Warning: Undefined variable $cai in /home/customer/www/maikomila.bg/public_html/wp-content/plugins/oxygen/component-framework/components/classes/code-block.class.php(133) : eval()'d code on line 17
Неделните сутрини у дома си имат ритуал – пия кафе в кухнята с баба, мама и кучето. Кучето, разбира се, не пие кафе, но участва активно в слушането. А разговорът този път се върти около еврото.
казва баба ми с подозрение и бърка кафето си с такава решимост, сякаш ще променя курса на еврото с лъжичка. „Първо едно към десет, после десет към сто… и накрая едно към нищо. Парите изчезват, момче!“.
Първо ми се прииска да ѝ кажа, че едно към десет и десет към сто математически е все едно и също, но си замълчах. Баба ми е от онова поколение, което е минало през всяка една финансова буря, която България е успяла да сътвори. Помни как е купувала хляб за 15 стотинки. Помни и как за няколко месеца цената му е станала колкото пенсията. Помни опашки, купони, деноминации и спестявания, които се изпаряват за една нощ. И дори как с баща ми са купували хладилник с чувал банкноти, които не струват нищо след седмица. За нея нова валута значи нова несигурност. И още по-лошо – нова аритметика.
„Аз вече на банкомата не вярвам, сега и в евро ще ме смятат. Ще ми дават пенсията в цифри, дето не знам дали са много или малко“, добавя тя и въздъхва тежко сякаш еврото лично ѝ е изяло детските спестовни книжки.
мама вече е включила новините, защото според нея там е истината, макар и често да не ѝ харесва. Тя, като всяка представителка на поколението, родено през 60-те, е израснала с лева и Прехода. За нея валутната смяна не е страшна, а просто подозрителна.
„Не че съм против, ама знам ги тия истории. Ще минем на евро и баничката ще стане 2,50, ама в евро. Ама няма да е по-голяма баничка. Същата, само с нова цена. И няма кой да ти обясни защо“.
Мама е от поколението на оцелелите. Тя брои стотинките, гледа офертите в „Кауфланд“ и има сложна система за пресмятане точно колко дни ѝ остават до пенсия. Няма нищо против еврото по принцип. Против е да не ѝ обяснят какво точно ще се случи. Против е усещането, че някой ще използва объркването, за да я „минат“ със закръглена цена, неясно ресто или с нова банка, в която „всичко ще се случва по европейски“.
Моето поколение – децата на Прехода, живели в годините на валутния борд – вече не брои пари, а гледа екрани. Имам приложения, в които си държа бюджета, следя курса на валутите и акциите в реално време и си плащам наема с едно плъзване на екрана.
На мен еврото ще ми спести усилия, няма да добави нови. Няма вече да ми удържат до 4% при всяка трансакция от PayPal. Ще ми отпаднат няколко банки по веригата, през които сега минават парите ми, само за да ми удържат по нещо. Ще имам една валута за тук и за там. А и ми е по-удобно да сравнявам цените тук и във Валенсия, в Пловдив и в Берлин.
Но разбира се, не всичко е толкова просто. И аз се притеснявам, но не от самото евро, а от това как ще бъде въведено. Дали ще има достатъчно контрол. Дали цените няма да се „преосмислят“ изведнъж. Дали хората, които нямат смартфони и онлайн банкиране, ще се справят. Дали баба ми ще може да разбере колко пари ѝ остават, без да трябва да ползва калкулатор с големи бутони и внуче в „режим на помощ“.
Проблемът е липсата на доверие, която сме трупали с години. Проблемът е усещането, че всеки път, когато „нещо ново“ идва, се налага да сме нащрек. Да проверяваме три пъти. Да чукаме на дърво и да се въртим по посока на часовниковата стрелка. Да броим ресто със съмнение. Да питаме настървено: „Ама това с ДДС ли е, или без?“
Ако искаме еврото да влезе в живота ни гладко, няма нужда от фанфари. Нужни са разговори. Като тези в нашата кухня. По телефона, в телевизора, на село и в града. Да кажем на баба, че пенсията ще си остане същата. Да обясним на мама, че цените ще са налични и в двете валути, докато свикне. Да си напомним, че не е валутата онази, която прави живота труден или лек, а начинът, по който я въвеждаме и ползваме.
Още не сме свършили, скрол надолу
Така върви всяка промяна. И ако за страха и съмнение ще се наложи да се заредим с търпение, приемането, или нормалността, идва почти неусетно. Един ден просто осъзнаваш, че си платил с евро, върнали са ти точно ресто в евроцентове (или евростотинки, както ти е по-удобно да ги наричаш), а баба ти вече брои новите монети с характерната си сръчност, с която навремето отваряше бурканите със зимнина.
За баба ми не е важно дали ще ѝ преведат 1100 лева или 562 евро, а дали с тях ще може да си купи същите неща. За майка ми е важно дали няма да изгуби нещо по пътя. А за мен дали ще живея в страна, която е част от сърцето на Европа, но не само на хартия.
„Майко мила, говорим за пари!“ е специална поредица на Майко Мила, в която очевидно си говорим за пари, но и за всичко, което парите могат да ни дадат или да ни отнемат – свобода, време, възможности, сигурност. С други думи, говорим за финансова грамотност и се опитваме да разкажем някои важни и полезни неща за парите и отговорностите, които вървят с тях.
