fbpx

Най-страхотните акушерки от акушерски кабинет Зебра ни изпратиха тази чудесна история, с която да свежнем малко в тези времена на мрачна изолация и преяждане с коронавирус информация.
Д-р Марияна Десподова, акушер-гинеколог в Швейцария, описва раждането си, а ние пожелаваме подобни моменти на всяка раждаща жена и се надявам някой ден всичко, което тя изброява като факти от историята си, да стане реалност и в нашата действителност.


Петък, 27.03.2020

Пиша този текст една седмица преди първия му рожден ден. Почти година не намирах необходимото състояние на духа, за да опиша най-необикновеното преживяване в целия ми живот до сега – раждането. И докато той спи в количката до мен, а аз се наслаждавам на песента на птичките, се потапям обратно в цялата необикновеност, каквато вярвам, изпитва всяка жена, минала през това.

Не бях от онези бременни, за които бременността е най-голямото чудо в живота им. Съпътствана от хиперемезис в първите 3 месеца и от непрестанно, необлекчаващо се от нищо гадене през останалото време, аз чаках раждането с повече нетърпение и облекчение, отколкото страх.

Фактът, че работя като акушер-гинеколог и че до 2 седмици преди щастливото събитие присъствах на чужди раждания, носеше една смесица от напрежение, сериозност, но и подготвеност. Тъй като цялата ми бременност много приличаше на тази на майка ми с мен, бях се настроила психически, че и ражданията ни ще си приличат. А майка ми беше родила бързо, лесно и по нейните думи “очаквала да боли повече”.

Терминът ми беше на 06.04.2019 и много се надявах да не стигам до него, защото исках час по-скоро да се отърва от ужасното гадене. На 02.04. посрещнахме майка ми на летището и тя със самочувствие ми заяви, че вече давала разрешение на бебето да се ражда, защото е пристигнала.

На 03.04. в 5:00 сутринта отидох в просъница до тоалетна и нещо ме накара да си сложа превръзка, въпреки че бях на абсолютен автопилот. След това заспах отново и сънувах Мия - акушерката, с която трябваше да родя. Беше приседнала на леглото ми, преглеждаше ме, както беше направила реално две седмици по-рано, но ми каза “Имаш 3 см разкритие и спукан мехур.”

Аз ѝ отговарям: "Това е невъзможно, щях да съм разбрала, ако водите ми бяха изтекли.” В този момент се събуждам и усещам, че лежа в нещо топличко… Беше 6:00 сутринта. Развълнувах се на макс, искаше ми се да събудя веднага всички вкъщи, но се спрях. “Сигурно ще бъде дълъг ден за всички, не се знае и колко ще се спи следващата нощ, нека си починат добре.” Така си лежах будна и развълнувана около час и бях благодарна, че всичко започна рано сутринта, след като се бях наспала, а не вечер или посред нощ.

Към 7:00 мъжът ми се разбуди, а аз писах на Мия. Тя ми се обади и каза в 8:00 да отида в болницата за запис на тонове, преглед и взимане на кръв. На записа се виждаха контракции, които аз не усещах, а разкритието действително беше 3 см, както в съня ми.

Кръвните изследвания показваха липса на инфекция и затова можех да си отида вкъщи за няколко часа. Прибрахме се и си направихме страхотни палачинки, от които хапнах стабилно, тъй като не се знаеше дали после ще имам време и желание за хранене, а от сили безспорно имах нужда. Към 12:00 излязохме на разходка из квартала.

В последния час вече чувствах контракциите, които бяха доста на често, но къси и неболезнени, просто усещах как целият ми корем става твърд и едно опъване към слабините, приличащо на менструална болка. По време на разходката обаче, се наложи на няколко пъти да се спирам, да дишам дълбоко и да стискам очи докато отмине. След около 40 минути се прибрахме, аз седнах на дивана, което направи контракциите по-редки и аз заявих, че няма да ставам повече. Майка ми, която не знаеше да се смее ли, или да се паникьосва, първо ми дуднеше да не спирам да се движа, защото нали искам да го родя това бебе, а после започна да споменава, че може би не е лошо да ходим към болницата. Аз се смеех между контракциите и казвах, че с такива къси контракции никой не е родил.

Междувременно, разбира се, засичах дължината и честотата на едно приложение (направо ми беше мечта да го направя!), а то светеше в червено и викаше “Опасност! Опасност! Отивайте в болница!”, което много ме забавляваше. Изобщо, бях с приповдигнат дух и само дето не танцувах наоколо от щастие, че бременността приключва!

Мина още около час така и майка ми успя да ме убеди да напиша едно съобщение на Мия. Тя ме попита искам ли да дойде. Аз не знаех какво искам, от една страна много ме радваше нейното присъствие и спокойно излъчване, от друга – не исках да ме преглежда и да ми каже, че разкритието си стои същото от сутринта. Накрая след още 40 минути ѝ казах да дойде, за да се успокои майка ми.

Мия се появи след 20 минути. Вече беше към 14:00 часа. Прегледа ме, разкритието беше съвсем малко повече от сутринта, но пък шийката беше напълно изгладена и главата я притискаше добре. Тоновете на бебето бяха бетон, а водите продължаваха да си текат бистри на порцийки. Мия ме убеди да легна за 15 минути и да си почина и ми направи топъл компрес на корема (вкъщи нямаме вана) с една голяма кърпа, напоена с вода и масажно масло от лавандула. Подейства ми супер релаксиращо, особено аромата. 

Присъствието на Мия някак подсъзнателно подейства като тригер на родилния процес. Малко след като тя дойде, контракциите се удължиха и станаха по-болезнени, затова вече доволно си пъшках на глас, без да ми пука от никого. Издаването на звуци някак ми помагаше, както и ритмичното с контракцията дълбоко дишане. Най-хубавото нещо на контракциите е, че времето, в което ги усещаш, е около два пъти по-късо от интервала между тях. В този интервал можех да се смея, шегувам и също да давам напътствия на мъжа ми какво да подаде на Мия и кое къде се намира вкъщи. 

Минаха още около 2 часа, които ми се видяха максимум като половин. По-голямата част от това време прекарах права, облегната напред на високия бебешки повивалник. Имаше само един неприятен момент, в който коварното повръщане реши да се наложи за един последен път и да ме лиши от – както ми се стори – всички течности, които бях поела за днешния ден.

Към 16:00 часа разкритието беше 5 см, но Мия предложи все пак да идем в болницата не заради друго, а защото мен беше почнал да ме тревожи фактът как ще се тръскам 10 минути в колата дотам (да, живеем толкова близо до болницата, за мое щастие като работеща там). Тя смяташе, че по пътя контракциите ще са по-редки, но тук не беше права и съм щастлива, че не тръгнахме по-късно.

Мия замина 10 минути преди нас, за да ми напълни ваната в родилната зала. Мъжът ми спря пред спешния вход и после отиде да паркира колата, а аз трябваше да сляза сама и да се кача до родилните зали. Влязох и гордо заявих на сестрата на спешния триаж, че раждам, но понеже работя в болницата, ще си хвана асансьора за служители. Още ми е смешно като си спомня изражението ѝ. Тръгна да звъни по телефона горе, но аз вече бях в асансьора, а пред него веднага ме посрещна Мия. 

Така пристигнах в болницата. Тук трябва да призная, че вече ме болеше стабилно, така че по време на контракциите заравях лице във възглавницата и нито знаех кой е около мен, нито гледах записа с тоновете. Като акушер-гинеколог най се тревожех, че по време на раждането няма да мога да “предам контрола” за следенето на тоновете на някой друг, ще гледам записа постоянно и това ще ми смути родовата дейност. Е, легнах с гръб към монитора – нито го гледах, нито го слушах, така че в това отношение успях. Слава Богу в тоновете нямаше нищо притеснително, което ми даде най-накрая зелена светлина за ваната.

Малко преди да вляза в нея се появи Ева – колегата специалист, която следеше бременността ми от началото, и която ми беше обещала да присъства на раждането. Вече не помня какво си казахме, само знам, че тя накара Мия да ме прегледа отново, преди да вляза във ваната.

“Разкритието е 9 см”, обяви Мия, “искаш ли все пак във ваната?” Казах си – по-добре за кратко отколкото хич, исках все пак да видя какво е във водата и дали нещата се усещат различно. И наистина, потопих се, отпуснах се с корема напред на една водна възглавница и ми стана супер хубаво, най-сетне малко почивка от контракциите. При последния преглед Мия беше казала, че главата още е високо и да не бързам да напъвам, но моето тяло вече усещаше напъни, на които беше много трудно да устоя “на сухо”, но във водата успявах да дишам през контракциите и да не включвам волево напъване.

Мина някоя и друга минута, Мия ме прегледа отново и каза: “Ок, вече можеш и да напъваш, щом усетиш, че трябва”. Това исках и да чуя! В тези последни контракции, когато включваш волята към спонтанните напъни, които тялото изпитва, болка няма. Странното за мен беше, че изобщо не можех да преценя правя ли нещо, случва ли се, напредва ли нещо “там долу”, или просто напъвам безплодно като при най-сериозния запек в живота ми.

В последствие си дадох сметка, че тези мигове бяха най-забележителният психологически феномен, който дори не съм подозирала, че съществува. Тялото ражда без мозъкът да може да направи нещо по въпроса, а мозъкът, задействал всички механизми и инстинкти за самозащита, се опитва да заповяда на тялото да спре, защото сякаш се случва нещо много опасно.  Мозъкът ми искаше да прекрати всичко на мига, да стане и да избяга! На тялото ми не му пукаше и то “изгонваше” малкия нашественик, който беше отглеждало 9 месеца, в свят, където започваше новият му живот. 

По едно време Мия каза “Главата е отвън!”, докато аз още си мислех, че нищо не правя. Това беше най-дългият миг от цялото раждане – паузата между двете контракции след раждането на главата и онази, с която се роди останалата част от бебето. Дори успях да се помоля, по-бързичко да дойде тази контракция. Изведнъж коремът ми хлътна, нещо рязко освободи много място там и аз усетих една малка мишка да се мушка в ръцете ми и върху гърдите ми. Първото нещо, което направих беше да се обърна към мъжа ми и да срещна погледа му. Победоносен поглед! Успяхме! Свърши! Нашият човек е тук! Часът беше 17:57.

Мъжът ми беше прекрасен по време на цялото раждане. Нито за миг не се уплаши, не тръгна да се вайка, не му прилоша. Постоянно снимаше, правеше клипчета, не си свали усмивката през цялото време, разсмиваше ме с коментарите си между контракциите, а накрая, когато напъвах, ми шепнеше в ухото – “Сега ще усетиш една много силна контракция, колкото и да те боли, слушай какво ти казва Мия и го прави!”

Тук е мястото да кажа още малко за ролята, която изигра моята акушерка Мия в психологическото ми преживяване. Докато моят мозък се мяташе между това, което неизбежно щеше да ми се случи и инстинктът ми да ме предпази, Мия ме насърчаваше да напъвам по-дълго, да не се отказвам, да използвам максимално контракцията, както всяка нормална акушерка. Тя беше моят гвоздей, който ме държеше в реалността, докато мозъкът ми бягаше в някакъв сюрреализъм. И я слушах.

По време на цялото раждане не ми беше даден нито един медикамент, нито едно обезболяващо, нито дори система с течности. Принципно това беше и една от целите ми – да не се налагат медикаменти, а също и епидурална упойка. Причината за това мое желание беше първо, че исках да имам свободно и неограничено движение през цялото раждане, което епидуралната упойка щеше да затрудни, и второ, че не исках да  претърпявам манипулации върху тялото си (всяка, носеща своя риск), без това да е абсолютно наложително. Едновременно с това си бях дала психическото пространство, че нищо няма да е на всяка цена, ако усетя, че не издържам повече. Истината е, че бях толкова фиксирана върху крайната цел, че въобще не помислих за упойки и обезболявания. Абокатът беше сложен и след 2 часа махнат, дори плацентата се роди, преди да успеят да ми инжектират окситоцин през него. 

Малката мишка върху гърдите ми започна да плаче или по-скоро да скимти с тънко гласче, както ми се стори в онзи момент, а аз започнах да си го целувам и бях толкова завладяна от него, че изпуснах момента с прерязването на пъпната връв, нито го видях, нито разбрах, че мъжът ми гордо го е свършил. 

След това трябваше да изляза от ваната за раждането на плацентата. Спомням си ясно докато излизах, че се чудех и опитвах да усетя дали имам някакво разкъсване, или не. Да, този момент стабилно ми беше убягнал и даже смело си позволих да вярвам, че всичко е останало непокътнато. Истината е обаче, че щастието, че раждането е приключило и малкото същество е тук и е добре, е толкова завладяващо, че такива детайли като разкъсан перинеум буквално губят всякакво значение. Имах разкъсване втора степен на перинеума и вагинално разкъсване, което Ева заши с местна упойка и смея да заявя, че не усетих абсолютно нищичко освен убождането от поставянето на упойката и през цялото време си гушках бебето по време на процеса. Малкият засука веднъж успешно, но тук аз изписках, стреснах го и той се отказа за известно време и заспа. 

Аз се чувствах великолепно. Освен, че нищо не ме болеше, че не бях уморена, защото всичко беше приключило в “работния ден”, ми дойде страхотен апетит, а от перманентното гадене, с което живеех вече над 7 месеца и което сякаш ме беше съпътствало вече в целия ми живот, не беше останала и следа. Донесоха ми бирхермюсли, топъл шоколад, филийки с масло и сладко, банан и аз бавно и методично ометох всичко. Междувременно стана 20:00 часа, преместиха ме в самостоятелна стая, мъжът ми докара мама да ни види и после остана да спи на разтегателно легло до мен. Бебчо беше при мен постоянно, а аз бях твърде развълнувана, за да спя, и всъщност си го взех на гърдите и така прекарахме цялата нощ в дрямка на пресекулки и опити за кърмене. Беше най-прекрасната нощ между мен и него! 

Останах в болницата две вечери, докато кърменето се получи, през което време се чувствах разкошно – като на спа хотел, а в деня след раждането майка ми и мъжът ми останаха с мен на смени буквално целия ден. Така започна нашето приключение с Андрин, едно начало, за което мисля и говоря с удоволствие, гордост и умиление! Болката и неприятните усещания са изтрити от моето съзнание и там е останало само чувство на завоевание и победа, които пожелавам на всяка жена да преживее!

Днес на гости ни е Поли Пантева, която много стегнато и ясно ни е описала от какво я е било страх, след като е родила дъщеря си, а именно... ОТ КАКВО ЛИ НЕ!! Ние, естествено, я разбираме, все пак сме същите кукувици - Елисавета по-малко поради преднината с две деца, след които е попретръпнала, въпреки че и тя се изказа по въпроса със страховете: Страховете след като родиш – истинският филм на ужасите. И така, сега ви оставяме в ръцете на Поли, която ще ви разведе из своите най-големи страхове!

************************

Когато за пръв път станеш родител, страховете преминават в едно друго измерение. До скоро зрялото ти „аз“ е изпитвало ужас от зомбита в тъмното, от това да осъзнаеш, че си гол на роботното място и подобни (Какво? Само аз ли съм така?). После обаче нещата започват да стоят по друг начин. По време на бременността например те хваща шубето да не се обърнеш без да искаш (докато спиш, де) по корем. В момента това ми звучи адски абсурдно, но тогава... Страхът в родилната зала пък е тема на съвсем друга приказка, която в онези няколко часа изглежда безкрайна. И макар огромни, по време на своето случване, сега тези неща са просто една прашинка в сравнение с всичко преживяно след появата на малкото същество.

В болницата попаднах в една стая с много симпатично младо момиче, което се боеше от всичко. Как да повдигне от леглото новородения си син, как да го хване, как да му даде мляко и т.н. Аз, от своя страна, премятах дъщеря си все едно ми е пето дете. Преобувах я, упражнявах се да слагам памперси, разнасях я. Изобщо толкова горда се чувствах от своята ударна смелост, че нищо не можеше да ме бутне. Докато не се прибрахме у дома.

Първата баня...

Беше най-ужасяващото нещо, което ми се е налагало да правя. В стаята е толкова горещо, че ми се иска да си сваля кожата от гърба. Бебето виси надолу с главата над коритото, ти го държиш с една ръка, някой го полива с друга, то не знае какво му се случва и почва да реве. Тъкмо придобих някаква рутина в цялото това нещо, когато една вечер моята баба реши тя да поеме къпането. (Тук е моментът да спомена, че тя е работила като медицинска сестра и е къпала и преобувала стотици бебета, което до някъде обяснява дързостта на движенията ѝ). В момента, в който баба ми на практика потопи бебето под водата, вече бях в истерия. Тогава разбрах, че докато е в моите ръце, детето е в безопасност и къпането е лесна работа, с която предпочитам да се справям сама.

Щипка

За жалост, това съвсем не важеше за грижите около пъпчето. И до днес настръхвам като си спомня как тази жълта щипка беше закачена за нежната бебешка кожичка и как трябваше да се мърда наляво и надясно, за да може пъпът да се промие. Не го направих нито веднъж. С това се занимаваше таткото и добре, че е така, защото от толкова стрес щеше да ми спре кърмата. Честна дума!

Щрак

Мисълта за това, че трябва да изрежа подобието на нокти, приличащо по-скоро на обелки от кашу, ме докара почти до инфаркт. Първият път го направи лелята на бебето, която беше родила 9 месеца по-рано и хич не ѝ мигна окото. След това обаче трябваше аз да се грижа за това малката да не се надере докато спи. И имах план – да ѝ слагам ръкавички и да оставя ноктите да си растат на воля. Тя обаче предателски отказа да ме улесни и си сваляше сама „предпазителите“, така че в крайна сметка ми се наложи да се заема. Да си призная, три години по-късно все още ме облива пот при всяко щракване на ножичката, но сега поне има истински ръце, пръсти и нокти, които не ме плашат с миниатюрния си размер.

Бум

Заклевам се – предпочитам да ме лазят паяци и змии пред това да преживея отново гледката на падналото от леглото бебе – пльоснато геройски на земята и ревящо неистово. Още при звукът „бум“, преди да отворя врата на стаята, бях готова да се обзаложа, че умирам. За щастие, оцелях, но вече живеех с мисълта, че съм ужасна майка. Добре че са форумите, в които някои пишат как сами си изпускат децата, а на други това им се е случвало вече няколко (стотин) пъти. Действа особено успокоително на съвестта. Днес вече знам, че съм си супер, но тогава...

Ох...

Не можех да си простя, че съм позволила детето да падне. Може би точно поради тази причина до 1,3 г. държах малката за качулката и тичах, след нея (тя проходи на 11 месеца). При първото ѝ пускане съвсем сама, падна и си ожули носа. Дълго време се упражнявах да не и-кам и ох-кам при всяко нейно препъване и тупване. И успях. Към момента няма ли кръв, не се признава. Но много вода изтече, докато постигна това. А ако с поглед можеше да се убива, всички лели, баби и дядовци да са минали под ножа заради неизбежното „ау, детето падна!“. Ми, пада. Всеки ден.

Писъци

Представете си някой да ви изтръгне сърцето и да започне да го къса парченце по парченце, обаче някак си вие да сте живи и да усещате всяко впиване на нокти мнооого болезнено. Горе-долу така се чувствах първият път когато оставих детето в яслата. Такива неистови писъци, онова миличко „маааамаааа“ и лелката, която хем нежно, хем грубовато я избутва към стаята, докато аз рухвам в коридора. И така две седмици. После малката се разболя.

Градуси

„Термометърът показва 39 градуса“. Ей с тези думи ми се обажда таткото, докато аз съм на работа. Прибрах се около два дни по-късно. Или поне така ми се струваше докато спринтирах към нас. По пътя се чудех дали първо да удуша мъжа ми или да проверя детето. Когато стигнах, малката спеше. Цялата почервеняла от горещината, която излъчваше. Зомбита ли? С голи ръце щях да се бия, само да не се налагаше да стоя и да чакам лекарството да подейства, усещайки цялото безсилие на света. Просто вирус, който от онзи момент е полазвал детето няколко пъти. Температура – голяма работа. Но сега! А тогава това беше адът.

Болницата

Температурният ад е истински рай в сравнение с няколкото ни посещения до болницата. Първият път малката тръгна да се подхлъзва, аз обиграно я хванах за ръката и я изтеглих нагоре, за да не падне. А тя се хвана за китката и започна да пищи. Краката ми се подкосиха, главата ми забуча. Детето държи ръката си все едно е гумена и не може да я мръдне. Нито якето може да си облече. Стигнахме до спешното отделение. Лекарят там само хвана и изпъна ръката ѝ, след това я сгъна отново. Чу се „храс“ и детето спря да плаче. Оказа се, че при малки деца и особено момиченца се случва такова разместване на някакъв лакътен хрущял или нещо подобно. Било нормално. Супер, но се случи втори път след няколко месеца. Пак тичане към болницата, пак наместване... Кошмар. На третия път когато малката изкрещя, държейки се за китката, сама опънах и сгънах ръката ѝ. С цялото хладнокръвие на света.

Все още има неща, които ми качват сърцето в гърлото и ми връзват стомаха на възел. Децата са зверски изобретателни в откриването на неподозирани родителски страхове. Вече не сънувам, че съм гола в офиса.

За сметка на това всеки ден имам дежавю – омазан с крем телевизор, оставена на ръба чаша, цицина на челото, бъркане в окото...

А ужасите не са онова, което бяха. И никое изчадие, излизащо от кладенец с коса пред очите, убийствени пъзели, зловещи огледала, зашити усти или Чък Норис не могат да се сравняват със страха на една майка юнашка. Елате ми повече...

МАЙКО МИЛА ИЗДАВА ПЪРВАТА СИ КНИГА! ВЕЧЕ МОЖЕ ДА НАПРАВИТЕ PRE-ORDER ТУК, А МОЖЕ ДА ДОЙДЕТЕ И НА ОФИЦИАЛНОТО Ѝ ПРЕДСТАВЯНЕ НА 23 ФЕВРУАРИ – ПОВЕЧЕ ИНФОРМАЦИЯ ЗА СЪБИТИЕТО ТУК!

Помните ли Димана? Преди време в Майко Мила пуснахме нейния прекрасен разказ Сълзите ми капеха в пилето с ориз, докато чаках разкритие!, който бая ни разсмя! Днес Димана вече има ДВЕ деца, едно от които - бебе, и както всички се сещате, денят ѝ не е от най-лесните. Сега тя ще ни разкаже как минава един неин ден, в който едното дете иска да закусва торта, да броди навън босо и да изхвърли бебето на боклука, а второто... е въпросното бебе.


Жонглиране с деца.

*Възможни странични ефекти

-плач
-загуба на нерви и разсъдък
-неуспех с жонглирането
-отказване от живота
-прилив на невъзможна любов към децата

Искам само да започна разказа си със следното – обожавам децата си. Ако в следващите редове някой се съмнява и си каже „Тази мрази децата си”, препоръчвам да се върнат към това изречение и да го прочетат всеки път, когато имат съмнение. Обожавам ги. Живота си давам за тях. Точка.

Голямата ми дъщеря е на 3 години, малката е на 5 месеца. Не знам с какъв акъл казах на мъжа ми, докато бяхме в Гърция и си гледахме кефа, а голямата беше при баба и дядо във Варна, „Хайде да си направим още едно, колко може да е трудно”. И докато си течеше бременността, пак това повтарях. Какво пък му е толкова сложното на 2 деца?

Милиони хора по света се справят с по три, четири, пет, а разни хора от нашата мила държава - и с по 12-13. Аз с две няма да се оплаквам. Не че нямаше моменти, когато се затварях в спалнята и крещях във възглавницата от ярост и ревях, докато чистех пода, че не мога повече и искам всичко да приключи.

Първите три месеца и половина след раждането на второто беше супер. Нямаше ревност. Детето даже не ревеше толкова и си спеше що-годе спокойно. Сестра ѝ даже искаше да помага, да я къпе, да сменя памперси. Човек може само да мечтае за такова дете. И аз си гледах двете дечица с умиление, клатех глава и си виках „От какво се оплакват всички? Толкова е лесно?”

Ей с такива приятни мисли си урочасвате живота. Един съвет от мен – никога не казвайте колко са прекрасни децата ви на глас, защото някой там горе слуша и като ви чуе, си вика „А, така ли! Сега ти да видиш добри деца.”

От този момент нататък, откакто малкото стана на 4 месеца, нещо се обърна. Нека ви опиша нормален ден, когато и двете са вкъщи с мен. Голямата трябва да е на градина, но, разбира се, хвана вирус на третия ден и сега е две седмици с мен. Що пък не.

Мама става в 6.30 след безсънна нощ. Наложително е да стане, защото Дете 1 (нека така да го кръстим) трябва да отиде до тоалетната. Ако не отиде, ще има опикаване на леглото и мокър матрак, което изобщо не е забавно. Не ми се търка матрак в 6 сутринта. Разбира се, след като се събуди толкова рано, не иска да спи повече. Дете 1 решава, че всички трябва да станат и преди аз да успея да се обърна, тя връхлита в стаята на бебето и се качва в кошарата. Изкрещява му в лицето

БЕБЕ, СТАВАЙ ДА ПИЕШ МЛЯКО!!!

То, горкото, се стряска и започва на мята ръце, като удря собственото си лице и съответно започва да плаче. Бебето е заспало само преди два часа и планът беше да си стои и да си спи поне още два. Казвам на Дете 1 да слезе от леглото, защото бебето иска още да спи. Тя казва, че това е нейното легло и ако иска, бебето може да отиде да спи другаде.

Не знам този вид пазарлъци откъде ги е научила. Може би е нещо генетично, което се предава. Инатът си е инат обаче. Обяснявам, че бебето няма друго легло.

Следва рев и молене бебето да се хвърли на боклука. Отново уговорки и опити мама да запази самообладание, защото не искам да започвам да крещя в 7 сутринта. Започвам да се замислям дали да не сложа бебето временно в боклука само и само пищенето да спре. Отказвам се мигновено от тази мисъл. В боклука има бутилка вино от снощи и няма да му е удобно (шегувам се, разбира се).

Закуска.

Слагаме масата заедно. Тишина и мир. Дете 1 много обича да помага. Аз си викам наум, че имам прекрасно дете. Наливам мляко в чашата и я слагам на масата. Слагам храна в чинията. Казвам „Добър апетит” и сядам и аз да си изпия кафето доволна, че всичко върви по мед и масло. ХА-ХА, някой сме смее отгоре. Дете 1 казва, че не иска да яде каквото му е сложено. Аз питам защо не и какво иска. Опитвам се да водя разговор.

Отговорът е, че иска шоколад и торта за рожден ден за закуска. След като казвам, че такива неща не се ядат за закуска и че трябва да си изяде доматите, следва отново рев.
Хората които имат деца между две и три години, смятам, ще разберат следната картинка:

детето слиза от масата, пада на колене, след това по чело и покрива лицето си с ръце, докато плаче.

Това е някакъв вид протест към ужасния живот който аз и баща ѝ предоставяме. ДОМАТИ ЗА ЗАКУСКА, А НЕ ШОКОЛАД. Моите нерви започват леко да къкрят. Дишам дълбоко и казвам, че трябва търпение. Не позволявам на чудовището в мен да излезе. Много е рано още.

Закуската приключва и детето пак иска да помага. Супер. Докато аз разтребвам кухнята, то решава да изтръска покривката с трохите на пода. Въздишам и хващам най-добрия ми приятел в момента – малката прахосмукачка. Тя винаги ми е под ръка и не разочарова.

Таткото отива на работа и аз го гледам със завист как излиза от къщата. Свободата хем е толкова близо, хем толкова далеч. Махвам с ръка. И това ще мине.

Следва що-годе мирна игра вкъщи. Дете 1 иска да рисува. Прекрасно. Едно интелектуално занимание. Аз - горда майка. Давам материали за рисуване и отивам да си чистя къщата.

Изведнъж се чува „МАМАААА МАМАААА МАМАААА ЕЛААА МАМАААА”. Така 45 пъти. Тътря се аз към стаята, откъдето идват крясъците. Поглеждам милото ми дете. То стои и ми се смее, и си рисува по лицето с маркер.

Поглеждам Дете 2 на люлеещия се стол до нея - и нейното лице нарисувано. С ЛИЛАВ МАРКЕР. Хващам мокри кърпи (такива имаме в промишлени количества) и почвам да търкам лицето на бебето. То реве, защото го търкам.

Голямото и то реве, защото малкото е КОТКА И СЕГА, КАТО ГО ИЗМИЯ, ВЕЧЕ НЯМА ДА Е КОТКА. Малкото не приличаше на котка изобщо - прилича на на абстрактна картина от сюрреализма. Почвам да търкам и Дете 1, което също започва да реве и да се опитва да се свлече на земята. Започвам на прилагам хватки, за да я усмиря, ама тя си е жилава.

Отказвам се. Колкото съм изтъркала, толкова. Да си ходи надраскана. Довечера ще я изкъпя. Псувам на ум и проклинам живота си.

Следва обяд.

Аз, глупавата майка, решавам да направя супа, с която да нахраня Дете 1. Дете 1 не иска супа. Иска кекс. Няма кекс. Какъв кекс. Откъде го измисли този проклет кекс. Има супа с пиле и фиде. Направила съм грешката да сложа магданоз в супата.

Дете 1 гледа чинията и казва, че ТОВА ЗЕЛЕНО НЕЩО НЕ ИСКА ДА ГО ЯДЕ И ИСКА ДА ГО МАХНА. Започвам да пощя супата. Махаме магданоза. Дете 1 вече не е гладно. Иска кисело мляко. Нервите ми са вече опънати като струни. Давам кисело мляко. Не ми пука вече. Да си яде млякото и да отива да спи.

Ляга да спи с 300 уговорки. Сега да нахраним малкото. То още не може да се храни с лъжица както трябва и съответно пюрето е навсякъде освен с устата. Изяжда някаква част от домашно направената тиква и го слагам да спи и него.

Тишина. 13:00 часа. Дали е рано за вино? Рано е. Ще си пийна довечера. 45 минути минават и децата са будни. НЕ ги усетих как минаха.

Време е да ходим на площадката. Вадя шорти и блуза за голямата. Тя иска да си сложи най-официалната рокля. Викам - не може. Следва отново лягане по чело и рев. Аз започвам вече да повишавам глас и да викам. Съседите ще повикат полиция всеки момент. Всеки си има предел на търпението. Обличам я насила.

Дете 1 се опитва да открадне биберона на бебето и бебето започва да плаче, защото си го иска обратно. Хваща, без да иска, косата на кака си, защото тя отново си е навряла лицето в лицето на бебето. Бебето дърпа, каката реве. Каката отново моли бебето да се хвърли на боклука. Вместо в боклука го слагам в количката.

На площадката пристигаме в целия си блясък. Майка, натоварена като магаре, с количка. Запъхтяна и запотена. Детето пристига на площадката и си маха обувките. Защо - не знам. Нова мода.

Време е да си ходим. Минаваме през магазина. Следва постоянно повтаряне на „Остави го. Няма да го купуваме сега. Не ходи зад касата. Не влизай в склада. Не покривай бебето с продукти.”

Успяваме успешно да се приберем.

Дете 1 е хвърлено във ваната и изкъпано набързо, като мръсно куче. Нямам нерви да пълня вани и да чакам да се наиграе. Един душ и толкова. Реве, докато го къпя, защото ВОДАТА Е МОКРА. Не съм сигурна как да отговоря на това. Пускам си го покрай ушите. Всичко това, докато бебето реве, защото вече е гладно.

Храня бебето. Дете 1 идва и казва, че иска то да храни бебето. Казвам, че само мама го храни, защото знае как. Дете 1 казва, че това е нейното бебе, а не на мама. Казва пак, че иска мляко и кекс. Пак този кекс. Ще взема да купя утре и да миряса.

Звъня на мъжа и ми и му изкрещявам в телефона, че не издържам вече и че ще си изгубя разсъдъка. Той отговаря спокойно, че е в среща и че не може да говори. Трясвам му телефона.

Слагаме масата. Таткото се прибира и пита как сме. Аз го поглеждам и му казвам „КАК ДА СМЕ!!”. Той казва, че всичко му изглежда наред. Подминавам го и му казвам, че вечерята е готова след 5 минути. Има пет минути да се оправи и да дойде.

Сядаме на масата. Дете 1 не иска да яде. Не иска ориз. Не иска пиле. Не иска домати. Отново тръшкане по чело. Със сълзи на очи се обръщам към мъжа ми и му прошепвам:

„Ще полудея!”

Той ме погалва по ръката и казва, че разбира. Моят прекрасен мъж, който нищо не разбира, но се опитва, милият. Целувам го. Добре, че ме търпи.

Време да нахраним и бебето. Каката тика биберона с млякото в устата му и му крещи в лицето БЕБЕ, ПИЙ МЛЯКО! Бебето пие уплашено. Оригва се. Повръща половината мляко и ляга да спи.

Слагаме всички да спят. След 5 минути настъпва тишина.

9:30 часа.

Имам чувството, че денят е не 24 часа, а 54. Пльосвам се на дивана и усещам как силите ме напускат. В 9:30 вечерта. Сипвам си една голяма чаша вино и си го пия с кеф. Любимото ми време на деня. От 9:30 до 10:30, когато вече не мога да си държа очите отворени. Лягам си и нямам търпение да посрещна новия ден утре. Ха-ха.

Отново повтарям. Обожавам децата си. Но, Бог ми е свидетел, някой път ме сърбят ръцете.

cross