста ѝ "50 нюанса пъпки".

***********************

Човек и добре да живее, все някога се среща с някоя шарка, най-често - варицелата. Нашето семейство дълго се кри от нея, но тя се настани удобно вкъщи през март. И остана целия месец, докато и синът, и бащата, успешно се превърнаха в две огромни ПЪПКИ.

За седмицата с болния Митко няма много за разказване... На госпожата шарка обаче аз лично съм ѝ сърдита, защото разби нашия втори меден месец.

Тъкмо изпрах и дезинфекцирах цялата къща и аха, да сложа килимите обратно, съпругът ми се превърна в гореща ходеща гъба с точки като от приказките. Точно навреме, защото оставихме хлапето при баба му за първи път за ЦЯЛА СЕДМИЦА и си представяхме как романтиката е във въздуха, пие се вино, ядат се забранени храни и правим купони…

Да, ама не…

Мъжът ми се премести да спи на любимия си диван. За начало изяде цяла глава чесън с надеждата да пребори болестта с нулев, но миризлив ефект, и се превърна в затворник на пъпките си в компанията на прясно разгонената ни котка (божествена комбинация).

Вечер получавах щателен отчет за растежа и развитието на съзвездията от пъпки, след това аз ги преглеждах по местата, до които погледът му не стигаше. Накрая ги гонихме с езическото и тотално неработещо заклинание „Махайте се, пъпки, махайте се! Къш!“ (поради липса на по-добър метод).

Който познава съпруга ми, знае, че той е с много светла кожа и рус. Сега си го представете целия на малки червени пъпки – прилича на мутирала халюциногенна гъба.

Поради факта, че имаше пъпки и по устните, спряхме и да се целуваме, но се гледахме страстно. Не можеше и да се храни с нещо повече от кисело мляко и банани, и затова минахме на диета. Аз нямах нищо против да не готвя, но към сряда ни писна от таратор и сирене.

Въпреки че нямахме своя втори меден месец , се възползвахме от ситуацията. Добрахме се до телевизора и изгледахме цели 3 неанимационни филма! Освен това не прах цели 4 дни! Не на последно място, си говорихме за всичко и по много, което е важно когато имаш съпруг адвокат, който скучае вкъщи. А диалогът укрепва любовта - платоническата, имам предвид.

Към края на седмицата и на двамата ни хлапето ни липсваше много. Ние на него - хич. Както беше казало на баба си, иска да остане при нея, а ние да си намерим друго дете. Да, ама как…баща ти е с варицела, какво по-ефективно противозачатъчно.

Затова, адски благодаря, мила ми варицело, много мило от твоя страна, че ни посети, но повече не те искам вкъщи. Остави ни да се обичаме, ОСОБЕНО когато имаме една свободна седмица за това, а ти си намери друга любов.


Гергана Миланова е при нас, за да ни разкаже как си е пожелала големият ѝ син най-накрая да вземе да я изкара тая варицела, та да се приключва и с този дерт. Обаче нали знаете, че човек трябва да внимава какво си пожелава - така към големия син се присъединява и малкият, а също и бащата, и на Гергана внезапно ѝ се стъжнил животът. Все пак е намерила сили, макар и неспала от 2 седмици, да разкаже всичко доста смешно, така че ви го оставяме тук и на вас и тематично за 1 март ви пожелаваме да сте здрави и по-надалеч от шарките!

*******************

Когато в градината обявиха първия случай на варицела, вътрешно се помолих горещо големият ми син – почти на 7, най-сетне да я хване и да я изкара тая шарка, защото от септември ще е в първи клас и ми се виждаше направо нередно да се разболее от подобно нещо СЛЕД детската градина. Все си казвах:

„Какво толкова, една варицела, едва ли е толкова страшна, щом всички я карат… Я, Моника от съседната група я изкара с 1 пъпка, а пък Иванчо от горния етаж даже не разбраха, че я е изкарал“….

Изобщо, гонеше ме див позитивизъм отвсякъде пък и на мен ли – извинете, на МЕН ли, ще ми се опре някаква си там варицела?! Преживяхме скарлатина, пневмония, дихателни спазми, цепене на брадичката, откъсване на горната устна – та няколко пъпки ли ще ме стреснат….

Мисля, че когато съм си ги мислила всичките тези, Съдбата или Господ, или кой в каквото е избрал да вярва – се е смял няколко дни.

Надявайки се за баткото, някак тънко съм пропуснала, че първо – в този период ми предстои атестация на НОВОТО работно място и никак, ама никак не е подходящо да взема да отсъствам има-няма 10 дни; после – баткото (или Индивид 1) има братче (Индивид 2 – Корнишончето), което вероятно – само вероятно, ще се тръшне СЛЕД, а не заедно с него; и на последно място (но не по важност) – Индивид 3 или Баща им на тези двамата, също не е карал въпросната шарка.

И така, очевидно добре съм разсмяла Онзи горе, защото Индивид 1 се „нашари“ няколко дни по-късно. Имаше пъпки на места, на които никой никога не трябва да има, също и така и на места, на които не би ми хрумнало, че може да има – като между пръстите на ръцете, например. Опъпчи се качествено, но пък нямаше температура и всички пъпки избиха в рамките на 3 дни – и после вече беше въпрос на завяхване и отшумяване.

Излишно е да обяснявам, че всекидневието ми, дотук изпълнено със срещи с много хора, организиране на какво ли не и т.н., сега се превърна в безкраен кръговрат от мазане с гел против сърбеж, даване на имуностимулатор и повтаряне на новата любима дума в къщи „Престанидасечешешведнага“,  допълнена от нежното и почти напевно (във високата октава!) „Щетиостанатбелези-чувашликаквотиговоря“.

И така, помните ли какво бях пропуснала, докато се надявах за баткото? Аха, една прекрасна събота Индивид 2 реши и той да заприлича на свеж, пресен корнишон, тъкмо откъснат от градината на баба.

Аз – вече гърмян заек при варицелоболни, смело заявих „Е, какво толкова, я батко му колко леко я изкара“, с което очевидно отново съм предизвикала Небесата да се посмеят и да ми приложат изненадваща Червена стая на „удоволствията“, като от оня, нюансовия филм. Само дето „удоволствията“ са точно толкова приятни, колкото да ти нашарят задника с каквото там се пляскаха главните герои, и после ходи обяснявай, че обичаш ванилов сладолед….

Индивид 2 качи температурата рязко през нощта и се покри с пъпки на всеки възможен милиметър по тялото си. Сега установих, че имало още неочаквани места за пъпки – например, в ушите, в устата, по езика, по гърлото и т.н., което, в комбинация с много високата температура, е направо съсипващо и за Индивидчето, и за майка му.

Някъде между високооктавното „НЕСЕЧЕШИ! Говоря на теб! Не на теб! На брат ти!“, установихме, че и номер 3 е болен.

Сега вече всекидневието се сви до мазане, молби, умоляване и почти рев някой нещо да хапне, да спре да мрънка – всеки от тримата, мазане, гонене за мазане, хващане, мазане, рев – в това число и аз!, умоляване за хранене, сваляне на температура, даване на лекарства…и пак отначало.

Дори едно минаване от спалнята до хола ми се виждаше като безкраен процес, защото първо минавах покрай Бащата и извиквах „Несечешиии“, после покрай Индивид 1 – крещейки същото, накрая сваляйки ръцете на малкото индивидче, повтаряйки същото на фалцет…и накрая почесвайки се сама себе си, щото като гледах как всички се чешат – и мен ме сърбеше!

За да е още по-весело, малкото корнишонче реши да се окаже алергично към варицелата (дааа, имало и такова нещо) и направи подуване на ларинкса, при което взе да се задушава, посивява – във всички 50 нюанса възможност, и накрая отиде към синьо.

Междувременно аз редувах ходене на работа, взимане на спешни 2-дневни отпуски, излитане от офиса на пожар в средата на работния ден и безкрайни безсънни нощи на сваляне на температура и носене на ръце, тихичко просвирвайки „Несечеши“ на мъжа, едното дете и другото дете, докато с палеца на някой от краката се опитвах да се почеша.

От солидарност, разбира се. Аз варицела съм изкарала в първи клас.

И сега да не мислите, че всичко е минало? Нееее….Баткото е с бронхит като усложение след шарката, ВЪПРЕКИ даване на имуностимуланта през цялото време; Корнишончето и Баща му са си все така шаркави, а аз в петък съм на работа. Не съм спала от миналата събота, ако не броя няколко придрямвания на обяд и в ранните сутрешни часове, когато температурата е свалена, а малчо е заспал за 2 часа от изтощение.

…..Чудя се, оная Червената стая от нюансовия филм, дали наистина е толкова кофти? Щото все пак има легло и е шумоизолирана….Би могъл да поспи човек...

cross