fbpx

В първата част на този пътепис Красимира ви разказва как тръгва на далечно пътешествие до Австралия, след като малко преди това е разбрала, че е бременна, а във втората част тя вече пристига там, за всеобща радост. Ето какво ѝ се случва в третата част!

И така, ето ме – току-що слязла на Сидни Сентръл (централната гара, демек), готова за протяжни туристически обиколки и въоръжена с фурми и сандвичи с чедър. Най-хубавият чедър, който съм яла, е този в Австралия (мисля че е и най-евтината храна там) – имам преки наблюдения от всичките четири до шест килограма, които унищожих лично.

По това време, навлизаща в четвъртия месец от бременността си и изкарала един от тях почти без храна (заради гадене), идеята, че тялото ми ще претърпи промени, плуваше като неясно петно някъде в бъдещето. Аз съм от тези нещастни жени, които цял живот упорито се опитват да поддържат добра физическа форма и вечно в нещо се ограничават.

Винаги съм завиждала черно на тези, които по цял ден се тъпчат с баници, дюнери и сладоледи, а вечерта скромно си угаждат с по една петифура да не би да вземат да умрат от глад през нощта – и след всичко това приличат на щеки. В последните години криво-ляво успявах да се вкарам и поддържам в някакъв нормален вид и, досущ като Бриджит Джоунс, таман най-накрая отслабнах – и взех, че забременях.

Факт е обаче, че в началото на четвъртия месец продължавах да си нося клиновете, полите и коженото яке, което дори се закопчаваше – еее, ми то ако това е да си бременна, аз нямам нищо против!, си казвах и спокойно, а не с угризение, поглъщах осемнайстата фурма предиобед.

Така беше и в тази слънчева сутрин, в която по план трябваше да се отдадем на безгрижни разходки, снимки и блеене в небето от някоя пейка в зеления Хайд Парк (да, и в Сидни има Хайд Парк), през който може да стигнеш чак до Операта, а пътьом да минеш и през Ботаническата градина (която също изобилства от удобни за полягване ливади).

Настанихме се с мъжа ми на една пейка и както често става в Сидни, до нас веднага довтасаха няколко ибиса. Ибисът е много смешна птица, радваща се на голяма непопулярност в града – за местните тя е нещо като много нахален плъх (като че ли пък има скромни плъхове...), който ровчи из кофите и създава проблеми. За мен беше цяло щастие да им похвърлям малко сандвич (но не много!) и да ги позяпам как тропат с огромни човки по асфалта.

След 2-3 часа шляене и безброй снимки на стълби, под стълби, пред фонтани, с ибис, без ибис, пред и зад галерии, на фона на бели папагали и Операта в далечината, нищо неподозиращата Красимира опортюнистично каза „Я дай да ги разгледаме тези снимки!“ и се настани удобно в очакване на тях да види нещо красиво и... айде, не чак изящно, защото аз никога не съм била изящна, но поне що-годе прилично.

Прощавай, казах на мъжа ми след около минута мълчание. Тук има някаква грешка. Или си снимал друг човек или аз съм се превърнала в нещо като генномодифицирана камила – какви са тези издатини НАВСЯКЪДЕ?

След което започнах да плача.

Сега, нали ги знаете мъжете, не са много по ревовете и тръшкането за три килограма отгоре, и обикновено не знаят как да реагират, ако въобще има някакъв стандарт за приемлива реакция. Моят се справи добре:

„Ама какво ти има, толкова си си хубава, нормално е, бременна си, естествено, че ще имаш корем (аз почвам да вия), НЕ ЧЕ СЕГА ИМАШ ДЕ, ОЩЕ НЯМАШ КОРЕМ, ИЗОБЩО НЕ ТИ ЛИЧИ, просто... може пък и апаратът да не е в ред!!!“

Край, казах. Край с яденето. Довиждане, фурми и чедър, банани, и вие, лешникови тахани с кокос. Бъдете щастливи някъде другаде! Аз минавам на вода и краставици, защото сутиенът ми наподобява първия балкон в някой театър, коремът ми скоро ще започне да ми маха, а за задника ми трябва отделен кадър – в този не се побира!

И какво? Ще се върнем, ще каже някой – я дайте да видим снимки от Австралия, ще отворим ние компютъра и ще кажем – ето, тук сме в Ботаническата градина, снимали сме се до баобаб. Това е баобабът, а това е Красимира!!

Така ли??

И продължих да рева.

Това продължи поне още два часа, в които аз се влачех унило и при вида на открития океан, си представях как акостирам на пристанището като гигантски презокеански лайнер, пренасящ, разбира се, не дървесина или китайски джапанки, а пресни фурми от Иран.

Постепенно обаче ми олекна, а и гледките наоколо не предполагат да ревеш неутешимо осем часа – просто ти става малко неудобно пред цялата тая разкошотия. Запътвайки се към Ботаническата градина и Операта, имаш възможността едновременно да си сред зеленина и страхотна природа, да виждаш небостъргачите от бизнес района на Сидни, Операта и Харбър Бридж (огромен, внушителен и много красив мост, доколкото мостове могат да бъдат красиви, който свързва централната част на града със северния бряг).

На моста може да се качите като туристи в различна част от денонощието – на изгрев, на залез, през нощта, през деня – ще ви струва между сто и няколко и триста долара на човек в зависимост от типа изкачване, което изберете. По време на изкачването ще ви облекат в специални дрехи и ще ви осигурят с карабинери, за да не паднете. От съображения за сигурност няма да може да носите апарати и телефони по време на изкачването, което е малко тъжно, предвид изумителните гледки, които вероятно ще видите.

Водачът ви обаче ще ви снима колкото поискате, така че ще има доказателства, че чавка ви е изпила акъла и сте се качили да се кикерчите на 150 метра надморска височина. Ако сте много смели и изкуфели, може и да се ожените там, на върха – вероятно ще ви струва толкова много, че след това директно ще ви се прииска да скочите.

За сметка на това разходката из Ботаническата градина е райско изживяване на твърда земя – местните власти окуражават всички да ходят боси из огромните, меки, яркозелени ливади, да се въргалят из тях, да прегръщат дърветата и да говорят на птиците (само не и да ги хранят). Подозирам, че това прави всички щастливи и вероятно никой не страда от депресия и развалени зъби.

След такава разходка е задължително да поседнете в кафенетата около Операта, да си поръчате капучино – ако сте бременна, или вино – ако сте нормален човек, да си запалите цигара - ако може да си го позволите, разбира се, защото една кутия цигари в Австралия струва ТРИДЕСЕТ И ТРИ ЛЕВА, да гледате залеза над моста и да си мечтаете за живот, в който може да си отскачате до Австралия когато си пожелаете, да си се катерите по мостовете, да се тъпчете с чедър и да се наливате с вино!

Разбира се, какво е да си в Австралия, ако не ти се случи да прегръщаш по някое и друго кенгуру от време на време. Но те не подскачат волно из центъра на Сидни, а там, където подскачат волно и свободно, едва ли ще ви дадат да ги доближите. Затова трябва да отидете на някое специално място, като зоопарка Федърдейл, близо до Сидни, където ще имате наистина уникалната възможност да се гушкате с коала, да гледате как спи крокодил (него не може да го гушкаш) и да наблюдавате отблизо десетки видове валабита – животни, които приличат на миниатюрни кенгура.

Там често приютяват осиротели животни (например, малки кенгурчета, загубили майка си), има, разбира се, и огромен крокодил, който обаче по време на нашето посещение спеше непробудно под водата (или просто си кибичеше там) и не се помръдна с часове – вероятно защото беше пролет и все още му беше студено. Аз лично нямах против - някакси не горя от желание да се запознавам с крокодили, така че любезно го оставих и преминах към онази малка и упорита гад – Тасманийския дявол, който наистина, досущ като в анимационните филми, обикаля като гламав и ровчи земята за заровени кокали.

Естествено, имаше и кучета динго, както и малки, спретнати пингвинчета, които изнесоха цяла шоупрограма и май дори рецитираха стихотворение. Повечето от тези животни, естествено, са зад ограда, тъй като не са безопасни – особено леко уродливите емута, които гълточеха огромни парчета пъпеши и дини и гледаха зловещо – не бихте искали да ви докопат и разкъсат като презряла тиква.

Коалите, за сметка на това, са повече от приятелски настроени – те, всъщност, са толкова флегматични, че трудно може да разберете, че са живи. Това са животни, които, поради бедния на хранителни вещества евкалипт, с който се хранят, се движат едва-едва и спят по НАД 20 часа на ден, за да си пестят оскъдната енергия. Те, заедно с валабитата, някои кенгура и един специален вид миниатюрни бухалчета са сред животните, до които може да се докоснете свободно, а някои от тях – дори и да нахраните със специален сладолед – трева във фунийка. Все пак, внимавайте с кенгурата – имат адски силни задни крайници и като нищо ще ви отнесат ченето, ако усетят заплаха.

В терариума пък може да гледате отблизо и с ужас всички отровни змии, с които са ви плашили по Animal Planet, а когато излезете и отидете до мястото, където живее ехидната, може и да я видите, ако сте късметлии – това е едно странно животно, приличащо на таралеж, но с дълъг нос. Колкото и да е невероятно, ехидната, заедно с друг австралийски представител – птицечовката, е бозайник, който снася яйца!

Друго животно, типично само за Австралия, е уомбатът (прилича на смесица между къртица и свинче). Уомбатите, както и кенгурата, си живеят съвършено свободно из поляните и горите, а по пътищата е пълно с предупредителни знаци с образите на тези две животни (както у нас има знаци с нарисувани говеда). За съжаление, имаше и доста животни, натръшкани край пътя след сблъсък с автомобили – странна и тъжна гледка е да видиш толкова красиви и необикновени животни, загинали в катастрофа с кола... Друго си е да те удари крава някъде из Родопите!

А сега, понеже това съм аз, льо Клер, време е да поговорим за ХРАНА.

Много видове храни в Австралия са скъпи – това е нещо, което трябва да се знае. В смисъл, че когато в началото ви казах, че чедърът е най-евтината храна, имах предвид, че можеш да намериш чедър за около 7-10 долара килото (10 австралийски долара са около 14 лева). Споменах ли обаче колко е вкусен? Заслужава си стоте лева, които съм изяла под формата на чедър!

В Австралия хубавата и качествена храна е на почит – това е място, където може да ядете прекрасно месо от говеда, пилета и овце, които са скубали прясна, зелена трева, а не фрашкан с антибиотици фураж. Морските твари също са налични във всякакви видове и разфасовки, но имайте предвид, че също са скъпи - не е като да си купите попчета в Крайморие. Плодовете и зеленчуците са в изобилие, при това имате шанса да ядете пресни екзотични неща, като маракуя и разни местни плодове, на които не мога да им възпроизведа името.

И понеже знам, че все някой ще попита – да, ядох и кенгуру. Не ми хареса, но за да бъда коректна, ще кажа, че под формата на яхния е по-вкусно, отколкото печено на фурна. Кенгурското месо е сухо и прилича на говеждо, но пък е любима храна на домашните котки – доста от австралийските производители на котешки храни предлагат консерви с кенгурско, което малките лакомии обожават. Друго нещо, което се превърна в любим деликатес на мъжа ми, беше така нареченото плодово сирене (fruit cheese) – сладко-кисело нещо, пълно с парченца плодове.

Когато идете в Австралия, на 100% някой ще се опита да ви пробута и една ужасна паста, наречена Веджемайт (Vegemite) – кремообразна смес, съдържаща дрожди и пикантни добавки и съдържаща огромни количества Витамин B (от всичките му видове). Това НЕЩО е едновременно солено и горчиво, и богато на умами – глутамат, доближаващ се по вкус до говеждия бульон. Едва ли може да си представите какъв вкус има тази паста, но австралийците са луди по нея и си я мажат на филии, бисквити и всякакви крекери. Аз лично не можах да я заобичам, но си представям, че чужденците изпитват същото към нашата боза, с която толкова се гордеем и щедро предлагаме на всички – ето, пийнете си малко прокиснали дрожди със захар, много традиционна и вкусна българска напитка!

Виното, обаче, е на топ ниво – както бялото, така и червеното, и там опитите нямат край – може да се обречете на доживотен алкохолизъм, ако искате да пробвате ВСИЧКО.

Това, без което не може да си тръгнете от Австралия е евкалиптово масло, което е изключителен дезинфектант (вкъщи го използваме и като добавка в прането, както и за чистене на под), освен това може да си го капете в арома лампи и да си правите инхалации – внимавайте, обаче, тъй като е силно отровно и не трябва да се поглъща! Освен това лесно разяжда пластмаса, гледайте да не залеете компютъра с него.

Препоръчвам ви да се снабдите с кремове от алое, както и папая, с която може да се мажете при почти всякакви кожни проблеми, включително и слънчево изгаряне, срещу което е много ефикасна!

И като споменах слънцето – да, то е МНОГО силно в Австралия. Като че е една идея по-близо, отколкото е на други места по света (знам, че говоря пълни тъпотии, но наистина така се усеща). Освен това въздухът е някак по-прозрачен и чист, което прави цветовете наоколо изключително ярки. Разходките на слънчево време налагат да сте снабдени със слънчеви очила – просто няма да ви е приятно да сте без тях! Моите, разбира се, се счупиха и спешно си напазарувах други от първата аптека – дори и най-евтините слънчеви очила в Австралия притежават най-високата възможна категория защита – това е правило, наложено официално в страната.

Всички се мажат с кремове като полудели и въпреки че донякъде това може да ви се вижда странно, в интерес на справедливостта трябва да отбележим, че повечето австралийци са потомци на ирландци и англичани и като такива, са бледи и наръсени с лунички – сами разбирате, че не са създадени да ги пече адско слънце. Понякога животът си прави странни шеги с нас...

Да кажем нещо и за местното коренно население – аборигените. Белите заселници в последните години се опитват, при това успешно, да покажат на света богатството на тази култура – навсякъде из Сидни е пълно с галерии, в които се продават произведения на изкуството, типични за аборигенската култура – срещу значителна сума може да си купите диджериду (ако има къде да го съберете и как да го пренесете), красиво изрисувани бумеранги, музикални инструменти, както и типичните сувенири - чаши, стойки за вино, всякакви покривки, шалове, блузи, купички, офис пособия – химикалки и тефтери, и всякакви подобни предмети, които може да си купите навсякъде другаде по света, но само тук са в такива разцветки и дизайн.

Разбира се, ако искате нещо по-нестандартно и тъпо, може да се сдобиете с ключодържател от скротум на кенгуру – продавачите твърдят, че се харчат много... Остава ми само да се надявам наивно, че горкото кенгуру е умряло от старост, а не е отишло зян заради единия ключодържател.

И ето, в шеги и закачки, добре заредени с вино и стойки за вино, евкалипти, кремове с папая и всякакви други местни съкровища (без скротуми!), дойде денят, в който трябваше да отнесем кервана към летището. Хванахме си такси, в което шофьорът – емигрант, дошъл в Австралия преди десетки години, ни обясни теорията си за това защо австралийците отказват да признаят, че имат зима – а те имат! Според него подобно признание би се отразило зле на туристическия имидж на страната – който чуе Австралия, си представя жега, плажове и купон, а не дъжд, вятър и студ (каквито има доста често в есенно-зимния сезон). Сигурно това беше причината в Сидни непрекъснато да виждаме следната странна картинка – докато едни ходят навлечени с якета и шапки, други се мотаят по потници и тънки рокли – а температурата е една и съща за всички – 10 градуса!

Затова и всички вируси тръгват от тези географски ширини, убедено ни заяви шофьорът – ходят по рокли и къси гащи в студа, за да не си помисли някой, че в Сидни има зима, и после се разболяват и заразяват целия свят!

С тази информация в главите ни се натоварихме на самолета и поехме по обратния път към вкъщи. Отново десетки часове полети, слизане в полуумно състояние в Куала Лумпур, опити за спане и броене на оставащите часове до Истанбул. Този път останахме на турска земя цели два или три дни, като първия го проспахме буквално – легнахме си в 11 предиобед и се събудихме в 1 през нощта.

На другия ден се стегнахме и обиколихме обичайните туристически места - запиляхме се из Капалъ Чарши, повозихме се на ферибот и позяпахме вилите на богатите турци, ядохме баклава (от българин!), тъпкахме се с пилешки дюнери и носталгията по дома започна да се проявява с пълна сила.

На следващия ден се метнахме на автобуса за София, но и това пътуване не мина без известна доза екстремизъм – още преди Одрин ни спряха въоръжени полицаи, извадиха ни на пътя и пребъркаха багажите и вътрешността на автобуса. Колко хубаво, че бяхме оставили хероина в хотела!

Десетина часа по-късно се стоварихме на автогарата в София и в насипно състояние се прибрахме вкъщи, опитвайки се да запазим разсъдъка си дотолкова, че да можем да нацелим леглото, а следващите дни, бавно и славно, вадехме спомените си от куфарите и саковете, опитвахме се да си представим какво огромно количество километри сме изминали и къде сме били.

Чувствах се като елементарна частица, участвала къде във високо-, къде в по-нискотехнологичен експеримент по квантова физика, която е пропътувала 15 556 километра в ЕДНАТА посока (от точка София до точка къщата на брат ми) и още толкова на връщане, като не броим стотиците километри ходене и пътуване между тях!

Ето това бях аз – една бременна елементарна частица, изминала над 32 000 километра! Няма да си кривя душата и ще призная, че не можех да си представя да трябва да пътуваш по този маршрут повече от 1 път годишно, да не кажа веднъж на две години!

Но сега, след като вече са минали повече от две години, елементарната частица се е заредила с енергия и ентусиазъм и е готова отново да поеме по пътя към Австралия – този път в компанията и на дете. Сигурна съм, че това ще е приключение, достойно за филм и ако някой предприемчив режисьор иска да го финансира, да ми се обади – дотогава ви оставям със снимките на коали, кенгура, тасманийски дяволи и с пожеланието и вие да ги видите отблизо.

Само не дърпайте дявола за опашката – мисля, че няма да му хареса и наистина може да ви се случат лоши неща!

cross